Сандра Браун
Пламъци (5)

ГЛАВА ПЕТА

Джейнълин седеше зад бюрото си в административното управление на компанията „Такет Ойл & Газ“. Четвъртитото тухлено здание беше проектирано от мъже, построено от мъже и обзаведено за мъже още в разцвета на Кларк старши. Джоди не бе пипнала нищо по него, повечето от служителите, които се намираха там, работеха за „Такет Ойл“ от години и бяха свикнали с обстановката, чувстваха се удобно в нея. И макар че Джейнълин прекарваше в сградата най-много време от всички, нито веднъж не й бе хрумвало да я поднови или по някакъв начин да подобри вида й, само за да си достави удоволствие.

Единствената промяна, която бе добавила от себе си, бе едно бръшлянче, засадено в глинена саксия във формата на зайче. Стоеше притиснато в ъгъла на бюрото й, почти скрито от писма, фактури и друга документация.

За Джейнълин бе въпрос на чест да ръководи административните дела на компанията умело и компетентно. Тя идваше първа на работа всяка сутрин от седмицата точно в девет, проверяваше телефонния секретар за направените обаждания и факса за пуснатите през нощта съобщения, после разлистваше внимателно настолния бележник, където си пишеше напомнящи бележки от рода на „обади се в църквата — цветя за олтара“, за ознаменуване годишнината от рождения ден на покойния й баща, до „час при зъболекаря в Лонгвю“.

Тази сутрин обаче вниманието й беше изцяло погълнато от мисълта за здравето на майка й и за дълбоката непримиримост между Джоди и Кий. От онази сутрин, след неочакваното завръщане на Кий, не си бяха крещели един на друг, но щом се озовяха в една стая, атмосферата се наелектризираше от взаимната им неприязън.

Джейнълин правеше всичко по силите си, за да действа като буфер, но почти безуспешно. От бързо действащата клюкарска мрежа на Идън Пас Джоди бе научила за повторното посещение на Кий в кабинета на д-р Лара Малори. Тя го обвини в грубо неподчинение, той пък и напомни, че вече не бил дете и нямал нужда да му казват какво да прави и какво не. Тя заяви, че се е държал като глупак, той не й остана длъжен и й отвърна, че имало от кого да взема пример. Така я караха.

Когато се хранеха, беше най-ужасно. Основната тежест за воденето на разговора се падаше на Джейнълин и представляваше мъчително предизвикателство. Джоди никога не бе особено словоохотлива на масата, а сега бе станала още по-мълчалива.

За чест на Кий, той поне полагаше усилия. Обсипваше ги със забавни случки от своите приключения. Джоди не приемаше историите му за смешни. Сразяваше всичките му опити да се шегува и непрекъснато се връщаше на темата за д-р Малори, която безотказно разпалваше сприхавия нрав на Кий. Щом се нахранеше, той веднага си намираше извинение и излизаше. Джейнълин знаеше, че ходи да пие, защото рядко се прибираше преди малките часове и обикновено изкачваше стълбите с олюляваща се походка.

Сигурно хойкаше и по жени, но градската клюкарска мрежа засичаше, когато трябваше да определи кой се радва на благоразположението му.

От цяла седмица си беше у дома, но завръщането му далеч не бе оправдало очакванията на Джейнълин. Вместо да повдигне духа на Джоди, присъствието на Кий в къщата само я бе направило още по-раздразнителна. Което будеше недоумение. Когато го нямаше, Джоди непрекъснато се ядосваше, че не се обажда и се тревожеше за него. Никога не го изразяваше открито, но Джейнълин бе забелязала какво облекчение се изписваше на лицето й, щом получеха картичка, че е добре.

Откакто си беше дошъл, за всичко му намираше кусури. Ако мълчеше, тя го гълчеше. Ако търсеше помирение, тя го отрязваше. Заяждаше се за най-дребното нещо, а Джейнълин признаваше, че брат й е майстор на провокациите, подобно на нефта и водата, неговите настроения сякаш никога не можеха да се съчетаят с тези на Джоди.

Вечерта, когато й потърси сметка за допълнението към завещанието на Кларк, нещата наистина станаха непоносими.

— Защо не сте ми казали, че той е купил и приписал този имот на Лара Малори?

— Защото не е твоя работа — сряза го Джоди, постъпката на Кларк бе напълно неразбираема, особено за майка му. Джейнълин знаеше, че тя бе страдала неимоверно, по-добре Кий никога да не беше научавал за нея. Освен това, още по-добре щеше да е изобщо да не бе повдигал въпроса пред Джоди.

