Ребека Брандуейн
Дива кръв (13)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Дните след пристигането на Слейд скоро почнаха да преминават по начин, който никак не харесваше на Рейчъл, защото се беше надявала да го вижда колкото може по-рядко. Поканен от нейния дядо, той живееше сега в плевнята им и щеше да остане, докато вдигне новата тухлена къща във фермата на Бийчъм. Ще не ще, Рейчъл го виждаше твърде често.

Слейд се появяваше, много точен, всяка божа сутрин, измит и сресан, за закуска, поздравяваше я приятелски, но още не се беше отървал от подозрителността си и предпочиташе да си сипва сам яденето от вдигащите пара тенджери, сам да си взема едно или друго от поднесените чинии. Докато се хранеше, поддържаше непринуден разговор с Фремънт, Поук и децата, сякаш ги познаваше от години. Разсмиваше ги с разказите и вицовете си, честичко насочени срещу Рейчъл и това ужасно я дразнеше. Не му отстъпваше, то се знае, слагаше го на място с някоя добре премерена иронична забележка, която нахалният тип сякаш бързаше да си запише на въображаема черна дъска. Фремънт и Поук приветстваха с див възторг подобни двубои и не пропускаха случай да възкликнат, че „Рейчъл най-сетне си е намерила майстора“.

След закуска Слейд отпращаше обикновено Гидиън, Кейлеб и Филип с колата, която беше конфискувал от баща им, до фермата на Бийчъм. А той самият яхваше коня и препускаше към града да търси Джонатан, които, въпреки всички заплахи, отиваше всяка вечер в Дилейно, за да се напие. Рейчъл не разбираше как Слейд все още понася Бийчъм. Попита го, а Слейд й отговори, че този мъж е все пак баща на децата си. Освен това смятал за свой дълг спрямо децата и спрямо Индия поне да се опита да го откаже от пиенето и от другите му лоши навици. Виждаше, разбира се, че усилията му са безполезни, както се бяха оказали безполезни и тези на Рейчъл.

— Хъм, едва ли има смисъл да го измъква човек от някоя мръсна кръчма, само за да го намери следващия път в друга — забеляза тя сухо.

— Така е — отвърна Слейд. — Откровено казано, просто се чудя как още не е избягал от тук, но по всяка вероятност му липсва необходимата смелост. Едно е сигурно: този човек е най-гадното лай… което съм срещал. Само като си помисля, че Индия е била омъжена за това ко… за този нехранимайко, и ми иде да му извия врата.

— Спести си труда, както си го подхванал, скоро ще хвърли топа от преумора. Той изглежда ужасно, Слейд.

— Ами да, защото през деня не получава капка уиски. Съжалявам го всъщност, зная, че е болен човек, но не му съчувствам, Рейчъл. Той е превърнал живота на сестра ми в ад и кой знае какво щеше да стане с децата, ако ти не ги беше прибрала. Много добре знаеш, че след смъртта на Индия той ги е оставил всъщност на улицата.

— Зная, но въпреки това трябва да ти кажа, че си много суров човек, Слейд.

— Вярно, но и ти си корава жена, Рейчъл.

— Не, не съм.

— Как да не си — ухили се той. — Щеше ли иначе да устоиш толкова време на ухажванията на стария Окс? Честно казано, Рейчъл, ако нямаш намерение да се омъжиш за този швед, защо не проявиш състрадание към него, защо не го убиеш, за да го отървеш от мъките му?

Рейчъл вирна презрително глава.

— Ти пък откъде знаеш, че няма да се омъжа за него? — Изсъска тя. — Може да съм променила намеренията си и да съм решила да му дам дума.

Лицето на Слейд помрачня за миг и смехът му секна, но само след миг той вече сумтеше презрително.

— Ами да — изрече подигравателно, присвил очи, за да не види тя израза им — ако прасетата можеха да летят, а кравите да прескачат месечината, тогава, може би. Но ти знаеш не по-зле от мене, Рейчъл, че никой не чифтосва темпераментни кобили с тъпи биволи.

— Гюс не е тъп — възрази тя. — Той е добър човек, всеки случай по-добър от тебе! За твое сведение, Гюс е джентълмен.

— Което навярно трябва да означава, че аз не съм. И какво лошо има в това, ако мога да зная? В края на краищата нали аз съм този, който имаше… който имаше изключително приятното изживяване да те целуне, нали така? А пък той още те обикаля като отчаяно бездомно псе и чака покана, нали? — Погледът на Слейд се разхождаше с удоволствие по тялото й, после спря на нейните устни. Погали със злорад смях мустаците си. — Бас държа, че старият Окс много би искал да знае какво е изпуснал — каза Слейд.

