Аманда Куик
Отдаването (15)

ГЛАВА 14

Лукас знаеше, че трябва да обвинява само себе си, когато фината нишка на домашната хармония, която едва бе започнал да тъче, се накъса на парчета на следващата сутрин, в понеделник. Той сигурно е трябвало да я види, като идва. Трябвало е да бъде подготвен. Той, който винаги се е гордеел с чувството си за тактика и планиране, беше изгубил бдителността си, а за това нямаше извинение.

Но жена му беше избрала момента толкова добре, както някой маршал на бойно поле, който добре е изучил противника. Тя влезе в библиотеката, като размахваше последното писмо от леля си точно в момента, когато той правеше подробни сметки на вложенията на парите й през последните три години.

— Ето къде си бил, Лукас. Търсих те. Не, недей да ставаш. Исках само да ти кажа, че ще подпиша доста голяма полица от моята сметка, за да покрия вложението, което смятам скоро да направя. Предполагам, ще го вземеш предвид, когато планираш собствените си разходи този месец.

Лукас седна отново и погледа нагоре, като съзнанието му все още пулсираше от шока, който изпита, когато научи за навиците на Виктория да влага пари. Тя му се усмихна блестящо от другата страна на масивното бюро, като изглеждаше така елегантна и оживена, както винаги, в една сутрешна жълта рокля.

— От колко голяма сума ще имаш нужда и какъв вид вложение на пари имаш предвид? — попита той внимателно.

— Мисля, че няколко хиляди лири ще ми стигнат, за да ги вложа специално в това начинание.

— Няколко хиляди?

— Може би десет или петнадесет. — Тя хвърли един поглед на писмото в ръката си. — Леля Клео пише, че групата ще инвестира в някаква каменовъглена мина в Ленкъшир.

— Десет или петнадесет хиляди лири? За някакъв каменовъглен проект в Ленкъшир? — Лукас беше зашеметен. — Ти не можеш просто така да направиш нещо толкова глупаво. Не мога да ти позволя да го направиш!

Лукас веднага разбра, че е направил сериозна, непростима грешка, щом видя пламъка на огъня на битката в нейните красиви очи.

— Човекът, който се занимава с нашите дела, мистър Бекфорд, неотдавна горещо ни препоръча този проект — каза Виктория. — Леля Клео пише, че тя също смята да вложи пари.

— Леля ти е свободна да прави каквото си пожелае, но аз не мога да ти позволя да пропилееш такова количество пари за шахта за въглища в Ленкъшир. Човек може да прахоса състоянието си много бързо, като влага пари в каменовъглени мини.

— Аз имам богатство, Лукас, да не си забравил? Нали се ожени заради него за мен?

Графът се опита бавно да се измъкне от тинята, в която беше потънал.

— Твоето наследство е значително, скъпа моя, но не е неизчерпаемо. Като оставим настрана това, че ти си достатъчно интелигентна, за да го осъзнаваш. Ти нямаш достатъчно пари, с които да се оправдаеш и да поемаш такива рискове от десет или петнадесет хиляди. Суми с такъв размер трябва да се влагат в дела, а не за копане на скъпи шахти в земята.

— Но аз вече притежавам няколко имота в Лондон, от които получавам много добър доход. И… — добави тя с предизвикателна усмивка — сега аз съм съдружник с теб в притежаването на много голямо парче земя от Йоркшир. Аз не искам да имам повече земи, Лукас.

Лукас се обърна към изчисленията по сметките и каза натъртено:

— В такъв случай, можеш да вложиш парите за решаване на проблемите тук, в Стоунвейл.

— Ти си достатъчно зает да харчиш голяма част от моите пари за подобни подобрения. Този проект за каменовъглените мини е мое лично вложение, което бих искала да направя за моя сметка.

— Вики, довери ми се в това отношение! Каменовъглените мини са рисковани вложения особено когато се управляват от други. Ако наистина се интересуваш от минното дело, можем да помислим за инженерен план на Стоунвейл. В Йоркшир също има въглища, а също така и други минерали, и можем да имаме някаква печалба, ако потърсим в имението. Но не мога да ти разреша да хвърляш парите си в някакъв отдалечен проект, върху който ние няма да имаме никакво право да упражняваме контрол.

Виктория се отправи към бюрото в библиотеката и хвърли върху него писмото.

— Ти смяташ да ми забраниш да правя с парите си каквото искам и да не ми разрешиш да ги използвам, както намеря за добре?

Лукас се помоли на Господ да се случи чудо, но нищо не стана. Той трябваше да се справи с дяволския въпрос сам-самичък и вече знаеше, че няма друг изход. Опита се внимателно да подбере следващите си думи:

— Ти дойде при мен с един голям доход, който трябва да бъде запазен за доброто на нашите деца, за нашите внуци и за техните деца. Като твой съпруг, аз имам задължението да те предпазвам при влагането на пари.

— И аз така мислех — отбеляза мрачно Виктория. — Предполагам, че винаги така се започва. Съпругът обяснява на жена си, че тя не е компетентна да управлява сама своите работи и трябва да му позволи той да се грижи за тях. Оттам той тръгва, поема пълния контрол, като не й позволява да каже каквото и да е по това, как да се използват парите й.

Това го разгневи. Той нетърпеливо отправи ръката си към отчетната книга, която лежеше отворена върху бюрото:

— За да бъда напълно откровен, скъпа, аз не съм сигурен, че ще се справиш с всичките си решения. Изглежда, че имаш склонност да поемаш големи рискове във финансовите си сделки. Често доста си закъсвала.

