Ребека Брандуейн
Дива кръв (8)

ГЛАВА СЕДМА

Шерифът Маг извади връзката ключове от чекмеджето и тръгна по коридора към килиите, в които бяха затворени Слейд Меверик и Джонатан Бийчъм. Ключовете издрънчаха, когато шерифът ги пъхна един след друг в ключалките, отвори вратите и каза на мъжете да излязат.

— Свободни сте, момчета — обяви им той. — Ако имате намерение да напуснете Уйчито, можете да си приберете долу пушкалата. Ако ли не, помощник-шерифът ще ви даде по една металическа марка, срещу която ще ви ги върнат, когато сериозно решите да напуснете прекрасния ни град. Хич не ни допада мъже да се разхождат из него въоръжени, поне ти трябваше да го знаеш, Бийчъм. Тъй или иначе, не бих искал да ви виждам отново в моя затвор, тъй че не ми създавайте ядове, особено ти, Меверик. Каквито и лоши приказки да си чувал, не са верни, да знаеш, Уйчито е почтен и чист град и аз няма да допусна някакъв новодошъл, някакъв пистолетаджия да ми нарушава реда.

— Разбрано, шерифе — каза спокойно Слейд. — Напълно съм съгласен с вас.

Слейд си сложи пелерината и метна на рамо денкчето със завивките. После измарширува със звънтящи шпори от килията. А тъй като нямаше намерения да остава в Уйчито, отиде да си прибере револверите и всичко останало, което му бяха взели при арестуването. Присви очи срещу яркото слънце и се запъти към конюшнята за коня и седлото. Провери автоматично двата джоба на седлото и калъфа с пушката. После яхна коня и потегли подир Джонатан, който, не ще и дума, щеше да се опита час по-скоро да изчезне някъде в града.

Слейд откри Бийчъм на няколко мили източно от Уйчито. Бързо го беше настигнал. Стана му смешно, когато разбра, че не е нужно дори да вади пистолетите, за да накара Джонатан да го заведе в дома си.

Беше по-зле, отколкото Слейд бе очаквал. Сега разбра, че Индия му беше спестила поне половината истина. Сърцето му кървеше от мъка за нея, докато оглеждаше жалката й колиба. Как е могла тя, израснала в една от най-богатите плантации по Мисисипи, да понесе това тук? Просто не проумяваше. На бузата му нервно затрептя мускул. С най-голямо удоволствие би напердашил още веднъж Джонатан Бийчъм.

— Аз… ами аз… хъм, аз ще вляза — заусуква го Джонатан, — ще вляза да кажа на децата, че сме тук.

— Ами хайде! — изръмжа Слейд.

Той самият не бързаше да влиза. Защото беше зърнал, с нарастваща мъка и гняв, мизерния дървен кръст върху гроба на Индия. Изтръгнат от бурята, вилняла преди два дена, кръстът лежеше на няколко метра от хълмчето. Той бавно се наведе и го вдигна. Присви устни, като видя, че на него нямаше дори надпис. Добре поне, че хълмчето, под което лежеше Индия, още се виждаше. Слейд прокара длан по парещите си клепачи, после заби с дръжката на пистолета жалкия кръст в земята и си даде клетва колкото може по-скоро да купи приличен надгробен камък. Когато Джонатан се появи отново, очите на Слейд блестяха като твърда синкава стомана.

— В къщи няма никой — изпелтечи уплашено Джонатан, като видя смръщеното лице на Слейд. — Жива душа няма, даже конете и кравата са изчезнали.

— А къде смяташ, че са?

— Ами мисля, мисля, че Рейчъл ги е завела у тях — тая никаквица навсякъде си пъха носа. Колко пъти съм й казвал да не припарва тука, не исках да се навърта край Индия и децата. Тая женска е същинска гърмяща змия и дваж по-отровна. Онзи ден в „Силвър Слипър“ не й беше първият опит да ме убие. Тя непрекъснато набиваше на Индия в главата, че не ме бива за нищо и трябвало да ме натири от къщи, а пък аз наистина правех всичко възможно, за да си прехранвам семейството, колкото и труден да е животът по тия места. Уф, пустата завистлива стара мома! Цялата работа беше, че й се зловидеше, дето Индия си има мъж, а пък нея кой ли я иска освен Окс Оксенбърг, ама той е толкова тъп, че се не сеща да си влезе в къщи, когато вали. Щеше ли иначе изобщо да забележи тая дяволска женска!