— О-о не-е! — извика Рейчъл. — Как си позволяваш да ми напомняш за този ужасен ден, тип с тип! Боже господи, да можех да стана само за минута мъж, щях да ти покажа къде зимуват раците!

— Виж какво, ако си в такова настроение — прекъсна я Слейд, — комай ще е по-добре да не ни носиш днес храна. Струва ми се, че ще е по-разумно да хапна в Дъглас авеню хаус.

Рейчъл беше поела задължението да ходи всеки следобед до фермата на Бийчъм и да носи на двамата мъже и трите момчета кошница с вечерята им. Така имаше, за свое учудване, всеки ден една малка и приятна почивка, през време на която можеше да наблюдава как напредва строежът, а именно извънредно бавно. Причината беше, че пролетното затопляне превърна почвата в блато. Беше трудно да се изкопае мазе, жизнено важно за съхраняването на припаси, за укритие от летните жеги, а в случай на нужда и от торнадо, ако връхлети насам.

Освен това трудно се доставяха греди от дъскорезниците на Уйчито. А тежките камъни за камината трябваше да бъдат събрани и докарани от далечни поля, ръчно да се натрошат и издялат, преди да бъдат подредени и иззидани със смес от речен пясък и вар (получена чрез изгарянето на мидени черупки и биволски косъм). В този край така запълваха процепите между камъните, така зидаха камини.

Слейд вдигаше благоразумно къщата близо до кладенеца, нещо, което би трябвало да е така от самото начало, а не да се струпва къщата, преди да е изкопан кладенецът.

— Ами да, Джонатан изглежда не е съобразил — забеляза Рейчъл. — И преди да се запие не беше никак практичен. С мъка се оправяше с фермата. Изглежда, че преди да дойде тук не му се е налагало да се бори сам с живота. Нали е израснал в плантация, заобиколен от слуги.

— Права си, никога не се е оправял сам — съгласи се Слейд. — Доколкото си спомням, родителите му винаги са го глезили. Нищо не беше достатъчно добро за единствения наследник на Бийчъмс Ландинг, включително и моята сестра. Но после дойде войната, Северът победи и в Юга вече нямаше какво толкова да се наследи. Много момчета загинаха за „славната кауза“, без да знаят какво точно означава това, а половината от останалите живи… ги сполетя съдбата на Бийчъм… ако не и по лоша. Той поне не е сакат.

— Но и ти си участвал във войната, нали Слейд? — попита плахо Рейчъл — не искаше да я помисли за любопитна.

— Да, бях в армията на Юга. Бях още млад и зелен, представяш ли си, деветнайсетгодишен лейтенант, само защото офицерите от моята рота се бяха оставили да ги убият и аз бях единственият останал жив.

— Там ли се научи да стреляш?

— Не, тоя майсторлък го усвоих в плантацията на моите родители, в Сайприс Хил, преди да се махна от къщи и да замина за Ню Орлиънс, да търся нещо по-добро.

— Аз пък реших, че ти се е наложило, понеже си убил на дуел някакъв човек в Ню Орлиънс. Индия ми разказа, че си избягал от Сайприс Хил, понеже сигурно са щели да те обесят заради това убийство.

— Значи Индия ти е казала такова нещо? — Слейд й хвърли пронизителен поглед и се запита какво ли още й е разказала Индия.

Рейчъл кимна утвърдително.

— Казала ти е истината. Положително щяха да ме обесят, или поне тогава го вярвах. За нещастие по онова време не стрелях толкова добре, колкото сега, бях и доста неопитен, за да постигна каквото исках. Бях млад, загубих ума и дума и избягах, а после се разбра, че не е имало смисъл. Няколко години по-късно научих, че моят противник е бил само ранен и не е умрял. И до ден днешен не зная какво точно е станало, защото от тогава не съм се връщал в Ню Орлиънс. Реших, че така е по-сигурно, а после вече нямаше никакво значение. Бях официално регистриран като З.З.Т. (тоест Заминал За Тексас), та реших, че е по-добре да не ровя.

Слейд замълча за миг и си спомни онази нощ, която беше променила живота му завинаги: Лунна светлина, която все струи през старите брястове. Тичаща жена. Терез в бяла рокля. Вик. Изстрел. Кое най-напред? Вече нямаше значение. Клонче обагрена с кръв нежна гардения. Толкова много кръв. Пурпурно петно, което става все по-широко. Пистолетът в неговата ръка. Смъртта… хладната, вездесъща смърт… и саркастичният смях на Дигърс, ослепително белите му зъби, когато падна на земята…

После Слейд Меверик се върна към действителността. Любопитството на Рейчъл очевидно не му хареса и той каза хладно:

— А сега трябва да се хващам за работа. Ако не държа Бийчъм непрекъснато под око, пак ще намери някое скрито шише и още преди залез слънце ще е вече пиян. Благодаря ти за вечерята, Рейчъл.

