Сандра Браун
Пламъци (25)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

— Колко очарователна изглеждаш. — Бившият американски посланик в Монтесангре се изправи, щом жена му влезе в салона. — Макар че косата ти ми харесваше повече, докато я изрусяваше. Откога престана?

— Когато се възстановявах в Маями. Трудно преживях онези месеци. Цветът на косата беше последната ми грижа.

Лара обърна очи към Кий. Той не се помръдна при влизането й, седеше отпуснат в тапицирания фотьойл, подпрял глезена на единия си крак върху коляното на другия и люлееше стъпало напред-назад. Позата му би се сторила нехайна на всеки случаен посетител, но Лара почувства, че е на ръба да кипне.

Дори да забелязваше трудно сдържаната ярост на Кий, Рандъл с нищо не го показваше.

— Би ли искала да пийнеш нещо, скъпа? Имаме още малко време, преди да слезем долу.

— Не, благодаря. Нищо не ми се пие. Освен това не виждам защо трябва да участвам в тази пресконференция.

— Но ти си моя съпруга. Мястото ти е до мен. — Рандъл си наля една газирана вода на барчето. — Господин Такет? А за вас?

— Не.

Рандъл се върна на канапето, където седеше, преди Лара да се присъедини към тях от спалнята в хюстънския хотелски апартамент. Идеално обзаведените стаи превъзхождаха неимоверно условията в Монтесангре.

Благопожелателните букети заемаха всички възможни кътчета. Смесеното им ухание беше сладникаво и тежко и от него Лара бе получила тъпо главоболие. Според нея тези поздравителни послания бяха нелепи и лицемерни, тъй като повечето бяха изпратени от същите онези бюрократи и политически дейци, които преди пет години с облекчение се бяха отървали от Рандъл и неговата невярна съпруга, отпращайки ги на бърза ръка в Монтесангре и спестявайки по този начин неудобството на Вашингтон от присъствието им.

На практика Рандъл още беше посланик. Когато медиите бяха известени от осведомителните агенции в Колумбия за шокиращото му възкръсване, новината се превърна в главно събитие на деня и бе отразена на челно място в почти всички вестници по света. Връщането му към живота разбуни духовете из цялата страна, а пресата докара до пълна полуда.

В Богота го лекуваха от раните му, които се оказаха много по-повърхностни от първоначалното впечатление. Кий най-после склони да му направят рентгенова снимка на ребрата. Три бяха пукнати, но иначе нямаше вътрешни наранявания.

Лара бе пострадала не по-малко, но не така очебийно. За изтощението й бяха назначили топла, пълноценна храна и две нощи на упоителен сън с помощта на транквиланти. Тя ядеше и спеше, но продължаваше да гледа неадекватно. Движенията й бяха некоординирани, говорът — несвързан. Съпругът, когото бе смятала за мъртъв, внезапно бе оживял. Цялото й същество бе изпаднало в шок.

От „Ниман Маркъс“ щедро бяха предложили да я облекат за първата й публична поява след завръщането на американска земя, по случай важното събитие от магазина й бяха подарили костюм от две части, съчетание между коприна и вълна, елегантни обувки в същия тон и подходящи аксесоари и серийни бижута. От хотелския фризьорски салон бяха изпратили персонала си в апартамента й да й направят прическа, маникюр и да я гримират. Привидно беше добре нагласена и изглеждаше напълно готова да придружи съпруга си на пресконференцията, която трябваше да започне след половин час в най-голямата зала на хотела.

По-скоро би се изправила до стената за разстрел, помисли си.

В действителност буквално това я очакваше. Прекалено нервна, за да седне, тя крачеше безцелно из стаята между мебелите, отрупани с цветя.

— Знаеш какво ще изровят, Рандъл.

— Връзката ти с Кларк — отвърна той без капчица угризение. Бяха му съобщили за смъртта на Кларк по време на полета от Монтесангре за Колумбия, но той вече знаеше за нея. Световните новини успяваха някак да проникнат в страната за разлика от обратния процес.

— Боя се, че е неизбежно, Лара — продължи той. — Ще се опитам да им отвлека вниманието с моята история от последните три години.

— Не изглеждаш чак толкова зле. — Кий престана да люлее крак и да хапе устни. — Имаш загорял, здрав и охранен вид.

