Сандра Браун
Пламъци (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

— Будна ли сте?

Вече да. — Будилникът на нощното й шкафче, показваше 2:03 часа. — Кой се обажда?

— Кий Такет.

Тя изпъшка, зарови глава във възглавницата си и едва не изтърва слушалката.

— Пак ли имате спешен случай?

— Да.

Лара усети напрежението в гласа му и веднага се разсъни. Изправи се в леглото и светна нощната си лампа.

— Какво се е случило?

— Знаете ли щатската магистрала, на която всички викат Оулд Балард Роуд?

— Знам я къде е.

— Карайте на юг по нея две мили след „Млечната кралица“. Вдясно ще видите отбивка. Там има стара мелница, така че няма начин да не я забележите. На няколкостотин фута нататък, вляво, ще мернете ферма. Пред нея е паркиран линкълнът ми. Донесете си такъмите.

— Какви такъми?

— Докторските. Побързайте.

— Но…

Линията прекъсна. Тя отметна завивките, краката й докоснаха пода, тичайки. Беше се превърнало във втора природа за нея да реагира на спешно повикване. Не се замисли нито за миг дали е разумно да го приема, хрумна й едва, когато се понесе по тъмното, пусто шосе. Ако Такетови наистина искат да се отърват завинаги от нея, какъв по-добър начин от този, да я подмамят посред нощ със спешно повикване, от което никога няма да се върне?

Намъкна първите дрехи, които й паднаха подръка, и нахлузи чифт памучни панталони. В клиниката лекарското й куфарче беше пълно с най-необходимите медикаменти, но в никакъв случай не с всичко.

Нищо чудно да се озове в капан, но не можеше да откаже повикването. Колкото и да беше странно, тя повярва, че сериозността в гласа на Кий е искрена.

Профуча покрай мелницата и едва тогава я забеляза. Ако не й беше казал, че трябва да следи за нея, сигурно никога нямаше да обърне внимание на тесния, необозначен път. Върна се назад и рязко взе завоя. След няколко секунди фаровете й осветиха очертанията на някаква ферма. Както беше обещал, жълтият линкълн на Кий беше паркиран пред нея. Спря до него, грабна куфарчето си и слезе.

Кучетата неистово се разлаяха.

 

 

Кий я чакаше да се появи от прозореца на дневната. Щом колата й спря, той отвори вратата. За съжаление, не го стори достатъчно бързо, за да извика на ловджийските хрътки, които се втурнаха от леговищата си и заобиколиха Лара с озъбени муцуни. Вдигнаха невъобразим вой.

Тя скочи върху капака на колата си и зарита с крака, за да отблъсне ръмжащите си нападатели. Кий изсвири пронизително с уста и лаят внезапно секна. Някои от кучетата се отдалечиха към убежищата си със скимтене.

— Боже господи! За малко да ме разкъсат на парчета.

— Вече е чисто. Побързайте. — Бутна мрежестата врата. Лара боязливо пусна единия си крак на земята. От тъмнината се разнесе заплашително ръмжене, но когато Кий му заповяда „Тихо!“, кучето млъкна.

Тръгна предпазливо към верандата.

— Чия е тази къща? Защо съм тук?

— Хелън загуби бебето.

Лара замръзна на мястото си и го изгледа многозначително. Той врътна глава и я подкани да влезе. В светлината на уютната дневна на семейство Бери забеляза, че лицето на Лара не е гримирано. Не беше се сресала. Косата й още беше разрошена от спането и му напомни за първата им среща. Онази нощ тя още не знаеше името му. Беше му се усмихнала няколко пъти, дори когато го заплашваше да уведоми шерифа за огнестрелната му рана. Сега не се усмихваше. Изражението й недвусмислено внушаваше, че и слюнката не би се хабила за него, за да го заплюе.

— Къде е тя?

— Там отзад.

— Кога започнаха да избиват петната?

— Петната ли? — повтори той. — Какви ти петна, беше подгизнала от кръв, когато дойдох.

Поведе я по дълъг, тесен коридор, по стените бяха окачени рамки със снимки, които отразяваха историята на семейството. Някои бяха пожълтели от времето, последната показваше Хелън с шапчица и наметало от годишния акт във връзка с раздаването на дипломите.

Кий отстъпи встрани и пусна Лара да влезе преди него в спалнята, където Хелън лежеше в единично легло, стискаше плюшено мече до гърдите си и тихо плачеше.

— Хелън? Докторката е тук. — Той пристъпи към леглото и хвана ръката й. Беше отпусната и студена. Разтри я между дланите си, опитвайки се да й вдъхне живот и топлина.

Не знаеше кое е по-лошо, крайното отчаяние, на което се беше предала в момента, или предишната й истерия. Беше му се обадила в „Палмата“. „Някаква жена — каза Хап и му подаде слушалката. — Вика, че сестра ти й рекла да те потърси тук. Изглежда адски впрегната.“

Определението беше абсолютно неточно. Едва успяваше да различи думите й сред гюрултията в кръчмата, но уплахата й бе съвсем ясно доловима. Когато стигна до тях и се втурна в спалнята, завари целите чаршафи в тъмна, съсирена кръв. Без да губи време, се обади на Лара Малори.

