Сандра Браун
Пламъци (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Грозните думи я блъснаха право в лицето. Зави й се свят, пое си дълбоко дъх и го задържа, подът и стените на коридора сякаш опасно се наклониха. Тя протегна ръка и се подпря на ламперията.

Нанси си проправи път с лакът покрай Кий.

— Вижте какво, господин Такет, не е редно да нахълтвате така в лекарски кабинет и да вдигате толкова гюрултия.

— На драго сърце бих си побъбрил с теб, Нанси, за добрите стари времена, но съм дошъл да видя докторката. — последното изрече почти хулно.

Лара бе успяла да се овладее. Тя посочи на Нанси майката и ревящото дете.

— Моля те, погрижи се за госпожа Адамс и Стиви. Аз ще ги поема веднага, щом се освободя.

Нанси я послуша с неохота, метна заплашителен взор на Кий, избута жената и детето обратно в кабинета и плътно затвори вратата след себе си.

Лара заобиколи Кий и се обърна към любопитните пациенти, които се бяха струпали на вратата и зяпаха към коридора.

— Моля ви, седнете си по местата — каза тя с възможно най-спокоен тон. — получи се известно объркване в графика ни. Както виждате, господин Такет е пострадал и се нуждае от незабавна медицинска помощ, но бързо ще се погрижим за него и ще го отпратим.

— Хич не се и надявай.

Пациентите чуха репликата му и я изгледаха разколебани.

— Ще ви обърна внимание, щом свърша с него — увери ги тя, после се обърна към Кий и каза: — Ще ви приема в личния си кабинет.

В момента, в който затвори вратата, даде воля на гнева си:

— Как смеете да ми говорите така пред цяла опашка от пациенти! Трябва да поискам да ви арестуват.

— Сцената можеше да бъде избегната — рече той, посочвайки с глава към коридора, — ако снощи ми бяхте казали коя сте.

— Не сте ме питали за името, пък и аз научих вашето миг, преди да си тръгнете.

— Сега вече го знаете.

— Да, знам го и въобще не се учудвам, че сте от Такетови. Арогантността е ваша семейна черта.

— В случая не става дума за Такетови, а за вас. Какво, по дяволите, търсите в нашия град?

— Вашия град? Странно твърдение за човек, който почти не живее тук. Кларк ми каза, че рядко се свъртате в Идън Пас. На какво дължим честта за това посещение?

Той пристъпи застрашително към нея.

— Вече ви предупредих да зарежете глупостите. Не съм дошъл да си чеша езика с вас, докторке, така че не се опитвайте да ме отклонявате от въпроса.

— Който е?

— Какво, по дяволите, търсите тук! — изкрещя той.

Вратата внезапно се отвори и Нанси надникна вътре.

— Д-р Малори? Имате ли нужда от… съдействие?

Той не трепна, с нищо не даде вид, че я е чул или е забелязал прекъсването. Подсъзнателно Лара се бе подготвила за този сблъсък и не беше особено изненадана от гневната му поява. Разкриването на картите изглеждаше неизбежно и тя реши по-бързо да приключи с това задължение.

Обърна очи към сестрата.

— Не, благодаря ти, Нанси. Опитай се да успокояваш пациентите, докато дойда. — после зърна разяреното лице на Кий и добави: — Аз пък ще се постарая да обуздая бясната ярост на господин Такет.

Нанси явно хранеше опасения към решението на Лара, но ги остави сами. Лара посочи един стол.

— Моля ви, седнете, господин Такет. Пребледнял сте.

— Нищо ми няма.

— Едва ли.

— Олюлявате се.

— Казах, че нищо ми няма — повтори сприхаво той, отново повишавайки тон.

— Добре, както желаете. Но мисля, че никой от нас не иска думите ни да се носят от уста на уста. Затова бихте ли говорили по-тихо?

Той се подпря на патериците си и се наклони напред, докато лицето му се озова на една педя от нейното.

— Вие не искате думите ни да се разнасят, защото се боите, че и шепата люде, дето не знаят, ще научат, как мъжът ви ви е спипал по гол задник в кревата с брат ми.

