Ребека Брандуейн
Дива кръв (2)

ГЛАВА ПЪРВА

В прерията, Канзас, 1874

Канзас, трудна, непокорена страна. Страна, в която слънцето свети, сякаш нажежено, в безкрайното лазурносиньо небе, страна, върху която дъждовете се изливат на стремителни потоци от тъмни, клокочещи облаци, които могат да се появят на хоризонта само за минути, страна, в която вятърът не стихва и препуска безпрепятствено през пустинните прерии, чийто безкрай е нарушен само от редките тополови горички. Страна, която щади малцина и унищожава мнозина. Както толкова много мъже и жени преди нея, след дълга и упорита борба, тя бе повалила и Индия Бийчъм.

Последния удар й нанесоха скакалците. През август 1874 година (запомнена за всички времена като година на скакалците), те нахлуха на огромни облаци. Подобно нещо не беше виждала: този мощен, лъскав, бяло-зелен облак, от който милиони и милиарди отвратителни, съскащи насекоми се сипеха като градушка. Ден след ден те покриваха земята с достигнал десет сантиметра слой и преди да благоволят да продължат пътя си, унищожиха всичко. Плодородната, цъфтяща земя бе станала пустинна и гола, сякаш бе зима. Под тежестта на насекомите клоните на дърветата, отглеждани с толкова труд и разходи тук, в Запада, се бяха прекършили, царевицата беше повалена на земята, тревата сякаш изпотъпкана. В бостаните, скакалците бяха изяли дори дебелите кори на дините, в градините бяха унищожили леха подир леха и след тях бяха останали само люспите на лука. Бяха изгризали дори още зелените плодове и по дърветата висяха само семките. Скакалците бяха надупчили одеяла, покривки, дрехи и дори ютените чували, с които хората се опитваха да защитят в отчаянието си, плодовете на тежкия си труд.

След като пометоха всяка зеленинка, скакалците се нахвърлиха върху дървото, кожата, платовете. Нападнаха мекото тополово дърво на плевните и къщите, грубо одяланите колци на плетищата, фасадите на дюкяни и кръчми. Изгризаха дръжките на инструментите, оградите и дори пропитата с конска пот кожа на седлата. След залез слънце те нахлуха и в къщите, за да унищожат оскъдните припаси в зимници, килери, делви, изплетените бавно на една кука пердета и докараните срещу толкова много пари от Изтока мебели. Индия беше гледала безпомощно как плодовете, зеленчуците, житото, садени и поливани с толкова мъка от нея и мъжа й, бяха унищожени само за часове.

Спомняше си, отчаяна, за месеците изнурителен труд, докато очистят нивите от камъни и хвърлят семената, от които зависеше изхранването, бъдещето на семейството й. Почти луда от мъка, тя не мигна цялата нощ, заслушана в шумоленето, с което скакалците опустошаваха килера и мазето, напълнени с цената на толкова лишения, а също и скъпоценното за нея съдържание на сандъка със зестрата й, пропътувал целия път от Луизиана до Канзас. Ужасните насекоми не пощадиха дори леглото, в което се беше свила, потънала в сълзи. Плачеше тихичко, за да не я чуят Джонатан и децата. От този миг Индия престана да се бори с тази страна, загубила надежда и кураж.

В този късен следобед на циганското лято тя стоеше пред малката, струпана от плет и глина къщурка, стоеше, изнурена и бледна от бременността и изглеждаше много по-възрастна от своите тридесет и четири години. Стоеше, загледана в пълната пустош, която скакалците бяха оставили след себе си. От деня на тяхното нашествие беше минало доста време и би трябвало да е свикнала с тази гледка, но Индия сякаш още не можеше да проумее размерите на бедата. Още не можеше да приеме, че сухите стъбла, покриваща сега равнината докъдето поглед стигне, са всичко, което бе останало от нейния свят и мечтите й.

Ненаситните насекоми се махнаха, но отвратителната им смрад остана. Кладенци, поточета и езерца бяха отровени от техните изпражнения и водата не ставаше вече нито за хората, нито за животните. Кокошките, прасетата и птиците бяха яли толкова ненаситно от неочаквано появилите се насекоми, че те самите вече не можеха да се ядат. Сега хората се хранеха с царевичен хляб, сосове и подсладено със сироп кафе. Мъжете трябваше да пушат вместо тютюн лозови листа.

