Сандра Браун
Пламъци (15)

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

Оли Хоскинс се зае да минава с бърсалката от пера по консервите от свинско с боб, чили, царевица, пиперки и риба тон, изложени на шеста пътека. Като управител на супермаркета „Бързо и евтино“, можеше да накара някого от помощниците си да свърши тази работа, но на него му беше приятно да се занимава с по-пипкавите неща — да слага цени на стоките, да ги подрежда и опакова, защото не изискваха особени усилия и бяха лесни за изпълнение. В същото време, понеже не се налагаше да се съсредоточава, можеше да си мисли за друго.

Беше служил в Американския военноморски флот цели петнайсет години, преди да се уволни, и макар че морето не му липсваше кой знае колко, с умиление си спомняше за безгрижния моряшки живот. Никога не бе искал да стане офицер и до ден днешен се чувстваше по-добре да изпълнява заповеди, отколкото да ги издава.

Една пролет, докато беше в отпуск на сушата в Галвестън, срещна на плажа млада жена, влюби се и се ожени за нея само след месец. Когато дойде време да се върне във флота, тя настоя да напусне и го накара да се преместят в родния й град Идън Пас, за да бъде по-близо до майка си.

Може би щяха да са по-обезпечени, ако беше останал на служба, каза си Оли и се премести на пета пътека, където рафтовете бяха идеално заредени с брашно, захар, подправки и тестени изделия. Близките на жена му не го приеха радушно в лоното на семейството си. За тях Оли беше довтасал „някъде там от север“, а според тях единственото по-лошо нещо от янките бяха малцинствата. Англосаксонският му произход го правеше поносим — но само що-годе.

След двайсет години той още не питаеше особено топли чувства към роднините на жена си, както и те към него. Любовта в брака им отдавна беше прецъфтяла и увехнала. В момента ги свързваше само синът им, Танър.

Всеки по своему го обожаваше. Майка му често го притесняваше с бурните изблици на обичта си. След Танър тя не бе успяла да зачене повторно — издънване, за което обвиняваше Оли, а не себе си, — и трепереше над сина си като квачка над своето пиленце. Умираше си от кеф, че той е гадже на Хедър Уинстън. Фактът, че синът й ходи с най-известното момиче в училище я караше да се чувства поиздигната сред приятелите си.

Оли нямаше нищо против Хедър. Беше сладка като розова пъпчица, мила и пълна с енергия. Само се надяваше Танър да не се увлече и да не допусне някой гаф. Никак не му се щеше бъдещето на сина му да пострада заради най-обикновена похот.

Оли често се заглеждаше в Танър и се чудеше как от неговата семка и от безличния род на жена му е могло да се пръкне такова хубаво и умно момче. Слава богу, че имаше спортни заложби. Ако беше изявил желание да свири в духовия оркестър, да стане химик или ракетен специалист, роднините им щяха да го обявят за чудак. Но Танър умееше да рита, да мята и да гони футболната топка и гръмогласните му братовчеди и чичовци се скъсваха да го потупват свойски по рамото, да го блъскат по гърба и да го прегръщат дружески. Признаваха го за един от тях и надлежно забравяха, че Оли също има пръст в създаването му.

Оли не се засягаше. Танър беше негов и всеки петък вечер едва не се пръскаше от гордост, когато двайсет и втори номер се втурваше на футболното игрище с червено-черния екип на „Неустрашимите дяволи“. Предстоящият сезон обещаваше да бъде най-успешен за Танър.

Оли приключи с подреждането на кутиите с бисквити, заобиколи рафта с курабиите в края на пътеката и се премести на четвърта — с кафето, чая и консервираните напитки, по нея се движеха две жени. По-младата буташе пазарската количка, а по-възрастната гледаше в списъка с покупките.

— Добро утро, госпожице Джейнълин, госпожо Такет — поздрави любезно Оли. — Как сте тази сутрин? — Така и не беше свикнал да вика „как е хавата“. Този недостатък в речника му продължаваше да го клейми като натрапил се янки.

— Добро утро, господин Хоскинс — отвърна Джейнълин.

— Оли, нареди на месаря да ни отреже три котлета, дебели по един инч. И като казвам инч, нямам предвид седем осми от него. Миналия път бяха прекалено тънки и станаха така твърди, че едва не си строшихме зъбите.

— Много се извинявам, госпожо Такет. Ще гледам този път да бъдат по вкуса ви. — За разлика от госпожица Джейнълин, която все се усмихваше, Джоди Такет винаги се държеше като свиня. Неискрено добави: — Радвам се да ви видя пак сред хората.

— Защо пък да не съм сред хората?

