Сандра Браун
Пламъци (16)

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

Буи вдигна яката на дънковото си яке и се сгуши до външната стена на къщата. Стрехите не предлагаха кой знае какво укритие срещу проливния дъжд. Беше мокър до кости.

Наистина не можеше да си обясни какво търси у Такетови по това време на нощта навън в дъжда. Би трябвало в момента да се е изтегнал пред телевизора си втора употреба. Взетия под наем фургон не предлагаше кой знае какви удобства, но поне беше сух.

Независимо от времето, нямаше работа тъдява. Здравето на Джоди Такет си беше вътрешна семейна работа. Едва ли биха искали да им се меси страничен човек. Въпреки това беше решил да дойде, чувстваше се длъжен. Когато пристигна, забеляза, че линкълнът на Кий го няма, както и колата на Джейнълин. Паркира камионетката на компанията скрито от погледа зад отделно обособения гараж. Единственият автомобил, който се забелязваше на алеята, беше на домашната помощница.

Не виждаше смисъл да й се обажда. Какво ще й каже? Предполагаше, че би могъл да й каже истината — че се тревожи за госпожица Джейнълин, за това как се чувства след припадъка на майка си в „Бързо и евтино“, после домашната помощница сигурно ще поиска да знае от какъв зор се интересува и той ще й отговори, че изобщо не му влиза в работата, при което тя ще го изпъди и ще повика полиция.

Затова се спотайваше в сенките, нагазил до глезените във вода. Не можеше ясно да обясни кое го бе довело тук. Просто чувстваше, че трябва да дойде. Освен това, беше си наумил да не мръдне от мястото си, каквото ще да става, докато не се убеди, че госпожица Джейнълин още се крепи.

Не я беше зървал от онзи следобед, когато се целунаха и тя му заяви ни в клин, ни в ръкав, че го обича. Не го прие сериозно, разбира се. Кой знае какво я беше подтикнало да го изтърси — я хормон, я прекалено жаркото слънце, я някое хапче против алергия, дето й е изпило акъла. Сигурно сега й идеше да си отреже езика.

Понеже проявяваше разбиране към всеки, който говори без да мисли, напоследък избягваше Джейнълин, за да не я притеснява с присъствието си и да не я принуждава да му дава обяснения за странното си поведение. Можеше да се каже, че и тя всячески го отбягваше.

Тая работа не ще да продължава вечно обаче. Рано или късно ще се срещнат, тъй че защо да не е тая вечер, когато тя има по-сериозни кахъри на главата си. Не е в състояние да облекчи влошаващото се здраве на болната й майка, но поне ще я разтовари от друга грижа. Ще я успокои, че няма намерение да се възползва от думите й, изречени в момент на умопомрачение от неизвестно естество.

В края на алеята блеснаха автомобилни фарове. Стомахът на Буи се сви инстинктивно, когато видя, че колата свърна от пътя в имота на Такетови. Присламчи се по-близо до стената, не желаейки да бъде забелязан, докато не се увери, че е Джейнълин. Разправяха, че Кий държи заредена Берета под седалката на автомобила си. Можеше и да е само слух, но Буи не примираше от желание да го проверява. Ако Кий зърне някой да дебне, току-виж първо стреля, пък едва после почне да задава въпроси.

Фаровете, чиито светлини бяха размити от дъжда, се приближаваха едва-едва. Буи позна колата на Джейнълин. Тя паркира в алеята, слезе и се втурна под капките към задния вход. Мрежестата врата изскърца при отварянето. Беше пъхнала ключа си в ключалката, когато той извика името й.

Тя се сепна и се извърна рязко. Дъждът се стичаше по бледото й лице, което се взираше в здрача.

— Буи! Какво, в крайна сметка търсиш тук?

— Добре ли сте?

— Добре съм, разбира се, но ти си мокър до кости. Откога киснеш тук? Влез вътре.

— Не, ще си вървя вече. — Знаеше, че представлява жалка гледка с тая шапка, от чиято периферия капе вода и с тия подгизнали от коленете надолу панталони. — Само исках да видя дали сте добре след случката тая сутрин. В склада разправят, че госпожа Такет е много зле.

— За съжаление е вярно. — Тя отключи вратата и настоя да я последва вътре. Той неохотно пристъпи в кухнята, но остана до прага.

