Аманда Куик
Отдаването (17)

ГЛАВА 16

Нан привърши със завързването на корсажа на избродираната с жълто муселинена рокля на Виктория и хвана сребърната четка за коса.

— Няма да повярвате на това, мадам, но те казват, че призраците са били видени пак миналата нощ. Направо тръпки да те побият, нали? Освен туй, никой наоколо не се пази специално от тези два призрака, които се разхождат тъдява. Предполагам, че така правят хората в провинцията. Да не повярваш!

Виктория наблюдаваше камериерката си в огледалото.

— Да не би да говориш за Кехлибарения рицар и неговата дама, Нан?

— Да, мадам. Във всеки случай, така говорят в кухнята.

— Казаха ли къде точно са били видени призраците? — попита предпазливо Виктория точно когато вратата между двете стаи се отвори и Лукас влезе в нейната спалня. Тя с облекчение забеляза, че той беше напълно облечен и при това не си помагаше прекалено много на болния крак.

— Добро утро, ваше благородие! — Нан се поклони и продължи да разресва късите къдрици на Виктория така, че да се получи една модерна прическа — всяка къдрица в различна посока, образуващи като цяло едно пълно безредие.

— Добро утро! — охотно отвърна Лукас. Той срещна погледа на Виктория в огледалото и се усмихна лукаво и със задоволство. — Довърши разказа си, Нан. Къде са били видени призраците?

Очите на Нан заблестяха.

— Яздели надолу по една от алеите. Толкова дръзко, моля ви се, можете ли да си представите? Какво ще прави една самоуважаваща се двойка призраци върху гърбовете на коне по това време на нощта, ви питам аз? Някои хора май преувеличават разказите.

— Съгласен съм с теб — отбеляза Лукас. Очите му блестяха и той продължи да задържа погледа на Виктория в огледалото. — Просто не мога да си обясня защо една двойка интелигентни призраци ще язди навън по това време. Кой ги е видял?

— Как да ви кажа, що се отнася до това, аз не съм съвсем сигурна, сър. Дочух тази история от едно от момичетата от кухнята, което пък я чуло от новото момче в конюшнята. Той току-що е започнал работа тази сутрин, не знам откъде я е научил.

— Възможно е да си е съчинил всичко това — каза Виктория. — Това е засега, Нан. Благодаря ти.

— Да, милейди — Нан се наведе за още един поклон и напусна стаята.

Когато вратата се затвори зад гърба на камериерката, Лукас се усмихна.

— Залагам 10 към 1, че Били Симс добре е преиначил събитията от миналата нощ.

— Без съмнение — Виктория се засмя. — Това скоро ще се превърне в голямо забавление, нали, Лукас?

— Страхувам се, че няма да бъде толкова забавно, когато най-накрая някой разбере, че призраците са просто настоящият граф на Стоунвейл и неговото мъжко момиче, което всъщност е една графиня. Но ще се изправим лице в лице с проблема, когато му дойде времето. Готова ли си да слезем долу за закуска?

— Да, естествено. Всъщност, намирам, че тази сутрин ми се е отворил огромен апетит.

— Просто не мога да си представя защо ли? — промърмори Лукас, докато отваряше вратата.

Виктория пристъпи напред и мушна ръката си в неговата.

— Нищо друго не отваря така апетита, както малко упражнения, нали? Какви са вашите планове за деня, милорд?

— Смятам да се срещна с викария, за да обменим някои идеи относно това, което проучвах за новата напоителна система. А твоите планове, скъпа моя?

Тя ведро се усмихна, докато слизаха по стълбите надолу.

— О, струва ми се, че ще прекарам сутринта си, като преглеждам размера на лихвите, които предлагат някои лихвари, с които бих могла да се посъветвам, ако се окаже, че ще получавам строга издръжка.

— Пестете си енергията, мадам. Денят, когато ви позволя да идете при лихвар, ще бъде денят, в който аз наистина ще изоставя битката и ще развея бялото знаме на поражението.

— Интересна забележка. Никак не мога да си представя да се признаете за победен в каквото и да е, Стоунвейл.

— Започваш много добре да ме опознаваш, Вики.

Трите писма пристигнаха точно, когато те привършваха закуската си. Виктория разпозна печата на леля си на едно от тях и този на Анабела Линдууд на другото. Тя отвори първо посланието на Анабела.

