Аманда Куик
Отдаването (2)

ГЛАВА 1

Виктория Клеър Хънтингтън знаеше кога бе ухажвана. Тя беше достатъчно зряла за своите 24 години, за да разпознава изтънчените зестрогонци. Наследничките, преди всичко, играеха почтено. Фактът, че е все още сама и господарка на своето собствено огромно наследство, доказваше способността й да избягва лъскавите, измамни авантюристи, които се появяваха в живота й. Виктория отдавна беше решила никога да не става жертва на техния притегателен или необикновен чар. Но Лукас Мелъри Колбрук, новият граф Стоунвейл, беше различен. Той можеше да играе много добре ролята на ухажор. При това у него нямаше нищо примамливо, но сред ярките, безлични птици, този мъж беше като ястреб.

Виктория бе започнала да се чуди дали именно тези качества, които трябваше да я държат нащрек — силата и огромната воля на Стоунвейл — не я бяха привлекли към него. Нямаше защо да отрича — тя беше очарована от този мъж още преди да измине и час от запознанството им. Това привличане я обезпокои. В действителност, то бе твърде опасно.

— Страхувам се, че пак спечелих, милорд — каза Виктория, свали облечената си в елегантна ръкавица ръка и подреди ветрилообразно картите върху зелената филцова маса. После дари с ослепителна усмивка противника си.

— Моите поздравления, мис Хънтингтън. Късметът ви наистина работи тази вечер.

Стоунвейл, чиито сиви очи напомняха на Виктория за витаещи посред нощ призраци, не изглеждаше ни най-малко огорчен от тази загуба. Имаше по-скоро вид на доволен човек, чийто внимателно подготвен план току-що се бе осъществил. Същевременно излъчваше и чувство на хладна неприязън.

— Да, тази вечер щастието наистина ми се усмихна — промълви Виктория. — Някой може дори да заподозре, че има нещо нередно.

— Не бих и помислил за такава възможност. Не мога да ви позволя да поставяте под съмнение честта си, мис Хънтингтън.

— Много мило от ваша страна, милорд, но тук не става въпрос за моята чест. Уверявам ви, съвсем сигурна съм, че играх почтено.

Дъхът й секна, защото знаеше, че с тази забележка стъпва на несигурна почва. В действителност, думите й прозвучаха като обвинение към графа, че е играл с белязани карти, за да осигури победата й.

Очите на Стоунвейл срещнаха нейните. Изражението им беше необикновено спокойно. Застрашително спокойно, помисли си Виктория, като леко потрепера. Нямаше дори искрица вълнение в този студен, сив поглед. Но тя не можа да прочете нищо по лицето му освен една особена наблюдателност.

— Бихте ли били така добра да изясните забележката си, мис Хънтингтън?

Виктория бързо реши да стъпи обратно на по-твърда почва.

— Моля, не ми обръщайте никакво внимание, милорд. Просто съм учудена от сполуката с картите тази вечер. Аз съм един посредствен играч с късмет, докато вие сте с репутацията на опитен такъв или поне така съм чувала.

— Ласкаете ме, мис Хънтингтън.

— Не ми се вярва — отвърна Виктория. — Носят се легенди за майсторството, което сте проявили на масите в Уайт и Брук, както и в някои други недотам почтени клубове.

— Твърде преувеличено е, струва ми се. Вие разпалвате любопитството ми. Та ние току-що се запознахме! Откъде сте могли да чуете подобни истории?

— Аз съм сигурна, че знаете как се разнася мълвата, милорд.

Виктория едва ли можеше да признае, че бе попитала приятелката си Анабела Линдууд за него, когато преди два часа той пристъпи прага на балната зала.

— Наистина. Но жена с вашата очевидна интелигентност би трябвало добре да знае, че не трябва да се доверява на слухове — с леко, небрежно движение Стоунвейл събра картите в тесте, като отпусна изящната си ръка върху масата, и се усмихна студено на Виктория. — Сега, мис Хънтингтън, имате ли предложение, как ще се разплатим?

Виктория го погледна с безпокойство, неспособна да потуши надигащото се у нея вълнение. Ако тя имаше някакъв усет, трябваше да приключи веднага с това. Но тази вечер й беше трудно да мисли хладнокръвно и логично — така, както би разсъждавала при други обстоятелства. Тя никога не беше срещала човек като Стоунвейл.

Жуженето от разговорите и смеха в игралната зала на лейди Атертън заглъхваше, а музиката като че ли се чуваше все по-далечна и по-далечна. Голямата лондонска къща на Атертънови беше пълна с хора от висшето общество, а също и с безброй прислужници, но Виктория се почувства внезапно самотна, като че в огромната къща бяха единствено само тя и графът.