— Свали си якето — каза тя. — И ботушите. Вир-вода са.

— Не искам да ви притеснявам.

— Нищо подобно. Само ще ида да хвърля едно око на мама и да отпратя Мейдейл, после ще сложа малко кафе. — Тя прекоси тъмната кухня, но на излизане се обърна. — Не си отивай.

Сърцето на Буи щеше да се пръсне от радост, дъхът му секна. При вида му нито изпищя, нито се разтрепери от погнуса, нито повърна. Това беше добра поличба. А сега го молеше, почти горещо, да не си ходи.

— Добре, мем. Няма.

Докато я чакаше, той си махна шапката и влажното яке и ги увеси на една закачалка до задния вход, подпирайки се на куц крак, изхлузи ботушите си един по един и ги остави до чифт други, които бяха явно на Кий. Чорапите му отпред бяха мокри, но, слава богу, поне нямаха дупки.

Пристъпи на пръсти по балатума на пода. Без да пали лампите, се загледа през прозореца над мивката как дъждът капе от стрехите. След няколко минути долови приглушен разговор откъм предния вход и после видя през стъклото как Мейдейл се кандилка покрай локвите към колата си, мъчейки се да запази бухналата си като кошер прическа със смешна найлонова качулка.

Щом усети приближаването на Джейнълин, се обърна.

— Как е майка ви?

— Спи.

— Значи е добре?

— Не съвсем. Не иска да слуша лекарите. Прекалено е вироглава, за да обърне внимание на предупредителните сигнали като тазсутрешния. Не вярва, че състоянието й е сериозно.

— Доколкото съм чувал, ербап жена е.

— Меко казано.

— Може би не е толкова зле, както смятат докторите.

— Може би.

— Те понякога преувеличават, за да си придадат повече тежест и да оправдаят сметката си.

Изнурената й усмивка показваше, че не вярва на думите му и знае, че и той не им вярва.

— Е — обади се тя и се поразкърши, — обещах да направя кафе.

— Не се притеснявайте.

— Не. Искам. И на мен ми се пие. И без това няма да мога да спя, така че е все едно.

Запъти се към килера, но стъпките й бяха провлечени, а гласът несигурен. Не запали лампите, защото сигурно не желаеше да види сълзите в очите й. Но той и бездруго ги виждаше.

Кутията с кафето едва не се изплъзна от ръцете й, когато я слагаше на плота. Дори изваждането на книжния филтър от пакета й коства неимоверни усилия. После разпиля малко зърна, докато загребваше кафе от кутията.

— О, боже. Всичко оплесках. — Тя закърши ръце и прехапа долната си устна, стискайки я между зъбите.

Той се чувстваше излишен като бозка на кастриран шопар.

— Защо не вземете да седнете, госпожице Джейнълин и не ми дадете аз да забъркам кафето?

— Това, което бих искала от теб… — Тя се насили да изрече следващите думи. — Бих искала да…

— Да, мем?

Обърна се и го изгледа умолително.

— Ако не е прекалено нахално, Буи.

— Само кажете.

Тя леко изписка, наклони глава встрани и се люшна напред. Той я улови, обгърна я с ръце, привлече я към гърдите си и я притисна. Беше толкова крехка, че се страхуваше да не й причинява болка, но тя доверчиво положи бузата си на рамото му.

— Буи, какво ще правя, ако мама умре? Какво?

— Ще продължите да живеете, естествено.

— Но какъв ще е тоя живот?

— От вас зависи.

Тя подсмъркна сълзливо.

— Ти не разбираш. Кий и мама са единствените ми близки. Не искам да ги загубя. Ако мама умре, Кий ще се захване със своите работи и ще ме остави тук сама.

— И сама ще се оправите, госпожице Джейнълин.

— Не, няма.

— Защо приказвате така?

— Защото никога не съм имала собствен облик. Хората винаги са ме възприемали във връзка със семейството ми. Аз съм дъщерята на Кларк младши. По-малката сестра на Кларк и Кий. Момичето на Джоди. Въпреки че през последните две-три години аз върша по-голямата част от работата в „Такет Ойл“, всички смятат, че съм пионка в ръцете на майка си. Боя се, че не са съвсем далеч от истината. Тя винаги ме е командвала и аз съм я слушала, отчасти защото обикновено е права, но най-вече като че ли, защото ми липсва увереност и не смея да се опълча срещу нея и да заема различно становище. Никога не съм имала нищо против да й се подчинявам, но като си отиде, какво ще стане тогава? Коя ще бъда? И коя съм аз всъщност?

