Ребека Брандуейн
Дива кръв (12)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Когато си влезе в къщи, Рейчъл бе посрещната от осем чифта големи, широко отворени очи, от които седем я гледаха с уважение и страх.

Трудният живот бе направил малките Бийчъм съобразителни и приспособими, те бяха преценили бързо и правилно своя вуйчо. Бяха стигнали до заключението, че най-добрият начин да приемат опекунството му, е да избягват да му противоречат. Не знаеха с какво е предизвикала Рейчъл гнева му, но като го видяха да я гони с крясъци и закани, решиха, че леля няма да излезе от плевнята здрава и читава.

След като се посъветваха какво могат да направят, решиха просто да изчакат. Това не беше намалило, разбира се, страха им за Рейчъл и сега изпитаха огромно облекчение, като я видяха, макар и явно разстроена, но цяла целеничка. И как да не я уважават сега още повече — беше излязла невредима от битка с вуйчо им Слейд. Страхопочитанието им към нея нарасна и те се питаха дали наистина не е дяволска жена, както често я наричаше баща им.

— Какво сте ме зяпнали? — попита ядосано Рейчъл, за да не издаде страха си, че могат да се досещат за безсрамното й поведение в плевнята. — Да ми е израсла случайно още една глава?

— Не, госпожице — отговориха в хор по-големите. По тона й разбраха, че е за препоръчване да не я питат какво се е случило.

Само малката Нейоми, твърде умна за своите две годинки и затова ужасно любопитна, посмя да зададе въпроса, интересуващ всички:

— Вуйчо Слейд напердаши ли те, лельо Рейчъл? — попита тя най-невинно. — Затова ли си толкова сърдита?

— Разбира се, че не! Не, наистина…

— Боже, господи! — прекъсна я развълнувано Нейоми — искаш да кажеш, че ти си го натупала, лельо Рейчъл?

— По дяволите! Разбира се, че не! — отвърна нервно Рейчъл. — Какви глупости ти минават през ума? Но те предупреждавам, че веднага ще натупам една нахална малка лейди, ако не престане да задава глупави въпроси.

— Ама наистина ли съм нахална, лельо Рейчъл? — попита потисната Нейоми, разбрала, че това очевидно не е качество, заслужаващо похвала.

— Да, такава си.

— О-о! — Нейоми поразмисли, а после заяви най-невинно: — Бас държа, че и вуйчо Слейд е нахален и ти затова си толкова ядосана.

Рейчъл си пое дълбоко въздух, преброи до десет и се замисли за това как ли се наказва в Канзас удушаването на двугодишно дете.

— Нейоми — подхвана тя.

— Да, лельо Рейчъл?

— Нито… дума… повече.

— Да, госпожице.

— А що се отнася до всички останали — погледна ги строго Рейчъл — престанете да се хилите така глупаво! Гидиън, Кейлеб и Филип, вървете да попитате вуйчо си дали има нужда от помощ. Може би му трябвате на строежа. А ти, Ева, иди да разбереш дали той и Джонатан предпочитат да си вземат нещо за ядене, или ще се върнат за обяд. Сюзън и Нейоми, вие ще раздигате масата, а ти, Андрю, ще донесеш кофа вода от кладенеца и ще я сложиш да се стопли, за да измием съдовете.

Когато децата излязоха, за да изпълнят поръченията й, Рейчъл се качи по стълбата на дългия тесен таван, който беше служил на родителите й за спалня, а сега беше нейната светая светих в тази къща от само две стаи. Дръпна пердето, което й създаваше донякъде чувството, че си има само свое местенце, наведе се, за да не се удари в тавана и отиде до леглото. Седна върху пъстрото одеяло. Тоалетната масичка, която с мъка беше сместила между таванските греди, беше принадлежала на майка й. Табуретката липсваше, не беше издържала дългия път на нейните родители от Апалачите в Пенсилвания до Канзас, а огледалото беше почти сляпо и с дълга пукнатина. Въпреки това тоалетката беше един от най-скъпите предмети, които Рейчъл притежаваше.

Беше я застлала с красива дантелена покривка, която търпеливо беше изплела. Върху нея беше подредила оскъдните си лични вещи: сребърните ръчно огледало, четка за коса и гребен на майка й, собственото й сребърно ковчеже, в което държеше фиби, няколко хубави гребена от костенурка, красив златен медальон с портретчетата на нейните родители, по една къдрица от косите им и венчалната халка на нейната майка. В него имаше и зелено шишенце люлякова есенция, която дестилираше сама, грижливо пазен за специални случаи тоалетен сапун и трите любими книги на баща й — библията, „Републиката“ на Платон и един речник.

