Сандра Браун
Пламъци (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

— Обичаше ли брат ми?

Въпросът я връхлетя от небитието.

Лара беше затворила очи, но не дремеше. Беше прекалено нервна, за да спи, въпреки че клепачите я смъдяха от безсъние. Не беше мигвала като хората последните няколко дни. Преди отпътуването им.

Повече от половин час с Кий не си бяха продумвали. В пилотската кабина се чуваше само бръмченето на двата мотора. Бяха отлетели от Браунсвил, Тексас, късно следобед. След това с часове, до самия хоризонт, под тях се разстилаха пресечените местности от вътрешността на Мексико. След като прелетя над полуостров Юкатан, Кий пое над Тихия океан и после направи широк завой под 180 градуса. Още не се виждаше суша, когато наближиха Монтесангре откъм морето.

Луната бе тънка като сърп, Кий бе планирал пътуването им да съвпадне с началото на лунния цикъл. Бе махнал лампичките по крилата на самолета. Мъртвешката тъмнина се нарушаваше единствено от приглушеното осветление на контролното табло.

Тя предусети нарастващото напрежение, докато той мислено се приготвяше за трудното кацане и не го разсейваше с безсмислени приказки. Бяха напуснали Идън Пас по обяд и бяха отпътували за Браунсвил, където бяха хапнали по един залък. Тя нямаше никакъв апетит, но Кий настоя да опразни чинията си.

— Не се знае кога пак ще ядеш — каза й той.

Там отново зареди самолета, предполагаше, че е собственост на същия човек, изпаднал в сериозно финансово затруднение, тъй като бе „Чесна 310“. Според уговорката тя не го и попита. Кий беше махнал седалките и бе оставил само две от петте — за да направи място за ковчега, както предполагаше. Бе снабдил машината с помощно навигационно радио.

— Казва се „лоран“ — обясни й той. — Мога да му задам географската ширина и дължина на пистата и тоя хубостник ще я намери. Знаеш ли координатите?

Чрез нелегалната организация тя бе успяла да се добере до тази жизненоважна информация, но и двамата бяха изживели доста напрегнати мигове, докато я получат.

— Не бива да тръгваме при пълнолуние — беснееше Кий. — Ако твоят проклет свещеник не ни се обади до двайсет и пети, ще трябва да чакаме още един месец.

Можеха да изчакат още месец, но вече се бяха настроили да вървят. Всяко забавяне само щеше да увеличи напрежението. Бяха изчерпали темата до смърт. Нервите им бяха опънати до скъсване. За щастие, малко преди изтичането на крайния срок, свещеникът успя да влезе във връзка и да съобщи координатите, нужни на Кий.

Зад седалките беше скътал платнените раници, в които бяха напъхали няколко ката дрехи и тоалетни принадлежности. За всеки случай взе и лекарското си куфарче. Кий беше помъкнал също чанта с трийсет и пет милиметров фотоапарат и няколко обектива. Ако властите решат да ги разпитват…

Той я увери, че това не е съвсем изключено, ще се правят на туристическа двойка, тръгнала да снима пирамидите в Чичен Ица.

В едно от багажните отделения имаше скрит шкаф. Там беше оставил пушката. Двата пистолета държеше в кабинката. В първия момент тя се сви при вида на оръжията.

— Този е за теб. — подаде й един револвер.

— Ама аз не мога да го повдигна.

— Ще го вдигнеш и още как, ако се наложи, повярвай ми. Дръж го с двете ръце, когато стреляш.

— Рандъл искаше да ме научи да стрелям, когато заминахме за Монтесангре, но аз отказах.

— Не е нужно да си точна. Това е Магнум 357. Просто го насочи в желаната посока и натисни спусъка. Считай го за ръчно оръдие. По каквото и да се мериш с него, ще го унищожиш или поне сериозно ще го раниш.