— Моите победи… — повтори бавно тя, като се опитваше да надникне в мислите си. — Да, ще трябва да направя нещо, нали?

— Аз вярвам, че облогът беше изряден. Като победител имате право на едно желание, а аз съм на ваше разположение.

— Както и да е, в момента нямам никакви желания.

— Напълно ли сте убедена?

Тя се сепна от проницателните очи на графа. Той беше човек, който винаги знае повече, отколкото изглежда.

— Страхувам се, че трябва да ви възразя, мис Хънтингтън. Вярвам, че Вие ще се нуждаете от моите услуги. Разбирате, че ще Ви трябва придружител късно тази вечер, когато с мис Линдууд ще търсите приключения на карнавала.

— Откъде знаете за това? — остро попита Виктория.

Стоунвейл нежно галеше тестето с един пръст.

— Линдууд и аз сме приятели и принадлежим към едни и същи клубове, а понякога играем заедно на карти. Знаете как стават тези неща.

— Лорд Линдууд? Братът на Анабела? Вие сте говорили с него?

— Да.

Виктория вече беше разгневена.

— Той обеща да бъде нашият придружител тази вечер и даде дума, че няма да разгласява за това, а всъщност е споделил със своите съклубници. И след всичко това вие, мъжете, имате наглостта да обвинявате жените в сплетни! Това е отвратително!

— Не трябва да сте толкова крайна спрямо мъжете, мис Хънтингтън.

— Какво е направил Линдууд? Публично заявява на своите другари по клуб, че тази вечер ще води сестра си и нейната приятелка на карнавал.

— Не беше публично заявление, уверявам Ви. Той беше твърде дискретен. Все пак става въпрос за неговата сестра, нали? И ако искате да знаете истината, то уверявам ви, Линдууд ми се довери само защото съзнаваше деликатността на ситуацията.

— Каква деликатна ситуация? Няма абсолютно нищо, което може да го тревожи. Той просто ще придружи Анабела и мен до парка, където ще се състои карнавалът. Какво по-просто от това? — промълви Виктория.

— Както разбирам, вие и неговата сестра сте упражнили цялото си влияние върху Линдууд, за да се съгласи с вашите планове. Бедното момче е все още много зелено, за да може да бъде манипулирано по такъв типично женски маниер. В действителност той е достатъчно умен, за да уважава своята слабост, и достатъчно мъдър, за да търси съдействие.

— Бедното момче… Наистина! Каква глупост. Сякаш аз и Анабела сме принудили Берти да направи всичко това насила.

— А нима не сте? — отвърна на удара Стоунвейл.

— Разбира се, че не. Ние просто споделихме с него, че възнамеряваме да посетим карнавала тази вечер, и той настоя да ни придружи. Много мило от негова страна. Или поне така смятаме.

— Вие сте му оставили избор като на джентълмен — да ви остави да вървите на своя глава — или да дойде с вас. Предполагам, че това е ваша идея, мис Хънтингтън?

— Възмущавам се от това обвинение, милорд!

— Защо? Това е самата истина. Мислите ли, че Линдууд толкова лесно би се съгласил да ви придружава на такова незначително събитие, освен ако не е бил изплашен, че ще го извършите на своя глава? Майката на мис Линдууд би припаднала, ако чуе дори една дума за това нощно приключение, а също така, мога да си представя, и вашата леля.

— Уверявам ви, леля Клео е твърде здрава, за да си позволи да припадне — отвърна Виктория. Но тя знаеше, че Стоунвейл е изключително прав, що се отнася до майката на Анабела. Лейди Линдууд наистина би изпаднала в истерия, ако разбереше за плановете на дъщеря си. Порядъчните млади дами от висшето общество не посещават карнавали на открито през нощта.

— Вашата леля вероятно има силен характер. Ще запомня думите ви по неин адрес, докато имам честта да се запозная с лейди Нетълшип, но се съмнявам, че тя би одобрила плановете ви за тази вечер — рече Стоунвейл.

— Ще поискам обяснение от лорд Линдууд, когато го видя. Не е джентълменска постъпка да се издават тайни по този начин.

— Не смятам, че се е провинил, като ми се е доверил. Прекарах достатъчно години в армията като офицер и знам кога един млад мъж е бил агитиран за нещо. Не беше трудно да го подпитам за подробностите.

— Защо? — Виктория присви очите си. — Нека бъдем откровени. Аз бях твърде любопитна да разбера какъв е всъщност този карнавал, и бях много щастлива, когато Линдууд реши да дойде с нас. При това той сам помоли да ни придружи.