— Какво искаш да кажеш с това „дяволска женска“? — попита ядосано Слейд.

Очите му се присвиха при мисълта, че децата на Индия може да са отвлечени от опасна луда, а Бийчъм, този опиянчен идиот го е допуснал. Но макар да беше стреляла в Дилейно по Джонатан, Рейчъл Уайлдър не му беше направила впечатление на побъркана, беше само ужасно ядосана. Когато разбра, че след смъртта на сестра му тя се е грижила за неговите племенници и племеннички, Слейд с готовност плати за всички щети, които бе причинила в „Силвър Слипър“, убеден, че вината е всъщност в Джонатан. Но сега виждаше поведението й в Дилейно в съвсем друга светлина и се питаше, уплашен, какво ли може да стори на децата.

— Попитах те нещо, Бийчъм! — изръмжа той. — Какво искаш да кажеш с думите „дяволска женска“?

— Ами точно това, точно това, което казах — отговори, разярен, Джонатан. — Че кой не знае — побъркана е. И не се оставяй да те измами. Представя се за много морална и набожна, но всъщност е ужасно покварена. Има си работа с един безбожник, с един полуиндианец. Коя бяла жена с мозък в главата прави такова нещо? Тя му дава маниста и одеяла и какво ли не още, сигурно и пушки и ракия, никак не бих се учудил. И прави същото, каквото прави и той, обикаля прерията да търси разни корени и треви и кой знае какво още и вари от тях някакви гадни илачи, дявол знае за какво й са, ама аз подозирам за какво. На всичкото отгоре изпада в транс и почва да обикаля с раздвоен клон в ръката и да твърди, че можела да познава къде под земята има вода…

— Искаш да кажеш, че жената просто се среща с някакъв очевидно безобиден знахар? Че е билкарка и я бива да търси извори? — попита Слейд, смаян и ядосан от невежеството и глупостта на зет си. — Та това съвсем не означава, че е „дяволска женска“, Бийчъм. И ти би трябвало да й целуваш ръцете и краката, задето се грижи за децата, което съвсем не може да се каже за тебе, копеле проклето! Без тази жена кой знае какво е могло да се случи с тях в тая пустош. А сега яхвай коня, проклетнико, дето не си бил никога съпруг и още по малко баща. Сега ще направим посещение на госпожица Уайлдър и те предупреждавам: ако не проявиш към нея най-дълбоко уважение, собственоръчно ще ти извия врата.

 

При тази втора, не по-малко неприятна среща, Слейд бе учуден да установи, че сърцевидното лице на Рейчъл Уайлдър му се видя сега много по-привлекателно. Запита се дори дали тогава погледът му не е бил замъглен след продължителната езда по прашните пътища. Иначе в никакъв случай не би му се сторила непривлекателна. Тази жена наистина не беше грозна. Русата й коса лъщеше като злато на късното следобедно слънце, зелените й очи искряха, а високите скули пламтяха като залязващото над прерията слънце, сладката розова уста потрепери от страх и гняв, когато ги видя. Откровено казано, беше дори твърде привлекателна и въпреки скръбта му по Индия, Слейд оглеждаше с любопитство най-близката приятелка на сестра си. Беше много по-млада от Индия и затова се учуди, че двете жени са били така близки, а дълбоката скръб на Рейчъл от загубата на Индия беше така очевидна, че и Слейд не можеше да не изпита симпатия към тази жена. Може би обстоятелствата са сближили двете жени — помисли си Слейд. Фермите им бяха една до друга и на много мили от най-близките съседи и от града. И все пак, въпреки че Рейчъл беше привлекателна физически, въпреки че беше приятелка на любимата му сестра, Слейд не можеше да не си признае, че тя не му допада. Независимо от идиотските приказки на зет му за държането на Рейчъл Уайлдър, за това че е билкарка и обикаля с пръчка прерията да търси вода, очевидно не това беше причината да остане стара мома. Причината трябва да беше хапливият й език и през последвалия четвърт час той има възможност още веднъж да се убеди в това. Беше ужасна кавгаджийка! Първото му впечатление в тази насока се бе оказало съвсем вярно.

