Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 87 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Отдаването

Редактор: Севелин Захариев

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Лидия Николова

Издателство „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 19

Писмото пристигна при Виктория върху сребърен поднос точно когато се връщаше от дансинга с лорд Потбъри.

— Моля Ви, извинете ме! — Тя бързо се усмихна на придружителя си и отвори бележката.

— Разбира се. Нищо сериозно, надявам се?

Виктория прочете краткото съобщение, като се надяваше Потбъри да не забележи, че пръстите й трепереха под красивите ръкавици.

Елате веднага, ако животът и честта на съпруга ви имат някаква стойност за вас. Една карета ви чака на ъгъла, с дрехите, от които ще имате нужда. Кочияшът ще ви даде инструкции, когато пристигнете. Времето е много ценно.

— Не — каза Виктория, като се усмихваше много ведро на Потбъри. — Всичко е наред. Просто кратка бележка от една приятелка, за да ми съобщи, че е отишла да подиша малко чист въздух в градината. Кани ме да я придружа. Предполагам, че е решила, че е по-лесно за някои от лакеите да ми донесе съобщението в тази тълпа, отколкото тя самата да си пробива път до мен. Ще ме извините ли?

— Естествено. — Потърби изискано се наклони над ръката й. — Забавлявайте се. Градините на лейди Атертън са доста просторни. Още веднъж моите поздравления за сватбата ви със Стоунвейл! Той е добър човек.

— Да, нали?

Виктория незабелязано прибра наметалото си, обяснявайки, че отива в градината за няколко минути и че навън е доста студено. След това много дискретно се измъкна през един от френските прозорци.

Не след дълго тя се озова в неосветената част на грижливо поддържаната градина на лейди Атертън. Няколко редици подрязан жив плет и изкусно подрязани дървета в най-различни форми я закриваха от прозорците на балната зала. Градините на Джесика Атертън бяха като самата Джесика Атертън, заключи Виктория — красиви, съвършени, недосегаеми. Изкачването на стената й отне известно време. Беше принудена да повдигне роклята си нагоре, до самия край на бедрата си, за да може да се справи с положението, и през ума й бързо мина мисълта — какво би казал Лукас, ако види колко много се показва от краката й. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса веднага. Щеше да причини нещо зверско на Еджуърдс веднага щом го открие, ако Лукас вече не го е направил.

Виктория сбърчи носа си при вонята, която идваше от алеята, после си сложи наметалото и вдигна качулката върху главата си. След това бързо се отправи към ъгъла.

Един кочияш я чакаше. Очевидно полупиян, той повдигна нагоре шапката си с присмехулен жест на почитание:

— Предполагам вие сте дамата, която чакам.

Виктория не каза нищо, като осъзна, че той сигурно си мисли, че ще я води на тайна среща с любовника й. Тя се скри още по-дълбоко в наметалото си и бързо се качи в кабриолета. Колата се раздруса и потегли, преди тя да се беше настанила удобно и почти загуби равновесие.

Когато се протегна и се подпря, ръката й докосна една торба. Веднага се досети, че в нея се намират дрехите, които трябваше да облече.

Докато навличаше бричовете, ризата и ботушите от чантата, стомахът й се сви и тя осъзна с ужас, че това не е съвпадение. Този, който й беше изпратил бележката, трябва да е знаел, че тя има навика да носи мъжки дрехи през нощта. Щом този някой знае тази тайна, може би знае и другите.

„Само призрак би могъл да знае такива неща“ — помисли си тя, или някой, който я преследва като призрак, така, както тя бе преследвала Самюъл Уитлок по коридорите на собствената му къща. Виктория потрепера.

Реши, че не трябва да мисли сега за това. Бързо се преоблече в мъжките дрехи. Наистина, не трябваше да мисли за това. Единственото нещо, което имаше значение, бе да спаси Лукас.

Виктория почувства силно гадене в стомаха си, когато каретата спря пред „Зеленото прасе“. Изборът на мястото също не беше съвпадение. Някой знаеше всичко.

С треперещи ръце тя отново си сложи наметалото върху мъжките дрехи, които беше облякла, и си наметна качулката. След това бързо сгъна роклята и останалите разхвърляни дрехи и ги набута в торбата.