Обърна се и си тръгна, а на нея за пръв път й домъчня, че той си отива. Беше потресена от това кратко надничане в неговото минало. Мъката в очите му, когато си спомняше, й помогна да разбере, че той съвсем не е толкова корав, колкото се представя, че е всъщност безкрайно сам с мъката в сърцето си.

Всеки ден, малко преди слънцето да залезе, Слейд прекратяваше работата си във фермата на Бийчъм и се връщаше с момчетата в дома на Рейчъл, обикновено без Джонатан, който почти винаги успяваше да избяга — достатъчно беше Слейд да обърне гръб. Шуреят побесняваше, но беше безсилен да направи нещо, в края на краищата не можеше да го върже, нали? Имаше нужда от помощта на зет си за тежката работа — да изкопаят мазето, да закрепят гредите, да докарат и обработят камъните за камината. С вързани ръце и крака Джонатан не би могъл да помага, той и без туй се размотаваше, но му се налагаше и нещо да свърши, нали вдигаха все пак неговата къща и неговата плевня. Пък и колкото по-дълго изтърпяваше без алкохол, толкова по-голяма ставаше вероятността да се посъвземе, макар Слейд Меверик да си признаваше, че не си прави особени илюзии.

Привършил дневната тегоба при Бийчъм, Слейд се връщаше в дома на Рейчъл, за да свърши куп работа и там. По този начин се отплащаше някак неусетно за гостоприемството на Фремънт и Рейчъл. Ако не бяха те, трябваше да спи във влажната и мръсна къща на Бийчъм или да си наеме стая в хотел. Нямаше особено желание нито за едното, нито за другото, за първото по разбираеми причини, а за второто, понеже не му харесваше мисълта да прекарва дълго време в Уйчито, докато единственият документ, с който разполагаше, беше една металическа пластинка.

Когато се стъмваше съвсем, той се измиваше и влизаше в къщата. Оставаше често и след вечеря за яростни двубои с Фремънт и Поук над дъската за дама. После свиреше на устната хармоника, докато децата заспят, а в това време Рейчъл шиеше, или тихичко пееше, а Фремънт и Поук си смигаха и се мъчеха да подтикват нещата в правилна посока.

Но Слейд не беше единственият, който идваше в тези хладни пролетни вечери да поседи с Рейчъл край камината. Често, според Слейд прекалено често, идваше и „старият Окс“, както наричаше той шведа и тогава дяволът все си намираше работа. Въздухът беше наелектризиран и сякаш прехвърчаха искри, въпреки че Гюс упорито се опитваше да не забелязва Слейд, а Слейд даваше не по-малко упорито да се разбере, че няма да позволи да бъде пренебрегван. Като две псета, зърнали сочен кокал, те се оглеждаха недоверчиво, от време на време изръмжаваха и дори излайваха, когато един от двамата изведнъж решаваше, че другият се е приближил твърде много до жадуваната плячка.

Фремънт и Поук ужасно се забавляваха с всичко това, но Рейчъл се измъчваше. Знаеше, че Гюс ужасно се притеснява, а за Слейд е само игра. Наистина, поне що се отнася до нея, изобщо не виждаше в Слейд претендент за ръката й, но по всичко личеше, че той твърдо е решил да й докаже, че далеч превъзхожда шведа във всичко, което се подразбира под поведение на джентълмен. С нескрито злорадство доказваше при всеки удобен случай превъзходствата си над Гюс.

Ако Гюс почваше да разказва, с надеждата да й се хареса, някоя интересна новина, Слейд веднага се намесваше най-нахално в разговора с нещо още по-занимателно. Ако Гюс съумяваше все пак да й направи сдържан, но приятен комплимент, Слейд тутакси го надминаваше с най-безсрамно подмазване. Ако Гюс й донесеше някоя вечер букетче ранни цветя, на другата вечер Слейд се появяваше с огромен букет, ухилен до уши и без изобщо да се признава за победен, когато тя изхвърляше безсърдечно неговите цветя в кошчето за боклук, но грижливо потапяше във ваза тези на шведа.

Но най-безсрамен беше според Рейчъл, начинът, по който двамата мъже скачаха едновременно, за да й приближат стол да седне за вечеря. Никой не отстъпваше нито сантиметър, тъй че се чувстваше като кралица, носена от двама неотлъчни роби.