Моя скъпа Вики,

Какво прекрасно объркване само причини. Всеки прекарва чудесно времето си, като обсъжда това, което всички нарекоха „големия романтичен роман на годината“. Дъщерята на лейди Хестърли дори стигна толкова далеч, че допусна, че Байрон е надраскал един-два стиха, за да отбележи събитието. Това изказване, разбира се, е направено, за да накара Кара Лемб да подскочи до небесата. Публична тайна е, че тя не обича да остава в сянка от някой оскърбително по-романтичен от нея.

Но, както и да е, останалото от мълвата избледнява в сравнение със слуховете около твоята женитба. По-бързо се връщай, Вики! Уверявам те, че ще бъдеш провъзгласена за митологична богиня на любовта, извадена като че ли направо от някой класически любовен роман. Трябва да ти кажа, че животът стана твърде скучен без теб. Единственото вълнение напоследък е, че аз успях да убедя Берти да отхвърли предложението на виконт Бартън. Сега той е много меланхолично настроен, но се прави на наперен и обръща вниманието си другаде.

Твоя искрено любяща те

Анабела.

— Толкова много за бедния Бартън — промърмори Лукас. — Изцяло объркан от жените.

— Толкова много, наистина — съгласи се охотно тя.

След това Виктория отвори писмото от леля си и се запозна със съдържанието му бързо, като накрая изписка от смайване:

— Боже Господи, мътните го взели жалкия ми късмет.

Лукас вдигна поглед от вестника, който беше пристигнал заедно с писмата.

— Какво се е случило?

— Какво ли не! Това е ужасно! Какво нещастие!

Лукас прегъна вестника и го сложи на масата до чинията.

— Да не се е случило нещо на леля ти? Болна ли е?

— Не, не. Нищо такова няма. Нещастието е сполетяло нас. О, Лукас, какво, по дяволите, ще правим сега? Как ще се измъкнем от това ужасно положение? Това не е почтено!

— Може би ще ти бъде от по-голяма полза, ако ми обясниш малко по-подробно всичко, което касае това ужасно нещастие.

Виктория го погледна намръщена. Веждите й бяха сбърчени в ужасна гримаса.

— Не е смешно, Лукас. Леля Клео пише, че Джесика Атертън я посетила и й казала, че за нас би било по-добре да се появим в Лондон преди края на сезона. Лейди Атертън много любезно я уведомила, че в наша чест ще даде прием.

Лукас изглеждаше замислен. После сви рамене.

— Може би тя е права. Това може и да не се окаже толкова лоша идея. Ще ни помогне да отстояваме изявлението, че нашият брак е брак по любов.

Виктория беше ужасена.

— Лукас, чуваш ли се какво говориш? Не друг, а самата Джесика Атертън си предлага услугите да даде прием заради нас.

— А кой по-добре би могъл? Както и двамата знаем, положението й в обществото е неатакуемо.

Потресена, Виктория го загледа.

— Да не си си загубил ума? Кажи ми честно — смяташ ли, че аз ще допусна Джесика Атертън да ни помага по този начин? Никога и за нищо на света! Аз няма отново да се превръщам в длъжница на тази жена.

Известно време Лукас не отговаряше нищо.

— Отново ли? — повтори той най-накрая. — Да не би случайно да се опитваш да ми кажеш, че вече й се чувстваш задължена за всичко това, което направи и предизвика венчавката ни?

— Да не си посмял да ме дразниш, Лукас! Изобщо не съм в настроение за това. Отвратително е. Какво, дявол го взел, ще кажа сега на леля Клео? Как ще се измъкнем от всичко това?

— Моят съвет е — каза той, докато се изправяше на крака — да не се и опитваме. Леля ти е съвсем права. Ще бъде една мъдра постъпка, ако се появим в балната зала на една домакиня като Джесика Атертън, преди сезонът да е свършил. Това ще предизвика вълна на одобрение относно женитбата ти, поне дотолкова, доколкото това засяга обществото.

Виктория не можеше да повярва на ушите си.

— Никога! Аз категорично отказвам. Това е тема, по която нито ти, нито леля ми можете да ме накарате да променя мнението си. Пренаситила съм се от Джесика Атертън и нейната великодушна помощ. Изобщо не ме интересува дали ще видя тази жена, докато съм жива. Няма да отида в Лондон, за да посетя бал, даден в наша чест от нея. Това е немислимо.

Лукас отиде до нейния стол, наведе се и целуна къдриците й.

— Скъпа моя, ти проиграваш. Изявлението, че Джесика ще даде прием в наша чест, ми се вижда съвсем приемливо.

