Аманда Куик
Отдаването (16)

ГЛАВА 15

— Престанете с това! Хвърлете пистолета, преди някой да е пострадал, момче!

Гласът на Лукас прозвуча невероятно спокойно и властно. Той говореше така много рядко, но винаги произвеждаше невероятен ефект. Това определено беше тон, който изискваше моментално подчинение. Виктория беше много впечатлена, независимо от всичко.

Разбойникът се завъртя на седлото си.

— Какво, по дяволите…? Дяволите да те вземат, кой си ти? Тази карета е моя. Върви си търси друга. Нямам никакво намерение да деля с разни таквиз кат тебе.

— Ти не ме разбра, момче. Не желая каретата. Аз съм по друга работа тук. Хвърли пищова!

— Кой си ти, бе? — гласът на разбойника потреперваше. — Кой си ти, господине? Ти не можеш да бъдеш призрак. Нали тъй приказваха, че са се завърнали. Ти не можеш да бъдеш призрак.

— Пистолетът, ако обичаш — гласът на Лукас прозвуча малко по-остро и пищовът веднага беше хвърлен в протегнатата му длан. — Добро момче! А сега нека да видим какво става с пътниците.

В този момент кочияшът, без съмнение, бе все още под впечатлението, че изведнъж се е сблъскал лице в лице с двама разбойници вместо с един; използва възможността, скочи от капрата и се шмугна в храстите.

Пронизителен писък се понесе от каретата, когато пътниците разбраха, че са изоставени от кочияша. Конете се подплашиха от виковете и се понесоха напред, като юздите им ожесточено плющяха.

— Мътните го взели! — Лукас направи безуспешен опит да сграбчи юздите на единия от конете, докато кочияшът развълнувано притича покрай него.

В този момент разбойникът видя своя шанс да избяга. Той заби петите си в хълбоците на коня. От страх животното се втурна напред в галоп точно в обратната посока, по която се носеше каретата.

Друг писък се разнесе от каретата. През отворения прозорец се подаваха изплашени глави. Виктория видя как Лукас обърна коня си, за да догони каретата, и реши да не губи повече време.

Колата беше много по-близо до нея, отколкото до Лукас, а и разбойникът имаше намерение да избяга.

Тя пришпори бързо кобилата си към пътя.

— Настигнах я, Лукас. Не го оставяй да избяга! — Тя препусна в галоп с кобилата си редом до един от по-старите коне от впряга и се готвеше да хване юздите. Животното веднага започна да намалява ход, като че ли почувствало облекчение да бъде под човешки контрол.

— Мили Боже, пази се! — изкрещя Лукас. Но вече беше сигурно, че каретата ще бъде спасена — конете бяха намалили ход. Тогава той се обърна и препусна в противоположна посока след тежко галопиращия кон.

Виктория потупа запотения врат на коня от каретата и погледна назад точно навреме, за да види, че изобщо не можеше да става сравнение между бързината на чистокръвния жребец на Лукас и другия кон, който беше използван за оран. Разбойникът нямаше никакъв шанс да избяга.

Тя събра юздите на конете и издърпа качулката на главата си така, че лицето й да остане в сянка.

— Всичко е наред — извика тя на скрилия се кочияш. — Сега можеш да излезеш. Не си в опасност. Погрижи се за пътниците си, ако обичаш, добри ми човече.

От прозореца на каретата се подаде една възрастна жена, увита с шал около главата си.

— О, небеса, вие сте жена, нали? Накъде върви светът, след като се позволява на жените да яздят посред нощ, обути в бричове? Вие би трябвало да се срамувате от себе си, млада жено!

Виктория се усмихна:

— Да, мадам — каза тя възможно най-скромно и с акцент, — съпругът ми е на вашето мнение.

— А къде е самият ви съпруг, ако мога да попитам?

Виктория кимна по посока на пътя, където Лукас водеше обезсърчения разбойник обратно към каретата.

— Ей го там, мадам. Той хвана вашия разбойник заради вас.

— О, Господи, не го искам — жената се облегна назад в каретата си и заговори на компаньонката си, която, изглежда, щеше да получи още един истеричен припадък: — Марта, струва ми се, че той избяга в гората. Престани с този ужасен звук и извикай Джон, кочияша. Човек просто не може да разчита в днешно време на тази прислуга.

