Ребека Брандуейн
Дива кръв (1)

ПРОЛОГ
ЛУНА НАД ПРЕРИЯТА

В прерията, Канзас, 1880

Едва ли има на този свят нещо по-хубаво от нощното небе над безкрайните равнини на Средния запад, наричани Хартланд. На хоризонта небосводът обгръща като катраненочерен вихър леко полюшкващата се земя, така че небе и равнина се сливат в една безкрайна пустота. Човек изпитва чувството, че ако върви достатъчно дълго, ще стигне някъде в далечината до края на света и ще престъпи в нищото. Защото в този преход от тъмно към тъмно са останали единствено звездите. Те блещукат като безброй сребърни шпори и са толкова ниско, че ти се струва, само да протегнеш ръка и ще ги докоснеш. Окото вижда много надалеч, чак до небесните порти, където месецът е само прашинка в огромната божия зеница, най-широко отворена тъкмо тук, над тази земя, която Всевишният държи като в огромна люлка в широката си длан.

За такива неща си мислеше жената по име Рейчъл, която се беше излегнала, замечтана, върху сладостно дъхтящия килим от диви цветя и треви, покрил цялата прерия. Беше приказна нощ… съвършена нощ. Тя погледна нагоре към безкрая, черен като абаносово дърво, и благодари със смирена молитва на бога, че не я е отминал с благослова си, отреден и на нейната бедна, но чудесна страна. Рейчъл знаеше, че в нейния живот — след всяка буря има и дъга, а тя повече и не искаше.

От тези мисли в гърлото й застана буца, от очите й потекоха сълзи на радост и намокриха кичурите по слепоочията й. Господи, дали имаше на този свят човек по-щастлив от нея? Може да звучеше неправдоподобно, но тя беше истински щастлива. Рейчъл затвори очи и въздъхна дълбоко. Пълните й гърди се повдигаха учестено като приливни вълни, притеглени от огромната луна, сияеща като току що изсечена монета. Тялото й, голо и влажно от нощния въздух, светеше в матовия здрач. Дългата й руса коса се развяваше като зряло жито на свежия, шепнещ ветрец.

Тя беше едно цяло с Хартланд, сякаш беше родена и израснала тук. Така се чувстваше вече и мъжът, в чиято сигурна прегръдка лежеше сега. Неговото яко, бронзово тяло беше все още слято с нейното, меко и бяло.

Сега и жената, и мъжът бяха задоволени, но преди малко актът беше бърз и болезнен, почти брутален, толкова нетърпеливо се бяха пожелали. Рейчъл се наслаждаваше на успокоението, мислите й се рееха, тя не преставаше да се учудва, че и след толкова години двамата с мъжа й си принадлежаха все така пълно и в съвършена хармония. Нейната любов беше по-безбрежна от дивите, безпощадни равнини, покорени от тукашните хора. А колко ли трудно е било за него, мрачния единак, да се покори на непреодолимото привличане, което ги свързваше сега. Въпреки това нямаше кътче от тялото му, което тя да не познава, нито потайна ниша в съзнанието му, в която да не е проникнала. Макар да знаеше — там има мрачни и болезнени спомени, които не бива да се пробуждат.

Заради тези спомени любовта към него, макар да я стопляше и да я възбуждаше, будеше в нея понякога и страх. Като всяка жителка на Хартланд, знаеше че тази земя може и да си вземе обратно онова, което е дала, да си го върне по най-жесток начин и най-често без предупреждение. Мъжът й беше заровил миналото си веднъж завинаги и все пак някаква малка суеверна част от нейното съзнание напомняше, че отпъдените призраци могат един ден отново да се появят и да я намерят.

Въпреки това никога не си бе пожелавала да обикне друг. Нейният мъж беше за нея единственият, както и тя беше за него единствената жена. Беше сигурна, че ако можеше отново да избира, той щеше да пожелае само нея. Само тя бе успяла да прескочи стената, ограждаща неговото сърце и да заеме в него сигурно и закътано място. Каквото и да й готви бъдещето, този мъж й принадлежи завинаги. Само смъртта може да ги раздели. А хората, преминали суровата школа на Хартланд, не се бояха от смъртта. Тя беше част от тях, както сянката, която хвърляха под безмилостно палещото слънце на степното лято.

