Сандра Браун
Пламъци (23)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

Ел Корасон дел Диабло хвърли на пленниците си своята най-привлекателна усмивка. Очите му се стрелнаха към Кий, но след бегъл любопитен поглед отново се обърнаха към Лара. Според Кий тя не съзнаваше, че е паднала на колене.

В мига, в който му хрумна тази мисъл, Лара бавно се изправи.

— Не мога да повярвам. Емилио, какво…

— Вече не съм Емилио Санчес Перон — сряза я той и изкуствената му усмивка се стопи. — Отдавна се простих с онова наивно, идеалистично хлапе. Поне откакто избухна революцията и вие се завърнахте в Съединените щати. — Той произнесе последните думи почти озъбен. — Страна, която дълбоко презирам.

Репликата на младия мъж беше крайно неприятна на Кий, но той остана поразен от начина, по който бе изречена. Говореше свободно английски, без следа от испански акцент, макар че не използваше съкратените форми.

На останалия мърляв фон неговата спретнатост се открояваше още по-ярко. Беше гладко избръснат и безупречно чист, състояние, доста трудно за поддържане в сърцето на джунглата. Черната му коса бе така силно опъната назад, че главата му лъщеше като нова топка за боулинг. На тила му стърчеше къса плитка. Прическата подчертаваше високите му скули, изпитото, ъгловато лице, сурово и ядно стиснатите устни. Очилата му бяха с тънки позлатени рамки.

Кий си беше имал работа с мъчни клиенти от всички краища на света. Но не си спомняше от друг да са го побивали тръпки, както от Емилио Санчес. Беше дребен на ръст, но студеният, смъртоносен блясък в очите му издаваше отявлена жестокост. Очи на змия.

— Щом толкова ненавиждате Съединените щати, защо тогава работехте за съпруга ми в посолството?

— Постът там ми осигуряваше достъп до информация полезна за определени кръгове.

— С други думи, бяхте шпионин.

Той отново широко се ухили.

— Винаги съм смятал, че от двамата със съпруга ви вие сте по-интелигентна.

— Значи използвахте посолството, за да получавате сведения. Откога?

— От самото начало.

— Копеле.

От устата на околните, които разбираха английски, надигна глух ропот. Усмивката на Ел Корасон бавно изчезна сякаш се бе стопила от горещината.

— След като веднъж се отървахте на косъм, беше глупаво да се връщате отново в Монтесангре, госпожо Портър.

— Дойдох, за да прибера останките на дъщеря си. Искам да ги откарам в Съединените щати.

— Напразно сте били път.

— Известно ми е вече. Проклинам монтесангренци, които са я заровили в яма. — В очите й бликнаха сълзи, но стойката й беше изправена. — Дано бог накаже всички ви!

— Сама ще се убедите, че оттук трудно ще привлечете вниманието на бога, госпожо Портър. Той от край време не се вслушва в молбите на народа ни. Вече престанахме да вярваме в съществуването му.

— Затова ли с лека ръка убихте отец Джералдо?

— Пияния свещеник? — подхвърли презрително. Рикардо го плесна по рамото, като че бе изрекъл забавна шега. — Че той отдавна не става за нищо. Излишно гърло в страна, пълна с гладуващи хора.

— Ами д-р Сото? Той поне беше нужен на вашия режим.

— Но и на Ескавес.

— Допускате непростимо разточителство. Д-р Сото беше лечител. Когато се налагаше да спаси нечий живот, той не се съобразяваше с политиката.

— Тъкмо това го провали — отвърна мазно Ел Корасон. — В Монтесангре човек не може да се раздвоява в лоялността си. Което ме навежда на една мисъл — рече и обърна очи към Кий. — Питам се на чия страна сте вие или по-скоро на чии интереси служите, господин Такет. Само благодарение на любопитството ми сте още жив.

— Животът ми е като отворена книга.

Войниците, които пазеха Кий, му позволиха да се изправи. Ребрата го боляха зверски. Навярно няколко бяха пукнати, когато го бяха сритали при пленяването им на гробището. Главата го цепеше още по-непоносимо. Раната на слепоочието му беше хванала коричка, но целият му череп тупкаше. Изпитваше неистов сърбеж от обилната пот, засъхнала във вид на солени песъчинки полялото му. На всичкото отгоре умираше от глад.

Санчес каза:

— Струва ми се странно, че помагате на мръсницата, разнищила политическата кариера на брат ви. Кое ви кара да рискувате живота си заради нея?

— Не заради нея. Заради дъщеря й. Смятам, че може да е била дете на брат ми.

