Аманда Куик
Отдаването (18)

ГЛАВА 17

Естествено, Лукас беше приел нейното ужасяващо откровение толкова спокойно, като че ли тя просто му казваше какво е приготвил готвачът за вечеря. Какво беше очаквала тя? Виктория продължаваше да си задава този въпрос няколко дена по-късно, докато седеше с Анабела и леля Клео в магазина на една известна лондонска модистка. Беше ли допускала тя всъщност, дори и за момент, че той ще реагира така, както се очаква от един нормален съпруг да реагира на подобни шокиращи новини?

Ако имаше поне едно нещо, което бе научила относно Лукас до този момент, то бе, че той определено не е един обикновен съпруг. Дори когато от време на време беше арогантен, надменен, упорит, малко старомоден относно някои неща, никога не се оказваше на загуба. При това винаги се грижеше добре за всичко свое. Посвещаването му на земите и хората на Стоунвейл потвърждаваше това.

Все пак макар да знаеше какво е направила за него, не бе очаквала такава невъзмутима и трезва реакция. Беше все още леко изплашена от това, колко хладнокръвно прие той нейното жалко минало. Разбира се, тя имаше работа с един човек, който веднъж я бе завел в комарджийница и в публичен дом, припомни си Виктория, с един мъж, който я извеждаше в полунощ на езда.

— Това парче коприна не е ли прекрасно, скъпа? Освен това е точно твоят цвят — леля Клео посочи един топ плат с цвят на кехлибар.

— О, да, Вики! Направо превъзходно за бала на Джесика Атертън! — заяви Анабела. — Ти трябва да изглеждаш изумително на това голямо събитие и леля ти е права, цветът е много подходящ.

— Направо прекрасен! — Виктория протегна ръката си, за да докосне красивата материя.

— Какво мислиш за муселина, Вики? — леля Клео погледна въпросително.

— Много е приятен — Виктория положи усилия, за да се съсредоточи към настоящите си занимания. Муселинът беше с наситено жълт цвят. Тя веднага го хареса.

— Но той не е подходящ за бала на лейди Атертън — настоя Анабела.

— Тогава може да стане една рокля за разходка, гарнирана с нещо с акварелен цвят — предложи Виктория, която беше решила да не изпуска хубавия муселин.

Модистката, една дребна жена с неясен френски акцент, кимна в знак на потвърждение:

— Много очарователно, милейди.

— Много добре, една бална рокля от коприна и една рокля за разходка от жълтия муселин — каза решително Виктория. — А сега, що се касае до балната рокля, бих желала тя да бъде ушита по последна мода, разбрахте ли ме?

— Трябва да бъде нещо, което веднага приковава вниманието — заяви Анабела. — Може би нещо като кройката на тази рокля — тя посочи една страница от модно списание, което беше забелязала по-рано.

— Една прекрасна рокля, мадам! — увери я модистката.

Леля Клео се намръщи, докато се взираше надолу към страницата, която Анабела беше посочила. Тя представляваше скица на жена в рокля, която твърде много разкриваше гърдите й.

— Мислиш ли, че Лукас би харесал тази рокля, скъпа Вики? Знаеш какво каза той миналата вечер по време на вечерята. Съвсем определено спомена, че не желае да те вижда облечена в нещо с прекалено изрязано деколте.

— Лукас обича да си говори такива неща — обясни Виктория. — Но той всъщност не разбира много от мода. Тази рокля е за празненството у лейди Атертън и Анабела е съвсем права — трябва да бъде колкото се може по-вълнуваща.

— Е, добре. Аз ще оставя ти да обясниш това на Лукас — отбеляза Клео. — В края на краищата, той е твой съпруг.

Анабела се изкикоти:

— Аз съм сигурна, че досега Вики вече е моделирала своя лорд и го е превърнала в един съгласяващ се с всичко съпруг, който не причинява никакви тревоги на жена си.

Виктория се усмихна ведро и реши, че не е абсолютно необходимо да признава, че все още има някои трески за издялване у Лукас, преди да го е направила идеален.

— Той ще бъде доста доволен от тази рокля — каза тя.

— Кълна ти се, Вики, ти си едно вдъхновение за всички нас — каза Анабела с тон на обожание.

— Или един необикновено опасен пример. — Клео Нетълшип почервеня. — Много добре, а сега да тръгваме! Имаме още няколко ангажимента, които сме поели за този ден.