Лара също бе забелязала превъзходното физическо състояние на Рандъл. Дори се бе разхубавил в сравнение с времето, когато се бяха запознали преди седем години, сякаш се бе наслаждавал на няколкомесечна приятна почивка в Хаваите, а не бе прекарал три изнурителни лета като политически затворник.

Той придърпа ръбовете на новите си панталони, също подарък от „Ниман“.

— След първите месеци на пленничеството ми с мен се отнасяха много добре. Отначало метежниците ме биеха жестоко — каза им той. — В продължение на седмици редовно ме налагаха с пистолети и вериги. Мислех, че всеки момент ще ме ликвидират.

Допи содата си и провери колко е часът. Като видя, че му остават още няколко минути, продължи:

— Един ден ме завлякоха в щаба на генерал Перес. Казвам „завлякоха“, понеже не можех да ходя. Носеха ме като чувал с картофи. Перес беше доволен от себе си, показа ми снимки от моята мнима смърт. Бяха убили друг човек, един господ знае кого, стреляйки в главата му толкова пъти, че бе заприличала на каша.

Лара обгърна лактите си. Стаята беше леденостудена. След като се бил потил в тропиците цели три години, Рандъл заяви, че иска климатичната инсталация да бъде включена на най-високата степен.

— Можете да си представите колко ужасяващо беше за мен да видя тези снимки. Показаха ми също американски вестници, в които пишеше за моята гибел. Там бе отразено и погребението ми. Давах си сметка какъв ад изживяваш. — Той погледна съчувствено Лара. — Благодарях на бога, че си невредима, но знаех, че безумно ще се измъчваш заради жестокия ми край. Най-ужасната ми мисъл беше, че няма кой да ме спаси. Всички ме смятаха за мъртъв.

— Казаха ли ти за Ашли?

— Не. Разбрах, че е била убита в засадата, едва когато четох статиите за погребението ми. Единствената ми утеха беше, че ти си оцеляла като по чудо. Ако не е бил свещеникът…

— Свещеник ли? Отец Джералдо?

— Естествено. Той те е качил на последния самолет, отпътуващ за Щатите от Монтесангре. Мислех, че знаеш.

— Не, не знаех — промълви глухо тя. — поне щях да му благодаря.

— Проявил е невероятна смелост — забеляза Рандъл. — Емилио не можеше да му прости, че ти е помогнал да се измъкнеш. Според мен затова заповяда да го убият.

Кий изруга под нос.

— Добре, че й го казахте.

— Лара е реалистка, нали, скъпа? Все пак, жалко за свещеника. И за д-р Сото.

— Никога не ще мога да изкупя вината си, че ги замесих — промълви тихо тя. — Цял живот ще се чувствам частично отговорна за смъртта ми.

— Не се измъчвай по този начин — рече настоятелно Кий. — Те са били заплюти за жертви с или без наша помощ. Санчес недвусмислено ни даде да го разберем.

Тя му хвърли изпълнен с благодарност поглед за проявеното състрадание, но знаеше, че до сетния си дъх ще се измъчва заради убийството им.

— Ти прояви невероятна смелост, като се върна в Монтесангре, Лара — каза Рандъл. — И слава богу. Ако не го беше направила, аз щях да съм още заложник.

Кий скочи на крака. Беше обръснал тъмната си брада, но косата му бе прекалено дълга и му придаваше вид на затворен в клетка див звяр. Отнасяше се с пренебрежение към ролята на национален герой, в която се бе озовал, и отказа предложението на „Ниман“ да му осигурят нови дрехи. Собственоръчно си купи нови дънки, спортно сако и чифт каубой ботуши.

— Нещо не ми е ясно — намеси се той. — Пристигаме с Лара без предизвестие в Монтесангре и трийсет и шест часа по-късно твоите похитители изведнъж решават да те пуснат — Той разпери широко ръце. — От какъв зор? Какво общо и едното с другото?

Рандъл се усмихна снизходително.

— Очевидно трябва да опознаете по-добре мисленето на тези хора, господин Такет.

— Сто на сто. Щото дрънканиците ти ми намирисват на купчина лайна.

Очите на Рандъл се присвиха едва забележимо.

— Вие спасихте живота ми, както и този на Лара. Затова ще ви направя услуга и най-благовъзпитано ще си затворя очите пред ненужната ви грубост.

— Не ти ща услугата.