— Винаги съм се оправяла — изстреля тя в отговор, — както ти сам можеш да се убедиш, ако погледнеш текущите ми доходи.

— Да, благодарение на имотите в града. Разбираш ли, Вики, най-сигурни са вложенията на пари в земя. Те са като подслон за наследство, подобно на твоето. Нямаш изгода да поемаш рискове с различни фондове, корабоплаване или проекти за далечни каменовъглени мини.

— Няма смисъл да поемам рискове? Това звучи смешно от твоята уста. Преди да се ожениш за мен, целият ти доход идваше от поемане на рискове. Какво може да бъде по-рисковано от това да бъдеш на бойното поле или на игралните маси?

Думите й още повече го раздразниха.

— По дяволите, Вики, нямах друг начин, по който да си изкарвам парите. Правех това, което ми се налагаше да правя. Но нещата се промениха. Ние двамата носим отговорността да управляваме Стоунвейл и дохода, който ти донесе с тази женитба, колкото може по-разумно. Времето, в което си поемала огромни рискове с твоето състояние, свърши.

Тя пристъпи напред и сложи и двете си ръце върху бюрото му. Очите й горяха от ярост.

— Кажи го с прости думи, Стоунвейл. Искам и двамата да чуем как го казваш.

— Не виждам как по-просто бих могъл да го обясня.

— Кажи ми го много ясно, че ми забраняваш да използвам парите си по какъвто и да е начин, както аз бих желала. Нека да говорим помежду си на достъпен език.

Гневът му нарасна още повече и се изравни с нейната ярост, когато й каза:

— Ти определено се опитваш да ми поставиш капан, Вики. Искаш от мен да избирам между думите, които ще ти дадат пълна свобода, и тези, които ще ме превърнат в още един проклет деспотичен съпруг, точно като мъжа, който се е оженил за майка ти. Мислиш ли, че можеш толкова лесно да постъпваш така нечестно с мен?

— Не се опитвам да те използвам нечестно. Напротив. Ти се опитваш да постъпваш нечестно с мен. — Гласът на Виктория не трепваше под свирепия му поглед.

— Опитвам се да те предпазя от безразсъдната ти натура.

— Безразсъдна? Ти ме наричаш безразсъдна? Точно ти, който си изкарвал прехраната си първо като войник, а после като комарджия? Ха! Това е едно извинение и ти много добре го използваш. Искаш пълен контрол върху моите пари и ми съобщаваш, че повече няма да ми позволиш да ги използвам, както намеря за добре. Какъв е следващият ти ход, Лукас? Ще ме принудиш ли да приема една малка тримесечна издръжка? Ще трябва ли да бъда благодарна, че ще купувам всичките си дрехи и бои, и книги, и по някой кон от това, което междувременно ще ми отпуснеш от дохода?

С това чашата преля. Той изгуби и малкото самообладание, което му беше останало.

— Защо не? Ако смяташ да ми играеш ролята на лекомислена прахосница, която и не помисля за спестяване, няма да имам друг избор и ще постъпя точно по този начин. Но и двамата знаем, че ти си достатъчно умна и няма да постъпваш така, за да ме ядосваш нарочно.

— Забраняваш ли ми свободата да разполагам със собствените си пари?

— Забранявам ти да рискуваш с голяма сума за някакъв проект, за който не знаеш нищо, освен че човекът, който се занимава с делата на леля ти, го препоръчва.

— Натрупала съм доста пари от препоръчаните от мистър Бекфорд сделки.

— Точно така си изгубила и доста пари от тях. Виждам това черно на бяло в твоите отчетни книги. Мистър Бекфорд далеч не е безпогрешен — каза Лукас, като предизвикателно подбутна главната счетоводна книга на Виктория.

— Човек трябва да е готов да понесе няколко загуби, когато играе с големи залози.

— Има много мъже, далеч по-богати от теб, които докараха семействата си до просешка тояга с подобен начин на мислене.

— Кажи го, дяволите да те вземат! Кажи думите, Лукас! Кажи ми в лицето, че отсега нататък нямам никаква власт върху наследството си!

Лукас направи още един опит да спаси положението.

— Вики, мислех, че съм бил ясен. Като допуснах да се разгорещиш с твоите ожесточени забележки, това не означава, че ще ти позволя да си играеш с мен, както си поискаш. По един или друг начин ти ще научиш това.

— Кажи го, Лукас! — очите й продължаваха да го гледат смело и предизвикателно, а усмивката й беше определено подигравателна.

Лукас много тихо изруга.

— Много добре, мадам. След като вие така настойчиво ме принуждавате да се впусна с пълна сила в битката, ще ви дам това, което, изглежда, търсите — да го наречем противопоставяне. От настоящия момент ви е забранено да влагате пари в проекта за каменовъглената мина. Ще дам нареждане на вашите банкери да ви отпуснат малка месечна издръжка и нищо друго, освен ако аз лично не ги упълномощя.

Тя го гледаше стъписана и изумена, явно поразена от степента на отмъщението му.

— Не мога да повярвам! Ти едва ли ще направиш това, което каза. Да ми забраниш да инвестирам в проекта за каменовъглената мина е едно, но да ми забраниш какъвто и да е достъп до парите ми, това е… Това е невероятно!

Лукас се облегна назад в креслото си и безстрастно започна да я изучава. Тя наистина изглеждаше изненадана. Очевидно не очакваше такъв изход, когато започна престрелката.

