Ребека Брандуейн
Дива кръв (28)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ Й СЕДМА

Вътрешно Дигър Тибо не се беше променил, но външно изглеждаше стар и похабен. На млади години беше хубав, едър мъж, с широки рамене и тесни бедра, катраненочерна коса и очи, но светла кожа. Не бе имал труден живот, но въпреки това не изглеждаше блестящо. Всеки би му дал четиридесет и пет години вместо неговите тридесет и пет. Безброй бръчици обрамчваха злите черни очи, прорязани от червени жилки и със синкави торбички под тях. Последица от безсънните пиянски нощи. Кожата му беше отпусната, а дълбоките гънки около устата му придаваха нещо зловещо. Дигър се смееше рядко и само когато успяваше да измами някого. Тогава кикотът му караше околните да потръпват. Беше все още строен, защото безредният му живот и пороците се грижеха да не напълнее. Но в него имаше нещо воднисто, призрачно и някои казваха, че приличал на скитащ труп.

Тялото му беше още здраво, но наследствената лудост се засилваше и единственото чувство, което го владееше, беше омразата. Беше издънка на арогантното си френско семейство, в което, за да се запази синята кръв, момчетата се женеха само за братовчедките си от рода Ламартин. Като по чудо беше по-здрав от повечето си роднини, част от които бяха вече мъртви, или по затвори и лудници, където им беше мястото. Но Дигър притежаваше тънък ум и успяваше да внуши, че е само ексцентричен. Това често го бе спасявало от съдбата на роднините, въпреки че на съвестта му тежаха престъпления, за които заслужаваше да бъде затворен, или дори обесен. Но досега беше успявал да се изплъзне от закона.

Терез Дювалие беше най-голямата му любов, или поне така си внушаваше. Беше истина, че в нощта на нейната смърт някаква жизнено важна връзка между неговия мозък и действителността се бе скъсала и лудостта му се бе засилила. В мигове на просветление Дигър разбираше, че най-хладнокръвно я е убил и всеки път този спомен го хвърляше в продължаваща с дни тежка депресия. Но обикновено обвиняваше за ранната й смърт Слейд Меверик. Тъкмо по време на една от зачестилите депресии бе срещнал Адам Кейфе и му беше дал картата-предизвикателство.

Дори в най-лудите си дни Дигър не забравяше какво означава за него тройката купа, защото тя стана повод за дуела, при който Слейд изстреля куршума, раздробил бедрото на Дигърс. Оттогава трябваше да ходи с бастун, но след време му стана забавно да изпраща със скритата в него шпага нищо не подозиращи наивници на онзи свят. Не забравяше, разбира се, че тройката купа беше причината той да си служи с трети крак.

Дълбоката, довела до тези последици рана, го подтикна да прати на Слейд второ предизвикателство. Но сега, в този късен августовски следобед сред прерията, лице срещу лице с истински майстор на пистолетите, той имаше неясното чувство, че идеята му не е била добра. Слейд отдавна не беше щур младок и Дигър трябваше с изненада да признае, че му лазят тръпки по гърба.

И двамата мъже не искаха слънцето да им блести в очите, затова стояха сега, широко разкрачени, и чакаха. С това се изчерпваше общото между тях. Слейд беше спокоен, студен и чакаше, пъхнал палец в колана, Дигър да стреля пръв. Но Дигър сякаш се колебаеше, пристъпваше от крак на крак, като пушач на опиум, закопнял за лулата си и всеки наблюдател би казал, че е твърде нервен, за да се прицели добре. Но Слейд познаваше Дигър откакто се помнеше, та не беше вече толкова глупав да направи грешката, изпратила много хора под земята.

Нищо чудно, че Адам е взел Тибо за градски франт — мислеше си Слейд. Не беше променил вкусовете си и облеклото му правеше впечатление на малко старомодно. Носеше дори копринена кръгла шапка. Но револверът му марка „Смит енд Уесънс Америкън“ съвсем не беше смешен. Носеше го доста високо, леко наведен вляво, с почти извадена дръжка. Беше странен начин да носиш оръжие, но на Слейд тази техника му беше позната и той знаеше, че онези, които я предпочитат, са опасни. Не изпускаше нито за секунда Дигър от очи.

