Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 87 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Отдаването

Редактор: Севелин Захариев

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Лидия Николова

Издателство „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 6

— Без съмнение някой пиян идиот демонстрира способностите си — каза Виктория.

— Без съмнение.

Тя се опита да види в мрака изражението на Лукас. Беше все още разтърсена от току-що преминалата опасност, но се радваше на преживяването тази вечер. В момента бе загрижена за придружителя си. Откакто й помогна да стане от паважа и я настани в каретата, Лукас не бе продумал. Тя усещаше напрежението и раздразнението, което се излъчваше от него. Той с разярен вид разтъркваше крака си. Вероятно го бе ударил, докато я спасяваше.

— Беше много бърз, Лукас. Щеше да ме премаже, ако не ме бе дръпнал толкова бързо. Много ли те боли кракът?

— Ще оживея.

Виктория въздъхна и каза:

— Вината е моя, нали? Ако не бях настоявала да излезем тази вечер, за да играем тази проклета игра, нямаше да се нараниш.

— Много странно гледаш на случилото се.

— Наистина много съжалявам, Лукас.

— Съжаляваш?

— Е, не за това, че отидохме в „Зеленото прасе“ — тя си призна откровено. — Аз се забавлявах чудесно, но наистина съжалявам, че се удари.

Без да се замисля, тя се промъкна през празното пространство и седна до него.

— Нека да ти направя масаж. Аз съм твърде добра с конете, нали знаеш.

— Това препоръка ли е, или комплимент?

Тя се усмихна с облекчение, като долови хумора във въпроса му, зададен с неохота.

— Човек трябва да знае как да успокоява едно буйно животно след нелека езда.

— Ти си тази, която всъщност трябва да е контузена, защото беше отдолу. Сигурна ли си, че не си наранена?

— О, съвсем добре съм. Едно от предимствата на мъжките дрехи е, че предпазват много по-добре от една вечерна рокля. Не трябваше да извиваш крака си по този начин, когато се хвърли към мен.

Докато говореше, тя сложи ръцете си върху бедрото му и моментално усети силата на мускулите и сухожилията му под пръстите си. Удобните бричове не скриваха нищо от очертанията му. Докато масажираше внимателно крака му, имаше чувството, че всъщност докосва направо кожата му.

Лукас не направи никакво движение, за да я спре. Той просто седеше и я гледаше. Виктория ожесточено съсредоточи усилията си върху масажа, горяща от желание да му донесе облекчение и да го извади от очевидното му неразположение. Докато разтриваше мускулите му, тя си мислеше, че те бяха много слабо податливи. Бяха твърди като камък.

— Аз наистина оценявам какво направи за Ферди Мървейл.

Виктория се усети, че говори бързо, като че ли полагаше усилия да запълни надвисналата обвинителна тишина. Пръстите й се забиваха все по-дълбоко в бедрото му.

— Радвам се, че оценяваш това, защото се съмнявам, че този Мървейл е наясно какво стана — пое си въздух Лукас. — По-внимателно, Вики, ако обичаш. Това е нараненият ми крак все пак.

— О, да, разбира се.

Тя отслаби натиска на пръстите си, като се опитваше да види изражението му.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре — той замълча за известно време и после каза: — Имаш изключителни ръце. Завиждам на конете ти.

Този път тя погледна забуленото му от мрака лице и видя, че той леко се усмихва — една изключително чувствена усмивка, от която я заля гореща вълна. Усети как напрежението в крака му се променя по някакъв неопределен начин и откри, че прокарва дланта си по вътрешната страна на бедрото му.

Той повдигна ръка и прокара леко грубоватите краища на пръстите си бавно по извивката на врата й до тила. Виктория задържа дъха си, усещайки, че той се кани да я целуне. Тя се бе научила да разпознава блестящия му поглед — бе го виждала в моментите, когато беше сама с него в градината на леля си след нощните разходки. Самото очакване беше достатъчно, за да разпали чувствата й.

— Лукас?

— Кажи ми, Вики, харесваш ли целувките ми за лека нощ?

— Аз… — думите сякаш бяха заседнали в гърлото й. — Да… Да. Харесвам ги.

— Едно от нещата, които харесвам в теб, скъпа, е това, че можеш да бъдеш така възхитително откровена в най-интересните ситуации — той прокара пръстите си през косата й, после ръката му стисна здраво тила й, привличайки я по-близо до себе си. — Чудя се дали имаш някаква представа до каква степен ми въздействаш.

