Сандра Браун
Пламъци (22)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

— Извинете, госпожице Джейнълин?

Като чу гласа на Буи, тя едва не подскочи до тавана, но не се издаде. С хладното снизхождение на руска принцеса повдигна глава.

— Здравейте, господин Кейто. Какво мога за направя за вас?

Той стоеше на вратата, свързваща склада с тясната канцелария в дъното. Грозното, разхвърляно здание беше тихо и с изключение на тях двамата, пусто.

Буи бе внесъл със себе си уханието на въздуха отвън. В него се усещаше първият полъх на есента и тя го долавяше, просмукан в дрехите му. Косата му се беше сплескала от шапката и той мачкаше нервно периферията й между пръстите си. Устните му бяха изпръхнали. Изгледа го със стаен копнеж.

— Исках да ви питам дали имате новини от брат си и от д-р Малори?

— Не — отвърна тя и я прониза чувство за вина. Беше егоистично от нейна страна да се тръшка непрекъснато за Буи, когато животът им можеше да е в опасност. Кий беше обещал да се обади вкъщи, ако успее, но след заминаването им преди три дни не бяха получили ни вест, ни кост. Джейнълин умираше от притеснение, майка й също, въпреки че не го признаваше. Тя не мърдаше от стаята си, освен когато слизаше да се храни, а дори тогава й струваше неимоверни усилия да води най-елементарен разговор.

— Лоша работа — каза Буи. — Все се надявах, че вече са тръгнали обратно. — Той ръчкаше една щръкнала сламка в периферията на шапката.

— Нещо друго, господин Кейто?

— Ъъъ, да, госпожице. Заплатата ми. Не беше оставена в преградата ми сутринта. Друг път не бих ви безпокоил за това, но утре трябва да си плащам наема.

Знаеше, че говори истината, но погледна към празната кутийка с името му.

— О, боже! Много се извинявам за пропуска, господин Кейто. Навярно съм забравила пликчето ви в сейфа.

Служебният сейф на компанията беше цяло чудовище, което положително тежеше повече от три пиана. Заемаше единия от ъглите на сбутаната стая. Черната му метална лицева част беше натруфена със златни винетки и заврънкулки. Датираше още от времето, когато дядо й бе плащал на помощниците си в брой.

Когато се запъти към него, Джейнълин почувства погледа на Буи върху себе си и й стана неловко. Добре, че можеше да набере шифъра на сейфа и със затворени очи. Открехна вратичката и извади заплатата му от преградата, където нарочно я беше пъхнала сутринта. Понеже той не понечи да я потърси след онази вечер, когато се прегръщаха в кухнята подир пристъпа на Джоди, тя реши да вземе инициативата в свои ръце и да го накара да дойде при нея.

Беше избягал посред гръмотевичната буря, предпочитайки студената компания на светкавиците и поройния дъжд пред топлината на обятията й. Сигурно Буи бе разочарован от нейните целувки или пък се бе отвратил от пламенния й отклик на ласките му, но тя нямаше да му позволи да я пренебрегва и да се преструва, че не са били близки, макар и за малко.

— Заповядайте, господин Кейто. — подавайки му чека, тя внимаваше да не докосне пръстите му. — Съжалявам за недоглеждането.

Седна отново зад бюрото и се зае с документите, с които се занимаваше при влизането му. Сърцето й блъскаше така лудо и гръмко, че го чуваше чак в ушите си, по-нататък всичко зависеше от него. Следващите няколко мига бяха решаващи. Ако се обърне и си тръгне без нито една дума, тя ще умре от мъка. Правеше се на безразлична, защото не искаше да издаде отчаянието си. Ако онази бурна целувка до мивката в кухнята й беше пределът на любовната им връзка, по-скоро би престанала да диша.

Изтекоха десет секунди. Двайсет. Трийсет.

Буи размърда крака.

Джейнълин чакаше, драскайки с червен химикал по фактурата, когато цялото й бъдеще и самоуважение висяха на косъм.

— Как, ъъъ, защо така отведнъж престанахте да ми викате Буи?

Джейнълин вдигна глава, сякаш изненадана, че го намира пред себе си. Престори се, че умува какво да каже.