— Здравей, Хелън — промълви тя, наведе се и нежно положи ръка върху челото на Хелън. — Всичко ще се оправи. Аз ще се погрижа за това, чу ли?

Държането към пациентката й беше безупречно, но Хелън не се отзова.

— Загубих бебето си.

— Сигурна ли си?

Хелън кимна и устреми очи към дъното на стаята. Лара проследи погледа й и видя изцапаните чаршафи, които Кий бе смъкнал от леглото и струпал в ъгъла. Лара извърна очи към него.

— Бихте ли ни извинили, моля?

Той стисна силно ръката на Хелън.

— Ти си лежи тук, скъпа. Аз ще бъда в дневната, ако ти дотрябвам.

— Благодаря ти, Кий.

Излезе заднишком от стаята. Лара навиваше маншет за мерене на кръвно около ръката на Хелън, когато той затвори вратата. В дневната се настани пред, широкия панорамен прозорец и се втренчи навън в нощта. Оттатък светлините на града блестяха звездите. Никога не бе преставал да се диви колко са много. Затова обичаше да лети нощем. Само тогава можеше да усети докрай необятността на небето и да намери покой.

Изпитваше неистово желание да е горе сега.

Едно куче дотича на верандата, шумно засърба вода от оставената там купа, прозина се широко, след което отпусна глава на предните си лапи и отново заспа. Някъде жаловито изкряска нощна птица. От време на време старите греди в стените на къщата се наместваха с глухо скърцане. Иначе всичко бе потънало в тишина.

Питаше се какво става в спалнята. Колко ли дълго щеше да се бави д-р Малори, за да свърши онова, което вършеше? Времето едва се влачеше. Когато вратата на спалнята най-сетне се отвори, той се извърна от прозореца и се втурна да я пресрещне насред коридора. Беше с хирургически ръкавици и носеше окървавените чаршафи.

— Видът им я натъжава. Трябва да се накиснат.

Той я заведе към една покрита задна веранда, която се простираше покрай широката част на къщата. В нея имаше дълбока и удобна мивка, където тя сложи чаршафите и пусна студената вода.

— Доста добре познавате разположението на къщата.

— Татко й е един от най-свестните ловци в Източен Тексас. Ходил съм с него на лов безброй пъти, още като дете.

— Ето откъде идва умението ви да викате кучетата.

— Да. Тук се замивахме, след като изчистим улова. — Кимна към мивката, която се пълнеше с розова вода.

Можеше да гледа кръв, без да му действа. Беше виждал ужасяващи наранявания по време на война, плът, която буквално се свлича от костите на обгорени в петролните кладенци хора, дори отсечената глава на една мюсюлманка, хваната в прелюбодеяние. Мислеше, че има железен стомах и не се трогва от никакви прояви на насилие, че от нищо не може да му призлее.

Грешеше. Гледката на тази кръв жестоко го разстройваше. Прокара ръка по лицето си и отмести очи от мивката.

— Проверих експулсията — каза Лара, сякаш прочела мислите му. — Изхвърлила е плода.

Той кимна.

— Къде са родителите й?

— Днес са завели децата в Града на космонавтите „Астроуърлд“ — отговори машинално, докато наблюдаваше как Лара смъква ръкавиците си. — Хелън не се е чувствала добре и не е заминала. И слава богу. Още не им е казала за бебето. Само си представете, ако се беше случило по пътя, а не вкъщи. Господи — добави мрачно, — направо не смея да си го помисля.

— Освен това, колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре, нали? Особено за вас. Не го взимайте навътре, отървахте се.

Макар че трябваше да впрегне цялата си воля, пропусна обидата покрай ушите си.

Щом мивката се напълни, тя спря крана.

— Направих инжекция на Хелън за спиране на кръвотечението и й дадох успокоително, за да заспи. Сутринта може да дойде в клиниката, за да я кюртирам.

— Чудесно. Техните ще се върнат едва утре късно вечерта.

— Дотогава ще се е прибрала, въпреки че бих й препоръчала няколко дни да остане на легло. Може да им каже, че я боли коремът, което, за съжаление, отговаря на истината. — След многозначителна пауза добави: — Държа да ви кажа също, че не е желателно да има полово сношение поне две-три седмици. Ще трябва да се забавлявате с някоя друга.

Прикова поглед в очите й. С презрение, равно на нейното, попита:

— Някакви предложения?

Не откъсваха очи един от друг, докато кучетата не се разлаяха отново. Хлопна се врата на автомобил. На верандата се чуха бързи стъпки.

— Хелън?

Кий заобиколи Лара и се запъти към дневната. Там завари Джими Брадли, който стоеше и се оглеждаше като обезумял.