Тя охотно се приближи към него, падайки върху скута му, докато каретата се клатушкаше и раздрусваше.

С лека въздишка на задоволство тя обгърна с ръце врата му и повдигна лицето си за целувка. Нямаше съмнение, помисли си тя, че апетитът й за подобен род неща беше силно изострен след онези предишни целувки в градината.

Устата на Лукас се наведе над нейната, а езикът му се плъзна до долната й устна, търсейки достъп да влезе. Горяща от желание за топлината и вълнението, които откриваше в неговите нощни прегръдки, Виктория се сгуши по-близо до него. Ръцете му я бяха обгърнали здраво и силно. Когато ръката му се промъкна към копчетата на палтото й, тя не направи никакво движение да го спре.

Цялото насъбрало се въодушевление от вечерта преминаваше през нея, а това беше най-вълнуващият момент от всичко досега. Виктория едва усети как шалчето й се разхлабва, но когато той прокара пръстите си по врата й, тя го прегърна още по-силно.

Лукас нежно й се усмихна, докато ръцете му се спускаха надолу, към ризата й.

— Не намираш ли, че е твърде странно да те разсъбличам в мъжки дрехи, скъпа моя?

Виктория не можа да отговори, защото той изведнъж бе стиснал голата й гръд в ръката си. Тя започна да диша тежко и се стегна. Знаеше, че трябва да се съпротивлява, но вместо това скри горещото си лице в рамото му и силно го сграбчи.

— Приятно ли ти е да чувстваш ръката ми върху себе си, Вики?

Тя кимна няколко пъти:

— Да…

Усети как зърната на гърдите й набъбват от допира на палеца му.

— Толкова си откровена! Можеш ли да почувстваш как ми въздействаш?

Тя усещаше. Неговото трико леко се беше повдигнало, карайки я ясно да почувства твърдата форма на мъжествеността му под тесните бричове.

— Лукас, горкият ти крак!

— Уверявам те, че изобщо не ме боли в момента.

— Ние трябва да спрем!…

— Наистина ли искаш да спра да те докосвам? — прошепна той.

— Моля те, не ми задавай подобни въпроси…

Задъхана, тя заби пръстите си в мускулестите му рамена. Ставаше й все по-горещо и усети топла влага между краката си.

Като че ли знаейки за топлата влага, Лукас прокара надолу ръце и разкопча бричовете й. Виктория съвсем загуби гласа си точно тогава, когато смяташе, че трябва да крещи с пълно гърло, за да се защити и да го накара да спре. Вместо това тя изведнъж се опи от миризмата на мускулестото му тяло и чувствеността, която то излъчваше. Пръстите й ту сграбчваха, ту отпускаха рамената му.

— Ти си влажна и си готова за мен, нали? — Лукас плъзна ръката си навътре в разкопчаните бричове и намери скритата й топлина. — Тялото ти е вече готово да ме приеме.

— Лукас!

— Не се притеснявай, сладка моя. Радвам се да узная, че ме желаеш толкова, колкото и аз тебе. Когато му дойде времето, ние ще се забавляваме много добре с теб двамата.

Слисана, тя едва повдигна главата си, за да го погледне.

— Когато му дойде времето?

— Не тази вечер. Бих предпочел легло, вместо седалката на кабриолет за първата ни нощ, прекарана заедно. И бих искал цялото време на света, а не няколкото минути, които ни остават, преди да стигнем до дома ти.

— Лукас, ние трябва да спрем! Трябва!

Той никога не я бе докосвал така и тя не знаеше как да се справи със собствените си емоции. Сладко чувство на изгарящо желание я бе сграбчило.

— Сигурна ли си, че искаш да спра, малката ми? Ти се чувстваш толкова прекрасно, скъпа! — устните му отново бяха върху нейните, а после върху врата й, докато пръстите се плъзгаха надолу, разделяйки нежните листенца, за да открият малкото цвете на желанието — толкова дяволски прекрасно. — Кажи го, Вики. Ти също ме желаеш. Кажи го най-накрая с думи!