— Мислех, че вече не сме на ти.

— Откъде-накъде?

— Когато двама души си говорят на малко име, това значи, че са приятели. Приятелите не се отбягват. Те се търсят — по телефона, вкъщи, прекарват времето си заедно, искат да се виждат. Приятелите ти махат, когато те забележат от колата, а не си обръщат главата на другата страна, уж, че те няма. — последното се отнасяше за предния ден. Той я беше подминал умишлено, когато случайно се бяха засекли на Тексас стрийт.

— Ама, госпожице Джейнълин, знам, че сте сметнали…

— Дори да са бивши приятели, пак не се преструват, че другият не съществува. — Гласът й потрепери и тя се намрази за това. Каквото и да стане, беше се зарекла да не плаче пред него. — Приятелите не се държат така, като че никога не са били… приятели. Като че никога не са били… О! — За нейно огорчение, очите й се напълниха със сълзи. Тя се изправи и му обърна гръб, притиснала книжна кърпичка към носа си. — Не ме бива за тия работи — каза покрусено тя и избърса очите си. — Не мога да въртя разни игри като останалите жени. Хитрината ми със заплатата беше глупава и детинска. Знам, че веднага си се досетил. Просто исках да дойдеш да се видим насаме.

Тя се извърна с лице към него, въпреки че сигурно изглеждаше ужасно. Не умееше да ридае красиво като актрисите във филмите. Когато плачеше, бялото на очите й порозовяваше, носът й почервеняваше, а по кожата на лицето й избиваха петна.

— Извинявай, Буи. Навярно се чувстваш страшно неудобно. Можеш да си вървиш. Не си длъжен да стоиш. Аз ще се оправя. Честно.

Но той не се помръдна. Единствената й утеха през изтеклите няколко минути беше, че и той имаше същия нещастен вид като нея.

— Истината е, госпожице Джейнълин, че аз съм виновен за тая сцена.

Понеже и бездруго се беше изложила достатъчно и нямаше какво повече да губи, реши да разнищи всичко докрай.

— Защо ме отбягваш?

— Щото мислех, че не бихте искали да ви се мяркам пред очите след… по дяволите! — Ругатнята се изплъзна от устата му и той изви глава настрани. Но погледът му попадна върху пищната разголена фигура на стенния календар и Буи побърза да го върне към Джейнълин. — Смятах, че няма да ви е приятно да ме видите след неприличната ми постъпка. Забравих всякакво уважение към вас, а аз адски ви почитам.

Бузите й пламнаха, когато си спомни как ръката му се плъзна под полата й и я сграбчи отзад, по нейна преценка, с едва сдържана страст. Беше шокиращо, но и много вълнуващо.

— Е, аз също забравих всякакво приличие, нали? — попита задъхано тя. — Но предполагах, че взаимното ни уважение вече почива на достатъчно твърда основа. Мислех, че приятелството ни просто е преминало в друга фаза. И че и ти може би искаш, ъъъ, нали разбираш, да се чукаме.

Шапката му се стовари върху бюрото. Той се свлече на стола срещу нея, подпря лакти между фактурите и стисна главата си с ръце. Беше издул бузи, после издаде устните си напред и шумно издиша.

— Знам, че така се казва — рече плахо Джейнълин. — Кий непрекъснато я повтаря, когато става дума за… това.

— Да, мем, точно така се казва. Смисълът е повече от ясен.

— Ами тогава какво има?

Буи взе да разтрива тила си. След почти цяла вечност за Джейнълин, той вдигна глава.

— Всъщност, думата изобщо не е подходяща. Ако исках това, можехме да го направим на балатума в кухнята ви. Но аз държа прекалено много на вас, та да ви запретна полата и да ви се нахвърля просто ей тъй, като че сте най-долнопробна курва. Разбирате ли, госпожице Джейнълин, вие сте изискана, а аз съм боклук и нищо няма да промени положението.

— Не си боклук!

— В сравнение с вас съм. Освен това, до вчера съм бил в пандиза.

— Лежал си несправедливо. Според мен, звярът, когото си натупал е бил за затвора, а не ти.

Той се усмихна снизходително на разпалеността й.