— Третата стая на горния етаж — промърмори кочияшът, докато тя слизаше от колата. — Повярвайте ми, ще се забавлявате добре. Винаги с качество, за разлика от нас, останалите, които трябва да работим, за да си изкараме прехраната. — Той дори не си направи труда да я погледне, докато отпиваше поредната глътка от плоското шише. После изплющя с юздите и потегли.

Виктория изчака, докато каретата се изгуби от погледа й, след това свали наметалото и си сложи високата шапка, която й бяха оставили. Поемайки дълбоко въздух и изправяйки раменете си, тя смело прекрачи прага на входната врата на комарджийницата.

Този път всичко беше различно, си помисли тя нервно. Знаеше, че това е така, защото не усещаше Лукас до себе си, за да я кара да чувства, че всичко това изглежда като едно голямо приключение. Червената ослепителна светлина, която идваше от камината, осветяваше тълпата недодялани постоянни клиенти на „Зеленото прасе“, като им придаваше вид на демони от ада. Грубият, пиянски смях беше отвратителен. Имаше чувството, че всеки момент ще избухне жестока шумна свада.

Виктория се отправи към стълбите, когато една от жените на бара се приближи плахо до нея:

— Ти не можеш да се качиш горе самичък, нали така? Ще искаш някоя дама да те придружи, а сега тъй се е случило, че аз съм свободна в момента.

Виктория започна трескаво да мисли какво да отговори:

— Благодаря ви, но горе има някой, който ме чака.

— А, тъй било значи, така ли? — жената намигна. — Аз видях приятеля ти да се качва преди това, но не съм тази, която да съди подобни неща. Освен това момчето вече плати за стаята. Пожелавам ти успех! Но ако решиш да си вземеш жена, просто се обади на старата Бетси, нали чу?

Виктория я загледа с неудобство.

— Да, много ви благодаря! Ще го направя.

Бетси избухна в смях.

— Винаги можеш да познаеш добре възпитаните люде. Те знаят как да се държат, дори и в подобни места.

Тя се насочи към тълпата, като продължаваше тихо да се смее.

Виктория намръщено се качи по стълбите, като стискаше в едната си ръка торбата, в която бяха дрехите й, а върху другата беше преметнала наметалото. На горния етаж се озова в едно тъмно помещение. С неохота чу неприличните смехове и стенания, които идваха от стаите, докато минаваше покрай първите две врати. Спря пред третата. Поколеба се една-две секунди, след това почука предпазливо. Вратата се отвори незабавно. Изабел Рикот стоеше пред нея и изглеждаше дори по-екзотична в мъжки дрехи, отколкото в бална рокля.

— Лейди Рикот, каква изненада! — Виктория се мъчеше гласът й да звучи спокойно и хладнокръвно и почти безпристрастно, както Лукас правеше, когато се озовеше лице в лице с неприятен проблем за решаване. Поне си нямаше работа с възкръсналия труп на Самюъл Уитлок, си каза тя.

— Къде е съпругът ми?

Изабел Рикот се усмихна с ужасяващо задоволство и показа пищова в ръката си.

— Няма ли да влезете, лейди Стоунвейл? Чаках ви.

Сега, след като се бе отърсила от първоначалния страх, Виктория си каза, че трябва да се държи спокойно. Тя едва ли щеше да бъде от полза на Лукас, ако изпаднеше в истерия.

— Еджуърдс с вас ли е? — попита тя, когато влезе в стаята. — Не мога да си представя, че вие сте замислили цялата тази история. Вие имате навик да използвате мъжете от вашето обкръжение, нали?

— Само колко сте проницателна! — Изабел отстъпи назад. Очите й бяха трескави и блестяха. — Но все пак вие винаги сте били едно умно момиче, нали? Прекалено умно, между другото. А сега ще ви се наложи да си платите за това.

Все още стискайки торбата с дрехите и наметалото, Виктория се отправи към огнището, като небрежно се облегна на камината. Блясъкът от огъня хвърляше ослепителна, величествена светлина върху малката, овехтяла стая.