Само се опита да бъде дружелюбен. А тя така му се сопна, сякаш я е обидил.

— Ами, нищо — рече той и папионката на врата му взе да го стяга. — Чух, че не сте били добре напоследък. Но нали знаете какво нещо са слуховете.

— Чувствам се отлично. Както виждате.

— С мама не сме пазарували отдавна заедно. — Милата Джейнълин се опитваше да заглади неловкото положение. — Решихме да си доставим това удоволствие.

— Е, приятно ми беше да ви срещна и двете. Ще ида да кажа на месаря за котлетите и ще се разпоредя да ви ги оставят на касата. — Затъкна дръжката на бърсалката в задния джоб на панталона си, обърна се, заобиколи от другата страна и се бутна в нечия количка.

— Д-р Малори! — възкликна той.

— Здравейте, господин Хоскинс. Как сте днес?

— Ъъъ, чудесно. — „Господи, смили се над мен“, помисли си Оли. Джоди Такет и д-р Лара Малори всеки момент щяха да се сблъскат. Не искаше в магазина да стават неприятности. — Зърнахте ли дините в секцията за пресни продукти, д-р Малори? Докараха ги рано тази сутрин от Южен Тексас.

— Боя се, че цяла диня ще ми дойде много.

— Ще ви разрежа една и ще ви продам само резен от нея.

— Не, благодаря, предпочитам пъпеши.

Когато се усмихна, сърцето му заби учестено. Въпреки обичайната слава на моряците, той никога не се бе откроявал като голям сваляч. Но трябваше да е сляп да не забележи, че д-р Малори беше адски готина. Лицето и фигурата й караха хората да се обръщат подире й. В Идън Пас името й бе равнозначно на съблазнителка.

Откровено казано, никога не я беше виждал в тази светлина. Държеше се сърдечно, но никога не кокетничеше. Може би просто не беше нейният тип, макар че кокетките обикновено не подбираха на кого да се докарват, всеки от противоположния пол беше подходящ обект. Като майката на Хедър. Че тая жена беше лека, нямаше никакво съмнение. Надяваше се от сърце Хедър да не прилича на Дарси в това отношение. Танър беше свястно момче, но едва ли би могъл да устои на такова хубавко момиче като Хедър, ако реши да го прилъже.

— Кажете, ако имате нужда от нещо, д-р Малори.

— Благодаря, господин Хоскинс. Непременно.

За съжаление не виждаше как може да избегне бедата. Отстъпи встрани и я пусна да мине, като му хрумна, че може би трябва да я предупреди за присъствието на Джоди в съседство. Дано само докторката няма нужда от кафе или чай. Загледа се примирено как подкарва количката си по четвърта пътека. Той се помота в края на рафтовете, като се правеше, че пренарежда кутиите. Молеше се да не го привикат като свидетел на махленска свада.

Предните колелца на количката на д-р Малори изскърцаха и спряха. Няколко минути беше тихо, след това я чу да казва:

— Добро утро.

Джейнълин отвърна срамежливо с тъничкия си гласец:

— Добро утро, д-р Малори.

— Радвам се, че сте по-добре, госпожо Такет. — Д-р Малори даде достатъчна възможност на Джоди да отговори. Но когато тя не продума, докторката добави:

— Обаждах се няколко пъти у вас с надеждата, че ще можем да поприказваме.

— Няма какво да си казваме. — Само Джоди Такет беше в състояние да насити с толкова злоба такива прости слова. — Да вървим, Джейнълин.

— Извинете ме, госпожо Такет, но имаме много неща за казване. Много бих искала да си поговорим за Кларк.

— По-скоро ще ида в пъкъла.

— Мамо!

— Мълчи, Джейнълин! Да вървим.

— Моля ви, госпожо Такет. Госпожо Такет? Госпожо Такет!

Отначало в гласа на докторката прозвуча молба, после въпрос. Накрая уплаха.

— Мамо!

Оли Хоскинс събори няколко кутии с маслени сладки в бързината си да отиде до четвърта пътека и да види какво става. Пристигна навреме, точно в момента, в който Джоди Такет се строполи странишком върху количката си. Протегна ръце с разперени длани, сякаш се мъчеше да запази равновесие. Количката се плъзна напред, тя загуби опора и се стовари върху рафтовете с пакети чай „Липтън“. Няколко стъклени буркана с декофеинизирано нес кафе се разбиха на пода и пръснаха ароматното си съдържание. Джоди падна гърбом към рафта и се свлече на земята. Изпружи се направо върху счупените стъкла и чая на прах.

Джейнълин коленичи до нея.

— Мамо! Мамо!

Лара Малори не се бави нито секунда. Спусна се към Джоди, преди Оли да успее да мигне.

