Аманда Куик
Отдаването (22)

ЕПИЛОГ

На следващата пролет през една утрин Лукас обикаляше къщата и търсеше жена си. Както обикновено, намери я в оранжерията, където рисуваше една лилия, наскоро пристигнала от Америка.

Тя се върна към рисуването веднага щом се оправи от раждането миналия месец. Бе вдъхновена от издаването на книгата „Методи, които гарантират създаването на красива цветна градина“. Първото издание на книгата се бе изчерпало и се подготвяше второто й издание.

Викарият бе напълно убеден, че невероятният успех на книгата се дължеше на прекрасните илюстрации, изпълнени от Виктория. Той бе загрижен за продължаването на поредицата от книги, този път — за екзотични растения от частни градини.

Радостни бебешки звуци поздравиха Лукас, докато вървеше по пътеката между прекрасните цветя. Той се спря до люлката, поставена точно до статива, и се загледа в бебето — бе толкова малко, но бе един символ и залог за бъдещето.

Градините извън оранжерията бяха пълни с цъфнали цветя, а полята зад тях бяха потънали в зеленина, която обещаваше добра реколта. Това щеше да бъде първата добра година на Стоунвейл от доста време насам.

Той се наведе да целуне съпругата си, която бе заета със смесването на цветове, и видя, че е изцапала носа си с оранжева боя.

— Какво има, Лукас? — попита тя, като се загледа в подвързаната с кожа книга, която той държеше в ръка.

— Малък подарък, мадам. Копие от твоята книга, предназначено за теб.

Тя се изправи и я пое с вълнение.

— Тя не е моя книга. Знаеш, че авторът е викарият Уърт.

— Ще ти открия една малка тайна, скъпа. Леля Клео казва, че хората купуват книгата най-вече заради твоите прекрасни рисунки, а не заради описанията на викария.

Виктория погали с ръка книгата и каза:

— О, съмнявам се.

— Това е самата истина.

— Благодаря ти, Лукас! — Тя го погледна и в очите й се четеше любов. — Леля Клео беше права в едно нещо — ти умееш да правиш такива подаръци, каквито не могат да се купят.

Той се усмихна леко и отвърна:

— А ти, любов моя, ми даде много повече от това, което търсех и очаквах, когато си търсех наследница.

— Знаеш ли — измърмори тя, като докосваше леко с ръка медальона, който висеше на врата й, — мисля, че е време Кехлибарения рицар и неговата дама да направят една разходка из земите на Стоунвейл през нощта.

— Минал е само един месец, откакто роди. Забрави това, скъпа. — Лукас въздъхна, след което се загледа замислено в сина си. — Освен това ти имаш да вършиш и други неща през следващите нощи.

— Е, добре, може би не тази вечер, може би не и утре, но скоро. — Тя се засмя, като очите й блестяха. — Ти знаеш как да ме глезиш, Лукас.

— Защо така се получи — попита той, като с любов леко наведе устните си към нейните, — че аз все още продължавам да се питам кой от нас на кого се отдаде?

Отговорът на Виктория се изгуби в целувката. Една целувка, която носеше обещанието за живот, изпълнен с великолепни, страстни нощи.