Виктория си пое дъх, докато новите за нея, удивителни усещания я караха да трепери от желание. Тя искаше отново да му каже, че трябва да престане да я докосва толкова интимно, но знаеше, че няма да може. Поне не сега. Искаше още от това дяволско чувство, което само Лукас можеше да й даде.

— Кажи ми го с думи, съкровище! Толкова много ли искам? — неговият глас звучеше нежно, подканващо, опияняващо. — Единственото, което искам от теб, е да ми кажеш какво изпитваш. Това кара ли те да се чувстваш добре?

— Да. О, Лукас, да!

Той затвори очите си, за да не може тя да види изгарящото задоволство, което щеше да прочете в съсредоточения му поглед. Виктория се изви безпомощно срещу ръката му, която продължаваше да я изучава.

— Говори ми, съкровище! Говори ми! Кажи ми как се чувстваш, като те докосвам така — и той вкара нежно един от пръстите си в топлината й.

Тя изкрещя и задуши вика си в жилетката му.

— А така…

Тя се отдръпна, но усети, че не може да се насити на дългите му, чувствителни пръсти. Повдигна бедрата си, мълчаливо молеща за още, без да знае какво търси.

— Лукас, направи го отново! Моля те, докосни ме пак!

— Така ли, сладка моя? — неговите пръсти извършваха чудеса в горещата влага между краката й. — Божичко, Вики, ти си прекрасна. Отговаряш ми така, като че ли си създадена за мен.

— Моля те — едва можа да промълви тя, докато се извиваше и гърчеше от допира му. — Не знам… Не мога… Моля те…

— Да, знам. Ще го направя. Просто се отпусни, скъпа. Желаеш ли ме? — попита той отново.

— О, да, да, да…

След това тя не можеше нито да мисли, нито да говори — нещо се изви в нея — горещо, трептящо, влудяващо, — което изведнъж се освободи без предупреждение, разтърсвайки я от глава до пети. Слаби конвулсии я разтърсваха, но не й беше студено, нито чувстваше страх. Никога не бе изпадала в такова радостно-възбудено състояние. След това се отпусна върху гърдите на Лукас.

Толкова прекрасна! Толкова божествена, изгаряща страст!

Лукас обсипа цялото й лице с леки, успокояващи целувки, като отдръпна ръката си от бедрата й и набързо закопча бричовете й.

— Ще се побъркам, докато те чакам, но мисля, че няма да е дълго, нали, скъпа? Няма да бъдеш толкова жестока!

Докато си поемаше въздух, Виктория се поколеба известно време, преди да повдигне главата си от рамото му. Каретата вече забавяше ход. Все още прекалено замаяна, тя го последва. Той се усмихваше леко, с топло, разбиращо изражение в очите.

— Това беше… — тя облиза устните си. — Беше много необикновено.

— Мисли за това като за експеримент по естествознание.

— Експеримент? — независимо от необичайното състояние, в което се намираше, смехът като че ли извираше от нея, вливайки й животворни сили, и прогонваше чувствената летаргия, която я държеше в робство досега. — Вие сте направо невъзможен, милорд!

— Съвсем не съм — усмивката му беше нежна, но в очите му имаше смущаващ пламък. — Нещата, които искам да правя с теб, са съвсем в реда на допустимото. Някои може би са невероятни, но не и невъзможни.

Тя се беше втренчила в очите му, когато изведнъж осъзна, че каретата отдавна беше спряла. Поколеба се леко и прокара пръстите си по развързаното шалче.

— Мили Боже! Вече пристигнахме. Трябва да слизам, защото кочияшът ще си помисли, че сме заспали.

Тя се приготви, прибра бастунчето и палтото си. Докато отваряше вратата, забеляза, че той се движи много по-внимателно от обикновено. Намръщи се и скочи на земята.

— Добре ли си?

— Не.

— О, Боже, кракът ти.

— Това, което ме притеснява, не е кракът ми — той пристъпи зад нея и нагласи палтото си.

— Тогава какво има, Лукас? — Виктория го бодна.

— Нищо не можеш да направиш тази вечер относно това, уверявам те, но ще те потърся, за да разрешиш проблема в най-скоро време — той леко почука с бастунчето си по седалката на кочияша:

— Бъдете така добър да ме изчакате няколко минути. Връщам се веднага.

Кочияшът свали шапката си и с отегчена въздишка потърси плоското шише, което държеше под сандъчето си.