— Обадете се на 911 — извика му тя. — Трябва ни линейка.

Той в съвсем военен стил предаде заповедта на един от подчинените си, касиерка, която зареждаше касата си с цигари. Тя се обърна и хукна към служебния телефон. На пътеката започнаха да се трупат и други купувачи, сепнати от неистовите писъци на Джейнълин. Те зарязаха пазарските си колички и се завтекоха към четвърта пътека от всички краища на супермаркета. Оли им нареди да се отдръпнат, за да има място за лекарката да се погрижи за госпожа Такет.

— Хванете й ръцете. Може да ги счупи.

Джейнълин се опита да улови развилнелите се ръце на Джоди, за да не ги удари в рафтовете. Дори да нямаше счупвания, сигурно щяха да й останат сериозни наранявания.

Д-р Малори бръкна в чантата си и извади оттам ключодържател от безцветна пластмаса във формата на огромен ключ. Пъхна го в устата на Джоди и натисна с него езика й.

— Няма нищо, няма нищо — каза на Джейнълин. — Дихателната й тръба е отпушена. Държа й езика. Сега може да диша свободно.

— Но тя посинява!

— Вече има приток на кислород. Не пускайте ръцете й. Господин Хоскинс, повикахте ли линейка?

— Да, госпожо — отвърна бързо Оли, погледна към касиерката, която кимна утвърдително. — С какво друго мога да ви помогна?

— Намерете брат ми — обади се Джейнълин. — Кажете му да дойде.

Джоди изпускаше лиги от ъгълчетата на устата си. Краката й още се мятаха. Джейнълин с все сила държеше ръцете й. Д-р Малори натискаше езика й с ключодържателя, но дишането й хъхреше като комбайн. Оли не изпитваше особена симпатия към Джоди Такет, но реши, че жената има нужда от спокойствие.

— Моля всички да разчистят пътеката.

Естествено, никой не се помръдна. Той си проправи път сред растящата тълпа и се втурна към откритата си, поставена нависоко канцелария в предната част на магазина.

Като знаеше, че Кий Такет е пилот, Оли го потърси първо на окръжната писта. Кий не беше там, но старият Болки Уилис му даде номера на Кий от подвижния му телефон.

— Тръгна си оттук преди четвърт час. Оная джаджа беше у него.

След двайсет секунди Кий се обади с весел глас:

— Тук креватомобил.

— Господин Такет? — попита притеснено Оли. Никога не се беше разправял с Кий, но беше чувал за нещастниците, които му бяха сърбали попарата. Дори неговите зетьове, дето бяха буйни глави и налитаха на бой за най-малката дреболия, произнасяха името на Кий Такет с почит и уважение.

— Обажда се Оли Хоскинс от „Бързо и евтино“ и…

— Ей, Оли. Гледах мелето на червено-черните завчера. Танър ще им разгони фамилията тоя сезон.

— Да, сър, благодаря. Господин Такет, майка ви току-що припадна тук в…

— Припадна?

— Да, сър. Сестра ви и…

— Тя добре ли е?

— Не, сър. Извикахме линейка.

— Идвам веднага.

Оли тръшна телефона и хукна обратно към четвърта пътека. Тълпи от купувачи я бяха задръстили от двете страни.

— Извинете. Пуснете ме да мина. — Беше доволен, че е успял да възвърне част от военния си авторитет и хората го послушаха. — Моля ви, отдръпнете се — заповяда им с ново придобита увереност. Застана точно зад д-р Малори.

— Удар ли е получила? — попита уплашено Джейнълин.

— Вероятно лек. Изследванията ще покажат. Случвало ли й се е друг път?

— Не.

Д-р Малори се надвеси над падналата жена.

— Госпожо Такет, всеки момент ще дойде линейка. Не се страхувайте.

Джоди бе престанала да се задушава. Крайниците й се бяха успокоили и отпуснали. Въртеше очи насам-натам, сякаш се мъчеше да разбере къде се намира. Лара полека извади пластмасовия ключ от устата й. По него личаха дълбоки следи от зъбите й, което обясняваше защо д-р Малори не си беше послужила с пръстите, за да освободи дихателната й тръба. Тя избърса слюнките от брадата на Джоди с хартиена кърпичка от собствената си чанта.

— Имахте пристъп, но вече свърши.

— Мамо? Добре ли си? — Джейнълин стисна ръката й.

— Няколко минути ще бъде замаяна — каза д-р Малори. — Но ще се оправи.

— Пуснете ме да мина. Какво сте се облещили? Нямате ли си друга работа? Разкарайте се веднага оттук.

Кий се вряза в тълпата от зяпачи. Те се отдръпнаха да му сторят път. Оли пристъпи насреща му.