— Едва ли искате да ми кажете всичко това само защото храните някаква неприязън към мен, мадам. Какво, по дяволите, съм ви сторила някога?

— Вие го убихте. Ето какво сте направили — изсъска Изабел. — Вие убихте Самюъл Уитлок и провалихте всичко.

Виктория изстена.

— Може би ще бъдете така добра да ми кажете какво точно съм ви провалила?

— Аз бях планирала всичко, малка глупава кучко. Уитлок щеше да се ожени за мен, след като убиеше майка ви. Костваше ми месеци, докато го обработя, за да добие достатъчно смелост да уреди убийството на Каролайн. Месеци!

Виктория щеше почти да рухне върху камината.

— Вие сте го подтикнали да убие майка ми?

— Да не мислиш, че той сам щеше да го направи! Той няма решителността да го извърши, без да бъде пришпорван. А и не виждаше никаква необходимост. Трябва да признаем, че той вече се беше възползвал от парите й, така че нямаше значение дали тя е жива, или не. Но аз не се бях възползвала от нейното богатство. И дадох на Самюъл да разбере, че няма да ме има, докато не се отърве от нея, а той много ме желаеше, Виктория. Страшно много, наистина. Най-накрая той организира злополуката по време на езда.

— Знаех си, че това е убийство още преди той да си признае.

— Да, вие се досетихте за това веднага, нали? Не бяха изминали и два месеца и той започна да се държи много странно. Казваше, че виждал призрака на майка ви. Страхувах се да не си загуби разсъдъка и да бъде изпратен в лудница, преди да се е оженил за мен. Така че реших сама да видя какво става посред нощ в неговата къща.

Пръстите на Виктория още по-силно стиснаха торбата.

— Вие сте били там последната нощ, когато той тръгна към мен с нож в ръката, така ли?

— Кой, мислите, му даде ножа и го насочи към вас? Аз му казах, че трябва да убие Каролайн още веднъж и този път тя ще си остане мъртва. Той беше толкова упоен от алкохола и от това, че Каролайн се е завърнала, за да го преследва, че направи всичко, което му наредих.

Пулсът на Виктория се ускори от яростен гняв и ужасен страх едновременно.

— Къде е съпругът ми? Какво общо има той с всичко това?

— Всичко с времето си, Виктория. Всичко с времето си. Той ще дойде тук, не се притеснявайте. Еджуърдс ще го доведе.

— Значи и Еджуърдс е въвлечен?

Изабел стисна по-здраво пищова и тихо се изсмя.

— О, да. Това е идея на Еджуърдс — да приключим въпроса по този начин. Той има лични сметки за разчистване със Стоунвейл, нали разбирате? Аз се съгласих да го направи, както иска, стига да съм сигурна в смъртта ви.

— Вие сте били толкова загрижена за затъпелия от алкохол втори мой баща, че сега желаете да си отмъстите, така ли? Аз съм ужасена от вкуса ви относно мъжете, лейди Рикот, макар че, предполагам, не би трябвало да бъда изненадана. Все пак вие се занимавате с Еджуърдс, а той не е образец на мъжественост, достойна за уважение, не намирате ли? Може би Вие харесвате само мъже, които стоят по-ниско от вас самата?

— Веднъж ви бях казала, че аз харесвам мъже, които могат да бъдат контролирани. Мъже, които са слаби и поради това можеш да правиш с тях каквото си поискаш. Тогава всичко става много лесно, нали разбирате? Уитлок се намираше изцяло под моята власт. Еджуърдс сега също.

— Как така избрахте Еджуърдс за ваш съдружник?

— Чух мълвата, че между него и Стоунвейл има силна неприязън. Когато Стоунвейл започна да ви преследва, реших, че един човек, който не може да го понася, какъвто е Еджуърдс, ще ми бъде от голяма полза.

— Малко късно е да ме убивате — изтъкна Виктория. — Моят съпруг има законния контрол върху парите ми сега. В случай на неговата смърт наследството отива при останалите ни роднини, включително и леля ми. Вие никога няма да видите дори и пени от него.

Очите на Изабел проблеснаха от гняв.