— Но, Лукас, какво има? Какво става? — го попита отново Виктория, докато бързаха надолу, по алеята, към градинската стена.

— Спомни си всички уроци по естествознание и по-специално възпроизводството при мъжките видове с подробностите по този въпрос и съм сигурен, че ще намериш отговора.

— О, Боже! — тя преглътна и почувства, че лицето й изгаря. Не беше съвсем сигурна какво точно той имаше предвид, но накрая смътно долови вероятната причина на неразположението му. — Божичко! Нямах представа… Много ли, ъ… много ли сте неразположен, милорд?

— Не гледай така гузно — по лицето му пробягна бърза усмивка. — Аз съм много доволен от резултатите на експеримента. Те си заслужаваха това незначително неудобство, което изживявам в момента — той й помогна да се изкатери по градинската стена. — А аз си предложих услугите, както си спомняш.

— Бих искала да престанеш да говориш за всичко това като за един експеримент.

Виктория скочи всред благоуханната, изпълнена със сенки градина и се отдръпна, когато той скочи зад нея.

— Мисля, че за теб ще е по-лесно да мислиш известно време за това по този начин — той я целуна по носа и се отдръпна. — Лека нощ, Виктория. Приятни сънища.

Тя стоя известно време, гледайки как той изчезва обратно зад градинската стена, и тогава неохотно се обърна към вратата на оранжерията. Изведнъж закопня за уединението на стаята си, за да може да размисли за всичко, което се случи между нея и Лукас.

Чувствата, които се надигаха в нея, бяха малка уплаха и напрегнато безпокойство. Там, в кабриолета, за няколко минути му беше отдала голяма част от самообладанието си, буквално се беше оставила в ръцете му, а той й беше показал силата на собственото си тяло.

Тя потъна в размисли и с намръщено лице стигна до вратата на оранжерията. Не трябваше да оставя нещата да й се изплъзнат, трябваше да бъде внимателна, нащрек. Но Лукас беше толкова различен от всички други мъже, които познаваше. Ставаше й все по-трудно да мисли логично за него. Все по-често и по-често тя се водеше от чувствата си, а това беше твърде опасно.

Дяволите да го вземат, помисли си възмутена, просто не е честно една вдовица като Изабел Рикот да може да се впуска в дискретни романтични връзки, докато на една, обрекла се на моминство стара мома, да не й се полага подобна привилегия. Или поне на стара мома, която е само на 24 години. Може би през следващите десет години тя ще може да се държи така, както би искала. Но кой ще чака десет години, за да й разкрие тайните, част от които Лукас й бе показал?

О, кой знае къде ще бъде Лукас след десет години, помисли си Виктория намусено и с отвращение. Той, без съмнение, щеше да бъде в провинцията, съпроводен от своята жена и няколко деца.

Това просто не беше честно.

Виктория знаеше, че ако реши някога да експериментира специално тази част от естествознанието, то тя би искала да проведе опита си с Лукас. Може би щеше да направи така, както й бе казал — да гледа на цялата работа от научна гледна точка.

Докато разсъждаваше и мислено обсъждаше плюсовете и минусите, забеляза бяло копринено шалче, развяващо се на дръжката на вратата на оранжерията. Помисли си, че някой от прислугата трябва да го е забравил, докато е събирал билки и подправки за вечерта в градината. Със сигурност би го забелязала, когато излизаше за срещата с Лукас.

С любопитство тя повдигна шалчето и усети с пръстите си монограма, но не успя да го прочете на бледата лунна светлина. Побърза да влезе в къщата, спря се в оранжерията и се заослушва за някакви шумове, но след като не долови нищо, реши, че леля й вероятно още не се е прибрала от бала в Крандолуви. Те се славеха с това, че баловете им продължаваха до зори.

Виктория се качи по стълбите, отиде право в стаята си и веднага запали една свещ. После приближи края на шалчето до светлината и разшифрова монограма — беше във формата на сложно изработено У.

Пръстите на Виктория потрепериха, докато държеше шалчето. Тя беше виждала подобни монограми и преди — бяха избродирани върху носните кърпи и шалчетата на починалия й втори баща, Самюел Уитлок.