— Разбирам изненадата ти — каза меко той. — Аз съм съвсем сигурен, че когато ти влезе тук преди няколко минути, си смятала, че ще излезеш като победителка. Ти си прекалено умна и не би се впуснала в схватката, без да си убедена, че имаш доста голям шанс да спечелиш. Но ти ме подценяваш, скъпа моя, и се опасявам, че ще продължаваш да губиш, ако не престанеш да постъпваш така. Един добър маршал никога не прави тази грешка — да подцени противника си на бойното поле.

— Говориш така, като че ли сме на бойно поле.

Лукас кимна студено:

— Боя се, че точно такова е положението, което ти създаде.

— И като си помисля, че в действителност ти ще бъдеш, въпреки всичко, един толерантен съпруг… — тя се извърна и се втурна към вратата, без да се спира, за да не му даде възможност да се втурне след нея.

— Къде си мислиш, че отиваш, Вики?

— Навън — усмивката й го накара да излезе извън кожата си от гняв.

— Вики, ако си мислиш, че можеш да се измъкнеш от това избухване и да отидеш да извършиш някоя пакост, жестоко се лъжеш.

— Не се притеснявайте, милорд. Аз ще бъда в една твърде необичайна компания. Поканена съм на сбирка в дома на викария. Обзалагам се, че дори вие с вашето новопридобито богатство, с чувството ви за собственост и с педантичния ви характер не можете да намерите някакъв довод срещу прекарването на следобеда в подобно обкръжение.

— Какъв вид общество се събира на тези сбирки?

— Хора, посветили се на проучвания на любопитни явления — отвърна тя надменно.

— Може би ще намеря време да те придружа — започна внимателно той.

— Много любезно от твоя страна, Лукас, но това е направо невъзможно. Сигурна съм, че си прекалено зает, за да ме придружиш. Тук имаш да взимаш толкова много важни решения. — Тя излезе от стаята, като подчертано тръшна вратата зад гърба си.

Лукас се сепна, когато свещта изгасна от трясъка. Той седя мълчаливо известно време, след което се изправи, прекоси стаята и си наля бренди. Застана на прозореца, като отпиваше по малко от чашата и си повтаряше мрачно, че тази история ще се проточи много дълго. Горчиво се бе заблуждавал, че най-трудното е минало, след като тя се бе омъжила за него. Очевидно бе, че в действителност тежката работа беше след венчавката. Мили Боже, не се ли бе оказал прекалено педантичен под тежестта на отговорността от новопридобитото си богатство, се зачуди той.

Виктория все още бе ядосана, когато стигна до уютната къща на викария и жена му. Но тя се усмихваше очарователно, докато я въвеждаха в приятната, слънчева стая, изпълнена с различни представители на местната дребновладелческа аристокрация. Те топло я приветстваха и лошото й настроение бързо се изпари.

— Добре дошли на сбирката на нашето малко общество, лейди Стоунвейл. Ние всички бяхме съсредоточили вниманието си в опита да приготвим едно по-добро лекарство за подагра и ревматизъм — обясни мисис Уърт след въведенията, които направи. Тя махна към масата, препълнена с малки чашки. Всяка съдържаше течност. — Медицинските билки и растения представляват голям интерес за повечето от нас. Сър Алфред например се надява да получи наградата на „Обществото за хуманитарни науки“ за откритието си относно значението на опиумните изделия от мак в Англия. Наистина, той е получил едно изделие с много високо качество.

— Колко вълнуващо! — каза Виктория. — Вие сигурно се чувствате много горд, сър Алфред.

Сър Алфред срамежливо се изчерви.

— А доктор Торнбай, който седи там, е експериментирал с различни тинктури и смеси, които съединяват алкохола с други съставки, като например сладък корен, ревен, лайка.

Сега беше ред на д-р Торнбай да се зачерви от гордост.

— Изумително — промърмори Виктория, като изучаваше различните чаши. — Леля ми и аз сме посещавали много медицински беседи с подобна проблематика. Постигали ли сте голям успех?

— Както знаете — започна д-р Торнбай с едва сдържано въодушевление, — комбинацията от алкохол и опиум в лауданум е твърде ефикасна за успокояване на болките, но прави пациента невероятно сънлив. Това е добре при определени заболявания, но не и за хронично болни, като тези от подагра, ревматизъм или, хъм, определени женски заболявания. За тях е необходимо нещо, което действа успокоително, но не причинява сънливост.

— Вие искате да получите болкоуспокояваща смес, която да позволи на пациента да извършва всекидневните си занимания — каза Виктория с разбиращо кимване. — Много важно изследване. Наистина с голямо значение и приложение.

— Фермерите и работниците от моя район в провинцията са постигнали сами известен успех, като са минали през опити и грешки — отбеляза един топчест господин, който седеше в ъгъла. Те са получили някои отлични церове.

— Проблемът е — каза друг — липсата на единна норма и анализи. Всяко семейство си има свои собствени лекове, разбира се, но всяка от тези рецепти се е предавала от поколение на поколение и е повече резултат на традиции и предания, отколкото на някакъв научен подход. Всяка домакиня си има определена рецепта за сироп за кашлица, но никога няма да получите две еднакви смеси.

— Очевидно към проблема трябва да се подходи от няколко гледни точки — отбеляза Виктория.

— Съвсем вярно — д-р Торнбай се приближи до масата. — Но съществува само един научен подход — трябва да проведем експеримент и внимателно да си водим бележки. Всяка от тези чаши съдържа определено лекарство. Нашата цел днес е да видим кое от тях донася най-бърз ефект, без да причинява сънливост.

— А какво ще кажете за истинско премахване на болката? — попита Виктория с голям интерес. — Как ще прецените постигането му? Аз самата в момента страдам само от главоболие.