Една вечер, когато напрежението беше особено силно, мъжете така се вкопчиха, всеки откъм своята страна, в облегалката на стола, че тънките дъсчици се счупиха и тя падна. Рейчъл беше принудена да седи върху табуретката, в която се превърна нейният стол. Беше бясна, задето я направиха за смях и гневно отказа предложените тутакси от двамата мъже здрави столове. Още повече я ядоса това, че дядо й се превиваше от смях и така силно се залюля на своя стол, че загуби равновесие и се просна на пода. На всичкото отгоре, сякаш това не беше достатъчно, Поук, който също се смееше до сълзи, се наведе да изправи падналия стол на Фремънт, но сбърка дървения крак на дядото с крака на стола и така го дръпна, че старият човек падна още веднъж.

Побесняла от яд, Рейчъл скочи от масата, пожелавайки от все сърце на всеки от присъстващите мъже да го яхнат поне дузина дяволи. Няколко минути по-късно Гюс се приближи към нея толкова засрамен и смутен, че не й даде сърце да го наругае.

— Донесох ти шала — изпелтечи той и й го подаде. — Още е хладно вечер, нали?

— Да, благодаря ти — отговори тя спокойно и се загърна благодарно в мекия шал.

Един миг между двамата царуваше потискаща тишина, защото никой не знаеше какво да каже. На черното небе светеше тънък лунен сърп, обвит в нежна димна пелена, каквато се разстила понякога над прерията, когато умиращата зима почне да отстъпва пред идващата пролет. Звездите блестяха, все още редки и самотни. Някъде в далечината вик на кукумявка прониза вечерния въздух. Гюс пристъпваше смутено от крак на крак и кашляше.

— Още е рано, но по-добре ще е да си тръгна, нали? Наистина не исках да те ядосам с този стол. Но понякога си забравям силата… пък и приятелят ти май също. Ама нищо, ще ти направя още по-хубав стол и като дойда другия път, ще ти го донеса.

Нещо в тона му накара Рейчъл да го погледне въпросително и смутено. Какво става с мен? — запита се тя. — Гюс е почтен и трудолюбив човек, който я обича и иска да се ожени за нея, въпреки че още не си е отварял устата нещо да каже. Какво повече може да иска една жена? Но защо на нея това не й стига? Не знаеше, но трябваше да намери отговор на този въпрос.

Тя докосна ръката на шведа и каза тихо:

— Гюс, искаш ли, преди да си тръгнеш, да ме целунеш за лека нощ?

Гюс я зяпна, объркан и учуден. После изпелтечи:

— Да, да… и след кратко колебание я прегърна и я целуна.

Рейчъл не разбираше какво е очаквала — да чуе камбани, да види фойерверки, или нещо подобно, нещо, което да я убеди, че обича този човек и може да прекара с него целия си живот. Но за свое голямо разочарование не изпита нищо подобно на бурните, парещи чувства, които я обзеха, когато Слейд Меверик я целуна брутално в плевнята. Устните на Гюс бяха меки и топли, но някак колебливи: тя си даде сметка колко неопитна беше целувката му и тази неопитност, която не събуди в нея никакъв отклик, превърна всичко в някакво твърде незадоволително изживяване. Не че целувката беше неприятна, но й липсваше нещо, което Слейд инстинктивно беше постигнал, сякаш познаваше Рейчъл от години, не по-зле отколкото се познаваше тя самата.

Гюс я целуна само веднъж, а после я пусна бързо, сякаш се боеше тя да не го обвини, че е използвал разположението й. Но светлосините му очи светеха смутено в тъмното. Възглуповата, щастлива усмивка сияеше на лицето му.

— Мисля, че ти си най-прекрасната жена на този свят, Рейчъл Уайлдър — каза той кратко.

Шведът целият пламна, стреснат от собствената си неочаквана смелост, после рязко се обърна и се запъти към обора, изведе коня си, метна се на седлото и препусна. Рейчъл го проследи с поглед, докато можеше да го виж да. Устните й потрепериха в тъжна усмивка, когато от далечината долетя въодушевен вик — сякаш победният вик на викинг се бе понесъл над равнината.

— О, Гюс — помисли си тя, загледана тъжно в далечината, откъдето долетя викът. — Не, аз съвсем не съм най-прекрасната жена на света, по-лошо дори, аз не съм жената, която ти подхожда.

Докато стоеше така, потънала в мислите си, вратата леко изскърца зад гърба й. Слейд излезе със святкаща пура в устата.

— Да не ни заплашва нападение на индианци? — попита той с престорено учудване. — Стори ми се, че чух боен вик.

Рейчъл се ядоса ужасно, задето наруши самотата й, пък и не беше в настроение да понася закачките му. Вече отвори уста да му каже да върви по дяволите, но после измисли нещо по-добро. Не, нямаше да му позволи да я предизвиква. Има ли смисъл да се кара с него? — запита се Рейчъл. Слейд беше непоносим нахалник и както при Джонатан, всички опити да бъде променен, бяха обречени на неуспех. Най-доброто беше да се мъчи колкото може по-рядко да го среща. Така реши и вече искаше да го отмине и да си^ влезе в къщи, когато той внезапно я хвана за ръката.