Слейд побесня, защото, щом разбра целта на посещението им, тя не покани нито него, нито Джонатан в къщата си, а насочи срещу тях пушката и ги остави да стоят в разкаляния двор. Отказа дори да извика децата.

Вместо това продължи кавгата, започнала още с пристигането им.

— Господин Меверик, много ви благодаря за помощта в „Силвър Слипър“ и задето сте платили на Верн Лънди моя дълг. Уверявам ви, че при първа възможност ще ви върна всичко до последното пени, но и през ум не ми минава да оставя децата на един пистолетаджия и на един пияница — заяви Рейчъл и очите й засвяткаха заканително. — Може да сте им вуйчо, но не ставате за възпитател. А пък Джонатан е, за съжаление, направо негоден да бъде баща, отвратителното му поведение през последните няколко седмици го доказа. Абсолютно съм убедена, че при създалите се обстоятелства Индия — сега гласът на Рейчъл се разтрепери, защото се мъчеше да овладее сълзите си, но тя се овладя и продължи — да, убедена съм, че Индия би поверила на мен грижата за своите деца.

— Госпожице Уайлдър, не отричам, че нито аз, нито нескопосният ми зет сме много подходящи възпитатели за осем страдащи деца — каза Слейд, прикривайки с мъка яда си, предизвикан от нейното упорство, решил просто да не обръща внимание на аргументите й. — Но при цялото ми уважение към вас, госпожице и дали това ви харесва или не, кръвните роднини сме ние и макар да сте била много близка с моята сестра, не сте от нашето семейство и просто не можете да знаете какви са били намеренията й. Ако бъдете така любезна да хвърлите пушката, госпожице Уайлдър, ще ви покажа писмото, което получих от Индия малко преди тя да умре и в което е казано съвсем ясно и недвусмислено, че, ако й се случи нещо, аз трябва да стана опекун на нейните деца.

— Аз не ви вярвам — заяви Рейчъл, уплашена и обидена, че в труден момент Индия се е обърнала не към нея, най-близката й приятелка, а към своя полубрат.

— Уверявам ви, че е точно така, госпожице, че е самата истина — отговори й меко Слейд. Виждаше колко дълбоко страда Рейчъл и затова не се опита да й отнеме оръжието, което продължаваше да бъде насочено към тях, а просто й подаде писмото.

Тя отвори плика, прочете бързо писмото, после сгъна двата листа и му ги върна. Пое си дълбоко въздух.

— Това не променя нищо — каза тя без заобиколки и предизвика по този начин гнева на Слейд, — Индия просто не е била на себе си, когато го е писала. Преди да умре беше седмици наред болна и потисната, по всичко личи, че не е могла да разсъждава нормално.

— Единствената й грешка беше, че избра вас за своя приятелка, госпожице Високомерна Уайлдър — изсъска Джонатан.

— Дръж си устата, Бийчъм — изръмжа толкова заканително Слейд, че и Рейчъл, и Джонатан направиха, ужасени, крачка назад. — Млъкни, че ще те цапардосам. Ако си беше изпълнявал задълженията, сега нямаше да стоим тук. — И той се обърна отново към Рейчъл, а гласът му беше толкова спокоен, че човек не можеше да повярва, че с на същия мъж, който току що така яростно бе навикал Джонатан. — И все пак това, че сестра ми е написала писмото, си остава факт, както и това, че нямате никакви права върху децата. А сега искам най-сърдечно да ви благодаря, че в мое отсъствие сте се грижили за тях и да ви кажа, че няма причини да ви възлагаме и занапред такава трудна задача. Ще съм ви признателен, ако ми ги дадете още сега. — Настъпи пауза, изпълнена с очакване. А тъй като Рейчъл очевидно нямаше намерение да влезе в къщата, Слейд каза тихо: — Госпожице, би ми било наистина неприятно, ако се наложи да извикам шерифа, той да реши спора ни.