Индия въздъхна, капнала, когато извади последното парче мокро, но, слава богу, вече чисто пране от старата вана, закрепена криво-ляво върху сандък. Залови се с мъчителното за нея изстискване на дрехите. Внимаваше капещата вода да пада във ваната, защото в прерията всяка капка беше с цената на златото и тя трябваше да носи кофа след кофа от доста отдалечения кладенец. Но човекът, който откри водата с пръчката си, им каза, че имат късмет, защото кладенците на други фермери са още по далече от къщите.

Тогава съпругът на Индия бе нарекъл този водотърсач, човек с индианска кръв в жилите, когото поканиха по съвет на съседите, луд, или шарлатан. Беше сигурен, че търсенето е било чисто и просто представление, с което се изнудват пари, убеден беше, че вода има навсякъде. Джонатан изгуби тогава много време, за да изкопае кладенец по-близо до къщата. Но старият човек се оказа прав и оттогава мъжът й хранеше безпричинна омраза към индианци и водотърсачи. Индия и Джонатан често се караха и затова, че Рейчъл Уайлдър, най-близката им съседка и най-добра приятелка на Индия, беше възприела от стареца изкуството да открива вода. Индия и Джонатан скоро разбраха, че в прерията не бива да се пролива нито капка. Дори с вода от прането можеше да се полее например зеленчуковата градина.

При тази мисъл тя хвърли поглед към опустошената си градина и си даде сметка колко безсмислено е да пести водата и сега. Истеричният й смях беше сякаш вик на смъртно ранено животно. Един безкраен, ужасен миг изпита страх, че ще припадне. Затвори очи и впи пръсти в ръба на ваната, докато главозамайването попремине.

Стреснато от внезапната болка, изпитана от майката, детето се раздвижи в утробата й, ритна я с краче. Тя сложи инстинктивно успокояваща ръка върху изпъкналия си корем, докато припрените движения на малкото не се успокоиха и тя разбра, че то пак е заспало. Тогава вирна брадичка и се накара да продължи работата си. Въпреки всички беди и напасти животът продължаваше. Прошарената коса на Индия, която беше прибрала сутринта на кок, се разпиля по раменете й. Тя отметна кичурите от лицето си, избърса изобилната пот от челото, изпоцапано от саждите и сапунените пари, които се вдигаха от сложения върху силен огън черен казан. После се наведе и се опита да вдигне на хълбок голямата кошница с чисто пране — нещо, което и при нормални обстоятелства съвсем не беше лесно. А сега, затруднена от бременността и от двете малки деца, вкопчени в полите й, задачата беше за Индия почти непосилна.

Стенеща и плувнала в пот, тя се опита да вдигне кошницата. За миг усети, че би предпочела да падне на колене и на заплаче на висок глас.

— Майко, нека ти помогна — чу тя гласа на Ева и видя угриженото лице и очите на детето, прекалено тъжни и знаещи за тринайсет годишно девойче. Индия се опита да се усмихне на най-голямата си дъщеря, но можа само с мъка да потисне сълзите си.

Толкова млада е още — помисли си Индия с горчивина. Прекалено млада, за да разбира вече толкова неща. Не, не е справедливо едно дете да е принудено да носи товара на възрастните. Но без Ева едва ли щеше да намери сили да продължи. О, Ева, какви планове кроях за тебе. Не исках да стане така, не исках животът ти да е толкова тежък, та да те накара толкова бързо да пораснеш…

Индия си спомни с тъга за собственото си детство в богатата плантация на нейните родители. Сайприс Хил беше разположена на брега на Мисисипи, в Луизиана и там роби й прислужваха от сутрин до вечер. Там масата се огъваше от богатите ястия и единствената й работа беше да бродира, да плете дантели и да шие. Божичко, как се бе озовала тук? От тревожните мисли на майката детето в утробата й отново се събуди и зарита. Това беше тринайсетата бременност на Индия за шестнайсет години. Беше родила седем живи деца, две мъртвородени бяха погребани в Луизиана, а беше имала и три преждевременни раждания. Това изисква скъпа дан от всяка жена и Индия беше на края на силите си. Не се радваше на идването на това дете, защото я гнетеше предчувствие, че този път няма да издържи.

