Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 87 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Отдаването

Редактор: Севелин Захариев

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Лидия Николова

Издателство „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 18

— Трябва да призная, че ти и Лукас твърде бързо и добре съумяхте да преминете през цялата тази шумотевица. — Клео повдигна лейката си и се протегна, за да достигне цветето, което висеше на една греда. — Вие имахте голям успех миналата вечер у Фокстънови. Очевидно е, че дори не се нуждаете от публичното одобрение на Джесика Атертън. Обществото реши, че вие сте неговата любима двойка и сезонът ще свърши, надявам се, преди да сте решили да направите нещо, с което да компрометирате общественото си положение.

— Надявам се. — Виктория се усмихна. — Струва ми се, че Лукас храни същите чувства и надежди. Ти и той трябва да се съберете и да споделите загрижеността си относно моето поведение.

— Ние без съмнение имаме много неща, за които да си поговорим, нали? — Клео се усмихна. — Аз му казах веднъж, че човек едва ли може да скучае, когато е около теб.

— Е, добре, доколкото това засяга мен, не аз и Лукас имаме заслугата, че съумяхме да избегнем потенциалния скандал, лельо Клео. Ти си тази, която доведе всичко до благоприятен край. С малка помощ и от Джесика Атертън, разбира се — добави тя честно със съжаление, докато изучаваше наполовина нарисуваната картина на статива пред себе си, изобразяваща един кактус. Всичките тези малки бодилчета причиняваха големи главоболия.

Клео пристъпи към следващата саксия, като много загрижено търсеше да зърне лицето на Виктория.

— Аз много се притеснявах, когато Лукас те отведе в Йоркшир. Щях да удуша Джесика Атертън за оповестяването сутринта на вашата сватба и за причиняването на такива вълнения.

— И аз самата съм си мислила за това. Лукас също.

— Не е чудно. Сигурна съм, че той щеше да го направи без нейната намеса. Цялата ситуация доведе само до неприятности, но аз си казах, че има само един човек от твоите познати, който може да се справи с подобна намеса, и ти беше с него. Когато получих първото ти писмо, в което искаше цветя за градините му, разбрах, че най-лошото е минало — обясни Клео.

— Истината е, че ние с Лукас постигнахме разбирателство по въпроса.

Клео рязко повдигна главата си.

— Разбирателство? Така ли го наричате? Ти би трябвало да се видиш, когато си някъде наблизо около него, скъпа моя. Ти направо грееш. Надявам се, повече не се тревожиш, че вървиш по стъпките на бедната си майка?

Виктория внимателно смеси жълто с малко синьо, за да получи точния оттенък на зеленото, което търсеше.

— Лукас не е Самюъл Уитлок.

— Божичко, разбира се, че не. Точно както и ти изобщо не приличаш на майка си, скъпата Каролайн, мир на праха й. Тя истински обичаше баща ти, ти знаеш. Ако той беше жив, всичко щеше да бъде много по-различно. Тя никога нямаше да стане лесна плячка на чара на Уитлок. Но тя така жадуваше за любов след като баща ти почина, че веднага попадна под влиянието му.

— Любовта е опасно нещо, също като електричеството, струва ми се. Мисля, че е по-добре да се създаде едно солидно действащо партньорство с един мъж, както аз правя с Лукас. Ти знаеш, ние постигаме напредък.

— Моля за извинение. Ти си създала делови брачен съюз със Стоунвейл?

— Това е най-логичното нещо, което трябваше да се направи, като се имат предвид обстоятелствата, при които се оженихме. Няма защо да отричам, че Стоунвейл сам по себе си е едно отлично капиталовложение. Там земята е добра.

— Разбирам. — Клео изглеждаше смаяна. — Направо изумително.

— Спогодбата върши добра работа в по-голямата си част, въпреки че Лукас има ужасния навик да дава нареждания тогава, когато не може по друг начин да постигне своето, като се опира на здравия разум и логиката.