— Тук съм, мадам — обади се кочияшът, като се появи много бързо откъм храстите. — Аз просто изчаквах възможността да заловя проклетника — той изумено погледна Виктория, която му подхвърли юздите. — Сигурен ли сте, че не искате да ни ограбвате?

— Не, нямам никакво намерение да ви ограбвам.

— О, мили Боже, тя прилича ли ви на разбойник? — възрастната жена отново си подаде главата от прозореца и погледна свирепо кочияша си, докато той овладяваше конете. — Тя е жена, преоблечена в мъжки дрехи, и би трябвало изцяло да се засрамиш от себе си. Представете си една жена с добро и благоприлично възпитание да се появява наоколо по този начин върху гърба на коня посред нощ. Ако съпругът й има поне малко чувство за приличие, би трябвало да я набие, та да й дойде умът в главата.

Лукас се появи на коня си, влачейки пленника, точно навреме, за да чуе последната забележка.

— Обещавам ви, мадам, че ще взема под внимание вашия съвет.

Жената моментално пренасочи вниманието си към него:

— Вие сте нейният съпруг, предполагам. Какво, по дяволите, си мислите, че правите, като я оставяте да се разхожда тук по този начин?

Лукас се усмихна:

— Опитвам се да вървя в крак с нея и ви уверявам, че това никак не е лесно. Добре ли се чувствате, Вие и вашата прислуга?

— Съвсем добре, много Ви благодаря. Ние се връщаме от дома на наши приятели, но закъсняхме. Това е грешка, която повече никога няма да повторя. Какво смятате да правите с него? — тя кимна към посърналия разбойник, който все още носеше шала си като маска.

— Е, що се отнася до това — започна замислено Лукас, — предполагам, че трябва да го предам на съответните власти.

От страна на разбойника се чу тихо хлипане и нищо повече.

— Да, да, на съответните власти — каза жената оживено. — Направете това. А когато свършите с тази работа, предполагам, ще се заемете и с жена си. Жена, на която й се позволява да се разхожда посред нощ и да носи мъжки бричове, ще свърши зле. Аз Ви казвам това. А сега, стига вече с тези глупости. Карай към къщи, Джон.

— Да, ваше благородие. — Кочияшът се качи обратно на капрата и леко размаха юздите. Каретата потегли тежко напред и скоро изчезна от погледа им след завоя.

Виктория се вгледа в разбойника. Не се изискваха никакви изключителни познания, за да се стигне до заключението, че конят е от най-близката ферма.

— Може би един професионален разбойник би трябвало да заложи на по-бързо животно. Кой си ти, момче? От тази околност ли си?

От страна на разбойника се чу още един хленч; той хвърляше уплашени погледи към Лукас, сякаш търсеше подкрепа от него.

— Отговори на дамата! — нареди Лукас меко.

Младият мъж неохотно протегна ръка и издърпа шалчето надолу. Виктория с внезапна болка осъзна, че той едва ли е на повече от 15 години. Момчето погледна първо Лукас, а после Виктория с уплашено изражение.

— Били ме викат.

— Били чий? — запита Лукас търпеливо.

— Били Симс.

— Е, добре, Били. Страхувам се, че много си загазил — отбеляза Лукас, прибирайки пищова обратно в джоба си. — Графът на Стоунвейл не одобрява, когато разбойници действат в тази околия.

— Дан’си мислите, че да’ам пет пари за туй, к’во одобрява негово не знам си к’во благородие? — избухна Били. — Не бих вършил таз’ работа като проклет разбойник изобщо, ако последният граф не беше изхвърлил майка ми, мен и сестра ми от нашата къща. К’во, мислите, друго ми оставаше да върша, след като баща ни си опъна петалата от треска? Ний живейм с моята леля и семейството й и няма достатъчно стаи, нито пък храна наоколо. Трябва ли да стоя и да гледам как всичките женоря у дома умират от глад? Не, дяволите го взели! Правих това, което трябваше да направя, като ползвах пищова, който баща ми остави. Туй е всичко.

Лукас го загледа с уважение за известно време, без да каже нито дума.

— Ти си съвсем прав, Били. На твое място аз може би бих направил същото.

Били го загледа леко сконфузен.

— Вий ми приличате на дребен благородник. Сигурно и вий бихте хванали пътя по тоз начин.