Беше чувала това обвинение стотици пъти, но сякаш не съществуваше противоотрова за смъртоносното му жило. Дори времето не можеше да отслаби въздействието му.

Тя се извърна и отиде до прозореца, гледащ към настлания с чакъл паркинг. Една от пациентките й, която бе чакала в приемната, тъкмо се качваше в колата си. Едва ли би имала по-гузно изражение, ако я бяха хванали да излиза от някоя книжарница, натъпкала цял плик с неприлични списания. Колата й се отдалечи и вдигна облак прах подире си.

Докато я наблюдаваше, Лара успя да обмисли отговора си.

— Всячески се мъча да загърбя случката с брат ви и да заживея нормално.

Отново се обърна с лице към него, чувстваше се значително по-спокойна на разстояние, въпреки че присъствието му пак бе осезаемо. Още беше небръснат и изглеждаше още поизпаднал от предишната нощ, повече я безпокоеше обаче първичното му сексуално излъчване. Усещаше го. Остро. Този факт сякаш оправдаваше ниското мнение, което имаше за нея, и дълбоко я гнетеше.

Каза със сведен поглед:

— Нямам ли право на друга възможност, господин Такет? Случилото се беше толкова отдавна.

— Знам колко отдавна. Преди пет години. Цялата нация знае точно кога, защото от оная сутрин, когато са ви хванали в леглото с брат ми, е започнал неговият край. Животът му нататък никога не е бил същият.

— Нито пък моят!

— Предполагам — изсумтя подигравателно той. — Нали тогава сте се прочули като най-фаталната жена в Америка.

— Не съм го искала.

— Трябвало е да помислите за това, преди да се напъхате в леглото на Кларк. Господи! — рече и поклати глава в недоумение. — Толкова ли сте лишена от елементарен усет, та да извършите прелюбодеяние на две крачки от хъркащия си съпруг?

Умението й да потиска чувствата си се бе превърнало в средство за оцеляване. Във вихъра на скандала тя се бе научила да придава непроницаем израз на лицето си, който да скрива от света онова, което ставаше в главата или в душата й. Сега прибягна до същата хватка. За да не се издаде с гласа си, замълча.

— Някои от подробностите са малко мъгляви — каза той. — Доизяснете ми ги.

— Не желая да ги обсъждам с вас. Освен това имам пациенти.

— И аз съм пациент, забравихте ли? — Изправи патериците си до ръба на бюрото й и, като се опираше на него, закуцука към нея с левия крак. — погрижете се за мене, както си му е редът.

Намекът не беше случаен. Лукаво ухиленото му лице допълнително го подчертаваше. Лара запази спокойствие, поне външно.

— Хайде де, докторке. Осветлете ме. Кларк е дал вечеря същия ден, нали?

Лара продължаваше упорито да мълчи.

— За никъде не бързам — предупреди я тихо. — Нямам никаква работа, освен да си пазя глезена. Дали ще го правя тук или другаде, все ми е едно.

Можеше да извика шерифа Бакстър и да поиска да го отведат, въпреки предупреждението му, че шерифът е стар приятел на семейството. С тази постъпка само ще придаде още по-голяма сериозност на случката, която и бездруго е достатъчно неприятна. Какъв е смисълът да раздухва нещата, освен да спаси достойнството си? Беше го принесла в жертва още преди години. Оттогава бе овладяла до съвършенство умението да преглъща обидите.

— Кларк бе поканил група хора от Вашингтон да прекарат една вечер на вилата му във Вирджиния — каза тя. — Ние с Рандъл бяхме сред гостите.

— Не отивахте там за първи път, нали?

— Да.

— Познавахте къщата?

— Да.

— Всъщност, понеже Кларк е бил ерген, вие често сте изпълнявали ролята на негова домакиня.

— На няколко пъти му помогнах да организира вечерите си.

— И това някак ви сближи.

— Естествено, трябваше да определяме менюто…

— О, разбира се.

— Кларк беше високопоставен държавен служител. Дори импровизираните събирания изискваха внимателно обмисляне и подготовка.

— Нима го оспорвам?