— За съжаление, щатът Тексас не беше на същото мнение. — Отново стана сериозен и добави: — Както впрочем биха реагирали и хората от Идън Пас. Ако се хванете с мен, какво мислите, че ще кажат?

— Все ми е едно. — Тя заобиколи бюрото и коленичи до стола пред него, като доверчиво сложи ръце на бедрата му. — Буи, досега винаги съм се съобразявала с желанията на другите. Изпълнявах всичко според очакванията им и не си позволявах и най-дребното отклонение. Но съвсем наскоро Кий ми напомни, че животът ми изтича между пръстите. — Тя се присламчи по-близо. — Не си давах сметка колко е прав, докато не ме целуна. Тогава за първи път, откакто съм се родила, усетих, че съм скъсала оковите и духът ми е свободен. Не искам да остарея и едва накрая да разбера, че съм пропуснала най-хубавите неща в живота, защото ме е било страх да не накърня чувствата на другите. Цели трийсет и три години съм била благовъзпитаната и порядъчна госпожица Джейнълин и откровено казано, вече ми писна от нея. Единственото удоволствие и тръпка, които тя е изпитвала някога, са били с теб. Какво ме интересува, че съгражданите ми ще въсят недоумяващо вежди на връзката ни? От години цъкат, че съм стара мома и ме окайват, че никой не ме наобикаля. Предпочитам да ме корят, вместо да ме съжаляват. — Тя си пое дълбоко дъх и добави: — Ако ме харесваш — поне мъничко, не се дърпай, само защото те е страх да не опетниш името ми.

— Ако те харесвам поне мъничко — повтори той и се усмихна с тъжната си усмивка. Изправи я и я взе в скута си. — Толкова много те харесвам, че сърцето ми се свива от мъка, щом се сетя за теб, значи кажи-речи през цялото време.

Взе ръката й и я погали, толкова леко, сякаш се боеше да не прекърши нежните й кости.

— На хорицата хич няма да им се понрави, ако станем двойка, Джейнълин. Ти ще загубиш адски много. А аз нищо. Не притежавам ни пари, ни име, ни семейство, ни приятели, нито пък положение в обществото. Но ти можеш да пострадаш сериозно.

Тя сложи пръсти на устните му.

— Няма да ме заболи, Буи.

— Ще те заболи, ще видиш. И аз ще бъда причината за това, а не мога да понеса тая мисъл.

Лицата им почти се докосваха. Очите му бяха тъмни и напрегнати и тя разбра, че той не говори вече за последствията, които би оказала връзката им върху репутацията й. Той имаше предвид физическата болка, която щеше да изпита при сливането им.

Прошепна:

— Искам тази болка. Сега, веднага.

Притисна се гальовно към него. Тихо изстена, когато ръцете му я обгърнаха. Облегна глава на бицепсите му и посрещна настойчивата му целувка. Целуваха се горещо и ненаситно, устните им бяха едно цяло.

Той помилва лицето й, прокара пръст по очертанията на брадичката, докосна шията й. Между трескавите целувки Джейнълин шепнешком го насърчаваше. Когато ръката му се плъзна към гърдата й и плахо я покри с шепа, тя нежно промълви името му.

— Не мога да издържам повече, иначе ще престъпя клетвата си.

Тя отвори очи и изпъна тяло.

— За какво говориш, Буи?

— Че няма да те чукам. — Тя ахна от слисване и възмущение. Той побърза да добави: — Искам да те любя. Както трябва, в легло с приятно миришещи чаршафи, на чисто и подобаващо за теб място.

Тя си отдъхна и тихо се засмя.

— Това няма значение за мен, Буи.

— Но за мен има. Още не мога да се отърва от мисълта, че аз съм най-лошото нещо в живота ти, докато ти си хубавото в моя, и това е сто процента вярно. Не бих простил, ако се отнеса с теб като с най-обикновена фуста, а после ще я зарежа.

Джейнълин беше безкрайно разочарована, че бе прекъснал любовната игра, но сърцето й преливаше от нежност.

— Почти сигурен съм, че си девствена. — Той я погледна и тя кимна. — Не знам защо, но съм адски доволен, че никой не ме е изпреварил. За мен това е голяма чест, затова искам, когато стане, и аз да го почувствам, като че ми е за първи път. Донякъде така и ще бъде. Никога не съм го правил с жена, с която бих си разменил четката за зъби.