— Това е най-неприемливото нещо, което някога съм чувала.

— Това ще го обсъдим по-късно, когато се поуспокоиш. Сега аз трябва да тръгвам. Очаквам викарият да пристигне скоро.

— Аз няма да отстъпя от мнението си, Лукас. Предупреждавам те! — Тя се загледа в гърба му, докато той напускаше стаята и след като се поуспокои, се протегна за третото писмо. Заоглежда го нетърпеливо и с любопитство, но не разбра нито почерка нито печата. Когато го отвори, от него изпаднаха една брошура, една изрезка от вестник и кратка бележка. Бележката не беше подписана и гласеше:

Госпожо, като се имат предвид интересите ви в областта на интелектуалните познания, приложеното може би ще предизвика огромен интерес у вас. Изглежда, че мъртвият не остава завинаги такъв.

Бележката беше подписана само с инициала У.

С чувство на все по-нарастващ страх, Виктория взе брошурата и прочете заглавието: „За някои любопитни проучвания по въпроса за използването на електричеството за съживяване на мъртвите“.

Статията във вестника представляваше подробен отчет за това, как един ковчег наскоро бил изровен и се оказал празен. Предполага се, че кражбата на покойника е извършена от груби хора — посегатели на тела, занимаващи се със снабдяването на медицинските училища с трупове. Възникнали са подозрения, че определена група от хора са закупили тялото, за да провеждат опити с електричество. Властите са загрижени.

За първи път през живота си тя се почувства слаба. Кимна на лакея, за да му каже, че иска още кафе, и гледаше вцепенена как той го налива в чашата й. Тъмната течност се изливаше бавно от чайника. Много внимателно тя повдигна фината порцеланова чаша и погълна по-голяма част от съдържанието й на един дъх. Когато реши, че може да се изправи на краката си, без да припадне, Виктория се надигна, събра пликовете от писмата и самите писма и се отправи нагоре по стълбите към стаята си.

Лукас се чувстваше в прекрасно разположение на духа, когато пресичаше хола на път за библиотеката. Той го огледа със задоволство. Стоунвейл вече беше съвсем различен от времето, когато го получи в наследство. Прекрасната дървена изработка на стаята блестеше под новите полирани пластове. Избелелите завеси бяха преправени или изцяло заменени. Старите килими бяха изчистени и възвърнали изкусните си шарки, а прозорците блестяха на утринното слънце.

Къщата сега беше пълна с прислуга, а домашните задължения — установени и разпределени. Лакеите носеха ливреите си с очевидна гордост, а храната, която се сервираше на масата, беше винаги свежа и добре приготвена.

През прозореца на библиотеката Лукас можеше да види напредъка, който постигаха градинарите под ръководството на Виктория. Малката оранжерия, която беше наредила да направят, скоро щеше да бъде привършена. Няколко саксии с необикновени растения бяха на път от Лондон.

Лукас знаеше, че цялото преустройство на къщата и всичко около нея се извършва под прекия контрол и указания на Виктория. Нейните пари сами по себе си не можеха да постигнат това чудо — да превърнат Стоунвейл в един дом. Това постижение се дължеше на нейната женска ръка.

Тя беше донесла нещо безкрайно по-ценно от самото си наследство в тази женитба, призна си Лукас. Тя беше донесла самата себе си с природната си интелигентност, естествения си ентусиазъм и щедрата си натура. Прислугата и наемателите я обожаваха. Хората от селото се гордееха, че тя беше открила магазините им и ги бе поела под свое покровителство. Самият факт, че сметките на търговците винаги се изплащаха бързо, също не остана незабелязано. Качеството на наличната стока в селото вече бе чувствително подобрено.

Добре беше избирал, каза си той, докато разглеждаше градината през прозореца. Имаше всичко, което би могъл да иска един съпруг — интелигентна дама за през деня и страстно, огнено създание, което да топли леглото му през нощта. Какво повече би могъл да желае един мъж. И въпреки това той се чувстваше странно незадоволен. Беше открил, че има още няколко неща, които желаеше Виктория да му даде. Осъзна, че копнее за сладките, трепетни любовни думи, които тя отказваше да произнесе от първия ден на тяхната женитба, а също така желаеше да има пълното й и безгранично доверие в него. Той може би нямаше така да жадува нито за любовта й, нито за доверието й, ако не беше стигнал до заключението, че няма да намери покой, докато не получи и двете. Не се интересуваше от деловия й подход към нейната собствена съдба. За нея тази женитба не трябваше да бъде просто още едно капиталовложение. По дяволите! Нямаше да й позволи да гледа повече по този начин на брака им. Той погледна картината, изобразяваща „Кралица Стрелица“, която беше донесъл от горе, и я подпря да стои изправена на бюрото му. Всеки път, когато я погледнеше, той си спомняше изгарящото изражение на лицето на Виктория онази нощ в странноприемницата.