Рейчъл му хвърли унищожителен поглед, който ни най-малко не смути Слейд.

— Ако се съди по възторжения крясък, проникнал даже през дебелите стени на тази къща, трябва да приема, че шведът най-сетне е получил толкова желаната покана — забеляза той иронично.

— Не знаех, че ти би имал нещо против — каза сухо Рейчъл. — А сега, ако не възразяваш, искам да си вляза в къщи, тук е вече хладно.

— Разбира се, че имам нещо против — заяви Слейд тихо и дрезгаво. — И то много против. Защото според законите на гостоприемството, би трябвало и аз да получа покана, нали така? Иначе не е честно.

— Няма такова нещо — отвърна Рейчъл и цялата пламна, защото усети, че пулсът й издайнически се ускорява. — Гюс е мой… мой поклонник, а ти не си.

— Виж ти какво било! — Сатанинските вежди на Слейд се вдигнаха високо, а тъмносините му очи заблестяха на сумрачната лунна светлина. — И как стигна до подобно заключение? — попита той. — Да съм казвал някога, че не съм претендент за ръката ти? — продължи Слейд. Неговите думи и докосването му я накараха да потрепери от страх, когато той я привлече внимателно, но решително към себе си. — Не идвах ли всяка вечер с букет в ръка, нищо, че ти предпочиташе цветята на другия?

— Да, така е — съгласи се Рейчъл, но веднага побърза да добави: — Само че ти правеше всичко с единственото желание да ядосаш Гюс, и много добре го знаеш.

— Сигурна ли си? Или освен че си вещица, можеш и да четеш мисли? Питам се какво ли ще направиш, ако падна изведнъж пред тебе на колене и ти се закълна в любов и те помоля за ръката ти? — попита той със странен смях и полуспуснати клепачи, за да не може тя да види израза на очите му.

В настъпилата внезапно тишина Рейчъл го гледаше като хипнотизирана и едва се решаваше да диша, дланите й бяха влажни, сърцето й биеше лудо, устата й пресъхна. Тя облиза нервно устни и преглътна. Не, невъзможно беше да говори сериозно. Беше поредната ужасна шега на този отвратителен човек. Странно, не можеше да си обясни защо, но някаква малка частица от нея копнееше да му повярва, въпреки че се колебаеше да вземе думите му на сериозно, от страх, че той ще се подиграе на глупостта й. Пое си дълбоко въздух и отвърна студено:

— Бих била много доволна да те видя на колене, Слейд и бих се разсмяла, че ме смяташ за толкова лековерна и способна да се хвана в капана на лъжите ти.

— Откъде знаеш, че ще са лъжи? — попита той тихо и захвърли изведнъж пурата, а после притегли отново Рейчъл и я притисна към себе си. Вдигна лицето й към своето: — Е-е? Откъде знаеш, че ще са лъжи?

— Чисто и просто зная — отговори тя и се опита да и; върне глава, защото сега устните му бяха много близо до нейните, прекалено близко, според нея. — Моля те, Слейд, пусни ме. Късно е вече и съм уморена и… и ми е студено.

В същия миг разбра, че последното не е вярно. Напротив, беше й даже топло в сигурната му прегръдка. Да, усещаше се сигурна и защитена, сякаш той беше достатъчно силен, за да излезе насреща на целия свят, да поеме и нейния тежък товар. За миг нощта остана безмълвна. Само изсъскването на неговата пура, която угасна върху влажната земя, наруши тишината, която ги обгръщаше.

После Слейд измърмори:

— От мен да мине, Рейчъл, можеш да се прибереш, щом искаш. Но преди това трябва все пак да ми отправиш поканата.

— Ами ако… ако не го сторя? — прошепна тя със спуснати клепачи, неспособна да издържи по-дълго погледа му. И сякаш независимо от желанието й, устните й се разтвориха, бавно и очакващо.

Неговият отговор беше целувка — както бе очаквала, а, трябваше да си признае — и както несъзнателно го бе желала. Той я целуваше страстно и бавно, сякаш искаше да се наслади на един безкрайно приятен миг, езикът му галеше изкусително нейните устни, после навлезе рязко между тях и затърси тъмните, влажни ниши на нейната уста.

