Ребека Брандуейн
Дива кръв (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Заради лятната жега тялото на Джонатан бе погребано още на другия ден. Положиха го до Индия, чийто гроб беше недалеч от този на родителите на Рейчъл. Сега тя наблюдаваше със сухи очи как Слейд, Фремънт, Поук, Сийкс и Гюс заравят ямата, в която Джонатан щеше да намери вечен покой. Мислеше си с тъга, че на това парче земя между нейното имение и това на семейство Бийчъм, ще погребат един ден и Фремънт, и Поук, ако го пожелае, и Сийкс, а след това и нея. Но в този горещ летен ден усещаше върху кожата си лъчите на палещото слънце и повяващия лек ветрец, чуваше жуженето на пчелите над цветята в прерията и просто не желаеше да мисли за смъртта. Но си каза все пак, че мястото е спокойно, подходящо за гробище. Тук сред безбрежната равнина се издигаше хълмче, а на него самотно дърво, което беше посадила след смъртта на родителите си. Тук неспирно препускаше неуморният вятър. Нямаше нищо повече, защото Слейд вдигна новата къща малко по-далеч и събори старата къща и вехтата плевня на Индия, откъдето гробовете се виждаха.

Клетият Джонатан — помисли си Рейчъл, когато погребението най-сетне свърши. Животът му мина така хаотично, така безсмислено. Беше само на тридесет и шест. Хартланд е трудна земя и животът тук не е никак лек. Само най-силните оживяват.

Хвърли бърз поглед към децата. Както и очакваше, те плачеха. Въпреки всичко Джонатан беше техен баща, а неговата смърт бе събудила спомена и за майка им, която толкова обичаха. Рейчъл бавно ги поведе към къщи, докато Слейд благодареше на свещеника, стискаше му ръка и му плащаше. Рейчъл си спомни, че при погребението на Индия трябваше тя да го направи, защото Джонатан беше мъртво пиян.

Полека-лека беше прехвърлила част от тежкия си товар върху широките силни плещи на Слейд Меверик. Но едва след случилото се вчера и днес, си даде сметка колко много разчита на него. Миналата нощ Слейд беше идентифицирал трупа на Джонатан, тази заран му беше купил ковчег и беше организирал погребението. Слейд беше пратил Адам да съобщи на съседите, за да не се почувстват децата обидени или засрамени, ако никой не дойде на погребението на баща им. И пак Слейд се погрижи децата да са прилично облечени и да са навреме край гроба. Той беше посрещнал гостите и беше приел съболезнованията им от името на семейството.

Рейчъл трябваше само да сготви яденето за помена. Въпреки че в къщата имаше осем деца, тя блестеше от чистота. И Рейчъл пак си спомни как беше чистила за погребението на Индия тъмната влажна дупка, в която бе живяла приятелката й, та да придобие що-годе приличен вид. Ако Индия беше писала по-рано на Слейд за ужасния си брак и непоносимия си живот, кой знае, може би нямаше да е мъртва.

Не, сега няма да мисля за това — каза си строго Рейчъл. Нито сега, нито когато и да било. Тя е мъртва и аз не мога да я съживя, а животът й беше такъв, какъвто беше. Както и да живеем, всички умираме. Татко и майка починаха, вече го няма и Джонатан. Дядо, Поук и Сийкс също не са безсмъртни. Ще останем само децата и Слейд, и аз, ако го желая. А аз го желая, аз го обичам. Обичам го с цялото си сърце, а той, дори да не ме обича, все пак поне мъничко ме харесва. В това поне съм сигурна. Един мъж не би правил толкова много за мен, ако не държи на мен поне малко. Това не ми ли стига?

Да, стига ми — разбра изведнъж Рейчъл. Досега не ми беше достатъчно, но сега вече ми стига. Колкото и млад да е човек, смъртта може всеки миг да го грабне, както беше грабнала нейните родителите, Индия, Джонатан, както щеше да прибере за малко и нея, ако Слейд не беше изгасил пламъците и не й беше спасил живота. Чудесната небесносиня рокля толкова пострада, че не можеше вече да я сложи, но тя скъта останалите парчета коприна и сатен, за да й напомнят вечерта, когато бе танцувала със Слейд в „Оксидентъл хотел“, малко преди да се разиграе трагедията. Беше най-прекрасната вечер в живота й. Не, тя не искаше да умира, преди да е направила най-доброто от онова, което животът тепърва щеше да предложи на двама им. Ако успее да нарече един ден своя поне част от Слейд Меверик, това ще е за нея повече, отколкото да владее изцяло друг мъж. Рейчъл вече не се съмняваше в това. За щастие още не беше късно.