Не след дълго Виктория последва леля си и Анабела навън на улицата. Предимно търговски, районът беше претъпкан. Модни кабриолети, добре облечени жени и предизвикателно облечени контета изпълваха всичко наоколо.

Каретата на лейди Нетълшип чакаше до бордюра, но докато те се отправяха към нея, друга карета спря зад тяхната и кочияшът скочи, за да помогне на пътничката си. Изабел Рикот слезе от нея. Беше облечена в наситено зелено, което много подхождаше на очите й. Една малка шапка с перо бе кацнала наперено върху тъмната й лъскава коса.

— Добро утро, лейди Нетълшип! Радвам се да ви видя!

— Изабел! — Клео кимна учтиво.

— И сияещата булка! — Изабел се усмихна с тайнствената си усмивка, докато се обръщаше към Виктория. — Само какъв смут предизвикахте, когато се омъжихте за лорд Стоунвейл! Доста романтично! Сигурна съм, че някои се чудят какво биха казали уважаемите ви родители относно подобна прибързана сватба.

— Тъй като те вече не са сред нас, това едва ли има значение — отбеляза Виктория.

— Може би сте права. Вече чух, че вие и съпругът ви сте отново в града. Лейди Атертън дава прием във ваша чест, нали?

— Точно така — отвърна Виктория. — Надявам се, че се чувствате добре, лейди Рикот? — тя насила се усмихна.

— Много добре, благодаря ви!

— А вашият приятел Еджуърдс? Той в добро здраве ли се намира?

Усмивката на Изабел едва доловимо трепна.

— Напоследък не съм виждала често Еджуърдс. Предполагам, че е добре. Кажи ми, Вики, скъпа, ще се видим ли довечера у Фокстънови?

Тук Клео се намеси и отговори:

— Ние смятаме да се отбием за малко, но няма да можем да останем за дълго. Вики и Стоунвейл са в града само за няколко дни и получиха купища покани. Разбирате, че е невъзможно да се приемат всички.

— Мога да си представя — промърмори Изабел. — Фактът, че лейди Атертън изказа мнението си, че това е венчавката на сезона, изостри апетитите на всички домакини да видят в балните си зали тази известна двойка. Пожелавам ви приятен ден! Надявам се да ви видя тази вечер, а ако ли не, тогава на приема на лейди Атертън!

Виктория наблюдаваше Изабел, докато влезе в магазина на модистката; след това се качи в каретата след леля си и Анабела.

— Наистина, тази жена може така дяволски да те раздразни! Никога няма да ми стане симпатична.

— Кой? Изабел Рикот ли? Знам какво имаш предвид. Има нещо в тази жена, което дразни и действа неприятно — съгласи се Анабела.

— Но не и на мъжете — отбеляза Клео сухо.

Виктория направи гримаса и погледна назад, към магазина, докато каретата потегляше.

— Интересно е това, което каза за Еджуърдс, нали?

— Той не е първият й любовник, а и, без съмнение, няма да бъде последният — каза Клео. — Изабел винаги има около себе си един-двама мъже, които се влачат подире й.

Анабела се намръщи замислено:

— Като стана въпрос за това, никой не е виждал Еджуърдс тези дни нито с Изабел, нито с когото и да било.

— Наистина ли? — Виктория не можеше повече да чака, за да сподели тази малка пикантна новина с Лукас.

Но така се случи, че тя нямаше възможност да говори със съпруга си, докато не слезе по стълбите на неговата градска къща тази вечер. Беше се облякла много внимателно за първата си вечер в Лондон, която щеше да прекара навън като омъжена жена. Роклята й, в жълто и кремаво, падаше изящно и изискано до самите й глезени. Не носеше никакви бижута, освен кехлибарения медальон и едно гребенче от полирана черупка на костенурка в косите си. Лукас стоеше прав в хола и я чакаше. Беше облечен елегантно изцяло в черно и бяло. Тъмната му коса блестеше на светлината на полилея. Виктория погледна надолу към него от стъпалата на стълбите и се зачуди дали той би могъл да я обича така истински, както тя го обичаше. Може би най-доброто, на което можеше да се надява, беше неговата привързаност, компанията му и закрилата, която той предлагаше на всеки, за когото се чувстваше отговорен.

Тя едва ли можеше да се оплаче и да каже, че това е всичко, което е получавала от него. Беше получила много повече, отколкото много жени биха мечтали да получат от съпрузите си, особено от тези, които са се оженили заради пари.

Лукас галантно се наведе над ръката й, докато тя слезе по стълбите.