Мисля, че съм влюбена в теб, Лукас!

Вратата на библиотеката се отвори точно когато нагласяше картината така, че да може да се вижда и от стола, които стоеше от другата страна на бюрото му.

Реверънд Уърт беше въведен в стаята. Той се усмихна на домакина си и размаха едно списание:

— Последното издание на „Преглед на селското стопанство“ — съобщи той. — Мислех, че може би ще искате да го видите.

— О, да, много дори. Благодаря ви, сър. Моля ви, седнете.

— Вие сигурно ще имате прекрасен изглед от тези прозорци, когато лейди Стоунвейл привърши работата по градината. — Викарият се загледа навън, след което седна на едно от махагоновите кресла. — Съпругата Ви е прекрасна жена, сър, ако не възразявате да направя подобна забележка. Един мъж не би могъл и да мечтае за по-добра другарка и помощничка.

— Току-що и аз си мислех нещо подобно.

— Сигурно съзнавате, разбира се, че хората от селото са започнали да я наричат тяхната Кехлибарена дама, при това съвсем с основание.

Лукас се усмихна.

— Няма да се притеснявам, докато жителите не започнат да ме наричат техния Кехлибарен рицар. Не бих искал да ги карам да мислят, че техният стопанин е призрак, иначе могат да решат, че биха могли да отложат плащането на наемите си за отвъдния живот.

— Бъдете сигурен — каза викарият, смеейки се тихо, — че те гледат на вас като на съвсем действителен и доста стабилен човек. Определено не като на призрак. Вие сте един истински господар, Стоунвейл, и аз съм сигурен, че добре го съзнавате. А и вашето покровителство е точно това, от което тази земя и нейните хора имаха нужда от доста време. Това ми напомня за…

— Да?

Викарият сви веждите си многозначително:

— Носи се една мълва, че Кехлибарения рицар и неговата дама са се разхождали късно тази нощ.

— Дали е така наистина?

— Изглежда някакво момче от селото е разправяло, че ги е видяло. Лично аз се запитах какво е правило точно това момче посред нощ, още повече вярвам, че мога да рискувам да отгатна. Във всеки случай, тази среща с рицаря и неговата дама е променила отношението на момчето към това изключително опасно занимание, каквото е да бъдеш разбойник. Вместо това момчето е предпочело да дойде да работи във вашите конюшни.

— Да, много по-безопасна, но не така вълнуваща професия.

— Наистина — викарият се усмихна. — То всъщност е добро момче и тъй като носи отговорността да се грижи за майка си и сестра си, аз определено съм доволен, че рицарят не е счел за свое задължение да застреля момчето на пътя или да го прати на бесилото.

Лукас сви рамене.

— Може би рицарят е бил свидетел на безсмислената смърт на достатъчно много млади мъже. Може би дори и на един призрак му е дошло до гуша от подобни неща. Исках да ви попитам какъв напредък имате с книгата си, посветена на градинарството.

Викарият го погледна с явно разбиране, след това премигна и се усмихна добродушно.

— Много мило от ваша страна, че проявявате интерес. Работя върху главата, в която става въпрос за розите. — Той погледна картината, която стоеше подпряна на бюрото. — Трябва да ви призная, че това е една прекрасна творба на „Кралица Стрелица“. Изпипана е толкова изящно и с такива подробности, че изглежда като жива. Превъзходна е! Как се сдобихте с нея, ако мога да запитам?

— Подарък ми е.

— Наистина ли? Аз все още търся някой да ми изрисува цветните илюстрации за моята книга, както знаете.

— Да, струва ми се, споменахте, че търсите един даровит художник, добре владеещ четката, а също така и разбиращ малко от ботаника.

Викарият продължаваше да изучава картината на Виктория.

— Който е направил това, би бил най-идеалният. Вие случайно познавате ли художника?

— Що се отнася до това — каза, смеейки се Лукас — да, познавам го.