Снизхождението му я влудяваше не по-малко от гневните му обвинения. Лара внезапно се улови, че е стиснала ръцете си в юмруци. Застави ги да се отпуснат.

— Устройването на всички тия вечери — продължи той, — с разните там планове и подготовки, сигурно е отнемало много от времето ви.

— Беше ми приятно. С удоволствие се откъсвах от задълженията си в болницата.

— Аха. Значи, докато вие двамата — с Кларк — сте умували заедно, сте станали много… близки.

— Да — отвърна тихо тя. — Брат ви беше обаятелна личност. Излъчваше изключителна притегателна сила. Струва ми се, не съм срещала друг човек, който да притежава по-голяма енергия и замах от него. Изглеждаше в движение, дори когато не мърдаше от мястото си. Всичко го вълнуваше, изповядваше такива възвишени идеали, беше си набелязал недостижимо високи цели и то не само за себе си, а за цялата нация. За мен не е тайна защо гласоподавателите от Тексас са го избрали в Конгреса.

— Директно от правния колеж — обади се той, въпреки че тази подробност й беше известна. — Изкара само един мандат в Долната камара и реши да се кандидатира за Сената. Надделя над титуляря със съкрушителна победа.

— Брат ви беше човек с широк кръгозор. Можех да го слушам с часове по всякакви въпроси. Говореше с такова въодушевление и страст, че заразяваше околните.

— Май сте били влюбена в него.

— Признавам, че бяхме много близки.

— Но вие сте била омъжена.

— Всъщност, Кларк и Рандъл бяха приятели още отпреди. Рандъл ни запозна.

— Аха! — Той вдигна показалец. — Внимание, влиза съпругът. Клетият рогоносец. Ама че банална история. Винаги научава последен, че жена му се чука насам-натам. Отгоре на всичко с най-добрия му приятел. Милият Рандъл не се ли усъмни, когато настояхте да преспите във Вирджиния, вместо да се приберете във Вашингтон с останалите гости?

— Идеята беше на Кларк. С Рандъл бяха запланували да играят голф на другия ден. Щеше да е глупаво да пътуваме до столицата, после да се връщаме обратно. Рандъл се съгласи, че е безсмислено.

— Сигурно ви е дошло дюшеш, докторке. Така собственият ви съпруг ви е развързал ръцете. И с него ли се чукахте оная нощ, за да приспите съмненията му?

Тя го зашлеви с все сила през лицето. Плесницата я стресна почти колкото Кий. През целия си живот никога не бе посягала на някого. Не предполагаше, че е способна на такова нещо.

Способността да се владее бе залегнала в основата на възпитанието й. Да се отдаваш на чувствата бе немислим грях в дома на родителите й. Всякакви изблици на плач, пристъпи на бурен смях, изобщо каквито и да било прояви на невъздържано поведение се смятаха за недопустима слабост. Това качество да сдържа емоциите си й бе служило добре във Вашингтон.

Нямаше представа как Кий бе успял да разбие на пух и прах самообладанието, с което почти се беше сраснала, но фактите бяха налице. Ако дланта на ръката не я смъдеше от болка, не би повярвала, че наистина го е ударила.

Преди да разбере какво става, той се вкопчи в китката й, притисна я към себе си и изви ръката зад гърба й.

— Никога повече не прави това. — Той изрече думите със здраво стиснати устни, които почти не помръднаха. Очите му я пронизваха като лазерни лъчи.

— Не можете да ми говорите така.

— Нима? Защо?

— Нямате право да ме съдите.

— Как пък не. В някои части на света още убиват неверните жени с камъни.

— Щяхте ли да се чувствате по-доволен, ако ме бяха убили по-този начин? повярвайте ми, не по-малко ужасно е всички медии да се погаврят с теб. — Ръката й започна да изтръпва. Тя размърда пръсти. — Боли ме.

Той я пусна бавно и отстъпи крачка назад.

— Рефлекси.

Едва ли щеше да получи по-голямо извинение. Странно при дадените обстоятелства, но й се стори, че той наистина съжалява за постъпката си.

Той трепна и се хвана за раната.

— Боли ли ви?

— Нищо ми няма.