— Сигурно сте били съвсем наблизо, щом успяхте да пристигнете толкова бързо.

— Благодаря, че ми се обади, Оли. Би ли разпръснал тая сган?

— Дадено, сър! — Оли едва не му козирува. Кий Такет упражняваше подобно въздействие върху хората. — Хайде, моля ви. Всички чухте господин Такет. Разпръснете се.

— Кий! Слава богу! — извика Джейнълин. — Мама получи пристъп.

— Джоди?

— Не й да’айте да ме пипа.

Той приклекна до майка си, но погледът му пронизваше докторката.

— Какво й е?

— Както каза сестра ви, получи апоплектичен пристъп. Сериозен и страшен на вид, но не фатален.

Кий се наведе над майка си.

— Извикали са ти линейка, Джоди — промълви с тих, окуражителен тон. — Скоро ще бъде тук. Дръж се още малко.

— М’хнете я от мен. Н’ща да ме пипа. — Говореше завалено, но беше ясно какво казва.

— Д-р Малори ти спаси живота, мамо — възрази меко Джейнълин.

Джоди се помъчи да се изправи, но не можа. Втренчи убийствен поглед в д-р Малори. Въпреки, че не бе в състояние да изрази омразата си, тя недвусмислено личеше.

Кий рязко завъртя глава.

— Чупка, док. Не те щат. Само влошаваш нещата.

Джейнълин се намеси:

— Кий, ако тя не беше…

— Но… — прекъсна я докторката.

— Чу какво казах — изрева той. — Махни се от очите й.

Те се гледаха кръвнишки, както се стори на Оли, цяла вечност, сякаш помежду им минаваха незрими течения. Накрая д-р Малори се изправи. Беше видимо разстроена и гласът й трепереше.

— Майка ви е тежко болна и се нуждае от незабавна медицинска помощ.

— Не и от твоята.

Макар думите му да не бяха отправени към него, Оли се сви от свирепото изражение на Кий и от смразяващия му тон.

— Благодаря ви, д-р Малори — рече тихо Джейнълин. — Ще се погрижим мама да получи необходимата медицинска помощ.

След като услугите й бяха категорично отблъснати, тя обърна гръб на Такетови и тръгна надолу по пътеката към зяпачите. Те се отдръпнаха, както бяха сторили за Кий. Не се върна да си вземе количката с покупките, а се насочи право към изхода.

Оли я наблюдаваше как си отива с нараснало уважение. Беше жена от изключително висока класа. Като си пробиваше път през навалицата, не се прегърби, а стъпваше с горда осанка и вирната брадичка. Не се беше уплашила нито от Такетови, нито от любопитните сеирджии. Той реши лично да й занесе покупките след приключването на произшествието.

Отвън се чу вой на сирена и само след секунди в магазина нахълтаха фелдшерите. Госпожа Такет бе откарана на носилка в чакащата линейка, която светкавично потегли. Кий и Джейнълин отпрашиха подире й с жълтия линкълн.

Дълго след като чаят на прах беше изметен от четвърта пътека и рафтовете приведени в ред, купувачите продължаваха да се мотаят из магазина и да обсъждат видяното и чутото, пресъздавайки драмата за новодошлите, които я бяха изпуснали. Изказваха се предположения за здравословното състояние на Джоди Такет. Някои твърдяха, че е прекалено гадна, за да умре и напук ще живее до сто години. Други смятаха, че е само на косъм от смъртта. Трети разсъждаваха на глас какво ще стане с „Такет Ойл“. Дали смъртта на Джоди, когато дойде този момент, ще сложи край на петролната компания или Кий ще спре да кръстосва света и ще се установи в Идън Пас, за да я поеме, или пък госпожица Джейнълин ще има достатъчно сили и акъл, за да вземе управлението в свои ръце? Мненията бяха най-различни.

Най-пикантната клюка този ден обаче се въртеше около д-р Малори и около това как, дори пред прага на смъртта, Джоди Такет бе отблъснала помощта й. Прословутата любовна история на докторката със сенатора Такет бе предъвкана за онези, които я бяха забравили.

Оли се дразнеше от развързаните езици. Не че мнението му имаше някакво значение, но според него одумките за д-р Малори не бяха заслужени. Нима не беше спасила гадната кожа на оная жалка скръндза Джоди Такет, когато преспокойно можеше да я остави да си глътне езика и да умре?

Посрещна го трогната до сълзи, когато й откара покупките следобед. Поне сто пъти му благодари и го почерпи със студено безалкохолно заради труда му. Може и да е била паднала жена някога, но сега едва ли имаше по-свястно създание от нея, мислеше си той.