Палещото августовско слънце, засияло след торнадото, сега изгаряше безмилостно прерията и лицата на двамата мъже бяха плувнали в пот. Жегата се надигаше на пробляскващи вълни от земята и правеше неясни контурите на двамата самотни мъже. В маранята силуетите им се размиваха дори в техните очи и в този миг изминалите години изчезнаха, сякаш колелото на времето изведнъж се бе завъртяло обратно и ги бе върнало десет години назад.

Лунната светлина проникваше през клоните на брястовете и пръскаше по известната с печалната си слава поляна сребърни петна. Във въздуха се носеше прашец от мъх. На пътеката стояха двама мъже. Жена в бяла рокля чакаше във файтона под дърветата. Само шумоленето на листата и тихият плисък на Мисисипи някъде в далечината нарушаваха тишината. Въздухът беше наелектризиран от напрежение. Изведнъж жената усети, че не издържа повече. Тя извика, скочи от файтона и се затича през ливадата. Чу се изстрел. Жената се препъна и падна, кръвта обагри в алено бялата й рокля, пръсна червени петна по бялата гардения, забодена в дългата й черна коса. Терез, Терез! Мъжът, който стреля, се смееше, белите му зъби просветваха на лунната светлина и ужасяващ, демоничен кикот се носеше над ливадата…

Налудничавото кискане кънтеше сега над прерията и биеше като камбана на умряло в ушите на Слейд. Дигър започна изведнъж да сипе обиди, за да го ядоса, да го нервира. Бълваше гадни обвинения срещу Терез Дювалие, хвалеше се с ужасните си престъпления, описваше всичко до последната гадна подробност. На Слейд му се повдигаше, почувства се зле, като в онази нощ под брястовете.

Ръцете му трепереха, стомахът му се бунтуваше, коленете му се подкосяваха. Не биваше да пие толкова много в игралния дом. Имаше желание още сега да повърне. Тъмното лице на Дигър се размиваше пред очите му, но отново се проясни, когато си избърса потта от лицето. Отзад, в сянката, стоеше Терез, пребледняла като платно от страх, че той ще умре, че Дигър ще го убие. При тази мисъл пак почваше да му се повдига. Беше виждал през войната мъже да умират в локви кръв, разкъсани от куршумите. Беше млад. Обзе го страх. Не искаше да умре. Чакаше Дигър да натисне спусъка…

Тибо продължаваше да се киска, обсипваше го, бесен, с обиди. Сега Слейд окончателно се убеди, че Дигър е луд, който не отговаря за онова, което върши, но това не го правеше по-малко опасен, тъкмо обратното. Полицията на поне пет щата го издирваше, жив или мъртъв, заради не едно престъпление. За главата му даваха хиляда долара награда — така пишеше в писмото на масата на шерифа Маг. С хиляда долара може да се купи много добитък, — мислеше си Слейд, а после се мразеше за тази мисъл. Дигър беше ненормален. Мястото му беше в лудница, където ще го лекуват. Би трябвало всъщност да го съжалява и да се погрижи да отиде където трябва. Някога, много отдавна, бяха приятели. Но за какво ли си мислеше Дигър сега, така зловещо ухилен?

Да, ще убие Терез. Реши го съвсем спонтанно, когато я видя да тича през ливадата, прилична в бялата си рокля на пеперуда, която се е приближила твърде много до пламъка. Тя заслужаваше да умре, а Слейд, който някога му беше приятел, заслужаваше да живее и да понася болката от нейната загуба, както той, Дигър, я бе понасял. Прицели се с пистолета, натисна спусъка. Терез падна в локва кръв. Тя бликаше от нея като поток, а животът си отиваше. Не след дълго тя щеше да лежи в гроба. Нали затова носеше прякора „Дигър“, зловеща шега! Той се разсмя.

Все още със смях, Тибо изрева:

— Както чувам, намерил си си нова petite cherie, Слейд. Защо не направим както едно време, mon ami, защо не си я поделим, само че този път аз ще ти сложа рога. Добра идея, нали? Зная, че си съгласен, нали ще е срамота и новата ти възлюбена да завърши като Therese?

Therese, падаща в яркочервена локва, с обагрена от кръв гардения в косата, а той коленичил до нея, се взира и вижда, че това е лицето на Рейчъл — Слейд се ужаси от тази картина. Беше обзет от страх и ярост, каквито не бе изпитвал досега. Той е прекалено опасен, за да остане да живее, скъпа. Прекалено опасен е, за да живее — това бяха последните думи на Therese, преди да умре. Прости ми, Therese, че бях тогава толкова млад и наплашен. Сега ще поправя грешката си…

— Никога не си знаел кога е по-добре да си държиш устата, Дигър — каза тихо Слейд и посегна към колтовете.