При първа възможност ще каже на Слейд, че го обича и е готова да се омъжи за него, ако той още го желае.

Малко след смъртта на Джонатан, малкият Тоби се разболя.

Рейчъл разбра, че нещо не е на ред, когато една заран Слейд не й доведе децата. После Гидиън, Кейлеб и Филип пристигнаха с колата, за да кажат, че Тобиас е болен и я молят да иде у тях. Тя веднага напълни кошницата с треви и полски цветя, седна в колата и потегли с трите деца право към дома на Слейд. По пътя се молеше от цялата си душа бебето, което толкова обичаше, да не е сериозно болно.

Камък й падна от сърцето, когато разбра, че Тобиас, изглежда, е понастинал. Нямаше температура, но кихаше и кашляше. Прегледа го внимателно и му даде сладник за възпалението в носа и гърлото и срещу евентуални болки в ушите. После му сипа и лъжица сироп с няколко капки коняк, за да спи по-добре. Отиде и за корени от лилавата ружа, която тъкмо цъфтеше и заръча на Слейд да ги гори в камината под тенджера вряща вода, за да вдишва Тоби лековитата пара.

Слейд изпълни точно указанията и състоянието на бебето сякаш се подобри. Но на другата заран Тоби пак беше зле и Слейд пак прати, разтревожен, да повикат Рейчъл. Този път, като прегледа детето, лицето й помрачил, защото Тоби имаше температура, а свистенето в гърдичките му никак не й хареса. Боеше се, че не е обикновена настинка, а възпаление на белите дробове. Остана целия ден в дома на Слейд, даваше на Тоби ту сладник, ту сироп с коняк, после му направи и силна отвара от мента. Продължи да гори в камината корени от ружа, сложи на гърдичките на бебето загряващ компрес.

Когато късно след обяд то задиша по-леко и челцето му престана да гори, Рейчъл се прибра да сготви вечерята за дядо си и за Поук. После влезе във вигвама на Сийкс, описа му симптомите на бебето и го помоли за съвет.

— Не се тревожи. Направила си каквото трябва, Полско Цвете — успокои я индианецът. — Ако тази нощ по-лошо, дай овча опашка. Изгори стъбла, димът им е лековит, от листата свари чай. Ако пак не олекне, млечка ще дадеш, тя по-силно лекарство, от нея пият и пеперудите. Утре заран и аз дойда да видя какво е на малкото. Няма обида за тебе, Полско Цвете, ти си добра ученичка, добра лечителка. Но аз видял много лета и много зими, а стари очи често виждат по-ясно и по-умни от млади. Любовта ти към малкото може заслепи. Утре ще дойда, двама да го видим.

Преди да се върне тази вечер в дома на Слейд, Рейчъл провери дали има в кошницата си достатъчно овча опашка, с която се лекуваха много болести. Като пристигна, видя, че Тобиас е качил температурата и с настъпването на нощта диша все по-тежко. Направи каквото я посъветва индианецът, смени корените в камината със стъбла овча опашка. После свари от листата й силен чай, а като поизстина, почна да излива лъжица след лъжица във възпаленото гърло на Тобиас. Даде му и малко сварен сладник, сироп с коняк, смени му компреса. До късно през нощта седя до люлката на детето и продължи да хвърля в огъня стъбла от овча опашка, свари пресен чай. Въпреки че всички прозорци бяха отворени, от огъня в камината вътре стана ужасно горещо. По лицето на Рейчъл се стичаха вадички пот, Тоби също се потеше, но въпреки това температурата му не спадна. Най-сетне Слейд заповяда на Рейчъл да иде да си легне, той щеше да будува вместо нея и да я викне, ако потрябва.

— Няма да помогнеш на Тоби, ако и ти се разболееш, скъпа — каза й той. — Хайде, иди да си починеш. Обещавам ти, добре ще го пазя.

Рейчъл трябваше да признае, че е прав, вмъкна се, капнала, в леглото на Слейд и веднага заспа. Но сънят й беше тревожен, защото се вслушваше с едно ухо в мъчителното дишане на Тоби и тихия му хленч. На няколко пъти чу как Слейд приказва тихичко на детето, как го носи на ръце и беше благодарна, че Тоби лежи в силната му, сигурна прегръдка. Странно беше, че това я успокояваше. Още по-странно, че ръцете на Слейд, убийствено бързи при стрелба, можеха да се грижат толкова нежно и внимателно за едно бебе.