— Изглеждате прекрасно, мадам! Струва ми се, че аз съм най-щастливият мъж тази вечер.

Тя се усмихна.

— Аз самата се чувствам много по-щастлива, сър.

— Ще тръгваме ли вече, за да изнасяме представления на тълпите? — попита той сухо, докато я извеждаше навън през вратата.

— Всъщност точно това излиза, че правим, нали? Много повече бих предпочела да отида на среднощна езда с теб, Лукас.

— Лично аз очаквам с нетърпение една относително спокойна вечер, в която ще бъда премазван, стъпкван и отегчен в цяла поредица бални зали. Звучи определено по-успокоително в сравнение с приключенията, с които изглежда винаги се сблъскваме, когато ме повлечеш навън след полунощ.

Виктория му хвърли един смразяващ поглед, докато той й помагаше да се качи в каретата.

— Наистина, Лукас, начинът, по който се оплакваш, показва, че ти изобщо не си се забавлявал по време на нашите среднощни приключения. Добре, а сега нека ти кажа за Еджуърдс, след като чаках цял ден, за да намеря такава възможност.

— Какво за него? — попита Лукас, като седна точно срещу нея в каретата.

— Днес на улица „Бонд“ се срещнах с Изабел Рикот и тя достатъчно ясно даде да се разбере, че повече не се вижда с него. Всъщност от това, което леля ми и Анабела ми казаха, аз останах с впечатлението, че той повече не се е появявал в светските кръгове на обществото.

— Може би страда за някои от загубите си на игралните маси? — предположи меко Лукас.

— Лукас, ти предположи веднъж или два пъти, че той може да е въвлечен или в инцидента с каретата, или в нападението на разбойника. Мислил ли си изобщо по въпроса, че той може би ми е изпратил бележката и брошурата?

— Мислил съм за това — Лукас изучаваше улицата през прозореца на каретата. — Не се съмнявам дори и за момент, че той няма да има нещо общо, поне малко, ако пострадам при някой нещастен случай. Но не мисля, че това има някакво значение, за да те тревожа. Поне докато той не си подготви почвата, за да прави опити за изнудване.

— Но досега не е имало никакво искане за плащане — каза Виктория.

— Знам. Както вече казах, това е безсмислено. Както и да е, смятам да започна проучванията си с Еджуърдс.

— Ще си наемем ли преследвач? — попита Виктория, като се почувства въодушевена от перспективата. — Този, който бях наела да ми достави информацията за лорд Бартън, беше отличен.

Лукас срещна погледа й.

— Аз бих предпочел да не се забърквам с наемане на преследвач, ако мога да мина без него.

— Защо не?

— Защото, ако направя това, ще поема риска да си навлека неудобни въпроси относно смъртта на втория ти баща, а те на свой ред могат да доведат до неудобни въпроси относно теб.

— О! — Виктория седна обратно на мястото си. — Да, разбирам проблема. Ти си много умен, Лукас! Винаги мислиш в перспектива.

— Опитвам се.

— Как ще постъпиш, за да откриеш Еджуърдс?

— Ще започна, като направя няколко проучвания в клубовете му. Хората сигурно знаят нещо за него, тъй като непрекъснато играеше комар.

— Отлична идея!

— Радвам се, че одобряваш това! Защото ще ти се наложи да се прибереш направо вкъщи и да си легнеш, след като направим няколко посещения тази вечер.

— Какво? — очите й потъмняха. — Ти не можеш да направиш това.

— Страхувам се, че така трябва, мадам. Аз просто нямам възможност да те промъквам в моите клубове. И двамата знаем това. И тъй като не желая ти да се разхождаш и мотаеш посред нощ без мен, не ми остава никакъв друг избор, освен да знам, че си на сигурно място, добре завита в леглото вкъщи.

— Докато ти си навън и събираш информация? — Виктория беше разгневена. — Това не е честно, Лукас!

— Тук не става въпрос, дали е честно, или не. Това е въпрос, свързан с твоята сигурност. Аз няма повече да рискувам с разни неуправляеми карети, разбойници или призраци, които оставят след себе си неща, белязани с буквата У.

— Но, Лукас, аз ще бъда в компанията на леля Клео или в тази на Анабела. Аз няма да оставам сама.

— Това не е достатъчно, Вики. Човек не може да очаква от леля ти или от Анабела да те предпазват от неуправляеми карети или от разбойници, още повече, те не знаят, че би трябвало да те пазят от подобни неща. Не, аз искам да знам, че ти си на сигурно място вкъщи, докато аз съм в моите клубове.