Рейчъл трябваше да се примири. Знаеше, че законът е на страната на Слейд Меверик, независимо от това дали е платен убиец, или не. Беше прав: по закон тя не можеше да има никакви претенции върху малките Бийчъм. На нейна страна беше само любовта й към тяхната майка, но за слепите очи на Темида тя не беше достатъчна. Освен това не смееше да се противопоставя повече на Слейд Меверик. Той сякаш не чу, че е готова да му върне парите, които беше платил за „Силвър Слипър“, но ако продължаваше да му възразява, можеше да поиска да си ги получи веднага, а тя нямаше възможност да му се издължи.

Господи, как би желала Слейд Меверик да е някъде на края на света, в пъкъла, където му беше мястото на тоя дявол! Ако не се беше появил, за да обърка всичките й сметки, положително щеше с течение на времето да се спогоди с Джонатан, беше повече от сигурна. Но сега всичко беше загубено. Не, на този свят наистина няма справедливост, мислеше си тя гневно. Не, просто не беше справедливо!

Едва през последните няколко дена си беше дала сметка колко е самотна след смъртта на родителите си, а сега и на Индия. Едва когато прибра децата на Бийчъм, разбра колко й е хубаво да се чувства част от голямо семейство, в което царят обич и разбирателство. Децата й бяха посочили голямата празнота в нейния живот, която нямаше да се запълни скоро, ако сега те си отидат.

Да, имаше наистина дядо си и Поук. Но те не разбираха твърде от женски проблеми, от онези малки подробности на ежедневието, които беше споделяла с майка си, по-късно с Индия, а напоследък с Ева. Дядо й и Поук бяха единаци и изобщо не можеха да си представят какво означава за нея къщата да е пълна със смях и разговори, та дори и с караници и с плача на малкия Тобиас. Как можеха да разберат копнежа й за майчинство, който се пробуждаше в нея вечер, когато люлееше бебето, за да го приспи, сякаш беше нейно собствено.

Рейчъл беше повярвала, че е свикнала с живота си на стара мома, че е пропъдила всяко чувство, неприсъщо за такова положение на нещата. Но сега вече знаеше, че просто бе потиснала мечтите си, че продължаваше да се вкопчва в надеждите си, въпреки че беше убедена — те никога няма да се осъществят. Защото просто не виждаше как би могла да си намери съпруг.

Баща й беше учител, противник на робството, революционер и идеалист, човек, изпреварил времето си. Беше вярвал искрено, че мъжете и жените са равни и беше внушил тази вяра и на единственото си дете, на дъщеря си Рейчъл. Оказа се, че не й беше направил добра услуга, защото се беше оформила като личност твърде неприспособима към обществото, в което трябваше да живее. Отличаваше се твърде много от другите жени и всеки го долавяше. Жените усещаха инстинктивно, че Рейчъл не е като тях, че просто „не пасва“. Мъжете, по-малко наблюдателни, знаеха само, че не се чувстват добре в нейно присъствие, а по-скоро някак застрашени. Не бяха свикнали почтена жена да ги гледа спокойно право в очите, да прекъсва, макар и учтиво, разговорите им и откровено да изразява, нерядко съвсем противоположно мнение. Още повече, че то често се оказваше по-вярно от собственото им.

Малкото мъже, които я бяха ухажвали, бързо изчезваха, най-често бесни, защото имаха чувството, че са били преценени хладнокръвно и намерени за неподходящи. За мъжкото его нямаше по-голяма обида а още по-лошо беше, че Рейчъл изобщо не си даваше сметка какво е сторила. Баща й я беше възпитавал съвсем иначе и сега й се струваше непонятно и обидно, че заради природната й интелигентност и любознателност, мъжете я имат за непривлекателна.