— Това ще трябва да направим на втория етап на експеримента. Страхувам се, че трудно ще намерим пет или десет души, които да се оплакват от подагра и главоболие едновременно.

— Както се случи — намеси се мисис Уърт, — аз имах този следобед пристъп от ревматични болки.

— А моята подагра пак ме безпокои — заяви друг член от групичката.

— Аз цял ден се измъчвам от зъбобол — допълни един възрастен господин.

— Опасявам се, че и аз имам главоболие — обади се лейди Алис.

Викарият се оживи, както и д-р Торнбай и сър Алфред.

— Отлично, отлично! Ние ще сме в състояние да проведем днес и двете фази на експеримента. — Сър Алфред отправи пълен със срамежливост и надежда поглед към Виктория. — Разбирам, че проявявате интерес към подобни неща, лейди Стоунвейл. Желаете ли да се присъедините към нашите изследвания, или ще предпочетете да наблюдавате?

— Божичко, винаги е по-интересно да участваш в експеримент, отколкото просто да го наблюдаваш. С голямо удоволствие ще се присъединя и ще изпробвам вашите смески.

Сър Алфред бе много поласкан, както и всички в стаята. Д-р Торнбай пристъпи напред, за да поеме задълженията си.

— Сега ще сложа тетрадката тук, на масата, и всеки от нас ще трябва да напише кратко и ясно описание на усещанията си, като минаваме от чаша на чаша. Предлагам на всички да започнем първо от брендито и да опишем въздействието от него, преди да преминем към различните лекарствени смески.

— Да, разбира се — възкликна викарият. — Ние трябва да сме в състояние да оценим разликата между чистия алкохол и този, примесен с други съставки. Много умно от ваша страна, Торнбай.

Виктория замислено се намръщи, когато една мисъл й хрумна:

— Може би ще е добре, ако накрая един от нас остане на чист алкохол през целия експеримент. По този начин ще могат да се съпоставят реакциите на тези, които са употребили различни смески, и този, който е пил само алкохол.

— Прекрасна идея, ваше благородие — каза сър Алфред. — Вие очевидно сте много веща при провеждането на подобни научни опити.

— Да, имам известен опит — скромно призна Виктория. — Тъй като това е моя идея и нямам определено физическо страдание, което да искам да облекча, аз доброволно ще изпивам само алкохола.

— Много ще ни помогнете, лейди Стоунвейл. Наистина, от голяма полза ще ни бъде — каза д-р Торнбай. — Нека да започнем — той любезно подаде една чаша бренди на Виктория.

 

Лукас беше ужасен от гледката пред очите си, когато същия следобед се прибираше от един от наемателите си. Силно клатушкащата се Виктория беше придържана при изкачването си по стълбите пред къщата от камериерката си и двама притеснени лакеи. Лукас хвърли юздите на коня на кочияша и забърза напред.

— Боже господи, какво става тук? Да не си болна, Вики — Той се взираше в нея силно обезпокоен.

— О, здравей, Лукас — тя се обърна към него с щастлива усмивка, като едва не загуби равновесие. — Приятно ли ти беше да бъдеш предпазлив, консервативен педант цял ден. Аз прекарах времето си този следобед по много по-полезен начин. Аз провеждах малък… — тя направи пауза и продължи предпазливо — … един малък експеримент.

Ароматен облак с дъх на бренди лъхна Лукас. Той свирепо погледна разтревожената камериерка, когато осъзна истината.

— Аз ще се погрижа за нейно благородие — заяви той със стоманен глас.

— Да, милорд. Ще ида да приготвя малко хубав чай за нейно благородие.

— Няма нужда — изръмжа Лукас, докато прихващаше Виктория през кръста.

Той я пренесе покрай обезпокоените погледи на иконома, двама лакеи и няколко домашни прислужници. Изкачи стълбите и накрая я положи в леглото й. Докато грациозно се изтягаше върху възглавниците, Виктория му се усмихна още веднъж и го огледа сънливо.

— Лукас, скъпи, ти наистина трябва да се научиш да не изглеждаш толкова ужасно заплашителен. Имаш отвратителния навик да гледаш свирепо, знаеш ли?

— Какво, по дяволите, си пила?

Тя се намръщи:

— Чакай да помисля. Бренди, струва ми се, през повечето време. Аз обясних ли ти за експеримента?

— Не съвсем, но можеш малко по-късно да се впуснеш в детайлите.

— О, скъпи, това означава ли още една лекция?

— Да. Страхувам се, че да, Вики — каза мрачно Лукас. — Ще се отнасям към повечето неща много толерантно, скъпа моя, но не искам да те виждам да се прибираш вкъщи пияна посред бял ден и това ти е за последен път.

— Надявам се, че ще ми изнесеш лекцията по-късно, Лукас. Не се чувствам много добре в момента. — Виктория се обърна рязко и сграбчи гърнето под леглото.

Лукас въздъхна, като й придържаше главата. Тя беше права. Лекцията трябваше да се отложи.

Както се и очакваше, лекцията трябваше да се състои на следващата сутрин. Виктория се опита да я избегне, като стана късно и съобщи, че желае да си пие чая в стаята. Но камериерката пристигна малко след девет часа с молба от Лукас към жена му да го посети в десет часа в библиотеката.

Виктория набързо пресметна плюсовете и минусите от измъкването от тази неприятна среща, като се чудеше дали да обяви, че все още е неразположена вследствие научния експеримент. Но практичната страна на характера й надделя. Може проблемът да е приключил, помисли си тя, докато се измъкваше от леглото. Тя се намръщи, като усети, че главата й не е съвсем в ред, но поне стомахът се бе стабилизирал. Когато прислужницата донесе чая, Виктория изпи целия чайник и се почувства по-добре.