— Кий? — възкликна той. — Какво правиш тук? Бяхме отскочили с момчетата до Лонгвю да се повеселим тая вечер. Когато се прибрах вкъщи, брат ми каза, че си ме търсил. Да съм си дотътрил задника веднага тук. Какво се е случило? Къде са другите? Къде е Хелън?

— Тя е в спалнята си.

Джими забеляза Лара, която току-що беше влязла в стаята, изгледа я озадачено, после отново обърна очи към Кий.

— Какво става тук?

— Това е д-р Малори.

— Доктор? За Хелън ли е? — попита той с нарастващ ужас. Кий постави ръка върху широкото рамо на младежа.

— Получила е спонтанен аборт тая вечер, Джими.

— Спон… — Той преглътна мъчително, хвърли пак поглед на Лара, после на Кий. — Господи! — Отскубна се от Кий, хукна по коридора и нахълта в спалнята. — Хелън?

— Джими? О, Джими! Толкова съжалявам!

Кий отправи поглед към Лара. Тя го беше зяпнала учудено с отворена уста и пребледняло лице.

— Неприятно ми е да ви разочаровам — каза сухо, — но бебето не беше от мене. Хелън ме помоли за помощ, защото знаеше, че може да ми има доверие.

Позволи си едва кратък миг на самодоволно възмущение, преди да се обърне рязко и да последва Джими в спалнята. Джими беше приседнал в крайчеца на леглото, стискаше Хелън в прегръдките си и я галеше по гърба и раменете. И двамата плачеха.

— Защо не ми каза, Хелън? Защо?

— Защото се страхувах да не зарежеш стипендията си. Не исках да ти се увеся на врата, барабар с бебето.

— Скъпа, докато умея да ритам проклетата футболна топка, мога и да уча. В колежа хич няма да им пука, дори да имам три жени и шест деца. Трябваше да ми кажеш. А не сама да се подлагаш на тоя ад.

— Кий ми помогна. — Тя подсмъркна. — Знаех, колко го уважаваш, затова, като видях зор, от него поисках съвет. Той настояваше да ти съобщя, но все пак обеща да не издава тайната ми.

— Реших, че повече не бива да мълча, Хелън — обади се Кий от прага на вратата. — Според мен, Джими трябваше да знае, затова му се обадих тази вечер.

— Радвам се, че го стори — рече пламенно Джими.

— Аз също — добави тихо Хелън и се сгуши на гърдите му. — Толкова ми беше мъчно за теб.

— И на мен. Когато ми каза, че скъсваме, няколко дни бях бесен. После ми стана обидно. Не можех да разбера, защо така изведнъж си престанала да ме обичаш.

— Не съм престанала да те обичам. Никога не бих могла. Просто толкова много държа на теб, че не исках да ти бъда в тежест, да ти преча и да те лиша от възникналата възможност.

— Как можеш да си помислиш такова нещо? Ти си част от мен, Хелън. Нима не знаеш? — Джими наклони глава и нежно я целуна по устните, после се отдръпна и прошепна: — Съжалявам за бебето ни.

Когато Хелън отново се разплака, Кий прецени, че е време да остави младите влюбени да се сдобряват и тъгуват насаме. Влезе в спалнята за две-три секунди, колкото да вземе черното куфарче на Лара.

— Гледай преди техните да се върнат, да оправиш нещата на задната веранда — подхвърли на Джими. — Заведи я в клиниката на д-р Малори утре сутринта. Никой друг няма да узнае за случилото се.

По-младият мъж кимна.

— Благодаря ти, Кий. Ти си върхът.

Кий целуна крайчеца на пръста си и го притисна до слепоочието на Хелън, след което си тръгна.

Завари Лара да седи на канапето в дневната, прегърнала лактите си. Тя го изгледа с хладен упрек.

— Можехте да ме предупредите.

— И да ви разваля кефа? Само си помислете с какво удоволствие сте ме мразили.

— Съжалявам.

Внезапно го налегна такава умора, че почувства нежелание да продължава в същия дух. Винаги, когато бяха заедно, се ръфаха като псета. Преживяното тази вечер го беше омаломощило и желанието му да се заяжда напълно се стопи.

— Здраве да е.

Тя се изправи и посегна към куфарчето си. Той й го подаде. Натежа върху рамото й като воденичен камък.

— Добре ли сте? — попита той. — Видът ви е доста унил. — Тя също изглеждаше измъчена, изтощена и съсипана. — Бледа сте.

— Нищо чудно. Вдигнахте ме посред нощ и нямах време да си сложа руж. — Тя се запъти към входната врата. — Дали ще успея да се измъкна оттук, без да бъда изядена с парцалите от ония страшилища?

Кий залости вратата след себе си и двамата излязоха заедно от къщата. Кучетата наскачаха, но Кий грубо им заповяда да не мърдат от местата си. Щом се пъхна в колата си, Лара облегна чело на кормилото.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред?

— Само съм уморена. — Вдигна глава и посегна към вратата. Той се отмести, за да може да я затвори, и се загледа подире й, докато се отдалечаваше. Продължи да я наблюдава и когато се качи в „креватомобила“ си. Тя караше бавно, като че за първи път шофираше.