— Вики, скъпа, това е твърде интересно. Стоунвейл се придържа към тази партньорска спогодба, така ли?

— Като цяло, да. Срещам известна съпротива в определени области.

Очите на Клео се разшириха:

— Мога да си представя. Какви области?

— Той все още е твърдо убеден и вярва, че аз съм влюбена в него и никога не пропуска възможността да се опита да ме принуди да си призная.

Клео остави на земята лейката, която издаде тъп звук, и се загледа в племенницата си:

— Не си ли влюбена в него, Вики? Аз приех още от самото начало, че твоето сърце те води по този път. В противен случай никога нямаше да настоявам за брак.

— Разбира се, че съм влюбена в него. Никога не бих отишла в странноприемницата онази първа нощ с него, ако не го обичах. Но аз не смятам да му доставя удоволствие, като му го призная — заяви Виктория.

— И защо?

Виктория повдигна очите си от картината:

— Защото, ако трябва да бъда откровена, той не е влюбен в мен.

— Божичко, Вики, сигурна ли си? Той изглежда така, като че ли невероятно много те обича.

— Той ме обича. Това е една от причините, поради която сватбата се осъществи. Но той чувства, че не може да си позволи да ме обича, защото ако го направи, аз ще използвам това, за да се отнасям грубо с него. Той си мисли, че аз съм една сръдла, разбираш ли? Освен това — прекалено независима и твърдоглава — ако ми подаде пръст, ще му дръпна ръката, си мисли той.

— Може би той просто не е сигурен в теб и не може да признае любовта си, докато не научи, че и ти го обичаш — предположи Клео.

— Защо не трябва да е сигурен в мен? Той е женен за мен.

— Какво означава и колко струва това? Колко много омъжени жени от нашите познати са влюбени в съпрузите си? Не една е прибягвала до някоя благоразумна връзка, както добре знаеш. А жени като Джесика Атертън, които може би никога не биха се впуснали в някоя връзка, са привърженици на чувството за дълг у жените, а не на любовта, която жената дава. Мисълта да бъдеш женен, без да си воден от чувството за дълг, може би кара мъжете да настръхват.

— А защо? Лукас сигурно не е имал угризения на съвестта относно това, че се ожени за мен, без да е воден от чувството за дълг. Неговата цел от самото начало беше да спаси Стоунвейл, а не да търси дълбока и всеотдайна любов за себе си. — Виктория със замах ожесточено прокара четката по листа и веднага й се наложи да заличи едно продълговато зелено петно.

— Само защото мъжът е бил принуден да се ожени заради отговорността, която носи, не означава, че той не е достатъчно човечен и няма нужда да бъде обичан. Лукас ми каза, на сутринта след вашата женитба, че искрено би желал нещата да бяха завършили по доста по-различен начин. Той знае, че заради поражението в странноприемницата загубва възможността да довърши ухажването си така, както трябва и както той иска.

— Той го завърши много добре. Приключи целия въпрос с един специален брачен съюз, ако случайно си спомняш. — На листа се появи друго зелено петно.

— Моето мнение е, че той прекалено добре е наясно с факта, че не е имал възможността да спечели любовта ти. Ти не се омъжи за него изцяло по собствено желание и той знае това. По-късно, когато ти откри, че той е започнал да те преследва, защото си богата наследница, неговата позиция значително отслабна. Как при това положение би могъл да бъде сигурен в теб, докато ти не го убедиш в любовта си?

Виктория повдигна очите си, чувствайки се потисната:

— На коя точно страна си, лельо Клео?

— Не съм на ничия страна — въздъхна Клео. — Просто искам да те виждам щастлива, Вики.

— Ти мислиш, че аз бих могла да бъда щастлива, ако просто изцяло се отдам на съпруга си?

— Да се отдадеш? Какъв странен израз.

