Сандра Браун
Пламъци (21)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Сепнат от вика й, Кий се изви рязко и я перна с длан, събаряйки я на пода. После чу шумолене край вратата, хвърли се долу, претърколи се и стреля три пъти.

Пукотевицата отекна в празната сграда и за миг Лара оглуша. Усети вкус на кръв. Замаяна и зашеметена, тя с мъка се изправи в седнало положение и погледна към вратата. На прага лежеше коза, цялата надупчена от едната страна.

— Майната му! — Кий дръпна Лара да стане и я разтърси здраво. — Какво, по дяволите, си беше наумила? — Избута я към вратата. — Давайте да се омитаме. Хайде, падре. Само след броени минути тук ще гъмжи от войска.

Излезе, залитайки, от стаята и едва не стъпи в кръвта. Кий опря ръка в гърба й и я подкара пред себе си надолу по стълбите, сетне през официалните приемни на приземния етаж. Устната й тупкаше, знаеше, че скоро ще се издуе.

Щом се озоваха до задния вход, откъдето бяха влезли, Кий я дръпна да спре. Внимателно си подаде главата навън и огледа околността. Лара стрелна с очи отец Джералдо. Силно запъхтян, той се подпираше върху рамката на вратата. Съчувствено й подаде една носна кърпа. Тя попи устната си, по нея останаха капки кръв.

Кий каза:

— Да вървим. Но си наведете главите и бъдете готови да се шмугнете някъде. По покривите може да има снайперисти.

Сграбчи я за ръката и се втурна към джипа. Качи я светкавично отпред, после изтича от другата страна и зае шофьорското място на отец Джералдо. Свещеникът като че нямаше нищо против. Без да се противи, той се покатери на задната седалка, секунди преди джипът да свърне към най-близката пряка.

Кий избягваше по-главните пресечки, караше с бясна скорост из по-малките улички, заобикаляше купчини боклуци и развалини от въоръжените стълкновения и най-неочаквано сменяше посоката, като побъркан рисуван герой от някоя видеоигра.

— Заболя ли те? — Хвърли мълниеносен поглед на Лара.

— Естествено, че ме заболя. Та ти ме удари.

— Ако не си беше мърдала задника оттам, където ти казах да стоиш, щеше да се отървеш. — Той рязко изви, за да не блъсне един младеж на велосипед. — Да скачаш и да врещиш така. Боже господи! — Тресна с юмрук по кормилото. — Беше идеална мишена за тоя, дето се намираше зад вратата. Нямах време да ти кажа по-любезно да се скатаеш. Пернах те, за да ти спася живота.

— От една коза?

— Не знаех, че е коза, нито пък ти.

— Мислех, че е Емилио.

— И да беше, какво? Да не би да се надяваше, че ще ме убие?

— Опитах се да те спра, преди ти да го направиш.

— Дотолкова мога да се владея.

— Нима?

Той спря джипа така внезапно, че тя политна напред.

— Да. А на теб би трябвало да ти е известно най-добре от всички. — Впи многозначително очи в нейните за няколко секунди.

Накрая тя отмести поглед. Кий се извърна назад.

— Е, падре, как ви се вижда денят дотук?

Отец Джералдо дръпна една манерка от устата си и я избърса с опакото на ръката.

— Срамота, че зарязахме козата. С нея можеха да се нахранят сума ти семейства.

Кий настръхна, сякаш се канеше да го удуши, но нелепата забележка на отчето се стори забавна на Лара и тя се разсмя. Отец Джералдо също прихна. Накрая Кий реши да признае зловещия хумор на момента и пусна измъчена усмивка.

— О, по дяволите! — Въздъхна, отметна глава назад и се взря в късчето небе, което се открояваше над двете сгради, между които бяха спрели.

Щом смехът им утихна, той се обърна към Лара и докосна долната й устна. Лицето му се сгърчи съжалително, когато върхът на пръста му загреба капчица прясна кръв.

— Беше машинално. Не исках да те нараня.

— Няма нищо. — Тя облиза с език раничката си и усети не само вкуса на собствената си кръв, но и леко солената тръпка, оставена от пръста му. — Вече нямам никакво намерение да спираме търсенето.

— Вече?

— Направо е невероятно, че бюфетът е непокътнат. Или е някакво чудо, или Емилио е жив и неотдавна е бил в кабинета, за да си подреди нещата. Очилата бяха негови. Мога да се закълна. Скоро е бил там.

— Е, днес едва ли пак ще се мерне. Ако се е спотайвал наоколо, сигурно сме му изкарали ангелите.

Лара си помисли, че навярно е прав. Емилио беше най-добрият й източник на информация — ако все още е жив и ако успее да го измъкне от укритието му. Смяташе да се върне в посолството по-късно, с или без Кий и отец Джералдо, и ако трябва да не мръдне оттам цяла нощ, но да се свърже с бившия помощник на съпруга си. Кий ще я обсипе с цял поменик от възражения срещу тази тактика, затова реши да отложи разговора за по-нататък.

Междувременно обаче съществуваха и други възможности, които да опита.

— Отец Джералдо, дали смъртта на Ашли е била вписана в общинските регистри?