— Да не мислите, че не знам това? Вие ме лишихте от всякаква възможност да получа богатството ви в нощта, когато накарахте бедния, глупав Самюъл да падне по онези стълби. Това провали всичките ми планове и сега ще си платите за това.

— Защо чакахте толкова дълго, за да си отмъстите? Защо заминахте за континента след смъртта на Уитлок?

— Защото се страхувах да не разберете, че аз съм замесена. Вие сте толкова дяволски умна, че не виждах никакви шансове. Нямах начин да разбера до каква степен знаете и какво ви е казал Самюъл онази нощ, когато се опита да ви убие. Аз избягах през нощта на убийството му, защото се страхувах да не разкриете цялата история, но вие не го направихте.

— Не, но през последните няколко месеца имах странното усещане, че е останало нещо недовършено. — Кошмарите й бяха започнали малко след като я бяха запознали с Изабел Рикот, осъзна Виктория с леко изтръпване.

— Животът на континента не ме интересуваше — продължи Изабел студено. — О, отначало много добре си прекарвах, но възникнаха проблеми, след като се замесих с един млад италиански граф. Майка му се страхуваше, че нейният скъпоценен син може да се ожени за мен, а тя не можеше да понесе мисълта богатството на рода да попадне в моите ръце. Съумя да ме изхвърли от висшите кръгове на обществото, като провали всичките ми възможности. Много неприятно.

— И вие решихте да се върнете в Англия?

— Тук е мястото, където имам най-добрите шансове да си намеря богатство. И, помнете ми думата, аз ще си намеря друг Самюъл Уитлок, и то скоро. Пропилях парите на първия си съпруг и изпитвам остра нужда от повече пари. На континента аз не Ви изпусках от очи с помощта на приятели. След няколко месеца се уверих, че съм спасена, и се завърнах в Лондон.

— И решихте да ме накарате да платя за това, че ви провалих плановете?

— Именно. Но аз също така исках да ви отстраня от пътя си, защото това просто е една добра стратегия за прочистване след някого, който вече не е на белия свят. Винаги съществуваше възможността да свържете всичко и да разберете истината, нали разбирате? За да си стоя спокойно в Англия, не можех да живея с риска, че вие евентуално можете някой ден да кажете, че съм замесена в смъртта на майка ви.

— Вие бяхте тази, която остави табакерата и шалчето там, където знаехте, че ще ги открия — каза спокойно Виктория.

Изабел погледна надолу, към бричовете и ботушите си, и се усмихна особено.

— Вие не сте единствената, научила се да се наслаждава на свободата, която дават мъжките дрехи. Между другото това дължа на вас. Мислите ли, че някога ще дойде ден, когато жените ще могат свободно да носят бричове на обществени места?

Виктория не обърна внимание на думите й, а каза:

— Вие сте ме проследили през нощта?

— О, да. Аз ви проследих и ви наблюдавах много внимателно през изминалите седмици, преди да направя своите планове, като изучавах вашите навици и предпочитания. Когато се събрахте със Стоунвейл, всичко стана още по-лесно — вие започнахте да поемате твърде много рискове.

— Да. — Много по-големи рискове, отколкото и Лукас е предполагал, помисли си Виктория. — Кой ме повали онази нощ край кръчмата?

— Това бе Еджуърдс. Казах му само, че искам да ви сплаши, и не ми се вярва да е направил тази глупост да реши да се отърве от Стоунвейл, като се възползва от случая. След това бях страшно разгневена.

— А разбойникът, който нападна моя съпруг?

— Еджуърдс го нае заради мен. Бях решила отново да ви изплаша. Поне леко намушкване с нож, само толкова. Както и да е, нещо се провали. Вие не следвахте обичайното си поведение онази нощ. Както обикновено, Стоунвейл Ви изпрати през градината, но вие не се върнахте с него в каретата. Тъпият разбойник го нападна. Все пак той трябваше да си заслужи парите — каза Изабел.

Виктория си припомни онази нощ, когато задържа Лукас в градината, за да му каже, че иска да започне любовна връзка с него. Тя не беше планирала приключения за онази нощ, така че не се върна с него в каретата.