— За какво сте любопитна?

— Не смятам, че причините са толкова сериозни.

— Изглежда, пред нас изниква един внезапен проблем.

— Не виждам никакъв проблем, освен да се отърва от вас — добави тихо Виктория. Инстинктът й говореше, че трябва да избяга при първа възможност, но по всичко личеше, че тя никога не би имала тази възможност. Всичко вървеше като че ли по предварително изработен план, пуснат в действие, и върху който тя нямаше никакъв контрол.

— Трябва да обсъдим детайлите на вечерното приключение, не мислите ли?

— Детайлите са вече уточнени, благодаря ви — каза тя, но никак не й харесваше положението на безпомощност, в което бе изпаднала.

— Моля да ме разберете. Може би в мен заговори любопитството на бившия войник, но бих искал да знам какво точно е предвидено за тази вечер. Бихте ли били така добра да ми изредите събитията от вашата програма, за да имам по-ясна представа? — искрено се примоли Стоунвейл.

— Не виждам защо трябва да го правя, тъй като не съм ви канила.

— Но аз просто желая да ви придружа, мис Хънтингтън. Не само Линдууд би бил благодарен на моята помощ тази вечер, но и вие самата, защото ще имате още един допълнителен придружител, който ще бъде винаги до вас. Тълпата може да бъде твърде буйна и примитивна тази нощ.

— Аз не съм свързана ни най-малко с грубите тълпи, а именно това ще направи нашето приключение по-вълнуващо.

— Тогава аз съм сигурен, че ще ми бъдете благодарна поне за това, че ще запазя мълчание за тази вечер. Бихте ли ме представили довечера на вашата леля?

Виктория хвърли един изучаващ поглед и моментално отговори:

— Изглежда, не само лорд Линдууд е бил изнуден, а и на мен ми е писано да бъда жертва.

— Вие ме ранихте, мис Хънтингтън.

— Не смятам, че това е фатално, а и аз се отървах от един от проблемите си.

— Настоявам да гледате на мен като на разрешение, а не като на проблем — Стоунвейл едва се усмихна, но това не затъмни сенките в очите му. — Аз моля да бъда до вас само като придружител, когато тръгнете по опасните улици на града. Честно казано, аз се старая да разтоваря хазартната си страст.

— И ако не ви приема за придружител, вие ще кажете на леля ми за тазвечерните планове, така ли?

— За мен ще бъде безкрайно неприятно да съобщя на майката на мис Линдууд или на вашата леля за плановете ви за тази вечер, но едно нещо не бих казал никога — темата на нашия разговор.

Виктория го погледна и каза:

— Знаех си. Това е изнудване.

— В течение на разговора ни се изясни, че е изнудване, макар и това да е лоша дума.

„Зестрогонец. Това е единственото обяснение“ — помисли си Виктория. Досега не беше срещала толкова спокоен, същевременно смел и агресивен мъж. При това бе необикновено изискан. Но Виктория се доверяваше на своите инстинкти. Привлечена от твърдия му сив поглед, за момент тя си затвори очите. Когато стана и си тръгна от игралната зала, графът я последва.

— Ще се оглеждам за вас по-късно тази вечер — прошепна той.

— Ако си търсите добро бъдеще, милорд, пробвайте навсякъде другаде, но при мен си губите времето. Вашата техника е първокласна, но не я намирам за привлекателна.

— Вече съм предупреден.

Стоунвейл вървеше редом с нея, когато влязоха в ослепителната и препълнена бална зала. Виктория се разтревожи отново от твърде спокойното му поведение. Черният елегантен вечерен костюм, изрядно вързаната вратовръзка, плътно прилепналите панталони и лъснати обувки не можеха да скрият накуцването с левия крак.

— За какво точно сте предупреден, милорд?

— Казват, че вие твърде слабо се интересувате от годеж, мис Хънтингтън.

— Имате погрешни сведения. Аз въобще не се интересувам. Ясно ли е? — тя леко се усмихна.

Той се наведе към нея и я погледна учудено.

— Глупости. Ако вие имахте съпруг и семейство, които да запълват вашето вечерно време, никога не бихте се развличали с нощни приключения като планираното за тази вечер.

— Аз съм напълно убедена, че приключенията са значително по-приятни от задълженията на една съпруга — каза Виктория и се усмихна широко.

— Какво ви прави толкова сигурна?

— Семейни истории, милорд. Майка ми се омъжи за своето богатство и това я погуби. Моята скъпа леля също се омъжи за своите пари. В действителност, заради нея моят чичо умря рано, по време на лов. Оттогава аз не желая да имам подобна съдба и затова избрах да не поемам риска на венчилото.