— Отлично, отлично! А ще ви бъде ли възможно да уредите да мога да се срещна с него?

— Художникът е жена и мисля, че ще мога да уредя да говорите с нея.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен — каза щастливо викарият, — безкрайно благодарен!

— За мен ще бъде удоволствие — каза Лукас. — Мога да ви уверя, че ще се срещнете с нея. А сега бих искал да Ви запитам за мнението Ви относно изграждането на напоителни системи за фермите, които граничат с горите. — Лукас разгърна картата върху бюрото и посочи ивица земя.

— Да, наистина. Трябва да се направи нещо, за да се увеличи продуктивността на тази област, нали? Дайте да видя какво имате предвид — викарият се наведе напред, за да проучи внимателно картата и повдигна очите си още веднъж. — Не искам да ви притеснявам, Стоунвейл, но имате ли някаква представа след колко време ще мога да се свържа с художника, за когото споменахте?

— Скоро — обеща Лукас. — Много скоро.

Два часа по-късно Лукас изпрати гостенина си до вратата, след което се отправи към стълбището, като носеше своята ценна картина. Чувстваше се много доволен от себе си. По-правилно би било — самодоволен, призна си той, когато стигна площадката на стълбището и се отправи към хола, за да стигне до стаята си. Да се намери най-подходящият подарък за една жена, която беше донесла значително повече пари от съпруга си в брака им, не беше лесна задача. Човек едва ли може да използва личното наследство на съпругата си, за да й купи диамантено колие.

Лукас отново закачи картината на мястото й много внимателно и отстъпи назад, за да й се полюбува, след което се отправи към вратата, която съединяваше двете стаи. След като отвътре не се чу никакъв отговор, той се намръщи и опита отново. Беше сигурен, че Грегс му каза, че Виктория се намира в стаята си.

— Вики?

Тъй като все още не се чуваше никакъв отговор, той завъртя валчестата топка на дръжката, отвори вратата и огледа спалнята. Веднага я видя да стои до прозореца. Трите писма, които бяха пристигнали тази сутрин, лежаха на изработеното от розово дърво бюро пред нея. Тя се обърна към него, докато той прекосяваше стаята, и се усмихна измъчено.

— Съжалявам, Лукас, но не се чувствам много добре. Качих се тук, за да си почина.

Неприятно усещане премина през него. То му напомни за онзи вид усещане, което изпитваше на бойното поле, преди да гръмне първият куршум.

— Ти беше много добре на закуска.

— Това беше, преди да отворя пощата си.

Той малко се отпусна:

— Да смятам ли, че ти все още си раздразнена от това, че трябва да се чувстваш задължена да приемеш поканата на Джесика.

— Джесика Атертън няма нищо общо, а и изобщо тя вече не ме интересува.

— Радвам се да чуя това! — Той застана по средата на стаята и после седна срещу нея. Опъна краката си напред, като разсеяно разтриваше бедрото си. — Какво има, Вики? Виждал съм те в различни настроения, но никога не съм те виждал такава, кълна ти се! Ти ме караш да оставам без дъх, опитвайки се да бъда в крак с теб.

— Никога не съм изпадала в подобно положение и трябва да си призная, че не знам как да се справя с него. Но едно е сигурно — нещо трябва да се направи, иначе ще полудея.

— Наистина ли не се чувстваш добре — той се усмихна. — В края на краищата, да не би случайно да носиш дете, Вики? Мислила ли си по този въпрос?

— Ако трябва да бъда откровена, Лукас, да нося дете е много по-просто нещо, отколкото решаването на този проблем.

Тръпка на разочарование го разтърси — тя не носеше неговото дете.

— Не ми е много приятно да чуя това. Може би ще е по-добре просто да ми кажеш какво те тревожи, скъпа.

Тя сведе очите си надолу към листите, които лежаха на малкото й бюро. Когато отново го погледна, кехлибарените й очи бяха изпълнени със страх и напрежение.

— Лукас, мислиш ли, че е възможно да се върне животът на мъртвец, като се използват електрически машини?

— Да възвърнеш към живот един мъртвец? Глупости! Струва ми се, че напоследък прекалено много си играеш на призраци, Вики. Никога не съм чувал дори за един случай, когато подобен експеримент да е бил успешен.

— Но ние не можем да знаем за всичките експерименти, които са провеждани, нали? В днешно време хората от цяла Англия си играят с електричество.

Лукас я погледна със съмнение.