Утринната светлина заструи през прозорците на оранжерията, като освети ефектните клонки на Plumeria rubra, което Виктория се стремеше да пресъздаде с акварелните си бои. Тя се намръщи на непрекъснато изникващите в съзнанието й образи и видения, разбираше, че вниманието й не е посветено изцяло на творбата, и се чудеше дали просто да изостави работата си. Обикновено, когато рисуваше или скицираше, тя се съсредоточаваше само върху това. Но тази сутрин мислите й се разбъркваха, извиваха и танцуваха при спомена за страстта й, разгоряла се миналата нощ в ръцете на Лукас. Не беше в състояние да разгони образите и усещанията, въпреки че се бе опитвала няколко часа да се успокои. Знаеше, че ще се превърне в кандидатка за лудницата, ако не се отърси от смущението си и не вземе някои решения.

— Ето къде си била, скъпа Вики. Търсих те — Клео Нетълшип заобиколи пътеката с растенията и се насочи право към племенницата си. Тя носеше много приятна утринна рокля с цвят на корал. — Такъв прекрасен ден, нали? Сякаш съм знаела, че ще те открия тук.

Тя замълча за известно време, докато вниманието й не бе привлечено от едно малко цвете, поставено на поднос.

— Мили Боже! Забеляза ли новата американска перуника, която получихме от Честър миналия месец? Цъфти толкова красиво. Колко вълнуващо! Не трябва да забравя да кажа на Лукас.

Виктория започна да рисува и една капка розова боя се размаза на листа.

— По дяволите!

— Какво казваш, скъпа?

— Нищо, лельо Клео. Просто имам малка неприятност с рисунката си. Мислиш ли, че Лукас ще се заинтересува от перуниката?

— Естествено. Не си ли забелязала как се е увлякъл по градинарството? Той изучава всичко, което може да подобри подготовката му да поеме имението си. Очарован е по-специално от новите видове цветя, които пристигнаха в тази страна от Америка. Представям си, когато повиши още познанията си, как един ден неговата градина в Стоунвейл ще стане поразителна.

Виктория се концентрира, докато слагаше леки сенки върху розовото цвете.

— Той, изглежда, проявява голям интерес към тези работи, нали? Това не ти ли се струва странно, лельо Клео? Та човекът е бил войник през по-голямата част от живота си.

— Изобщо не го намирам за странно. Помисли само за Плимът и Бърни, двамата бивши военни, които се устроиха в именията си и имат забележителни резултати както в градините, така и в реколтите. Може би има нещо в работата по градината и в градинарството, което привлича мъжете, които са били свидетели на големи насилия и кръвопролития.

Виктория си припомни отказа на Лукас да обсъжда обстоятелствата около раняването на крака му.

— Мисля, че може би си права за това, лельо Клео.

— Говорех за Лукас, скъпа.

Клео отново замълча, докато изучаваше едно друго цвете, което беше сложено отпред. Виктория долови слабата промяна в интонацията на леля си и се стегна. Клео рядко я поучаваше, но когато го правеше, Виктория се бе научила да обръща внимание на това. Леля й беше умна и интелигентна жена, независимо от всичките й разпокъсани научни познания и непрекъснатия светски живот, който водеше.

— Какво за Лукас, лельо Клео?

— Притеснявам се да не би да кажа твърде много, скъпа Вики. Ти си все пак зряла жена и винаги си показвала, че знаеш какво искаш. Но трябва да си призная, че никога не съм те виждала да прекарваш толкова много време в компанията на един мъж. Нито пък съм те чувала да споменаваш за определено познанство с някой мъж толкова често, колкото споменаваш Стоунвейл. И всеки, рано или късно, забелязва, че той е в краката ти през по-голямата част от времето.

Пръстите на Виктория стиснаха здраво четката.

— Мислех, че го харесваш, лельо.

— Да, харесвам го. Много дори. Но не това е въпросът, Вики, и мисля, че го знаеш — леля й говореше нежно, докато мушкаше пръста си в една саксия, за да провери дали е влажна.

— Ако наистина изглежда, че Лукас е в краката ми през по-голямата част от времето, то това е поради честите ти покани да посещава беседите и изложбите, които мислиш, че са му интересни — заяви Виктория в своя защита.

— Това е вярно. Аз увеличих броя на поканите си и той винаги ги приема — Клео изглеждаше замислена. — Но не са само нашите сбирки по естествознание и градинарство, които той посещава, нали? Напоследък той се появява почти на всяка вечеринка, която ти посещаваш.