— Не е изключено. Преди метежа нацията правеше някакви напъни към цивилизованост. Ако архивите не са унищожени, би следвало да се пазят в кметството.

— През какви бюрократични формалности трябва да минем, за да се доберем до тях? — попита Кий.

— Нямам представа, докато не пробвам.

— Но ако се разбере какво точно търсиш, все едно да развеем байрака.

Свещеникът се замисли над възникналия проблем.

— Ще кажа, че търся сведения за някой си Порталес. Порталес, Портър. Ако смъртните актове се водят по азбучен ред, името на Ашли ще бъде в същия том.

— Том ли? Не се ли обработват с компютър? — изненада се Кий.

— Не и в Монтесангре — отвърна отец Джералдо с вдъхновена от рома усмивка.

 

 

Оказа се удивително просто. След случката в оплячкосаното посолство вече почти не вярваха на късмета си.

Не беше изминал и половин час, след като отец Джералдо ги остави в джипа, паркиран в една странична уличка на няколко пресечки от съдебната палата, и той се върна с наперена походка и щастливо ухилена физиономия.

— Бог беше милостив с нас — рече и се покатери отзад. Макар, че бе отсъствал съвсем за малко, на Лара й се стори, че се е губил цяла вечност. Опасяваше се, че архивите ще липсват и замисълът им да се сдобият с нови сведения ще се провали. Кий се преструваше, че си подремва под сламената шапка, докато всъщност зорко наблюдаваше какво става наоколо, да не би да привлекат нечие внимание.

Сиудад Сентрал беше град на постоянни размирици, но в него все още се водеше що-годе оживена търговия. Хората щъкаха насам-натам с громолящите градски автобуси, с частни автомобили, на велосипеди и пеша. Въпреки цялата привидна суматоха обаче човек не добиваше усещането за особен кипеж.

Преобладаваше настроение на настръхнала бдителност. Хората не се събираха на групички, за да побъбрят, да не би причината за скупчването им да бъде погрешно изтълкувана от патрулите, които надменно профучаваха с военните си машини по най-оживените места. Децата не се отделяха от нервните си, наплашени майки. Продавачите си претупваха работата, без да въвличат клиентите си в обстойни разговори.

Лара и Кий посрещнаха с облекчение завръщането на отец Джералдо.

— Открихте ли къде е погребана Ашли? — попита припряно Лара.

— Не, но имаше смъртен акт. Беше подписан от д-р Томас Сото Куиньонес.

— Да вървим — каза Лара на Кий и му махна да пали джипа.

— Чакай малко. Този Сото — рече той и се обърна към отец Джералдо — на чия страна е?

Лара гореше от нетърпение да продължат разследването.

— Няма значение.

— Как пък не!

— Той е лекар. Аз също. Това стои над политическите пристрастия. Той ще ми услужи като на колега.

— Кога ще пораснеш най-сетне? — сопна й се сърдито Кий. — Откъде знаеш дали не е зет на Ел Корасон или пък шпионин на Ескавес? Така или иначе, ако нахълтаме там и изтърсим нещо нередно, с нас е свършено.

— Извинете ме. — Отец Джералдо се обърна към Кий в ролята на умиротворител. — Няколко пъти съм се срещал с д-р Сото по работа. Не съм чувал да симпатизира открито на никоя партия. Доколкото ми е известно, лекува ранените и от двете страни.

— Видя ли? А сега може ли да тръгваме?

Кий пренебрегна подканата на Лара.

— Дори да е отзивчив към нас, ще трябва да рискува живота си, за да ни помогне. А потенциалната опасност може да му затвори устата. Току-виж направо ни откаже. Най-лошият вариант е да насъска наказателните отряди на Ел Корасон по петите ни.

— Готова съм да поема риска — рече непреклонно Лара.

— Не става дума единствено за тебе.

— Ако не искаш да дойдеш с мен, ще ида и сама.

Кий се опита да я пречупи с втренчения си поглед. Когато тя не отстъпи, той се обърна към отец Джералдо:

— Какво е предчувствието ви за сеньор доктора?

В тъмните очи на свещеника проблесна колебание. Най-накрая промълви:

— Независимо дали ще склони да ни помогне, мисля, че поне няма да ни издаде.

Лара се съгласи.

— Добре, вие двамата — рече тихо Кий. — Както кажете, но ще ме слушате как да постъпим.

 

 

Лара и Кий чакаха в претъпкания болничен кабинет на доктора, докато отец Джералдо за втори път изпълняваше ролята на техен говорител. Кий бе спуснал щорите срещу следобедното слънце, но стаята беше без климатична инсталация и вътре едва се дишаше. Роклята на Лара лепнеше за мокрото й тяло. По ризата на Кий, точно през средата, също личеше широко, тъмно петно. Той често бършеше с ръкав потта от челото си. Пестяха въздуха и силите си и не продумваха.

Мълчанието беше допълнителна предпазна мярка. Не искаха гласовете им да примамят някой от персонала в личния кабинет на лекаря. Трудно би им се удало да обяснят присъствието си.

