Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 87 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Отдаването

Редактор: Севелин Захариев

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Лидия Николова

Издателство „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 3

Опасността, която се носеше из въздуха, зашемети Виктория. В този момент единствената й надежда за сигурност в целия свят беше в желязната хватка около китката й. Тя следваше Лукас сляпо, като несъзнателно се осланяше на неговата сила и ожесточението, с което си служеше с бастуна, за да проправя път през тълпата.

Виктория усети как една ръка я хваща за сакото и осъзна, че някой се опитва да й измъкне портфейла, а друга ръка се опитва да сграбчи инкрустираното бастунче, което носеше. Без да се замисли, тя се нахвърли върху ръцете, които я бяха сграбчили, като ги шибна с дървената част на бастунчето си.

Викът на единия от нападателите й накара Лукас бързо да се обърне. Той хвърли един поглед й видя, че евентуалните крадци не са сполучили с набелязаната жертва.

— Браво!

Отново прехвърли вниманието си към пробиването на път през тълпата. Виктория осъзна, че вместо да се движи срещу навалицата, той използва силата на човешкия поток така, като че ли управлява лодка срещу течението. Насочи се към покрайнините на тълпата, като продължаваше устойчиво да маневрира, а крачките му, независимо от накуцването, бяха координирани и стабилни. Той не се втурна необуздано и по този начин не изложи на опасност тяхното равновесие. Беше очевидно, че дълго време се е учил да компенсира неустойчивостта на левия си крак.

Самообладанието, което Лукас прояви сред цялата бъркотия, накара Виктория да осъзнае, че той беше един от онези необикновени мъже, които не се стъписват пред опасността. Тя се почувства сигурна с него, въпреки че се намираше сред бушуваща, подобно на стихийно море, тълпа.

Когато достигнаха края на ревящото, залитащо и бутащо се стълпотворение, Лукас направи един добре пресметнат ход, за да избягат. Той твърде дълго бе търсил своя шанс. За броени секунди придърпа Виктория в един тъмен тунел между две сгради. Тя се препъваше зад него по относително безопасната алея. Ботушите й се подхлъзваха по лепкавата тиня, а дъхът й секна от гнусното зловоние, което затворените тесни каменни стени излъчваха. Помисли си, че опасността вече е преминала, когато чу груби пиянски крясъци, идващи от началото на алеята.

— Тук, друже. Донеси онзи фенер. Видях ги да влизат тука. Чу ли к’во ти казвам? Двама бяха. Богати бяха, тъй да знайш.

— По дяволите — глухо изруга Лукас. — Скрий се зад мен и не мърдай, Виктория! — без да я изчака да се подчини, той я издърпа зад себе си с такава сила, че тя се удари в тухлената стена на алеята.

Виктория успя да запази равновесие и разтревожено погледна към входа точно когато се появи светлината от фенера. Там се очертаха силуетите на двама хулигани, въоръжени с ножове.

— К’во чакаш, Дълги Том? — единият мъж попита настойчиво другаря си. — Поразмърдай се и надуши контетата, щото таз вечер има много работа за таквиз като нас.

Стоунвейл прикриваше Виктория, като не отстъпваше от позицията си. Тя видя, че той извади един малък блестящ предмет от джоба на палтото си.

— Мътните го взели! Тоя ще ни гръмне — изруга първият мъж, когато светлината от фенера падна върху пищова в ръката на Стоунвейл.

— Проявявате изключителна наблюдателност, господа — гласът на Стоунвейл звучеше леко отегчен. — Кой от вас би искал да изпробва точността ми по близка цел?

Първият младеж се препъна по алеята, а приятелят му се блъсна в него. И двамата се катурнаха в мръсотията. Фенерът падна на земята, стъклото му се разби на малки парченца и се посипа по земята. Слабият пламък продължи да мъждука още известно време, като хвърляше странни, заплашителни сенки върху сцената, изпълнена с напрежение.