Настроението на Виктория се помрачи, когато тя почувства неговата неумолимост.

— Ти не можеш да ме изключиш от твоите проучвания. И двамата се съгласихме, че основната причина да се върнем в Лондон, е да разучим тази работа. Това е свързано с мен.

— Аз не те изключвам. Искам просто да съм сигурен и да знам къде точно се намираш по времето, когато не мога да бъда с теб. Опасността дебне тук, в Лондон, Вики. Всички инциденти се случиха тук, така че аз искам, докато сме в града, да бъдеш или под мое лично наблюдение, или под ключ — заяви Лукас, като тонът му беше толкова ясен, колкото и думите му.

Виктория настръхна:

— Лукас, трябва да ти кажа, че докато в някои отношения си съвсем толерантен съпруг, то изобщо не одобрявам поведението ти, когато приемеш вид на висш офицер и започнеш да ми даваш заповеди. Аз не се намирам под твоето командване. Аз съм твой партньор, забрави ли? Ние и двамата участваме в тази работа.

— Преди всичко ти си моя съпруга и аз, като твой мъж, нося известна отговорност за теб. Съжалявам, ако понякога те обиждам с някоя заповед. Опасявам се, че не мога лесно да се отърва от старите си навици.

Виктория го дари с убийствен поглед.

— Не обвинявайте старите си военни привички, милорд. Това не е нищо друго, освен едно извинение и вие много добре го знаете.

— Е, добре тогава. Ако трябва да бъда напълно откровен, Вики, трябва да призная, че в някои случаи нищо друго, освен една директна заповед, не може да свърши работа, когато се занимавам с теб. Тази вечер е един от тези случаи. А сега престани да ме гледаш така, като че ли ти се иска да ме удушиш, и се опитай да ме гледаш като една любяща младоженка. Струва ми се, че пристигнахме у Фокстънови.

— Лукас, предупреждавам те, че няма да позволя да се отнасяш с мен като с глупаво дете!

— Дори и не бих сънувал подобно нещо — той погледна през прозореца, докато каретата бавно намаляваше ход. — Струва ми се, че ние сме помогнали на лейди Фокстън да събере такава голяма тълпа тази вечер. Без съмнение, те ще се чувстват безкрайно благодарни. Готова ли си, скъпа?

— По дяволите, Лукас, ти няма да успееш да се измъкнеш, като се държиш по този начин — тя го наблюдаваше, докато той слезе от каретата и се обърна, за да й подаде ръка. — Само защото ти можеш да ме прелъстиш фактически всеки път, когато пожелаеш, не означава, че аз съм една слабоволева, глуповата жена, на която можеш да заповядваш, както ти е изгодно.

Той стисна силно ръката си около пръстите й и внезапен смях изпълни очите му.

— Не мога да повярвам, че правилно съм чул всичко. Би ли имала нещо против да повториш това, което чух?

— Ти ме чу добре. О, виж, там са Анабела и Берти — тя се усмихна ослепително. — Не мога да дочакам да си поговоря с тях. — Виктория се втурна, като влачеше Лукас със себе си през навалицата от хора, насъбрали се на предното стълбище на градската къща на Фокстънови.

Усетът на жена му да избере точния момент, както винаги, беше смайващ. Лукас се усмихна мрачно на себе си, докато слизаше от каретата, спряла пред един от клубовете му. Нейното признание за това, че той имал силно въздействие върху нея и можел да я прелъсти, когато си пожелае, беше достатъчно, за да го накара да я върне обратно право вкъщи и да я заведе до леглото. Вместо това беше длъжен да я придружи до балната зала на Фокстънови, където му се наложи да прекара повечето от времето си в отблъскване на старите обожатели на Виктория. Всеки от тях се чувстваше длъжен да й признае прочувствено болката си от съобщението, че тя е дала ръката си другиму и се е омъжила. Виктория се бе забавлявала извънредно много и бе флиртувала така възмутително, че Лукас бе твърдо решен да изиска заслужено наказание, когато се прибере у дома.

Какво точно наказание ще осъществи, беше въпрос, на който той смяташе да отдаде заслужено внимание. Но междувременно на преден план изпъкваха други проблеми, които изискваха пълното му съсредоточаване.

Първият човек, когото Лукас видя като влезе в клуба, беше Фреди Мървейл. Младият човек се усмихна и го приветства.