— Той го използва — промърмори Виктория. — С изключение на случаите, когато се опитва да открие някаква друга дума, например „уговорено примирие“.

— Наистина ли? Сигурно това е, защото е прекарал доста време във войската, а след това се е посветил на игрите с карти. Военните и комарджиите имат много сходен речник, разбираш какво имам предвид. Те всички винаги мислят със стратегически термини — да победя, да загубя. Разликата между тях е много малка.

— Да, аз също забелязах това.

— Жените, от друга страна, са способни на по-голяма гъвкавост на мисълта — продължи Клео.

— Това без съмнение е една слаба страна, когато дойде време да си имаш работа с мъже. Тогава те дават воля на собствената си праволинейност. Не, аз съм се омъжила за мъж, който разсъждава като войник, и аз трябва или да пречупя навиците му, или да го науча да се задоволи с партньорството, което сме създали. Единственото нещо, което няма да направя, е да рискувам всичко, като му се отдам така, както той иска.

Клео се замисли над думите й за известно време.

— Кое точно е това, което би рискувала?

— Моята гордост.

— Това от такова значение ли е?

— Разбира се, че е.

— Е, добре, той е твой съпруг, скъпа моя. Ти трябва да направиш това, което смяташ, че е най-добро.

Успокоена, че са привършили с тази тема на разговор, Виктория побърза да започне друга:

— Може би няма да имаш нищо против да идем по магазините днес? Аз смятам да купя няколко книги относно градинарството и всичко свързано с него и да ги занеса в Йоркшир.

— Ще ми бъде много приятно! Тези книги за библиотеката ти в Стоунвейл ли са?

— Някои от тях са за библиотеката, но останалите ще ми послужат като подарък за нашия местен викарий и жена му. Те много ни помагат. Викарият пише книга за градинарството. — Виктория се поколеба за момент и след това добави: — Аз рисувам илюстрациите.

— Вики, това е направо чудесно! — Клео се усмихна. — Ти се каниш да публикуваш прекрасните си ботанически творби! Толкова съм доволна! Как успяхте да осъществите този договор?

— Лукас го уреди — призна Виктория тихо.

— И как постигна той това? — Клео присви очи.

Виктория се изчерви и отвърна:

— Той е показал една от картините ми на викария, който веднага помолил за среща с художника, за да разбере дали той ще прояви интерес и ще изрисува илюстрациите към книгата му. Лукас се кълне, че изобщо не е повлиявал на викария, като не му е казвал кой е художникът, докато Реверънд Уърт не се възхитил от картината. Викарият е невероятно възхитен, че аз ще изработя илюстрациите. Трябва да призная, че аз също съм много развълнувана.

Клео се наведе напред и замислено се възхити от картината на Виктория.

— Довери се на Стоунвейл да намери начин да поднесе на своята наследница един подарък, който тя никога не би могла да си купи.

 

Жълтата рокля с цвят на кехлибар беше изумителна с простотата и елегантността си. Виктория беше много доволна от ефекта. Полата й падаше леко надиплена до самите й глезени, като наподобяваше стройна колона. Високата талия, покрита с малък, изящно изработен корсаж, разкриващ бялата й кожа, подчертаваше нежните извивки на гърдите. Пантофките бяха блестящо изработени и бяха бродирани със златни конци, за да подхождат по цвят на дългите й елегантни ръкавици.

На врата й висеше с цялото си великолепие единствено кехлибареният медальон. С един последен поглед в огледалото Виктория реши, че вече е съвсем готова за приема у Джесика Атертън. Тя взе позлатеното си ветрило.

— Ще взема черното наметало — онова с качулката, подплатена със златния атлаз, Нан.

— Вие изглеждате направо великолепно тази вечер, мадам! — Нан затаи дъха си с благоговение, докато внимателно обвиваше с дългото влачещо се наметало раменете на господарката си. — Негово благородие ще бъде толкова горд. — Тя нагласи качулката така, че златният атлаз да образува една дълбока, богато надиплена яка около врата на Виктория. — Прекрасно!