Виктория с мъка си пое дъх.

— Той е приятел на лейди Атертън. Тя го е взела в своя кръг.

Клео отново кимна.

— Абсолютно си права. А обкръжението на лейди Атертън включва и нас, нали? Но, както и да е, вярвам, че ще се замислиш какво точно би искала да последва от това, Вики.

Виктория остави четката си и погледна леля си.

— Защо не ми кажеш какво точно те притеснява, лельо Клео?

— Аз не толкова се притеснявам, колкото съм загрижена, че ти не разбираш какво е отношението ти спрямо графа. Винаги си изтъквала, че нямаш намерение да се омъжваш.

Виктория се вдърви:

— Това винаги е било така и все още е.

Чертите на Клео се смекчиха, когато видя скованото изражение на племенницата си.

— Тогава, Вики, ти имаш определени задължения, ако искаш, наречи го женска гордост, която изисква да не даваш напразни надежди на своите познати. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Виктория погледна леля си с огорчение и изумление:

— Ти мислиш, че аз съм подвела графа, че съм му позволила да помисли, че някой ден мога да приема предложение за женитба?

— Не си мисля, че дори и за момент си направила подобно нещо съзнателно — каза припряна Клео. — Но напоследък, скъпа, се чудя дали Стоунвейл не схваща погрешно някои от твоите интереси към него като знак, че може би ще приемеш едно предложение. Той може тежко да бъде оскърбен, ако е така.

Виктория се ядоса:

— А какво ще кажеш за твоя интерес към него? Как той трябва да тълкува най-различните ти покани, лельо Клео?

— Това не е едно и също, скъпа. Ако той разбира погрешно моите покани, то е, защото ти винаги избираш същите сказки и демонстрации, които той посещава — обясни тя спокойно.

— Едва ли мога да кажа нещо по този въпрос. Аз винаги съм посещавала най-интересните сбирки и сказки, които са организирали твоите приятели.

— Мога само да отбележа, скъпа, че доскоро ти много рядко посещаваше беседите относно оранта на зърнените култури, засаждането на овощни градини и лозарството — уточни сухо Клео. — Твоите интереси винаги са били насочени към животните, електричеството и екзотичните цветя.

Виктория усети как лицето й пламва.

— Уверявам те, лельо Клео, че Стоунвейл е много наясно относно отношението ми към женитбата. Сигурна съм, че не разбира погрешно присъствието ми.

— Ами ти, Вики? — Клео се приближи и се усмихна на племенницата си. — Има ли някаква вероятност да не си толкова сигурна по въпроса за женитбата, както преди?

— Повярвай ми, отношението ми ни най-малко не се е променило — каза Виктория твърде убедително.

— Прости ми, че те питам, скъпа моя, но има ли някаква вероятност да те забавлява идеята за друг вид връзка със Стоунвейл?

Очите на Виктория се сблъскаха с тези на леля й.

— Ти мислиш, че аз обмислям някаква… някаква връзка с Лукас?

Клео издържа погледа на племенницата си и заговори много сериозно и сурово:

— Не съм сляпа, Вики, нито пък съм лишена от интелигентност. Още повече аз съм жена, която е живяла на този свят твърде много години. Виждам начина, по който следиш Стоунвейл, когато си мислиш, че той не може да усети погледа ти. Прибави към това и очевидния му интерес към теб и факта, че ти си една нормална, здрава млада жена, която не желае веригите на брака, и се страхувам, че трябва да заключим, че стъпваш на несигурна почва. Би било изключително нехайно спрямо отговорността ми като твоя леля, ако не те бях предупредила.

Ръката на Виктория се сви в малък юмрук върху скута й. Тя гледаше с празен поглед недовършеното цвете пред себе си.

— Оценявам загрижеността ти, лельо Клео.

— Не, не я оценяваш, а я отхвърляш и аз не мога изцяло да те обвинявам за това. Но ние трябва да се изправим лице в лице с фактите и да се замислим не само за твоята репутация. Стоунвейл е изложен също на опасност — каза Клео.

— Репутацията на Стоунвейл?