 

 

— Можете ли да си представите? Старата Джоди се била проснала на пода в „Бързо и евтино“ с пяна на устата, както разправят, ритала и се гърчела като пощръкляла. Но в старата й душица имало достатъчно хъс и отказала лекарската помощ на Лара Малори.

Икономката на Уинстънови беше приготвила за вечеря задушено пиле със сирене на фурна. Дарси повече говореше, отколкото се хранеше. Фъргъс поднасяше храната от чинията към устата си с целенасочени движения. На Хедър манджата й се струваше безвкусна. Тя ровеше в чинията си и се правеше, че яде. Откакто бе започнала да пие хапчета против забременяване, пресмяташе всяка калория и нямаше намерение да профука няколкостотин с тая гадост.

Освен това майка й с такава наслада преразказваше клюката, разпространявана из целия град, за мозъчния пристъп на госпожа Такет, че Хедър загуби всякакъв апетит. Дарси бе научила и най-гадните подробности в козметичния салон и ги предаваше с противно въодушевление.

— Напикала се в гащите. Джоди Такет се напикала в гащите. Представяте ли си? — прихна Дарси. — От незадържаност, викат.

— „Незадържане“, Дарси — поправи я Фъргъс. — Бих предпочел да не говорим за това на вечеря.

Хедър посегна към чая си с лед.

— Бащата на Танър каза, че д-р Малори е спасила живота на госпожа Такет. Ако бях на нейно място, щях да оставя тая изкуфяла дъртачка да пукне.

Дарси изтърва вилицата си и тя изтрака в чинията й.

— Чудесен език за възпитано младо момиче, няма що! Детинската ти слабост към Лара Малори започва да става досадна, Хедър.

— Нямам „слабост“ към нея. Просто мисля, че е глупаво госпожа Такет да не позволи на докторката да й помогне. Искам да кажи, ако умираш, не е ли по-добре да те погледне лекар, дори да е най-омразният човек на света, отколкото никой?

— Това не важи за Джоди Такет — отбеляза Фъргъс и замълча, за да избърше устните си. — Сърцето на тая жена е най-коравото нещо на земята. Съгласен съм с теб, Хедър. Аз бих я оставил да се задуши.

— Както винаги, вие двамата се съюзявате срещу мен. — Дарси сърдито бутна чинията си.

— За какво съюзяване става дума? — попита недоумяващ Фъргъс. — Не знаех, че въпросът стои така. Нас какво ни засяга?

— Нищо, по дяволите — тросна се Дарси. — Просто не разбирам защо Хедър толкова се прехласва по тая Лара Малори.

— Може ли да ме извините? — попита Хедър с отегчен тон.

— Не може! Не си хапнала нищо.

— Не съм гладна. Освен това пилето е тежко. Плува в мазнина.

— Де да имах същия късмет на твоите години да ми готви слугиня!

— О, моля ти се. — „Край, започна се — помисли си Хедър. — Сега пак ще вземе да опява за нещастното си детство.“

— Не е нужно да се тъпче, щом не й се яде — каза Фъргъс.

— Естествено, ти винаги й отстъпваш.

— Благодаря ти, татко. С Танър ще хапнем нещичко по-късно.

— И тая вечер ли ще излизаш с Танър? — попита Фъргъс.

— Разбира се. — Хедър стрелна с поглед майка си и се усмихна самодоволно. — Вече ходим официално.

— Ходите?

— Сериозни гаджета са — поясни нетърпеливо Дарси, без да сваля очи от Хедър. — Не бих казала, че съм във възторг.

Хедър не отмести погледа си и отпи от чая. Вземането на хапчета против забременяване беше дело на Дарси, но Хедър й го връщаше тъпкано. Не пропускаше случай да напомни на майка си, че когато отива на среща с Танър, може да се люби с него без опасност от каквито и да било последствия.

Дарси беше принудена да мълчи, особено пред Фъргъс. Той още не знаеше за противозачатъчните средства и сигурно щеше да побеснее, ако разбере, че Дарси насърчава дъщеря им да ги използва. Фъргъс робуваше на старомодното схващане, че сексът преди брака е неморална проява.

Хедър изпитваше небивало удоволствие да държи майка си постоянно на тръни. Косите погледи и намеците й недвусмислено подсказваха, че вече води активен полов живот. В действителност, тя още не бе позволила на Танър да стигне докрай. Не защото не го обичаше или се боеше от нежелана бременност, а най-малкото защото се страхуваше от родителски упреци.

Не се решаваше на тази окончателна стъпка по добре известни причини. Не желаеше да стане копие на майка си.