Той я отдалечи от себе си и внимателно я разтърси.

— Вие сте Джейнълин Такет, ето коя. И това стига. По-силна сте, отколкото предполагате. Когато дойде време да си стъпите сама на краката, ще се справите.

— Страх ме е, Буи.

— От какво?

— Да не се проваля. Да не би да не оправдая очакванията. — Тя се засмя, но тъжно. — Или по-скоро, че ще оправдая очакванията на всички и ще се сгромолясам с гръм и трясък, когато мама няма да е жива да ме води за ръчичка.

— Грешите — каза той и упорито поклати глава. — Натрупали сте достатъчно дълъг опит. Работниците са свикнали да изпълняват заповедите ви. Умът ви сече като бръснач. Винаги съм се мислел за що-годе акъллия. Е, знам някои тарикатлъци, но когато съм с вас, и това е самата истина, чувствам се тъп като галош.

— Не си тъп, Буи. Много си съобразителен даже. Никой друг не забеляза несъответствието в седми кладенец.

— Което излезе едно нищо.

— Не можехме да бъдем сигурни, преди да поставиш допълнителния измервател.

Беше го монтирал между кладенеца и записващото устройство. Отчетените данни съвпадаха. Пробив можеше да има навсякъде по трасето. За да го засече, трябваше да мести уреда, докато определи откъде изтича газ. Току-виж кара така до безкрайност. Беше проверил документите и наистина бе открил, че кладенецът е бил свързан с разширение за изгаряне, което обаче отдавна беше запушено. Чувстваше се като глупак, задето беше вдигнал толкова шум за някаква си дреболия.

Ръцете на Джейнълин още бяха на кръста му и в момента не беше в състояние да мисли за нищо друго. Накрая каза:

— Съжалявам за майка ви, госпожице Джейнълин, защото знам колко сте привързана към нея. Надявам се да доживее до дълбока старост, за да не скърбите, ако се спомине. Но с нея или без нея, вие сте си отделна личност. Не е нужно да бъдете ничия дъщеря, сестра или… или жена. И така сте си екстра. Бива ви за всичко и не позволявайте никой да ви втълпява обратното.

— Толкова добре ми става с теб, Буи — прошепна тя.

— О, напротив, за нищо не ставам.

— Не е вярно! Страхотен си! Толкова си добър с мен. Насърчаваш ме да се осланям на силните си качества, а не на слабите. Не ме разбирай погрешно. Знам недостатъците си. Цял живот съм била наясно с тях. Известно ми е, че съм интелигентна, но не особено. Не съм пробивна, плаха съм и ми липсва увереност. Не съм хубава. За разлика от братята си.

— Не сте хубава? — Буи беше тъй слисан, че не можеше да се начуди откога бе започнала да му се струва неземна красавица. — Ама, чакайте, вие сте най-хубавото нещо, което съм виждал, госпожице Джейнълин.

Объркана и смутена, тя сви глава в раменете си.

— Не е нужно да ми говориш така. Само заради онова, което изтърсих онзи ден.

Той се изкашля неловко.

— Можете да не се притеснявате, все едно нищо не сте ми казали.

— Наистина ли?

— Да, мем.

— О! — Лицето й се гърчеше от вълнение. Накрая вдигна очи към него. — Откъде-накъде?

Той пристъпи от крак на крак.

— Ами, щото знам, че не е било на сериозно, затова.

Тя навлажни устните си и рязко въздъхна.

— Всъщност, беше, Буи.

— Беше?

— Казах го най-чистосърдечно. И ако ти, ами, нали знаеш, ако искаш пак да ме целунеш, не бих имала нищо против.

Бученето в главата на Буи едва не заглуши трополенето на дъжда по покрива. Сърцето му заби толкова силно и бързо, че го заболя. Гърлото му се стегна, но той успя да промълви:

— Искам да ви целуна пак, госпожице Джейнълин. Искам, как да не искам.