— Приемете моите поздравления за женитбата ви, Стоунвейл! Не мога да кажа, че бях ужасно изненадан. Пожелавам ви всичко най-хубаво и така нататък. Вие сте късметлия човек. Вашата графиня е една прекрасна дама.

— Благодаря ти, Мървейл. — Лукас си наля една чаша бордо.

— Ще дойдете ли да поиграете няколко игри на карти? — попита Мървейл.

— За съжаление опасявам се, че времената, в които играех карти, са вече зад гърба ми. Сега аз съм женен мъж. Не мога повече да прекарвам цялата си нощ в игра на карти.

Мървейл се изсмя тихо:

— Предполагам, че лейди Стоунвейл ще има какво да ви каже по този въпрос, нали?

— Съпругата ми рядко няма какво да каже — съгласи се Лукас. — Някакви интересни новини?

— Точно така. Вие прекарахте последните няколко седмици в провинцията, нали? Сигурно ще ви е интересно да научите, че откакто между вас и Еджуърдс се разигра онази сцена малко преди да напуснете града, оттогава той много рядко е забелязван в клубовете. Всъщност беше длъжен да напусне този клуб.

— Не мога да си представя Еджуърдс да се откаже да играе карти.

— О, не си мислете, че го е направил! Но се носи мълва, че върти собствен бизнес с едно недотам почтено обкръжение. Чух, че бил видян в онази същата комарджийница, от която ме спасихте не много отдавна. „Зеленото прасе“ се казваше. Отвратително място! Въпреки че на него много му подхожда, не мислите ли?

— Убеден съм, че там ще се чувства направо като у дома си — съгласи се Лукас.

Бяха изминали около два часа, преди Лукас да прекрачи прага на „Зеленото прасе“. Нищо не се бе променило от нощта, когато бе довел Виктория тук. Това беше все още същото потискащо, шумно място, каквото си беше, когато той съвсем преднамерено го избра, за да шокира Виктория и да я накара повече да не пожелава да посещава комарджийници. Но не с това постигна успех, а с друго, помисли си той и се усмихна. Тази нощ Виктория имаше голямо изживяване.

Еджуърдс седеше на една игрална маса с група добре облечени млади контета, които се бяха порядъчно подпомогнали с вино. Очевидно са се канели да прекарат вечерта, опитвайки от удоволствията на живота. Лукас си взе една чаша бира от сервитьорката на бара и се насочи към групичката играещи.

— Господа — каза той спокойно, — бихте ли били така добри да ни позволите на мен и на Еджуърдс да си кажем една-две думи насаме.

Един от младите мъже го погледна и се намръщи:

— Ние точно сега започваме сериозно да играем. Нямате никакво право да се намесвате по този начин!

Но другият младеж вече се беше изправил на крака, той бе разпознал Лукас със закъснение:

— Моля за извинение, Стоунвейл. Не се притеснявайте и не бързайте. Струва ми се, че можем да изчакаме, за да продължим точно тази игра. Може би нашият късмет ще се обърне.

Лукас погледна младежа и едва-едва се усмихна:

— Единственият начин да проработи вашият късмет е да си намерите друго занимание. Докато играете с Еджуърдс, вие, без съмнение, ще продължавате да губите.

— Бих искал да ви уверя, че спечелих няколко хиляди лири преди около час — заяви първият мъж.

— Наистина ли? А с колко разполагате сега?

Мъжът изгледа Лукас:

— Това не е ваша работа.

— Съгласен съм с вас. Вие можете да постъпвате както си искате. Уверявам Ви, че изобщо не съм заинтересован от вашите загуби. А сега, бихте ли ме извинили?

— Хайде да вървим. Бързо — промърмори вторият младеж, като издърпа приятеля си от масата. — Ти едва ли искаш да се забъркаш в скандал със Стоунвейл. Можеш да ми вярваш. Един мой приятел е служил под негово командване. Разправя, че той знаел как да се грижи за себе си.

Еджуърдс наблюдаваше как двамата младежи се измъкват, и когато се скриха от погледа му, се обърна към Лукас:

— Не одобрявам много това, че наплашихте моите невинни агънца, преди да бъдат достатъчно оскубани, Стоунвейл. Само защото на теб ти се е усмихнала съдбата и си се оженил за пари, не означава, че ние, останалите, не трябва да продължаваме да си изкарваме прехраната.