— Аз съм убеден, че всеки успешен експеримент, свързан с възвръщането на живот, щеше да бъде отразен във всички вестници и списания.

— А може и да не бъде, ако някой заплати на експериментаторите, за да запазят в тайна резултатите.

Той започна да осъзнава колко много е изплашена тя, и през тялото му премина тръпка на студен гняв. Без да задава повече въпроси, той се протегна и взе купчината листа, които лежаха на бюрото й. Веднага хвърли настрана писмата на Анабела и лейди Нетълшип. Един поглед върху брошурата и изрезката от вестника беше достатъчен, за да разбере, че те се отнасят до липсващи тела и опити за възвръщане на живот.

— Интересно е, но не виждам никакво изявление за успешни опити. Откъде взе тези неща? — той посочи брошурата и изрезката от вестника.

— Бяха ми изпратени в третото писмо, което отворих на закуска. Бяха заедно с това — Виктория му подаде кратката бележка.

Лукас я прегледа набързо. Бяха му необходими много усилия, за да сдържи яростта си.

Госпожо, като се имат предвид интересите ви в областта на интелектуалните познания, приложеното може би ще предизвика огромен интерес у вас. Изглежда, че мъртвият не остава завинаги такъв.

У.

Той захвърли бележката върху масата и ожесточено замахна.

— Проклето копеле!

— Лукас, това е той, това е отново У, онова У, което беше изобразено върху табакерата и избродирано върху шалчето.

Виктория се опитваше да запази самообладание, но Лукас забеляза, че тя почти бе изпаднала в шок, а страхът я бе сграбчил за гърлото. Той положи много усилия, за да запази гласа си спокоен, такъв, какъвто би бил, ако говореше на един смел, но изплашен млад офицер в навечерието на сражение.

— Успокой се, Вики. Тази работа стигна прекалено далеч. Ще предприема мерки, ще открия кой стои зад всичко това и ще го принудя да спре.

Красивата й уста трепереше, когато каза:

— Аз знам кой стои зад всичко това — Самюъл Уитлок. Мъжът, който уби майка ми. Той се е върнал, Лукас. По някакъв начин той се е върнал от смъртта си и сега се кани да ме убие или да ме доведе до моята смърт по същия начин, по който аз… — тя не можа да продължи и скри лицето си в шепите си. — О, Боже Господи! О, Боже Господи!

Лукас се изправи и протегна ръцете си, за да я придърпа в обятията си. Тя, трепереща, се притисна към него. Въпреки че той я галеше нежно и успокоително, яростта му сега беше такава, че можеше да смрази и мозъка в костите му.

Тръпките постепенно започнаха да намаляват по изтощеното тяло на Виктория, тя бавно се освободи от прегръдките му и се отправи към тоалетната си масичка, за да си вземе една носна кърпичка.

— Сигурно си мислиш, че аз съм една малка глупачка, за да вярвам в подобни неща, като възвръщането към живот на мъртъвците — прошепна тя, като продължаваше да стои с гръб към него и да бърше сълзите си.

— Аз мисля — каза Лукас, — че ти си прекалено изплашена и че някой умишлено те е довел до това състояние. — Той наблюдаваше лицето й в огледалото на тоалетната й масичка. — Кой би могъл да направи подобно нещо, Вики?

— Нали току-що ти казах — Самюъл Уитлок.

— Не, скъпа моя, не е Самюъл Уитлок. Той е мъртъв. Ти си била толкова ужасена от подписа на тази бележка, че си загубила способността си да разсъждаваш логично.

— Той трябва да е — тя се завъртя. — Не разбираш ли, Лукас? Той не е мъртъв. Или не е умрял напълно онази нощ на стълбището, или пък е бил възвърнат към живот от някой с помощта на електрическа машина. По един или друг начин той се е върнал и сега ме преследва. Уитлок е единственият човек, който може да има някаква причина да търси отмъщение.

Лукас я изучаваше и после попита:

— Всичко това предизвиква интересна тема за разговор. Каква е причината, за да иска да ти отмъсти?

Очите на Виктория се помрачиха от безгранична мъка.

— Лукас, не мога да ти кажа. Ако ти кажа, ти ще се изпълниш с такова отвращение към мен, че няма да можеш да си в състояние дори да ме погледнеш.

Въпреки всичко той почувства как устата му се изкриви в лека усмивка:

— Тъй като започна това огромно откровение с подобна забележка, съвсем сигурно е, че ще трябва да ми кажеш сега цялата истина. Ако не го сториш, аз ще умра от любопитство.