Рейчъл пропъди от съзнанието си всички сенки от миналото на своя съпруг. Някъде в нощта самотен койот виеше срещу луната. Гласът му беше призрачен и болезнен. Изкрещя бухал, чу се ястреб, някакво мъничко създание се шмугна в тревата. Вятърът въздъхна и раздвижи леко безбройните цветя и треви, които се зеленееха и цъфтяха тук от пролетта, а сега, с наближаването на есента, придобиваха мекия златист цвят на сламата.

В далечината, в малкото, нарочно направено за това прозорче на фермерската къща, вече гореше свещта, приканваща окъснелите пътници. Високият ярък пламък се олюляваше — изглежда някой беше отворил вратата и беше пуснал вечерника. През един от високите комини се заиздига пушек и загадъчно изчезна, сякаш се стопи в нощното небе.

Бяха вдигнали едноетажната къща преди година. Тя беше много стабилна, изградена от масивни греди и с покрив от шиндра. Наглед беше малко тромава и неугледна, но пък една от малкото дървени къщи в Канзаската прерия, където имаше само тополови гори. Всеки друг дървесен вид се докарваше с влака или с конски каруци до най-близкия град, до Уйчито и затова дървеният материал беше тук много, много скъп. За Рейчъл новият й дом беше лукс, с който още не можеше да свикне. Та нали години наред бе живяла в къщи от глина и само за кратко в постройка от тополово дърво. Съпругът й беше изградил новия им дом с любов и гордост. Бяха варосвали стените, докато станат бели като изпран памук. Сега те блестяха на лунната светлина. Пред къщата просторна веранда с парапет приканваше за отдих в двата стола-люлки, които се поклащаха и поскърцваха на лекия ветрец. Колкото и да беше привързана към новия си дом, в момента Рейчъл не искаше да се прибира.

Тя обичаше всички обитатели на къщата, но знаеше, че макар да е голяма, тя вече пращи по шевовете, защото дава подслон на всички — от дядото до най-малкия внук. Затова рядко успяваше да остане насаме с мъжа си. Ценяха малкото време, с което разполагаха и сега тя не искаше да загубят нито миг.

Рейчъл се гушна в него и сложи глава на рамото му. Ръката й си играеше с гъстите косми на гърдите му. Беше чудесно усещане — кожата му беше гладка като кадифе, а къдриците под дългите й тънки пръсти като току що колосано бельо. Възможно ли беше да се е раждал друг мъж като него?

— Обичам те — пошушна тя.

Мъжът й трудно изговаряше такива думи, но за радост и гордост на Рейчъл той ги изрече, а тихият му, малко дрезгав глас още пазеше акцента, останал от езика на отдавна починалата му майка.

— И аз те обичам, Рейчъл… мила моя Рейчъл — прошепна той. — О, господи, толкова те обичам!

И за да потвърди думите си, той протегна ръка, приближи лицето й към своето и впи жадни, сладострастни устни в нейните. Отначало я целуваше нежно, много нежно, както се целува млада, още неразцъфнала девственица, която мъжът трябва да ухажва и примамва. Но само след миг, окуражен от нейната податливост, той взе да става все по-настойчив. Езикът му повтаряше с наслада контурите на разтворените й уста, после проникна бавно в нея, за да изпие цялата й сладост, той сякаш поглъщаше див мед, топъл и ароматен. Мъжът не можеше да му се насити. Езикът му заобвива жадно нейния език, той се въртеше и поемаше всяка влажна капка в нейните уста.

Жаравата на нейната страст припламна с нова сила и тя отново го пожела. Изстена тихо. Ръцете й се сключиха на тила му, заровиха се в гъстите къдрици, привлякоха го по-силно. Тя се притискаше сладострастно към него, тя го желаеше, жадуваше го, любеше го. Тя сякаш черпеше сили от земята, за да ги отдаде, заедно със сърцето си, на своя съпруг. Ръцете му обгърнаха нейното лице. Целувката му стана по-силна, по взискателна и почти болезнена върху нежните й устни. Сега неговата страст подхранваше нейната и тя плъзгаше ръце по цялото му тяло. Нейният език се преплиташе с неговия и го възбуждаше още повече. Неговите устни смучеха жадно нейните, той пиеше дъха й, хапеше устните й. Тялото му имаше вкуса на скъпи пури и хубаво уиски, приятен мъжки вкус, за нея вече привичен и сладък. Сега й беше странно да си помисли, че някога го беше хокала заради този дъх на пури и уиски. А той само й се подиграваше, защото още не й беше показал на какво са способни устни с вкуса на такива пороци…

Рейчъл усети как пулсът й се ускорява при тези еротични спомени. Тялото й потръпваше от желание и предвкусвана наслада. Когато мъжът усети този трепет на подплашена сърна, пръстите му загалиха копринените кичури, които се спускаха, по слепоочията й, а после той я грабна, като да беше пленница на неговата воля и неговата страст. Устните му опариха бузата й като нажежено желязо, той потопи лице в разкошната й коса и вдиша дълбоко замайващия й парфюм. Люляк.