— Както ти каза, Били, един мъж върши това, което е длъжен да направи. Но да бъдеш такъв, какъвто можеш. Чувам, че нещата са се променили по тези места. Във владенията на Стоунвейл е дошъл нов граф.

— Не ще да е по-добър от последния граф, помнете ми думите. Кръвта вода не става и сортът им е все еднакъв. Изсмукват и последната капка кръв от хора като мен и моята майка. Майка ми разправя, че новите хора горе в голямата къща са различни, а и аз чух к’во говорят хората в селото, за туй че призраците се били завърнали, но не вярвам на нищо от туй, което говорят.

— Така ли е наистина? — Конят на Лукас се размърда и той разсеяно го потупа по гърба. — Ти си помисли в началото, че аз съм призрак, нали?

Били намусено го стрелна с поглед.

— Вий просто ме изненадахте. Туй е ’сичко. Не съществуват таквиз неща кат’ призраците. — Били се загледа в шалчето на Виктория, заметнато около врата й. Кехлибареният цвят го смути.

— Сигурен съм, че си прав. Но всичко това няма нищо общо с нашата работа. Тук имаме друг проблем.

Били избърса носа си с опакото на ръката си.

— Какъв проблем?

— Как така какъв проблем? Проблемът, какво ще правим с теб, разбира се.

— Що просто не ме гръмнете с вашия проклет пищов и да свършим с всичко?

— Това, естествено, е една възможност. При това съвсем не е необичаен край за един разбойник. Какво мислите вие, госпожо? — Лукас погледна Виктория.

— Аз мисля — каза Виктория меко, — че Били трябва да се яви пред конюшните на графа на Стоунвейл утре сутринта и да уведоми новия коняр, че е нает на работа. А сега мисля, че трябва да си иде вкъщи и да успокои майка си. Без съмнение е, че тя сигурно изключително много се притеснява за него.

Били повдигна очите си и я погледна въпросително:

— К’во ви кара да мислите, че ще получа работа в голямата къща?

— Можеш да бъдеш сигурен, Били — каза Лукас успокоително, — че ще има работа за теб. Работа с по-голямо бъдеще от тази. Тя няма да ти носи толкова вълнения като тази да бъдеш разбойник, но ние се съгласихме с теб, че мъжът трябва да върши това, което му повелява дългът. Ти имаш цял куп женоря вкъщи, за които трябва да се грижиш и не можеш да си позволиш да имаш професия, където могат да те убият тази или другата седмица.

— Т’ва някаква игра ли е, която си играете с мен? — момчето погледна подозрително Лукас.

Виктория се усмихна, закрита под сянката на качулката.

— Това не е игра, Били. Иди си сега при майка си и утре сутринта се яви пред главния коняр. Надниците може би няма да са толкова високи, колкото можеш да изкараш тук, на пътя, но ще бъдат постоянни и сигурни. А точно от това се нуждае семейството ти. Какво има да губиш? Ако нещата не потръгнат, ти винаги можеш да се върнеш към стария си занаят.

Били задържа погледа си за известно време върху нея, опитвайки се да проникне с очите си под качулката на наметалото й. Най-накрая той разтърси главата си със страхопочитание.

— Вий сте, нали? Вий двамата сте призраците — Кехлибарения рицар и неговата дама. Погледнете само шалчето, дет’ го носите. Значи е вярно туй, дет’ разправят хората в селото. Вий сте се завърнали след толкоз много време, за да яздите по земите на Стоунвейл в полунощ.

— Иди си вкъщи, Били. Мисля, че всички имахме достатъчно много вълнения за тази вечер — каза Лукас.

— Да, сър. Няма нужда да ми го повтаряте два пъти. Аз не съм привикнал да имам разговори с двойка призраци. — Били дръпна юздите на коня, ритна го силно и животното препусна в буен тръст.

Виктория го проследи, докато изчезна зад завоя на пътя, след което свали качулката на пелерината си и тихо се засмя.

— Трябва да си призная, милорд, че винаги съм прекарвала много интересно времето си с вас, когато сме търсили приключения посред нощ.

Лукас тихо изруга.

— И никога не сте прекарвали скучно, така ли?

— Никога. Какво ще правим сега?