Пъхна ръка под косата й, улови я за брадичката и привлече главата й към себе си. Разтворените й устни откликнаха пламенно на неговите. Този път нямаха нужда от загряване, от никаква подготовка. Прескочиха момента на опознаването и продължиха оттам, откъдето бяха прекъснали, сливайки се в целувка, която ги остави без дъх, когато се пуснаха.

Долепи устни към шията й, докато ръцете й притискаха гърба му.

— Никога не съм предполагала, че може да е толкова хубаво, Буи.

— Нито пък аз. Хем не ни е за първи път.

Отново впиха устни един в друг, после пак и пак, целувките им ставаха все по-сладостни и разкрепостени. Отдръпнаха се, едва когато устните им подпухнаха и вече трудно сдържаха кипналата си чувственост.

Той жадуваше да прислони набъбналия си член в хлътнатината между дългите й бедра, но се овладя. Ала с жар, инстинктивна и почти детска по своята невинност, тя изви тялото си към неговото и осъществи онова, което той не смееше.

Съприкосновението отприщи всички еротични бентове. То би събудило животинските страсти у светец, камо ли у Буи Кейто, който никога не бе имал подобни претенции.

Пъхна ръка под полата й и я сграбчи отзад, стисна в шепата си кадифената й плът и взе да я мачка, веднъж, два пъти, триейки издутия си дюкян в хълмчето й. Действията му бяха несъзнателни. Не се интересуваше дали ще извлече полза от тях или само ще тегли последствията. Ако се беше замислил дори за миг, никога нямаше да ги извърши. Не би му и хрумнало.

Джейнълин тихо извика и действителността се стовари върху главата му с пълна сила, а заедно с нея срамът и самопрезрението.

Моментално я пусна. Без да каже дума, прекоси кухнята с три разкрача, грабна ботушите, шапката и якето си и изхвърча през вратата навън в проливния дъжд.

В мига, в който стигна до пикапа, паркиран зад гаража, тъмнината се разцепи от гигантска, нащърбена мълния, тя съедини небесната твърд и земята с ослепително бяло зарево, изтрещя от гняв и пропи въздуха с озон.

Буи си рече, че това е божията десница, която иска да го удари и умори. Беше на косъм да го улучи.

 

 

От гръмотевицата бутилките и чашите зад бара се раздрънчаха.

— Комай навън се заформя истинска буря — забеляза Хап Холистър и наля на Кий още едно питие.

— Добре ме накисна. Трябваше да летя до Мидланд тая вечер, да откарам един търговец на петрол и жена му вкъщи.

— Адски се гордея с теб, Кий. Значи не ти е изпила чавка акъла да хвърчиш в туй временце.

— Там е работата, че аз бях навит. Ама жената я хвана шубето. Вика, че не щяла да умира в самолетна катастрофа.

Хап поклати глава пред бабаитлъка на по-младия мъж и отиде да обслужи останалите клиенти, които се бяха престрашили да дойдат в „Палмата“, въпреки бурята. Някои играеха билярд, подпираха се на щеките си и сръбваха бира, докато си чакаха реда. Други гледаха бейзболен мач от края на сезона върху екрана на огромния телевизор, монтиран под тавана в ъгъла на заведението. Пиячите се бяха събрали на групички от по двама и трима.

Единствен Кий седеше сам в дъното на бара. Мрачното му изражение и прегърбените рамене ясно издаваха настроението му. Слухът за произшествието в „Бързо и евтино“ беше стигнал до ушите на всички в града и затова присъстващите в кръчмата се отнасяха със съчувствено разбиране към негласната му молба да не го закачат.

Кий си мислеше за Джоди, докато отпиваше от новото питие, но разсъжденията му не преливаха от умиление. Гореше от желание да изрита майка си яко по задника. В болницата, пък и след това, когато с Джейнълин я откараха вкъщи, въпреки препоръките на лекаря и собствения си здрав разум, Джоди не спря да мърмори, да се жалва и да отблъсква опитите им да й създадат елементарни удобства.

— Ще ти наема денонощна медицинска сестра, Джоди — каза й той, докато Джейнълин я уговаряше да си легне. — Джейнълин ходи на работа. Мен по цял ден ме няма. Мейдейл е чудесна помощница, но не можем да разчитаме на нея, че ще се справи, ако отново получиш пристъп, както сутринта. Край тебе постоянно трябва да се навърта някой.