— Аз съм уверен, че ще си намерите други източници за доход още преди разсъмване. Вие винаги сте бил много вещ при предпазливото опазване на това, което се намира в техните джобове и преминаването му във вашия. Кажете ми, Еджуърдс, кое по ви привлича — да измамвате глупави младежи, които просто прекалено много са пили, или да крадете от млади хора, които вече са мъртви или умират?

Еджуърдс разпиля картите на масата.

— Така значи, вие сте ме видели онзи ден. През цялото време се чудех за това. Трябваше да ти прережа гърлото, докато имах тази възможност, и да си тръгна чак когато се убедя, че си наистина мъртъв.

— И защо не го направи?

Еджуърдс сви рамене:

— Ако трябва да бъда съвсем откровен, не мислех, че ще доживееш до изгрев слънце, Стоунвейл. Очевидно имаш най-изумителния късмет.

— По-късно някой се опита да обърне късмета ми. Реших да се докопам до теб, за да разбера дали имаш някаква представа за това, кой би искал да го направи?

Еджуърдс се усмихна, като очите му проблясваха зад полуотворените му клепачи.

— Може би някой, който е загубил значителна сума пари в миналото от теб?

— Този списък ще включи и теб.

— Тогава нека ме включи.

Лукас направи малка пауза и каза:

— Да не би да се опитваш да ме убиеш, Еджуърдс?

— Бъди сигурен, нямам никакво намерение да се оставя да ми се обаждаш повече. Нима мислиш, че твоят късмет не би могъл да ти изневери? Струва ми се, че много добре си се погрижил за себе си след това.

— Случиха се един или два незначителни инцидента. Не е необходимо да навлизам в подробности. Ако ти наистина нищо не знаеш за тях, толкова по-добре, но ако ти е известно нещо за тях, бъди сигурен, че ще видиш как те ще престанат.

— Защо трябва да ме е грижа какво ти се случва? Ти започваш много да ми досаждаш, Стоунвейл.

— Тогава нека да го кажа по този начин — ако се случи още някакъв инцидент от такъв сорт, какъвто аз бих нарекъл обезпокояващ, то аз ще дойда да те потърся и тогава ще обсъдим въпроса по-подробно. Може би на „Клери Фийлд“? При изгрев слънце?

Ръката на Еджуърдс застина върху картите:

— Би било много нечестно в случай, че аз не съм автор на тези инциденти.

— Да, но много малко неща са честни в този живот, нали? Аз окончателно се убедих в това в деня, когато те видях да се разхождаш сред мъртвите и ранените и да прибираш каквото намериш в джобовете им.

Лукас се изправи на крака, обърна се и се отдалечи от игралната маса, без да се обръща назад.

 

Виктория стоеше пред прозореца облечена в нощницата си, когато чу как се отвори вратата, която съединяваше стаята й с тази на Лукас. Тя се обърна и го видя да влиза. Той се беше преоблякъл и носеше халат.

— Ето те най-после! Благодаря ти, Боже! Толкова много се тревожех! — Тя се затича боса и се хвърли в прегръдките му.

Лукас залитна едва доловимо, когато болният му крак се огъна от удара й, но той бързо възстанови равновесието си. Ръцете му я обгърнаха здраво.

— Аз ще се постарая да направя така, че по-често да се тревожиш, ако това е поздравът, който ще ме очаква.

— Моля те, не ме дразни. — Тя повдигна главата си от рамото му и направи гримаса. — Къде беше? Какво направи? Откри ли нещо, което може да ни е от полза?

Лукас хвана брадичката й с ръката си:

— Само един въпрос, сладка моя. Прекарах дълга нощ.

— Е, добре, аз също. А аз трябва да ти кажа, Лукас, че повече няма да ти позволя да ми заповядваш да си стоя вкъщи, докато ти си навън, като се забавляваш и търсиш информация. Да стоя тук и да чакам, е непоносимо за нервите ми. Добре, сега кажи какво направи? Намери ли Еджуърдс?

Той я пусна и я настани на един стол.

— Намерих го, но не мога да кажа дали той знае нещо за това, което става, или не. Обаче той си има причини, за да желае да ми причини неприятности.

Тя бързо кимна:

— Откога точно започна това, Лукас?

— От деня, в който получих тази проклета дупка в крака си. Еджуърдс беше там.

— Искаш да кажеш, че той също се е бил този ден?

— Не съвсем — каза Лукас. — Нека да кажем, че той предпочете да наблюдава битката от по-сигурно разстояние.

Виктория най-накрая разбра.

— Искащ да кажеш, че е дезертирал и избягал?