Слейд нямаше основания да се съмнява дали ще е добър настойник на децата — мислеше си в полудрямка Рейчъл. Та той стана за тях повече от баща, много повече от Джонатан. Вече не можеше да повярва, че е имало време, когато не е искала Слейд да поема грижата за децата, убедена, че е абсолютно неспособен за такава роля. Беше се лъгала, о, как се беше лъгала. Сега поне го признаваше. Докато Рейчъл потъваше в дълбок сън, Слейд свиреше тихичко с хармоничката стара френска приспивна песен и гледаше лицето й — измъчено, угрижено и все пак толкова хубаво на светлината на огъня. Гледаше я и люлееше детето, за да го приспи.

На сутринта дойде Сийкс, спусна вдървените си крака от коня, извика, та стопаните да го чуят, защото така повеляваше учтивостта на индианците, а после влезе в къщата да прегледа Тоби. Рейчъл и без него беше вече разбрала, че детето е сериозно болно и може би няма да живее. Въпреки всичко, което направиха за него тази нощ Слейд и тя, състоянието на Тоби рязко се бе влошило

Големите му сини очи сълзяха и бяха зачервени, имаше огромни лилави сенки, сякаш някой му бе нанесъл два удара. От носа му непрекъснато капеха мътни сополчета, гърдите му свистяха дрезгаво, а щом се закашляше, повръщаше гъста жълтозелена кашица. Бореше се за всяка глътчица въздух и не можеше да я поеме с малките си дробчета. С всяко вдишване гърдичките му се повдигаха толкова силно, че можеха да му се преброят ребрата. Гореше в треска, а гърдите му хъркаха толкова шумно, че Рейчъл можеше да ги чуе отдалеч. Вече не викаше от болка, а тихичко стенеше. Рейчъл беше като болна от страх за него.

Въпреки юлската жега тримата със Слейд и Сийкс поддържаха огъня със стъбла от овча опашка, за да не престава да се вдига пара от тенджерата. Непрекъснато варяха чай от млечка и наливаха Тоби ту с него, ту с чай от овча опашка, галеха малкото му гърло, когато не искаше да преглъща. Сменяха топлия компрес на гърдите му. Нищо не помогна и в края на краищата Рейчъл и Сийкс вече не знаеха какво да правят. Отчаяна, Рейчъл помоли Слейд да отиде в Уйчито и да доведе лекар.

— Не всички са шарлатани. Има и няколко добри лекари в града. Доведи доктор Фейбрик, ако го няма — доктор Оуенс или доктор Алън. — Не добави, че последният се занимава и с труповете, не искаше да мисли, че и Тоби може да умре.

Слейд препусна с черния си жребец. Сега можеха само да чакат, да се мъчат да облекчат страданията на Тоби и да се молят лекарят по-бързо да дойде.

Най-сетне пристигна доктор Фейбрик, който беше изродил в Уйчито стотици деца и затова имаше известен опит с детските болести. Той прегледа внимателно Тоби, установи, че пулсът му е много слаб и че има бронхит. Доктор Фейбрик направи всичко, което беше по силите му. Но сподели с Рейчъл и Слейд, че почти няма надежда детето да оживее.

— Бебето е много дребно и слабичко, няма нито теглото, нито ръста на седеммесечно кърмаче — обясни им лекарят. Затова бронхитът му е в толкова тежка форма. Детето просто няма сили да се справи с него. Моля ви, не се упреквайте за нищо. Направили сте всичко, което е било по силите ви, както и аз. Сега всичко е в божиите ръце. Много съжалявам. Ако бебето остане живо… — Той помълча малко, после добави: — Ако ви трябвам, ще дойда утре сутрин пак.

Вече по здрач добрият доктор се сбогува, след като отклони поканата им да остане за вечеря. Когато той си отиде, а с него и надеждите на Рейчъл, тя седна до люлката на Тоби. Люлееше го бавничко, бореше се със сълзите и се молеше безмълвно бог да запази живота на малкото. При всяко мъчително вдишване на Тоби сърцето й се свиваше, изпълваше я ужасен гняв срещу собственото й безсилие. Да, тази безпомощност беше най-страшното. Та тя така го обичаше, а той имаше такава нужда от нея.

През дългата нощ устата и ноктите на бебето станаха синкави. После изведнъж, малко след полунощ, Тоби изхърка още веднъж и умря.

Внезапната тишина подсказваше на Рейчъл, че детето е мъртво, но тя не искаше да повярва и продължаваше да се моли. После коленичи до люлката и сложи глава на гърдите му. Вече не чуваше и не чувстваше нищо.