Рейчъл изстена тихо, а ръцете й, опрени дотогава на гърдите му, се заиздигаха нагоре, сякаш се подчиняваха на собствена, независима воля. Те обвиха шията му и го привлякоха по-близо. Тънките й пръсти се разтвориха, заровиха се инстинктивно в гъстите черни къдрици на тила му и някъде дълбоко в нея отново се пробуди онова палещо и диво нещо, което бе изпитала за пръв път в плевнята и което я изгаряше в пламъците си.

Сърцето й туптеше лудо, виеше й се свят, коленете й трепереха и тя сигурно щеше да падне, ако той не я държеше толкова здраво. Тя беше като течен живак, костите й сякаш се топяха и нейното гъвкаво, младо тяло инстинктивно се притискаше към Слейд. Той не беше толкова висок и едър като Гюс, но Рейчъл вече знаеше, че техните две тела са създадени едно за друго. В мускулестата прегръдка на Гюс тя се бе усетила малка и загубена, а и той я държеше така, сякаш беше нежна и чуплива фигурка от порцелан, която по невнимание можеше да счупи. Но Слейд нямаше подобни задръжки. Той я притискаше към жилавото си тяло, сякаш искаше да я прекърши, извиваше гърба й назад и я придържаше с ръце.

Пръстите му потънаха във вдигнатата й високо коса, ужасно му се искаше да извади фибите, за да види как златните й къдрици ще се разпилеят, как ще се увият около него, ще го вържат за Рейчъл. Но си даваше сметка, че тя не можеше да се прибере в къщи, ако изглежда, сякаш се е търкаляла с него в сеното. Една целувка на лунна светлина не беше кой знае какво. Но за всичко друго положително щеше да отговаря пред насочените пушки на Фремънт и Поук, колкото и благосклонни да бяха към него и двамата.

Той беше скитник, наемен убиец, не беше подходящият съпруг за жена като Рейчъл и не си правеше никакви илюзии. Впрочем и тя не беше неговият тип. Въпреки това с всеки изминат ден се чувстваше все по-силно привлечен, както пеперудата е привлечена от светлината, макар да не разбира какво означава тя. Когато Гюс я последва на двора, най-голямото му желание беше да ги последва и да свали шведа на земята, въпреки че беше готов да си признае — той всъщност обичаше и уважаваше Гюс. А щом разбра, че шведът наистина я е целунал, изпита желание да го убие. От триумфиращия вик на шведа косата му настръхна и вече беше готов да издърпа револвера от кобура, но осъзна, че не може ей така, чисто и просто да го настигне с коня и да го застреля. Само веднъж беше извършил нещо необмислено заради жена, той, обикновено толкова спокоен и хладнокръвен.

Но той беше влюбен в Терез, в чудесната, красива Терез, а стана така, че любовта му я уби. Сега тя беше зазидана завинаги в каменна крипта, а с нея и неговото сърце, така вярваше поне доскоро. Но не можеше да отрече, че изпитва дълбоки чувства, когато устните му срещат устните на Рейчъл, а после целуват бузата й, слепоочието й, косата й. Сега хапеше леко ухото й, шепнеше й думи, които тя не разбираше, защото беше заговорил инстинктивно на френски, език, звучащ много по-мелодично, по-хубаво от английския и много по-подходящ при ухажването на жена на лунна светлина.

Думите му заляха Рейчъл, както реката залива пясъка и заличиха дори слабата съпротива, която му оказваше досега. Той я целуваше отново и отново, тя усещаше топлия му дъх върху кожата си, гъделичкащите му мустаци и тези устни, които се плъзгаха по шията й, сякаш разтопен метал, изпълващ вече и сърцето й, пулсиращо в падинката между гърдите. През плата на роклята усещаше върху бедрата си коравото доказателство на страстното му желание да я има, а дълбоко в себе си палеща болка, каквато никога не беше изпитвала и която не можеше да проумее. Знаеше само, че жадува, сякаш изпаднала в транс, за целувките на Слейд, но и те не можеха да утолят жаждата й, а само стопляха, както залязващото слънце, кожата й, изгаряха като сол устата й, и само засилваха треската и жаждата. Изведнъж проумя, че иска от него повече, много повече.

Тази мисъл я шокира, уплаши я и тя успя най-сетне да се откъсне от него, толкова рязко, че политна и едва не падна.

— Не, моля те, не ме докосвай — помоли тя, когато Слейд протегна ръка да й помогне. — За бога, недей!

После повдигна фустите си и изтича към къщата. Спря на прага да пооправи разрошената си коса и да си поеме дъх, преди да влезе. Слейд я последва малко по-бавно, остави й време да се овладее. Впрочем и той имаше нужда от това, след като си даде сметка колко ясно е почувствала тя възбудата му.