— А не се ли страхувате, че може да изпуснете една изключително важна част от живота си като жена? — осмели се да забележи Стоунвейл.

— Ни най-малко! Не съм видяла нищо за препоръчване от съпружеския живот — и Виктория разтвори елегантното си ветрило, за да прикрие неприятната тръпка. В съзнанието й изплуваха спомени от непрекъснатите дребни жестокости и пиянския тормоз на баща й спрямо нейната майка. Тези спомени бяха винаги в съзнанието й и дори ярките светлини на балната зала не можеха да ги прогонят.

Тя развя един-два пъти ветрилото, като се надяваше, че Стоунвейл ще разбере, че темата на разговора я отегчава.

— А сега, милорд, извинете. Виждам една приятелка и трябва да говоря с нея.

Стоунвейл проследи погледа й.

— Ах, очи! Неустрашимата Анабела Линдууд. Няма никакво съмнение, че тя също ще се страхува да обсъжда тазвечерните планове. Изглежда, откакто ми отказахте съдействие, ще трябва сам да разуча подробностите. Но не се страхувайте, аз съм добър стратег — Стоунвейл едва целуна ръка на Виктория. — Ще се видим по-късно, мис Хънтингтън.

— Ще се моля да намерите нещо по-интересно тази вечер от това да ни бъдете придружител.

— Едва ли — слаба усмивка пламна върху устните му, показвайки здрави и бели зъби.

Виктория се извърна от него с елегантно завъртане на своята златистожълта рокля, като отказа да даде дори един прощален поглед. Този мъж не бе просто опасен — той бе нетърпим. Трябваше да знае повече, преди да позволи да бъде примамена в игралната зала тази вечер. Въпреки всичко не бе естествено за една дама да играе на карти с такъв човек. Но тя винаги е имала желание за приключения и този проклет човек веднага почувства това. Почувства го и използва слабостта й. Трябва да запомни това.

Стоунвейл й бе представен от Джесика Атертън, а това не бе маловажно. Всички знаеха лейди Атертън като образец на добро поведение. Стройна, чернокоса, със сини очи, виконтесата не бе просто млада, изтънчена и мила. Тя бе и скромна, грациозна, изключително внимателна и педант на благоприличието. Никога не би представила на своите гостенки развратник или зестрогонец.

— Вики, търсих те навсякъде — Анабела Линдууд се забърза към нея. Държеше ветрилото си разтворено и го използваше за прикритие на устните си, като говореше шепнешком. — Наистина ли си играла на карти със Стоунвейл? Ах, ти, немирнице! Кой спечели?

— Аз — въздъхна Виктория.

— Той каза ли ти, че Берти го е поканил с нас тази вечер? Бях вбесена, но Берти успя да ме убеди, че за нас ще бъде по-добре да имаме още един придружител.

— И на мен ми беше дадено да разбера.

— О, скъпа, ти си ядосана! Съжалявам много, Вики, но бях безпомощна! Берти обеща, че нищо няма да казва за нашите планове, но явно Стоунвейл го е разпитвал настоятелно.

— Да, мога да си представя. Предполагам, че Берти е бил стискан за гърлото, докато каже истината. Жалко, че твоят брат не може да си държи устата затворена, но не се плаши, Бела. Аз съм сигурна, че ще се веселим с пълна сила.

Небесносините очи на Анабела светнаха с видимо облекчение. Русите й къдрици подскочиха закачливо, когато тя разтърси глава и се усмихна. Фигурата й беше доста закръглена, но въпреки това имаше много ухажори. Тя скоро бе навършила 21 години и бе доверила на Виктория, че е била задължена да приеме едно от многото предложения, които бе получила през този сезон. Анабела късно се сети за венчило поради ранната смърт на своя баща, но все пак бе достатъчно популярна, когато се представи в Лондон.

— Какво знаеш за него, Бела? — попита тихо Виктория.

— Кой? Стоунвейл? Честно казано, съвсем малко, но Берти казва, че е уважаван в клубовете. Той скоро получил титлата. Предишният граф му бил далечен роднина — чичо или нещо такова. Берти спомена за имение в Йоркшир.

— Каза ли ти Берти още нещо за него?

— Чакай да помисля. Според Берти фамилията била почти изчезнала и щяла да изчезне напълно, когато Лукас Колбрук бил тежко ранен на полуострова преди година.

Виктория почувства странно стягане в стомаха — накуцването.

— Това бил краят на неговата кариера във войската, която завършила безславно до момента, в който получил наследството. Сега негово задължение е титлата и имението, естествено.