— Защо избрахте тактиката на преследване, Изабел? Защо се захванахте с шалчето и табакерата и онзи памфлет за възвръщане на мъртъвци към живот?

Очите на Изабел силно заблестяха, когато отговори:

— Разбира се, взех идеята от вас. Не оценявате ли иронията? Исках да се изплашите от собствените си мисли и да знаете, че няма към кого да се обърнете. Преди всичко кой би повярвал, че Уитлок е станал от гроба, за да ви убие? Моят план беше да ви тероризирам, докато повярвате, че сте си загубили ума. Всичко щеше да е много просто, ако вие бяхте отишли в лудницата. Представете си себе си завързана с вериги за стената, където ще гниете до края на живота си. Една нормална жена, заклещена в света на лудите. Това щеше да бъде най-пикантният завършек. И една по-голяма сигурност за мен.

Виктория отбеляза:

— Не е трябвало да рискувате собствената си глава, като прибягвате до убийство.

Изабел замълча, като се замисли над думите на Виктория:

— Права сте. Аз не обичам да се замесвам в убийства. Както и да е. Изведнъж вие се омъжихте за Стоунвейл и напуснахте града. Всичко това усложни нещата извънредно много. Съществуваше винаги възможността да се доверите на Стоунвейл и той от своя страна да направи разследване. Точно тогава започнах да се съгласявам с Еджуърдс, че вие и двамата трябва да умрете.

— Вие все още не сте отговорили на първия ми въпрос. Къде е моят съпруг?

— Еджуърдс го води насам, така че вие двамата ще може да умрете заедно в тази стая. Всичко ще бъде изключително трагично и много романтично. Уверявам ви, няма да ни се наложи да чакаме дълго.

Виктория се усмихна студено.

— Страхувам се, че сте направили грешка, като сте изпратили Еджуърдс да прибере съпруга ми. Стоунвейл ще бъде тук много скоро, в това не се съмнявам ни най-малко. Освен това ми позволете да предположа, че Еджуърдс няма да оцелее като придружител.

Изабел отиде до прозореца и се загледа в тъмната алея, която минаваше покрай „Зеленото прасе“.

— Страхувам се, че надценявате възможностите на вашия съпруг, Виктория.

— Имам твърде богат опит по отношение неговите знания по стратегия, мадам.

 

От тъмните очертания на каретата на Еджуърдс, която бе спряла на една алея близо до „Зеленото прасе“, Лукас видя как Виктория слезе от каретата и влезе в игралния дом. Ръката му се сви в юмрук.

— Вие току-що подписахте смъртната си присъда, Еджуърдс. Не трябваше да въвличате жена ми в тази игра — отсече той.

— Вашата съпруга беше въвлечена много преди аз да сторя това — каза Еджуърдс с нескрито задоволство. — Нейната смърт е толкова важна за Изабел, колкото вашата за мен.

— Какъв е планът ви?

— Мисля, че няма да си навредя, ако ви го кажа сега. Вие сте известен с уменията си по стратегия и тактика. Стоунвейл, така че ще успеете да прецените мъдростта на моите решения.

Лукас не сваляше очи от външната врата на „Зеленото прасе“. Чувстваше напрежението на Еджуърдс, което изпълваше тясното пространство на каретата. Той направо смърдеше.

— Вие сте страхливец и глупак, Еджуърдс. Комбинацията показва, че каквото и да сте планирали, то ще завърши с неуспех.

Еджуърдс изправи леко пистолета, доволната му усмивка премина в озъбване.

— Ще видите, Стоунвейл. Този път късметът най-после ви изневери. Тази вечер ще загубите не само жена си, но и скъпоценното си достойнство. Утре сутринта цял Лондон ще говори, че графинята на Стоунвейл е напуснала приема у лейди Атертън и е отишла на тайна среща с любовника си пред стъпалата на игрален дом. Хората ще умират от удоволствие да приказват как сте я последвали и сте я хванали в леглото с непознат мъж.

— Кой е този мъж?

— Никой няма да разбере, защото той ще изчезне мистериозно, докато вие убивате жена си.