— Благодаря ти, Нан! Аз трябва да тръгвам. Негово благородие чака в приемната. Моля те, не ме чакай! Аз ще те събудя, като се върна, ако имам нужда от теб.

— Да, мадам.

Лукас нетърпеливо крачеше пред стълбището, но когато видя Виктория загърната в черно кадифе и злато той рязко спря. Очите му бяха изпълнени с изгарящо чувство на обожание, докато я наблюдаваше как тя бавно слиза по стълбите.

— Готови сме за битката, нали? — промълви той, докато й поемаше ръката.

— Нека просто кажем, че не желая Джесика Атертън да те съжалява заради мен.

Григс им отвори вратата, а Лукас се изсмя:

— Тя по-скоро би изпитала съжаление към мен.

— О, нима! А защо, ако смея да попитам, милорд?

Лукас по-силно стисна ръката на Виктория и отвърна:

— Тя ще разбере, че съм безпомощен да устоя на моята Кехлибарена дама. И без съмнение ще се разтревожи за това, че вече си поела командването в този брак.

Виктория му хвърли един поглед отстрани, докато той й помагаше да се настани в каретата.

— И ти си безпомощен и не можеш да ми устоиш?

— А ти как мислиш? — Той се качи след нея.

— Мисля, че пак ме дразниш.

Той се протегна, взе ръката й и галантно наведе главата си над пръстите й, облечени в ръкавица.

— Мадам, уверявам ви, че ви намирам абсолютно неустоима!

— Ще го имам предвид.

Улиците около огромната къща на Атертънови бяха препълнени с карети. Десетки елегантно облечени хора задръстваха предните стъпала, но Лукас и Виктория, като почетни гости, бяха бързо въведени през тълпата.

Когато Виктория свали наметалото си в просторната, блестящо осветена приемна, кехлибарено жълтата й рокля се разкри с цялото си великолепие. Лукас хвърли един поглед към разголените рамене и грациозната шия на жена си, към гърдите, показващи се от малкия корсаж, и стисна зъби.

— Не е чудно защо, докато дойдем дотук, ти така плътно се беше обгърнала с това наметало — изръмжа той. — Това ще ми е за урок за в бъдеще да проверявам облеклото ти по-внимателно, преди да те заведа където и да било.

— Повярвай ми, Лукас! Тази рокля е точно по модата.

— Тя показва много повече, отколкото роклята на някоя кръчмарка. На практика тя те разкрива цялата! Ако те бях видял, преди да излезем, щях да те пратя право горе по стълбите да се преоблечеш.

— Вече е твърде късно за това — каза му тя оживено. — Сега престани да се мръщиш. Скоро ще съобщят имената ни и сигурно не желаеш лейди Атертън и гостите й да си мислят, че се караме.

— Засега спечелихте, мадам, но бъдете сигурна, че този разговор ще продължи по-късно у дома. — Той я поведе към стълбите, които водеха към блестящата препълнена бална зала.

Когато съобщиха имената на графа на Стоунвейл и неговата дама, над навалицата от красиво облечени хора се възцари тишина. След това се понесоха звънтящи наздравици за поздрав, докато Лукас и Виктория заслизаха по стълбите, за да поздравят домакина и домакинята.

Погледът на лейди Атертън беше изпълнен с тъга и копнеж, докато се усмихваше на Лукас. Лорд Атертън, един неприветлив и студен човек, който се занимаваше с политика, наклони плешивата си глава над ръката на Виктория.

— Много мило от ваша страна — и на двама ви, че ни удостоихте с този прием тази вечер. — Виктория се насили гласът й да прозвучи колкото може по-искрено.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа моя — каза Джесика на Виктория. — Тази рокля е просто изящна. А е и в толкова необичаен стил за една току-що омъжена жена. Но все пак ти винаги си била много оригинална, нали?