— Наистина ли? — Ел Корасон извади сгъната бяла носна кърпа от задния джоб на панталоните си и попи челото си. Дори деспотите страдат от тропическата жега.

Обстоятелството, че и другият е жертва на неудобства, достави на Кий неимоверно удоволствие. Така собствените му мъки и болки по-лесно се търпяха.

— След като разбрах какво се е случило с тялото на Ашли, вече споделям мнението на Лара за страната ви.

— Което е? — попита Санчес и педантично прибра кърпата в джоба си.

— Монтесангре е един кенеф, а Ел Корасон дел Диабло служи за тоалетна хартия.

С мълниеносна скорост Рикардо измъкна пистолет от кобура на хълбока си и го насочи към Кий. Санчес вяло вдигна ръка. Рикардо свали оръжието, но продължи да гледа кръвнишки Кий.

— Или сте много глупав, или много смел — промълви замислено Санчес. — Бих предпочел да е второто. Само голям куражлия би дръзнал да кацне със самолет тук без разрешение. — Той се усмихна със смразяващата си, змийска усмивка. — Въпреки умелото ви пилотиране и смехотворната сценка, разиграна от вас и свещеника, когато моите хора ви спряха пътя, ние знаехме абсолютно точно къде се приземихте, лично не съм го виждал, но Рикардо ми каза, че машината отлична. Добре оборудвана. Ще ни бъде изключително полза в по-нататъшната ни борба. Много ви благодаря, че я отдадохте за нашето дело.

Кий погледна към Лара. Когато очите им се срещнаха, той просто сви безпомощно рамене. Не разполагаше с никакви запасни варианти. Дори да успее да се добере до Магнума в чантата с фотоапарата, ще го застрелят, преди да е натиснал спусъка, после ще убият и Лара, а нейната смърт може да не се окаже толкова безболезнена и бърза.

— Отвържете им ръцете.

Предвид сериозните разсъждения на Кий, внезапна заповед на Ел Корасон прозвуча изненадващо. Рикардо понечи да възрази, но Санчес го отряза.

— Не сме диваци. Дайте им вода и нещо за ядене.

Рикардо прехвърли неприятното задължение на подчинените си, които грубо смъкнаха Лара и Кий на земята. Със свирепа бързина и жестокост разрязаха вървите около ръцете им. Китките на Кий бяха прежулени до месото. Забеляза, че на Лара са още по-зле. Кожата се беше цепнала и от нея течеше кръв.

Донесоха им груби паници с яхния, която се състоеше главно от ориз и фасул. Рядко се срещаха мръвки, но и те бяха с неизвестен произход. Кий реши, че е по-добре да не знае от какво са. Едно момче с тяло, слабо като тръстика и жилаво като тропическа лиана и с очи, враждебни и изцъклени като на Ел Корасон, му подаде пръстена стомна с вода. Той жадно отпи.

Когато свали стомната, забеляза суматохата край себе си. Лара бе изхвърлила храната си на земята и към нея сипеха подигравки, че излива и предложената вода.

— Каква детинска постъпка, госпожо Портър — подметна Ел Корасон. Някой му беше изнесъл стол. Седеше в сянката на навеса и от двете страни му вееше по едно момиче. — Учудвам се на демонстрациите ви, помня ви като изключително мила жена.

— Не ви искам милостинята след всичко, което сторихте с Джералдо и д-р Сото.

— Ваша воля.

Тя погледна с явно раздразнение Кий. Той сви рамене с пълното съзнание, че нахалният му жест ще я ядоса още повече, задето яде и пие от ръцете на техния похитител. Но ако не дай си боже им се отвори случай да избягат, ще са им нужни сили.

Може да не е толкова принципен като Лара, но е сто пъти по-практичен. Само преди секунди й съчувстваше за физическите страдания. А сега бе готов да я удуши, че съсипва храната и водата, които й бяха крайно необходими.

По даден от Санчес знак, няколко партизани се оттеглиха и се скриха зад бараката. Кий довърши яденето си и допи водата. Когато празните съдове бяха отнесени, войниците се върнаха, водейки мъж и жена. Ръцете и на двамата бяха вързани отзад на гърба им.

Бяха мръсни. Така ужасно воняха на вкиснато и на изпражнения, че пълният стомах на Кий се разбълника. Мъжа го бяха били по главата. Косата му бе сплъстена от засъхнала кръв. Чертите му почти не се различаваха от подутини, рани и синини, та Кий се съмняваше, че и най-близките му роднини биха го познали в този вид.