Чакането се проточи безкрайно. Лара скръсти ръце пред лицето си и се облегна върху бюрото, повече от два часа стояха тук. Защо се бавеше толкова дълго? Въображението й започна да се развихря: открили са ги. Извикали са въоръжени отряди и в момента обкръжават болницата. Кий май излезе прав — д-р Сото използва професията си като прикритие. А всъщност е шпионин. Прозрял е шикалкавенето на отец Джералдо, изтръгнал е с мъчения истината и…

В мига, в който долови приближаването на испаноговорящи гласове, тя се изправи. Кий също ги беше чул. Той зае позиция зад вратата и й направи знак да не се обажда и да не се показва, докато лекарят не влезе в стаята.

Сърцето й биеше до пръсване. Между гърдите й рукна пот. Дръжката на вратата се завъртя и в кабинета влезе д-р Томас Сото Куиньонес, следван от свещеника. Той посегна към ключа на лампата и го щракна.

— Раждането беше нормално, но тези неща понякога продължават…

Забеляза Лара и я изгледа недоумяващо.

— Прощавайте, докторе — каза смирено отец Джералдо и въведе доктора през прага. Пак на испански обясни: — Не бях съвсем откровен. — Макар, че наистина бих искал да обсъдим създаването на кухня за гладните. Може би някой друг път?

Кий се пресегна зад тях и затвори вратата, като се изпречи между нея и слисания доктор.

Отец Джералдо се извини на Лара и Кий за забяването.

— Съгласи се да поговорим, след като изроди едно бебе. Раждането се запъна и протече по-дълго от очакваното.

— Вие сте американци? — възкликна лекарят на безупречен английски. — Как сте минали границата? Моля ви, обяснете ми какво става. — Той изгледа притеснено суровия лик на Кий и пистолета, затъкнат в колана му. Първо зяпна свещеника, после Лара, която в момента стоеше до бюрото му. — Вие пък коя сте?

— Казвам се д-р Лара Малори. — Устната й не бе кървила от часове, но тя я чувстваше натежала като желязо. — Преди три години аз живеех в Монтесангре със съпруга си, посланика Рандъл Портър.

— Ами да, разбира се — рече той, когато споменът го осени. — Снимката ви беше поместена във вестниците. Съпругът ви беше отвлечен и екзекутиран. Такава трагедия. Безсмислена жестокост.

— Да.

— Лекарското братство още оплаква смъртта на посланика. След скъсването на отношенията със Съединените щати притокът на медикаменти и фармацевтични средства почти секна.

— Като лекар напълно разбирам проблема ви. — Тя пристъпи няколко крачки напред. — Д-р Сото, лично ще се погрижа да получите предостатъчни количества от тях, ако ми помогнете сега.

Докторът погледна през рамо към Кий, хвърли още един въпросителен взор на свещеника и отново се обърна към Лара.

— По какъв начин да ви помогна?

— Да намеря гроба на дъщеря си.

Д-р Сото я зяпна ококорен от изненада, но нищо не каза.

— При отвличането на съпруга ми тя беше убита в престрелката. Била е погребана тук. Моето правителство, както и няколко монтесангренски режима, не се отзоваха на постоянните ми молби останките й да бъдат ексхумирани и върнати в Съединените щати. Дошла съм да го направя собственоръчно. Но не знам къде е заровена.

В дъното на застлания с линолеум коридор се разнесе скърцане на гумени подметки. Тракането на металните чинии и чаши отбеляза пристигането на количките за вечеря. Но в този тесен кабинет, близо до аварийния изход, се бе възцарила гробна тишина.

Най-накрая докторът се прокашля.

— Дълбоко ви съчувствам. Заслужавате възхищение, че сте предприели това опасно начинание. Но просто съм с вързани ръце. Откъде да знам къде е погребана дъщеря ви?

— Вие сте подписали смъртния й акт. — Лара се приближи към него. Кий се напрегна и посегна към пистолета си, но тя го спря със светкавичен поглед. — помните ли случая?

— Естествено.

— Името й е Ашли Ан Портър. Загинала е на четвърти март онази година, броени часове преди официалното обявяване на революцията.

— Ясно си спомням, когато дъщеря ви бе убита и съпругът ви взет в плен. Вие също бяхте ранена.

— Тогава сигурно не сте забравили как сте подписали смъртния акт на Ашли и сте предали тялото й за погребение.

По страните му бе избила пот. Беше едър, набит мъж, но по-нисък от нея. Лицето му беше четвъртито, носът — широк и сплеснат, издаващ примеса на индианска кръв в потеклото му. Ръцете му бяха прекалено големи и груби за операции, макар че отец Джералдо беше казал, че е много почитан хирург.

— За съжаление, не си спомням да съм подписвал подобен документ.

Тя нададе вик на отчаяние:

— Трябва да си го спомните на всяка цена!

— Моля ви, разберете — рече припряно той, — часовете след похищението на посланика бяха едни от най-смутните в цялата история на страната. Имаше стотици пострадали. Президентът и семейството му се спасиха на косъм. Всички, изпълнявали каквато и да е служба по време на неговото управление, бяха екзекутирани. Улиците се превърнаха в реки от кръв.

Лара бе чела вестникарските репортажи, докато лежеше в болницата в Маями. Не се съмняваше в точността на описания от лекаря хаос.

Кий се обади за първи път от пристигането на доктора и за разлика от нея беше настроен скептично.