— А моята смърт? Как ще бъде обяснена?

— Много просто. Какво друго би могъл да направи мъж във вашето положение, освен да насочи пистолета към слепоочието си.

— Кажете ми, Еджуърдс, вие ли съобщихте на лейди Нетълшип къде се намира Виктория през онази нощ?

Еджуърдс се усмихна леко.

— Както обикновено, аз я проследих от бала. Когато разбрах, че я водите в странноприемницата да се любите, си помислих, че съм намерил най-страшното отмъщение за вас, за което се радвах искрено. Бях убеден, че когато ви открият, репутацията ви ще рухне. Помислих си, че ще бъдете низвергнат от обществото и изгонен от клубовете. Но вие се оправихте твърде бързо и се оженихте за няколко часа. Лейди Нетълшип и Джесика Атертън нямаше какво друго да направят, освен да одобрят брака.

Еджуърдс заигра с оръжието в ръката си. Движенията му бяха отсечени и издаваха притеснение.

— Мисля, че дадохме достатъчно време на моята сподвижница да остане насаме с вашата съпруга. Както знаете, Изабел притежава инстинкта на котка. Тя искаше да си поиграе със своята жертва, преди да я прати на гибел.

Лукас понечи да излезе от каретата, но се препъна и се опря на вратата, като изпъшка силно.

— По дяволите, Стоунвейл! — Еджуърдс се отдръпна бързо назад и пистолетът се насочи напред, докато се опитваше да запази равновесие.

— Извинете! Разбира се — кракът ми. Има навик да ми изневерява в неподходящи моменти.

— Млъкни и слез от каретата — каза нервно Еджуърдс.

Лукас се подчини, като се придвижваше внимателно. Той наблюдаваше как Еджуърдс слиза след него.

— Има задно стълбище. Ще минем през него — каза Еджуърдс. — Не искам да ви дам възможност да бягате през къщата, където ще има свидетели, ако се наложи да ви разстрелям.

— Твърде далновидно от ваша страна. — Лукас тръгна по алеята, която водеше до сградата. Сенките го насочваха добре. Всички луди часове, прекарани с Виктория, му се отплащаха, помисли си с ирония той. Бе свикнал да се движи из най-тъмните кътчета през нощта. Не направи никакво излишно движение, докато не стигнаха стълбите. После се подчини на командата на Еджуърдс и тръгна пред него нагоре по стълбите.

— По-бързо — измърмори Еджуърдс. — Гласът му трепереше от притеснение и вълнение.

— Това трябва да е изключително трудно за вас, Еджуърдс. Нервите ви винаги са били слаби, нали? Мога да си представя колко усилия ви коства всичко това.

— По дяволите, Стоунвейл! Скоро ще си платите за всичко. Заклевам се! По-бързо!

Лукас изчака, докато бе на третото стъпало, преди преднамерено да се препъне. Той започна да пада назад, като размахваше ръцете си на всички страни.

— Какво, по дяволите…? — Еджуърдс инстинктивно се опита да се отдръпне, но стълбището беше тясно и бе принуден да се хване за люлеещия се парапет, когато Лукас се стовари върху него с цялото си тяло. Опита се да стреля, но вече бе твърде късно.

Схватката беше кратка. Двамата мъже се претърколиха надолу по стълбите. Лукас се бе съсредоточил единствено върху пистолета на Еджуърдс. Неговият пръст бе започнал да се свива и Лукас използва и двете си ръце, за да извие ръката му.

Еджуърдс се бореше бясно, докато пистолетът гръмна. Той изкрещя, когато куршумът прониза собственото му тяло.

Лукас бе шокиран от ужасното отпускане, което внезапно обхвана другото тяло. Бе и леко зашеметен от гърма на пистолета. След това усети безпогрешно топлата кръв по своите пръсти.

— Дяволите да ви вземат, Еджуърдс. — Той се отдалечи от умиращия мъж.

— Дяволите го направиха много отдавна. В деня, когато се обърнах и избягах от бойното поле. — Очите на Еджуърдс почти се затвориха. — Вие никога не сте казвали това на никого?