Откакто я помнеше, Рейчъл винаги беше дъхтяла на люляк. Миналата пролет насадиха много люлякови храсти около къщата. Бледолилавите им кичури цъфтяха чак до лятото, насищайки въздуха наоколо и цялата къща с благоухания. Особено по времето, когато Рейчъл изсипваше купчини люляк върху кухненската маса и започваше да вари есенцията си. Мъжът вдиша още веднъж нейния аромат и тогава нахлуха спомените му за Рейчъл, само за Рейчъл, за безбройните й лица, винаги и навсякъде. Той познаваше всеки израз на лицето й, всеки неин навик, сякаш бяха собствените му. След толкова години самота друго същество му бе станало толкова близко, сякаш бяха две половинки от едно цяло.

Мъжът отвори очи, за да се наслади на лицето й. Според някои Рейчъл беше по-скоро невзрачна, но за него тя беше най-красивата жена на света. Чудесната й коса обрамчваше сякаш със слънчеви лъчи необичайно, сърцевидно лице, а сега всеки кичур беше като полско цвете под галещата му длан. Той хвана дълга къдрица и я обви около шията си, докато й шепнеше в ухото страстни любовни думи. Топлият му дъх върху кожата й я накара да потрепери. Сега той целуваше нежно клепачите й, сърповидните сенки, които дългите й мигли хвърляха върху нейните издадени, обсипани с лунички скули. Прокара пръст по вирнатото носле, по пълните устни и захапа нежно долната. Тя отвори очи, погледна го закачливо и ухапа пръстите му с подканваща усмивка.

Щом срещна погледа й, мъжът се засмя, после смехът му се превърна в тихо ръмжене, защото погледът му се замъгли, устата му отново овладя нейната, а езикът му се впи дълбоко в нея. Рейчъл отговаряше на целувките му, езикът й се извиваше около неговия, докато най-сетне и двамата, и мъжът и жената, задишаха тежко, а тя усети между бедрата си коравото доказателство за страстното му желание и тялото му покри нейното тяло. Ръцете й обвиха по-силно шията му, после се плъзнаха бавно по широкия му гръб. Тя тръпнеше от докосването на неговата кожа, гладка и лъщяща от пот, радваше се на играта на мускулите му под нейните длани, когато той я привличаше с целувки все по-близо до себе си. Кожата му миришеше на мащерка и на мускус, беше солена на вкус. Грапавите белези по лицето му, които тя докосваше с устни и език, също бяха вълнуващо доказателство за неговата мъжественост.

Тя ухапа леко ухото му, целуна го по врата. Ръцете й бяха навсякъде. Но този път нейният съпруг очевидно не беше склонен да прекъсне така бързо любовната игра. На Рейчъл й спря дъхът, когато той награби изведнъж косата й, отметна главата й назад и впи в нея сладострастен поглед през полуспуснати клепачи. Тя потрепери от този поглед, обещаващ чувствена наслада. Пулсът й заби учестено. Той беше толкова силен, а тя толкова крехка. Не му струваше нищо да я подчини с бавна целувка върху нейната шия, оголена беззащитно като врат на жертвено агне. Устните изгаряха огнена диря върху лебедовата й шия чак до вдлъбнатинката под брадичката. Езикът му заблиза тази трапчинка, а после зъбите му захапаха чувствителната кожа между рамото и врата. Ухапването се превърна в целувка. Рейчъл потръпна от нарастващата възбуда, която ставаше все по-силна под шарещите ръце на нейния съпруг, опитни, пъргави ръце, които събуждаха за живот всеки нерв и го караха да вибрира, та всяко негово докосване да е като допир до оголена жица. Сигурни, стоманени, но и така чудесно галещи бяха ръцете на нейния Macho Hombre, ръцете, с които я покоряваше. Тя се остави изцяло в неговата власт.