— Не си спомняте едно англосаксонско момиченце сред всички останали трупове?

Сото поклати плешивата си глава.

— Съжалявам, сеньор. Знам, че сте разочаровани.

Лара си пое няколко дълбоки глътки въздух за кураж и протегна дясната си ръка към него.

— Благодаря, д-р Сото. Извинявам се за театралния начин, по който се обърнахме към вас.

— Съзнавам необходимостта от предпазливост. Съпругът ви не се ползва с благоразположението на метежниците, които са сега на власт.

— Съпругът ми представляваше Съединените щати, а те заеха страната на президента Ескавес. Рандъл само изпълняваше задълженията си.

— Разбирам — каза тихо Сото. — Въпреки това, почти мога да ви гарантирам, че семействата и приятелите на онези, измъчвани и убити от поддръжниците на Ескавес, едва ли ще се отнесат с подобаващо великодушие.

— Можем ли да разчитаме, че ще си затваряте устата? — попита рязко Кий.

— Por supuesto. Няма да ви издам.

— Само да смеете, ще съжалявате.

Отец Джералдо пристъпи между тях.

— Смятам, че трябва да оставим д-р Сото да си гледа работата.

— Да — съгласи се Лара. — Безсмислено е да ви занимаваме повече.

Отец Джералдо благослови доктора и му поиска прошка за измамата. Д-р Сото увери свещеника, че не му се сърди. Когато Лара се отправи към вратата, Сото сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам, сеньора Портър. Щеше ми се да бях по-полезен. Buena suerte.

— Muchas gracias.

Тя отново покри главата си със забрадката и излезе от кабинета подир отец Джералдо. Кий вървеше най-отзад, докато свещеникът ги превеждаше по пътя, по който бяха дошли, през едно крило на болницата, затворено поради неспособността на нестабилното правителство да го издържи. Той идеално познаваше разположението на отделенията, понеже от години посещаваше болните си енориаши из тях.

Измъкнаха се незабелязано. Лара с изненада установи, че вече се е стъмнило. Не че имаше значение за нея дали е ден или нощ. Едва смогваше да влачи краката си и сигурно не би помръднала от мястото си, ако Кий не я подбутваше да върви.

Тъкмо се въодушеви, когато намериха смъртния акт на Ашли и разочарованието от срещата с д-р Сото я връхлетя със съкрушителна сила. Съдбата я беше премазала и обезверила.

Още възнамеряваше да се върне в посолството с надеждата да открие Емилио Санчес Перон. Но първо трябва да си почине. Отдъхне ли си, отново ще добие кураж. Знаеше, че като поспи няколко часа, премисли евентуалните възможности и набележи нов план за действие, ще й просветне пред очите.

С такива ободрителни думи тя се насърчаваше, докато се тътреше към джипа.

Не успя да стигне до него. Кий я замъкна зад една кофа за боклук откъм гърба на болницата.

— Шшт! Падре!

Отец Джералдо се извърна.

— Какво има?

— Не е нужно да разиграваш сценката с плащовете и сабите, никой не ни видя.

Кий направи знак на отец Джералдо да се приближи.

— По кое време Сото ще си тръгне от болницата?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Защо?

— Нашият приятел, докторът, лъже.

— Но аз го познавам от…

— Повярвайте ми, падре — прекъсна го Кий. — Може да е добър съдник, когато става въпрос за светии, но аз пък умея да различавам грешниците. Той лъже.

— Защо? — попита Лара.

— Не знам, но искам да разбера. Каза, че не си спомнял дъщеря ти. Пълна измишльотина — заяви Кий. — Засадата беше отразена на първо място във всички вестници по света. Аз бях в Чад по това време и дори там тя бе новина номер едно! С нея е започнала революцията, добре. През градската морга се е изнизала върволица от трупове, като лайна от задника на угоена гъска, добре. Може да е бил затънал до гуша в мъртъвци, но няма начин да е забравил как е подписал, смъртния акт на една посланическа дъщеря, и то от Съединените щати, убита в кървава престрелка. Няма начин, Хосе.

Беше чудно до каква степен Лара инстинктивно вярваше на Кий. С черната си, запусната брада той приличаше на жалък разбойник, на човек, който привличаше опасностите като магнит и живееше от тях. Изумителните му сини очи шареха пъргаво по околните сгради. Не пропускаха и най-малкото движение. Гласът му беше тих, настойчив, властен и убедителен.

— Какво ще правим? — попита тя. Безпределното й доверие, изглежда, мълчаливо се беше предало и на него, защото неспокойните й очи престанаха да се стрелкат на вси страни и се спряха върху нея.

— Ще чакаме.

 

 

При звука на смъртоносното изщракване д-р Сото замръзна на мястото си. Кий опря дулото на Беретата зад ухото на лекаря и изви лявата ръка зад гърба му, притискайки я чак между лопатките.

— Само да гъкнеш и те пречуквам. — Гласът му изсъска в тъмнината така приглушено, че можеше да бъде сбъркан с шепота на листата, разклатени от лекия ветрец.

— Върви.