— Би трябвало да последваме съвета, който ни даде дамата от каретата. Аз би трябвало да те заведа вкъщи и да те набия за безсрамието, което проявяваш, като се разхождаш нощем в мъжки бричове. Но това едва ли ще свърши много работа.

— Това не е най-доброто разрешение — съгласи се Виктория оживено. — Във всеки случай идеята да търсим приключения тази вечер е изцяло твоя, така че това изобщо не би било честно от твоя страна.

— Аха, но ти не си мислиш, че аз съм честен човек, нали, Вики? Ти си мислиш, че съм своеволен, че проявявам деспотизъм и съм невероятно коравосърдечен, да не говорим за педантизма ми.

— Лукас, аз… — тя наведе очи.

— Няма значение, Вики. Крайно време е да се прибираме вкъщи. За тази вечер си получи приключението.

Той насочи Джордж в посоката, от която бяха дошли, и на нея не й оставаше друг избор, освен да го последва.

Половин час по-късно тя беше на сигурно място в леглото си, но се чувстваше прекалено самотна в него. Невъзможно бе да заспи. Обърна се на едната си страна и се опита да прогони думите на Лукас от съзнанието си — „Ти си мислиш, че съм своеволен, че проявявам деспотизъм и съм невероятно педантичен.“ А и такъв си беше, уверяваше се тя за стотен път. Определено тя нямаше нужда от повече доказателства след поредното им спречкване през деня. Знаеше, че рано или късно ще си покаже рогата, както постъпваха другите, така наречени джентълмени, които, след като се оженеха, установяваха пълен контрол върху парите на жените си. Но тя също така прекрасно съзнаваше, че всеки друг така наречен джентълмен от всичките й познати щеше да предаде нещастния Били на властите и щеше да се погрижи момчето да увисне на бесилото без никакво угризение на съвестта. Джентълменът щеше да постъпи или така, или щеше да застреля момчето на пътя и щеше да се мисли за герой.

Още в момента, когато осъзна, че си имат работа с момче от околността, тя нямаше абсолютно никакви съмнения относно това, как Лукас ще се справи с положението. Знаеше, че той нито ще застреля момчето, нито ще го изпрати на бесилката. Истината беше, че нейният съпруг не приличаше на нито един от господата, които познаваше, и тя знаеше това още от самото начало. Това беше и причината, заради която се бе озовала в това положение.

Това, обаче, не означаваше, че Лукас не е арогантен, своеволен и деспотичен от време на време.

Тя се обърна на другата страна и се загледа в затворената врата, която съединяваше стаите им. Тоалетната масичка все още стоеше пред нея. Лукас си беше отишъл направо в своята спалня, след като я доведе до вратата й.

Виктория бе очаквала с нетърпение той да дойде в леглото й след тази тяхна нощ, изпълнена с приключения, фактът, че той не дойде, я разтревожи. Тя се чудеше дали не е отишла прекалено далеч, като е барикадирала вратата си срещу него. Може би бе нанесла удар по гордостта му, прекалено жесток удар, който означаваше открито неподчинение. Въпреки всичко той беше неин съпруг. Имаше си свои права, а тя като негова съпруга също има своите задължения.

Виктория се отказа да прави безуспешни опити да заспи и се измъкна от завивките. Нощницата й се развя около нея, когато се отправи към тоалетната масичка пред вратата. Тя напрегнато се заослушва за звуците, които биха идвали от другата стая и които можеха да й подскажат дали Лукас също има проблеми със спането, но не чу нищо.

Желанието й да отвори вратата, която съединяваше стаите им, и много тихо да се промъкне при него, за да види дали той е заспал, беше непреодолимо. Но барикадата се оказа голяма пречка за нея. Тя можеше да я избута назад на старото й място, но по този начин сигурно щеше да събуди Лукас.

Погледна през прозореца и се усмихна. Щом графът на Стоунвейл можеше да се придвижва от една стая в друга, като използва перваза на прозореца, то и тя би могла. Виктория се качи на прозореца, отвори го и погледна надолу — земята изглеждаше много далеч, а и первазът не й се виждаше толкова широк, колкото си мислеше. Така или иначе той се бе справил и беше минал по него дори с болния си крак.