Тя се изкикоти и се сгуши в рамото му.

— А с мен би ли го сторил?

Вместо отговор, той я целуна и пъхна езика си дълбоко в устата й.

— Ще потърся някое кътче, където можем да отидем — каза прегракнало, когато целувката свърши.

— В караваната ти — предложи въодушевено тя. — Ще дойда днес след вечеря.

— Караваната я бива за мен, но не е достойна дори да прекрачиш прага й.

— Буи!

Той упорито поклати глава.

— Трябва да е нещо специално. Открия ли го, веднага ще ти кажа.

— Но кога?

— Още не знам. — Очите му горяха от желание. — Колкото може по-скоро.

— А дотогава можеш да се отбиваш у нас всяка вечер, след като мама си легне.

— Никога няма да преспя с теб по този подъл начин под покрива на майка ти.

— Нямах предвид да спим, а просто да бъдем заедно. Не мога да оставя мама сама. Мейдейл ще се усъмни ако я карам да стои до късно всяка вечер. Едва ли ще мога дълго да измислям извинения, за да отсъствам от вкъщи. Ако ще се виждаме, ти трябва да идваш.

Той се намръщи.

— Така само ще предизвикаме съдбата, Джейнълин. Ако излагаме на подобни рискове, току-виж се случи нещо.

— Глупости. Нищо няма да се случи.

— Ами ако майка ти ни спипа? Спукана ни е работата.

В това отношение беше напълно прав. Но дори неодобрението на майка й не беше в състояние да откаже Джейнълин намерението й да се среща с него.

— Ще вземем двойни предпазни мерки, докато дойде време да обявим открито „приятелството“ си. — Тя се ухили злостно. — Аз и в момента съм готова да го разтръбя на целия свят.

— На твое място бих го поотложил. — Колкото тя преливаше от веселост, толкова той беше мрачен. — Рано или късно нещо ще се обърка. Никога не ми е вървяло.

— Всичко ще се промени и за двама ни.

— Джейнълин. — Той обви лицето й с ръце и се взря внимателно в очите й. — Сигурна ли си, че го искаш? Абсолютно сигурна ли си? Щото животът с мен няма да е празник. Даже обратното, по-скоро ще мяза на ад.

Тя похлупи ръцете му със своите.

— Без теб животът ми ще е ад. Предпочитам да умра, но да сме заедно. Обичам те.

— Аз също те обичам. Ако щеш вярвай, но досега не съм го изричал на жива душа.

Отново се целунаха и тя не му даде мира, докато не й обеща, че ще бъде на задния им вход в полунощ.

 

 

Хедър Уинстън не проявяваше абсолютно никакъв интерес към издирването на Северозападния плавателен път. Ядно заряза учебника по американска история и се впусна в много по-важни размишления, а именно как да задържи вниманието на Танър Хоскинс.

Беше дежурна на рецепцията в мотела „Зеления бор“, както всеки работен ден от седем до десет. Задълженията й не бяха непосилни. Разполагаше с време хем да учи уроците си, хем да се готви за изпитите. Но от друга страна, те я лишаваха от по-чести срещи с Танър, покрай нейните репетиции с мажоретния състав, неговите тренировки с футболния отбор и другите им извънучилищни занимания, на двамата почти не им оставаше възможност да бъдат заедно, освен в почивните дни.

И на нея не й беше приятно това положение, но той постоянно се оплакваше.

— Напоследък майка ти така те е стегнала, че почти няма смисъл да излизаме.

Хедър се опасяваше, че в най-скоро време той може да се умори и да си потърси нова приятелка, с по-малко натоварена програма и с по-слаб родителски надзор. Същата сутрин го беше хванала да се задява с Мимси Паркър до шкафчето й през второто междучасие. Всички ги бяха видели заедно. Преди да ги разпуснат за деня, вече цялото училище разправяше, че Хедър е на път да бъде зарязана.

Не можеше да го понесе.