Не можеше да се каже, че не разбира как една жена може да привлече един мъж. Просто не виждаше смисъл във всички тези правила на играта, не намираше за необходимо да се придържа към тях. В нейните очи те бяха глупави и лицемерни, а защо тъкмо глупостта и лицемерието се ценяха толкова високо, тя просто не можеше да проумее. Тя не искаше това от един мъж, нито би приела един мъж да търси в нея тъкмо това.

Оказа се, в края на краищата, че има един единствен обожател — Густав Оксенбърг, които всички, с изключение на Рейчъл наричаха просто Окс. Този огромен швед беше силен и див като животното, което му беше дало прякора. Беше и упорит като него. Това, което малцина знаеха, беше, че е лоялен, сигурен приятел и много смел човек. Наистина, трудно му беше да говори за нещо друго, освен за времето или земеделието, затова хората си мислеха, че ще продължи да се върти около Рейчъл Уайлдър само защото никое друго момиче не би се зарадвало на упоритото му, но толкова скучно ухажване. Мнозина смятаха Окс за толкова ограничен, че просто не разбира колко непривлекателна е Рейчъл като жена.

Това не беше вярно и той съвсем не беше толкова прост, колкото го мислеха. Този мъж не намираше на Рейчъл недостатъци не само защото беше по природа великодушен и толерантен, но и просто защото се беше влюбил в нея от пръв поглед, а сега я обичаше мълчаливо и предано, от цялото си голямо сърце. Обичта към нея беше за него нещо естествено, както въздуха, който дишаше и той никога не се питаше как е могъл да си избере момиче по природа толкова различно от него, колкото са различни сърната и биволът.

Знаеше, че Рейчъл не споделя любовта му. Мислеше си с отчаяние, че тя навярно никога няма да се омъжи за него. А той беше готов да я вземе такава, каквато е, щеше да е безкрайно горд да я нарече своя съпруга. Рейчъл ценеше високо добротата и жертвоготовността му, обичаше го като приятел, но не беше способна да се омъжи за човек, в когото не е влюбена. Младото й тяло не потръпваше от желание, когато Окс вземаше ръката й в своята. Сърцето й не туптеше лудо, сякаш уловено птиче, когато я притискаше към гърдите си. Не копнееше за него нито с мисъл, нито с чувство, светът не й се струваше тъмен и пуст без него.

Любовните мечти на Рейчъл бяха подхранени от стиховете и романите, които четеше от дете и продължаваше да поглъща. Любовта беше за нея нещо като искрите между рогата на бизоните, когато в прерията се надига буря. Любовта на родителите й един към друг е била толкова силна, че когато разбрали, че не могат да избягат от торнадото, причинило тяхната смърт, те я посрещнали силно прегърнати, единият се опитвал да защити другия от побеснялата стихия. Рейчъл никога не беше изпитвала толкова силни чувства към мъж, а на съпруга си не би искала да даде по-малко, както не би се съгласила да иска от него по-малко. И понеже такава любов явно не й беше отредена, тя се мъчеше да отпъди мечтите си и да държи Густав Оксенбърг, колкото може по-внимателно, на разстояние от себе си. За съжаление, напразно.

Та такъв беше животът й преди Индия да умре, Индия, която знаеше наизуст стихове от Бърнс, Шекспир, Байрон и Тенисън, Индия, която отдавна беше заключила вратата към собствените си мечти и беше захвърлила ключа надалеч. Но сега, когато осиротелите й деца бяха нахлули в живота на Рейчъл, скритото ковчеже с надеждите отново се бе отворило в сърцето й, тя беше издухала предпазливо праха и паяжините и грижливо беше изсипала съдържанието на кесийките с лавандула, наредени между мечтите. Въпреки строгите си правила, беше си позволила отново да се надява на поне част от онова, което отдавна се беше помъчила да забрави.