Тя избра най-ярката си жълто-бяла сутрешна рокля и се облече толкова внимателно, сякаш отиваше на официално посещение. След това се отправи неохотно надолу по стълбите.

Лукас се надигна иззад голямото си бюро, изучавайки лицето й, докато влизаше в стаята.

— Моля те, седни, Вики. Трябва да призная, че изглеждаш не по-зле от това, което носиш. Поздравявам те за невероятния ти организъм! Познавам няколко мъже, които биха били в доста по-ниско жизнеспособно положение след подобен род „експеримент“, с който си била ангажирана вчера следобед.

— Научният напредък изисква определени жертви — каза Виктория с достойнство и седна. — Аз се гордея, че съм дала малък принос за благото на човечеството.

— Принос за благото на човечеството? — устата на Лукас се сви в спазъм. — Така ли наричаш това? Прибираш се вкъщи мъртво пияна посред бял ден и ми казваш, че всичко това е в името на решаването на интелектуални проблеми?

— Вършила съм много по-рисковани неща в името на търсене отговори на въпроси от интелектуално естество — отвърна Виктория многозначително. — Само като имаш предвид факта, че съм омъжена за човек, който дори не ми позволява да използвам собствените си пари така, както аз намеря за добре. И всичко това, защото се оказах жертва на опасностите от друг вид експеримент.

Устата му замръзна в мрачна усмивка.

— Не се опитвай да ме отклоняваш, като ми хвърляш стари обвинения. В момента обсъждаме поведението ти вчера следобед. Какво точно прави в дома на викария?

— Изпробвахме медицински смеси, за да изучим различните им ефекти — го информира Виктория, като надменно си беше повдигнала брадичката. „Нека само да опита да се заяде за нещо от това толкова безкористно научно проучване“ — помисли си тя.

— И всички тези смеси са били направени на база бренди, така ли?

— Не, разбира се, че не. Някои от билките бяха разтворени в светла бира, а други бяха смесени с шери и бордо. Ние не бяхме много сигурни кой вид алкохол се смесва най-добре с билките, разбираш ли?

— Мили Боже! Колко чаши от този експеримент изпи?

Виктория масажира слепоочията си. Главоболието й се увеличаваше.

— Не си спомням точно, но съм сигурна, че всичко внимателно е описано в тетрадката за експерименти на д-р Торнбай.

— И викарият и жена му бяха въвлечени в това?

— Е, всъщност опасявам се, че мисис Уърт задряма твърде бързо — каза Виктория добродушно. — А викарият изпи прекалено голяма доза от една от смесите, отиде в ъгъла и остана с лице към стената през цялото време на експеримента.

— Боя се да попитам, ти какви смеси погълна?

Лицето на Виктория светна:

— О, аз през цялото време бях на чист алкохол, Лукас. Моята течност беше стандартът, по който другите резултати от смесите се оценяваха. Това беше една много важна част от експеримента.

Лукас тихо изруга и замълча. Тиктакането на големия часовник в стаята се чуваше много отчетливо. Виктория започна да се чувства неспокойна.

— Страхувам се, че ще трябва да наложа още едно правило за вас, мадам — каза най-накрая Лукас.

— Аз също се страхувах от това — Виктория искаше отново да поднови схватката, но главата я болеше толкова много. Струваше й се, че няма да може да се въодушеви от конфликтите. Тя само искаше да се върне в леглото и да си легне.

Лукас не обърна внимание на мрачното изражение на лицето й, но гласът му звучеше учудващо нежно, когато той й обясни новото правило:

— Отсега нататък няма да се ангажираш с никакво друго научно изследване без моето разрешение. Съвсем ясен съм, нали?

— Както винаги. Вие се изразихте до болка ясно, милорд. — Виктория се надигна с високо изправена глава. — Бракът е една твърде досадна работа за жената, нали? Никакви приключения, никакви търсения на отговори на въпроси от интелектуално естество, никаква свобода да използвам парите си така, както аз намеря за добре. Чудя се колко жени издържат през целия си живот, без да издъхнат от тази абсолютна скука?

Тя стана и излезе от стаята.

Лукас лежеше в леглото си тази нощ и наблюдаваше луната през прозореца си. Не се чуваше никакъв звук от стаята на Виктория, освен шума преди половин час. Тогава до съединителната врата между двете спални бе довлечено нещо голямо и тежко.

С леко раздразнение той слушаше как тя се барикадира в спалнята си. Не му харесваше това, че тя бута сама тежки предмети. Би трябвало да извика някой лакей или камериерката си. Но, без съмнение, й беше прекалено неловко да ги вика да свършат тази работа, иначе щяха да участват в този малък акт на открито неподчинение.

От друга страна, проявата на чувства беше добър знак, помисли си той. Очевидно тя се чувстваше много по-добре, отколкото бе сутринта. Нещата се връщаха обратно на местата си. Но би ли могъл животът с Вики да се нарече нормален?

Лукас бутна настрана завивките си и се изправи на крака. Стратегът в него знаеше, че не е имало никакъв начин да се избегнат сблъсъците и противопоставянията, които ставаха напоследък. Няколко битки бяха неизбежни и когато те назряваха, на него не му оставаше нищо друго, освен да се бие. Виктория все още не бе приела напълно брака. Тя беше едно независимо, вироглаво създание, на което твърде дълго са му били отпуснати юздите. Нейната собствена интелигентност, нежните й пориви и желанието й да не излага на опасност положението на леля си в обществото бяха диктували държанието й, докато той се появи.