— Това се случва по време на битка. Еджуърдс не е нито първият, нито последният. Кой знае? Ако повече мъже имаха разум, не отстъпваха от позицията си и стреляха един срещу друг, докато никой не остане, ние щяхме да имаме по-малко войни.

Виктория беше потресена.

— Лукас, и ти не го порицаваш за неговото малодушие?

— Не съвсем. Страхливост по време на битка не се смята за проява на достойна за уважение черта на характера.

— И аз така мисля.

— Но аз мога да го разбера. — Той я изгледа хладно. — И да му простя. Не е лесно да се бориш със страха си. Ако не съм успял да науча нищо друго по време на службата си в армията, то поне за войната научих много. Не е толкова трудно да приемеш мисълта за това, че човек предпочита да избяга от сцените на битките. Това изглежда дори по-логично, като се размислиш.

Виктория се съвзе от първоначалното си изумление и се замисли над изявлението му.

— Може би имаш право. Никога не допускай приятелите ти в клубовете да чуят подобни неща.

Той се усмихна.

— Аз не съм пълен глупак. Казвам подобни неща само на теб, Вики. Ти си единственият човек, когото познавам и с когото мога да говоря свободно.

Тя му се усмихна, като усети как една приятна топлина се разлива по тялото й.

— Това е най-хубавото нещо, което някога си ми казвал. Аз съм много щастлива, че ме чувстваш по този начин, Лукас, защото открих, че чувствам абсолютно същото и към теб. Казвала съм ти неща, които дори и на леля Клео не съм казвала.

— Радвам се — каза той просто.

Виктория топло се усмихна и продължи:

— Но без значение какво е отношението ти към проявата на страхливост по време на битки, аз знам, че ти не си способен да се държиш като страхливец. Еджуърдс, без съмнение, също знае това. Затова ли храни лоши чувства и неприязън към теб? Той знае, че си го видял да бяга?

— Отчасти и за това. Другото е, защото, аз го видях какво прави след сраженията. Той тръгва през полето и ограбва мъртвите.

Виктория го загледа втренчено.

— Мили Боже, просто не мога да повярвам! — След това изведнъж й хрумна друго. — Той знаеше ли, че ти лежиш там, на полето? Видя ли те?

— Видя ме.

— И не направи нищо, за да ти помогне?

— Сметна, че не ми остава да живея още много, а и беше прекалено зает да ограбва бижута, часовници и други ценности — обясни Лукас.

Виктория скочи на крака и започна яростно да крачи напред-назад из стаята. Тя никога досега не беше разтърсвана от такъв гняв.

— Ще застрелям този човек следващия път, когато го видя. Кълна се, че ще го направя! Как е могъл да падне толкова ниско? Как е могъл да постъпи по такъв долен начин? Да те остави да лежиш там. Това е направо непоносимо!

— Склонен съм да се съглася с теб, че той беше затънал из дълбините този ден. Но пък се държа с много достойнство — каза Лукас мрачно.

— Не, сигурно не е. Чудя се дали Изабел Рикот не е научила за навиците му да лъже на карти. Може би затова го е зарязала. Тя обича слаби мъже, но може би е теглила чертата за подобен род слабост.

— Може би.

Виктория се обърна и закрачи обратно.

— Значи ти смяташ, че Еджуърдс може да стои зад тези инциденти и изпитва неприязън към теб, защото знаеш истината за същността му?

— Възможно е. Не мога да се отърва от чувството, че той знае повече, отколкото пожела да ми каже тази вечер. Аз го предупредих, че ако още нещо се случи, първо него ще потърся за обяснение.

Тя внимателно го погледна.

— Но ти не си абсолютно сигурен, че само той носи вина за това, което ни се случи?

— Мисля, че има още нещо в цялата тази история.

— Защото аз бях на прицел при някои от инцидентите.

— Съвсем възможно е Еджуърдс да те е избрал на прицел, защото е знаел, че това ще ме раздразни — каза Лукас.

Виктория седна на ръба на леглото.

— Това е много потискащо. Не сме в по-добро положение сега, отколкото бяхме, преди да го потърсим.

— Това тепърва ще видим. Ако се случат още някои инциденти, аз ще трябва да приема, че не съм предупредил този, когото е трябвало.

— Прав си. — Тя се намръщи, размишлявайки върху последните му думи. — Но ако инцидентите продължат, ние трябва също да приемем и факта, че вторият ми баща е жив.