— Разбира се — Виктория не искаше да задава следващия въпрос, но не устоя. — Как се е случило?

— Осакатяването на крака ли? Не знам подробности. Берти казва, че Стоунвейл никога не говори за това. Но според брат ми Уелингтън споменава графа няколко пъти в съобщенията си. Говори се, че по време на битката, както бил ранен, Стоунвейл успял да се задържи на седлото и да поведе своите войници в атака, преди да припадне и да бъде оставен да умре на бойното поле.

— Оставен да умре? — Виктория се почувства зле, но успя да се съвземе, като си припомни, че Лукас Колбрук не е човек, за когото трябва да се жали. Още повече тя дълбоко се съмняваше, че той би приветствал това. Най-малкото, разбира се, би го използвал за своя изгода.

Внезапно се сети защо Стоунвейл я покани толкова рано в игралната зала — за да не бъде задължен да танцува. Накуцването явно го държеше настрана от танците.

— Какво мислиш за него, Вики? Забелязах изключителната мис Пилкингтън да го разглежда цяла вечер в присъствието на още няколко дами. Да не споменаваме за техните майки. Нещо като свежа кръв, която усилва апетита, нали? — подразни я Анабела.

— Какъв изрядно отвратителен образ — засмя се насила Виктория. — Чудя се какво ще стане, ако Стоунвейл разбере, че го оглеждат като жребец.

— Не знам, но засега ти си единствената, която той е загледал. При това ти си и единствената, която той примами в игралната зала.

— Предполагам, че търси зестра — рече Виктория.

— Наистина, Вики, ти винаги мислиш, че мъжете тичат само след твоето наследство. Направо си се побъркала на тази тема. Не смяташ ли, че е възможно някой от твоите поклонници да се интересува от теб, а не от парите ти?

— Бела, аз съм почти на 25 години. Ние двете с теб знаем много добре, че мъжете от нашата среда не правят предложение на жени, които са достигнали тази възраст, освен ако не са подтикнати от други причини. А моето богатство е основната причина.

— Говориш, сякаш си изоставена, а това не е вярно.

— Разбира се, че е вярно. Нека бъдем честни. Аз предпочитам това — каза спокойно Виктория.

— Но защо? — заклати глава Анабела.

— Така всичко е много по-просто — обясни Виктория, като търсеше с очи Стоунвейл. Накрая го забеляза да разговаря с домакинята близо до широко отворената врата към огромния парк на Атертънови. Тя изучаваше неговото интимничене с облечената в розово лейди Атертън.

— Ако това те кара да се чувстваш по-добре, Берти каза, че няма абсолютно нищо, което да подсказва, че Стоунвейл е зестрогонец. Точно обратното. Говори се, че старият граф бил ексцентрик, който трупал състоянието си до деня на своята смърт. Сега то принадлежи на новия граф. Ти добре познаваш Берти. Той никога не би поканил някой да ни придружава тази вечер, ако не е сигурен в него.

Виктория отстъпи. Лорд Линдууд, който бе само две години по-възрастен от сестра си, пое задълженията на скоро наследената титла твърде сериозно. Той бе далеч от кокетниченето, бе пълен с енергия и Виктория винаги го е харесвала. Той не би представил нито една жена на мъж, чието състояние или репутация са съмнителни. Може би Анабела е права, може би наистина се е побъркала на тема зестрогонци.

След това тя си спомни неговия поглед. Дори и да не бе зестрогонец, този човек бе по-опасен от всички мъже, които беше срещала досега, с изключение на своя баща.

Виктория задържа дъха си, докато премисляше, и отхвърли това сравнение. „Не!“, каза си тя в пристъп на ярост, като забрави колко опасен може да бъде Стоунвейл. Тя няма да го постави в същата категория хора като бруталния й баща. Нещо дълбоко в нея й подсказваше, че тези двама мъже са замесени от различно тесто.

— Моите поздравления, скъпа. Виждам, че си успяла да привлечеш вниманието на младия граф. Стоунвейл е интересна личност, нали?

Сепната от познатия гърлен глас, Виктория видя вляво от себе си Изабел Рикот. Тя се опита да се усмихне. В действителност Виктория не се интересуваше от тази жена, но винаги в сърцето й се прокрадваше частица завист, когато бе близо до нея.