Рандъл не му обърна внимание и продължи към Лара.

— Емилио обича главоблъсканиците. Помниш ли шахматните турнири, които устройвахме в посолството?

— Това е по-сериозно от шаха, Рандъл.

— За теб и мен, да. Но не съм сигурен, че Емилио прави разлика между местенето на фигурите по шахматната дъска и малките драми, които разиграва за свое забавление, като използва за залагане човешки съдби. Той би трябвало да ви благодари, че сте внесли разнообразие в делничната утрин на лагера, спомняш ли си?

— Аз си спомням — обади се Кий. — И се радвам, че отвори дума за това, защото едно нещо не ми дава мира. Ти твърдиш че си бил в колибата, докато шоуто течеше отвън, нали?

Рандъл кимна.

— Бях вързан, със запушена уста и не можех да ви предупредя, че съм жив. Това беше тайната шега на Емилио.

— Кога разбра за първи път, че съм в Монтесангре?

— На сутринта след пристигането ви. Досетих се, че нещо се мъти, защото пазачите ми се държаха грубо и не смееха ме погледнат в очите. За толкова години, макар и неохота бяхме започнали да проявяваме взаимно уважение. След като Рикардо спря джипа на пътя, бяха им нужни броени часове, за да съобразят коя е „вдовицата“. Известно време се чудеха кой може да е „зетят“. — Той метна многозначителен поглед на Кий. — Но щом Емилио научи името му, бързо се сети. Беше осведомен за… приятелството на Лара с Кларк.

— Колкото повече душехте наоколо, толкова положението се натягаше. Вечерта преди да ви доведат в лагера и мен ме преместиха там. Емилио ехидно ме заплаши, че ще те убие бавно и мъчително пред очите им. Налагаха ме, но не много жестоко. Искаше да съм в съзнание за театъра на другата сутрин.

Щом ви отведоха, пак ме обработиха и ме откараха в Сиудад Сентрал. Навярно пристигнахме само един час подир вас, но аз и охраната останахме да нощуваме в камиона, последното нещо, което си спомням, е, че призори ме удариха и загубих съзнание. Дойдох на себе си от писъка ти, когато ме завари във ваната. Бях не по-малко стъписан от теб, че съм още жив.

Той се изправи и надяна сакото на костюма.

— Е, мисля, че е време да вървим.

— Още не мога да проумея поведението на Емилио — възрази Лара, без да се помръдне, за да го последва към вратата.

— По-късно ще говорим за това.

— Не, ще говорим сега, Рандъл. Щом настояваш да се срещна с пресата, всичко трябва да ми е ясно. Те ще ме питат за взаимоотношенията ми с Ел Корасон дел Диабло. На драго сърце ще им съобщя онова, което знам, за стройния, ученолюбив младеж, работил като преводач в посолството, и за хладнокръвния убиец, пред когото се озовах тази седмица. Но не мога да предложа никакви външнополитически тълкувания, без да имам поточна представа какви са подбудите на Емилио. Защо ни пусна? Защо те е държал жив, но затворен цели три години и после внезапно те е освободил?

Рандъл загриза бузата си от вътрешната страна, очевидно раздразнен от смущението й. Реши да прояви снизходителност.

— В продължение на три години непрекъснато разсъждавах защо смъртта ми е била инсценирана. Явно с този зверски акт са целели да покажат недвусмислено на Съединения щати, че Монтесангре не желае да й се бъркат във вътрешните работи.

— Защо тогава не са те убили наистина? — поинтересува се Кий.

— Предполагам, че са искали да ме запазят като коз. Ако Щатите решат да изпратят военни части в Монтесангре както постъпиха в Панама, да могат да ме използват за заложник.

— А защо те пуснаха сега?

— Много просто, Лара. Те умират от глад. Монтесангре разчита изцяло на вносни стоки в повечето сфери. При съществуващото ембарго, наложено от САЩ и спазвано от редица страни, било защото са наши съюзници или проста, защото се страхуват от нас, запасите на страната бързо бяха изчерпани. Откровено казано, дори се учудвам, че издържаха толкова дълго. Навярно не биха се справили, ако Перес още беше техен водач, политическото им положение отдавна да се е разклатило, ако не ги ръководеше такава безкомпромисна личност като Емилио. Той се е превърнал за тях в полубожество.