— Правя каквото мога — увери я Виктория. — Още повече, не бих желала да отегчавам съпруга си.

Лукас й хвърли един предупредителен поглед. Усмивката му беше изпълнена със заплашителен чар.

— Скуката не е нещото, от което страдам, още от вечерта, в която те срещнах, скъпа моя.

Лорд Атертън едва се усмихна:

— А аз, доколкото разбрах, това важно събитие се е случило тук — в тази бална зала, нали?

— Лейди Атертън беше достатъчно любезна да ни запознае — каза учтиво Виктория.

— И аз така чух. — Лорд Атертън протегна ръката си: — Ще бъдете ли така любезна да ми окажете честта за първия танц, мадам?

— За мен ще бъде удоволствие.

Докато отиваха към дансинга, Виктория се обърна и погледна през рамото си навреме, за да види как около Лукас се натрупаха познати. Той улови погледа й над главите в навалицата и слабо се усмихна — усмивка на притежание, обожание и чувствено обещание, усмивка на любящ човек.

Стоплена от тази усмивка, Виктория отдаде вниманието си на лорд Атертън, който вече беше започнал да говори за политика.

Лукас държеше под око Кехлибарената си дама през цялата вечер, но имаше много малка възможност да говори с нея. И по-добре, помисли си той. Ако се намираше близо до нея, сигурно нямаше да се стърпи да повдигне въпроса за облеклото й отново, а тъй като бедата се беше вече случила, би било безсмислено да се продължава спорът.

Един съпруг трябва да се научи кои битки няма смисъл да се започват, и в случая военният стратег не можеше да направи нищо. Той разбра, че Виктория жадуваше да предизвика ослепителна сензация тази вечер пред Джесика Атертън.

„Въпреки всичко — зарече се той, като видя как отново отвеждат Виктория на дансинга, — ще обръщам много повече внимание на дрехите й за в бъдеще.“

— Жена ти предизвика доста голямо впечатление и покори мъжката половина от гостите ми тази вечер — промърмори Джесика Атертън, като се промъкна и застана зад Лукас. — Аз съм много доволна, че тя така се забавлява.

— Тя обожава да се забавлява.

— Да. Сигурно не й е било лесно да дойде тук тази вечер.

Лукас повдигна веждите си при проявата на тази неочаквана интуиция от нейна страна.

— Не, не й беше лесно.

— Знам, че тя някак се чувства разбита от всичко, което се случи по време на сватбата й с теб. А и аз не й помогнах много, като я посетих онази сутрин, преди да заминете за Йоркшир. Съжалявам за това, Лукас. Много исках да се извиня. Единственото ми извинение е, че аз бях страшно обезпокоена и загрижена да разбера дали ще бъдеш щастлив с нея — едва-едва каза Джесика.

— Забрави го Джесика, всичко това е минало.

— Да, ти си съвсем прав. Това е просто защото знам, че си ми бил ядосан този ден, и аз се надявам да разбера, че си ми простил.

— Както вече ти казах, всичко е минало. Недей да се тормозиш за това. Аз и Виктория достигнахме до заключението, че и двамата сме доволни от брака.

— И аз до известна степен си мислех, че така ще се получи. — Джесика кимна. — Тя е все пак една интелигентна жена. Може да се държи доста възмутително на моменти, но е почтена и честна. Аз не бих те запознала с нея, ако не мислех по този начин. Бях убедена, че когато всичко свърши, тя ще се научи да приема съдбата си и да изпълнява дълга си, точно както и ти трябва да направиш.

Лукас усети, че започва да скърца със зъби. Протегна се, взе една чаша с шампанско и отпи голяма глътка.

— Кажи ми, Джесика, доволна ли си от брака си?

— Атертън е толерантен съпруг. Това е най-многото, което една жена може да очаква от брака си. Аз изпитвам голямо задоволство от факта, че съм добра съпруга за него. Човек трябва да прави това, което е длъжен да прави.