Виктория си пое дълбоко въздух и стъпи на перваза. Студът проникна през тънката й муселинена нощница и тя потрепера. Промъкваше се бавно към другия прозорец, като се придържаше за студените камъни на стената. Нямаше да бъде толкова лесно, колкото си беше мислила. По най-трудния начин откри, че й се завива свят от височината. Всеки път, когато погледнеше надолу, главата й се замайваше.

На половината път между двата прозореца Виктория съвсем спря. Знаеше, че не може да продължи. Лукас беше представил преминаването си по перваза така, като че ли се е разхождал из парка. Тя не знаеше как той се е справил, но беше принудена да признае поражението си. Опита се да се върне обратно и разбра, че има затруднения с изпотяването на ръцете си. Връщането назад се очертаваше да е по-трудно, отколкото да върви напред.

Това беше смехотворно. Ужаси се от неспособността си да помръдне. Трепереща от студ, плътно прилепена назад, към каменната стена, Виктория се опита да мисли, като затвори очите си. Определено не можеше да остане навън през цялата нощ. Отвори очите си и видя, че прозорецът на Лукас е отворен.

— Лукас, Лукас, чуваш ли ме?

Не чу никакъв отговор и сърцето й замря. Мисълта — позорно да се разкрещи, докато някой от прислугата я чуеше — й се струваше прекалено унижаваща, за да може дори да я допусне.

— Лукас! — извика тя, този път малко по-високо. — Лукас, вътре ли си? Дяволите да те вземат, Стоунвейл. Всичко това е по твоя вина. Събуди се и направи нещо.

— Мътните го взели! Какво, по дяволите, става? — каза Лукас, като се появи на прозореца. — Трябваше да предположа, че ще се опиташ да направиш нещо подобно. Какво, по дяволите, мислиш да правиш?

Тя почувства облекчение.

— Аз просто излязох на разходка — промърмори тя. — Изглежда, че имам някакъв малък проблем със замайването от височината.

— Не мърдай, ще дойда и ще те взема.

— Аз не съм тръгнала на никъде. — Тя наблюдаваше как той сложи крака си върху прага на прозореца и стъпи на перваза. — Мили Боже, милорд, вие сте гол!

— Съжалявам, че засягам деликатната ви чувствителност. Бихте ли предпочели да се върна обратно вътре и първо да се облека?

— Не! Не, да не си посмял! Измъкни ме от този ужасен перваз, преди да си направил каквото и да било.

— Да, милейди. На вашите услуги съм, милейди. Толкова съм щастлив, че мога да ви помогна, милейди. Не повишавайте тона си, милейди, или прислугата наистина ще има за какво да говори утре сутринта.

Тя се отпусна малко, когато силните му пръсти я хванаха за китката.

— Как, по дяволите, си успял да се оправиш по-рано, когато дойде в спалнята ми?

— Бъди сигурна, че не съм минал по този начин само защото обичам да се разхождам по первазите. Използвах го, понеже ти беше избутала онази проклета тоалетна масичка пред вратата, спомняш ли си? Да, разбирам, че барикадата е все още на мястото и затова ти си тук, отвън, нали?

— Страхувам се, че случаят е точно такъв. — Тя го последва с благодарност през отворения му прозорец и влезе на сигурно място в спалнята му, като въздъхна с облекчение и потри ръце. — Много ти благодаря, Лукас. Просто не мога да ти опиша колко ужасно несигурна бях там, на перваза.

— И аз нямам думи да ти опиша колко ужасно изплашен бях, когато те видях! — Ръцете му обгърнаха рамената й в силна прегръдка. — Аз, естествено, съм безкрайно поласкан от ентусиазма ти относно моето легло, но следващия път, когато поискаш да дойдеш при мен, опитай да почукаш.

— Не си ли позволявате прекалено много, милорд? — каза тя, като се намръщи.

— Позволявам ли си? Да не искаш да кажеш, че си била навън, върху онзи перваз, защото си била отегчена и не си могла да измислиш какво друго да правиш до края на нощта, освен да се разхождаш от прозорец до прозорец?

Нямаше никакъв смисъл. Тя едва ли можеше да отрече, че се е опитвала да се добере до спалнята му.

— Не ме дразни, Лукас. Положението ми е достатъчно унизително.

Той се усмихна бавно и много чувствено.

— Какво толкова унизително има в това да си признаеш, че ти харесва това, което двамата откриваме в брачното си ложе, скъпа моя?