В къщи Рейчъл чакаше Слейд. Сновеше пред отворената врата и час по час поглеждаше навън. Но все още не се появяваше конник и обзелият я страх я докарваше до ръба на отчаянието. Бяха минали часове, ужасна вечност, през която я преследваха видения, в които Слейд лежеше, жив, но тежко ранен, или студен и мъртъв. Сега разбираше защо в онази съдбоносна нощ Therese е настояла да бъде с него на дуела под брястовете. Всичко беше по-добро от това мъчително очакване.

Фремънт виждаше колко е тревожна, той въздъхна и поклати глава. После изтърси пепелта от лулата си и стана от стола, приближи се към нея и сложи утешително ръце на раменете й.

— Той ще се върне, Рейчъл — успокои я Фремънт, но сърцето му кървеше заради нея. — Дай му време, той ще се върне.

Тя се опита да възпре сълзите си.

— А какво ще стане, ако не се върне, дядо? Толкова го обичам…

— Тогава ще трябва да погледнеш истината в очите и да я приемеш — както би го пожелал Слейд.

— Но аз го обичам, дядо! Толкова го обичам…

— Зная, зная, Рейчъл.

Не си казаха нищо повече, стояха мълчаливи и гледаха към прерията, където сега в далечината се надигаше облак прах. Сърцето й подскочи от радост, сложи длан над чело, за да се защити от слънцето и се опита да различи нещо, но надеждата й отново угасна — облакът беше прекалено голям, за да бъде самотен конник. Горчиво разочарована, тя отиде в кухнята да си намери някакво занимание, напразен опит да мисли за нещо друго освен за Слейд.

Изведнъж отвън долетя силен шум. Ужасен тропот разтърсваше предната стена на къщата, сякаш някой се опитваше да я събори. И тогава Рейчъл чу мъжки вик и мучене на добитък. Сякаш говедата от всички обори в Уйчито стояха сега пред вратата й. Тя изтича навън и остана със зяпнала от смайване уста.

Целият й двор беше пълен с крещящи джамбази и мучащи крави. На всичкото отгоре тъпчеха зеленчуковата й градина. Смайването на Рейчъл се превърна в гняв и тя изскочи на двора. Който и да беше виновникът за този идиотски подкаран добитък, можеше да е сигурен, че ще си получи заслуженото. Но преди да успее да каже дума, шумотевицата се поднови, двама мъже забиваха над вратата на къщата табела с надпис „Хартланд ранч“. Най-сетне почваше да разбира. Заоглежда се с разтуптяно сърце и затърси сред хаоса от прах и крясъци мъжа, който беше виновник за всичко това.

— Слейд! — извика тя, сияеща от радост, когато го видя, яхнал спокойно жребеца си, с обичайната, мила иронична усмивка на лицето. — Слейд!

Опита се да стигне до него, но кравите й препречваха пътя. Най-сетне Слейд стигна със жребеца си до нея, вдигна я на седлото, а тя се вкопчи в него без капчица свян, заповтаря, хълцайки, името му, а лицето й беше мокро от сълзи. Даже очите на Слейд станаха влажни, когато я притисна силно към себе си. Каубоите ликуваха, а Фремънт, Поук и децата, успели да дотичат, пляскаха с ръце.

След известно време Рейчъл си върна дар словото.

— Слейд Меверик! — мога ли да зная какво означава всичко това? — попита тя заядливо, въпреки че едва сдържаше смеха си.

— Ами виж какво, Рейчъл Уайлдър — отвърна той, побутна шапката си към тила и я изгледа с триумфиращия поглед на собственик. — Бива ли изобщо да ме питаш? Както виждаш, докарал съм ти петстотин глави добитък. Надявам се, че с това ставам „единственият мъж, за когото си готова да се омъжиш!“

— Трябва да си призная — каза засмяно Рейчъл, — че това е най-странното предложение за женитба, което съм чувала.

— Така ли го възприемаш, скъпа? — попита подигравателно Слейд.

— Хъм, аз може и да го приема… ах, идиот такъв, нали знаеш защо?

— Тогава си затвори устенцата и си вдигни муцунката, Рейчъл, съкровище мое. Понеже сега ще бъдеш целуната. — И тя бе целуната — и в този миг разбра, че тук, в Хартланд, се бяха осъществили всичките й мечти.