Докторът не се възпротиви. Запъти се към джипа, който изникна от тъмните сенки на уличката. Зад волана се беше настанил отец Джералдо, едновременно развълнуван и притеснен. Лара се крепеше върху крайчеца на задната седалка, вкопчена в тази пред себе си и наблюдаваше приближаването на Кий със заложника му.

— Пребъркай го, Лара. — Тя скочи на земята и прокара ръце отвън по облеклото на доктора.

— Не съм въоръжен — каза с достойнство той.

— Но си проклет лъжец — рече Кий.

Лара потвърди с кимване, че лекарят не носи оръжие и се върна на мястото си в джипа.

— Влизай.

Сото изпълни нареждането на Кий и се качи отпред. Кий скочи, настани се до Лара, и заби дулото на пистолета във вдлъбнатината на тила му. Отец Джералдо включи джипа на скорост и те потеглиха.

— Къде ме водите? За бога, моля ви… Не разбирам защо правите това. Какво искате от мен?

— Истината. — Лара се наклони към него, за да я чуе. — Вие знаете повече за смъртта на дъщеря ми, отколкото споделихте с мен, нали?

Кий смушка Сото отзад по черепа с пистолета.

— Не! — извика докторът с пронизителен, тънък глас. — Кълна се, че нищо не знам. Бог ми е свидетел.

— Внимавай — предупреди го Кий. — Тук присъства божи служител, който всичко Му докладва.

— Не мога да ви помогна — изхленчи той.

— Не можете или не искате? — попита Лара.

— Не мога.

— Не е вярно. Какво криете от мен?

— Госпожо Портър, умолявам ви…

— Кажете ми — настоя тя.

Отец Джералдо подкара по една разбита уличка, която извеждаше до отдалечено горска поляна над реката. Тя извираше като чист, пенлив планински поток, но след дългия си лъкатушен път из джунглата и преминаването си през центъра на Сиудад Сентрал, където се задръстваше с отпадъци мръсотия, се вливаше в океана във вид на отвратителна мътилка. Той спря джипа, но не изгаси двигателя.

— Бяхте ли дежурен в болницата в деня, когато нападнаха колата ни? — попита Лара.

Той понечи да кимне, но не можа заради револвера.

— Si — прошепна уплашено.

— Видяхте ли дъщеря ми?

— Si. Беше в критично състояние.

Лара преглътна при спомена за количеството кръв шуртяща от раната върху вратлето на Ашли. Без съмнение била засегната сънната артерия. Тя затвори очи, за да изтрие картината в съзнанието си, по-късно можеше да скърби воля. Сега нямаше време за подобен разкош.

— Какво стана с тялото на дъщеря ми?

— Отче — захленчи Сото и обели очи към свещеника. — Моля ви да се намесите. Имам семейство, за което трябва да мисля. Бог вижда, че от сърце съчувствам на госпожа, но се страхувам да не пострадам.

— С пълно основание, мътните те взели — почти изръмжа Кий. — Ел Корасон не е тук, ама аз съм. Не сме бъхтили хиляда мили, за да се бъзикаме с теб. Кажи й каквото иска да знае, иначе не си ни притрябвал. Comprende? С други думи, ще минем и без теб.

Лара не одобряваше тактиката за сплашване на Кий. Бяха се разбрали да прибегне до нея само в случай, че всички останали опити се провалят, или — което беше малко вероятно — когато се убедят, че Сото казва истината и че не знае нищо за погребението на Ашли. Беше почти сигурна, че той няма да изпълни недвусмислените си закани, но дано все пак Сото лапне въдицата, та да не става нужда да се убеждава в противното.

— Падре? — примоли се Сото с пресипнал глас, като гледаше уплашено тъмните, мръсни води под себе си. — Por favor?

Отец Джералдо се прекръсти, наведе се и зашепна молитва. Не можеше да бъде по-убедителен.

— Писна ми да се лигавим с тоя. — Кий скочи от джипа и врътна глава към доктора да слиза.

— Cementerio del Sagrado Corazоn — изпелтечи той.

— „Свещено сърце“. Там ли е погребана? — попита Лара.

— Si. — Докторът издиша тежко и сякаш се смачка като спукан балон. — В началото на сраженията повечето от пострадалите бяха откарвани там. Заведете ме и ще ви покажа.

Отец Джералдо спря да се моли и включи джипа на задна скорост. Отправи предупреждение към доктора:

— Само да не ни баламосваш.

— Не, сеньор. Кълна се в живота на децата си.

Гробището се намираше в другия край на града. И при нормални обстоятелства пътуването щеше да продължи дълго. А сега разстоянието се увеличи още повече, защото отчето мина по обиколен път. На няколко пъти обръщаше посоката, да не би да ги следят. За да избегне военните патрули или евентуална засада, той криволичеше през привидно изоставени квартали, където уличните лампи не светеха и единствено бездомните котки имаха кураж да се мяркат наоколо.

Нервите на Лара бяха опънати до скъсване, когато най-сетне стигнаха до вратите на гробището.

— Заключено е!

— Да, но оградата не е висока. Хайде. — Кий се измъкна пръв от джипа. Даде знак на Сото да слиза. — Сложи си ръцете на тила. Мръднеш ли, стрелям.

— Ако ме застреляте, няма да знаете къде да търсите гроба на момиченцето.