Но сега Лукас знаеше, че тя гледа на него като на някой, който е застанал на пътя й, като на човек, който посяга на свободата й. Тя беше разкъсвана от чувствата си към него и това, че е хваната в капан с този брак.

Лукас си припомни всички мъже, които тя разиграваше и привличаше вниманието им, и простена. Беше свикнала да върти мъжете на местата им, беше свикнала да бъде тази, която командва. Но той беше почувствал, че една от причините, поради която тя беше привлечена от него още в първия миг, бе фактът, че не беше сигурна в способността си да му влияе и да му се налага. Тя беше силна жена и имаше нужда от мъж, по-силен от нея.

След като го бе открила, тя не можеше да се въздържи да не го изпита. Той съжаляваше, че между тях избухна война, но сега бойните действия бяха в затишие. Лукас нямаше намерение да се предава и да позволи на Виктория да се налага, в противен случай това щеше да му струва скъпо в бъдеще.

Животът драстично се измени и за двамата. Той трябваше да я накара да проумее това. Те трябваше да мислят и за бъдещите поколения, а не само за собствения си живот. Имение като Стоунвейл трябваше да се поддържа и предава на следващите наследници. То бе едно вложение в бъдещето, а не само настояще. Тези наследници ще раздвижат кръвта на Виктория, както и неговата собствена. И двамата бяха заложили твърде много в тази земя. Никой от тях нямаше право и не можеше да продължи да постъпва така безразсъдно, както преди женитбата им.

Боже Господи! Той наистина започваше да става твърде педантичен. Но, въпреки всичко, всеки от тях знаеше, че следващото поколение на Колбрук трябва да си бъде на мястото. Образът на Виктория, разхождаща се наоколо и носеща неговото дете, го накара да се разтърси от дива тръпка на задоволство.

Лукас се намръщи отново, като си спомни как тя беше бутала много тежък предмет пред вратата си. Той не можеше да й позволи да върши подобни неща, не сега, когато може би беше бременна. Тя му принадлежеше и той щеше да се грижи за нея, независимо дали на нея й харесваше, или не. На първо време трябваше да намери начин да пробие твърдата й отбрана. Той си спомни за кактусите в градината на лейди Нетълшип и се усмихна. След това отиде до гардероба и извади една риза и чифт бричове.

Виктория го видя в момента, когато се появи на външния ръб на прозореца й — тъмна, заплашителна сянка на фона на сребристата нощ. Това не беше кошмарен образ. Това беше Лукас. Тя осъзна, че го бе очаквала.

Беше немислимо, че той ще остави да го спре нещо толкова малко, като тоалетната й масичка, която подпираше съединителната врата. Тя седна и обгърна колената си, когато тъмната фигура от ръба на прозореца го отвори и скочи вътре. Той беше напълно облечен.

— А, това значи е било — тоалетната ти масичка — отбеляза Лукас спокойно, хвърляйки поглед към масичката. — Ти не би трябвало да местиш тежки предмети като тези, скъпа моя. Следващия път помоли за помощ.

— Ще има ли следващ път? — попита тя меко, като усети промяната, която надвисна между тях.

— Вероятно. — Той пристъпи напред и застана прав до леглото й. — Страхувам се, че сме създадени да се караме от време на време, сладка моя. Като имам предвид твоите безразсъдни постъпки и моята, достойна за оплакване скука — това е неизбежно.

— Скучен и отегчителен не са точните думи, с които бих те описала, Лукас. Мисля, че „арогантен, властен и упорит“ по-добре ти подхождат.

— Ами педантичен?

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но да — в последно време педантичен най-добре ти приляга.

Той постави ръката си на таблата на леглото и мрачно се усмихна.

— Това е утеха, разбира се, да знам че, въпреки всичко, не си мислиш толкова лоши неща за мен.

Тя се напрегна.

— Лукас, ако дори за момент си помислиш, че можеш да се промъкваш тук посред нощ и да изтъкваш съпружеските си привилегии, грешиш. Ще се разкрещя и ще събудя цялата къща.

— Съмнявам се. Ти не би искала да унижаваш нито себе си, нито мен пред прислугата. Във всеки случай жестоко ме подценяваш, ако си мислиш, че ще бъда толкова глупав да те ядосвам при този твой темперамент по такъв начин. И по-рано те бях предупредил, че имаш навика да ме подценяваш.

— Какво си решил да правиш? — Тя внимателно го погледна.

Той се извърна и погледна назад през рамото си, където завесите потреперваха от нощния въздух.

— Нощният навик, мадам. Вие винаги сте били готова да му се отдавате. Яздила ли сте някога в полунощ?

— Сериозно ли говориш? — Тя го погледна изумена.

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Ти ще ме заведеш да яздим по това време?

— Да.

— Това е някакъв номер, нали? Опитваш се да ме обезоръжиш, опитваш се да ме накараш да забравя гнева си?

— Да.

— Ти дори не правиш опит да отречеш?

Той красноречиво сви раменете си:

— А защо трябва? Това си е самата истина.

— Тогава аз би трябвало да отхвърля твоето предложение.

Мрачната му усмивка проблесна в тъмнината.

— Въпросът е не дали би трябвало, а дали можеш?

Тя осъзна, че той я познаваше прекалено добре. Прехапа устни и реши, че ако отиде с него, не е задължително решението й да означава поражение. Тя просто щеше да използва тази възможност, невероятната възможност за приключение. Да язди на лунна светлина! Звучеше прекрасно. Освен това, откакто преди няколко часа главоболието й беше изчезнало, тя не беше в състояние да заспи.