На кръстовището се поколеба дали да не се върне в „Палмата“. Беше късно. Само най-големите пияници щяха да киснат още там. Не му се гуляеше. Но не му се и прибираше вкъщи, където обстановката го задушаваше.

Задните светлини от колата на Лара изчезнаха зад един наклон на пътя в противоположната посока.

— Какво пък, по дяволите! — измърмори той и обърна линкълна.

Въпреки възраженията й, беше му се сторила доста изтрепана. В края на краищата той я беше измъкнал от къщи по никое време, поне можеше да я проследи и да се увери, че се е прибрала безпрепятствено.

 

 

Лара не забеляза фаровете му в огледалцето за обратно виждане и затова се изненада неприятно, когато линкълнът сви по алеята пред къщата й, докато отключваше задния вход на клиниката.

— Затворено е! — извика тя. Ала без да се колебае, Кий се качи при нея на стълбите. — Сега пък какво искате? Защо не ме оставите на мира?

Гласът беше започнал да й изневерява. Щом тя усети слабостта си, сигурно и той щеше да я долови. Сълзите, които бе успяла да задържи по пътя към къщи, сега напълниха очите й и замъглиха погледа й.

Обърна му гръб и се опита да пъхне ключа в ключалката. Направи каквото можа, но всичко й се виждаше размазано и ръцете й трепереха.

Кий се пресегна зад нея.

— Дайте на мене.

— Вървете си!

Той взе ключа, превъртя го без усилие и отвори вратата. Алармата се задейства със закъснение и писна. Изпревари я и отиде до таблото.

— Какъв е кодът?

Изпита желание да го прати по дяволите, да го изблъска навън, но нямаше сили нито за едното, нито за другото.

— Четири-нула-четири-пет. — той набра цифрите и пищенето спря. — Не се натискайте толкова да узнаете кода — заяде се тя. — Утре ще го сменя.

— Къде ви е кафеварката?

— В кухнята. Защо?

— Защото видът ви е отврат. Като че всеки момент ще се гътнете на земята. Чаша силно черно кафе ще притъпи онова, дето ви мъчи.

— Вие ме мъчите. Оставете ме на мира и ще се оправя. Не сте ли способен поне на това? Моля ви? Толкова е просто! Само си вървете!

Не искаше да рухне пред очите му, но повече не можеше да издържа. Гласът й пресекна на последните две думи. Вдигна ръка, за да му посочи вратата, но вместо натам, тя се стрелна към устата й и сподави едно ридание, като в същия миг краката й се подкосиха. Отпусна се в най-близкия стол. От очите й рукнаха сълзи. Раменете й се затресоха. Въпреки най-добрите си намерения, не успя да овладее неудържимите хлипове.

Подпря ръка върху облегалката на стола, облегна глава на сгънатия си лакът и се предаде на емоционалния изблик. Забрави всякаква гордост. Мъката, горчилката и болката, потискани толкова дълго, най-накрая се бяха промъкнали на повърхността и се бяха отприщили с пълна сила.

За чест на Кий, той не се намеси с разни въпроси и банални тъпотии. Стояха на тъмно, прикритието на мрака й даваше известна утеха. Плака, докато я заболя главата. После прекара още няколко минути с лице, заровено в ръкава, докато отшумят последствията от бурния катарзис. Тръпките я побиваха на талази, значителни, но не достатъчно силни, за да предизвикат нова вълна от чувства.

Най-накрая вдигна глава, очаквайки да види злорадата му физиономия. Беше сама, но откъм кухнята в коридора се процеждаше бледа светлина. Немощно се изправи, приглади косата си назад и се запъти към кухнята.

Той стоеше облегнат до печката. Беше запалена само лампичката над котлона. Тя хвърляше тъмни отблясъци върху лицето му, докато отпиваше от чаша с димящо кафе. Беше намерил бутилката й с бренди. Беше оставена отворена на плота. Усети тръпчивия му аромат, съблазнително примесен с дъха на прясно кафе.

Щом я забеляза, кимна към кафеварката.

— Да ви налея ли?

— Не, благодаря. Аз мога. — Гласът й беше дрезгав от изплаканите сълзи. Притесняваше я мисълта, че той се намираше на нейна територия и се разпореждаше в дома й в малките часове на нощта. Кий Такет, самозваният й противник, се ровеше из шкафовете й, пипаше вещите й, а сега отгоре на всичко предлагаше да й налива кафе в нейната собствена кухня.

— По-добре ли сте вече?

Потърси насмешка в привидно безобидния му въпрос, но не откри нито капка. Кимна, отнесе чашата си до масата и седна. Отпи една глътка. Кафето беше по мъжки вряло и силно.

— Сега можете да си вървите. Не е нужно да стоите. Няма опасност да посегна на себе си.

Без да обръща внимание на думите й, той се дръпна от печката, взе бутилката и седна срещу нея. Капна малко алкохол и в нейната чаша.