Кий не се хвана на уловката. Ухили се и зъбите му се бялнаха ослепително върху фона на черната му брада.

— Не съм казал, че ще те убия. А че ще стрелям в теб. Например в ръката. Един лейкопласт не ще можеш да смениш, камо ли да правиш операции. — Престана да се усмихва. — А сега мърдай.

Четиримата се прехвърлиха с лекота през ниската каменна ограда. Сото посочи накъде да вървят. Не използваха фенерче, за да не рискуват. Нямаше луна и те трябваше изключително внимателно да се промъкват покрай надгробните плочи из неравната земя.

Гробището беше разположено на един хълм и от него се откриваше внушителна гледка към града с планините, извисяващи се зад него. И то носеше белезите на войната. Цялото място бе запуснато. Съвсем малко гробове сякаш се поддържаха след започването на революцията. Сърцето на Лара се късаше при мисълта, че дъщеря й лежи в такова сиротно кътче, обрасло в бурени и пълно с влечуги от джунглата, които се шмугваха незабелязано в гъсталака.

„Ашли скоро ще се махне оттук“ — зарече се тя наум.

Действително, д-р Сото се беше озовал до един насип край широка падина. Там той спря. Едва-едва, да не би Кий да изпълни заканата си, се обърна към Лара. Тя се сепна при вида на вампирясалите му очи, докато се усети, че мъждукащият им блясък се дължи на напиращите сълзи.

— Не исках да научите това, но вие настоявахте — каза той. — Щеше да е сто пъти по-добре, ако не ме бяхте накарали да ви довеждам тук. А още по-добре щеше да е, ако бяхте забравили премеждието в Монтесангре и си бяхте останали в Америка.

— Какви ги дрънкаш? — попита Кий.

Лара, по-скоро озадачена, отколкото ядосана, се приближи до ръба на насипа и надникна в падината. Беше около двайсет ярда в диаметър, с почти кръгла форма и приличаше на метеоритен кратер, макар че на места беше поникнала растителност.

Недоумяваща се извърна към отец Джералдо. Той гледаше втренчено в плитката вдлъбнатина. Раменете му бяха приведени напред, а ръцете му висяха отпуснати до тялото. Вяло стискаше манерката си, но не пиеше от нея. Съзирайки падината, той се беше вцепенил и ромът беше изфирясал напълно от главата му.

Кий също се взираше отвъд издатината, като че очакваше от нея обяснение, после внезапно цялото му тяло трепна, сякаш някаква жица, стърчаща от главата му, бе дръпната с все сила. Изтърва пистолета в прахоляка и сграбчи доктора за реверите на ленения му костюм, вдигайки го на няколко пръста от земята.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Si, si. — От раздрусването на Кий сълзите в очите на лекаря рукнаха. И потекоха надолу по лицето му. — Doscientos. Trescientos. Quien sabe?

— Двеста или триста какво? — гласът на Лара се повиши от ужас. — Двеста или триста…

Когато отговорът я осени, дъхът й секна. Устата й зееше отворена, но тя бе загубила способност да диша. Кий пусна доктора и се втурна към Лара.

— Лара?

Мъртвешката тишина в гробището се раздра от най-смразяващия вопъл, който беше чувала. Отначало не разбра, че викът се е изтръгнал от собственото й гърло. Тя разпери широко ръце, хвърли се към ръба на падината и сигурно щеше да се строполи на дъното й, ако Кий не се беше протегнал и не я бе прихванал през кръста. Цялата увисна на ръката му. Той я задърпа назад, но тя взе да се съпротивлява с утроената сила на лишен от разсъдък човек.

Накрая успя да се отскубне от него, запълзя към края на издатината, като неумолимо риеше с нокти в пръста, изкореняваше туфи трева и не преставаше да надава този чудовищен пронизителен писък.

— Не! Господи, не! Моля те, не! Ашли! О, божичко, не.

Д-р Сото бръщолевеше несвързано за деня, когато масовият гроб бил поръчан. Изкопали го булдозери, специално за да побере огромния брой на пострадалите. Гробарите не били в състояние да насмогнат. Когато моргата се препълнила, започнали да слагат мъртъвците където им падне. Стотици били избити по улиците и труповете им били зарязани да изгният там. Те се превърнали в смъртоносна заплаха за живите. Избухнали епидемии от тиф и други заразни болести. Главатарите на метежниците решили проблема по най-бързия начин, който им хрумнал.

— Лара, стига вече! — Кий постави ръце на раменете й и се опита да я привдигне, но тя беше забила пръсти в земята и не се пускаше.

— Съжалявам. Толкова съжалявам — повтаряше д-р Сото.

Едва сега тя разбра защо той беше толкова уклончив и не искаше да й каже за масовия гроб. Беше се страхувал да бъде наказан, но не от Ел Корасон. А от нея.

— Остави ме на мира. — Кий се помъчи да я изтласкаш ръба на зловещата яма и ноктите й одраха рамото му до кръв. Той изръмжа от болка, но само удвои усилията си да я озапти.

— Лара. — Отец Джералдо коленичи до нея и й заговоря ласкаво: — Бог с Неговата безкрайна мъдрост…

— НЕ! — изкрещя тя. — Не ща да слушам за никакъв бог! — В следващия миг взе да реди молитви към всевишния за милост.