Докато простираха заедно дрехите, тя хвърли поглед към Ева. Какво щеше да стане с нея и с другите деца, ако тя умре? Индия знаеше, че Джонатан няма да се справи сам. Беше лишен от практически усет и не беше човек, на когото може да се разчита. Когато разбра, че деспотичният й баща е решил да я омъжи за богатия единствен син на семейството, чиято ферма граничеше с тяхната, тя се опита да протестира, за съжаление, напразно. Знаеше, че Джонатан е егоист и разглезен, но въпреки нежеланието й, сватбата стана.

Наложи се тя да бъде силният човек в семейството, за да компенсира слабостта на Джонатан, а той я намрази за тази сила, въпреки че не можеше без нея. Бог му е свидетел, той наистина не беше роден за войник и въпреки волята си участва във войната между Юга и Севера. Не бе създаден и да гние в затвора на янките в Рок Айланд, той, свикналият да бъде задоволявано всяко негово желание, всеки негов каприз. Индия се беше надявала, че след преживяната ужасна война, съпругът й ще се промени. Не е възможно — мислеше си тя, — такова изпитание да не наложи отпечатъка си.

И то наистина го промени, но, за съжаление, не към добро. Джонатан беше станал капризен, навъсен, вечно мърмореше, а най-лошото беше, че се озлоби. Родителите му починаха при обсадата на Ню Орлиънс от треската, бушувала в цялата страна, а янките бяха бомбардирали толкова силно Бийчъмс Ландинг, наследствената ферма на Джонатан, че някога великолепната къща бе станала необитаема. Треската отнесе и мащехата на Индия, а баща й беше разстрелян заради упоритата му съпротива срещу победителите. Те бяха налетели като лешояди откъм Севера и бяха конфискували Сайприс Хил, защото баща й не можеше да плати безмилостно високите данъци. Джонатан и Индия, чиито родители и роднини или бяха мъртви, или се бяха разпилели кой накъдето види, потеглиха, след поражението на Юга, към Западните земи.

Индия се бе надявала, че могат да почнат всичко отначало в този мирен рай, който не носеше раните от робството и глада. Но когато в Канзас едно от колелата на фургона им налетя на камък и оста стана на парчета, за Джонатан това се оказа капката, от която чашата преля. Той отказа да продължи. Това бе причината тези голи, безкрайни равнини, които намрази от пръв поглед, да станат нейна втора родина. Беше се противила напразно на това нежелано, отблъскващо място но в края на краищата се видя принудена да прекара тук остатъка от клетия си живот.

Джонатан, който никога не се беше занимавал с физически труд, който беше изкарал войната като офицер, изкопа с несръчните си ръце едно мазе и струпа криво — ляво плевнята и неугледната къщурка, измазана с кал. Подът беше пръстен, прозорчето малко и залепено със свински мехур, по покрива напролет избуяваше трева, при буря и дъжд той протичаше и през него навлизаха не само мокър студ, но и змии, и гризачи.

За учудване на Индия, щом вдигна новото им жилище, Джонатан стана сякаш малко по-добър. Той беше горд с положения тежък труд, първото истинско усилие през целия му живот. А тя беше сравнила мислено богатите плантации на своята младост с примитивната грозна колиба пред нея и от очите й бяха потекли сълзи. Но Джонатан не разбра, че тя плаче за онова, което бяха притежавали и загубили завинаги, той реши, че я е разочаровал с несръчността си и я намрази заради тези сълзи. Тогава почна и много да пие. Най-лошото беше, че внезапните му груби пристъпи на ярост, ужасяващи Индия и децата, ставаха все по-чести.

Напиеше ли се, Джонатан биеше и нея, и децата, защото прехвърляше върху тях вината за собствените си страхове, за своите грешки и неспособността си да се справя с трудностите. После плачеше като дете и молеше Индия за прошка. Тя беше само жена в един свят на мъже, тя трябваше да нахрани гладните си деца, затова преглътна гордостта си и се остави, мълчаливо и сякаш вцепенена, на пиянските му нежности, на това, че той нерядко грубо я изнасилваше в леглото.