Рейчъл сложи ръка на устните си и се загледа в отражението си в огледалото. Инстинктивно повтори с пръсти контурите на устните, както го беше направил Слейд с език. Беше очаквала, може би, грубите му целувки да са я променили, но нямаше такова нещо. Само дето косата й приличаше на свраче гнездо, а устните й бяха необичайно червени и подпухнали. Как е възможно? — питаше се тя. Не, не, въпреки всичко беше променена и знаеше, че никога няма да е същата жена, която е била преди целувките на Слейд Меверик. Странните усещания, които бе пробудил дълбоко в нея и необяснимият болезнен копнеж продължаваха да я опустошават. Какво е това? Знаеше само, че желае нещо, което преди никога не бе желала.

Ръката й се плъзна бавно по шията, където вече бяха избили малки сини петна, после надолу, до гърдите, които Слейд беше галил. Несъзнателно повтори докосването му, погали с длан, сякаш с леко перце, зърното на гърдата. То веднага се втвърди и същите приятни и топли вълни, които я бяха залели в плевнята, се разляха от него и сега, толкова могъщи, че Рейчъл се уплаши да не изгуби съзнание. Пламнала от срам, тя отмести ръка. Как можа да й скимне да направи подобно нещо? За всичко беше виновен този мъж, този покварен главорез! Нали беше решила никога да не остава насаме с него! Рейчъл грабна, разтреперана, четката и се залови яростно да сресва косата си. Дърпаше толкова силно разрошените къдрици, че очите и плувнаха в сълзи. След като се вчеса и махна и последната сламка, тя прибра косата си на кок и я забоде с фуркети от ковчежето. Дано да й стигнат, защото останалите трябваше да събере после в плевнята. Струваха пари и нямаше лесно да си купи нови. Тази загуба беше още една причина да види Слейд в най-черна светлина.

Рейчъл разбра, че Слейд е отишъл да търси Джонатан и да го върне в къщи, та ако ще и с изваден пистолет — в това поне беше уверена. Трите по-големи момчета, които трябваше да му помагат на строежа, бяха тръгнали пеш към фермата на Бийчъм с надеждата да се качат после в колата на баща си, ако вуйчо им го намери, нещо, в което не се съмняваха. Ева беше отишла в обора да се погрижи за добитъка. Сюзън тъкмо бършеше последните чинии, а Нейоми, качена на стол, се стараеше да ги подреди. Андрю беше донесъл вече втора кофа вода — за сутрешната баня на малкия Тобиас — и сега я слагаше на печката.

— Вуйчо Слейд поръча да ти кажем, че няма да е зле да им занесеш после на строежа кошница с ядене — съобщи Сюзън, — но вуйчо рече — само, ако не си много вкисната, докато готвиш. Аз май не го разбрах какво искаше да каже.

Тези думи накараха Рейчъл широко да се усмихне. След стореното тази заран, развратникът явно се страхува да не бъде отровен. Заслужава си го — помисли си тя, но, разбира се, нямаше да го направи. Сийкс, полуиндианецът, от когото бе научила толкова неща за тревите и цветята в прерията и как да търси вода, неведнъж я бе предупреждавал да не се занимава с „лошо лекуване“. Той й беше обяснил много сериозно, че ако отвори сърцето си за „злите духове“, те положително ще нахлуят в него. Рейчъл дълбоко уважаваше Сийкс, той беше така неразривно свързан със земята и толкова мъдър, че не би сторила нещо, което Сийкс би осъдил. Затова потисна импулса си, колкото и примамлива да беше възможността да забърка нещо в храната на Слейд (ех, не смъртоносно, разбира се). Засега й стигаше задоволството, че той цял следобед ще претичва с присвит стомах до тоалетната.

Като си тананикаше тихичко, Рейчъл изля топлата вода в легена и избърса Тобиас с гъбата, после го преоблече, сложи му чиста ризка и наля топло козе мляко в биберона, който му беше направила от шише и остатъците от гумена ръкавица. Седна внимателно в стола-люлка (по-малко удобен за насинения й задник от леглото) и взе да храни бебето и да го люлее.