— Това не е шега, Лукас. Ти и представа си нямаш какво съм извършила.

Той се приближи към нея и отново притегли напрегнатото й тяло към гърдите си.

— Уверявам те, че това изобщо не е така и че ако ти ми разкажеш нещото за себе си, то няма да ме докара до състояние да не мога дори да те погледна. Съмнявам се, че има нещо, което ти би могла да ми разкажеш и което би могло да се сравни дори и малко с онзи ад, който съм виждал на бойното поле. Разкажи ми всичко, скъпа моя!

— Много добре, Лукас. — В гласа й се чувстваше нотка на трагизъм. — Но да не кажеш, че не съм те предупредила.

— Никога няма да кажа подобно нещо.

— Аз го убих. — Тя застана абсолютно неподвижна в ръцете му, очевидно подготвяща се за неговия шок и отвращение. — Аз убих Самюъл Уитлок.

— Хъм! — промърмори Лукас. — Аз доста съм мислил за това.

Тя отдръпна главата си назад, за да го погледне.

— Ти си мислил? Но какво те е накарало да си помислиш нещо подобно? Аз пазех тайната в себе си през всичките тези месеци. Дори леля ми няма никаква представа за това, което съм извършила.

— Не е имало нещо определено в това, което си казала или направила. Просто някои съвсем простички неща разбудиха леко любопитството ми.

— Мили Боже, какви простички неща?

— Е, добре, например това, че смъртта на Уитлок е настъпила съвсем наскоро след смъртта на майка ти и фактът, че беше толкова убедена, че той я е убил и никога няма да бъде обесен за постъпката си. И към тези две неща прибави и това, че съм имал случаи да те опозная твърде добре. Трябва да призная, че не те познавам толкова добре, колкото бих искал, но съвсем достатъчно, за да предрека с определена сигурност, че ти няма да оставиш убийството на майка си ненаказано.

Настъпи кратка пауза, след което Виктория проговори много тихо:

— Не изглеждате много разтревожен от това, милорд.

Лукас се замисли над думите й.

— Единственото нещо, което ме тревожи, е мисълта за опасностите, с които си се нагърбила, за да извършиш това.

Тя въздъхна:

— Знаеш ли, всъщност аз не бях се канила да го убивам. Единственото, което исках от него, беше признанието. Но истината е, че не изпитах съжаление, когато разбрах, че е мъртъв. В действителност почувствах невероятно успокоение.

— Не искам да бъда неделикатен, но ти всъщност беше ли свидетелка на смъртта му?

Виктория зарови лицето си в гърдите на Лукас.

— О, да! Бях свидетелка на смъртта му. А също така свидетелка на моята бъдеща смърт.

— Мили Боже! Какво се е случило?

— Това е дълга история. Съвсем сигурен ли си, че искаш да я чуеш?

— Уверявам те, че съм готов да слушам цял ден и цяла нощ, ако е необходимо! — той я сложи върху креслото й и се настани на мястото срещу нея. — Говори, Вики! Разкажи ми всичко.

Тя въртеше носната си кърпичка в ръцете си, но погледът й беше непоколебим, когато срещна очите му.

— Ти трябва да знаеш, че вторият ми баща много се напиваше. Понякога ставаше свиреп. Навиците му не бяха никаква тайна и аз реших да се възползвам от неговата слабост.

— Стратегия — каза Лукас одобрително.

Тя се намръщи:

— Да, е добре, аз не можах да измисля нищо по-добро, нали разбираш. Познавах къщата много добре, защото бях живяла там няколко години, преди майка ми да ме изпрати при леля. Това беше едно огромно, старо място, пълно със скрити проходи и дълги зали с най-невероятни входове към определени стаи. Аз използвах тези неща, за да го преследвам.

— Ти си го преследвала?

— Да — тя изсекна носа си.

— Изумително!

— Наистина, Лукас, аз съм сигурна, че ти не трябва да бъдеш толкова впечатлен от всичко това. Много е осъдително, когато мислиш така.

— Нека просто да кажем, че го намирам за интелигентно и интересно. Какво лошо има в това? Определено не е по-лошо, отколкото да се опитваш да съживяваш мъртви тела. Моля те, продължавай, скъпа!