— Ти какво, да не си оглавил клуба на почитателите му? — подхвърли язвително Кий.

— Не, разбира се — отвърна хладно Рандъл. — Той ме държа затворен цели три години. Но сам станах свидетел на народните страдания. Дълбоко съчувствам на монтесангрейци и от сърце желая да облекча тежката им участ. Въпреки безмерната си жестокост, единствено Санчес е в състояние да обедини страната, да нахрани гладните, да сложи край на хаоса и да установи някакъв ред. Като изключим личните ми предпочитания, упоритостта му действително заслужава възхищение.

— Той е необикновено решителен и търпелив. Хрумването му да използва вашата авантюра, за да ме освободи, беше настина гениално. Отчитайки чисто човешкия момент в тази история, прецени, че може да привлече вниманието на американския народ. По този начин отправя покана към Съединените щати да поднови дипломатическия диалог.

— И мен ме натовари със същото послание. Защо ще губи най-силният си коз?

Рандъл се усмихна, сякаш развеселен от наивността му.

— Той знаеше, че моето мнение ще тежи повече във Вашингтон от това на един каубой.

— Не съм каубой.

— Естествено, че си. — погледът му се плъзна по дънките ботушите на Кий, изразявайки ясно презрителното му държание по отношение към тях. — Единствената разлика е, че яхаш само фусти, вместо коне. Иначе си първокласен нехранимайко. Дори брат ти мислеше така.

Кий се спусна към него, но Лара застана помежду им, загърби Кий и вбесена се обърна с лице към Рандъл.

— Не е вярно! Кларк много обичаше Кий.

Рандъл се усмихна и рече тихо:

— Моите уважения към по-задълбочените ти познания за сърдечните предпочитания на Кларк. — Протегна й ръка. — Наистина трябва да тръгваме, скъпа. Готова ли си?

Тя пренебрегна жеста му и сковано се отправи към вратата. Усетила, че Кий не ги следва, се извърна към него.

— Идваш ли?

— Не.

Тя се паникьоса. Единственото, което би я крепило, докато трае пресконференцията, би била мисълта, че Кий е до нея. Не можеше да й окаже физическа подкрепа, но разчиташе а присъствието му за кураж.

Като зърна непреклонното му изражение, разбра, че е полезно да го убеждава, но все пак реши да опита.

— Очакват те.

— Просто ще ги разочаровам. Вестниците намекват, че съм те закарал в Монтесангре, за да спасим негова милост. — Кимна към Рандъл. — Причината е друга и аз нямам намерение да се преструвам.

— Ще си помислят, че го правите от скромност, господин Такет.

Кий изгледа кръвнишки съпруга й.

— Да си мислят каквото щат, не мога да ги спра. Но да си въобразяват, че ще стана мърша на глутница лешояди с фотоапарати, не са познали. Цитирай ме дословно, стига да искаш. — Отново се взря в Лара и каза: — И ти не си длъжна да ходиш. Никой не може да те накара насила.

Тя се помъчи да устои на магнетичното му при притегляне и да не се хвърли към него. Толкова неща бяха останали неизречени, толкова обяснения несподелени, но за да не заплете още повече и без това обърканото положение, реши да премълчи.

Естествено, радваше се, че Рандъл не е умрял от жестока насилствена смърт. Възхваляваше избавлението му от продължителното и пъклено пленничество. От съвсем егоистична гледна точка обаче, освобождаването му не можеше да се случи в по-неподходящ момент. Рандъл беше на свобода, но нейните мъчения едва започваха.

Очите й се напълниха със сълзи. Една се търкулна по бузата й. Щом я видя, Кий понечи да каже нещо, но се въздържа. Съзерцаваха се един друг в мълчаливо отчаяние.

— Хубава работа — обади се Рандъл и сухо се прокашля. Без да съзнава, че възпроизвежда мислите на Лара, добави: — Явно завръщането на съпруга от мъртвите не е съвсем навременно.

Тя рязко се извърна от Кий.

— Нали каза, Рандъл, че ще закъснеем. Да вървим.

Той вдигна ръка, за да й попречи.

— Ще почакат. Но това, от друга страна, изисква незабавно внимание.

— Няма такова нещо.

— Винаги си била ужасна лъжкиня, Лара. — подсмихна се злорадо. — От уважение към изживения шок през последните нощи не съм предявявал съпружеските си права към теб. Добре, че съм си го спестил. Без съмнение, вратата на спалнята ти щеше да е заключена.