„Толерантен съпруг.“ Виктория го бе нарекла така веднъж или два пъти, помисли си Лукас. Изведнъж се почувства освирепял. Това ли бе всичко, което означаваше той за нея. Един толерантен съпруг?

— Извини ме, Джесика. Струва ми се, че току-що видях Потбъри в навалицата до прозореца. Искам да го попитам нещо по един въпрос.

— Разбира се.

Лукас избяга от домакинята си, но знаеше, че не може да избяга от думите й. Както често се случваше с Джесика Атертън, тя можеше много да преувеличава, но не се лъжеше в наблюденията си. Беше права в това, че Виктория е честна и почтена жена. Но Лукас не искаше да приеме, че също така бе права, когато заяви, че Виктория, без съмнение, е приела този брак, защото това е най-разумното нещо, което можеше да се направи. Той не искаше да бъде просто един толерантен съпруг.

Не можеше да се насили да повярва, че когато Виктория потръпваше и крещеше в прегръдките му, просто изпълняваше задълженията си на съпруга. Тя се грижеше за него, помисли си той. Беше почти сигурен, че тя може да се научи да го обича отново, ако спре да издига отбрана, за да запази гордостта си. Нейната проклета женска гордост беше това, което я възпираше от пълното отдаване.

Лорд Потбъри се усмихна топло и приветства с добре дошъл Лукас, когато го видя да се отравя към него.

— Радвам се да те видя отново, Стоунвейл. Трябва да ти кажа, че младоженката изглежда направо блестяща тази вечер. Как вървят нещата в Йоркшир?

— Много добре, благодаря ти. Но ми липсваха седмичните сбирки на Обществото. Исках да те питам как вървят експериментите с електричеството. Да си чувал за някакво по-интересно постижение в тази област?

Лорд Потбъри светна, като каза:

— Гримшоу претърпя известна злополука миналата седмица. Ужасно се пораздруса. Мислехме, че е свършил, но засега доста добре се възстановява.

— Радвам се да чуя това. Върху какво работи той?

— Мисли, че има някаква идея, как да създаде по-малка, компактна система за съхраняване на електрическата енергия. Надявам се да не се убие с това електричество, преди да е довършил работата си около изобретението.

— Наскоро четох нещо около работата по съживяването на мъртвите — небрежно каза Лукас.

— Да, да, и аз го видях. Доста интересно, но досега никой не е видял съживени трупове да се разхождат — Потбъри тихо се изсмя.

— Значи не вярваш, че подобни експерименти могат да доведат до успешен резултат?

— Кой може да твърди това със сигурност? Аз лично много се съмнявам!

— Да — каза Лукас, — аз също. Което значи, че трябва да търсим отговора сред живите.

— Моля?

— Не, няма значение. Просто сам си правя някои заключения. Ако ме извините за момент, мисля, че ще се опитам да си пробия път ей до там, където е застанала жена ми.

— Желая ти успех. Тази вечер направо е претъпкано, нали? А и по-лошо става. В момента още хора пристигат. Може би това ще бъде сбирката на сезона. Тук е лейди Нетълшип. Тази вечер изглежда доста очарователна, нали? Ще се опитам да се добера до нея.

Лукас учтиво кимна и се запромъква през навалицата. Трудно напредваше, защото почти всеки, покрай когото минаваше, настояваше да го спре и да му поднесе лично поздравленията си. Той беше по средата на разходката си през балната зала, когато един лакей, облечен в ливрея, се изпречи на пътя му. Носеше малка сребърна табличка, върху която лежеше запечатано писмо.

— Един мъж се появи на вратата и помоли това да ви бъде предадено, милорд — каза учтиво лакеят. — Съжалявам, че се забавих. Отне ми доста време, докато ви открия.