— Тоби — повика тихичко, защото още не вярваше. — Тоби! — Може би се лъже и той още диша. Ужасена, Рейчъл сложи длан над устата му. Нищо! В отчаянието си тя го разтърси, сякаш можеше да го събуди. Но Тоби не даваше признаци на живот. — Не, о, моля те, мили боже, не! — стенеше тя, сложила ръка на устата си, за да сподави риданията. — Не!

Тя коленичи, зарови лице в ръцете си и заплака. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне. Тялото й беше студено като лед, стомахът й се присвиваше, струваше й се, че земята се е отворила под краката й, за да я погълне. Беше й зле, виеше й се свят, боеше се, че ей сега ще припадне. Главата й беше празна, обземаше я странно вцепенение и тя вече не можеше да разсъждава.

— Не, не! Той не е мъртъв! Не е мъртъв! Не е възможно! Не е възможно! О, Тоби, Тоби!

Той беше нейното бебе, нейното дете. Беше го приела с цялото си сърце, а сега нищо и никой не можеше да й го върне. Как беше възможно изведнъж да изчезне? Спомняше си как го държеше на ръце, как го хранеше, как го люлееше, как се чудеше на мъничките му пръстчета, как си играеше с крачетата му, а той се смееше от удоволствие. Спомняше си учудените му кръгли очи, сладкия му дъх на мляко и пудра, малкото му юмруче около пръста й, първия му смях, първото зъбче. Всичко това бе изчезнало, толкова бързо и завинаги. Както бе изчезнала майка й. Рейчъл беше останала без майка, сега остана и бездетна. Това не биваше да става. Тоби трябваше да живее. Тя трябваше да го гледа как расте, как става мъж и на свой ред има деца. Но това никога нямаше да стане и тя се чувстваше изоставена, стара и самотна, толкова самотна.

Не, не беше сама. Рейчъл го разбра, когато усети върху раменете си две ръце, не обичливите ръце на майка си, които уталожваха всяка нейна болка, а ръцете на Слейд. Той пак беше до нея, както всякога в трудни мигове, откакто беше дошъл. Той й помогна да стане и я изведе навън, за да не събуди братчетата и сестричетата на горкото бебе. На тях и без това ще им дойде много, толкова скоро след смъртта на баща им мислеше си Слейд и усети как го изпълва безсилен, страшен гняв срещу този бог, който бе допуснал Тоби да умре.

Слейд заведе Рейчъл в обора да се наплаче там до насита, защото после щеше да й се наложи да се овладее и да се появи сред хората със спокойно лице, въпреки мъката, бушуваща в нея. Да, тя щеше да го направи, защото не би искала децата да я видят разплакана. Рейчъл трябваше да е силна заради тях.

Седнал в сянката до къщата, Сийкс ги видя как прекосяват заедно двора. Слейд беше прегърнал със силна ръка раменете на хълцащата Рейчъл. Детето беше умряло. Сийкс стана и изчезна след миг в мрака. Малко по-навътре в прерията той вдигна ръце към звездното небе и запя индианската молитва за мъртвите.

В обора Рейчъл хлипаше в прегръдката на Слейд. Той я придържаше и я галеше успокоително по косата, защото не знаеше как иначе да я утеши.

— Защо, Слейд, защо? — питаше го тя, недоумяваща, като че ли той знаеше отговора на нейния въпрос. Но той не го знаеше. — Защо трябваше Тоби да умре, защо?

— Не зная, Рейчъл. Не зная защо стават тези неща. Не зная защо Господ го допуска. Много бих искал да зная, но не го зная. Не е справедливо, не е честно. Но такъв е животът, скъпа и ние не можем да го променим. Можем само да го изживеем, да се опитаме да го изживеем добре.

— Но Тоби, Тоби беше толкова малък и невинен! Защо Бог му отне шанса да изживее живота си, защо? Защо нямаше късмет? А сега, сега е мъртъв, а беше толкова мъничък и му беше толкова… толкова рано да умира!

— Ние всички ще умрем, Рейчъл — каза тихо Слейд, — от деня, в който се раждаме, почваме да умираме. Просто едни умират по-рано от други. Кой знае, може би Тоби е един от щастливците. Не зная. Животът е суров, Рейчъл и в края на краищата всички ще умрем. Само че силните се борят по-добре и за тях смъртта идва по-късно, това е всичко.

— Но тогава има ли изобщо някакъв смисъл в живота. Слейд? — попита тя с горчивина и избърса сълзите си. — Ако всичко е напразно, защо изобщо се раждаме?

— И това е тайна за мене, мила. Само Бог знае отговора.