Тя го стрелна с унищожителен поглед, но нищо не каза.

Той покри с пръст устните си и преценяващо се вторачи в Кий.

— Толкова е различен от Кларк, учудвам се, че го намираш привлекателен. Определено не е така изискан като по-големия си брат. И все пак, от него се излъчва необуздан примитивизъм, който вероятно би се харесал на жена като теб.

— Не съм глухоням, копеле такова — рече Кий. — Ако имаш да ми казваш нещо, говори направо.

— Добре — отвърна любезно Рандъл. — Не се ли чувстваше малко глупаво да чукаш жената, за която цял свят знае, че е била любовница на брат ти?

Дори Лара не бе в състояние да спре Кий в този момент. Той я заобиколи и стисна Рандъл за гушата.

— Кий, не! — Тя се помъчи да откопчи пръстите на Кий от гърлото на Рандъл, но те не помръдваха. Той го повлече към вратата, главата на Рандъл се удари в нея и звучно издрънча. Тя затегли като обезумяла пръстите на Кий, но те се впиха още по-силно.

— Моля те, Кий! — развика се Лара. — Не влошавай нещата! Недей да ме превръщаш отново в сензационно заглавие!

Гръмката й молба оказа въздействие. Забеляза го как бързо премигна, сякаш да се отърси от яростта, замъглила очите му. Когато думите й проникнаха в съзнанието му, пръстите му взеха да се разхлабват. Отблъсна грубо Рандъл с пълно пренебрежение.

Рандъл се съвзе и с привидно достойнство оправи сакото и вратовръзката си.

— Слава богу, че каубоите вече не носят револвери. Иначе досега да съм мъртъв.

Кий още дишаше тежко и гледаше заплашително.

— Само да те чуя пак да говориш така за Лара и за мен, ще те убия.

— Колко благородно — подметна презрително Рандъл. Обърна се към Лара. — Е, Лара, за последен път те питам, тръгваме ли?

Кий се спусна към нея и я сграбчи за раменете.

— Не си длъжна да изпълняваш прищевките му. — Разтърси я. — Изобщо не си.

— Не, Кий, налага се. — Тя го изрече тихо, но с непоколебима твърдост.

Отначало той не повярва на ушите си. После стъписването му се разпали в гняв. Видя как лицето му се изопна от ярост. Знаеше, че не може да проумее решението й, а и тя не можеше да му го обясни. Нямаше друг избор, освен да се примири с възмущението му.

Той я пусна, завъртя се на пети, дръпна вратата и гордо излезе. Тя отчаяно се загледа подире му.

 

 

— Мисля, че всичко мина много добре, но след толкова приказки с удоволствие бих си пийнал. — Рандъл свали сакото си и внимателно го остави върху облегалката на един стол преди да се отправи към барчето. — Ти искаш ли нещо, скъпа?!

— Не, благодаря.

Смеси скоч със сода и примлясна доволно с устни след първата глътка.

— Едно от нещата, които страшно ми липсваха по време на пленничеството. — Седна на канапето с питието в ръка развърза обувките си. — Изглеждаш унила, Лара. Какво има?

— Какво има ли? Понеже съм удобен прицел, днес се откри ловният сезон. — Тя се нахвърли върху него. — Мразя да ме излагат на показ и не мога да ти простя, че ме принуди отново да разголя живота си пред хорските очи.

— Трябваше да помислиш за последствията преди да подмамиш Кий Такет да те заведе в Монтесангре.

— Опитах всички останали средства, преди да прибягна до Кий. Той беше последната ми надежда. Обясних ти защо отидох. И кое го налагаше.

— И както си му е редът, благородните ти подбуди успяха да впечатлят пресата. Беше много трогателна, когато описваше масовия гроб. Сигурно ще те изберат за Майка на годината. — Той отпи от скоча. — Направо не разбирам защо си толкова потисната.