— Искате ли нещо?

— Не.

Лекарският инстинкт й диктуваше да протегне ръце и да го прихване, за да му помогне. Но не го стори. Първо, защото щеше да я отблъсне. Но преди всичко, защото се боеше да го докосне по какъвто и да е повод. Сега, когато вече не я държеше, осъзна колко близо е била до него.

Докато разтриваше ръката си, за да възстанови кръвообращението, направи опит да обърне случилото се на шега, колкото да успокои него, толкова и себе си.

— Обикновено не бия пациентите си.

Закачката увисна във въздуха. Той дори не се усмихна. Напрегнато се взираше в лицето й.

— Снощи не ви познах по снимките във вестниците — каза. — Сега изглеждате по-иначе.

— Остаряла съм с пет години.

Той поклати глава.

— Не е само това. Косата ви е различна.

Тя срамежливо докосна косата си.

— Вече не я изрусявам. Рандъл я харесваше по-светла.

— Да се върнем на съпруга. Горкичкият Рандъл. Сигурно се е чувствал така, сякаш почвата се е сринала под краката му, а? Защо не ви е напуснал? — В гласа му отново се бяха появили саркастични нотки.

— Искам да кажа, след всичко — законната съпруга на Рандъл Портър, изложена върху корицата на „Нашънъл Инкуайърър“ и разобличена като любовница на сенатора Кларк Такет. На снимките се виждаше как Рандъл ви извежда от вилата само по нощничка.

— Не е нужно да ме запознавате с репортажите. Много добре ги помня.

— А какво прави Рандъл? — попита той, сякаш тя не бе казала нищо. — Той е служител в Държавния департамент, нали? Дипломат. Би трябвало да има разтропано чене, да умее да отговаря на всякакви въпроси. Но той отрича ли обвиненията? Не. Излиза ли да защити честта ви? Не. Заклеймява ли ви като долна мръсница? Не. Заявява ли, че сте осъзнали греховното си поведение и сте се покаяли? Не.

Той постави ръце на коленете си и се наклони напред.

— Рандъл мълчи като пукал. Не дава никакви изявления, офейква в оная бананова република и замъква и вас със себе си. „Не коментирам“ беше всичко, което журналистите успяха да изкопчат от устата му.

Той унило вдигна рамене.

— От друга страна, като си помислиш, едва ли има много за казване, когато са хванали жена ти да чука твоя най-добър приятел точно под носа ти и връзката им се превърне в политическо събитие от национална важност.

— Така е. — Беше твърдо решена да запази хладнокръвие, независимо от провокациите му.

— Въпреки че Рандъл Портър загина мъченически в служба на отечеството си, по мое мнение, той е страхливец.

— Не ме интересува мнението ви, господин Такет. Освен това не желая да обсъждам покойния си съпруг и нашия личен живот с вас. Но докато още разнищваме темата за малодушието, какво ще кажете за поведението на брат си? Той също не отрече нищо публично и не защити честта ми. — И Кларк, като съпруга й, не бе направил никакво изявление, под формата на извинение или обяснение. Беше я зарязал сама да понесе позора. Общото им мълчание бе равносилно на присъда и се бе превърнало в най-жестокото унижение, което трябваше да изтърпи, и пред хората, и насаме.

— Бил е загазил. Какво е можел да стори?

— О, той стори доста. Нима наистина смятате, че Рандъл беше назначен в Монтесангре случайно?

— Никога не съм мислил по въпроса.

— Е, тогава помислете сега. Тази страна е истинска помийна яма — натърти тя. — Клоака. Отвратителна, мръсна, корумпирана държавица. В политическо отношение беше като буре с барут, готово да избухне всеки момент. Рандъл не отиде там по собствено желание, господин Такет. Той не е молил за това назначение. Вашият брат се погрижи да ни изпратят — рече презрително. — Той предпочете да потули скандала, вместо да си понесе последствията.

— Как ли е успял да го осъществи? Благодарение на вас всички са се отвърнали от него. Приятелите му не се оказаха от най-надеждните.