Изабел Рикот винаги напомняше на Виктория за екзотична скъпоценност. Тя бе в началото на 30-те, около нея витаеше сладострастна женска тайнственост, която привличаше мъжете така, както медът привлича пчелите. Нейната загадъчност се увеличаваше от котешката й грациозност, лъскавата черна коса и плахия наведен поглед. Тя бе една от малкото жени в салона, които като Виктория прокарваха стила на тежките цветове вместо светлите или пастелни тоналности. Нейният зелен смарагд блестеше ярко под светлините на залата. Но необичайният вид на Изабел накара Виктория да гледа на нея с неприязън. При все това тя харесваше свободата в държането й, като се има предвид нейната възраст и положение на вдовица, което Виктория тайно обожаваше. Жена като лейди Рикот бе в много по-малка степен обект на внимание от страна на обществото, отколкото Виктория. Затова лейди Рикот си позволяваше да се въвлича дори в тайни запознанства. Виктория никога не бе срещала мъж, с когото би имала желание да поддържа връзка, но тя харесваше много повече свободата сама да избира.

— Добър вечер, лейди Рикот — Виктория погледна жената, която бе доста по-ниска от нея. — Запознахте ли се с графа?

— Все още не. Той бе въведен съвсем наскоро в обществото, но дочух, че бил твърде активен картоиграч — каза Изабел и повдигна кокетно главата си.

— И аз чух същото — отвърна Виктория. — Берти казва, че бил отличен играч, изключително хладнокръвен.

— Наистина? — Изабел хвърли един поглед към залата, където графът все още стоеше при лейди Атертън. — Той е хубавец, нали? Има нещо интригуващо в него.

„Хубавец“ — Виктория би се разсмяла от използването на тази дума по отношение на Стоунвейл. Не, той не беше хубавец. Неговото лице бе здраво, дори сурово, с остър нос, агресивна челюст и една особена чувствителност на тези сиви очи. С посребрени слепоочия косата му имаше цвят на безлунна нощ, но нищо не показваше хубост или щедрост. Ако човек се загледа в Стоунвейл, би видял една спокойна, добре контролирана мускулатура, а не изящен хубавец.

— Трябва да признаете — обади се Анабела, — че се облича добре.

— Да — съгласи се Изабел, — дори твърде добре.

Виктория не харесваше тези изучаващи погледи. Изабел като че ли работеше за графа, но не можеше да отрече, че Стоунвейл бе от онези редки мъже, които не парадираха с елегантно ушитите дрехи — неговите мощни рамене, здрав кръст, добре оформени черти не се нуждаеха от допълнително разкрасяване.

— Може би, ако се обърне, ще стане забавно — каза Изабел.

— Да, наистина — съгласи се радостно Анабела.

Виктория се вгледа отново във високата тъмна фигура до лейди Атертън. „Забавно“ май не бе най-точната дума, по-скоро „опасно“. И Виктория внезапно пожела да се сблъска с опасността. Социалният кръг на обществото, от което тя зависеше все повече и повече, не можеше да запълни дългите часове на нощта. Тя се нуждаеше от нещо ново, което да й помогне да издържи сред неспокойните кошмари.

Графът на Стоунвейл! Може би това бе тонизиращото средство, което търсеше…

 

— Скъпи Лукас, какво мислите за нея? Как ви се вижда? — лейди Атертън погледна Стоунвейл с безпокойство в красивите си и нежни очи.

— Мисля, че е добра, Джесика.

Лукас отпи от чашата шампанско, която държеше, а очите му шареха по тълпата.

— Но тя е малко възрастна.

— Аз също съм малко възрастен — забеляза ясно той.

— Глупости. Тридесет и четири години са една прекрасна възраст за мъжете, които имат намерение да се женят. Едуард беше на 33, когато се омъжих за него.

— Да, така беше, нали?

Очите на Джесика Атертън бяха пълни със съжаление и угризение, когато каза:

— Лукас, много съжалявам. Колко съм непохватна! Знай, че не исках да те нараня!

— Аз ще оцелея. Не се безпокой!

Лукас най-после намери с очи Виктория. Той се загледа във високата фигура на своята плячка, когато тя стъпи на дансинга с един пълен и по-възрастен барон. Виктория очевидно обичаше да танцува, макар и често да трябваше да удържа партньорите си: понякога — много млади и несръчни, понякога — много по-възрастни от нея. Тя смяташе тези мъже за безвредни.

Той съжаляваше, че не пое риска да я покани на танц. Щеше да бъде интересно да види дали щеше да го последва така лесно, както в игралната зала. Но не знаеше как тя щеше да се отнесе към непохватността на левия му крак. Той почувства липсата на каквато и да е жестокост у нея. Въпреки че тя определено беше с характер, той знаеше, че никога не би отправила остри забележки за неговото накуцване.