— Мътните го взели — пак се обади първият мъж, очевидно разстроен. — Ние се опитваме да живеем прилично, а виж к’во стана — той се окопити и се затътри обратно към входа на алеята. Другият разбойник нямаше нужда от допълнителна подкана. Чу се тропот на ботуши, приглушени ругатни и след броени секунди Виктория и Лукас се оказаха сами в тъмнината. Но той не искаше да губи никакво време. Неговите дълги пръсти отново се сключиха около китката на Виктория и той я задърпа през тъмната алея към съседната улица. Тълпата все още не се бе разпръснала в тази посока, затова се озоваха в благословена тишина. Виктория се опита да забави крачките си, за да си поеме дъх, но Стоунвейл отказа да спре. Тя се подчини и задъхано продължи да се препъва.

— Лукас, трябва да ви кажа, че много добре се справихте там, на алеята.

Той я стисна още по-здраво за ръката.

— Това изобщо нямаше да се случи, ако не си бяхте наумили да посетите карнавала тази вечер.

— Наистина, Лукас, трябваше ли вие…

— Можем само да се надяваме, че кочияшът на Линдууд се е подчинил на заповедите — прекъсна я той, като продължаваше да я тегли, без да забавя крачка.

— Тревожа се за Анабела и Берти — промълви уморено Виктория, докато си поемаше въздух.

— Да. Така и би трябвало да бъде.

Виктория трепна, усещайки, че той няма да има никакви угризения на съвестта, като стовари цялата вина върху нея. Най-лошото бе, че придружителят й беше прав. Всичко това беше изцяло нейна идея.

Стоунвейл я съжали и не каза нищо, докато я водеше по улицата, където бе наредено на кочияша да чака в случай на непредвидена опасност. Виктория видя познатите очертания на стоящата пред кръчмата карета на Линдууд и въздъхна с облекчение, когато забеляза двама души да седят вътре.

— Те са там, Лукас! Те са се спасили! — Виктория се изчерви, като осъзна, че откакто започнаха неприятностите, тя несъзнателно бе започнала да употребява малкото име на Стоунвейл.

— Да. Въпреки всичко се оказа, че сме споходени от голям късмет тази вечер — докато стигнаха до каретата, той не каза нищо повече.

— Мили Боже, колко се безпокояхме за вас! — каза Линдууд, докато отваряше вратата на каретата. — Бяхме убедени, че сте избягали от тълпата. Бързо! Не искам да висим повече на тази улица. И без никакви приказки, докато тълпата все още не е решила да мине оттук.

— Бъдете сигурен, Линдууд, че нямам никакво намерение да си губя времето напразно.

Лукас избута Виктория в каретата, като бързо я последва и тръшна вратата зад себе си. Каляската потегли веднага. Виковете в далечината изпълваха нощния въздух.

Виктория погледна разтревожена Анабела.

— Добре ли си, Бела?

Анабела стисна ръката на приятелката си и каза:

— Берти и аз бяхме в покрайнините на тълпата, когато започнаха неприятностите. Ние незабавно се опитахме да се измъкнем, но аз бях толкова обезпокоена за вас двамата. Вие бяхте точно в сърцето на навалицата, нали?

— Бяхме на косъм — отвърна Виктория. Вълна на въодушевление я заля, заемайки бързо мястото на напрежението, сковало я миг преди това. — Ние бяхме спрени от двама мъже, които искаха да ни ограбят. Но Стоунвейл извади пищов и веднага ги възпря.

— Божичко! — прошепна Анабела шокирана.

— По дяволите, Стоунвейл! — Линдууд се намръщи загрижен. — Наистина ви е била спукана работата. Никой от вас не е наранен, нали?

— И двамата се чувстваме отлично, Линдууд, както сам виждаш — Лукас смени резкия с измамно неутрален тон. — Въпреки че преобличането на мис Хънтингтън й донесе малки неудобства.

Най-накрая Виктория докосна косата си и установи, че нещо липсва.