Индия беше толкова отчаяна и изтощена, че й беше все едно дали ще остане жива, знаеше само едно — чашата беше преляла. Беше сигурна, че Рейчъл, нейната приятелка, ще й помогне. Но Рейчъл беше едва на осемнайсет, макар да се грижеше вече като възрастна за семейството си и за фермата. Освен това тя не понасяше Джонатан, а Индия не искаше в никакъв случай която и да било жена, а най-малко Рейчъл да бъде принудена да слуша пиянските му тиради. Освен един по-малък полубрат Индия нямаше близки или приятели, към които да се обърне за помощ.

Брат си не беше виждала от години, за последен път се бяха срещнали малко след войната. Но като деца бяха много свързани, обединени от деспотизма на бащата.

Дори след толкова години, от време на време получаваше от брат си по някое писмо, няколко набързо надраскани реда и малко пари. Макар да обичаше много своя брат, Индия знаеше, че не са честно спечелени пари. Но те доказваха, че продължава да я обича.

Погледна нарасналия си корем, а после малките Андрю и Нейоми, вкопчени в полата й, Ева, вече така неестествено сериозна и пораснала. Зад къщата, Гидиън, Кейлеб и Филип се мъчеха да очистят близката нива от измрели скакалци. От къщата долиташе тракането на тенджери и тигани: дъщеря й Сюзън приготвяше вечерята и слагаше масата. В сянката на плевнята Джонатан се беше излегнал с шише в ръката и ревеше някаква песен, научена през войната, навярно в някой бордей, защото той от край време изневеряваше на жена си.

Индия присви презрително устни, когато чу непристойните думи на песента. Не, на такъв баща тя не можеше да повери децата си. Каквото й да се бе случило с нейния полубрат, той щеше да се погрижи за децата, ако тя не оживее след раждането. Още пазеше негов стар адрес. Още днес ще му пиша, обеща си тя, да е предупреден за в случай, че умра при раждането. Отдавна трябваше да му разкрия истината за брака си, вместо да го уверявам, че всичко е наред. Сега мога само да се надявам, че не е твърде късно… О, простете ми, простете ми, мили мои деца, че не мога да сторя нищо повече за вас. Направих всичко, което беше по силите ми, а сега съм толкова уморена, така безкрайно уморена…

Индия повдигна бавно и с неосъзната въздишка празната кошница и тръгна с провлачена стъпка към къщата, която не наричаше нито свой дом, нито свое гнездо.

ХАРТЛАНД

Един сив зимен ден на 1875 година той влезе в град Уйчито. Всички разбраха, че е чужденец, макар че беше нахлупил шапката си ниско, за да скрие лицето си и блясъка на стоманените очи. Сребърните му шпори иззвънтяха, когато скочи от седлото и стъпка пурата с ботуш.

Черната, закопчана догоре, дълга пелерина трябваше да го пази от хапещия вятър на прерията. На бедрата му висяха два пистолета, с които си служеше чудесно. Той беше вълк-единак, скитник, мъж корав като стомана, със сърце обградено с каменна стена. Когато върза коня си за стълба, не подозираше, че град Уйчито е неговата съдба.

Нейната коса беше руса като зряло жито, очите й зелени като изумруди, беше смела и целеустремена като неговите куршуми. Но както дивата хубост на прерията, която тя толкова обичаше, беше и трудно уловима, и трудно укротима, защото искаше мъжът или да е всецяло неин, или да се маха. Не искаше в сърцето и в душата му да има та макар и една единствена плътно затворена врата, през която да не прониква светлината на нейната любов. Защото можеше да ту даде много повече от тялото си.

Тя можеше да го научи да открива съкровища: среброто на луната и диамантените звезди в нощ с цвета па оникс, бисерната мъгла, която се издига над сапфирено-синьото езеро, рубиненочервения изгрев, обагрящ бледия топаз на хоризонта. Такива съкровища го учеше да открива и с нейните очи да съзира неща, които дотогава не бе виждал. Оловносивите облаци, от които падаха кристалчетата на дъжда, опаловата дъга, която няма край нито начало, кървавопурпурния залез, подпалващ равнината.