Наблюдаваше я внимателно, със смущаващо сериозен поглед. Върховете на пръстите му се плъзгаха нагоре-надолу по гладката повърхност на кафената чаша, стисната между яките му, загорели ръце. Уплаши се, че ако не откъсне очи от тях, ще я хипнотизират.

— Какво ви стана?

Хваната натясно, тя прибра косата зад ушите си.

— Не е ваша работа, нали?

Главата му клюмна напред, той шумно въздъхна и изруга.

Косата му растеше безразборно в кръг около темето. Дори в мъжделивата светлина различаваше лизнатите места. И най-умелият бръснар би се затруднил с тях. Може би затова носеше косата си по-дълга, пусната свободно, без определена прическа.

Когато вдигна глава, в очите му се четеше гняв.

— Значи отказвате да се държа с вас като свестен човек, така ли?

— Вие не сте свестен човек.

— Може би се опитвам да се променя. — Тя го изгледа хладно, което разпали яда му. — Дайте да заровим секирите, поне веднъж, а? Па макар и да е някъде досами черепа ми. Не можете ли да забравите фамилията ми? Дори за малко? Аз ще се помъча да забравя вашата. Става ли? — Прикова очи в нейните, докато тя не сведе глава.

Приемайки това за съгласие, той каза:

— Благодаря ви за жеста тая вечер. Направо се сбърках, като видях състоянието на Хелън, физическо и емоционално. Картинката беше истински потрес, а вие подходихте като печен професионалист. Бяхте… страхотна.

Лара отново потърси в думите му насмешка, но и този път тя липсваше. Знаеше, че му е трудно да изрече всичко това. Щеше да бъде грубо от нейна страна, ако не приеме похвалата му.

— Благодаря. — после със самоосъдителна усмивка, добави: — Всъщност обикновено съм желязна при спешни случаи. Никога не се огъвам от напрежение. Само след това. Тогава напълно се сривам.

Той мълча дълго, преди да проговори. Когато се обади, гласът му беше тих и приканваше към доверие.

— За какво беше тоя плач, Лара?

Подлъга се по тона му и по това, че изрече името й. Все пак се колебаеше дали да разголи душата си пред него. Макар че какво значение имаше? Вече беше станал свидетел на рухналото й самообладание.

Болеше я гърлото от толкова много рев. Изкашля се, преди да започне:

— За дъщеря ми. Избухнах заради дъщеря ми.

— Така си и помислих. Продължавайте.

Отметна глава назад и я разкърши между раменете си.

— Понякога, когато в случая е замесено дете, то извиква кошмара в главата ми. Ашли отново умира пред очите ми. — подсмъркна и избърса нос си с една книжна салфетка от поставката на масата. — През последните няколко дни бяха два. Първо с Лети Ленард. А сега с помятането на Хелън. При мисълта, че един беззащитен, детски живот е погубен напразно… — Красноречиво сви рамене. — Още не мога да се примиря. Винаги дълбоко се вълнувам. — Надигна чашата с кафето си и тя й се стори невероятно тежка в разтрепераната ръка. Брендито беше добра идея. Сгряваше я и я успокояваше отгоре до долу.

— Разкажете ми за нея.

— За кого, за Ашли ли?

— Хубаво име.

— И тя беше хубава. — Засмя се тихо и смутено. — Знам, че всяка майка мисли така за детето си, но Ашли действително беше хубава. — От самото си раждане. Русичка, със сини очи, като херувимче. Имаше пухкаво кръгло личице и розови бузки. Наистина красиво момиченце. И добро бебе. Доволно. Не плачеше много, дори в първите месеци. Притежаваше изключително благ характер. Усмивката й беше лъчезарна. И непознати се спираха да й се радват. Тя… сияеше. Да, направо сияеше — каза замислено. — Сякаш беше създадена да сгрява душите на всички наоколо, да озарява стаята, щом влезе в нея. Тя действително беше като слънчев лъч в живота ми. — Кафето й изстиваше. Обгърна чашата с ръце в напразен опит да запази топлината му.

— Преди тя да се роди, бях безумно нещастна. Работата на Рандъл поглъщаше цялото му време и внимание. Монтесангре е ужасно място. Ненавиждам го. Всичко в него. Климата, земята, хората. Изгнанието ни там е най-мрачният период в живота ми. Или поне така си мислех тогава. Не знаех какво е истинско отчаяние, докато не загубих детето си.

Замълча, за да отблъсне поредната съкрушителна атака на скръбта. Преглътна мъчително и притисна юмрук към устните си. Когато почувства, че може спокойно да говори, отново се изкашля и продължи:

— В присъствието на Ашли дори това кошмарно място изглеждаше поносимо. Когато я кърмех, хранех и нея, и себе си. Гърдите ме боляха по цели седмици, след като я отбих. — Тя покри гърдите си с ръце, сякаш отново я пронизваше болка от разкаяние и болка по изгубеното. Изведнъж се опомни, отпусна ръце и погледна Кий. Той седеше неподвижно, вперил очи в нея, и я слушаше.

— И тогава умря.