Кръвта шумеше в ушите й с песен стара като света, когато ръцете му обгърнаха алчно нейните зрели, заоблени гърди, набъбнали, преливащи от граничеща с болка чувствена наслада. Той описваше с палци кръгове около розовите й зърна, играеше си с тях, докато станаха червени и корави, копнеещи да бъдат погълнати. Той чу безмълвната й молба, обгърна с устни първо едното, после другото зърно, засмука ги жадно, като ги докосваше внимателно със зъби, за да ги остави пак на лакомия си език. Рейчъл изстена от тръпката, пронизала тялото й. Усещаше се като комета в нощното небе, пламтяща, падаща, или отново устремена към огнения си зенит…

Главата й беше замаяна, а от устните й се изтръгна още един потиснат стон.

— Любими — изстена тя и се притисна още по-силно към съпруга си. Ноктите й се впиваха в гърба му. — О, любими.

— Рейчъл — шепнеше той — Рейчъл… любима моя…

В неговите ръце гърдите й бяха като две златни топки с нежни сини жилки, по които течеше нейната кръв.

Между гърдите беше прекрасната долина, през която пътуваше неговият език и пиеше жадно росата на нейната пот. Сега дланите му кръжаха бавно над зърната, притискаха ги, докато набъбнат под ръцете му до краен предел. Устата му отново потърси и намери двете розови пъпки и езикът му отново затанцува край тях. Цяла тръпнеща, Рейчъл се огъваше под него, притискаше се все по-силно към мъжа. Дълбоко в сърцето й пламъкът на страстта лумна като пожар в степта, премина през цялото й тяло и я опустоши. Мъжът й знаеше много добре как да угаси пожара, но все още нямаше намерение да го стори. Предпочиташе да продължи любовната игра, съзнателно засилваше с това забавяне желанието й.

— Сладката, сладката ми… — мърмореше той, долепил лице към корема й, а устните му заслизаха все по-надолу и сега кинжалът на езика му изгаряше болезнено кожата й.

Беше изследвал всяко кътче от тялото й, но не се насищаше да наднича в тях отново и отново: бедрата, които сутрин настойчиво гъделичкаше, кръста й, толкова тесен, че лесно го обгръщаше с двете си длани. Пръстите му се плъзгаха отново и отново по краката й, после по вътрешната страна на бедрата и я караха да стене, защото той нарочно не докосваше тъкмо онова местенце, което най-силно тръпнеше за тях. Тя нададе слаб вик, издаващ нетърпеливото й желание, но мъжът й сякаш изобщо не го чу.

— Търпение, скъпа — дразнеше я той, усмихнат, със сладък глас. Търпението се възнаграждава.

— Може би искаш да кажеш добродетелта?

— О, не — отвърна той с тих подигравателен смях. — Защото тогава край на удоволствието.

Изобщо не би го имало — помисли си Рейчъл и си спомни за самотния си живот на девственица, преди да се появи той и да я нарече своя.

Тя отстъпи, предаде се и се покори на неговите желания. Допреди време тя се боеше от него, ужасена от силните чувства, които беше събудил в нея. Боеше се, защото, колкото и да беше опасно, тя беше застанала на неговия път. Сега това беше минало. Сега го обичаше от душа и сърце, а интимните докосвания на ръцете и устните му я докарваха до състояние на екстаз. Но и тя имаше свои основания да триумфира, защото беше го опитомила, та макар и не докрай.

Сега мъжът й беше като наскоро обуздан кон, останал дълбоко в сърцето си все още див и волен, и затова опасен. Но Рейчъл не би искала мъжът й да се промени. Години наред беше яздил по най-трудните, а не по най-леките житейски пътища. В долнопробните бордеи на кварталите с червени фенери беше придобил навици, които все още я плашеха понякога, въпреки че не беше докосвал друга жена, откакто я облада за пръв път.

Сега той коленичи пред нея и зацелува нозете й, после повдигна единия й крак към устните си. Езикът му докосваше грациозно извитото й стъпало. После заблиза едно по едно пръстчетата на краката й, които имаха вкуса на полски треви и цветя, на тъмната плодородна пръст, по която беше стъпвала допреди малко.

За миг очите му спряха, изпълнени със желание, върху лицето на Рейчъл. Главата й беше отметната назад, устните полуотворени, дъхът й пресеклив. За част от секундата сърцето на мъжа престана да бие, а после затуптя в гърдите му като чук на ковач върху наковалнята. Това лице, на което беше изписано желанието да го има, накара кръвта му да кипне.