— Но неколцина от Държавния департамент дължаха услуги на Кларк. Той им се обади и — хоп! — Рандъл беше назначен във възможно най-опасния район на света по онова време. Знаеш ли библейската легенда за Давид и Вирсавия? — Без да му даде възможност да отговори, тя обясни: — Цар Давид изпратил мъжа на Вирсавия в най-лютата битка, за да бъде убит. И той наистина загинал.

— И с това сравнението ви се изчерпва — каза той, смъкна се от края на бюрото и отново застана пред нея. — Цар Давид е задържал Вирсавия при себе си. А това не говори много добре за вас, не мислите ли? — попита подигравателно. — Сигурно Кларк не ви е ценял достатъчно, за да се обвързва с вас. Явно сте била калпава любовница.

От възмущение по бузите й избиха ядни петна.

— След скандала ние с Кларк нямахме никакво бъдеще заедно.

— Той не е имал, точка. Заради вас е провалил политическата си кариера. Дори не се е кандидатирал в следващите избори, за да не излага партията си. Било му е пределно ясно, че на американците им е писнало техните държавни мъже да бъдат сгащвани в неудобно положение с разни мацки.

— Аз не съм мацка.

— Забележката ще бъде взета под внимание. — Вероятно умеете да пишете на машина — подхвърли язвително. — Важното е, че до вашата поява брат ми беше Златното момче на Вашингтон. След оная сутрин във Вирджиния стана низвергнат в Капитолия.

— Само недейте да ми хленчите „горкичкия Кларк“! Брат ви си даваше сметка за евентуалните последици.

— И е бил склонен да рискува?

— Точно така.

— Какви майсторлъци умеете в леглото, та да накарате човек да си загуби ума?

— Дори няма да удостоя въпроса ви с отговор — отсече троснато тя. — Да не мислите, че само Кларк е пострадал? — Сложи ръка на гърдите си. — Аз също загубих немалко. Например кариерата си, която беше също толкова важна за мен, колкото и неговата за Кларк.

— Нали сте напуснали страната.

— И какво от това? Даже да не бях заминала за Монтесангре с Рандъл, никога нямаше да мога да практикувам медицина в или около Вашингтон. Сигурно още щях да се блъскам да пробия накъде, ако у Кларк не се бе пробудило чувство за вина и не го бе накарало да ми купи това място.

— Какво? — той отметна глава назад.

Лара рязко си пое дъх. Изумена разтвори устни. Виждаше, че слисването му е искрено.

— Нима не знаехте?

Веждите му се свъсиха високо над основата на носа.

— Не мога да повярвам — промълви тя. Внимателно следеше реакцията му и добави: — Кларк е купил мястото от д-р Патън, когато се е пенсионирал, и после го е прехвърлил на мен.

Той я зяпа безмълвно няколко секунди с такъв втренчен поглед, че тя трудно устояваше на силата му, но все пак успя да го издържи, без да трепне.

— Лъжете.

— Не е нужно да ми вярвате. Официално е документирано.

— Аз присъствах, когато се чете завещанието на Кларк. Нищо нямаше за вас. Иначе щях да си спомням.

— Той е пожелал така. Попитайте сестра си. И майка си. Тя непрекъснато заплашва, че ще оспорва правото ми на собственост, но Кларк се е погрижил да бъде желязно узаконено. — Тя се изпъна в целия си ръст, висока и стройна. Незачитането на този факт от Кий определено я дразнеше. — Аз самата го научих едва след смъртта му. Адвокатът му ме уведоми. Бях втрещена и реших, че има някаква грешка, защото след скандала с Кларк бяхме прекъснали всякаква връзка.

— Нима очаквате да ви повярвам?

— Хич не ми пука дали ще ми повярвате или не — сопна се тя.

— Значи, като гръм от ясно небе, брат ми купува имот на стойност… колко? Около няколкостотин бона? И го дава на вас. — Той присмехулно изсумтя. — Дрън-дрън. Сигурно вие сте го натиснали.

— Казвам ви, с години нито го бях виждала, нито го бях чувала — настояваше тя. — А и не желаех. Защо ще искам да се срещам с човека, който ме остави да опера пешкира след оня публичен скандал, който ме изпрати на заточение в онова затънтено място, който беше косвено виновен за смъртта на… — внезапно млъкна.