— Не е умряла. А е била убита.

Надигна кафето си, но то вече беше изстинало и тя бутна чашата встрани.

— Точно така. Има разлика, нали?

— Определено.

Тя очакваше от него да добави още нещо, но той не се обади.

— Какво искате, точен преразказ ли?

— Не — отвърна й тихо. — Мисля, че по-скоро вие се нуждаете от това.

Беше на върха на езика й да го прати по дяволите, но думите заглъхнаха неизречени. Нямаше сили да се бори с никого. Освен това, вероятно беше прав. Може би наистина изпитваше нужда да говори за случилото се.

— Бяхме тръгнали на някакво тържество — започна тя. — Богат местен бизнесмен вдигаше купон по случай рождения ден на едно от седемте си деца. Никак не ми се ходеше. Знаех, че ще бъде прекалено пищно. Начинът, по който заможните монтесангренци се перчеха с богатството си, те караше едва ли не да симпатизираш на бунтовниците. Както и да е, Рандъл настояваше да идем, защото домакинът бил влиятелен човек. Премених Ашли с нова рокля. Жълта. Любимия й цвят. Вързах жълта панделка в косите й, на върха на главата, където къдриците й бяха най-гъсти. — Тя докосна косата си, за да покаже къде точно. Рандъл се беше разпоредил някой от посолството да ни закара, като смяташе, че би било по-внушително да пристигнем с шофьор. Той седеше до него отпред. Аз и Ашли бяхме отзад. Играехме си на „пържоли“. Колата стигна до някакво оживено кръстовище. Ашли се смееше и квичеше от радост. Беше щастлива. — Лара не можеше да говори повече, подпря глава на дланта си и стисна парещите си очи. След малко се насили да продължи. — Шофьорът спря на светофара. Внезапно колата бе заобиколена от въоръжени и маскирани партизани. Тогава не си дадох сметка какво става. Всичко се развиваше толкова бързо. Осъзнах, че нещо не е наред, едва когато шофьорът клюмна върху волана. Беше застрелян в главата от близко разстояние. Вторият куршум пръсна предното стъкло. Той улучи Рандъл. Третият изстрел също беше предназначен за него, но той се беше килнал на една страна. Вместо него уцели Ашли. Ето тук. — Тя докосна шията си отстрани. — Кръвта й се пръсна по лицето и гърдите ми. Изпищях и се хвърлих върху нея, за да я предпазя. Тогава ме простреляха, отзад в рамото. Дори не усетих.

Замълча и се втренчи пред себе си. Трудно й беше да разказва нататък, но знаеше, че лечението обикновено е болезнен процес.

— Хората наоколо започнаха да пищят. Зарязаха колите си и се пръснаха във всички посоки, за да се скрият. Те бяха в безопасност. Бунтовниците бяха дошли за нас. Трима от тях отвориха вратата до шофьора и сграбчиха Рандъл. Той извика от болка и възмущение. Стори ми се, че един от партизаните го удари в слепоочието с дръжката на пистолета си. Рандъл загуби съзнание, още преди да го отнесат в чакащата ги камионетка. Прочетох всичко това във вестника, след като го екзекутираха. В момента на отвличането не знаех нищо. Знаех единствено, че детенцето ми умира. Знаех го, но отказвах да го приема — продължи пресипнало тя. — Само пищях. Не можех да спра кръвта й. Мушнах пръста си в раната на шията й, за да я запуша. Властите пристигнаха минути след нападението, но аз бях изпаднала в истерия. Трябваше насила да изтръгнат Ашли от мен. Повлякоха ме към една линейка. После нищо не си спомням. Загубих съзнание. Когато се съвзех, бях вече в болницата в Маями.

Осъзна, че по лицето й се стичат сълзи, едва когато една попадна в ъгълчето на устните й. Облиза я.

— Засадата над колата ни отбеляза официалното избухване на революцията. Бунтовниците нападнали и тържеството за рождения ден. Било истинска касапница. Оцелели само неколцина, които после разказали за случилото се. Без съмнение, там сигурно щяха да ни убият. Не мога да си обясня защо ни причакаха по пътя. Заради произшествието с Рандъл Съединените щати закриха посолството в Монтесангре — малкото останало от него след плячкосването му — и рязко прекъснаха дипломатическите си отношения с новото правителство. — След екзекутирането му революционерите върнаха тялото на Рандъл в Щатите. Беше по-скоро акт на презрение, отколкото на великодушие, защото бяха изпратили също ужасяващи снимки от разстрела му на държавния секретар. Не се получиха обаче останките на Ашли, нито снимки на тялото й или от нейното погребение. Нямаше смъртен акт. Нищо. Пренебрегнаха всички искания на Вашингтон за допълнителни сведения или за освобождаване на тялото й. След известно време Вашингтон загуби интерес към случая и престана да отправя питания. Аз продължавам да ги тормозя, но що се отнася до нашето правителство, въпросът за него е приключен.