— Не е моя работа? — повтори невярващо той. — Не мислиш ли, че трябваше да бъда уведомен за подобно глупаво решение от негова страна? То засяга всички ни.

— Не знам по какви причини Кларк е постъпил така — изкрещя Джоди. — Но най-малко на теб ще позволя да наричаш брат си глупак.

— Не съм казал такова нещо. Само споменах, че решението му е било глупаво.

— Все тая.

Разгорещеният им спор продължи половин час, след което Кий се вбеси, а кръвното на Джоди отново скочи. Никога нямаше да се разбере кое е накарало Кларк да постъпи така. Джейнълин не виждаше смисъл да гадае какви са били подбудите му. За едно обаче беше сигурна — по-големият й брат щеше да бъде дълбоко огорчен, че неволно е предизвикал такива търкания. Домът им се бе превърнал в мрачно, настръхнало от враждебност място, което Джейнълин отчаяно и напразно искаше да промени.

— Мем?

Джейнълин бе така погълната от мислите си, че се сепна от неочаквания мъжки глас. Виновникът стоеше на самия праг, слънцето грееше право в гърба му и оставяше лицето в сянка.

Смутена, че са я хванали да блуждае, тя скочи на крака и срамежливо посегна към цепката на блузата си.

— Извинявайте. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Вероятно. Надявам се.

Той свали сламената каубойска шапка от главата си и полекичка се приближи до бюрото й. Краката му бяха леко криви. Беше много по-нисък от Кий, вероятно под шест фута, прецени тя. Не беше кой знае колко мускулест, но изглеждаше силен, здрав и жилав. Дрехите му бяха чисти и с вид на нови.

— Търся работа, мем. Питах се дали нямате свободни места.

— Съжалявам, в момента нямаме, господин…

— Кейто, мем. Буи Кейто.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Кейто. Аз съм Джейнълин Такет. Каква работа търсите по-специално? Ако сте нов в Идън Пас, мога да ви препоръчам в някоя друга петролна компания.

— Сърдечно ви благодаря за предложението, но няма смисъл. Вече почуках тук-там. Може да се каже, че оставих най-доброто за накрая — добави и бегло се ухили. — Май никой не дава работа.

Тя се усмихна със симпатия.

— Боя се, че всичко това е истина, господин Кейто. Икономиката в Източен Тексас се задъхва, особено в нефтената промишленост. На практика никой не пуска нови сонди. Разбира се, редица от съществуващите кладенци още действат.

Тъжните му очи светнаха.

— Ами да, мем, тъкмо това вършех преди — искам да кажа, бях сондьор. Обслужвах няколко кладенеца за едно друго предприятие.

— Значи имате опит? Познавате работата?

— О, да, мем. В Западен Тексас. Отрасъл съм в едно въшливо, ъъъ, искам да кажа, малко градче близо до Одеса. Хванах се да бачкам в Пермианските нефтени находища още на дванайсет години. — Млъкна, сякаш й даваше възможност да промени решението си, като чуе за качествата му. Когато тя не продума, той се поклони с глава и сложи край на разговора. — Е, все едно, много съм ви задължен, мем.

— Почакайте! — Щом осъзна, че неволно е протегнала ръка към него, Джейнълин я дръпна рязко, после я улови смутено с другата и ги притисна двете към корема си.

Той я гледаше озадачено.

— Да, мем?

— Щом и тъй сте тук, можете да попълните едно заявление. Ако се отвори някое място… Не че очаквам такова нещо скоро, нали разбирате, но не е излишно да разполагаме с данните ви в картотеката си.

Той помисли известно време:

— Да, предполагам, че не е.

Джейнълин седна зад бюрото си и му посочи стола насреща. В най-долното чекмедже, заедно с другите формуляри, държеше няколко стандартни заявления за постъпване на работа, подаде му едно.

— Имате ли нужда от нещо за писане?

— Да, моля.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

Той пое химикалката, която тя му връчи, наведе глава и се зае да попълва с печатни букви името си в първата графа на заявлението.

Джейнълин прецени, че е на възрастта на Кий, макар че лицето му бе осеяно с повече бръчки, а бакенбардите му леко сивееха. Имаше кестенява коса. Върху нея в кръг се беше отбелязала лентата на шапката.

Внезапно той вдигна очи и улови втренчения й поглед. Без да мисли, тя изтърси:

— Б-бихте ли искали чаша кафе? — после си спомни, че само преди трийсетина секунди й бе отказал. — Извинявайте. Вече ви питах, нали?