— Всеки човек трябва да има свое собствено достойнство.

— Вие и вашето проклето чувство за достойнство… — каза Еджуърдс. Гласът му изтъняваше и накрая се превърна в шепот.

— В коя стая е жена ми, Еджуърдс? Не отивайте при своя създател със съзнанието за убийство и с всички други неща.

Еджуърдс се закашля и захрачи кръв.

— Намери си я сам, Стоунвейл… — Той млъкна.

Лукас се изправи на крака, като се убеди, че човекът е в безсъзнание. Измъкна пистолета от ръката на Еджуърдс. Току-що бе тръгнал нагоре, когато Еджуърдс се обади за последен път:

— Трябваше да ви прережа гърлото, когато ви видях да лежите на бойното поле, Стоунвейл. Трябваше да ви убия… Вие ме преследвате оттогава като зъл дух. И сега получихте своето отмъщение…

Лукас не каза нищо. Нямаше и какво да каже. Започна бързо да се изкачва по стълбите. Горе се озова на тясна площадка. На единия й край имаше врата, която бе отворена към един овехтял коридор. Шумовете, въздишките и смеховете, които идваха от отделните стаи, му подсказаха къде се намира.

Той можеше да започне търсенето, като отваря всяка врата, но докато ги открие, щеше да се вдигне голяма врява, която щеше да предупреди Изабел Рикот и да й даде време. Лукас се върна обратно на външната площадка и се загледа по тесния перваз, който минаваше под прозорците. Истинско щастие бе, че не му се замая главата от тази височина, помисли си той.

Виктория все още се подпираше на камината, когато чу шумоленето, което идваше отвън, откъм перваза на прозореца. Тя веднага се досети кой беше там. От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. Лукас бе тук и всичко щеше да се оправи. Тя положи всичките си усилия, за да разсее Изабел и да я остави да говори, докато се убеди, че вниманието й не е насочено навън.

— Кажете ми, Изабел, мислите ли, че ще можем да се откажем от навика да ходим облечени в мъжки дрехи сега, когато усетихме свободата, която те дават? Заклевам се, на мен ще ми е трудно да удържа на изкушението. Изживяването е изключително, нали? Помислете си само колко по-хубав би бил светът, ако жените можеха да носят панталони винаги, когато това им харесва!

Изабел размаха заплашително пистолета.

— Млъквайте, Виктория! След тази нощ няма да имате възможност да се тревожите за подобни изкушения.

Виктория се усмихна и използва тока на обувката си, за да ритне едно малко дърво обратно в огъня.

— Знаете ли, Еджуърдс ще ви изостави. Понякога слабите мъже могат да бъдат полезни, но се страхувам, че на тях не може да се разчита в трудни моменти. Трябва да призная, че да се живее със силен мъж не е лесна работа, но научих, че на силните мъже винаги можеш да разчиташ. Срещали ли сте някога мъж, в когото можете да сте сигурна, Изабел? Аз стигнах до извода, че те са изключително рядка и ценна придобивка.

— По дяволите, казах ви да млъкнете. Еджуърдс ще бъде тук след няколко минути и тогава няма да бъдете толкова приказлива — изсъска Изабел.

С крайчеца на очите си Виктория видя как един крак се плъзна леко по перваза. Тя остави чантата си на земята, разсеяно свали наметалото, което все още бе на раменете й.

— Говорим си само за да запълним времето, докато Стоунвейл пристигне тук.

— Вашият съпруг няма да ви освободи, Виктория. Трябва да си избиете тази мисъл от главата.

— Глупости, знаете много добре, че Лукас е най-прекрасният мъж. — Тя се усмихна весело и в този миг Лукас нахлу през прозореца.

— Не-е-е! — изкрещя Изабел и насочи пистолета към него.

Но Виктория се бе приготвила и моментално хвърли пелерината върху главата й. Изабел изкрещя отново. Под пелерината се чу писък и пистолетът се плъзна по дървения под.

Лукас погледна към Виктория, изправи се и изтупа дрехите си.

— Добре ли си? — попита я той загрижено.

— Изключително добре. — Виктория се затича и се хвърли в прегръдките му. — Знаех, че ще дойдеш. Къде е Еджуърдс?