Тя потръпна при тази мисъл. Той пренебрегна отвращението й и обясни грубо как да борави с него, как да стреля и как да го зарежда.

Бяха подготвени в рамките на допустимото. Вече бяха близо до целта. Милион неща можеха да се провалят, някои беше споделил с нея, други вероятно бе премълчал, помисли си тя.

Дали неочакваният му въпрос за обичта й към Кларк не беше начин да откъсне съзнанието си от грозящите ги опасности?

Извърна се и го погледна в профил. Не се беше бръснал от седмица.

— Естествен камуфлаж — каза й той, когато тя отвори дума за неговата сгъстяваща се четина. Брадата го правеше още по-привлекателен, придавайки му съмнителния чар на отявлен нехранимайко.

— Дали обичах Кларк ли? — повтори тя. Отново се обърна с лице към стъклото и се втренчи в плътния мрак пред себе си. Опита се да не мисли, че това летящо островче на техническата наука е единственото нещо, което я дели от Тихия океан. По нейно мнение аеродинамиката противоречеше на всякаква логика. Самолетчето й се струваше плашещо малко и страшно уязвимо в тази черна бездна.

— Да, обичах го. — почувства как той изви рязко глава, за да я погледне. Тя продължи да се взира напред. — Затова измяната му беше толкова съкрушителна. Хвърли ме на вълците и скрит зад височайшето си положение, наблюдаваше как ме разкъсват на парчета. Не само, че не ми се притече на помощ, но с мълчанието си се отрече от мен. Не съм предполагала, че Кларк е способен на такова предателство и малодушие.

— Но не му е липсвал кураж, когато е вкарал любовницата си в леглото на две крачки от съпруга й — забеляза той. — Или е било от глупост? Понякога между смелостта и безразсъдството има съвсем тънка разлика. Ами ти защо го направи, при такава голяма вероятност да те пипнат?

— Любовта представлява неудържима сила. Тя ни превръща в свои жертви и ни тласка към безумни постъпки, немислими при нормални обстоятелства. През онзи уикенд във вилата, атмосферата беше… наелектризирана. Наситена с очакване.

Сведе поглед към ръцете си и потри длани.

— Подобно неистово желание размътва съзнанието и заглушава гласа на разума. То надделява над страха от разобличаването. — Въздъхна и вдигна глава. — Трябваше да се вслушам в предупредителните знамения. Бяха повече от очевадни. Сега, като се връщам назад, осъзнавам, че катастрофата е била предстояща и неизбежна. Просто не съм обърнала внимание.

— С други думи, до такава степен си била заслепена от животинска страст, че здравомислието ти се е стопило като снежна топка в пъкъла.

— Не ми говори така покровителствено. Твоята „животинска страст“ към една омъжена жена те докара дотам, че едва не те застреляха! Освен това, всичко е отдавна минало. Защо да се ровим в него?

— Защото, ако не успея да се измъкна невредим от тая забутана бананова република, бих искал да си въобразявам, че поне съм загинал за благородна кауза. Бих искал също да вярвам, че си била нещо по-вече от креватно забавление за похотливия ми брат и че той не е бил просто удобна разтуха за теб в несполучливия ти брак.

Засърбя я езикът да му каже да върви на майната си. Но на практика той държеше живота й в ръцете си. Без него шансовете й да оцелее в това пътуване бяха нищожни. За добро или лошо бяха свързани от обща цел. Разногласията помежду им трябваше да бъдат сведени до минимум.

— Независимо от края на връзката ни, аз обичах Кларк — рече тя. — Вярвам от все сърце, че и той ме обичаше. Това придава ли нужното благородство на мисията ти?

— Ашли от него ли беше?

Този удар под кръста я свари неподготвена. За миг остана като втрещена. Никога не бе намеквала, че Кларк е баща на детето й. Дори най-кръвожадните вестникарски копои не я бяха захапвали с този наточен зъб, поразмисли и си даде сметка, че не е чудно, задето Кий пръв повдига този въпрос. Беше потресаващ, съвсем в негов стил.