— Знаеш много добре, скъпа моя, че човек в неговото положение има задължения към титлата и имота си. Някой ден той трябва да се ожени за приемлива за обществото жена от добро семейство. Той не може да си позволи славата да бъде известен като прелъстител на уважавани, невинни жени. Подобна репутация веднага би унищожила шансовете му за подходяща женитба и би го изхвърлила от обществото. Никой не би желал подобна неприятна слава. Той е свестен човек, Вики.

— Защо всичко това е толкова нечестно?

— Кое е нечестно? Това, че положението ти на млада, неомъжена жена, с добро възпитание, не ти дава дори да си помислиш за една романтична връзка със Стоунвейл? Да, това е много нечестно. Но обществото е твърде строго към подобни неща и ти трябва да се подчиняваш на повечето от неписаните закони, ако искаш да оцелееш в нашия свят. Ти достатъчно дълго време се отнасяше с презрение към правилата. Бъди търпелива и когато станеш по-възрастна, ще можеш да се измъкнеш и да не зачиташ повечето от тях.

— Аз съм на 24. Вече съм съвсем за изхвърляне и ти го знаеш, лельо Клео.

Клео се усмихна и поклати глава.

— Знаеш много добре, като мен, че това не е така. Обществото все още те приема за подходяща партия за женитба, а и размерът на наследството ти гарантира, че ще останеш такава още няколко години. Трябва да внимаваш.

— Ако бях вдовица като Изабел Рикот, щях да бъда свободна — промърмори Виктория.

Клео се усмихна, като разпръсна напрежението.

— Да не би да обмисляш женитба с графа и после да направиш така, че той да ти даде свободата, на която Изабел Рикот се наслаждава?

Виктория се усмихна неохотно.

— Стоунвейл съвсем определено ме предупреди да не обмислям подобен начин на действие.

Клео я изгледа с изумление, след което избухна в приятен и неудържим смях.

— Радвам се да науча, че Стоунвейл е толкова бърз и интелигентен, колкото си мислех. Очевидно вие двамата сте постигнали някакво ниво на взаимно разбирателство. Виждам, че нямаш нужда от съветите ми. Вики. Моля те, прости ми, че се бъркам в работите ти.

Виктория леко се отпусна.

— Оценявам загрижеността ти. Наистина. И ще се отнасям към това, което каза, с безкрайно внимание.

— Направи го. Обществото може да толерира, но в определени граници, които, както и двете знаем добре, са предимно за жени. Би ми било неприятно и мъчно да видя социалната ти гибел на такава ранна възраст, скъпа. Прекарваш прекалено добре с приятелите си, за да рискуваш да ги загубиш — Клео я посъветва нежно.

— Това наистина е вярно — лека тръпка на тревога премина през тялото на Виктория. Тя би била с разбито сърце само при мисълта, че няма да може да се забавлява повече с Анабела или с някой друг от приятелите си.

Клео кимна със задоволство.

— Точно така, скъпа моя. А сега, ако си спомняш, имаме ангажимент за един разговор тази сутрин с човека, който отговаря за делата ти. Нещо във връзка с онзи кораб, в който вложихме пари миналата година. Освен това той се е завърнал здрав, с прекрасни стоки от Китай. Ние сме с няколко хиляди лири по-богати тази сутрин. Малко риск винаги повишава интереса към сделката.

— Чудесно! — възкликна Виктория. — Ние трябва да благодарим на мистър Бекфорд за това, че ни препоръча специално този кораб.

Виктория се наведе под стола и измъкна коприненото шалче с монограма, което беше намерила в оранжерията предната нощ.

— Можеш ли да разпознаеш това?

Клео проучи монограма леко намръщена и го върна обратно на племенницата си.

— Не. Очевидно не е от моите. Къде го намери?

— В градината. Питах прислугата дали някой от тях знае нещо за него, но всички казаха, че не знаят на кого е. Може би принадлежи на някой от членовете на твоето клубче по естествознание — каза Виктория, като прокара пръстите си по изискано ушитото У.

— Хъм! Може би. Това е мъжко шалче. Нека помисля. На кого от тези, които познавам, името му започва с У? Нека започнем с Уилбъри и Уилкинс. Трябва да не забравя да ги попитам следващия път, когато ги видя, дали някой не го е загубил. Това ли е всичко, Вики?

— Да, лельо Клео. Това е всичко, което исках да те питам. Нека сега да идем да поговорим с мистър Бекфорд за най-новите ни успехи в бизнеса. Може би той ще има още нещо да ни препоръча.