Неотдавна Танър бе избран за председател на ученическия комитет. Миналия петък вечер беше отбелязал два тъчдауна на мача. Тази година беше станал най-известното момче в училище. Няма да позволи тая Мимси Паркър да й го отнеме.

Докато кроеше планове как да съхрани верността на Танър, през автоматично отварящите си врати влезе леко кривокрак мъж, свали шапката си и се заоглежда из фоайето.

— Здравейте. Какво обичате, моля?

— Добър вечер, госпожице Уинстън.

— Вие ме познавате?

— Виждал съм ви с ваште. Казвам се Буи Кейто.

Тя се сети за името му. Беше бившият затворник, който сега работеше при Такетови. Хедър потръпна от страх. Дали се канеше да я обере? Неспокойните му очи се стрелкаха предпазливо наоколо. Беше сама във фоайето, нямаше други дежурни. В ресторанта се навърташе една сервитьорка и готвачът на аламинути, но те едва ли биха й помогнали, ако Буи Кейто си е наумил да извърши въоръжен грабеж и убийство.

— Може би молбата ми ще ви се стори странна — каза той, след като смутено се прокашля. — Но, аз, ъъъ, имам едни роднини, дето ще идват за края на седмицата. Караваната ми не е достатъчно голяма да ни побере всичките, пък и те са малко по-така, претенциозни са де. Та търся къде да ги настаня. За една-две нощи.

— С удоволствие ще ви направя резервация, господин Кейто. Този уикенд ли ще пристигнат?

— Не, не, не ми трябва резервация. Искам да кажа, че не е ясно кой ден ще дойдат. С тях човек никогаж не знае.

— А! — Хедър се обърка. Изглеждаше напълно безобиден. Не забеляза да носи оръжие, макар че току-виж има скрит пистолет под дънковото си яке, помисли си тя. Не се държеше заплашително, но не можеше да си обясни защо е толкова нервен. — Когато разберете кога пристигат, обадете се и ще ви запазим стая, по това време на годината имаме доста свободни места.

— Да, мем. — На него сякаш не му се тръгваше, разлистваше брошурите и диплянките в картонената поставка на гишето. — А, всъщност, чудех се дали е удобно да зърна някоя стая. Нещо като предварителен оглед, да видя как е. Най-хубавата — добави бързо. — Те си падат по лукса.

Хедър се засмя.

— Желаете да се уверите, че стаите ни са достатъчно луксозни за роднините ви?

— Не се засягайте, госпожице Уинстън. — Той вдигна ръце с такъв невинен вид, че Хедър се почувства глупаво, задето се беше уплашила от него. — Тия хора са башка. Малко са надути. Все искат да е по-така. Обещах да проверя как стоят нещата в мотела и да ги уведомя, преди да се навият да дойдат.

Хедър отиде до чекмеджето, където бяха наредени ключовете според номерата на стаите.

— Младоженският апартамент е най-луксозното ни помещение.

— Младоженският апартамент ли? Това ми харесва.

Хедър сложи табелка на гишето, на която пишеше: „Връщам се след десет минути“ и потули усмивката си, когато посочи да мине през една широка стъклена врата. Колко тя имаше крила, толкова и той чакаше роднини на гости. Явно си гласеше среща с гадже. Беше трогателно, помисли си Хедър, колко старателно само се готвеше за нея.

— Апартаментът е удобен за ползване на басейна. — Обърна му внимание тя, докато прекосяваха разкошна градина във вътрешния двор.

— Малко е хладничко за плуване.

— Отоплява се целогодишно.

— Без майтап? — Той погледна недоверчиво към вода.

— Без майтап. Този басейн е най-голямата гордост радост на баща ми. Майка ми го придума да го построи когато разширяваха мотела и добавяха новото крило, идеята да се отоплява беше на татко. Младоженският апартамент пък го измисли майка ми. Е, не е като тия в даласките или хюстънските хотели, но си го бива. Ето че пристигнахме.

Тя отключи вратата и отстъпи встрани. Той се поколеба на прага.

— Ако се притеснявате да влезете с мен, госпожице Уинстън, аз мога да надникна и сам.

Очите му изразяваха такова настойчиво извинение, че Хедър бе готова да го последва и в най-тъмната уличка, накичена с всички диаманти на Дарси.