— Не мога да ти отговоря.

— Не знаеш ли? Да не би едновременно да чукаше и двамата?

— Ще ти го кажа по друг начин — отвърна разпалено Лара. — Няма да ти отговоря. Докато не свършим онова, за което сме дошли.

— Какво значение има?

— Ти зададе въпроса за Ашли. Така че ти трябва да си изясниш това.

— А, разбирам. Може би смяташ, че ще положа повече старания да намеря останките й, ако е издънка на Такетови. — Той издаде звук на неприязън. — Мнението ти за мен е по-лошо, отколкото предполагах. Все пак, кое място си ми отредила в твоята таблица на живите организми? Една степен над плаващо водорасло? Или под плазмодий?

Гневът бе жестоко хабене на енергия, предвид изпитанието, което им предстоеше.

— Виж какво, Кий, може да сме имали разногласия. И двамата сме хвърляли повече кал, отколкото ни приляга. Понякога е било заслужено, понякога не — правили сме го от чиста злоба. Но аз ти вярвам. Ако не беше така, не бих те накарала да ме доведеш тук.

— Нямаше друг избор.

— Можех да си наема някой.

— Не и при съществуващата тарифа.

— Сигурно, но липсата на средства не би ми попречила. Някак си щях да намеря пари, дори да се наложеше да чакам наследството си.

— Но реши, че Такетови ти дължат тази услуга.

— Не само това — тя се поколеба и той извърна очи към нея. — Истина е, че дойдох в Идън Пас, за да те предумам да ме доведеш тук. Но не очаквах, че ще се чувствам толкова уверена в избора си.

Погледите им се срещнаха и се кръстосаха за няколко секунди. Накрая Лара отмести своя.

— Веднъж да се озовем безопасно по обратния път към дома, обещавам да ти кажа всичко, което те интересува. А дотогава, моля те, не ме замервай повече с отровни стрели, добре? Аз също ще се въздържам от подобни действия.

Известно време той мълча. Когато се обади, с дрезгав глас подхвана тема, която не беше свързана с произхода на Ашли.

— По един или друг начин, скоро трябва да кацнем.

— По един или друг начин?

— Или ще стигнем до брега и ще намерим пистата, или ще закъсаме за гориво и ще се сгромолясаме в океана. А дотогава защо не се опиташ да подремнеш?

— Шегуваш ли се?

Той се ухили.

— Да.

— Никак не е смешно.

Тя се взря в далечината, но не успя да различи нищичко в мрака. Кий внимателно настройваше инструментите. Забеляза, че се снишават.

— Слизаш ли?

— Под петстотин фута, в случай че радарът им е по-прецизен, отколкото смяташ. Сигурна ли си, че отчето ще ни чака?

— Нямам стопроцентова гаранция. — Беше я разпитвал поне хиляда пъти за това. При дадените обстоятелства не можеше да се чувства по-уверена. — Уведомен е за приблизителния час на пристигането ни. Щом чуе приближаването на самолета, ще запали факли на пистата.

— Факли — изсумтя презрително той. — по-скоро консервени кутии от доматена супа, пълни с газ.

— Ще бъде там заедно с факлите.

— Вятърът се усили на двайсет възела.

— Това лошо ли е?

— Най-добре е под десет. При четирийсет би било невъзможно. Е, ще се задоволя и с двайсет. По принцип около крайбрежието винаги духат неблагоприятни насрещни ветрове. На какво ли разстояние е джунглата от морето?

— Защо?

— По това време на нощта съществува вероятност да се образува ниска мъгла, при която бихме пропуснали не само факлите, но и планината. Докато не се врежем в нея, разбира се.

Дланите й се изпотиха.

— Не можеш ли да говориш за нещо по-хубаво?

— Да.

— За какво?