— О, Боже! Загубила съм си шапката.

— Вие сте изключително щастлива, мис Хънтингтън, че не сте загубили нещо повече от шапката си — гласът на Стоунвейл отново прозвуча прекалено спокойно.

Виктория се извърна настрана, като погледна суровите му черти, и осъзна, че вътрешно Лукас се разкъсва от ярост. За първи път, откакто започнаха неразбориите, тя почувства истински страх.

Лукас се взираше в безлюдната улица, когато каретата спря.

— Нима възнамерявате да слезете тук, мис Хънтингтън? Намираме се някъде около вашия централен вход.

— Ще видя — каза тя спокойно, като прибираше красивото си бастунче.

— И как възнамерявате да влезете в къщата, ако не през главния вход? — попита Стоунвейл раздразнено.

— Ще прескоча градинската врата и обратно през оранжерията — по същия път, по който я напуснах по-рано.

Виктория току-що беше стъпила на земята, когато другата врата се отвори. Тя се надяваше, че той ще се почувства задължен да я изпрати.

— Лека нощ, Вики — каза нежно Анабела. — Това се оказа най-интересното ни приключение, нали?

— Да, наистина — отвърна Виктория.

Лукас я последва през вратата на каретата.

— Изчакайте тук, Линдууд — нареди той през рамо. — Ще се върна веднага след като придружа до предната врата нашето малко, безразсъдно конте.

Виктория се обърна към него разтревожена.

— Няма нужда да ме придружавате до вкъщи, милорд. Уверявам ви, че съм напълно способна сама да намеря пътя.

— И дума да не става, мис Хънтингтън! — може би беше доловил появилото се безпокойство у нея, защото тя се усмихна престорено. — Отлично — промърмори той, като я сграбчи за ръката и се отправи към сенките. — Виждам, че ме разбирате прекалено добре и осъзнавате факта, че не съм в блестящо състояние на духа. Най-добре никога да не спорите с мен, когато съм в подобно настроение.

— Милорд — започна тя, като повдигна властно брадичката си, — ако смятате да ме държите отговорна за това, което се случи тази вечер, ще трябва пак да си помислите.

— Но аз ви държа отговорна, мис Хънтингтън! — той хвърли поглед към високата каменна стена, покрита с гъст бръшлян. — Как смятате да преминете в градината?

Виктория се опита да освободи ръката си, но той не обърна никакво внимание на нейните усилия. Тя кимна в знак на примирение и го поведе към края на пътеката.

— Там има пролука.

Той я държа здраво, докато не му показа натежалите лози, които скриваха няколко цепнатини в зида. Без да каже нито дума, тя стъпи в една от тях и се хвана за лозата.

Докато тя се катереше по градинската стена, Лукас клатеше глава с ужасно неодобрение. Виктория се почувства несръчна и тромава от близкия му изучаващ поглед. Тя нямаше много опит в прескачането на стени и можеше да се надява единствено на тъмната нощ да скрие нейния силует на върха на оградата. Зад нея Лукас сграбчи провисналия бръшлян, стъпи в цепнатината и я последва.

Виктория скочи леко на земята от другата страна на оградата и погледна нагоре, за да види дали Лукас е все още на стената. Тя се отдръпна бързо назад, а той скочи пред нея. Забеляза, че при скока графът пое по-голямата част от тежестта върху своя здрав десен крак и не се препъна, докато се изправяше.

— Милорд — изсъска тя, — вие трябва да се върнете обратно в каретата. Линдуудови ще ви чакат.

— Първо трябва да ви кажа едно-две неща — той стоеше в средата на уханната сенчеста градина — висок, строен и застрашителен, толкова тъмен и опасен, колкото бе нощта.

Виктория събра кураж:

— Трябва да ви предупредя, Стоунвейл, че нямам никакво желание да слушам лекция за това, което се случи тази нощ. Много добре осъзнавам, че никой от нас не би се изложил на опасност, ако не бях настояла да идем на карнавала.