Танър се отнасяше много мило към въздържателството й. От вечерта край езерото, когато се беше изложил, беше нежен и търпелив с нея, приемаше и най-дребните еротични трохи, които му подхвърляше и не настояваше за нищо повече.

За баща си Хедър си оставаше малко, сладко ангелче и когато бяха заедно, тя се стараеше да съхрани тази представа у него. Отношенията с майка й обаче се бяха влошили. Те се бяха превърнали в скрити врагове, две жени в негласна схватка. Фронтовите линии, които бяха едва загатнати преди, сега бяха съвсем ясно очертани.

— Не предполагах, че Лара Малори е станала твой кумир, Хедър — забеляза Фъргъс и разбърка захарта в кафето си. — Дори не допусках, че я познаваш.

— Майка ме заведе при нея. Не ти ли е казала?

— На преглед — побърза да уточни Дарси. — Трябваше й медицинска бележка за мажоретния състав, а чак след месец щеше да може да отиде при друг лекар извън града. Прецених, че е глупаво да отбягваме д-р Малори, само защото едно време си е имала вземане-даване с Кларк Такет. Кой го е грижа? Минала работа. Освен това, всеки, който е враг на Джоди Такет е твой приятел, нали?

— Трябва да призная, че още с идването си в Идън Пас д-р Малори показа, че не й липсва кураж. И не си поплюва. Харесва ми.

— Кога си говорил с нея? — поинтересува се Дарси.

— Вчера. Обади ми се и поиска среща с училищното настоятелство. Има желание да изнесе беседа в горните класове за сексуалната отговорност. Струва ми се, че идеята й е твърде радикална за Идън Пас, но й отвърнах, че ще изслушаме предложенията й на заседанието другата седмица.

Няколко секунди Дарси го гледаше без забележки.

— Прав си, Фъргъс. Напориста е, не ще и дума. След като е била уличена в прелюбодеяние. Докъде според теб се простира сексуалната отговорност?

— Тя подчерта, че не се интересува от нравствената страна на въпроса. Просто държи да предупреди децата за евентуалните здравни рискове.

— Съмнявам се, че това ще се хареса на местните моралисти. А и не бъди толкова сигурен, че в цялата тая работа няма да се зачекват нравствени теми. Или по-скоро безнравствени. Тя е казала на Хедър винаги да има презерватив подръка.

— Не каза точно това! — възкликна Хедър.

— Все тая — сряза я Дарси. — Преди да се усетим, хлапетиите в училище ще понесат предпазители в кутиите за храна и ще се трескат в междучасията.

— Дарси, моля те! — изсумтя възмутено Фъргъс. — Хедър не бива да слуша такива неща.

— Що не се събудиш най-после и не се огледаш, Фъргъс! Децата в днешно време знаят абсолютно всичко. Даде ли им Лара Малори зелена светлина и ще почнат да се чукат като зайци.

Фъргъс потрепери.

— Тя няма да ги насърчава да правят секс. Само иска да ги предупреди за възможните последствия.

— О, миличкия! Направо ти е взела акъла, нали? А пък аз мисля, че гледа да подкокороса ученичките да забременяват, та да си осигури повече пациенти.

— Но това е смешно, майко.

— Млъкни, Хедър! Приказвам с баща ти.

— Но ти изопачаваш думите на д-р Малори. Не е честно.

— Разговорът е между възрастни и никой не те е канил да участваш.

В този момент Хедър мразеше майка си и изпитваше неистово желание да я разобличи. Но обичта към баща й я принуждаваше да мълчи. Дарси знаеше това и го използваше. Сега тя се усмихваше самодоволно. Хедър бутна стола си назад и изхвърча от трапезарията.

На излизане чу майка си да мълви:

— Прави каквото щеш, Фъргъс, срещни д-р Малори с настоятелството. Ще бъде адски забавно да зяпам отстрани как ще хвърчи перушина.

 

 

— Мислех си, че… може би не бива да идвам. — Застанала на предната веранда пред клиниката на Лара Малори под светлината на лампата над главата й, Джейнълин се чувстваше като глупачка. Не би се учудила, ако докторката й хлопне вратата под носа. Нямаше и да й се разсърди.

— Радвам се, че дойдохте, госпожице Такет. Заповядайте, влезте.

Джейнълин пристъпи в сумрачната чакалня и се огледа.

— Късно е. Не биваше да ви безпокоя.

— Не се притеснявайте. Как е майка ви?

Лара посочи към коридора, който свързваше клиниката със задната част на къщата. Тръгна пред Джейнълин и я поведе към личните й помещения.

— Тъкмо си бях сипала чаша вино. Искате ли да ми правите компания?