— Ти ще си направиш погрешни изводи, ако аз приема — каза тя.

— Така ли?

— Ще помислиш, че съм ти простила за поведението ти към мен напоследък.

— Не съм толкова глупав, за да си помисля, че ще ми простиш толкова лесно.

— Това е добре. Защото аз няма да го направя.

— Разбирам — каза той със сериозен тон.

— Ти не би трябвало да гледаш на това като на някакъв вид отдаване.

— Ти се изрази прекалено ясно — увери я Лукас.

Виктория се поколеба за известно време, след това се измъкна от леглото и се втурна към гардероба, за да потърси бричовете, които беше носила по време на нощните си приключения в Лондон.

— Обърни се! — нареди тя, докато събличаше нощницата си.

— Защо? Та аз съм те виждал гола няколко пъти!

Той се изтегна срещу таблата на леглото и скръсти ръце пред гърдите си.

— А и винаги ми е било интересно да видя как ще се вмъкнеш в чифт мъжки бричове.

Тя го погледна кръвнишки и пренесе дрехите си през стаята до мястото на паравана.

— Ти не си никакъв джентълмен, Лукас — обади се тя, когато застана зад паравана и започна с усилие да си обува бричовете.

— Ти си била отегчена от един джентълмен. Признай си го, Вики.

— Нищо не си признавам.

Десет минути по-късно, с шалче с цвят на кехлибар около врата си, наметната с пелерина върху бричовете и ризата си, Виктория стоеше навън, пред конюшните, с юзди в ръката, като наблюдаваше как Лукас бързо оседлаваше нейната кобила и спящия Джордж.

— Само се моля да не би да съжалявам за това — каза Лукас, докато я водеше към нейната кобила за езда.

— Вече е твърде късно да го мислиш. — Тя дръпна юздите, като се наслаждаваше на истинската свобода, която й даваше язденето. — А и аз най-много те харесвам, като тръгнеш срещу собствените си принципи, Лукас. Нека да не говорим повече за това.

— По-бавно — извика той след нея, като се намести върху седлото си. — Посред нощ е, Вики. Внимавай откъде минаваш с кобилата си. Придържай се към алеята.

— Но аз бих предпочела да яздя през гората — възпротиви се тя.

— Не съм сигурен, че всички капани за хора са махнати — каза й той. — Затова ще продължаваме по пътя.

Тя се чувстваше прекалено въодушевена, за да продължи да спори. Само това, че се намираше на гърба на коня при лунната светлина, беше достатъчно вълнуващо за нея. Тя се обърна по посока на главния път и Джордж също последва нейната кобила. За няколко минути, докато яздеха с конете си под балдахина от дървета, наредени чак до Стоунвейл, между тях се бе възцарила тишина. Най-накрая Лукас заговори.

— Бях говорил с викария по въпроса, дали да не насадя още дървета. Дъбове или брястове, може би. Една гора би била прекрасно капиталовложение за нашите деца и внуци.

— Лукас, не бих искала да говорим за капиталовложения от този сорт — каза Виктория доста натъртено.

— Ами какво ще кажеш за бъдещето? Би ли искала да говориш за това?

— Не особено. — Тя стисна здраво юздите си.

Гласът му прозвуча по-нежно:

— Идвало ли ти е наум, че може би дори сега носиш моето дете?

— Това не е нещо, за което имам желание да мисля.

— Тогава ти намираш тази тема за разговор много неприятна, така ли? Изумен съм от теб, Вики! Ти не си страхливка, в това съм сигурен.

— Да не сте ме довели тук, за да говорим за вашия наследник, милорд? Защото, ако е така, можем веднага да се върнем обратно.

Той замълча за известно време, после каза:

— Толкова ли ме мразиш, че дори не искаш да носиш моето дете?

— Аз не те мразя — избухна тя, като се почувства силно потисната. — Работата въобще не е в това.

— Много се радвам да чуя това.

Виктория въздъхна.

— Просто не искам да говоря за твоя наследник тази нощ или която и да било нощ, докато не си уредим сметките и проблема, който е застанал между нас.

— Единственото нещо, което е застанало между нас, е твоята гордост и страха ти да не загубиш независимостта си. Това, че ти не си единствената, която вече не е свободна, кара ли те да се чувстваш по-добре?

Тя му хвърли един продължителен поглед.

— Към себе си ли се обръщате, сър?

— Да.

— Вие ми изглеждате достатъчно свободен.

— Огледай се наоколо, Вики. Аз изгубих цялата си свобода, на която се наслаждавах, в деня, в който наследих Стоунвейл. Аз съм прикован към тази земя и към отговорността, която нося към нашите наследници, до края на живота си.

— А ти си мъж, който винаги ще изпълнява своите задължения, независимо от това, което става. — Тя размишляваше върху собствените си думи, докато изучаваше пътя, който се виждаше между ушите на кобилата.

— Ще направя всичко, на което съм способен, Вики, дори ако някое от тези задължения не ти допада. Но искам да ти напомня че дори в разгара на нашите битки това, което правя, го правя, защото наистина съм убеден, че това е най-доброто за нас и за нашето бъдеще. Не ми е леко да ти се противопоставям — той се усмихна. — Повярвай ми, струва ми твърде много усилия да се сражавам с теб и да губя времето и енергията си за дребни схватки. Много повече предпочитам да те глезя, когато е възможно.

Виктория беше възмутена:

— Да ме глезиш? Ти си мислиш, че ме глезиш? Вие прекалено много надценявате постъпките си, милорд.