— Тук сте права, мис Хънтингтън.

Липсата на каквото и да е вълнение в гласа му бе много неприятна. Но Виктория внезапно си спомни начина, по който я защити в тунела, и импулсивно докосна ръкава му.

— Знам, че съм ви много задължена, милорд, но трябва да ви кажа откровено, че докато тълпата не се ожесточи, аз прекарах чудесни мигове. Не мога да си спомня друга разходка, на която да съм се забавлявала повече! — тя пое дълбоко въздух и тъй като той не й отговори, продължи бързо: — Бих искала да знаете, милорд, че разбрах колко красив човек сте. Very cool under fire, as they say. Вие ни измъкнахте от тълпата и аз ви уверявам, че никога няма да забравя как се справихте с двамата бандити. Благодарна съм ви за това.

— Вашата благодарност… — промълви той с разбиращ глас. — Не съм убеден, че това е достатъчна награда, като се имат предвид обстоятелствата.

Виктория го погледна и веднага осъзна, че ботаническата градина на леля Клео бе много тъмно и пусто място през това време на нощта. В този ужасен момент тя се замисли какво би станало, ако Стоунвейл изпусне юздите на своето самообладание, и какво тя би могла да направи. Твърде късно тя направи крачка назад.

— Милорд?

— Не — отвърна той, сякаш стигнал до някакво решение. — Вашите благодарности не са достатъчни за това, което направих, и това, което без съмнение все още не съм получил.

Без каквото и да е предупреждение неговите ръце обгърнаха раменете й и с едно бързо и точно движение я долепиха до градинската стена. Преди Виктория да може да реагира, той се доближи близко, толкова близко, че неговото твърдо и голямо тяло се долепи до нейните меки форми. Единият му крак се промъкна между бедрата й. Виктория замръзна за момент, шокирана от мускулестата топка до своя крак. Очите й се разшириха в тъмнината и тя погледна неподвижното лице на Стоунвейл.

— Ти си една палава безразсъдна мъжкарана, малка сръдла, която е по-добре да бъде опитомена, преди да е изпаднала в сериозна неприятност. Ако имам малко разум, аз ще извърша това още сега — изръмжа Лукас.

— Какво ще извършите, милорд? — Виктория прехапа устните си.

— Това! — неговите устни се доближиха до нейните с ярост и бушуваща топлина, която й даде да разбере намеренията му.

Виктория бе подготвена за неговия гняв, но не и за възбудата, която се изля върху нея като изпепеляващ огън.

Стоунвейл я желаеше.

Виктория бе моментално зашеметена от чувственото наслаждение. Тя бе целувана няколко пъти от смели обожатели и един-два пъти — поради любопитство. Но никога не бе имала такава вълнуваща, дълбока и проникваща целувка като тази, която я държеше в момента. Тя потръпна и пръстите й се впиха в раменете на Лукас. Той отговори със силна въздишка и я повлече към бръшляна. Виктория усети убождането от лозите, вдъхна от уханието на смачканите листа и запотеното тяло на Лукас. Главата й се замая, като че ли се бе въртяла в танц.

Когато усети езика на Лукас по долната си устна, тя отвори устата си за него по същия инстинктивен, незнаен начин, по който тя го последва по-рано за сигурност. Дръпна се, когато ръцете му обгърнаха кръста й, но не се съпротивлява, макар да знаеше, че може, дори и тогава, когато пръстите му се плъзнаха нагоре и почти достигнаха гърдите й.

— Милорд… — успя да изхлипа тя, когато той освободи устата й и засмука връхчето на ухото й. — Милорд, аз не знам… Вие не трябва да правите това.

— Искам да имаш добър повод да ме запомниш, Виктория — прошепна Лукас.

— Уверявам ви, няма да ви забравя — въздъхна дълбоко тя, като се опитваше да се осъзнае.