Лукас се намръщи и взе бележката, кимайки рязко в знак на благодарност към прислужника. Той сложи няколко монети върху табличката и лакеят изчезна сред морето от гости.

Имам информация относно някои инциденти, която би могла да ви заинтересува. Много спешно. Чакам навън в черна карета близо до ъгъла.

Лукас смачка бележката и погледна в посоката, където Виктория беше застанала сред една групичка от бърборещи и смеещи се хора. Той се отправи към нея, този път без да се спира учтиво, когато биваше поздравяван от доброжелатели.

— Чудя се дали бих могъл да отвлека съпругата си за една-две минути — каза той, когато се промъкна до малката групичка, наобиколила Виктория. Това беше заповед, а не молба и всеки отстъпи назад моментално.

Виктория изненадано го погледна, а след това се усмихна разбиращо на жените в групичката.

— Мъжете така се променят след брака, не намирате ли? — промърмори тя нещо като извинение. — Защо те са толкова сговорчиви и галантни преди сватбата и толкова диктаторски настроени след това?

Лукас я хвана за ръката и я отведе настрана, по-далеч от смеховете и кикотенето, което чуваше зад гърба си.

— Ще ви задържа само за една минута, мадам, след което ще можете да продължите наблюденията си върху съпрузите.

— Лукас, аз просто се шегувах, дяволите да го вземат. Какво има? Нещо лошо ли се е случило?

— Не знам. Просто получих това — той й подаде бележката.

Тя я прочете с широко отворени очи.

— Еджуърдс?

— Той трябва да бъде. Сигурно не е получил покана и не може да влезе, за да поговори с мен. Аз ще изляза навън, за да видя какво иска. Дойдох да те предупредя, че ще отсъствам за известно време. Не искам да привличаш вниманието на хората върху това, че съм излязъл. Не знам колко време ще отсъствам.

С убийствен поглед Виктория се заоглежда:

— Мисля, че ще е напълно възможно да се измъкнеш незабелязано. Знаеш ли, струва ми се, че и двамата можем да се измъкнем. Тази навалица става все по-голяма, така че никой не би се досетил, че сме си тръгнали. Всеки, който ни потърси, просто ще допусне, че сме на другия край на залата или на масата за игра на карти, или дори навън в градината.

— Виктория…

Изражението на лицето й беше силно заинтригуващо и сияеше от предчувствието.

— Да, убедена съм, че и двамата можем да се измъкнем незабелязано. Ти пръв ще тръгнеш, а аз просто съвсем небрежно ще тръгна към градината, ще прескоча стената и ще се покажа някъде около ъгъла. Ти можеш там да ме чакаш.

— Ти с всичкия ли си? — Той беше втрещен, въпреки че беше допускал, че трябва да очаква нещо от този род. — Няма да правиш нищо подобно. Съвсем категорично ти забранявам. Ще останеш тук, Вики. Това е безпрекословна заповед. При никакви обстоятелства няма да напускаш тази бална зала! Дори няма да излизаш в градината на свеж въздух! Чу ли ме добре?

— Съвсем ясно, милорд. Уверявам ви, че добре изразихте мнението си. Честно да ти кажа, Лукас, понякога имаш ужасния навик да действаш обезсърчително върху неща, които пряко ме засягат.

— Прости ми, скъпа моя, но понякога ти имаш ужасния навик да ми излизаш с най-идиотските предложения, които някога съм чувал. Сега се върни при твоите приятели. Ще се върна колкото се може по-скоро.

— А аз ще изискам пълен отчет, колкото се може по-скоро, след като се върнеш в балната зала.

— Да, мадам.

Тя постави ръката си върху неговата и изведнъж в очите й се появи напрежение.

— Лукас, обещай ми, че ще бъдеш много внимателен.

— Сигурен съм, че няма никаква опасност — каза той успокояващо. — Но ти обещавам. — След това леко се намръщи, като видя деколтето на роклята й. — Единствената истинска опасност тази вечер се състои в това, че можеш много лошо да простудиш гърдите си.