— Не това, а това, че ти бях ядосана през целия ден, а сега ти, без да се замислиш, ще направиш заключението, че аз съм тук, защото искам да се любим.

— А не си ли точно за това тук?

— Да, така е. Но това не означава, че съм си променила мнението за каквото и да е, а ти, разбира се, ще си помислиш, че съм го променила. Или пък още по-лошо — ти можеш да си извадиш заключение, че винаги можеш да ме поставиш на колене, като ме изведеш в полунощ да търсим приключения. Това изобщо не е така.

— Няма изобщо за какво да се срамуваш, Вики — той тихо се изсмя. — Но ако това ще те успокои, аз ти обещавам да не стигам до извода, че твоето присъствие тук означава, че си ми простила завинаги. Така става ли? Утре можем да се върнем обратно на бойното поле и към битката, която ти започна днес, ако това е, което ти желаеш.

— Лукас, ти си непоправим. Знаеш много добре, че нещата между нас ще изглеждат по друг начин сутринта. Как бих могла да се държа студено с теб утре, след като ще сме се любили тази нощ.

— Не знам как би могла — каза той, като я повдигна и я сложи на леглото си.

Тя повдигна очи и го изгледа през миглите си, докато той се навеждаше към нея.

— Може би аз би трябвало да бъда тази, която да моли за работа в твоите конюшни, вместо Били Симс? По този начин ще мога да допълвам издръжката си, която се каниш да ми дадеш.

Той я целуна по врата.

— Да не би случайно да си рискува живота, като се катери по този проклет перваз само за да продължим спора си, или дойде тук, за да се любим?

Виктория се отпусна и обви с ръце врата му.

— Дойдох тук, за да изпълниш съпружеските си задължения и да се любим.

— И аз така си помислих. — Той притисна гърдите й, а устните му срещнаха нейните.

След известно време Виктория се размърда сънливо в огромното легло. Отвори очите си и видя Лукас на прозореца — беше поставил единия си крак на перваза.

— О, Боже Господи, къде си тръгнал?

— Да избутам тоалетната ти масичка настрана от вратата. Да не мислиш, че камериерката ти няма да се зачуди защо си се чувствала задължена да се барикадираш в собствената си стая тази нощ?

— О, прав си. Бъди внимателен, Лукас!

— Веднага се връщам.

Той изчезна в нощта и няколко минути по-късно Виктория чу как тежката тоалетна масичка се отмества и се връща обратно на старото си място. Вратата между двете стаи се отвори и Лукас си влезе обратно в стаята, като изтърси ръцете си от праха. Виктория го погледна сърдито.

— Добре де, а сега какво съм направил? — запита той, докато се шмугваше в леглото.

— Не мога да разбера как можеш да се разхождаш нагоре-надолу гол.

— Кой може да ме види освен теб, разбира се — той се усмихна и преметна крака си върху нейните. — А и ти си точно толкова гола, колкото и аз.

— Няма значение — тя направи пауза. — Лукас, имам нещо да ти казвам.

— И какво ще бъде то, сладка моя?

Виктория го наблюдава известно време и като подбираше думите си, каза:

— Относно нашия спор.

— Кой по-точно?

— Този, относно парите.

— Не може ли този разговор да почака до закуската? Чувствам се уморен. Да яздиш кон посред нощ, да спасяваш дама от перваза на прозореца и да местиш тежки мебели — всичко това изисква много усилия, особено на моите години.

— Това е важно, Лукас!

— Много добре, тогава. Кажи какво има, за да можем и двамата да поспим.

— Само искам да ти кажа, че съжалявам за повечето от отвратителните неща, които ти наговорих по време на разговора ни относно парите — каза Виктория много сериозно.

— За повечето от отвратителните неща? Не за всички?

— Не, не за всички, разбира се, защото не чувствам, че не съм съвсем права. Въпреки това аз не би трябвало да намеквам, че ти си като всеки друг съпруг, който поема пълния контрол върху парите на жена си. Истината е, че ти си твърде различен от всички други мъже, които някога съм срещала.

Той докосна кехлибарената висулка, която се беше сгушила между гърдите й.

— И вие, мадам, сте съвсем различна от всички други жени, които някога съм срещал. И след като се извинявате за повечето от отвратителните неща, които казахте, предполагам, че най-малкото нещо, което мога да направя е, да оттегля заплахата си да ви огранича с тримесечна издръжка.