Божичко, какво толкова имаше в тази жена, та така силно го възбуждаше? Не беше хубава, като някои от жените, които бе притежавал. Предполагаше дори, че повечето мъже биха я намерили не повече от миловидна, а що се отнася до темперамента й, очевидно беше, че животът с нея няма да е лек. Въпреки всичко притежаваше странна притегателна сила, на която не можеше да устои. Тя го привличаше както не го бе привличала никоя жена след Терез.

За бога, Слейд, като те гледам какви ги вършиш, готов съм да реша, че си едва ли не влюбен в нея — помисли си той. — А я познаваш едва от месец! Я по-добре внимавай, че току виж, докато да се обърнеш, и си се хванал на въдицата. А ти съвсем не го желаеш, нали?

Но за миг, при спомена за сладкия вкус на устните на Рейчъл разбра, че не е чак толкова сигурен. Поклати глава и се запита какво ли би казала Индия. Нали не му е писала да се погрижи за децата с надеждата веднага да го ожени за „леля“ Рейчъл? Или е било, може би, точно така? — ухили се Слейд.

Божичко, Индия — каза си той, — като поразмисля и ми става ясно, че си искала тъкмо това. Решила си навярно, че достатъчно дълго съм се скитал по света, нали? Хъм, впрочем може и да си била права. Знам ли? Трябва да поразмисля. Тъй или иначе, ако се омъжи за Окс, тая жена направо ще се затрие. Ами, ами, като го гледа колко е лаком, и тя скоро ще поиска да го разкара. Като почне да я дразни с непрекъснатото си дъвкане. Цяло щастие за нас, че вечерята беше готова, когато й строшихме стола.

Слейд влезе, захилен, в къщата с искрената надежда, че Рейчъл не крои планове как да му отмъсти със закуската.

 

Рейчъл се беше промъкнала тихичко с надеждата да не я забележат. Но не беше толкова лесно да се излъже човек като дядо й. Той й хвърли изпитателен поглед, острите му стари очи видяха и пламналите й бузи, и разпилените къдрици. Причината можеше да е и нощният вятър, разбира се, но някак не му се вярваше. Проницателният му поглед се насочи сега към Слейд Меверик, който влезе малко след Рейчъл. Лицето на Слейд беше като маска безизразно, непроницаемо. Само тъмносините му очи възбудено святкаха, но не като очите на мъж, утолил току-що страстта си. Фремънт беше сигурен, че не е имало нищо повече от една целувка на лунна светлина, затова се облегна кротко на стола и запафка с удоволствие и вътрешно напълно успокоен, лулата си.

На Рейчъл няколко целувки не са й никак излишни — помисли си той, — че както е тръгнало, току виж останала стара мома. А някак инстинктивно имаше чувството, че в това отношение Гюс едва ли може да предложи много на внучката му. Е да, но пък Слейд… хъм, той наистина беше от съвсем друг калибър. Фремънт подозираше, че това момче не е свикнало да изтървава което му е в ръцете и неведнъж е пил мляко от крава, която после не е купувал. Тъкмо това караше Фремънт да бъде нащрек. През изтеклите няколко дена имаше възможност да наблюдава отблизо Слейд Меверик и беше решил, че дали е майстор на пистолетите, или не, тъкмо той е най-подходящият съпруг за Рейчъл.

Момъкът не се боеше от острия й език, нито обръщаше внимание на гнева й, а това беше според Фремънт предостатъчно, за да го направи подходящ за споменатия пост. Беше освен това интелигентен и образован (благодарение на произхода си беше ходил на училище може би дори по-дълго от Рейчъл), на всичкото отгоре притежаваше и чувство за хумор. Беше силен и готов да се притече на помощ. Не се плашеше нито от тежка работа, нито от сбивания, не пушеше и не пиеше пряко мяра, а досега не беше давал повод да мислят, че не издържа без курви. От всичко това Фремънт заключи, че момчето отдавна се е набесняло и сега няма постоянна нужда от жени. Не можеше да не сложи в сметката и отвращението на Слейд от непрекъснатото пиянство на Джонатан, неприязънта му към зетя и заради всичко, с което беше докарал смъртта на Индия. Всичко това водеше Фремънт до заключението, че ако Слейд Меверик реши да се ожени и да направи семейство, той ще остане верен на жената, на която е дал дума. Беше вълк-единак и затова трудно уловим, но Рейчъл положително бе способна да се справи и с такава задача. Ако внучката му остави този нехранимайко да й се изплъзне, това би означавало само, че е най-глупавата жена на този свят. Е, в такъв случай тя ще си е виновна, ако остане стара мома.