— Ще се опитам да се стопля с танцуване — тя се усмихна. — Тръгвай, Лукас, и бързо се връщай!

Той искаше да я целуне по прекрасните устни, но знаеше, че сега е невъзможно. Подобна публична проява на чувства би била доста скандална. Абсолютно немислима! Освен това, едва ли щеше да престане да мисли за нея.

— Вики?

— Да, Лукас?

— Все още ли ме смяташ просто за един толерантен съпруг?

— Твърде толерантен, милорд — каза тя оживено.

Той се обърна и започна да се придвижва през тълпата към прозорците. Изгуби известно време, тъй като не искаше да привлича вниманието върху себе си. Напусна залата, когато се убеди, че никой не би сметнал за нередно той да излезе навън, за да подиша чист въздух.

Градинската стена на Атертънови не бе по-трудна за прескачане, отколкото тази на лейди Нетълшип. Лукас откри сред тухлите няколко пролуки, изпълнени с бръшлян, и малко по-късно вече бе прескочил върха, като успешно се приземи от другата страна. Озова се в една тясна алея, където беше тъмно като в рог. Тя вонеше ужасно, както всички алеи в Лондон, но това не го притесни. Заобиколи, за да стигне до предната част на къщата, и мина през една групичка размотаващи се кочияши и коняри, които играеха на зарове. Спря се и застана в сянката на един впряг коне, за да разгледа внимателно поредицата от карети. Близо до ъгъла, малко по-настрани от другите, имаше една малка, черна, едва забележима кола. Очевидно чакащ, кочияшът седеше върху капрата.

Лукас заобиколи една-две карети, които се намираха между него и черната кола, и се приближи от другата й страна.

— Да не би случайно да чакате някого?

Кочияшът веднага се обърна и се втренчи в Лукас:

— Да, сър.

— Може би аз съм този, когото чакате.

— Дори не ви видях да излизате от къщата — каза кочияшът с нотка на възхищение. — Имам един пътник вътре, който иска да размени една-две думи с вас.

Лукас погледна подозрително вътре в тъмната карета и видя в ъгъла един полуизлегнал се мъж. Спомни си, че като му се наложи да излезе незабелязано от тържеството, без да се набива на очи, беше му невъзможно да си вземе балтона, а в плътно прилепналото му вечерно облекло нямаше начин да скрие пистолет. Беше жалко!

— Добър вечер, Еджуърдс! Чакаш ме, предполагам.

— Имам нещо, което мисля, че ще те заинтересува, Стоунвейл. Имаш ли нещо против да влезеш за малко?

Лукас обмисли наум възможностите и реши, че перспективата да получи някои отговори по въпроса, си струваше риска. Той отвори вратата и се качи в каретата с известна несръчност, като съвсем подчертано внимаваше за болния си крак повече, отколкото беше необходимо. Той не се изненада много, когато видя Еджуърдс да изважда от дълбокия си джоб един пистолет.

— Предполагам, всеки път, когато кракът ти те безпокои, си спомняш онзи ден, когато щеше да умреш, нали, Стоунвейл?

— Надявам се, че най-накрая ще бъдеш така любезен да ми обясниш какво всъщност става, преди да натиснеш спусъка — отбеляза Лукас, като разтриваше бедрото си, докато сядаше срещу другия мъж.

— Можеш да бъдеш спокоен, Стоунвейл. За известно време няма да натискам спусъка. Моят съдружник има няколко задачи, които трябва да се изпълнят, преди да получа това удоволствие.

— Да не би случайно името на твоя съдружник да е Самюъл Уитлок?

— Уитлок? Какво смехотворно предположение! — Еджуърдс почука един-два пъти по покрива на каретата и колата потегли. След това погледна към Лукас и избухна в неприкрит смях. — Как си представяш да се образува съдружие с мъртвец? Много забавно!