— Беше много оскърбително от нейна страна да ви последва в игралната зала — каза лейди Атертън. — Но аз се страхувам, че това е нашата мис Хънтингтън. Тя обикновено отива до ръба на това, което се смята за благоприличие. Но под съпружеско ръководство, аз смятам, че този елемент от нейния характер ще бъде овладян.

— Интересна забележка.

— Освен това има забележително пристрастие към яркожълтото — добави лейди Атертън.

— Ясно е, че мис Хънтингтън има свое собствено мнение и трябва да призная, че жълтият цвят я прави привлекателна. Малко жени могат успешно да ползват този цвят.

Лукас се вгледа в стройната, изтънчена фигура на Виктория, стегната в здрав корсаж. Жълтата коприна бе лъч от медна светлина в пълната зала. Той блестеше с огнена топлота сред класическите бели и разводнени цветове. Единственият проблем, ако, разбира се, може да се нарече така, бе твърде късият корсаж, който разкриваше нежните, високи издатини на нейния бюст. Лукас изпита непреодолимо желание да вземе един женски шал и да обгърне с него тялото на Виктория. Това желание не бе характерно за него и той се сепна учуден от самия себе си.

— Страхувам се, че има репутацията на една своенравна жена. Това е под влияние на нейната леля Клео Нетълшип, една необикновена жена — каза лейди Атертън.

— Аз предпочитам дама, която се отличава от другите. Това винаги предизвиква един интересен разговор, не смятате ли? Всъщност едва ли има голямо значение, дали ще водя много интересни разговори с жената, за която евентуално ще се оженя.

— Това е така — кимна леко Джесика, — но през този сезон просто няма богат избор от кандидатки за женитба. Може да се помисли и за мис Пилкингтън. Вие наистина трябва да се срещнете с нея, преди да вземете окончателно решение. Тя е прекрасно създание, винаги изрядна в държането си, докато мис Хънтингтън проявява рядко твърдоглавие.

— Мис Пилкингтън е без значение. Аз съм напълно удовлетворен от мис Хънтингтън.

— Но тя е на 25, докато мис Пилкингтън е само на 19. По-младите жени възприемат по-леко съпружеското влияние, Лукас.

— Джесика, повярвай ми, моля те, възрастта на мис Хънтингтън не е проблем за мен.

— Вие сте твърде упорит.

— Ще бъда много по-добре с жена, която знае какво иска и е в зряла възраст, отколкото с момиченце, което току-що е напуснало класната стая. А аз трябва да заявя, че мис Хънтингтън наистина знае какво иска.

— Вие смятате, че това е така, защото не се е омъжила досега? Вероятно сте прав. Тя много ясно е показала, че не смята да се омъжи като заложница на своето наследство. Всички, дори и най-заклетите зестрогонци, трябваше да се откажат от нея.

— Това ме улеснява — каза Стоунвейл и се усмихна със задоволство.

— Не ме разбирайте неправилно, но тя е твърде увличаща натура, като своята леля. Виктория приема похвали и ухажване, но само в рамките на едно приятелство.

— С други думи, всеки да си знае мястото и да си стои там.

— Ако те направят погрешна стъпка, тя ги отстранява моментално. Мис Хънтингтън е известна с това, че поддържа добри отношения с повечето хора, винаги е усмихната и сладкодумна. Обича много да танцува с по-малко привлекателните мъже и е много твърда с изтънчените хубавци, които се навъртат около нея — добави Джесика.

Това не го изненада. Мис Хънтингтън не би станала негова любовница за дълго, ако не знаеше как да манипулира мъжете. Той не трябва да върви по тънката нишка на ухажването.

— Тя е добре образована, нали? — попита Лукас.

— Някои казват — дори твърде добре образована. Чувала съм, че лейди Нетълшип е поела цялата отговорност за образованието на своята племенница и сега резултатите са очевидни. Мис Хънтингтън, без съмнение, си изпати в обществото поради твърдата позиция на своята леля преди време.

— Какво се е случило с родителите й?

Лейди Атертън се замисли, след което отвърна бързо:

— Починали. Твърде тъжно, нали? Бог дава, но и Бог взема.

— Да, наистина.

Лейди Атертън хвърли един несигурен поглед, след което продължи:

— Бащата на мис Хънтингтън починал, когато тя била малко момиченце, след което майка й се омъжила повторно. Но Каролайн Хънтингтън загива злощастно по време на езда осемнадесет месеца по-късно, а вторият баща на мис Хънтингтън, Самюъл Уитлок, починал два месеца след кончината на своята съпруга. Нещастен случай, доколкото знам. Паднал по стълбите и си счупил врата.