— Ако умра, Джейнълин ще стане двойно по-богата.

— Аз пък си мислех, че си най-безстрашният пилот — рече тя, вече извадена от търпение. — Небесният крал на деветдесетте години. Каза ми, че можеш да летиш на всичко, навсякъде и по всяко време.

Той не я слушаше.

— Ето го брегът. — Провери локатора. — Пристигнахме. Гледай сега за светлините. От теб зависи.

— Защо от мен?

— Защото аз трябва да внимавам да не се забием в тия шибани планини, поддържайки височина под петстотин фута. Доста е рисковано. Добре, че поне няма мъгла.

Скалистият бряг се очерта неясно на хоризонта. Преди хилядолетия един къс от планината се отцепил от тясната ивица на Централна Америка, където сега се намираше Монтесангре. Бил изтласкан в Тихия океан и образувал остров на триста и осемдесет мили от континента. В геопланетарен план това събитие бе станало сравнително скоро. Назъбената дупка след разкъсването на склона не бе имала време да ерозира в пясъчни плажове. Така планините доминираха крайбрежието на Монтесангре и оформяха непристъпен подстъп към нея.

В резултат на това страната не се радваше на процъфтяващ туризъм за разлика от по-облагодетелстваните си съседки, които разчитаха на отпускари от Северна Америка и Европа за поддържане на своите национални стопанства. Тъкмо тази икономическа несправедливост бе довела до не един въоръжен конфликт между Монтесангре и граничещите с нея централно-американски републики.

Погледната от въздуха, планинската верига приличаше на буквата „С“, която се завиваше във вътрешността на страната, образувайки северна граница със съседната държава, после се спускаше успоредно на брега в продължение на мили, изтънявайки в края. Закътана в средата на буквата бе разположена столицата, Сиудад Сентрал. Деветдесет и пет процента от населението на Монтесангре бе съсредоточено в самия град или в околните села, пръснати край него.

Отвъд селата, във всички посоки, се простираше безбрежна непроходима джунгла, обрасла с гъста растителност, и обитавана единствено от диви зверове и няколко индиански племена, които живееха по същия начин, както преди векове, без пробуждащите или опорочаващи съзнанието елементи на съвременната цивилизация.

Лара бе идвала в Монтесангре само веднъж, и то със самолет, и след това не я бе напускала до деня, в който я откараха оттам ранена и в безсъзнание. Когато бреговата ивица започна да се различава по-ясно, сърцето й се скова от ужас. Спомни си колко злочеста и нещастна се бе чувствала при пристигането си с Рандъл. Единственото нещо, което я крепеше тогава и повдигаше сломения й дух, беше мисълта за живота, зреещ в утробата й. Само заради Ашли бе готова отново да се върне.

— Отваряй си очите и за други самолети — каза Кий. — Аз не мога да се разсейвам със зяпане.

— Никой не знае, че пристигаме.

— Надявам се. За всеки случай, не искам някой военен вертолет да се лепне за опашката ни, а ти?

Лара обърна очи към него. Температурата в кабината бе поносима, но по брадясалата му буза се стичаше ручейче пот. Нейната кожа също лепнеше от нервна възбуда.

— Щем не щем ще трябва да кацаме — измърмори той, визирайки уредите. — И да искам, вече не бих могъл да се измъкна от въздушното пространство на Монтесангре. Скапаното гориво е на свършек. Къде са шибаните ти факли?

Лара се наклони напред й трескаво зашари с поглед по брега. Нищо не се виждаше, освен тънка плажна ивица, която се сливаше с очертанията на дърветата. Планините се мержелееха застрашително над тях.

Ами ако отец Джералдо не е там? Ами ако са го измъчвали, докато ги издаде? Какво ще стане, ако командирите на бунтовниците научат, че вдовицата на бившия американски посланик се връща? Не само нейният живот ще бъде в опасност, но и животът на Кий. Няма да получат отникъде помощ. Ще бъдат оставени на милостта на похитителите си, а Лара знаеше, че местните хора са лишени от състрадание, по-добре да се разбият и да загинат.