Тоби, както тя го наричаше, беше хубаво дете с меки като пух черни косици и тъмносини очи. Като се загледа сега в него, видя, че прилича на майка си и на вуйчо си Слейд. Беше мило дете и откакто го хранеха и го преповиваха редовно, нито плачеше, нито викаше. Въпреки това Рейчъл тайничко се тревожеше за него — не беше пълничко и здраво бебе. Ръчичките и крачетата му бяха като пръчици, телцето толкова слабичко, че му се брояха ребърцата. Не наддаваше толкова бързо, колкото другите бебета. Понякога с мъка преглъщаше млякото си и често го повръщаше. Затова го хранеше много бавно, но това не я притесняваше. Беше й приятно да го люлее в прегръдката си, да му приказва и да му пее. Често си пожелаваше той да е нейно дете, а след смъртта на Индия то си беше точно така. Друга майка Тобиас не познаваше и навярно нямаше да познава. Клетото мъничко мишле.

При тази мисъл Рейчъл си поплака, защото си спомни за своята майка, която вече трета година лежеше под земята. За това време, въпреки всичките й усилия, лицето на Виктория Уайлдър беше почнало да се размива в съзнанието й. Но за много други неща Рейчъл си спомняше толкова ясно, сякаш ги беше видяла или изпитала вчера. Най-ясно си представяше ръцете на майка си, как докосват успокояващо пламтящото й чело, как решат грижливо дългата й руса коса, как шият от стари рокли нови — приказна мечта за всяко младо момиче. Ръцете, които посягаха бързо и пъргаво към тежката кошница, или й сочеха с грациозно движение скривалището на полско мишле, гнездото на чучулига. На Рейчъл толкова й липсваха тези любещи, захабени и зачервени от тежката работа ръце. Години наред те бяха винаги до нея, до онова ужасно лято, когато така внезапно я бяха напуснали, толкова рано и завинаги.

Сега и Индия я нямаше вече. Но бяха останали нейните деца, от които най-малкото беше заело особено място в сърцето й. Обичаше ги всичките, но си признаваше, че най-много обича Тоби. Беше толкова мъничък и крехък, а тъмносините му очи бяха често толкова тъжни, сякаш знаеше, че истинската му майка е починала и от това на Рейчъл й се късаше сърцето. Погледна го и видя, че е заспал. Розовите му устица бяха отворени, в ъгълчетата им имаше мляко, а гуменият биберон беше залепнал за долната устна. Дишаше толкова леко, че понякога й спираше сърцето и тя долепяше ухо до гърдите му, за да се увери, че е жив. Но сега, след като си беше напълнил стомахчето, Тоби дишаше спокойно. Тази заран храненето мина по-лесно и надеждата бързо отпъди всичките й страхове.

Отлепи внимателно и с усмивка биберона от устата му и го сложи на пода. После бавно стана, но тутакси застина неподвижна, защото бебето се размърда в съня си и въздъхна. След малко Рейчъл се приближи на пръсти до стария сандък, която му служеше за люлка, но преди да го остави в нея, притисна още веднъж Тоби към гърдите си, усещайки главицата му, опряна на гърдите й.

Беше странно, че тъкмо в този миг в нея отново се пробуди желанието, което бе изпитала при допира на ръцете на Слейд, само че този път не беше така поривисто и пламенно, а нежно и топло. Изведнъж си помисли, че нали всички бебета започват от една целувка, — не можеше да не го знае, защото беше израснала във ферма и неведнъж беше наблюдавала как животните се съвокупляват.

За неин ужас изведнъж я споходи мисълта, че дете от Слейд би приличало на Тоби, но побърза да отпъди тази представа. Тя вече си има бебе, нищо, че не е истински нейно. Нямаше намерение да се търкаля отново в сеното, за да има още едно, и най-малко със Слейд Меверик.

Целуна нежно Тоби по челото и вдъхна сладкия му дъх на мляко и пудра. Колко обичаше тази свежа, чиста миризма. Бебето миришеше на пръст след пролетен дъжд, на прясно изпрани дрехи, съхнещи на лятното слънце, или на току що ожънатите ниви през есента, на първия силен студ през зимата. Тоби й напомняше всичко това и Рейчъл се радваше, че той е част от нейния живот. Неохотно го сложи в стария сандък и внимателно го зави.

— Спинкай, Тоби, спи, съкровище — прошепна тя. — И сънувай нещо хубаво.