— Дълъг списък от нещастия, но фактът, че е останала от малка без родители, може да я подтикне да се заеме с моите финанси. Мълвата за натрупаното богатство от чичо ми не би се задържала при едно сериозно проучване.

Джесика сви устните си в знак на неодобрение.

— Страхувам се, че няма нищо общо с факта, че мис Хънтингтън е прекарала минималния период от време за траур след смъртта на втория си баща. Тя показа, че тъжи само за майка си, и приключи с траура по-рано, отколкото е прието.

— Вие ме обнадеждавате, Джесика. Аз желая жена, която предпочита забавленията пред дългия траур. Животът може да бъде твърде кратък и е срамно да си губиш времето в безсмислена печал за нещо, което не можеш да върнеш, не мислите ли?

— Човек трябва да се научи да понася нещастията, които го връхлитат. Това изгражда характера. А също и да спазва благоприличие — напомни Джесика, леко засегната. — Във всеки случай нейната леля, лейди Нетълшип, е приятна жена с добри обноски и могат да й се простят дребните чудатости, които понякога проявява. Страхувам се, че тя е позволила на своята племенница да се държи твърде волно. Смятате ли, че могат да се приемат необикновените маниери на мис Хънтингтън?

— Смятам, че мога да се справя много добре с мис Хънтингтън — отговори Лукас и отпи от шампанското, като продължи да наблюдава Виктория, танцуваща все още с възрастния барон.

Тя не бе това, което очакваше, осъзна Лукас с облекчение. Той се бе подготвил да изпълни задълженията си към своето име, своята титла и към всички хора, за които носеше отговорност, но не очакваше, че ще може да се забавлява при всички тези отговорности. Определено не това бе очаквал.

Той не бе подготвен за тази почти жестока пречка на физическо привличане. Джесика го бе осведомила, че Виктория Хънтингтън е доста представителна, но това, което видя, бе твърде далеч от описанието. Тя бе по-висока, отколкото той можеше да си представи, много по-висока от жените около нея. Но и Лукас бе висок мъж и за него бе добре да намери жена, която би стояла прекрасно до неговото рамо, отколкото някъде по-надолу към гръдния му кош.

Но не това бе очаквал.

Тя се движеше с големи, грациозни крачки и у нея нямаше и следа от толкова често срещаната женска префърцуненост. Тя танцуваше добре и той осъзна това не без чувство на раздразнение. Знаеше, че не може да се състезава дори с възрастния барон, когато се наложи да й бъде партньор в танц.

Лукас гледаше как под бляскавия полилей Виктория бе водена в танца без усилие от страна на барона. Светлината разкриваше красотата на прекрасната й тъмнозлатиста коса. Тя бе облечена в плътни дрехи, твърде къси според разбиранията на Лукас. Простият, небрежен стил разкриваше деликатните, примамливи очертания на нейния врат и чудесните й кехлибарени очи. Дамата определено знаеше какво да вземе от модата.

Не това бе очаквал.

Джесика го бе предупредила, че няма нищо особено във физиката на мис Хънтингтън, че не е изключителна красавица. Като разглеждаше веселите, одухотворени черти на нейното лице, Лукас предположи, че Джесика е била права, от една страна. Но той реши, че топлите златисти очи, пълни с такова предизвикателство, изтънченият женски нос и блестящата усмивка, вървяха заедно много добре. Имаше нещо очарователно и живо у Виктория, което привличаше и задържаше окото. То загатваше една подчертана страст, която чакаше да бъде пусната на свобода от избрания мъж.

Лукас хвърли още един поглед на усмихнатата Виктория и разбра, че жадува устните й.

— Лукас, скъпи!

Той неохотно се обърна от образа на своята избраница. Неговата наследница. Той се замисли, зарадван, докато тази дума мина още веднъж през съзнанието му.

— Да, Джесика? — той погледна с питащ поглед към красивата жена, която някога бе обичал и загубил заради липсата на титла и богатство.

— Лукас, не е късно да се срещнеш и с мис Пилкингтън.

Лукас си спомни как Джесика се подчини на диктата на своето семейство, като се омъжи за рус мъж, за да си осигури титла и богатство. С времето той я разбра и й прости. Сега, когато се бе докопал до титлата, но не и до богатството, от което отчаяно се нуждаеше, най-после разбра в какво положение се е намирала Джесика преди четири години.

Вече знаеше, че бракът не е свързан с чувствата, а със задълженията. Дългът бе това нещо, което Лукас разбираше твърде добре.

— Е, Лукас — подтикна го отново Джесика, — ще успееш ли да се ожениш за нея? За славата на Стоунвейл?

— Да — отговори Лукас. — Мис Хънтингтън е много подходяща.