— По дяволите!

— Какво?

— Трябва да се издигнем. Дръж се. — Той натисна лоста за подаване на гориво и самолетът рязко набра височина. Лара погледна надолу. Бяха на косъм да се блъснат в билото на планината. Кий се наклони наляво и се плъзна над стръмните, залесени хребети, после отново изви над прибоя.

— Къде е мястото, Лара?

— Не знам. — Притеснена прехапа долната си устна. Беше сигурна, че придружителят им ще ги очаква.

— Виждаш ли нещо?

— Не.

— Чакай! Мисля, че виждам…

— Къде?

— Четири часът.

Той предприе още една драстична маневра, при която стомахът й се разбълника. Затвори очи, за да възвърне равновесието си. Когато ги отвори, хоризонтът беше отново на мястото си, а пред и под тях премигваха три светли точици, после се появи още една.

— Той е! — извика тя. — Тук е. Казах ти, че ще дойде.

— Дръж се. Слизаме. Той стабилизира самолета и намали височината и скоростта. По-скоро от очакваното светлинките се втурнаха насреща им. Приземиха се със силно друсане. Машината заподскача по неравната сгурия. Кий се облегна с всичката си тежест върху лоста. На практика се изправи върху педалите. Пистата беше построена върху леко възходящ наклон за по-лесно спиране на самолета и осъществяване на по-късо кацане. Въпреки това, сякаш се носиха по нея цяла вечност. Заковаха се смайващо близо до дърветата в края на грубата писта.

Той изключи двигателя. Въздъхнаха облекчено. Кий сложи ръка на коляното й.

— Добре?

— Добре. — понеже трябваше да слезе преди него, тя посегна към вратата.

— Почакай. — Той седеше напрегнат и неподвижен и шареше с поглед из плътната черна пелена отвъд самолета. — Първо искам да видя комитета по посрещането.

Останаха смълчани. Шестте факли зад тях, по три от всяка страна на пистата, бяха изгасени една по една.

Кий продължаваше да държи дясната си ръка върху коляното й. Лявата пъхна под седалката, за да извади пистолета. Беше й казал, че е деветмилиметрова Берета. Свали предпазителя и първият куршум автоматично се плъзна в гнездото. Сега оръжието беше заредено и готово за стрелба.

— Кий!

— Ние сме удобен прицел. Няма да им се дам без съпротива, па макар и символична.

— Но…

Той вдигна ръка за тишина. Тя също го чу — приближаваше автомобил. Погледна през рамо и видя, че от тъмнината изниква джип и бавно придобива поясни очертания. Присламчи се зад самолета и спря. Шофьорът му слезе и се запъти към кабината.

Кий насочи Беретата към смътната фигура.

Лара ахна от облекчение.

— Отец Джералдо е. Идва сам.

— Дано да е така, по дяволите.

Лара отвори вратата и предпазливо се показа от самолета, като се спусна по степенките на крилото.

— Отец Джералдо — каза и скочи на земята. — Слава богу, че сте тук.

Той протегна ръце.

— Наистина. Приятно ми е да ви срещна отново, госпожо Потър.

Тя също му подаде ръка и той я стисна в топлата, си влажна шепа.

— Добре изглеждате — рече тя.

— Вие също.

— Успяхте ли да разберете къде е погребана дъщеря ми?

— Боя се, че не. Разпитвах тук-там, но без полза. Съжалявам.

Новината я разочарова, но не я изненада.

— Знаех си, че няма да е лесно. — В този момент Кий се появи откъм крилото. — Това е Кий Такет.

— Отче — обади се той с припрян глас. — Благодаря за координатите. Без тях никога не бихме се ориентирали.

— Радвам се, че са ви послужили.