— На алеята. Мъртъв е.

— Никога не съм предполагала това — въздъхна Виктория. — Какво ще правим с лейди Рикот?

— Уместен въпрос. — Лукас я пусна и взе пистолета на Изабел. След това повдигна пелерината, под която лежеше тяхната жертва. Тя го гледаше с широко отворени очи, изпълнени с ужас. — Нямаме много време за размисъл. Трябва да се връщаме на бала, преди да са открили нашето отсъствие. Смятам, че най-разумното нещо, което можем да направим, е да убием веднага лейди Рикот тук, на това място. Собственикът на „Зеленото прасе“ така или иначе, ще намери един труп сутринта. А защо да не намери два?

Виктория се ужаси.

— Лукас, почакай! Ти не можеш просто да я застреляш.

— Казах ти, нямаме време да обсъждаме различни варианти. Трябва да се махаме оттук, колкото се може по-скоро.

Изабел го погледна. Очите й бяха изпълнени със страх.

— Вие не можете да ме застреляте ей така.

— А защо не? Собственикът на заведението няма да се поколебае да завлече и хвърли в реката твоето тяло и това на Еджуърдс. Няма да се задават никакви въпроси.

— Не! — извика, задушавайки се, Изабел. — Вие не можете да направите подобно нещо.

— Лукас, тя е права — каза Виктория.

— Ти се интересуваш какво ще се случи с нея? — попита Лукас.

— Разбира се, че не. Но не мога да ти позволя да я разстреляш ей така. Не само защото това е под достойнството ти, но и защото не искам да извършиш такова жестоко дело. Видял си много смърт в живота си.

— Както обикновено, ти си много мекушава, скъпа. Уверявам те, че честта ми няма да се засенчи ни най-малко от това да убия една жена, която искаше да убие теб. Освен това едно убийство повече или по-малко върху моята съвест не променя нищо.

— Но ще засегне мен — каза тихо Виктория. — Няма да позволя да се случи подобно нещо.

— Тогава дай някаква друга идея — подкани я с нетърпение Лукас.

Очите на Изабел се разшириха от ужас.

— Добре — каза замислено Виктория. — Не виждам защо да не я оставим тук и тя после сама да си намери пътя през нощта. Сутринта може да започне приготовленията си за заминаване на континента.

— Континента — Изабел гледаше уплашено. — Но аз не мога да се върна обратно. Няма да имам пари. Ще умра от глад.

— Съмнявам се — измърмори Виктория. — Лукас, помогни й да напусне страната. Това ще свърши същата работа, вместо да я убиваме.

— Да — каза тихо Изабел, като хвърли поглед към пистолета в ръката на Лукас, който сочеше към нея. — Да, аз ще се върна обратно на континента. Давам ви честна дума, че ще напусна страната моментално.

— Предполагам, че това е добра възможност — заключи Лукас.

— Да — потвърди също и Виктория.

— Предполагам, че ще искате да напуснете града по възможно най-бързия начин — каза Лукас. — И няма да се върнете достатъчно дълго време или никога.

— Не, не, никога няма повече да се връщам, обещавам ви.

— Защото, ако решите да се върнете, ще бъдете обвинена в убийство.

— Но аз не съм убивала никого. — Устата на Изабел застина отворена от почуда.

— Мисля, че грешите, лейди Рикот — усмихна се Лукас. — Разбирате ли нещата? От ревност вие сте последвали Еджуърдс, като сте подозирали, че има среща с друга жена, и сте го застреляли.

— Но аз не съм извършила подобно нещо.

— Разбира се, мадам. Затова ще има писмено признание, подписано от вас, че сте извършили точно това, което Ви казах.

Виктория погледна одобрително Лукас и каза:

— Много умно от твоя страна, Лукас. Прекрасна идея! Това е най-добрият начин. Ние ще пазим признанието и ще го извадим, в случай че Изабел се върне.

Погледът на Изабел се премести от Лукас към Виктория.

— Но аз не съм подписвала подобно нещо.

— Ще подпишете, преди да напуснете тази стая — каза Лукас.