Той погледна към люлеещия се стол, в който тя беше седнала, за да приспи бебето. Това дете трябваше да е нейно, а не на Индия — помисли си той, въпреки че не възрази нито дума, когато тя прибра сирачетата. И все пак къщата беше сега направо претъпкана. Фремънт въздъхна, защото му липсваха спокойствието и тишината, с които беше свикнал. Сега тук кънтеше от смях и глъчка, беше шумно и човек едва намираше къде да стъпи, когато децата разстилаха, както в момента, одеялата си на пода. Фремънт забеляза, че нито едно не беше заспало. Очакваха очевидно Слейд да им посвири на хармониката, но вуйчото още беше погълнат от поредната игра на дама с Поук.

— Аха, край, бих те! — извика победоносно негърът и привлече вниманието на Фремънт към дъската. — Сега внимавай, Слейд, още един ход и си аут!

— Така ти се струва, Поук. Да не си въобразяваш случайно, че играеш срещу Олд Окс?

— Хъм — изсумтя ядосан негърът. — Олд Окс съвсем не е толкова глупав, колкото ти се струва, всеки случай и двамата трябва да станете сутрин много рано, за да успеете до вечерта да ме победите.

Но още преди Слейд да успее да каже на Поук какво мисли по въпроса, малката Нейоми се обади най-неочаквано и попита с любопитно гласче:

— Ти ще се омъжиш ли за Олд Окс, лельо Рейчъл?

— Преди всичко ще те моля да не го наричаш Олд Окс, ако обичаш — ядоса се Рейчъл. — Дали ще се омъжи за него, си е само наша работа, а сега заспивай, чу ли ме?

— Е да, ама… ти нали? — не се предаваше толкова лесно Нейоми.

— Не, няма да се омъжа за него, ако ми строши още един стол — каза сухо Рейчъл с надеждата да сложи край на въпросите на детето, преди да е продължило да пита — Тихо, че ще събудиш бебето. То тъкмо заспа.

И тя погледна нежно Тобиас, който се беше гушнал в нея.

Нейоми мълча близо минута, замислена за нещо, после на лицето й се изписа ужасна гримаса. Като я видя, Рейчъл си помисли изведнъж как е възможно деца да вършат толкова грозни работи. Можа да заключи само, че момиченцето ще продължи да пита и не се излъга.

 

— Лельо Рейчъл? — чу се отново тънкото гласче.

— Да, Нейоми? — попита тя с колкото спокоен, толкова и предупреждаващ глас.

— Ако не се омъжиш за стария… за Гюс, искам да кажа, ще се омъжиш ли тогава за вуйчо Слейд?

— За бога, Индия, защо не удуши това дете още при раждането му? — запита се Рейчъл с издайнически зачервено лице.

Искаше подът да се провали под нея, земята да я погълне, когато видя, че Слейд едва се сдържа да не прихне, като я гледа толкова притеснена, а дядото и Поук се хилят съвсем неприкрито. Сега разбираше защо и любещи майки са готови понякога да напердашат дечицата си, — досега просто не можеше да го проумее.

— Нейоми, съкровище — процеди тя през зъби и хвърли унищожителен поглед на дядо си и на ратая. Не се решаваше да погледне Слейд в очите, защото знаеше, че е готова да скочи и да го удуши, ако види, че той се хили. — Единственият мъж, когото бих взела за съпруг, е този, който може да докара петстотин глави добитък за обора ми. Сега разбра ли?

— Да, лельо.

— Добре, хайде, заспивай.

— Да, да. — Нейоми млъкна за миг, а после каза със съжаление: — Лельо Рейчъл, извинявай, че отново бях толкова нахална.

— Наистина беше нахална — отговори ядосано Рейчъл. — А сега, млъкни най-сетне, за бога!

— Да, лельо, обещавам, гък няма да кажа. — Но въпреки това измърмори тихичко: — Да бях на твое място, щях да взема вуйчо Слейд. Харесва ми много повече от Стария… от Гюс де. Понеже вуйчо Слейд е нахален като мене.

Сега Слейд, Фремънт и Поук избухнаха в истеричен смях, без изобщо да обръщат внимание на Рейчъл, онемяла от гняв. Търпението й се беше изчерпало, тя стана рязко и отиде да сложи бебето в сандъка му. Единственото хубаво през тази ужасна вечер беше, че Поук обра Слейд на дама. Тя пожела със стиснати зъби на всички лека нощ, качи се по стълбата в спалнята си и дръпна пердето. Напипа в тъмното кибрита, запали свещта и се приготви за лягане.

Долу смехът постепенно стихна. Слейд наблюдаваше силуета й върху пердето и видя как вади фибите от златната си коса, която бавно се разпиля по раменете й. За миг се попита какво ли ще е да се пъхне до нея в леглото и да навие къдриците й около врата си, а после да я притисне и да я люби.

Вдигна бавно хармониката към устата си и тихичко засвири.