— Сигурен ли сте, че не са ви проследили?

— Относително, да.

Кий се намръщи.

— Е, дайте сега да скрием тоя хубостник, преди да сме си навлекли компания.

— Уверявам ви — каза свещеникът, — за момента сме в безопасност.

— Не обичам да рискувам. Накъде?

— Заради революцията контрабандата на наркотици е силно намаляла. Пистата не се използва от някое време. Донесох мачете и докато ви чаках, разчистих едно кътче в храсталака. — Той посочи към непроходимата стена от буйна растителност.

— Давайте тогава.

Окастриха най-гъстата част от нея и избутаха самолета от пистата вътре. Прибраха си малкото донесени вещи, включително и скрития пистолет, после покриха машината с клони.

— Мястото е отдалечено — обясни свещеникът на Кий, който оглеждаше маскирания самолет от всички страни. — Мисля, че дори през деня трудно биха го забелязали. — позволете да ви помогна, госпожо Портър.

Той взе раницата на Лара и чантата с фотоапарата и се отправи към джипа. Кий нарами своя сак с оръжието и прошепна тихичко на Лара:

— Пропусна да ми кажеш, че отчето е пиянде…

— Изнасял е литургия. Дъхът му мирише на вино за причестяване.

— Как не. Това е ямайски ром. Толкова пъти съм повръщал от него, че много добре знам как ухае.

— Тогава нямаш право да го съдиш.

— Все ми е тая, ако ще да нагъва конска пикня, но да е надежден.

Преди да успее да отхвърли обвинението му, стигнаха до джипа. Отец Джералдо, който едва се влачеше, като че беше не на четирийсет, а най-малко на шейсет години, помогна на Кий да натовари багажа.

— Ако нямате нищо против да се настаните зад мен, на госпожа Портър ще й е по-удобно да пътува отпред.

— Нямам — отвърна Кий и с лекота се прехвърли на задната седалка. — Тъкмо ще пазя гърба ни.

— Казано съвсем на място. — Свещеникът му се усмихна. — Живеем в размирни времена.

— Точно така. С удоволствие бих си побъбрил с вас на чашка. А сега по-добре да се омитаме. Незабавно.

Дори да се бе засегнал от намека на Кий за пиенето, свещеникът не го показа. Помогна на Лара да се качи на мястото до шофьора и седна зад волана.

— Не бива да палим фаровете, докато не наближим града. Нощем пътищата понякога се проверяват от патрули.

— На кого? — поинтересува се Кий.

— На когото падне. Всеки ден е различно.

— Каква е политическата обстановка в момента? — попита Лара.

— Променлива.

— Страхотно — измърмори Кий.

— Старият режим иска да овладее положението. Президентът Ескавес още се укрива, но мълвата гласи, че се опитва да събере армия, за да си възвърне властта.

— Метежниците няма да го допуснат без жестоки кръвопролития — обади се Лара.

— Несъмнено — съгласи се свещеникът, — но Ескавес не е основната им грижа. Той си въобразява, че народът още го обича, но греши. Никой не желае да се върнат дните на неговата тирания преди революцията. Той е просто един заблуден старец, по-скоро досаден, отколкото опасен. Бунтовниците имат по-сериозни проблеми за решаване.

— Например? — пожела да узнае Кий. Беше се изпотил, докато размахваше мачетето и избутваше самолета. Свали ризата и избърса с нея лицето си, врата и гърлото. Лара му завидя за волния жест. Тя изнемогваше от жега. Блузата бе залепнала за кожата й.