— О, боже. — Тя похлупи лицето си с ръце. — Детенцето ми е още някъде там. Така и не успях да го докосна. Не можах да зърна личицето му за последен път. Не го целунах. То е още там в онова отвратително място. Още…

— Недей, Лара. — Той се озова моментално до нея, застана до стола й и взе да я милва по косата. — Права си. Кошмарът е ужасен, но за Ашли всичко е свършило само за миг. Тя не е усетила ни страх, ни болка.

— Да, болката беше изцяло моя. Благодаря на бога за това. Но понякога става толкова съкрушителна, че не мога да издържам. Няма отърваване от нея. — Тя притисна юмрук към гърдите си. — Ужасно боли. Искам си детето обратно!

— Шшш. Не се измъчвай така. Недей. — Изправи я на крака. Обви ръце около нея.

Пръстите й неволно се усукаха около плата на ризата му и тя се сгуши в гърдите му.

— Никога няма да забравя тази картина. Но има някои неща, които не мога да възстановя. Като изрязани кадри от филмова лента, отделни късчета, които ми се струват важни. Искам да наместя липсващите парчета, но съзнанието ми отказва да го стори. На моменти тъкмо да уловя някое преживяване и то ми се изплъзва. Като че се боя от него. Страхувам се от нещата, които не мога да възстановя в паметта си.

— Шшт-шшт. Всичко е наред. Всичко е минало и ти си в безопасност.

Насърченията бяха прошепнати в косата й, преди устните му да се плъзнат към челото й. Лара почувства колко е хубаво да усещаш прегръдката на човек, по-силен физически от теб. Досега не бе имала с кого да сподели мъката си. Родителите й мълчаливо я обвиняваха за случилото се, дори за смъртта на Ашли. Приятелите й до един я изоставиха, когато се прочу из всички вестници като любовница на Кларк. Години наред бе носила бремето сама на плещите си. Беше неочакван разкош да се облегнеш на рамото на друг и за няколко мига да облекчиш част от непосилния товар.

Кий хвана брадичката й с върха на пръстите си, повдигна главата й и потърка устни в нейните.

— Не плачи повече, Лара. — Дрезгавите му думи прозвучаха леко приглушено. — Всичко е наред. — Устните му отново се отъркаха в нейните.

После я целуна, дълбоко, пламенно, влажно и изпитателно.

Очите на Лара бавно се притвориха, потъна във водовъртеж от разливаща се топлина. Волята й безрезервно се предаде и съзнанието й се понесе във вихъра на страстите, където нищо нямаше значение, освен съприкосновението — уста до уста, език до език, мъж до жена. То задоволи една първична потребност у нея, за чието съществуване не бе и подозирала.

Откликна инстинктивно. Ръцете й го сграбчиха жадно. Повдигна хълбоци нагоре, чисто женски знак на безмълвна подкана за близост.

Сякаш отдалече го чу как тихо изруга, после почувства ръцете му да се плъзгат по раменете й, сетне надолу по гърба й, бедрата, привлякоха я към него, притискайки я силно. И все по-силно.

Този ненадеен и стряскащ допир до тялото му или може би пробудилият се в пристъп на самосъхранение здрав разум я изтръгнаха от чувствената мъглявина и я върнаха в жестоката действителност.

Тя се отскубна от него и му обърна гръб. За да не падне, потърси опора в плота. Няколко пъти си пое дълбоко дъх и напразно се помъчи да възпре желанието, което бушуваше в нея.

— Заведи ме там.

Той не отговори.

Отдръпна се от плота и се извърна с лице към него.

— Заведи ме там. Трябва да разбера какво е станало с детето ми. Трябва да видя смъртния й акт с очите си, да докосна пръстта, в която е заровена. Да си изясня… нещо.

Изражението му остана непроницаемо.

— Този финал, това последно сбогуване е крайно необходимо за живите. Затуй правим погребения, панихиди и бдения. — Той пак не продума. — Дявол да те вземе! Кажи нещо!

— Значи не си ме будалкала. Наистина смяташ да се върнеш.

— Да. И ти ще ме закараш дотам.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Защо точно аз трябва да свърша тая глупост?

— Защото си достатъчно схватлив да проумееш, че съм права. Кларк имаше пръст за назначаването на Рандъл в Монтесангре. Детето ми умря вследствие подлите политически машинации на брат ти.

— Доста спорен въпрос, в най-добрия случай — отвърна той. — Значи, за по-убедително, реши да прибегнеш до няколко страстни целувчици, така ли?

Лицето й пламна.

— Едното няма нищо общо с другото — рече грубо.

Той подигравателно се изсмя.

— Знаеш ли какво, док, току-що оправда всичките ми очаквания. Даже ги надмина. — Изсвири тихо и продължително и тръсна ръка, като че се бе опарил. — Стига ти една целувчица и си готова, моето момиче.

Огледа я от главата до петите, изхили се презрително и се запъти към вратата.

— Намери си друг балама. Хич не ща да ходя на почивка в зона на размирици. И да пукна, ако си въобразяваш, че съм загорял за огризките от трапезата на мъртвия ми брат.