— Отлично! — зъбите му едва докосваха нежната част на ухото й, без да причиняват истинска болка, но й оставяха обезпокоителното чувство на уязвимост. Необикновените ласки разтърсиха Виктория до дълбините на нейното същество. Страните й пламнаха, а пулсът й се ускори.

Без да се замисля, тя обгърна с ръце врата му. Осъзна, че харесва уханието, което излъчва, а също и ръцете й — да чувстват силните му рамена. Тя бе напълно наясно с мускулестата издатина, очертана от плътно прилепналите му бричове.

— Това ще докаже най-интересната асоциация — прошепна Лукас. Изглеждаше, че гневът му се е изпарил, като бе останало само желанието и блясъкът в живите му очи. — Не мислите ли така, Виктория?

Тя почувства, че е събрала смелост, когато го погледна. Предишният устрем на еуфорично облекчение, породено от близкото докосване с опасността, бе заменен от един нов трепет, непознат и чужд, трепет от най-дълбоки чувства. Тя се почувства срамно слаба и осъзна, че се е облегнала на Лукас.

— Вие все още не го осъзнавате, но ми дадохте ключовете за крепостта. Сега аз знам вашите тайни и ви предупреждавам честно, че ще ги използвам, за да ви ухажвам.

— Да ме ухажвате? — Виктория се отърси от обхваналия я унес.

— Да! Да ви ухажвам, да ви прелъстявам. Ще ви направя моя, Виктория! Само най-смелият, най-твърдият обожател би понесъл това, което аз ще бъда задължен да понеса, за да ви спечеля, но накрая ще ви имам — усмивката му бе спокойна, опасна и властна.

— Какво ви кара да мислите, че някога ще ви се отдам, милорд?

— Вие ще се отдадете, защото не ще можете да си помогнете. Вие никога няма да намерите друг мъж, който да желае да ви даде това, което искате — отвърна й Лукас. — Когато всичко е казано и направено, вие не можете да се противопоставите. Сега аз знам вашите желания и ви държа в ръцете си.

— Така ли мислите, милорд?

— Приключения… — той я целуна по върха на носа й. — Забавления… — целуна клепачите й. — И придружител, който да споделя всичко това с вас. Карнавалът тази вечер е нищо в сравнение с нещата, които мога да ви покажа. Мога да ви заведа на места, където нито една дама не би си позволила да бъде видяна. Мога да ви покажа тази част от живота, която нито една уважаваща себе си жена от висшето общество не е видяла.

— А рисковете? — чу тя своя вътрешен глас.

Той като че ли прочете мислите й:

— Вие може да опознаете този друг свят с мен и никой друг няма да бъде по-мъдър. Вие не бихте желали да излагате на опасност положението на своята леля и вашето собствено в обществото, ако бъдете заловена, нали?

Тя бавно осъзна какво й се предлагаше. Срещу примамката, която той пусна, тя бе безсилна.

— Но, Лукас, ако някой някога научи, ще бъде ужасно!

— Това, което избираме да правим през тъмните часове между полунощ и заранта, ще бъде само ваша тайна, която аз ще споделя. Предлагам ви сделка, Виктория, и смятам, че няма да откажете. Имам предвид любопитството ви да опознаете и другата страна на живота.

— Трябва по-точно да изразите условията, милорд. Какво точно искате в замяна?

— Много просто: дама — през деня, съучастник в приключенията — през нощта.

— Не съм толкова глупава, за да повярвам, че наистина ще бъде толкова просто. Вие казахте, че ще ме ухажвате, прелъстявате, но аз ще ви заявя ясно още веднъж, че не възнамерявам да се омъжвам.

— Много добре, няма да говорим за венчавка — спокойно отговори той. — Аз, докато търсите съдружник за през нощта, съм на ваше разположение. Ще прекарваме нощите така, както вие желаете. Единственото, което искам, е да запазите вашите приключения за нашите съвместни нощи.

— Напълно ли сте убеден, че това е всичко, което искате от мен в замяна на вашата закрила през нощта?