Двамата замълчаха, всеки насаме с мислите си. Откъм прерията долиташе песента на индианеца и изведнъж хиляди спомени нахлуха в душата на Слейд: спомни си за чернокожите, които пееха в неделни дни църковни песни в Сайприс Хил, плантацията на неговия баща, спомни си за Батист Робийар, за майка си, танцуваща в голямата бална зала с врати отворени към Мисисипи, за Терез Дювалие как тича в бяла рокля с гардении в косата по залятата от лунна светлина трева, за любимата си полусестра Индия със смеещи се сини очи и развята черна коса… Всички бяха мъртви, всички, с изключение на жената, която държеше сега в прегръдките си — Рейчъл, жива и топла, с безкрайни сили в привидно толкова крехкото младо тяло и с толкова храброст в смелото сърце. Но дори нея беше прекършила смъртта на Тоби.

— Той ни чу, Слейд — прошепна тя топло и вдигна към него мокрото си от сълзите лице, а той разбра, че говори за детето. — Той ни чу, сигурна съм. Вярно, ние не сме истинските му родители, но той не познаваше нито Индия, нито Джонатан. Тоби беше наше дете! Сякаш родено от нас, от теб и от мен. О, Слейд, люби ме! Тук! Сега! Не искам да мисля повече за смъртта. Иначе ще полудея. Сигурна съм. Обичай ме! Вземи ме, научи ме. Моля те, аз го искам, аз…

Беше сключила ръце на шията му, беше притиснала силно тялото си към неговото и покриваше лицето, устните му с целувки. Дори монах би се поддал на изкушението, но Слейд не беше монах. Възбуден от внезапно избухналата й страст, той я притисна към себе си. Водовъртеж от страст и желание завъртя и двамата, когато устните му докоснаха нейните, а езикът му овладя, парещ, нейната уста. Целуваше я жадно, устните му бяха корави, покоряващи, сякаш с думите си бе събудила в него звяра. Но Рейчъл вече не се боеше, защото пламналата в него брутална страст, беше обхванала и нея. Отговаряше на целувките му с неутолима жажда, сякаш беше празен съд, копнеещ да бъде напълнен, а целувките му бяха само глътка от сладкото лятно вино, за което жадуваше. Езикът й се увиваше около неговия, въртеше се, притискаше се, допираше го с леки бързи докосвания, от които тялото й се изпълваше с наслада. Влажната й уста поглъщаше жадно дъха му, зъбите й се впиваха в устните му. Ноктите й се забиха в голите му гърди и ги разкървавиха.

Това накара Слейд да си възвърне разума. Той я отблъсна толкова грубо, че утре сутринта ръцете й сигурно щяха да са целите в синини. Той беше скитник и знаеше какво изпитва тя, инстинктивното, сляпо желание да създава живот пред лицето на смъртта. Той беше изпитвал това чувство стотици пъти. Тя копнееше да изпълни с него бездната, която се беше отворила със смъртта на Тоби, той трябваше да я накара да забрави, че детето е мъртво, че животът е тежък, трябваше да премахне болката и да излекува болното й сърце. Слейд беше готов да й даде всичко това. Копнееше да й го даде, но не на това място и не сега. Рейчъл не беше жена, готова в един миг да се отдаде, без после горчиво да съжалява и да се презира, а той не беше мъж, способен да използува миг на слабост и мъка. Не, не можеше да й стори това. Не искаше да й го стори. Трябва да си беше загубил ума, та изобщо допусна да стигнат толкова далеч.

— Не, не — каза той студено и си пое дъх. — Не, няма да го направим. Казах вече — не! Аз те желая, Рейчъл, знаеш го. Но не сега. Не по този начин. Чуй ме. После би се намразила, че си ме любила, докато бебето е лежало мъртво в люлката си, би намразила и мен. А аз не бих могъл да го понеса, аз… той млъкна, един мускул трепереше на бузата му. После каза малко по-меко: — Върни се в къщата, Рейчъл, върви, скъпа. Моля те. Там лежи дете, което трябва да бъде погребано, а това между нас трябва да почака, кълна ти се, че ако изчакаме, то после повече ще ни се услади.

Шокирана, ужасена, че е могла до такава степен да се забрави, да се хвърли в мъката си безсрамно на врата му, Рейчъл побърза да излезе от обора. Препъваше се като сляпа. Изглежда, беше си загубила ума. Спря, хълцайки, на прага на къщата, пое си дъх, овладя се, колкото можеше, за да посрещне онова, която я очакваше вътре. После отвори бавно вратата и влезе при бебето, което лежеше, неподвижно и безмълвно в люлката си.