Влязоха в уютна стаичка с разпръснати по масите списания и мъждукащи ароматизирани свещи в обредни поставки. Телевизорът беше настроен на кабелна програма, по която се излъчваха стари филми. В момента даваха черно-бял.

— Обичам старите филми — каза Лара с извинителна усмивка. — Може би защото обикновено имат щастлив край. — Изключи екрана с дистанционното управление. — Намира ми се само шабли. Одобрявате ли го?

— Бих предпочела нещо безалкохолно.

— Диетична кола?

— Идеално.

Когато Лара отиде да вземе питието й от кухнята, Джейнълин остана като закована за пода в средата на стаята. Беше нахлула във вражеския лагер, но мястото определено й допадаше. Две от стените бяха заети с книжни лавици, повечето от писанията бяха на медицинска тематика, но сред тях се открояваше и една колекция от художествени романи с твърди и меки корици. Над камината, където някога беше окачена препарираната глава на един елен с гигантски рога, сега висеше репродукция на Андрю Уайът. Върху масичката до канапето се виждаше снимка на малко момиченце в сребърна рамка.

— Дъщеря ми.

Джейнълин подскочи, като чу гласа на Лара, която тъкмо влизаше в стаята с чаша ледена сода.

— Казваше се Ашли. Беше убита в Монтесангре.

— Да, знам. Съжалявам. Красиво дете.

Лара кимна.

— Имам само две нейни снимки. Тази и една оттатък, в кабинета. Взех си ги обратно от моите родители, иначе щях да остана и без тях. Всичките ни лични вещи безвъзвратно потънаха в Монтесангре. Мъчно ми е, че нямам и други спомени от нея. Гумения пръстен, с който си чешеше зъбките. Плюшеното мече. Рокличката от кръщенето й. Каквото и да е. — Тя леко поклати глава. — Моля, седнете, госпожице Такет.

Джейнълин боязливо се отпусна на канапето. Лара се настани във фотьойла, където очевидно бе седяла, преди да се позвъни на вратата. На подложката в краката й беше метнат пухкав, плетен на една кука, вълнен шал, а на масичката до нея бе оставена чаша бяло вино.

— Майка ви в болницата ли е? — Джейнълин поклати глава. — Не? — Явно не бе очаквала такъв отговор. — Бях убедена, че при нейното състояние трябва да лежи поне един ден в болницата.

— Трябва да бъде настанена за по-дълго. — Джейнълин почувства, че всеки момент ще се разплаче. Грабна салфетката, увита около чашата със сода. — Дойдох, защото… защото исках да чуя вие какво ще ми кажете. Вие присъствахте на пристъпа на майка ми. Бих желала да узная вашето професионално мнение.

— Но майка ви беше далеч от тази мисъл.

— Съжалявам за начина, по който се държа с вас, д-р Малори — рече сериозно Джейнълин. — И ако ме изпъдите, ще ви разбера.

— Защо да ви пъдя? Вие не отговаряте за думите и делата на майка си.

— Тогава, моля ви, кажете ми какво мислите за болестта й.

— Не би било етично от моя страна да поставям под съмнение диагнозата на друг лекар, когато дори не съм прегледала пациента.

— Моля ви. Трябва да поговоря с някого за това, а няма с кого.

— Ами брат ви?

— Той е разстроен.

— Вие също.

— Да, но когато Кий се разстрои или разтревожи за нещо, той… — Тя сведе очи към чашата в ръката си. — Както и да е, да речем, че просто в момента не е на разположение. Моля ви, д-р Малори, кажете ми мнението си.

— Въз основа само на онова, което видях?

Джейнълин кимна.

— При условие, че може да сбъркам?

Джейнълин отново кимна.

Лара отпи глътка вино. Погледна към снимката на дъщеря си, пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, после пак отмести очи към Джейнълин.

— На какво лечение беше подложена майка ви в болницата?

— Прегледаха я в спешния кабинет, но тя отказа да бъде настанена за по-дълго.

— Постъпила е глупаво, поставиха ли й някаква диагноза?

— Лекарят каза, че е получила лек удар.

— Съгласна съм. Направиха ли й пълни кръвни изследвания?

— Да. Предписаха й медикаменти за разреждане на кръвта. Вие това ли бихте препоръчали?

— Плюс обстойно изследване и наблюдение. Направиха ли й ЕКГ?

— За сърцето ли? — Лара кимна. — Не. Искаха, но тя не пожела да стои повече.

— А сканиране на мозъка?

— Да, но едва след като Кий заплаши, че ще я върже, ако не се съгласи. Лекарят каза, че не е открил значим церебрален инфаркт. — Тя се опита да го цитира дословно. — Не съм сигурна какво точно означава.