— Кой е направил това? — Кий продължаваше да държи ръцете си здраво вкопчени в раменете й, но убийственият му поглед беше прикован в д-р Сото. — Кой е заповядал и бебетата да бъдат зарити в масов гроб? Боже господи, що за хора сте вие, да не сте варвари? Искам да знам името му. Кой е издал тази заповед? Кажи ми името на тоя негодник.

— Съжалявам, сеньор, но е невъзможно да се разбере кой е наредил да се извърши масово погребение. Всичко… — Д-р Сото само тихо изохка. Свлече се на колене, притиснал с ръка гърдите си и рухна на една страна.

Отец Джералдо изричаше за трети път „Аве Мария“, когато се катурна напред и заби лице във влажната пръст точно до дясната ръка на Лара.

Слисана и ужасена тя наблюдаваше как под главата му се образува тъмна локва.

— Господи!

Кий посегна към Беретата, която бе захвърлил преди това, но твърде късно. За неуспешния си опит получи ритник в ребрата и се строполи с гримаса и стон.

Лара запълзя заднишком в трескава надпревара да се отдалечи от пихтиестата маса, представлявала някога главата на отец Джералдо. Така рязко я дръпнаха на крака, че зъбите й изтракаха.

— Buenas noches, senora. Ето че пак се срещнахме.

Беше партизанският водач от засадата край Сиу Сентрал. Рикардо.

 

 

Военният камион хлътна в една изровена дупка. Лара политна към желязната странична преграда на „дявола и половина“, което беше американският жаргонен израз за тонажа на транспортното средство. Пътуваха от часове.

Още преди да осъзнае, че са заобиколени от въоръжени мъже, ръцете й бяха грубо завързани на гърба, положението не се беше променило и поради това тя не можеше да пази равновесие при друсането на камиона. Толкова често се блъскаше насам-натам, че сигурно цялата щеше да бъде насинена. Ако изобщо оживееше.

Тъкмо този въпрос оставаше неизяснен. Отец Джералдо беше мъртъв. Д-р Сото бе издъхнал, без да довърши мисълта си. Кий обаче беше напълно жив. Слава богу. Докато ги влачеха от гробището и ги напъхваха в камиона, от устата му се лееха яростни псувни. Няколко войници претърсваха вещите им в джипа. Един от тях бърникаше фотоапарата и обективите в чантата. Кий му се развика:

— Я си махай тъпите лапи оттам!

И той беше вързан като Лара, но се втурна напред и изрита чантата от ръцете на войника, последният се вбеси и стовари дръжката на пистолета си върху слепоочието на Кий. Кий се олюля и се свлече на колене, но не миряса. Погледна войника и въпреки капещата от раната на главата му кръв, се ухили и каза:

— Майка ти те е пръкнала, след като се е чукала с магаре.

И да не разбираше английски, войникът прие забележката за обидна и се спусна към Кий. Преди да успее да си отмъсти, Рикардо заповяда на по-младия мъж да ги качи в камиона.

Взеха да умуват дали да подкарат и джипа, или да го зарежат до входа на гробището. Рикардо реши един от партизаните да ги последва с него.

Лара и Кий бяха набутани в каросерията. Сетне хвърлиха багажа им, плюс чантата с фотоапарата и лекарското й куфарче. Войниците се качиха, след което опънаха и стегнаха брезентовото платнище. Нищо не се виждаше, но въпреки това похитителите им настояха да бъдат с вързани очи. Естествено, Кий не се подчини. Трябваше да го натиснат трима мъже, докато му закрепят мръсната кърпа на главата.

Лара знаеше, че е безполезно да оказва физическа съпротива, но погледът й изразяваше в пълна мяра дълбоко презрение, преди да сторят същото и с нея.

Пътят бе буквално непроходим. Войниците бяха немити. В задушното пространство на каросерията вонята беше нетърпима. Тя умираше от жажда, но й беше ясно, че ако поиска вода, няма да й обърнат внимание. Задните й части бяха натъртени, както ръцете и краката. Вървите около китките й вече я прерязваха.

Искаше да знае къде ги откарват и защо. Колко ли още остава до определеното място? Дали изобщо пътуват в някаква посока? И като стигнат, после какво?

Пазеше силите си, за да попита в даден момент. Никой нямаше да й отговори. Само веднъж понечиха да разменят две-три думи с Кий. И той отнесе наказание за това.

— Лара? — Гърлото му беше прегракнало и сухо подобно на нейното. — Добре ли си?

— Кий?

— Слава богу. — Той въздъхна. — Дръж се и…

— Silencio!

— Я си го начукай!

Чу се боричкане, после стон и оттогава Кий не се беше обадил.

Помъчи се чрез самовнушение да откъсне съзнанието и тялото си от настоящото преживяване. Но всеки път, щом се опиташе да извика в ума си картини на пустинни залези или плискащи се вълни, или реещи се облаци, вниманието й се връщаше отново към масовия гроб, където дъщеря й щеше да остане закопана завинаги.