— Да, мем. Но не искам. Благодаря, все пак. — И отново сведе глава над заявлението.

Джейнълин въртеше един кламер в ръцете си и се тюхкаше, че е изключила радиото след сутрешните новини, че никакъв шум не нарушава тягостната тишина и че е толкова непохватна, когато става дума за най-обикновен разговор.

Накрая той попълни заявлението и й го подаде заедно с химикалката. Тя прегледа първите няколко реда и с изненада установи, че е много по-млад от Кий, всъщност дори с две години по-млад от нея. Явно не бе живял леко през тия трийсет и една години.

Очите й се движеха надолу по заявлението.

— В момента работите в „Палмата“? В кръчмата?

— Точно така, мем. — Той се прокашля и стеснително сви рамене. — Вярно, не е кой знае какво. Временно съм се хванал там.

— Нямах намерение да я подценявам — побърза да отговори тя. — Все някой трябва да работи на такива места. — И тази забележка прозвуча обидно. Тя прехапа устни. — Брат ми непрекъснато кисне там.

— Да, показаха ми го. Вас не съм ви мяркал обаче.

Стори й се, че той се мъчи да сдържи усмивката си. С припрян жест посегна към цепката на блузата си и започна да си играе с копчетата.

— Не, аз… аз никога не съм била там.

— Да, мем.

Джейнълин навлажни устните си.

— Дайте да видим сега — каза тя и отново се върна към заявлението. — Преди „Палмата“ сте работили в щатския…

Тя заекна, щом ясно прочете следващата дума. Ужасена от грешката си, тя не смееше да го погледне и зяпаше заявлението му, докато всичко се размаза пред очите й.

— Точно така, мем — рече тихо той. — Бях въдворен в щатския затвор в Хънтсвил. Пуснаха ме условно. Затова на всяка цена трябва да си намеря работа.

Тя събра цялата си смелост и вдигна очи, за да срещне погледа му.

— Съжалявам, че нямам какво да ви предложа, господин Кейто. — За неин ужас, наистина съжаляваше.

— Е — каза той и се изправи, — не съм се и надявал.

— Защо говорите така?

Той сви рамене.

— Нали съм бивш затворник и прочее.

Не възнамеряваше да го лъже, че затворническото досие не би се отразило на шансовете му да бъде назначен в компанията. Джоди за нищо на света не би го взела. Но Джейнълин не искаше да го отпрати без окуражителна дума.

— Имате ли нещо друго предвид?

— Засега не. — Сложи шапката си и я нахлупи ниско над веждите. — Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожице Такет.

— Довиждане, господин Кейто.

Той се измъкна гърбом през вратата на кабинета, затвори я след себе си, прекоси с мудна стъпка циментената веранда, спусна се бавно надолу по стълбите и се качи в един пикап.

Джейнълин скочи от стола си и се спусна към вратата. Наблюдаваше го през щорите как се отдалечава. Като излезе на шосето, насочи пикапа към „Палмата“.

Върна се до бюрото още по потисната от преди. Трябваше да отхвърли куп документация, но не й се захващаше, обичайната самодисциплина й беше изневерила. Вместо това взе заявлението на Буи Кейто и внимателно изчете всички подробности.

Беше задраскал „неженен“ на мястото за семейното положение. Графата за указване на най-близките роднини зееше празна. Изведнъж Джейнълин си помисли, че се държи като любопитна сврака. Не се канеше да го взима на работа. Първо нямаше какво да му предложи и второ, дори да имаше, Джоди щеше да припадне, ако назначи бивш затворник.

Ядосана на себе си, че си е пропиляла половината сутрин, тя мушна заявлението на Буи Кейто в най-долното чекмедже на бюрото си и запретна ръкави.

 

 

— Не тая вратовръзка, Фъргъс. За бога! — Дарси Уинстън изруга от яд. — Не виждаш ли, че не отива на ризата ти?

— Нали ме знаеш какъв съм, слънчице — рече благо той и сви рамене. — Не разбирам от цветове.

— Аз пък разбирам. Смени я с друга. — Тя издърпа една вратовръзка от закачалката в дрешника и му я тикна в ръцете. — И побързай. Ние сме главната атракция тая вечер, а заради тебе ще закъснеем.