— Уредих си да прекарам известно време с приятелки, които се случиха да живеят в една съседна къща. Всеки знаеше, че не се чувствам удобно в присъствието на втория си баща, а тези хора бяха приятели на майка ми, така че те ми съчувстваха. Няколко пъти, в течение на една седмица, аз се измъквах от къщата посред нощ и се разхождах между дърветата на неговата къща. Носех роклята, с която майка ми се бе омъжила, и започнах да преследвам Самюъл Уитлок.

— Ти си се надявала, че по време на пиянските си вцепенения той ще си мисли, че вижда призрака на мъртвата си съпруга.

Виктория кимна:

— Да. Отначало той си мислеше, че сънува кошмари. След това започна да ми говори. Беше зловещо, Лукас. Той ми заповядваше да си отида и да го оставя на мира. После ми разказа за това, как отначало не е имал никакво намерение да се жени, но са му трябвали пари и защо аз не мога да разбера това. Той ме умоляваше да го оставя на мира. Най-накрая една нощ нервите му съвсем не издържаха. Той тръгна след мен с един нож, като ми каза, че ще ме убие отново и този път ще се постарае да си свърши добре работата.

Лукас затвори очите си за секунда, опитвайки се да не мисли за това, колко близо е отишла тя до собствената си смърт.

— Това се е случило тогава, когато е пострадал върху стълбите?

— Да, аз бягах от него надолу към хола. Започнах да слизам по стълбите. Той беше точно зад мен, като държеше високо в ръката си ножа и крещеше и обясняваше как щял да ме убие. Той си препъна краката някъде на третото стъпало и падна надолу.

— Слугите — промърмори Лукас, — къде бяха те?

— В къщата има само двама — една възрастна двойка, като техните стаи са доста отдалечени и са в задната част. Те имат навика да се оттеглят рано и да не се мяркат пред очите на господаря си до сутринта. Крясъците, които може би са чули тази нощ, определено не са първите, които са чували в тази къща. Те са се научили да си гледат само своята работа.

— Разбирам. Провери ли дали вторият ти баща наистина е мъртъв?

— Не. Аз бях толкова изплашена, че побягнах. Вероятно падането му не го е убило — тя погледна изрезките от вестниците. — Лукас, не знам на какво да вярвам. Мислиш ли, че може да е организирал собственото си погребение, за да ме преследва така, както аз го преследвах някога?

— Това е една възможност.

Виктория прехапа устните си.

— Какво е правил през всичките тези месеци, ако все още е жив?

— Може би се крие. Чака да види дали ще отидеш да разкажеш на властите.

— Той беше мъртъв. Знам, че беше мъртъв. Аз го убих — каза тя.

— Ти не си го убила, Вики. Ти си се опитала по много умен начин да изтръгнеш едно признание и си го получила. С течение на времето ти сама започваш да се погубваш и там е целият проблем — каза Лукас много твърдо. — А това дали той наистина е мъртъв, или не е, остава тепърва да разберем. Тази история с брошурата и с бележката определено ни посочва, че има някои неясни неща, които трябва да проучим.

— Като например кой ми е изпратил тази бележка и брошурата с изрезките.

— Да — съгласи се Лукас. — Това е един от няколкото въпроса, на които, мисля, трябва да намерим отговора колкото може по-скоро. Също така, има нещо общо между онази карета, която почти щеше да те прегази и разбойника, който ме нападна през нощта, когато ти намери табакерата.

— Лукас, всичко това много ме обърква. Не мога да продължавам да живея по този начин. Аз трябва да намеря отговорите.

— С цялото си сърце съм съгласен с теб. Както вече казах, има няколко въпроса, на които трябва да намерим отговорите. Мястото, откъдето трябва да тръгнем, е градът, където и всичко започна — той се усмихна. — Сега имаме една отлична причина да отидем в Лондон, освен поканата за бал на лейди Атертън, нали?

Виктория леко се изсмя:

— Лукас, кълна се, че ти си невъзможен! Дори и в такава ситуация пак кроиш планове, за да ме накараш да правя това, което ти пожелаеш.

— Стратегия, скъпа моя. Добре съм я изучил. Сега, тъй като това, без съмнение, ти се отразява крайно неблагоприятно, аз имам една изненада за теб. Спомняш ли си картината, на която беше изрисувала „Кралица Стрелица“?

— Да, разбира се. И какво общо има това?

Лукас я дари с една бърза целувка.

— Викарият би желал още половин дузина рисунки с водни бои на същата тематика за книгата му, посветена на градинските цветя.

Изражението на изненада, изписано върху лицето на Виктория, беше изключително приятно за Лукас.