— Идеята ти е превъзходна, Кий! — възкликна Джейнълин. — Нали, мамо?

Без да обръща внимание на Джейнълин, Джоди издуха дима от току-що запалената си цигара право в лицето му.

— На своя глава ще ми наемаш сестра?

— Ще бъде неотлъчно до теб, за да те обслужва.

— Мога и сама да се обслужвам, много ти благодаря. Не ми е притрябвала някаква си повлекана да се суети около мене, да ме командва, да ми рови из вещите и най-безогледно да ме краде, щом си обърна гърба.

— Обадих се в една първокласна агенция в Далас — заобяснява й търпеливо той. — Едва ли ще ни изпратят някоя крадла. Уточних какви са изискванията ни. Дадох ясно да се разбере, че ти не си инвалид, че си независима и държиш на самостоятелността си. Ще проверят в картотеката си, да видят кои са на разположение в момента, но обещаха да изпратят сестра най-късно до утре следобед.

Очите на Джоди се присвиха като цепчици.

— Обади се пак и откажи. Кой, по дяволите, те е упълномощил да вземаш решения вместо мен?

— Мамо, Кий е направил това, защото е сметнал, че е най-добро за теб.

— Ще му кажа аз, кое е най-добро за мен. Искам да се разкара от очите ми. Ти също — тросна се тя и грабна сакото си от ръцете на Джейнълин, която й беше помогнала да го свали. — Махайте се от стаята ми. И двамата. — От страх да не предизвикат друг пристъп, те излязоха.

Тревожеше се за нея до смърт. Когато я зърна просната на пода в „Бързо и евтино“ с плюнки на брадичката и стопено достойнство, едва не припадна. Но едва ли можеше да изпитва неизменно състрадание, като всеки негов опит да бъде мил се посрещаше на нож.

Проклятие, ще преглъща глупостите на Джоди. Цял живот го е правил. На фона на разклатеното й здраве словесните им схватки бяха дреболия. Лошото в момента е, че майка му не желае да приеме сериозността на заболяването си. В кърпа й е вързано да умре, ако не се подложи на предписаното лечение. Само глупак може да си играе така със смъртта.

В следващия миг Кий се усмихна дяволито, защото си спомни, че беше готов да се вреже в буреносния студен фронт и щеше да го стори, ако пътниците, наели самолета, не бяха отменили полета.

Но това беше хазарт, игра на сполуката и на риска, с неизвестен изход. Не е същото, като да получиш предупреждение от докторите, че си заредена бомба със закъснител и ако не вземеш мерки, можеш да умреш, или, което би било по лошо според Кий, да вегетираш през останалата част от живота си.

Лекарят в окръжната болница бе съобщил без заобикалки на него и Джейнълин диагнозата на Джоди с всички стряскащи подробности. Би желал да чуе и друго мнение. Например, на Лара Малори.

— По дяволите! — Даде знак на Хап да му налее още едно питие.

Най-малко искаше да се сеща за Лара Малори. Но тя му въздействаше като упоителното уиски, нахлуваше в главата му, просмукваше се вътре и целия го замайваше. Тихо и невидимо присъстваше постоянно в ума му и се гавреше с мислите му.

Дали е заченала от брат му? Съпругът й знаел ли е? Ами Кларк? Дали новината, че детето му е загинало насилствено, не го е довела до самоубийство? И ако е така, тогава не беше ли длъжен заради Кларк — и заради Лара — да отиде в Монтесангре и да научи обстоятелствата около смъртта на детето? Не, по дяволите. Не е негова работа. Никой не го е определял за попечител на Кларк. Това си е неин проблем. Да се оправя сама. Няма нищо общо с него.

Но колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че Ашли му е племенница. Мъчеше се да прогони тези натрапчиви съмнения от главата си, но беше невъзможно. Както не бе в състояние да забрави и покрусата на Лара, докато разказваше за жестокото убийство на дъщеря си. Господи, как би могъл човек да съхрани разсъдъка си след подобно преживяване?

Преди няколко седмици беше готов да се обзаложи на последния си цент, че никога не би проявил капка милост към Лара Малори. Но след като изслуша историята й, трябваше да е гадно копеле, за да не се трогне от нея. Затова я прегърна. Искаше да я утеши. И я целуна.