— Вече ти се извиних, задето се забавих. В „Зеления бор“ непредвидено се изсипа цял автобус с пенсионери от Файетвил. Трийсет и седем на брой. Трябваше да помогна да ги настанят. Много мили хора. Били са две седмици в Харлингън да строят баптистка мисия за мексиканците. Основавали църковни училища и така нататък. Разправят, че мексиканчетата налитали на сладоледа във фунийки като…

— За бога, Фъргъс, не ме интересува — прекъсна го нетърпеливо тя. — по-скоро свършвай с обличането, моля те. Отивам да подгоня Хедър.

Дарси се понесе крадешком по коридора на горния етаж в просторната им къща към спалнята на тяхното единствено дете.

— Хедър, готова ли си?

Почука по навик, но влезе без да чака позволение.

— Хедър, зарежи тоя проклет телефон и се обличай!

Шестнайсетгодишното момиче затисна с шепа слушалката.

— Готова съм, мамо. Говоря си с Танър, докато стане време да тръгваме.

— Вече тръгваме. — Дарси грабна слушалката от ръцете й, каза нежно: — До чуване, Танър — и я тръшна върху вилката.

— Мамо! — възкликна Хедър. — Колко си груба! Направо ще умра! Толкова си гадна с него! Защо го направи?

— Защото в момента ни очакват в училището.

— Но още няма шест и половина. Там трябва да сме чак в седем.

Дарси отиде до тоалетната масичка на дъщеря си и взе да рови из шишенцата й с парфюм, докато си избра един, след което се напръска с него.

Хедър се подразни и попита:

— Нямаш ли си свой парфюм? Зарината си с какви ли не. Защо използваш моя?

— Прекалено дълго киснеш на телефона с Танър — каза Дарси, без да обръща внимание на оплакването й.

— Не е вярно.

— Момчетата не обичат лесните момичета.

— Майко, моля те, не ми бърникай в кутията с бижутата. Винаги оставяш всичко наопаки, щом я пипнеш. — Хедър се пресегна зад Дарси и затвори капака.

Дарси я избута и предизвикателно отвори капака на светлоливата кутийка от кадифе.

— Какво криеш вътре, та не искаш да го видя?

— Нищо!

— Ако пушиш марихуана…

— Не пуша!

Дарси претърси съдържанието на кутийката за бижута, но намери само куп обеци, гривни, пръстени, медальони и наниз перли, които Фъргъс беше купил за Хедър в деня на раждането й.

— Видя ли? Нали ти казах.

— Я се дръж по-прилично, госпожичке. — Тя хлопна капака и измери Хедър с критичен поглед. — И преди да тръгнем, вземи да изтриеш половината от тия сенки на очите си. Приличаш на пачавра.

— Не е вярно.

Дарси измъкна една книжна салфетка и я пъхна в ръката на Хедър.

— Сигурно и когато излизаш с Танър Хоскинс поведението ти не е по-различно.

— Танър ме уважава.

— На кукуво лято. В акъла му се върти само как да ти свали гащите и същото важи за всеки мъж, когото ще срещнеш по-нататък.

Дарси загърби възраженията на Хедър, напусна стаята и слезе долу. Чувстваше се доволна от себе си. Тя смяташе, че родителите никога не бива да позволяват на децата да им се качват на главите и затова държеше Хедър изкъсо като вързано кутре. Хедър се отчиташе за всяка минута на Дарси, която настояваше да знае къде се намира дъщеря й, с кого и за колко дълго. Според Дарси Уинстън, само добре осведоменият родител може да упражнява необходимия контрол за отглеждането на едно подрастващо хлапе.

Общо взето Хедър беше послушно дете. Претоварената училищна програма не й позволяваше да се занимава с щуротии, но през лятото, когато свободното време беше в излишък, съществуваха безброй възможности да си навлече някоя беля.

Бдителността на Дарси не се дължеше толкова на майчински инстинкт, колкото на спомените от собствената й младост. Бяха й известни всички хитрини, които дечурлигата прилагат на лековерните си родители, защото лично ги беше изпробвала, по дяволите, колко от тях сама беше измислила.

Ако майка й бе проявявала повече строгост и бе следила по-внимателно кога излиза и кога се прибира, младостта на Дарси можеше да продължи и по-дълго. И нямаше да се наложи да се омъжи на осемнайсет.

Бащата на Дарси бе зарязал майка й, когато Дарси беше на девет години и, докато отначало тя съчувстваше на майка си, скоро започна да я презира. С течение на времето презрението й прерасна в открит бунт. На възрастта на Хедър, Дарси вече се движеше с една разюздана компания, която се напиваше всяка вечер и често си разменяше сексуалните партньори.