— След вас, господин Кейто.

„Апартаментът“ беше издържан в тревистозелено и кремаво, като качеството на вложените материали бе с една степен по-добро, отколкото в другите стаи. Състоеше се от дневна и спалня с широко двойно легло. Ваната имаше вграден подводен душ. С изключение на тези придобивки, апартаментът предлагаше обикновени хотелски удобства. Хедър не би искала да прекара първата си брачна нощ в него, но предполагаше, че той би се сторил луксозен на селяндурите от Идън Пас.

Буи Кейто кимаше одобрително на всяко изтъкнато от нея преимущество, но иначе си оставаше сдържан.

— А това накъде води? — попита той и посочи една врата в дъното на спалнята.

— Към паркинга. Ако някой гост желае да ползва само спалнята, заключваме вратата, която я свързва със салона.

— Хмм. Значи може да се влезе в спалнята от паркинга, без да се минава през фоайето и покрай басейна?

— Точно така — отвърна тя и едва не се ухили. Господин Кейто явно въртеше тайна любов. — Към телевизора в спалнята е включен видеокасетофон, тъй че можете да си донесете свои касетки и да ги гледате тук.

— О, съмнявам се, че ще гледаме…

Млъкна внезапно, като разбра, че се е издал. Ушите му пламнаха от смущение и той запреглъща сухо. Тя му се усмихна, за да му покаже, че може да й гласува доверие.

— Подобно на лекарите и адвокатите хората от хотелския бизнес са изключително дискретни.

— Да, мем. Е, мисля, че видях всичко необходимо. Много ви благодаря. Може ли да изляза през тази врата? — Той се запъти към изхода направо за паркинга.

— Ще я заключа след вас. Да ви направя ли резервация?

— Не за тази вечер, благодаря. Ще ви се обадя, когато, ъъъ, датата се уточни. Става ли?

— Разбира се.

Глуповатото изражение още не беше слязло от лицето му, когато си нахлупи шапката и й махна за сбогом.

Хедър заключи апартамента и се върна във фоайето. Очевидно никой не я беше търсил по време на отсъствието й, нито издирването на Северозападния плавателен път бе станало по-интересно. Не можеше да се съсредоточи от мисли по Танър. Каза й, че ще си седи вкъщи и ще учи, но дали действително е така?

Машинално набра телефонния му номер, попита баща му дали е удобно да говори с него и си отдъхна, когато Оли й заръча да изчака, докато повика Танър.

— Здрасти, аз съм. К’во правиш?

— Зубкам по история.

— И аз. Писна ми. — Тя усука кабела около пръста си. — Извинявай, че се наежих така срещу теб днес след училище.

— Няма нищо.

Хедър усети по гласа, че не му е безразлично.

— Разправяха…

— Не вярвай на всяка чута дума.

Прекалено хитро се измъкваше с тоя отговор, мина й през ума. Защо не отрече слуховете и не заяви, че Мимси Паркър изобщо не го интересува? „Ще го загубя“ — помисли си уплашено. Знаеше, че няма да го преживее.

— Танър, защо не дойдеш да ме вземеш, когато свърша в десет? Моля те, а? Искам да те видя.

— Не си ли с колата си?

Откога търсеше извинения, за да я види?

— Мога да кажа на нашите, че не пали и затова съм ти се обадила.

— Ще гледам да мина.

— Добре. — Тя погледна часовника на стената. — Ще те чакам след трийсет минути. Освен ако не решиш да дойдеш сега да ми правиш компания, докато се появи нощният администратор.

— Ще бъда при теб в десет.

Вбесена, Хедър окачи слушалката. Използва остатъка от смяната, за да се нагласи. Отражението в джобното й огледалце я изпълни с увереност. На Мимси Паркър циците й може да са напращели като пъпеши, но Хедър има най-хубавата коса, най-хубавите дрехи, най-хубавата усмивка, най-хубавите очи. Гърдите й също не са за изхвърляне. Ако са по-големи, ще увиснат, което неизбежно ще сполети Мимси след година-две.

Все едно, притежаваш ли нещо, девет десети от закона е на твоя страна. А Танър още е неин. Просто трябва да се увери, че не го е изпуснала.