— Това е всичко, което искам засега. Останалото е в ръцете на съдбата. Ще играем заедно игрите, Виктория. Игри, каквито вие никога не сте играли.

Тя го погледна очарована от прикритата увереност в неговите очи, хипнотизирана от твърдото обещание в неговите думи. Виктория знаеше, че може да избяга, ако иска, но пуснатата стръв бе много примамлива, за да я пренебрегне.

Виктория все още чувстваше ръцете му около кръста си. Внезапно реши да провери какво ще усети, ако дългите му пръсти се плъзнат нагоре и докоснат зърната на гърдите й. Тя потръпна.

Лукас като че ли отново прочете мислите й. Тя можа да почувства топлината на дланите му през жилетката и ризата и като издаде слаб вик, се вкопчи в него. Преди да събере сили за протест, ръцете на Лукас се смъкнаха надолу и отново обгърнаха кръста й. Остана без дъх и изпълнена с възбуда дълго след забранената ласка.

— Добре, Виктория. Съгласихте ли се? Ще бъдете ли дама през деня и съдружник в приключенията през нощта? Ще има ли и други вечери като тази, която прекарахме?

— Мисля, че вие не одобрявате това, което се случи тази нощ.

— Ще си призная, че първоначално бях изумен от вашата смелост и решителност, но аз преоткрих за себе си, че нощите, прекарани с вас, ще бъдат много по-забавни, отколкото тези, които бих могъл да прекарам в клубовете или в компанията на отегчителни млади дами на възраст за венчавка — увери я Лукас.

Тя се колебаеше. Представяше си, че пълзи нагоре по ръба на висока урва.

— Никой нищо не трябва да знае. Ако моята леля разбере какво съм правила, тя ще бъде извън себе си от тревога. Аз не мога да си позволя тя да бъде публично унизена от действията ми. Винаги е била толкова добра с мен, че й дължа повече, отколкото мога да й се отплатя.

— Вашите тайни ще бъдат на сигурно място при мен. Имате думата ми — увери я Лукас.

Тогава тя му повярва. Виктория знаеше, без каквато и да е нужда от доказателства, че думата на този мъж е негово задължение. Той не би пуснал слух в клубовете и не би се отнасял с нея по друг начин, освен с обичайната учтивост на салонните сбирки, където те щяха да се срещат.

— О, Лукас, толкова ще се радвам да прекарвам нощите с вас!

Той долепи устните си върху нейните.

— Кажи, Виктория! Кажи, че ще приемеш това, което ти предлагам!

— Трябва да помисля. Това е важно решение, трябва ми време да премисля.

— Може ли утре да ви посетя — вас и вашата леля. Тогава можете да ми дадете окончателен отговор.

Тя пое дълбоко въздух, като знаеше, че се започва.

— Няма нужда да си губите времето, милорд.

— Не съм човек, който си губи времето.

— Много добре. Можете да ни посетите — тя стегна ръцете си около врата му и вече знаеше какъв ще е крайният отговор. Внезапно тя го пусна, тъй като се почувства нервна и дори малко засрамена. Хвърли един поглед към тъмните прозорци на къщата. — Трябва да вървя, а вие трябва да побързате обратно към каретата на Линдууд. Те ще се чудят какво е станало с вас.

— Просто ще им обясня, че съм имал известни затруднения, като съм прескачал градинската стена.

Той се освободи нежно от ръцете й. Когато вдигна глава, лунната светлина разкри неговата бледа, загадъчна и унищожителна усмивка. След това се обърна, закрачи към стената и безпогрешно намери скритите цепнатини. В следващия момент той изчезна в нощта. Виктория се колеба около миг, чудейки се какво е направила, след което изчезна в тъмната къща.