И ето че сега този убиец, застанал пред нея, този мъж със загадъчни тъмносини като среднощно небе очи, искаше да й вземе всичко и да стъпче безмилостно нейното малко и толкова уязвимо сърце. Рейчъл никога не беше мразила толкова силно човек, колкото мразеше сега Слейд Меверик. Тя го ненавиждаше от плоското му сомбреро до подметките на черните му ботуши. Какво можеше да знае този тип за мечти, за любов, той, корав като стомана и жилав като изсушено биволско месо? Ако изобщо имаше сърце, а Рейчъл много се съмняваше в това, то сигурно беше от кремък. Божичко, ако можеше, щеше да го убие.

Вместо това тя се овладя и свали оръжието. После каза учтиво, но студено:

— Заповядайте вътре, господин Меверик. Хайде, Джонатан, от мен може да не се страхуваш, но би трябвало да внимаваш с този твой шурей. Той си има, изглежда, свои основания да се отвращава от тебе не по-малко от мен — изрече тя и изгледа презрително Бийчъм.

 

На Джонатан още му личаха следите от боя, който беше изял в „Силвър Слипър“ и от това, както и от държането му, тя правилно заключи, че шуреят сигурно му е чел конско. Ех, поне това можеше да му се зачете на този Слейд Меверик, но и нищо повече и тя още не можеше да приеме, че е способен да възпита децата по-добре от Джонатан. Какво ли разбира един майстор на пистолета от деца!

Мъжете последваха Рейчъл в дървената й къща. Вътре Ева и Сюзън тъкмо привършваха миенето и бърсането на чиниите, а четиригодишният Андрю и малката му сестричка Нейоми си играеха на пода с грубо издялани войничета. Тобиас спеше в люлката, която Рейчъл му беше направила от стар сандък. Четирите деца се вкамениха като солени стълбове, когато видяха баща си. След кратка мъчителна пауза, те поздравиха Джонатан. Но Слейд веднага забеляза, че никак не се зарадваха да го видят, така недоверчиво звучаха гласовете им. Децата явно не бяха очаровани и когато разбраха, че вуйчо им Слейд иска да ги върне в къщи. Малката Нейоми даже се разплака, изтича при Рейчъл и зарови глава в полата й.

Слейд добре разбираше, че външният му вид едва ли внушава доверие. Откакто беше пристигнал в Уйчито, не беше се бръснал и къпал и макар да се беше преоблякъл, дрехите му бяха измачкани и смърдяха на конска пот, защото ги беше увил в денкчето с одеялата. Наметалото му беше изкаляно от дългия път, ботушите — също. Прокара смутено ръка по небръснатото си лице и се огледа виновно за пепелник, в който да угаси пурата си. Откри в единия ъгъл на стаята плювалник и побърза да смачка в него пурата, проследен от строгия поглед на Рейчъл. Обикновено Слейд държеше много на външността си и му беше особено неприятно, че се е появил в такъв вид да прибере децата. И той, и Бийчъм, който изглеждаше още по-зле и целият трепереше от желание да пийне, сигурно не бяха много приятна гледка. Слейд не можеше да вини Рейчъл, че отметна високомерно глава, когато улови погледа му, нито че сбърчи, отвратена, нос.

Що се отнася до Рейчъл, тя наистина реши, че Слейд Меверик прилича на космат бивол, нахлул по някакво недоразумение в къщата й. Тази къща с две стаи никога не беше й се струвала толкова тясна, а таванът толкова нисък, стените толкова тесни. Сякаш редом с огромната му тъмна фигура всичко се беше смалило. Тази мисъл й вдъхна тревога. Би искала дядо й и Поук да са тук, но те бяха отишли с Гидиън, Филип и Кейлеб да проверят какви щети е нанесла бурята.