Беше невъзможно да осъществи онова, за което бе тръгнала. Защо тогава не понечи да избяга, та да я застигне куршумът на някой войник и да се отърве? Отец Джералдо и д-р Сото не бяха усетили болка. Мигновена смърт. Колко хубаво.

Защо още се стремеше да оцелее?

Не, изпитваше дори нещо по-силно. Беше твърдо решена да види виновниците за това зверство наказани. Да погребат дъщерята на един американски посланик по такъв неописуем начин бе нарушение на общопризнати човешки права. Ако остане жива, ще разтръби на целия свят това позорно деяние.

Лара си беше имала работа с много неизлечимо болни пациенти. До тази вечер не бе проумявала нежеланието им да се простят с живота. Как можеш да се държиш за него, вкопчен със зъби и нокти, дори да знаеш, че положението е безнадеждно? Често си бе задавала въпроса защо човешкият дух отказва да се примири със смъртта. Сега разбираше, че и най-лошото да се случи, пак може да бъде преодоляно.

Инстинктът за самосъхранение явно бе по-силен, отколкото предполагаше. Той бдеше над живота и когато съзнанието се бе предало напълно. Ако не беше така, тя щеше да умре в мига, в който зърна масовия гроб и научи, че дъщеричката й е запокитена там. Вроденото чувство за оцеляване я бе запазило през дългата нощ.

Вероятно бе задрямала, защото внезапно се събуди, когато камионът спря и отвън се долови раздвижване. Замириса на запалени дърва и на готвено.

— Довтасахме ли най-сетне? — обади се подигравателно Кий.

Дръпнаха я на крака и я свалиха от камиона. Крайниците й бяха схванати и я боляха. Залитна, когато я блъснаха да върви, но свежият въздух, лъхнал кожата и изпълнил гърдите й, беше приятен, пое го дълбоко и се помъчи да възстанови кръвообращението в дробовете си.

Изведнъж кърпата бе смъкната от очите й. Рикардо стоеше до нея широко ухилен.

— Bienvenido! — Тя се сви от гнилия му дъх. — Ел Корасон гори от нетърпение да посрещне специалните си гости.

Тя се изненада, че говори английски.

— Аз също имам какво да кажа на Ел Корасон.

Той се изсмя.

— Жена с чувство за хумор. Харесва ми.

— Но аз не се шегувам.

— О, напротив, смешно е, сеньора. Много смешно.

Точно в този момент една жена, облечена в мърляви униформени панталони и плетена камизолка със следи от засъхнала пот, се хвърли отгоре му. След смущаващо страстна целувка, през която той открито я опипа, тя измърка:

— Ела вътре. Приготвила съм ти ядене.

— Къде е Ел Корасон? — попита той.

— Чака отзад.

Продължиха да се натискат и се затътриха към една грубо скована барака, където се изкатериха по разнебитените стълби на тясна веранда и се скриха зад завесата на вратата. Останалите войници бяха посрещнати по същия начин от различни жени и им бяха връчени паници с ядене, разсипани от един общ казан, окачен над лагерния огън. Пиеха прясно сварено кафе от тенекиени канчета. Лара би се радвала и на чаша с вода. Устната й още бе подпухнала и я наболяваше.

Двама мъже с полуавтоматични оръжия стояха на пост до нея и Кий. Когато го зърна, Лара направо ахна. Той седеше до нея на земята, но часовите се бяха разположили между тях. Кървящата рана на слепоочието му беше съсирена. Изглеждаше опасна и имаше нужда от почистване, дезинфекция, а може би и от шев. Запита се дали биха й дали достъп до лекарското куфарче, но си помисли, че е малко вероятно.

Очите му бяха обрамчени от сенки на умора, както навярно и нейните. Дрехите му също бяха изцапани и замърсени от пот. Едва бе съмнало, така че слънцето почти не се усещаше, но влажността бе толкова висока, че над короните на дърветата в джунглата, която заобикаляше сечището, се стелеше гъста мъгла.

Кий я зяпаше с пронизващ поглед, но и без мълчаливото му послание тя разбираше, че положението им е напечено. Той използва момента, за да врътне очи към чантата с фотоапарата. Един от войниците я беше свалил заедно с другия им багаж от камиона и беше стоварил всичко съвсем близо до нея.

Лара въпросително наклони глава, знаеше, че се опитва да й каже нещо, но не можеше да се сети какво.

Тогава той произнесе само с устни: „Магнум.“ Тя хвърли поглед към чантата с фотоапарата. Когато отново изви очи към него, той кимна едва забележимо.

— Сеньора. Сеньор. — Рикардо се появи, олюлявайки се, иззад завесата на вратата и се подпря на един от коловете, подпиращи сламения покрив. — Имате голям късмет. Ел Корасон ще ви види веднага.

Над лагера се възцари почтителна тишина. Онези, които се хранеха, оставиха яденето си настрана. Всички погледи се обърнаха към входа на бараката. Дори децата, които се гонеха и си играеха на война, прекратиха забавленията си. Бунтовническите войници престанаха да раздухват измислените си подвизи пред впечатлените жени. Вниманието на всички бе приковано във верандата пред бараката.

Тържествено завесата бе дръпната и оттам се появи един мъж.

Лара се свлече на колене. Почти без глас, тя възкликна:

— Емилио!