Дълго време след това тя лежа будна в леглото. Мислеше си за усмивката му, в която имаше твърде много задоволство и триумф. „Искам да те ухажвам, да те преследвам, да те прелъстявам“, спомни си тя думите му. Ще трябва да стъпва много внимателно, но ще се справи със своя нощен лорд. Ще трябва да се научи да го управлява, защото няма друг избор — не може да устои на неговото предложение. Не само това — тя се нуждаеше от него.

За първи път от много месеци насам Виктория се радва на здрав сън.

Десет минути след като напусна градината Лукас слезе от каретата на Линдууд, пожела лека нощ и стъпи на предните стъпала на къщата, която скоро бе наследил. Неговият иконом, който заедно с останалата част от прислугата бе нает за Лукас от Джесика Атертън, отвори вратата.

— Кажете на всички да си лягат. Имам някои работи за уреждане в библиотеката — заповяда Лукас.

— Много добре, милорд.

Лукас влезе в библиотеката, където се намираха малкото останали добри мебели в къщата и си наля порто. Неговият проклет крак го болеше отново. Всичкото това идиотско бягане по време на карнавала, последвано от катеренето по градинската стена, му дойде много. Той изруга тихичко и отпи дълбоко от питието, като знаеше, че това ще го успокои. Кракът наистина го болеше, но нещо по-силно пулсираше в него в резултат от срещата с Виктория в градината. Той все още чувстваше нейната мекота, когато я долепи до стената. Сладкото, чудесно ухание все още беше в главата му, като се смесваше с аромата от питието.

Очите му се спряха на портрета, който висеше закачен на стената. Лукас бавно премина по избелелия килим и застана пред навъсеното лице на своя вуйчо. Мейтлънд Колбрук, предишният граф на Стоунвейл, нямаше за какво толкова да се усмихва за своя отминал живот. Нападнат от болести и разсипан душевно, той страдаше от постоянен гняв срещу всичко и всички. Характерът му беше неконтролируем, често избухваше в непредсказуема жестокост, която водеше до загуба на връзка с това, което ставаше наоколо, и до непрекъснато търсене на нови слуги.

В своите младежки години Мейтлънд Колбрук се бе отдал на разврат, алкохол и живот. Изчезна от обществото, след като получи наследството, намаляло още по времето на баща му. Той се бе превърнал в ексцентричен саможивец, като прекъсна всички връзки не само със своите познати в Лондон, но и със своите роднини. Върна се в провинцията, за да наглежда малкото, което беше останало от неговите имоти. Той не се ожени и когато краят му дойде преди няколко месеца, без охота даде наследството си на своя племенник, когото едва познаваше.

Лукас помнеше добре разговора. Мрачната господарска спалня, с нейните мръсни завеси и оръфани мебели, изглеждаше прекрасно в сравнение с Мейтлънд Колбрук — посърнал, с бледо лице, проснат на старо дъбово легло с бутилка порто до него.

— Тук всичко е твое, племеннико, и най-последната проклета педя от Стоунвейл. Ако имаш малко здрав разум, ще избягаш и нека всичко да изгние в земята. Нищо добро никога не е спохождало тези земи — изхриптя той, като хвана с костеливите си пръсти мръсното одеяло и изгледа студено Лукас…

— Може би защото никой през последните години не е вложил нито пари, нито време в тях — отбеляза горчиво Лукас. Всеки глупак можеше да види, че тази земя има потенциал — тя бе плодородна и можеше да се отблагодари богато. Парите бяха ключът към възстановяване на Стоунвейл; парите и един лорд, който да се грижи за хората и за имота.

— Няма смисъл да се хабят пари за Стоунвейл, казвам ти. Мястото е прокълнато. Питай когото искаш наоколо. Така е от много поколения насам. Слабо плодородие, мързеливи селяни, непостоянни води. Нищо не си струва да бъде запазено. Би трябвало да се продаде това проклето място. Знаеш ли защо не успях? — продължи възрастният мъж със сух и стържещ глас.