Завърши гимназия на косъм — всъщност благодарение на минета, който направи на един учител по биология с дебели лупи и потни ръце. През лятото, след тържеството за раздаване на дипломите, забременя от един барабанист, който свиреше в оркестър за кънтри музика. Издири го чак в Де Ридър, Луизиана, където той заяви, че изобщо не я познавал. До известна степен Дарси се радваше, че се бе отрекъл от нея. Беше некадърен скапаняк, друсльо, дето потрошаваше до стотинка мизерните си приходи от оркестъра за наркотици, за да ги пуши, смърка или боцка във вените си.

Когато се върна в Идън Пас, бъдещето й не изглеждаше никак розово. Случайно се отби да закуси в мотела „Зеления бор“. На вратата на претъпканото кафене я посрещна ухилената конска физиономия на Фъргъс Уинстън, заклет ерген на средна възраст.

Вместо да чете менюто. Дарси наблюдаваше как Фъргъс маркира бележките на касата. Още преди да е преполовила чашата с кафето си, тя стигна до жизненоважно решение. След два часа получи работа. А подир две седмици си хвана и съпруг.

В първата брачна нощ Фъргъс повярва с цялото си сърце, че се е оженил за девица, а след няколко седмици, когато Дарси му съобщи, че е бременна, той нито за миг не се усъмни, че детето може да е от друг.

За толкова години нито веднъж не му бе минало през ума, макар че Хедър се бе родила почти осем седмици „преждевременно“ и все пак тежеше седем и половина фунта, колкото едно напълно здраво бебе.

Фъргъс дори не се сещаше за тези несъответствия, защото Дарси непрекъснато ангажираше вниманието му с мотела. С течение на времето Дарси бе успяла да го убеди, че умният бизнесмен прави пари, като ги харчи. Той подобри кухнята, модернизира вътрешното обзавеждане на мотела и плати за рекламни пана покрай междущатската магистрала.

По един въпрос обаче Фъргъс не отстъпваше. Само той имаше достъп до счетоводните книги на мотела. Колкото и настойчиво да го придумваше Дарси, Фъргъс водеше сметките лично. Предполагаше, че той вероятно укрива част от приходите си, за да не плаща данъци, срещу което тя нямаше нищо против. Беше я яд обаче, защото ако й даваше да преглежда сметките, можеше да открие някои пропуски. Но за шестнайсет години брак той не бе мръднал от първоначалното си становище. Това беше един от малкото спорове помежду им, който Дарси винаги губеше.

Фъргъс бе ергенувал доста дълго и бе напълно прехласнат от младата си, красива, червенокоса жена и тяхната дъщеря, твърдо убеден, че е най-щастливият човек на света. Беше щедър съпруг. Бе построил за Дарси най-прекрасната къща в Идън Пас и й бе предоставил пълна свобода на действие да я обзаведе с помощта на дизайнерските бюра в Далас и Хюстън. Всяка година тя караше нова кола. Беше любещ баща за Хедър, която го въртеше на малкото си пръстче със същата лекота, както майка си.

Държеше се спокойно и доверчиво, дори когато Дарси хвана първия си любовник три месеца след раждането на Хедър. Беше гост на мотела, търговец на седла от Ел Пасо, пътуващ за Мемфис. Използваха 203 стая. Не беше трудно да излъже Фъргъс, че ще отскочи да види майка си за няколко часа.

Въпреки честите си изневери, Дарси искрено обичаше Фъргъс, главно защото неговото обществено положение бе издигнало значително нейното, а и защото задоволяваше и най-малките й прищевки. Тя му се усмихна, когато го видя да слиза по стълбите под ръка с Хедър.

— Хубава двойка сте — каза. — Целият град ще бъде на събранието довечера и очите на всички ще бъдат вперени в семейство Уинстън.

Хедър се ококори и завъртя очи.

Фъргъс беше прекалено напрегнат, за да забележи физиономията й.

— Макар че направо ми призлява, като се сетя какъв е поводът за него. — Той въздъхна и се втренчи в лицето на любимата си съпруга. — потръпвам при мисълта, че онзи крадец е могъл да те нарани.

— И на мене ми настръхва косата. — Дарси го потупа по бузата, после припряно се освободи от прегръдката му. — по-добре да вървим, че ще закъснеем. От друг страна — добави тя със самодоволна усмивка, — нали не могат да почнат без нас?