— Допускам и тази възможност, но чувствам, че съм направил страхотен напредък в една друга област тази вечер — продължи той бавно.

Тя го загледа заинтригувана:

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид твоето признание, че притежавам способността да те прелъстя винаги, когато пожелая.

— О, това ли! — Тя почувства как топлина заля бузите й.

Лукас се изправи и тръгна към нея.

— Да, това. За теб може би е нещо незначително, скъпа моя, но това е въпрос от невероятна важност за мен. Това ми дава огромна надежда, сигурно разбираш. През един от следващите дни ти ще предприемеш последната стъпка и ще ми признаеш, че ме обичаш.

Тя порозовя и отстъпи назад, като се отдалечи от него.

— Ти вероятно не би трябвало да приемаш така буквално това, което ти казах, докато слизахме от каретата, Лукас. Аз ти бях много ядосана и говорех, без да се замисля.

Той се усмихна:

— Да не би да искаш да си върнеш думите назад? Ти не можеш просто така да се отречеш от тях. Аз няма да го позволя!

Тя изстена и направи още една крачка назад.

— Ти се каниш да приемеш за сериозно прекалено много от това, което съм казала. Гледаш на признанията ми като на един вид пълна капитулация, пълно отдаване. Аз просто знам, че така ще погледнеш в случая.

— Толкова лошо нещо ли е отдаването, Вики?

— Непоносимо. — Тя се отдръпна още назад и се оказа опряна на стената. Очите й се разшириха, когато той закрачи към нея, а неговите блестяха, докато се приближаваше. Много бавно той я обгради като в клетка, като притисна дланите си на стената от двете й страни на главата. Устата му се надвеси над нейната едва-едва.

— Непоносимо, хъм… Много добре, мадам, защо не го наречем една стъпка към уговорено примирие, вместо една стъпка към отдаването?

Дъхът й секна.

— За да го направим да бъде една стъпка към уговорено примирие, ние двамата би трябвало да дадем еднакви основания за това, милорд. Ще ви се наложи да признаете, че аз също имам въздействие върху вас.

— Да, аз го признавам.

Тя облиза устните си с върха на езика.

— Признавате ли, че аз мога да ви прелъстя, когато пожелая?

— Мадам, вие можете да ме прелъстите, дори просто като се разхождате из гостната стая или ми поднасяте чаша чай. Всеки път, когато погледна картината „Кралица Стрелица“, аз съм прелъстен.

— О! — усмихна се тя бавно. — Това друг пример за твоите умения на стратег ли е, Лукас?

Той не отвърна с думи. Устните му се приближиха към нейните — горещи, вълнуващи и опияняващи. Виктория обгърна с ръцете си врата му, тържествуваща от неговата топлина и сила.

Той прокара ръката си надолу по нейното бедро и повдигна фината материя на нощницата й до кръста.

— Лукас?

— Разтвори си краката, сладка моя.

Тя изстена тихо, потрепервайки възхитително, и направи това, което той й каза. Ръката му се промъкна между бедрата й.

— Лукас!

— Да, сладка моя. Точно така. Точно това исках от теб. Наречи го примирие или отдаване, ако искаш, това няма никакво значение.

Тя се прилепи плътно до него, докато той промъкна леко езика си в устата й точно когато промъкна пръста си в нейната топла влага. Той започна да движи и пръста и езика си едновременно напред и назад. Виктория си помисли, че ще се подкосят краката й.

Тя запази самообладанието си едва дотолкова, колкото да опипа отвора на неговия халат. Почувства възбудата, твърдостта и тежестта му и прокара нежно пръстите си.

— О, Боже, Вики!

Той я премести нежно назад, към леглото, като я събори върху него и започна да целува гърдите й, корема й, който беше мек като коприна, нежната кожа на бедрата й. Без предупреждение целувките му станаха много по-интимни. Виктория започна да диша тежко първо от изумление, а после от почуда, когато почувства устните му върху най-тайната й част.

— Лукас, това е възмутително! Ти не можеш така да… — пръстите й се притиснаха към тъмната му коса и цялото й тяло непоносимо се стегна. — Лукас!

Тя все още беше по средата на изгарящия я оргазъм, когато почувства как той се плъзна по цялата й дължина и навлезе дълбоко и тежко в тялото й. Зъбите на Виктория се впиха в кожата на голото му рамо. Тя го прегърна здраво, като че ли никога не смяташе да го пусне да си тръгне, когато неговият дрезгав вик отекна в ушите й.