Той усети как силна болка пронизва слабините му. Този израз на лицето й беше само негов и никой друг мъж нямаше никога да го види. Беше готов да убие всеки, който би се осмелил дори да помисли за нея.

Рейчъл усети ревнивия му поглед на граблива птица. Тя вдигна вежди. Погледът й срещна погледа на мъжа й, сля се с него. Времето сякаш спря и те бяха негови пленници. Тогава той бавно се наведе, без да я изпуска от поглед, вдигна високо коленете й, разтвори широко бедрата. Ръката му потърси топлината й, за да облекчи най-сетне болката, съпътстваща желанието й да го притежава. Той галеше мекото гнездо между нейните бедра, кадифените хълмчета и гънки, които никой мъж преди него не бе докосвал и друг мъж никога нямаше да докосне. Тя беше топла и влажна от пробуденото желание, той го усети и вече не можеше да се владее.

Пое си дълбоко дъх, за да се поуспокои. Преди появата на Рейчъл животът му беше пустинен и студен като равнината през зимата. А тя бе изпълнила живота му докрай, беше му дала не само себе си, а още толкова много неща, въпреки че той можа да й предложи само името си и своята закрила. Тя можеше да има всеки мъж, наистина всеки. Знаеше, че в своята скромност и непретенциозност, тя би му възразила, още повече, че не си даваше сметка за чувствената си притегателна сила. Въпреки това бе избрала него. И не биваше, до края на живота си, да съжали за този избор. Затова щеше да полага всички усилия да я задоволява както във всичко друго, така и в любовта.

Той пъхна нахално търсещ пръст в нея, после два пръста, извади ги, отново ги вмъкна, повтори движението и го потрети, за да нарасне желанието й да го приеме. В същото време големият му пръст описваше кръгови движения около малката, пулсираща пъпка, която се притискаше отчаяно към него, защото жадуваше да се разтвори. Но въпреки пресекливото й дишане, въпреки сладострастното извиване на шията й, въпреки, че тялото й се огъваше под пръстите му, той още не бързаше да я задоволи.

Рейчъл му се отдаваше без да изпитва капчица срам, замаяна от чувствата, които той събуждаше в нея, неспособна да му заповяда да спре атаките си, защото искаше не да ги прекъсва, а да ги поощри. Тялото й се бе разтопило, беше отпаднало и покорно като кукла от парцали. В него нямаше вече нищо друго освен преливаща чувственост.

Усети върху кожата си полъх на вятър, неочакван след топлото дихание на мъжа. За разлика от грапавата кожа на ръцете му, тревата под нея, мокра от вечерната роса, беше мека като пух. Буйната зелена трева беше вече обагрена от първия полъх на есента и дъхът й на пръст се смесваше с аромата на хилядите цветя, пръснати като конфети из прерията и с острия дъх на кожата на нейния съпруг.

Рейчъл обичаше този дъх на мъж. Понякога оставаше сутрин по-дълго от него в леглото, заровила глава във възглавницата му, и вдишваше аромата, който той бе оставил, сякаш още не вярваше докрай, че той наистина е неин съпруг. Един ден, когато той беше далеч от дома, тя излезе гола от старата си чугунена вана и облече една от ризите му. Беше сякаш негова прегръдка и в този миг й се стори, че той е съвсем близо, а не някъде далеч в прерията.

При този спомен я обзе ужас, възникна някъде дълбоко в нея и я погълна като дълбоки води. Изведнъж празнината в нея, която можеше да запълни само нейният съпруг, стана толкова непоносима, че в съзнанието й затуптя една единствена мисъл: час по-скоро да се слее с мъжа, за да изчезне зейналата празнина. Притисна се лудо към него, изкрещя високо желанието си, готовността да му се отдаде и изведнъж тялото му бързо покри нейното тяло. Пулсиращата му мъжественост се плъзна между бедрата й, после проникна могъщо и дълбоко в нея и тя усети как дъхът й спира, как губи съзнание.

Колко черна беше нощта, обгърната от магията на всички земни, прастари чувства, съпътстващи този ритуал, по-стар от човечеството и нямаше за него място по-подходящо от тази прастара равнина под прастарата луна. Беше прекрасно и Рейчъл се наслаждаваше с всяка фибра на тялото си. Тялото на мъжа й тежеше, но то беше сладък товар. Бяха толкова близо един до друг, че бяха се слели в едно, без разстояние между тях, без кътче в сърцата или в съзнанието им, което да принадлежи на чужд, нито сега, нито за в бъдеще.