Ядосан пресуши питието си и се втренчи в чашата, която взе да върти и върти върху гладкия плот на бара.

Да, целуна я. И то не просто ей така, едва-едва, от съжаление, без друго чувство. Целуна омъжената любовница на брат си, която отгоре на всичко беше напаст за неговото семейство. Тя го обвини, че се е възползвал от емоционалния й срив, но грешеше. О, той само се престори, че е отгатнала вярно подбудите му, но, бог му е свидетел, когато я целуваше, най-малко си мислеше, че е долна измамница и прелюбодейка, подлъгала брат му. Докато я държеше в прегръдките си, с тия отзивчиво разтворени устни, тя беше просто жена, която копнееше да докосне. Без да ще, бе спазил основното правило, което сам си беше определил — напълно бе изключил името й от съзнанието си.

— Няма ли по-интересни занимания за теб, освен да зяпаш как се топи ледът? Например, да почерпиш една дама с питие?

Кий се навъси при това неприятно натрапване, вдигна очи и видя Дарси Уинстън да седи на столчето до него.

— Ти пък откъде се пръкна?

— Отбих насам да се скрия от дъжда. Ще ме черпиш ли или не?

Хап се приближи. Кий кимна отривисто и барманът прие поръчката на Дарси за водка с тоник. Кий отказа, когато той го попита дали да напълни отново чашата му.

— Значи да пия сама? Колко си груб! — Грижливо начервените устни на Дарси се нацупиха.

— Тъкмо това имах предвид. Всеки да си пие сам. Ама ти не схвана намека.

Тя надигна чашата, която Хап плъзна към нея.

— За майка си ли се кахъриш?

— И за нея.

— Наистина съжалявам, Кий.

Беше убеден, че на Дарси не й пука за никого, освен за себе си, но кимна в знак на благодарност.

— Какво друго те мъчи?

— Дреболии.

— Лъжеш. Вкиснат си. Да не би да е свързано с Хелън Бери, че се върна при Джими Брадли? Чувам, че сега са още по-влюбени отпреди ти да ги разделиш.

Той наведе глава, докато брадичката му се опря в гърдите. Разминаването в слуховете беше толкова абсурдно, че го накара да прихне.

— Какво смешно има?

— Тоя град. Другата половина на света може да гръмне всеки миг, Звездите да се сблъскат и пак да стане патаклама, а народът тук ще се изтрепе да души кой кого чука.

— А ти кого чукаш?

— Това си е моя работа.

— Копеле.

Тя му метна такъв кръвнишки взор, че той отново се засмя.

— Ей, ама ти си се издокарала като за черква, Дарси — забеляза Кий при вида на скромната й рокля и обикновените лачени обувки с високи токчета. Естествено, нищо не изглеждаше скромно или обикновено върху Дарси. Роклята беше ушита от яркорозова коприна, която й стоеше добре, въпреки червения цвят на косата. Бюстът й изпълваше корсажа и дори преливаше малко отвън. Беше оставила най-горните три копчета разкопчани, откъдето примамливо се откриваше ямичката между гърдите й. Високите токчета правеха краката й още по-дълги и стройни. Биваше си я — не можеше да се отрече.

— Бях на среща с Библиотечното дружество — каза тя.

— Че в Идън Пас съществува ли такова дружество? Дори не знаех, че имаме библиотека.

— Разбира се, че имаме. И в дружеството членуват четирийсет и двама души.

— Не думай? Колко от тях могат да четат?

— Много смешно. — Тя допи водката си и тресна чашата на бара. — Благодаря за почерпката. Обади се, щом си върнеш чувството за хумор. Напоследък си пълна отврат.

— К’во й каза, та се фръцна? — попита Хап, след като тя важно се изниза. Взе чашата й и я бухна в леген със сапунявица.

— Не е ли все едно? — рече троснато Кий.

Навън продължаваше да вали, но Кий се отправи към колата си, без дори да сгуши глава между раменете си. Умът му беше зает с толкова неща, че буреносното време бе последната му грижа.

Качи се в линкълна зад волана и едва когато пъхна ключа в стартера, я забеляза. Тя се присламчи по жълтата кожена седалка и пъхна ръка от вътрешната страна на бедрото му, до чатала.

— Знам какъв ти е дертът.

— Хабер си нямаш, Дарси.