Рейчъл го съобщи на Слейд и Джонатан, докато прибираше в кошницата вещите, които децата си бяха донесли от къщи. Слейд Меверик не я изпускаше нито за секунда от очи. Рейчъл би предпочела да не я гледа така. Защото втренченият му поглед не само я изнервяше, от него й беше станало изведнъж много горещо и, кой знае защо, усещаше как коленете й се подгъват, сякаш беше тичала дълго и сега не можеше да си поеме дъх. Не можеше да си обясни защо й въздейства по този начин. Смешно, наистина! Да, вярно, мъжът беше хубав, но и невероятно мръсен. Положително цяла седмица не се беше къпал и бръснал. Смърдеше на пот, на пури, уиски, кожа и коне. Все земни и мъжки миризми. За свое учудване Рейчъл долавяше обаче и лек дъх на лавандула.

Колкото по-добре осъзнаваше какви миризми излъчва този човек, толкова по-чевръсто прибираше вещите на децата, докато най-сетне ги нахвърли безредно в коша. После изведнъж разбра, че се държи странно и се запита дали изживените напоследък стресове не са и замъглили разума. И тези странни чувства, и смешното поведение й бяха толкова неприсъщи. Дали нямаше треска? Реши, че ще трябва после да изпие нещо успокоително.

Слейд долови объркаността на Рейчъл, но се излъга относно причината. В един момент вече искаше да сложи ръката си върху нейната и да я увери, че с него децата няма от какво да се страхуват. Но знаеше, че тя няма да му повярва и не можеше да я вини за това. Той беше човек суров и животът, който водеше също беше суров. Беше наистина неправдоподобно един платен убиец, един бездомник изведнъж да реши да пусне корени и да окачи пистолетите си на пирон. Слейд беше решил твърдо да опита, но не беше сигурен, че ще успее.

Той се огледа наоколо си и видя десетки неща, които говореха, че са направени от нея: снопчетата сушени треви, които висяха от гредите, пердетата с колани по прозорците, карираната покривка на масата и чергите на пода. Всичко беше безукорно чисто и подредено. Това му хареса, то говореше добре за нея и му напомняше за плантацията на баща му в Луизиана, където винаги миришеше толкова приятно на сапун и восък.

Слейд обичаше достопочтената им стара къща, но не и деспотичния си баща, неин собственик. Те никога не се бяха разбирали. Баща му беше човек, готов да убие кон или момче, ако се опитат да се противопоставят на волята му и в края на краищата Слейд предпочете да се махне, вместо да се подчини на желязната воля на баща си. Сега старият човек беше мъртъв, както и майка му, хубавица от Френския квартал на Ню Орлиънс. Беше прекалено хубава и много по-млада от баща му, беше му втора жена. Тя би трябвало да живее дълго, защото много обичаше живота, но треската я отнесе. Сега и Индия вече не беше между живите. Слейд беше последният Меверик и тази мисъл странно го тревожеше.

Погледът му отново спря на Рейчъл и той забеляза колко гордо изправен държи гърба и главата си, колко стройна е фигурата й. Напомняше му някак темпераментна, капризна кобилка. Питаше се какъв ли е животът й тук с един възрастен човек и един чернокож. Сигурно не й е никак лесно. Сега очите му спряха върху нейните ръце. Дланите й бяха малки и тесни, но зачервени и загрубели от тежката работа. Кой знае, може би имаше оправдание и за острия й език. Защо жена, която се труди като мъж, да няма правото да изкаже като мъж, свободно и откровено мнението си. Питаше се, защо ли го дразни това? Та нали винаги беше мразил женското лицемерие и фалш, а беше повече от ясно, че на Рейчъл Уайлдър това изобщо не й е присъщо.

Слейд се ужаси, когато забеляза, че децата и багажът им са готови. Заповяда на Бийчъм да отиде в обора да впрегне конете. Джонатан измърмори нещо, но тръгна. Помисли си, че не е изключено Фремънт или Поук да са скрили там някъде бутилка ракия. Бийчъм изпитваше непреодолима нужда да пийне. Нервите му бяха изопнати до краен предел, защото имаше нужда от алкохол и защото шуреят му се държеше толкова зле с него. Как можа този тип да изникне изневиделица и да вземе всичко в своите ръце, сякаш имаше пълно право? Това вбесяваше Джонатан, но все пак не дотолкова, че да предприеме нещо. По време на гражданската война беше останал благоразумно по-далечко от фронта, както подобаваше на офицер. Не беше толкова глупав, да рискува живота си и предпочете да остави ротата без командир. Беше просто голям късмет, че янките го плениха и го пратиха в затвора Рок Айланд. Надзирателите там бяха сурови мъже и Джонатан имаше чувството, че шуреят му е направен от същото тесто. Нямаше никакво намерение да се бие още веднъж с него. Доволен, че може да избегне присъствието му, Бийчъм се запъти към обора.