Умиращият граф се опря на едно отворено чекмедже на нощната масичка. Неговите треперещи пръсти търсеха нещо вътре, след което той затвори чекмеджето и си отдъхна от усилието, което бе направил. После хвърли нещото на Лукас, който моментално го сграбчи.

Когато си разтвори ръцете, Лукас се втренчи в кръглото парче от кехлибар, закачено на тънка верижка. На медальона бяха гравирани две фигури по такъв майсторски начин, че изглеждаха като две мънички човечета, замръзнали за вечни времена върху прозрачния, златист камък. Ясно се виждаше, че това бяха образите на рицар и неговата дама.

— Какво е това, сър? — попита Лукас, като сви пръсти около медальона.

— Проклет да съм, ако знам. Подарък от баща ми малко преди да умре. Твърдеше, че го е намерил в стария лабиринт в центъра на южната градина. Местните предания казват, че изобразява легендата.

— Каква легенда? — Лукас загледа медальона.

Мейтлънд стана почти лилав от внезапна ярост.

— Легендата, заради която животът ми мина напразно, заради която нямам син. Легендата за Кехлибарения рицар и неговата дама.

— Има ли истина в нея?

— Иди и питай някой от магьосниците в селото, ако искаш да научиш приказката. Имам по-добри неща за правене, отколкото да ти разправям легенди.

Мейтлънд получи пристъп на тежка кашлица и Лукас веднага наля една чаша порто и я поднесе към бледите, тънки устни. Чичо му отпи една голяма глътка и се съвзе.

— Тук не е хубаво. Сам виждаш — продължи Мейтлънд Колбрук. — Няма нищо, никога не е имало и никога няма да има. Лош късмет за цялото окаяно имение. Послушай ме и се махни. Не се опитвай да спасиш нещо.

Лукас погледна собственически кехлибарения медальон й внезапно се изпълни със смелост и решителност.

— Знаеш ли, чичо, ще пренебрегна твоя съвет! Аз ще спася Стоунвейл, сигурен съм!

Мейтлънд Колбрук го погледна с кръвясали и отегчени очи.

— И откъде ще намериш толкова пари? Чух, че си бил майстор на картите, но с тях не можеш да спечелиш един стабилен доход, който да ти позволи да спасиш имението. Знам, защото го опитах и аз в младежките си години.

— Тогава ще трябва да намеря друг начин, за да си набавя парите, нали?

— Другият възможен начин е да примамиш някоя богата наследница, но това е по-лесно да се изрече, отколкото да се направи. Нито една свястна жена от висшето общество, която има пари, не би ги похарчила за един безпаричен граф. Нейното семейство ще се погрижи за нея много по-добре, отколкото ти.

— Може би аз ще търся малко под висшето общество — Лукас погледна чичо си.

— Ще си губиш времето. По дяволите, знам какво си говорите в клубовете! Винаги е имало много спекулации около идеята — предложение за титла в замяна щерката на търговец, която идва придружена от наследство. Истината е, че това не става често. Пари за пари се женят и това е истината както за буржоата, така и за аристократите.

Тези думи на чичо му прозвучаха в съзнанието на Лукас, докато гледаше нещастния портрет на Мейтлънд Колбрук. Той се усмихна тъжно и вдигна чашата за малък тост.

— Ти не беше прав, чичо. Аз намерих своята наследница и поставих добри примамки тази вечер. Тя ще ме води в проклетия танц на веселието, но накрая ще бъде моя.

Като изпи до дъно портото, Лукас осъзна, че това няма да стане толкова скоро, колкото му бе необходимо. Той искаше богатството на Виктория, но тази вечер осъзна, че иска и самата Виктория.

Лукас остави чашата на масата и почувства как кехлибареният медальон стопля гърдите му. Той го носеше на врата си, скрит под дрехите, от нощта, в която го получи от чичо си.

Докато Лукас стоеше самотен в библиотеката и мислеше за своето бъдеще, изведнъж му се стори, че силната, сгряваща топлина на кехлибара отиваше точно на очите на Виктория.