— На мъжа ви? — Кий лукаво се подсмихна. — О, колко е къса паметта им.

— Не, господин Такет, на дъщеря ми. — Тя се обърна, за да вземе една снимка в рамка от бюрото си. Протегна ръка и я тикна под носа му.

— Запознайте се с Ашли. Моето детенце. Моето красиво малко момиченце. Тя също беше убита в Монтесангре. Или, както вие красноречиво се изразихте, загина мъченически в служба на отечеството. — Очите на Лара се напълниха със сълзи и замъглиха погледа й. После ръцете й се свиха рязко и тя притисна рамката със снимката към гърдите си.

Кий измънка нещо неразбираемо. След дълга пауза се обади:

— Съжалявам за хлапето. По онова време бях във Франция и научих за случилото се от един английски вестник. Прочетох също, че Кларк е присъствал на панихидата за Портър и дъщеря ви.

— Да, той е бил, но аз не. Аз още лежах в болницата в Маями и се лекувах от раните си. — Тя уморено отмахна един паднал кичур от косата си и върна снимката на бюрото. — Брат ви не направи опит да ми се обади, и слава богу. Като знаех, че основната заслуга за прокуждането ни в Монтесангре е негова, сигурно щях да го убия, ако ми се беше изпречил пред очите.

— Явно омразата ви не е била достатъчно силна, щом не сте отхвърлили дарението му.

— Да, приех го. Заради лошата слава, която имах, навсякъде ми затръшваха вратите. Години наред, след като оздравях, никъде не успях да се задържа дълго на работа — щом важните клечки в болницата свържеха д-р Лара Малори с Лара Портър и край. Независимо колко съвестно си изпълнявах задълженията, тутакси ме караха да напусна. Кларк сигурно е знаел това и очевидно е сметнал, че ми е длъжник заради понесените загуби. Опитал се е да обезпечи професионалното ми бъдеще. Иначе защо ще ми осигурява това място, напълно оборудвано и готово, само да реша да го заема? — Замислена наклони глава на една страна: — Странното е, че само няколко дни, след като е направил допълнението към завещанието си, се е удавил.

Реакцията му беше изцяло защитна. Тя го усети, още преди да е продумал.

— Какво, по дяволите, намеквате с тая забележка?

— Убедена съм, че до вас са стигнали слуховете за смъртта на Кларк. Съществуват предположения, че не е било злополука, а самоубийство.

— Говорите пълни дивотии — сряза я той и сви презрително устни. — Същото важи за всеки, който хваща вяра на тая мълва. Кларк е отишъл в езерото с лодката за риба. Доколкото го познавам, беше прекалено твърдоглав, за да си сложи спасителната жилетка. На негово място и аз нямаше да надяна тая тъпотия.

— Кларк беше добър плувец. Можел е да се спаси.

— При обикновени обстоятелства, да — отсече той. — Сигурно нещо е станало.

— Като например? Този ден не е имало буря, по извънбордовия мотор не са открити следи от авария. Лодката не се е преобърнала. Какво тогава се е случило?

Той задъвка бузата си от вътрешната страна, но не можа да отговори.

— Знам само, че брат ми не би посегнал на живота си. И каквито и да са били причините да ви подари лечебницата, отнесъл ги е със себе си в гроба.

— Причините не са от значение. Нали съм тук.

— Което ме навежда отново на първия ми въпрос. За какъв дявол сте довтасали? Кларк беше любимецът на всички в Идън Пас. На вас гледат като на долна курва, която е съсипала политическото му бъдеще, и нищо друго. Майка ми ще се погрижи никой да не забрави това.

В момента бяха настръхнали един срещу друг и не беше уместно да му разкрива истинската причина за идването си в Идън Пас. Можеше да почака, докато взаимната им неприязън се стопи — ако подобно нещо изобщо бе осъществимо. Прецени, че е по-безопасно да се хване за последните му думи.

— Не се съмнявам, че ще опита.