— Е, и аз така мисля. Наистина, Лукас, ти и представа си нямаш колко арогантно прозвуча, когато ми отправи тази ужасна заплаха.

Той се засмя и я придърпа върху гърдите си.

— Не мисля, че и ти имаш някаква представа колко арогантна изглеждаше, когато ме накара да си направя оглушки и да ти задоволя прищевките.

— Не съм правила подобно нещо.

— Нима не си? — Той прекара палците си по извивките на скулите на лицето й. — Ти непрекъснато ме проверяваш, Вики. Постоянно ме подбутваш и проучваш до каква степен ще те оставя да правиш каквото си искаш, преди да ти стегна юздите. И когато достигнеш границата и откажа да те глезя по подобен начин, ти ми отмъщаваш, като ме обвиняваш, че съм един типичен деспотичен мъж, който не заслужава доверие и който само преследва парите на жена си.

Тя осъзна, че той говори напълно сериозно.

— Лукас, това не е вярно.

— Мисля, че е вярно, сладка моя. И за да бъда съвсем честен, не те виня напълно. Ти имаш добър повод, за да бъдеш внимателна и да поставяш под съмнение доверието си в мен. Но не одобрявам, когато се опитваш да ме използваш нечестно.

— Така ли гледаш на моето поведение? Като опит да те управлявам?

— Аз мисля, че това си е твой начин да доказваш на себе си, че не зависиш от моята милост, че можеш да имаш власт над мен и следователно над положението, в което си се оказала. Това е един напълно естествен отговор, но причинява някои неприятни моменти между нас двамата.

— На мен ми се струва, че ти се опитваш нечестно да ме използваш и да ме контролираш още от самото начало — каза Виктория тихо. — Ти дори ми го каза още в онази първа нощ в градината на леля ми, когато ми обясни, че аз няма да мога да ти се противопоставям, защото ще ми дадеш това, което никой мъж никога не би могъл.

— Това и направих.

— Е, не смяташ ли да ми се извиниш за това?

— Няма много смисъл в това, не мислиш ли? Но аз не го отричам. — Той я придърпа и наведе устните си върху нейните. — Аз направих всичко, което се налагаше само и само да те получа.

Лека тръпка от хладина премина през Виктория. Лукас си призна, че е получил наследница независимо от цената. В тази сделка изобщо не беше включена любовта, или поне не от негова страна. Той се бе оказал прекалено коравосърдечен още от самото начало. Тя не трябваше да забравя този факт, особено когато лежеше в прегръдките му. Беше толкова лесно да се преструва, че всичко между тях двамата е наред; като например да се преструва, че той не е измислил идеята за нейното отдаване.

— Изабел Рикот веднъж ми каза, че слабите мъже са много по-полезни за една жена, отколкото силните, защото по-лесно се контролират — тихо си промърмори Виктория.

— Погледни ме, сладка моя. Аз съм изцяло зависим от твоята милост. Безпомощен роб на твоите порочни, плътски желания. Колко по-полезен би могъл да бъде един мъж?

— Точно там е работата. Трябва да си призная, че ти изобщо не си стиснат, не си скъперник, що се отнася до тази част от брака ни — Виктория разтвори устните си и прокара езика си по извивката на силната му и твърда уста.

Лукас изстена и се обърна така, че да може по-добре да докаже с какво желание служи на дамата си в тази част от техния брак.

Виктория се събуди малко преди изгрев слънце, тъй като усети, че Лукас се върти неспокойно в съня си. Тогава постави ръката си върху грубия белег на бедрото му и започна да масажира стегнатите му мускули. Постепенно той се отпусна и потъна отново в спокойна дрямка.

Тя лежа будна до него няколко минути, като си мислеше, че с изключение на първата й нощ тук, в Стоунвейл, не е тревожена от нощни кошмари. Но лекото, едва доловимо, тревожещо я чувство, все още не беше изчезнало. Виктория не можеше да се освободи от усещането, че нещо тъмно и заплашително бавно се надвесва над нея.

Сгуши се още по-близо до силното и топло тяло на Лукас и той я прегърна с едната си ръка. Тя се протегна и разсеяно докосна кехлибарената висулка на врата си, както напоследък често правеше. Не след дълго се отпусна и отново заспа.