Дъхът му проникваше в гърлото и в гърдите й, докато той не откъсна най-сетне устни от нейните и не ги долепи, очарован, към пламтящата лава на кожата й. Той отново смучеше зърната на гърдите й, овлажняваше ги с език. Ноктите й се впиха в гърба му и оставиха болезнена резка чак до задника му, когато той почна да се движи бавно и неумолимо в нея, а тя да отговаря ненаситно на всеки негов тласък. За него сега съществуваше само тя, а за нея само той.

Кой кого обладаваше? Никой не знаеше и не питаше. Те се сливаха в съвършена хармония, в стародавната традиция на всички влюбени. Като лек степен вятър, който се превръща постепенно в ураган и помита всичко по пътя си, така опустошаваше страстта нейното тяло, покоряваше я безмилостно и я отнасяше със себе си.

Тя беше неукротима като буря и сякаш се взриви сред гръм и мълнии, когато достигна, в луд възторг, върховния миг. Сега дори мъжът, който я беше изнесъл до върха на сладостното изживяване, се оказа отпратен в някакво тъмно ъгълче на съзнанието й. Само с подсъзнанието си усети как ръцете му обхванаха яко нейните бедра, а после ги вдигнаха високо, притиснаха ги към себе си и тя сякаш се вкамени и нададе вик — пронизващ и ликуващ като вика на самотно животно в прерията. А той, нейният партньор, сега и завинаги, откликна на нейния зов, той проникваше сега с първичната сила на тигър във влажната, тясна пещера, бързо, все по-бързо, докато не се изля целия в нея с тих, но триумфиращ стон.

Отпусна се с дълга въздишка върху тялото й. Сърцето му биеше учестено до нейното. Дъхът им се издигаше в нощта сякаш от едни устни, докато се отдалечаваха бавно, съвсем бавно от късчето небе, до което се бяха издигнали, за да се върнат отново в скута на земята.

Той й се усмихна, после отметна влажните къдрици от лицето й. Погледите им се срещнаха, спокойни, наситени. Устните му докосваха нейните, а после той се откъсна с нежелание от нея, но само след миг я привлече грубо, властнически към себе си, сякаш никога нямаше да я пусне. Сложи главата й на рамото си, затвори очи и въздъхна, доволен.

Мъжът не продума, той мечтаеше. А Рейчъл, вече свикнала с неочакваните му мълчания, почиваше спокойна в прегръдката му, вслушваше се в дъха му, който ставаше все по-лек и ритмичен, докато той най-сетне заспа. Сега лицето му я възбуждаше не по-малко от любовната игра допреди миг, макар и по различен начин. Това, че бе заспал, гол и беззащитен, така спокойно до нея, беше по-красноречиво от всякакви уверения в любов и доверие.

Сърцето й ликуваше. Рейчъл го целуна нежно, после се освободи внимателно от прегръдката му, за да събере дрехите си, които беше разхвърляла в безредие по тревата. Докато се обличаше, се любуваше с радост и без капчица свян на спящия си съпруг.

— Същински бог — помисли си тя, — едър и мускулест.

Позлатената от слънцето кожа блещукаше на лунната светлина, корава като рог, гладка като щавена кожа, изключение правеха само светлите белези, избледнели с времето свидетелства на силна воля за живот.

Спомни си, че когато го зърна за пръв път, реши, че това е дяволът, долетял със степния вятър и среднощните сенки. Тогава се беше вцепенила, не само от страх, но и от онова тъмно и диво, неизпитвано дотогава чувство, което той отключи в дълбините на нейното същество и което тя никога не можа да обуздае. Като див пес я беше преследвал този мъжкар, докато не я направи своя, докато не му отдаде с радост девственото си тяло. И в най-лудите си сънища не си бе представяла всичко това така. След малко щеше да го събуди, за да се върнат, ръка за ръка във фермата, по сребърната лунна пътека, проточена през равнината. Но сега, във властта на спомените, мислено се връщаше назад във времето.

Изведнъж й се счу далечния тътен на гръмотевица, плисък на дъжд, звънтене на шпори. Зърна на хоризонта конник, нахлупил дълбоко шапка над красивото си лице и закопчал до брадичката черното си наметало. Сякаш изскочил от миналото, той препускаше сега към нея. Конят, който яздеше, се наричаше Щастие, а името на мъжа беше Съдба.