Нощният дежурен, един пъпчив скапаняк, който й беше адски навит, пристигна няколко минути по-рано. Когато Танър спря с колата под навеса на парадния вход, за да не изглежда прекалено нетърпелива, тя си даде вид, че е заета и се замота на рецепцията със скапаняка. Остави го да чака цели пет минути и едва тогава излезе.

— Толкова е тъп! — възкликна ядно и се настани на седалката до него. — Честна дума! Инак е рядко добросъвестен, ама няма капка мозък в главата си. Здрасти. — Тя се надвеси над скоростите и го целуна по бузата.

— Здрасти.

Хедър се престори, че изобщо не са се сдърпвали и че Мимси Паркър не съществува. Бърбореше безспир за училището и учителите, за всякакви дреболии.

— Трябва да си купя нова дрешка за мача по случай края на учебната година. Мисля, че с мама ще ходим до Тайлър в събота на пазар. Ако не намерим нищо подходящо там, ще отскочим до Далас другата събота. Завиждам ти, че докато трае полувремето не се кахъриш какво ще облечеш за връчването на купата, нали ще си в спортния си екип.

Това беше тънък намек, че тя е избрана за кралица на абитуриентския празник и че той е извадил страхотен късмет да бъде официалният й придружител.

— Фланелката ти ще е цялата опръскана с кал, а когато си свалиш шлема, косата ти ще е мокра от пот. Толкова си съблазнителен в този вид. Само като се сетя и се възбуждам.

Тя отпусна ръката си в скута му уж случайно. Моментално почувства реакцията му. „Каква гъска съм била — помисли си. — Пълна идиотка!“ Сексът е могъща сила. Виж какви облаги извлича майка й от него: само да прошепне нещо на Фъргъс и да го погледне изкусително и мигом получава всичко, каквото й скимне.

Откакто бе пораснала достатъчно голяма, за да проумее естеството на това мощно средство за въздействие, тя го презираше. Може би трябваше да подложи на преоценка мнението си. Чувственият й заряд бе неограничен и засега неотприщен източник на власт.

За какво го пази? Защо не го използва? Сега. Когато се налага. Всички други жени го правят. Майка й. Оная мръсница Мимси Паркър. Ако иска да задържи Танър…

— Спри тук — каза ненадейно. Бяха на крачка от дома й. — Искам да поговорим.

Танър спря до тротоара, изключи двигателя и угаси фаровете.

— За какво?

Изпита желание да го зашлеви заради киселата му самодоволно ухилена физиономия. Но вместо това се усмихна подкупващо и го привлече към себе си.

— Всъщност не искам да говорим. — Притисна разтворените си устни към неговите и потърси езика му.

Той се изненада, но бързо се окопити. След няколко целувки с усукани езици и добре премерени движения предникът на панталоните му се изду до пръсване от ерекцията. Тя прокара ръка нагоре-надолу по него, като го масажираше.

Той пъхна ръка под пуловера й и стисна гърдата й.

— Какво те прихвана? — изохка той и разкопча сутиена отпред.

„Мимси Паркър“ — отвърна му мислено тя.

— Толкова те обичам. О, да. — Когато леко щипна зърната й, тя улови ръката му и я плъзна надолу. — Танър, тая вечер хрумна нещо страхотно. Слушай. — Тя му изложи плана докато наместваше ръката си в дънките му. — Не е ли супер?

— Да. О, господи, о, божичко! Почакай. Имам презерватив. Искаш ли да ти го…

— Не. Искам да видя. По-бързо, мила. Да. Да.

— Докосни ме, Танър. — Тя разтвори бедра и придърпа дланта му към себе си.

След няколко наситени минути на взаимно задоволяване той я остави на тротоара пред тях. Очите му още блестях трескаво, лицето му беше зачервено, преливаше от трогателна признателност и отново бе оглупял от любов.

Възвърнала увереността си, Хедър изприпка нагоре п стълбите на тяхната къща. Мимси Паркър ще й свие гаджето, ама на кукуво лято.

Когато влезе вкъщи, измислила убедителна лъжа защо Танър я е докарал до тях, тя благодари мислено на бившия осъден за идеята как да спаси връзката си.