— Разбирам аз от тия работи. Надарена съм с шесто чувство. Мога да позная какво му се ще и какво го мъчи един мъж, само от поглед.

— Нима?

— Да. Когато му се ще, от него лъха особена миризма, както е при жените.

— В такъв случай, след теб би трябвало да тича цяла глутница.

Тя го прие за комплимент и премести ръката си върху члена му.

— Искаш ме, Кий. Знам го. Просто си прекалено голям инат, за да се отречеш от ония гадории, дето ми ги изръси оная вечер на събранието. — погали го, трябваше да си признае, че техниката й е безупречна. — Глупаво е. Никой от нас не желае да направи първата крачка към сдобряването. Няма смисъл да се измъчваме взаимно заради тъпата си гордост, нали?

Започна да разкопчава дънките му. Кий прие ролята на страничен наблюдател и не й попречи. Беше му любопитно дали ще откликне. Тя го извади от дънките и взе да го търка между дланите си. Пенисът му набъбна.

— О, скъпи — изстена тя. — Знаех си аз какво ти липсва, само вълшебната ръчица на Дарси може да те оправи.

Усмихна му се подкупващо и зарови глава в скута му. Езикът й беше ту пърхащ и лек, ту приспивен и бавен. Ту нежно го ближеше, ту го засмукваше жадно. Зъбите й тъкмо заплашваха да се впият болезнено в плътта му, когато внезапно устните й го подхващаха гальовно. Знаеше си работата.

Кий отпусна глава на седалката и стисна очи. Не изпитваше желание към Дарси и затова остана изумен, че тялото му реагира по нормалния начин. От друга страна, защо се учудва, питаше се. Беше лягал с жени, без дори да знае името им. Повечето беше забравил, за малко си спомняше. Просто бяха свършили нещо вместо него, което можеше да свърши и сам. Тялото му можеше да го направи и без участието на съзнанието.

Беше доволен, че Дарси не го целуна. Това щеше да придаде твърде личен оттенък на преживяването. Щеше да се наложи да сподели част от себе си с жена, която не означаваше абсолютно нищо за него. Дори не му беше симпатична.

Ако Дарси го беше целунала, ненаситният й език можеше да изличи вкуса от една друга целувка, която още не беше в състояние да забрави. Пазеше спомена за нея под ключ, като някой дъртак, който къта старите си бойни медали. При удобен случай Кий щеше да се отдаде на мисли за нея, да възстанови сладостната й чувственост, също като дъртака, който би извадил медалите и би ги опипал тъжно, за да се върне в дните на отминалата слава. После, ядосан на себе си, и Кий щеше да пропъди спомена, подобно на стареца, който, засрамен от сантименталността си, би затръшнал чекмеджето с толкова скъпите на сърцето му джунджурии.

Ама че патетично, хрумна на Кий, да тъгуваш по нещо, което никога няма да се сбъдне.

Остави съзнанието си да блуждае, откъсвайки се от действителността, но давайки воля на тялото си да реагира. Не докосна Дарси, дори в момента на изпразването. Вместо нея стисна кормилото с все сила, докато пръстите му побеляха. Когато свърши, отново закопча дънките си.

Дарси се изправи и отвори чантичката си, за да извади книжна кърпичка, после изискано попи устните си.

— Знаеш ли по какво се познава, че бог е мъж? — Кий не отвърна, беше чувал вица. — Защото ако бог беше жена, спермата му щеше да има вкус на шоколад.

— Страхотно.

Тя или не долови отвращението, което се криеше в забележката му, или просто не обърна внимание. Засмя се и отърка гърди в рамото му.

— Къде искаш да идем? Или би предпочел да минем отзад, не би било зле, а? — предложи и хвърли поглед на задната седалка. — Жалко, че вече не произвеждат такива грамадни коли. Най-готиното ми чукане е било…

— Лека нощ, Дарси. Прибирам се вкъщи.

— Да имаш да вземаш! Още не сме свършили.

— Аз свърших.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Начеса си крастата. Не съм те молил за нищо — напомни й тихо той. — А сега би ли си изнесла задника от колата ми, за да си ида вкъщи?

Тя го заплю в лицето.

Мълниеносно, като настъпена кобра, той я сграбчи за косата с шепа и изви главата й.

— Размина ти се, дето стреля по мен, ама за това мога и да те убия.