— Защото дори преразказването на случката в гробището е посегателство върху личния ми живот, Рандъл. И докато моите подбуди са чисти, тези на журналистите съвсем не са. Те проявяваха само учтив интерес към премеждията в нашето пътуване, към безмилостния деспот Ел Корасон и към евентуалното въздействие от твоето освобождаване върху външната политика. Онова, което истински ги вълнуваше, беше пикантерия. „Защо тръгнахте заедно с брата на сенатора Такет, госпожо Портър?“, „Кий Такет не се ли отнася с неприязън към вашето участие в провала на сенатора Такет?“ „Смъртта му самоубийство ли беше?“ „Как се почувствахте, когато разбрахте, че съпругът ви е още жив, госпожо Портър?“ Що за въпроси са това?

— Задълбочени, бих казал. — С измамно спокойствие той остави питието си на масата. — Как се чувствате след възкръсването на съпруга ви от мъртвите, госпожо Портър?

Тя избегна предизвикателния му поглед.

— Предпочитам да се обръщаш към мен с професионалната ми титла, Рандъл. От дълго време съм д-р Малори. „Госпожа Портър“ ми навява неприятни спомени.

— Да, например факта, че си омъжена — рече той с пресилен смях. — Никак не ти върви, а, Лара? За проклетия взе, че се влюби в най-неподходящия момент. Отгоре на всичко не в кого да е, а в брата на Кларк. — Отметна глава назад и се изсмя по-силно. — Каква абсурдна ирония.

Тя го лиши от удоволствието да отрече или потвърди предположението му. Връзката й с Кий, необяснима дори за самата нея, изобщо не засягаше Рандъл, с изключение на една подробност, че още се водеше негова жена. В емоционално отношение тя не се чувстваше свързана с него от онзи злополучен уикенд във Вирджиния.

Той допи питието си.

— Става късно. Време е да почиваме. Утре сутринта в десет летим за Вашингтон.

— Аз няма да дойда във Вашингтон.

Той се беше навел да си прибере обувките. Бавно се изправи.

— Да имаш да вземаш! Всичко е уредено.

— Тогава го отмени. Аз не идвам.

— Предвидено е президентът на Съединените щати да приеме в Овалния кабинет. — Лицето му беше зачервено.

— Поднеси му моите извинения. Няма да мога да се явя.

Тръгна към спалнята. Рандъл скочи от канапето, сграбчи я за ръката и я завъртя към себе си.

— Ще бъдеш на всяка крачка до мен през това изпитание, Лара.

— Не, Рандъл, този път ще минеш без мен — отсече твърдо тя и издърпа ръката си. — Честно казано, учудвам се, че искаш да делиш славата си. Навремето, когато напусна Вашингтон, беше рогоносец и посмешище. Сега се връщаш като герой. Навярно ще бъдеш поканен да гостуваш във всички телевизионни предавания, да даваш интервюта, да напишеш книга — може дори да осъмнеш във филм на седмицата, посветен на твоите патила. Доверието в теб е напълно възстановено и ти отново ще се ползваш с вниманието на президента. За какво съм ти притрябвала аз там, само да отнемам от сиянието около теб и да напомням на всички за огромното, тъмно петно в кариерата ти?

— За приличие — отвърна той с ледена усмивка. — Още си моя жена. Готов съм да пренебрегна креватните ти взаимоотношения с Кий Такет. В края на краищата, нали си ме смятала за мъртъв.

— Я стига с тази изтъркана поза, Рандъл. Съпругът-мъченик, който продължава да прощава на невярната си жена. — Думите й преливаха от презрение. — Когато във вестниците се появиха мои снимки как ме извеждат от вилата на Кларк, пак вдигаше същите стойки. Малцина биха се сетили, че ми изневеряваш буквално от първия ден след сватбата.

— Никога не съм признавал подобно нещо — отвърна мазно той. — Измислила си го за свое оправдание.

— Както си измислям, че не си водил чак такъв целомъдрен живот в Монтесангре. Ако си бил отзивчив към пазачите си, бас държа, че са се погрижили да не страдаш толкова.

— Догадката ти е извънредно проницателна, Лара. Аз наистина имах много задоволителна физическа връзка, докато бях в плен. Тя беше красиво момиче, дребничко и нежно, с абаносови очи. Беше трогателна в старанието си да ми угоди, каквото и да пожелаех от нея. Партизанският живот не й прилягаше, макар че бе отдадена на делото и на втория си братовчед, Емилио Санчес Перон. Когато научи, че ми е станала любовница, той заповяда да я изкормят. Предполагам, че го направи от ревност. Като деца са били много близки. Или просто се страхуваше, че чувствата й към мен ще я раздвояват във верността й. Както и да е, но той сложи край на едно изключително приятно забавление.