— Означава, че майка ви няма значими количества мъртва мозъчна тъкан, дължаща се на запушени кръвоносни съдове. Което е добре. Обаче не означава, че притокът на кръв в мозъка й не е прекъснат или напълно спрян. Лекарят предложи ли да бъдат извършени ултразвукови изследвания на сънната артерия? Нарича се Доплеров тест.

— Не съм сигурна — Джейнълин потърка слепоочието си. — Той говореше така бързо, а мама така гръмогласно се оплакваше, че…

— Тези изследвания биха определили дали има запушване на артерията. Ако има, и то не бъде отстранено, съществува голяма опасност от настъпване на инфаркт, който би могъл да доведе до перманентно осакатяване или дори смърт.

— Там подчертаха същото — промълви прегракнало Джейнълин. — Нещо подобно.

— Без ангиограма, която би посочила къде е запушването?

— Мама категорично отказа. Развика се, разфуча се и заяви, че просто й е прилошало и толкоз. Трябвало само да си иде вкъщи и да си почине, и всичко щяло да й мине.

— Дълго ли трая разстройването на говора и нарушената регулация на мускулатурата?

— Когато се прибрахме у дома, нямаше и помен от случилото се.

— Бързото съвземане кара пациентите да вярват, че просто им е прилошало. — Лара се наклони напред. — Майка ви често ли забравя? получава ли понякога пристъпи на замъглено зрение?

Тя сподели с докторката онова, което бе съобщила и на Кий преди няколко дни.

— Никога не признава такива неща, но тези случаи стават все по — забележими. Опитах се да я убедя да иде на лекар, но тя не ми обърна внимание. Струва ми се, че се страхува от това, което може да чуе.

— Не мога да бъда сигурна, без да я прегледам — рече Лара, — но според мен тя има ТИА — което означава, транзитни исхемични атаки. „Исхемията“ се отнася до недостатъчното кръвообращение.

— Досега всичко ми е ясно.

— При такава атака се прекъсва притокът на кръв до мозъка, получава се нещо като електрическо затъмнение. Засегнатата част се изключва. Деменцията, която описахте, замъгленото зрение, заваленият говор и замайването са все симптоми, предупредителни сигнали. Ако не бъдат взети под внимание, пациентът може да получи масивен удар. Днес вероятно бе изпратен най-силният сигнал. Да се е оплаквала от изтръпване на крайниците?

— Не и на мен, никога не би го сторила.

— Има ли високо кръвно налягане?

— Много. Взема лекарства, за да го регулира.

— Пуши ли?

— По три кутии на ден.

— Веднага трябва да престане.

Джейнълин се усмихна тъжно:

— За нищо на света.

— Настоявайте да се храни както трябва и ограничавайте приема на холестерол. Трябва да започне умерени движения. Следете да взема редовно лекарствата. Тези предпазни мерки биха предотвратили един смъртоносен удар, но в никакъв случай не биха дали абсолютни гаранции.

— Значи не съществува пълно изцеление?

— За определени пациенти артериалното запушване може да бъде отстранено хирургически. Операцията е сравнително рутинна. За съжаление, без необходимите изследвания и без пълното съдействие на майка ви, това е невъзможно. — Като долови отчаянието на Джейнълин, тя се наведе напред и стисна ръката й. — Съжалявам. И не забравяйте, че не е изключено да греша.

— Съмнявам се, д-р Малори. Казахте почти същото, каквото и лекарят от спешния кабинет. Благодаря, че го обсъдихте с мен. И за содата. — Тя остави недокоснатата чаша на масичката и стана да си върви.

— При дадените обстоятелства, съмнявам се, че можем да бъдем приятелки, но все пак бих искала да останем в добри отношения. Моля ви, наричайте ме Лара.

Джейнълин се усмихна, но се държеше уклончиво. Когато стигнаха до задния вход и двете с изненада установиха, че вали. Беше далеч по-лесно да разговарят за нещо банално като времето. Накрая Джейнълин се ръкува с докторката.

— Имахте пълно право да бъдете груба с мен. Благодаря, че ме поканихте да вляза.

— Благодаря, че повярвахте на мнението ми. Да се надяваме, че следващия път, когато минете да ме видите, причината да не е толкова сериозна.

— Следващия път? Каните ме да дойда пак?

— Разбира се. Когато пожелаете.

— Много сте мила, д-р… Лара. Сега разбирам защо брат ми толкова ви е харесал.

Лара отметна косата си назад, погледна към дъждовното небе и безрадостно се засмя.

— Грешите. Кий изобщо не ме харесва.

Джейнълин беше потресена.

— Кий? — повтори смаяна тя. — Аз имах предвид Кларк.