Той направи жест, изразяващ техните среднощни отдавания.

— Огледай се наоколо, скъпа моя. Кой друг мъж от всичките ти познати ще се измъкне от топлото си легло в този час само за да те забавлява.

Лека усмивка пропълзя по устните й. Имаше нещо в това, да бъде навън с Лукас по това време на нощта, което винаги действаше на чувствата й. В този момент тя дори не можеше да излее яростния гняв, който й се беше насъбрал през целия ден.

— Е, добре, милорд. Относно това, не съм съвсем сигурна точно колко мъже от моите познати биха ме глезили по този начин. Не съм имала възможността да направя подробно проучване, нали? Може би, ако почна да моля за това, ще намеря двама-трима благородни господа, които биха ми угаждали по този дребен начин.

— Ако те хвана да правиш подобно проучване, така ще се погрижа за това, че няма да си в състояние да седиш удобно на коня си цяла седмица поне.

Доброто й настроение изведнъж се изпари.

— Достатъчно сме говорили за ухажването ви, милорд.

— Аз си имам свои норми, мадам. Опасявам се, че ще трябва да се научите да ги уважавате.

— Аз имам тоалетна масичка, която мога да продължа да избутвам пред вратата си всяка нощ — предупреди го Виктория.

Лукас се усмихна самоуверено.

— Первазът, който се простира от моя прозорец до вашия, е достатъчно широк, за да ми осигури удобна пътека, дори и при безлунни нощи. Но ви предупреждавам, мадам, че ако ме принуждавате да го използвам при лошо и ветровито време, не ви обещавам, че докато се добера до прозореца ви, ще бъда в настроение да ви глезя.

— Но вие, независимо от всичко, ще се доберете до прозореца ми?

— Можеш да разчиташ на това, сладка моя. Бъди толкова сигурна в твърдението ми, колкото в това, че слънцето ще изгрее.

Виктория се осмели да му хвърли още един продължителен поглед и видя, че той също я гледа и очите му отразяваха лунната светлина. Цялото й тяло реагираше и не можеше да устои на силата, с която я завладяваше. Той я желаеше и дори не правеше опит да скрие това. Това пък я накара да почувства собствената си сила и да я обхване въодушевление.

В този момент конят й леко потръпна.

— Лукас, аз…

— Тихо — той дръпна юздите на коня си и се доближи до нея, за да спре кобилата й. Неговият чувствен флирт се бе превърнал в остра бдителност.

— Какво има? — тя инстинктивно снижи гласа си.

— Струва ми се, че не сме сами тук. Бързо! Към дърветата!

Тя не се опита да спори. Подчини се и последва жребеца му към дърветата от страната на пътя. От убежището си в гората те наблюдаваха осветената от лунната светлина алея.

— От кого се крием? — попита тя много тихо.

— Не съм съвсем сигурен, но се сещам само за един човек, който може да има работа посред нощ на пътя.

— Разбойникът? — изведнъж Виктория остана без дъх. — Въпреки всичко той не е напуснал околността. О, Лукас колко вълнуващо! Никога не съм виждала истински разбойник.

— И би трябвало да бъдеш много благодарна. Предполагам, че няма кого другиго да виня, освен себе си, че може сега да видиш един.

Виктория чу тракането на конски копита в далечината. Не след дълго на завоя се появи тъмна фигура на кон, който изглеждаше невероятно голям. Разбойникът беше облечен в някаква дрипава черна пелерина. Долната половина на лицето му беше забулена с шал. Когато се яви на алеята, Виктория го чу как рита хълбоците на коня си, а настойчивият му глас се носеше в нощния въздух.

— Побързай, нищо и никакъв непрокопсанико. Да не си мислиш, че имаме цяла нощ на разположение? Каретата всеки момент ще бъде тук. Размърдай си тлъстите бутове, дяволите да те вземат!

Конят продължи да язди в тръст флегматично по алеята, докато ездачът не го обърна и подкара към дърветата от другата страна на пътя. Те не можеха да се придвижат по алеята, докато разбойникът, или какъвто и да беше този човек, не напуснеше близката околност.

Зад гърба си Виктория чу отвратителните ругатни на Лукас. Но преди да може да му привлече вниманието, за да разбере как той смята да се измъкнат от това затруднено положение, шумът от колелата на пътническата карета разкъса спокойствието на нощната тишина. Изглежда и двамата щяха да се превърнат в свидетели на последното дело на местния разбойник.

Няколко секунди по-късно пътническата кола, теглена от също като нея стар впряг от коне, зави по алеята и затрополи към тях. Разбойникът пришпори коня си, излезе иззад дървото и застана по средата на пътя. Извади и размаха своя голям пищов.

— Спри! — изкрещя силно той. — Слез и се предай!

Кочияшът се сепна и извика, като моментално започна да дърпа юздите на леко галопиращите коне, за да ги накара да спрат.

— Хей! — извика кочияшът неспокойно. — Какво означава всичко това?

— Чуй ме, човече. Кажи на пътниците да излязат и да се предадат, за да не стане по-лошо за всички ви.

Лукас въздъхна.

— Е, добре. Ние не можем да гледаме какви глупости се вършат тук. Оставаш точно тук, Вики. Няма да се показваш от тези дървета, докато не те извикам. Разбра ли ме?

Тя разбра, че той се кани да осуети грабежа и каза:

— Аз мога да ти помогна.

— Няма нищо подобно да правиш. Няма да мърдаш от това място. Това е заповед, Вики.

Без да дочака отговора й, той измъкна един пищов от джоба си и се отправи, яздейки по алеята, зад разбойника.