Лара се погнуси от историята и от приповдигнатия тон, с който Рандъл я разказа. Тя промълви:

— Трябваше да се разведа с теб, преди да заминем за Монтесангре.

— Можеше. Но тогава вече беше бременна. А това усложняваше нещата.

— Да, защото ти ме заплаши, че ще ми отнемеш детето, ако те напусна.

— Нямаше да е трудно. От такава блудница едва ли би излязла образцова майка. Кой съд в страната би поверил грижата за едно новородено на курвата на Кларк Такет?

Преди пет години й беше поставил същия въпрос. Знаеше, че заканата му не е лишена от смисъл. Ако беше поискала развод и бе отказала да замине с него, той щеше да положи неистови усилия, за да вземе детето под свое законно попечителство. Тя беше готова да стигне и до Върховния съд, но отстъпи поради едно значимо обстоятелство — Ашли. Защото, ако бяха започнали да се разправят, през най-важните години за развитието на детето то щеше да се прехвърля от ръка на ръка като някаква спорна вещ, а не като човешко същество. При тези условия би било почти невъзможно от него да израсне жизнерадостно, уравновесено създание. А тя не желаеше това да му се случи.

— Обидите ти не могат да ме засегнат, Рандъл, понеже не те обичам. И ти не ме обичаш. Защо трябва да поддържаме този мит?

— Външното приличие е от изключително значение за моята работа — обясни той с преувеличено търпение. — Ти са украсата към нея, Лара. Винаги си била. На повечето съпруга им е отредена подобна роля. Колкото са по-умни и хубави, толкова по-добре, но всички са горе-долу като магданоза към пълнената плешка и толкоз.

Тя се отдръпна от него отвратена.

— Възраженията ти се приемат — подхвърли със снизходителен тон, който допълнително я вбеси. После се усмихна: — Всъщност, бунтарските ти напъни са доста вълнуващи, но вече взех да се уморявам от тях. Запази ги за по-подходящ момент, а? Ще ме последваш във Вашингтон и ще стоиш покорно до мен, както дойде в Монтесангре, за да изпълняваш задълженията си на моя официална домакиня.

— Никога. — Тя му се опъна, предизвикателна и неустрашима. — Приех мъченичеството ти волю-неволю, поради липса на други доказателства. Но за тези три години, които уж си прекарал в затвора, изобщо не си се променил, Рандъл. Останал си същият егоист и тиранин като преди. Може би дори тези черти са се засилили у теб, защото смяташ, че светът ти е длъжен заради изтърпените страдания. Радвам се, че си жив, но не желая да имам нищо общо с теб. Не си въобразявай, че можеш да ме разубедиш. Всичко между нас е свършено, и то отдавна. Тръгнах с теб за Централна Америка само заради Ашли. Съгласих се да остана една година след раждането й. Броени седмици ме деляха от настъпването на крайния срок, когато я убиха. Излиза, че и бездруго я загубих — промълви с омраза Лара. — Сега е мъртва и заплахите ти са невалидни. Няма с какво да ме изнудваш повече, защото всичко ценно ми бе отнето.

— Ами братчето Такет номер две?

— Нищо не можеш да направиш на Кий.

— Нима? — попита сладникаво той. — Доколкото умея да съдя отстрани, бих казал, че гледа с дълбоко уважение на брат си. Помисли си, Лара.

Заканата беше изключително коварна, но съвсем реална. Тя потисна надигналата се уплаха и си придаде равнодушно изражение.

— Няма да му кажеш.

Той се засмя.

— Така и предполагах. Още не знае нашата малка тайна.

Тя го загледа, после се изсмя.

— Този път, Рандъл, не се хващам на въдицата ти. — Запъти се към спалнята, но на вратата се обърна. — Пет пари не давам какво ще правиш, само не ми се мяркай пред очите. Върви във Вашингтон. Прочувай се. Сближавай се с президента. Стани знаменитост, ако щеш. Чукай на поразия. Разводът, с който те заплаших преди години, сега, най-сетне ще се осъществи. Още утре подавам молба. И отсега нататък, ако желаеш да ми кажеш нещо, викай ми „д-р Малори“. Скъсвам с името ти.

Хлътна в спалнята и затръшна вратата.