 

 

Тресеше се от гняв и беше смъртно опасно да шофира в подобно състояние, но въпреки това подкара линкълна към къщи и го юрна в нощта като бронетранспортьор. Беше го вбесила, за кой ли път, дори не се чувстваше изненадан.

Но беше изненадан, че е ядосан на себе си. Той, който никога не подлагаше на анализ постъпките си, нито се извиняваше за стореното, сега се измъчваше от чувство за вина, защото бе пожелал любовницата на покойния си брат. Ако обстоятелствата се бяха стекли другояче и тя го беше насърчила, в момента сигурно щеше вече да събува ботушите си.

Господи! Толкова ли беше безхарактерен, та да копнее да притежава жената, довела до сгромолясването на брат му? Джоди май беше права в мнението си за него. Кой по-добре от майката би могъл да познава душата на детето си? Беше развратен до мозъка на костите си, също като баща си. По отношение на жените не притежаваше капчица съвест и благоразумие. Ако не беше така, членът му нямаше да е корав като камък и езикът му да потръпва от спомена за устните на Лара Малори.

Като деца двамата с Кларк често си разменяха разни неща, понякога нарочно, понякога по родителско настояване. Прехвърляха си пуловерите, одеколона за бръснене, скейтбордовете. Но никога не бяха притежавали една и съща жена. Нито лесните момичета в училище. Нито дори курвите.

Това негласно споразумение бе сключено в юношеството им, може би защото държаха да оставят поне попрището на любовта извън обсега на съперничеството си. Като братя те непрекъснато се състезаваха помежду си, но когато се намесваха сексуалните им предпочитания, винаги теглеха чертата. Кий никога не бе пожелавал момиче, с което Кларк е ходил преди това, и макар че не можеше да чете мислите в главата на брат си, предполагаше, че и Кларк е изпитвал същото. Затова влечението му към Лара Малори толкова го озадачаваше и вбесяваше. То влизаше в разрез с едно от собствените му запрещения.

Даваше си сметка, че на всяка цена трябва да се откаже от тези мераци, защото са предварително обречени на провал. Да жадуваш за жената, опозорила името на брат ти и съсипала бъдещето му, беше грях. И въпреки че обикновено не се спираше пред нищо, независимо дали е грях или не, този път се страхуваше да не сбърка.

Не можеше да си намери място от яд. Чувстваше се пълен глупак, задето бе стоял като някаква лековерна бабичка да слуша сълзливата й история. Даже бе сварил кафе, да го вземат мътните дано! Отгоре на всичко я беше прегърнал. И целунал.

— По дяволите! — Блъсна с юмрук по кормилото.

Навярно още му се надсмива, че му е подпалила чевията, дето и десет жени сигурно няма да могат да укротят. Едва ли щеше да го остави да вилнее така в устата й, ако не знаеше адски добре как му въздейства. Нищо чудно, че точно в този момент реши да му пусне мухата за пътуването до Централна Америка. Въобразяваше си, че го е навила като пружинка и само да рече, ще я заведе и на Марс.

Не си познала, докторке — помисли си и ехидно се подсмихна. Много жени бяха събуждали похотта му, но и в най-сладострастните пожарища, не бе изгубвал докрай разсъдъка си.

Като се размисли, си спомни, че изражението й на тръгване съвсем не беше самодоволно. Изглеждаше не по-малко смутена и унизена от него в момента. В интерес на истината, разказът за дъщеря й беше покъртителен. Още не й вярваше напълно, но кой би могъл да се усъмни, че не преживява мъчително убийството на Ашли? Смъртта на детето я беше съсипала и тя още не можеше да го прежали.

„Когато я кърмех, хранех и нея, и себе си.“

„Сякаш беше създадена да сгрява душите на всички наоколо.“

Беше обожавала това дете и бе понесла загубата му по-тежко от жестоката екзекуция на Рандъл Портър. Естествено, след неприятния скандал с Кларк, бракът им едва ли е почивал на особено здрава основа, по нейните собствени признания, тя е била безумно нещастна в Монтесангре. Чак след раждането на детето животът й там е станал търпим. Навярно за нея Ашли е била нещо като утешителна награда, знак за божието опрощение. След раздялата с Кларк, тя е прехвърлила цялата си обич и внимание върху бебето.

Изведнъж Кий дръпна крака си от педала за газта. Линкълнът забави скорост. Той втренчи невиждащ поглед в мрака, който полека се разкъсваше на източния хоризонт. Но сякаш не забеляза пропукващата се зора. Дори не усети, че колата кривна по осовата линия и спря.

В главата му отекнаха другите думи на Лара.

„Русичка, със сини очи.“

„Усмивката й беше лъчезарна.“

„Тя цялата сияеше.“

Кий познаваше само още един човек, описван с ярките атрибути на слънцето. Кларк Такет трети.

— Копеле недно! — изхриптя, ръцете му неволно се свлякоха от кормилото и се отпуснаха в скута.

Непрежалимата Ашли на Лара Малори беше дете на брат му.