— Това тук — каза той и с широк жест посочи кабинета — струва ли си мъките? Повярвайте ми. Джоди може да ви го измъкне от ръцете всеки миг.

— Аз искам единствено да упражнявам професията си, господин Такет, нищо друго. Добър лекар съм. Трябва само да ме оставят да си върша работата, без да ми се бъркат.

— Е, няма да е лесно — рече бавно той. — Даже мисля, че животът в Ада би бил цвете в сравнение с вашия тук, в Идън Пас.

— Като заплаха ли да го приема?

— Просто излагам фактите, док. Никой в Идън Пас няма да посмее да засегне Джоди, като стане ваш пациент. Можете да бъдете абсолютно сигурна. Твърде много семейства изкарват прехраната си от „Такет Ойл“, по-скоро ще пропътуват четирийсет мили за един аспирин, отколкото да стъпят при вас.

Захили се.

— Ще бъде забавно човек да застане отстрани и да гледа кога най-сетне ще си съберете багажа и ще си идете там, откъдето сте дошли. Още преди да са ви видели гърба и ще гръмнат фойерверките. Май трябва да ви благодарим, задето пораздвижихте скуката наоколо. — Той пъхна патериците под мишниците си и закуцука към вратата.

Обърна се и обидно подхвърли:

— Кларк е бил голям глупак да зареже всичко заради някаква си фуста. Единственото обяснение, което ми идва наум, е, че сигурно адски ви бива в леглото. Но струва ли за едно чукане да загуби толкова много? Дълбоко се съмнявам. — погледът му се плъзна надолу по тялото й. — Дори не сте чак толкоз хубава.

Не затвори вратата след себе си, явен признак за пренебрежението му. Лара го изчака да хлопне предната врата и седна зад бюрото си. Коленете й бяха омекнали. Облегна лакти върху него и подпря чело върху дланите си. Бяха студени и влажни, докато лицето и гърдите й горяха.

Отпусна ръце и погледна към снимката на Ашли. С тъжна усмивка посегна да погали пухкавата бузка на дъщеричката си, но докосна само студеното, твърдо стъкло. Тъкмо от тази невинна бебешка устичка и засмените детски очи Лара черпеше сили. Докато не получи от тях каквото иска, ще трябва да търпи и да се бори с всички изпитания, на които Такетови решат да я подложат.

Нанси се втурна при нея.

— Д-р Малори, добре ли сте?

— Не препоръчвам никому дневна доза от неговото присъствие — отвърна Лара с измъчена усмивка. — Но аз лично съм добре.

Сестрата излезе и само след миг донесе чаша вода с лед.

— Изпийте това. Може би трябваше да е нещо по-силно. Кий е майстор да ти обърне душицата наопаки.

— Благодаря. — Лара жадно отпи. — За твоя информация, Нанси, той идва тук снощи. Беше си навехнал глезена и дойде, очаквайки да намери д-р Патън. — За да запази тайната на Кий и да прикрие собствената си виновност, не каза на сестрата за огнестрелната рана, за която бе пропуснала да уведоми властите.

Без да чака покана, Нанси се настани в стола срещу бюрото на Лара.

— Кий Такет винаги е бил отвратителен гадняр. Помня как веднъж в училище донесе жива гърмяща змия в сак за голф и тероризираше всички момичета с нея. Един бог знае как се отърва да не го ухапе. Ама сигурно и змията е разбрала с кого си има работа и е решила да не го закача. Адски е готин, но бас държа, че го знае. С тия сини очи и ленива усмивка си е пробил път до безброй разтворени бедра. Не се съмнявам, че и за това го бива. А и хич не му липсва практика. Маса жени биха се изтъпанчили в подкрепа на думите ми, макар че лично аз винаги съм го смятала за абсолютно диване.

Лара лепна на лицето си служебна усмивка и каза:

— Остави ме за няколко минути, моля те. Трябва да си събера мислите и да се поосвежа, после ще се заема отново с пациентите.

— Д-р Малори — рече внимателно Нанси, — един по един пациентите ви внезапно си спомниха, че ги чакат „важни“ дела. — Заряза формалностите и съчувствено добави: — Мила, вън не е останала жива душа.