— Дядо и Поук ще доведат момчетата, когато се приберат — каза Рейчъл и му обърна гръб, за да не види сълзите й при мисълта, че загубва децата.

— Чудесно — отговори й той. — Беше му явно неприятно да й взема децата, въпреки сигурността, че постъпва правилно. Докосна периферията на шапката си и каза: — Довиждане, госпожице Уайлдър.

Стоеше толкова близко до нея, че Рейчъл можа да се увери: сред мъжките миризми си пробиваше път и дъхът на лавандула.

Тя обичаше аромата на тази трева. Напомняше й за прерията през пролетта, когато всичко се раззеленява и цветята почват да цъфтят. Тогава равнината е най-красива, преди горещото лято да я изсуши.

Сега забеляза още, че Слейд говори с лек акцент — френски навярно, защото си спомни, че мащехата на Индия е била от Френския квартал на Ню Орлиънс. Рейчъл не можеше да повярва, че този наемен убиец произхожда от толкова добро семейство, сега не правеше впечатление на особено възпитан, а може и съзнателно да беше скъсал с миналото си.

— Довиждане, господин Меверик — каза тя и, в съгласие със собственото си възпитание, му подаде, макар и колебливо, ръка.

Слейд беше изненадан и странно трогнат от този жест. Той свали бавно кожената си ръкавица и пое ръката й. Докосването беше съвсем кратко, но Рейчъл го усети с цялото си тяло. Ръката му беше толкова топла и силна. Нейната се загуби в дланта му. Но ръкостискането му беше толкова внимателно, сякаш се боеше да не й счупи някой кокал, ако стисне по-силно. Това не беше очаквала. И побърза да дръпне ръката си.

Децата бяха излезли, но тя чуваше как Джонатан ги качва в колата. Сега къщата беше странно тиха, сякаш си беше поела дъх и чакаше. Но какво — това Рейчъл не можеше да каже. Най-сетне Слейд тръгна към вратата и звънтенето на шпорите му прекъсна тишината.

Рейчъл видя, че Джонатан е вързал коня си и кравата за стърчишката. Ева седеше с Тобиас на ръце върху капрата до баща си. Сюзън, Андрю и Нейоми се бяха свили отзад под брезента, за да се запазят от вятъра. Никой не продума нито дума, когато Слейд се метна в седлото и пришпори коня.

Колата се отдалечаваше, а децата гледаха с тъжни, питащи очи към Рейчъл, останала сама на прага на къщата. Тя се накара да им се усмихне и да им помаха с ръка. Но нито едно от децата не отвърна на усмивката й, нито й помаха за сбогом. Рейчъл не можеше да им се сърди. Чувстваше се като предателка.

Гледаше през сълзи подире им, докато малката групичка се превърна в петънце сред прерията. Тогава въздъхна дълбоко и се прибра. Вече се здрачаваше, а тя имаше още много работа.

Но в къщи не похвана нищо. Седна в стола-люлка, но не се люлееше, а само гледаше втренчено празния стар сандък, който беше служил за люлка на Тобиас. Несъзнателно разтри ръката, която беше подала на Слейд Меверик. Сега тя беше студена и странният сърбеж беше изчезнал. В края на краищата може само да се радва — помисли си тя.

След доста време стана разтреперана и постъкна огъня в огнището, а после протегна ръце над пламъците. Изведнъж забеляза, че топлината на пламъците не можеше да се сравни с топлината, която излъчваше мазолестата длан на Слейд Меверик.