— Главният им проблем е липсата на пари — отвърна свещеникът на поставения от Кий въпрос. — Също липсата на храна. И липсата на устрем. Хората са разочаровани. От години живеят във военизирани лагери и революцията вече не им изглежда толкова вълнуваща, както в началото. Уморени са да се бият, но прекалено много се страхуват от водачите си, за да се приберат по домовете. Те са гладни, болни и тъгуват за семействата си. Някои не са виждали близките си от свалянето на Ескавес. Крият се в джунглата и излизат оттам, само колкото да опустошат някое селце и да плячкосат храната му. В повечето случаи се сражават помежду си. След покушението над Хорхе Перес Мартинес…

— Убит ли е? Не сме чули за това в Щатите — каза изненадана Лара. Перес беше генерал в армията на Ескавес, който беше организирал военния преврат за свалянето му. Метежниците го възхваляваха като спасител на един потиснат народ.

— Беше убит от свой приближен преди повече от година — обясни свещеникът. — Месеци наред се водеше борба за надмощие. Ту един лейтенант, ту друг, се провъзгласяваха за приемници на Перес, но никой не съумя да обедини метежниците. Съществуваха безброй фракции, но напълно разединени. В резултат на това контрареволюционерите, сред които Ескавес, предприеха набези. После изникна едно протеже на Ескавес и се обяви за новия генерал на бунтовническата армия. През последните няколко месеца успя да се наложи, според мен главно поради факта, че хората му се боят от него. Говори се, че не знае милост и не би се спрял пред нищо, за да затвърди ръководното си положение. Ел Корасон дел Диабло. Сърцето на дявола. Така го наричат. — Хвърли кос поглед на Лара. — Страстно мрази американците.

Беше излишно да казва повече. Тя изви очи към Кий и улови втренчения му взор върху себе си, пронизващ и настойчив.

— Положението не е по-лошо от очакваното — отвърна извинително тя.

— Не е и по-добро обаче.

— Донесох някои дрехи — промълви отец Джералдо и посочи към мекия вързоп в краката на Лара. — Преди да стигнем до покрайнините на града, няма да е зле да се преоблечете.

Бяха поели по един изровен черен път, който се виеше из джунглата, сякаш без посока. При всеки зловещ крясък на нощна птица кожата на Лара настръхваше, въпреки че влагата беше убийствена. Косата й тежеше като камък на тила, особено когато се пребради с груба кърпа по обичая на монтесангренските матрони, несъблюдаван единствено от по-прогресивното поколение жени, биещи се рамо до рамо със своите братя по оръжие.

Във вързопа с дрехите тя намери и безформена басмена рокля. Разгъна я и промуши стъпалата си в нея, после я опъна нагоре по краката и бедрата и накрая нахлузи ръкавите. Пристегна я в кръста с коланче.

За Кий свещеникът беше донесъл селска платнена рубашка с панталони и сламена шапка. Когато я нахлупи на главата си, джипът тъкмо преваляше един хълм. Пред очите им изведнъж се просна Сиудад Сентрал като пелена от блещукащи светлинки.

При вида на омразния град душата на Лара се изпълни със страх и отвращение. Ако можеше да избира в този момент, сигурно щеше да се откаже от безумната си идея и да се върне при самолета. Но някъде в тази ширнала се столица беше погребана дъщеря й.

Сякаш усетил тръпките на колебанието й, отец Джералдо спря джипа.

— Това, което се каните да предприемете, ще бъде изключително опасно, госпожо Портър. Може би следва да размислите.

— Искам си дъщерята.

Отец Джералдо включи скоростите и запали фаровете.

Тръгнаха по лъкатушния път. Тясното било се спускаше в непроницаема бездна. Лара с ужас се запита колко ли ром е погълнал отец Джералдо вечерта. При всяко затъване на колелата в меката пръст тя се вкопчваше в ръба на седалката си:

Случи се обаче така, че състоянието на пътя и съмнителната трезвост на отец Джералдо бяха без значение. Зад един завой внезапно ги заслепиха ярки прожектори и се разнесе оглушителен хор от гръмки гласове:

— Alto!

Насреща им се втурна взвод партизани, които ги обкръжиха с насочени оръжия, готови за стрелба.