Жената навярно бе изстрадала повече. Когато я избутаха напред, войниците в лагера започнаха да я освиркват и да й подхвърлят испански псувни, които Кий бе научил като момче в Тексас. Не беше трудно да се сети човек как са се гаврили с нея. От преживяната травма бе напълно обръгнала към всичко. Очите й бяха пусти. Не забелязваше какво става наоколо.

Санчес стана от стола под сянката и пристъпи до края на верандата, погледна над окаяната двойка и се обърна към Лара и Кий.

— Тези мъж и жена са правили любов по време на пост. В резултат на тяхната небрежност наш лагер беше нападнат от вярна на Ескавес войска. До един измряха в завързалото се сражение, но едва след като убиха двама от най-добрите ми бойци.

— Por favor — измънка мъжът с подпухналите си, посинели устни. — El Corazоn, lo siento mucho. Lo siento. — Той неколкократно повтори извинението си. Тя му била годеница, каза. Обичали се от деца. След това обяснение призна, че са виновни за смъртта на другарите си.

— Тя е курва — възрази спокойно Санчес. — Снощи преспа с петдесетина.

Мъжът изхлипа, но не оспори твърдението. Помоли за милост и се закле в гробовете на майка си и баща си, че отсега нататък ще изпълнява най-съвестно задълженията си. Падна на колене и запълзя напред, докато стигна на сантиметри от лъснатите ботуши на Санчес, просейки пощада и снизхождение от командира си.

— Признаваш ли, че заради твоята похот загинаха другарите ти? Значи си слаб. Глупав развратник, роб на жалките си страсти. А тя е курва, разгонена кучка, която се предлага на първия срещнат.

— Si, si. — Обвиняемият кимаше бързо с глава.

— Единственото нещо, което заслужава такъв неугасим плам, е освобождението на Монтесангре. Всички трябва да бъдем готови на лични жертви.

— Si, El Corazоn, si.

— Мога да наредя да те скопят.

Лукавата, тихо изречена заплаха, накара мъжа да запелтечи молби и обещания с невероятна бързина, при която Кий с мъка схващаше смисъла.

— Добре, няма да те кастрирам. — Мъжът се разциври от облекчение и пресипнал взе да бълва многословни възхвали към величието на Ел Корасон. — Но подобна небрежност не може да остане ненаказана.

Като хирург, който подава ръка за скалпела. Санчес протегна длан. Рикардо стовари един пистолет в нея. Ел Корасон се наведе, опря дулото му в челото на раболепно сгърчения мъж и натисна спусъка.

Жената подскочи машинално от внезапния изстрел, но остана безучастна към кръвта и мозъка, пръснали се от годеника й. По даден от Ел Корасон знак, Рикардо слезе от верандата и застана зад нея. Вдигна главата й за дългата коса и с ловко движение й преряза гърлото със страховит на вид нож. Щом пусна косата, тя се свлече на земята до убития си любовник.

Кий изгледа косо Лара. Тя седеше неподвижна и смълчана. Възхити се на твърдостта й. Този спектакъл беше предназначен за тях, но и тя, подобно на него, не желаеше да достави удоволствие на Ел Корасон, като покаже отвращението и страха си.

„Може аз да съм следващият — помисли си Кий, — но тоя гаден педераст няма да ме види на колене да го моля за пощада.“

Над лагера се възцари напрегната тишина. Всички замръзнаха на местата си. Кий предполагаше, че очакването не е свързано с двата зловещи трупа, които бяха изнесени, а по-скоро с по-нататъшната им съдба — неговата и на Лара. Екзекуциите на врагове и предатели като тази, на която бяха станали свидетели, вероятно бяха банално, ежедневно явление за налагане на ред и подтикване към подчинение. Лагеруващите. Дори децата, бяха обръгнали към тях. Но разправата с двама американци представляваше уникално забавление и подклаждаше въображението на всички.

Лара обаче мина в настъпление.

— Някога бяхте интелигентен младеж, Емилио Санчес Перон. — Гласът й глъхнеше от изтощение, но стигаше и до най-отдалечените уши в лагера. — Можехте да станете велик човек, превъзходен водач, който да измъкне Монтесангре от тая вековна мизерия и изостаналост и да я поведе към двайсет и първото столетие. Вместо това, вие сте претърпели обратно развитие — превърнали сте се в нещо, което приписахте на мен — в дете. Капризно, страхливо, глезено хлапе. — Говорите за освобождаване от потисничеството — продължи тя. Очите й презрително обходиха лагера. — Това сборище е най-потиснатото, което съм виждала в Монтесангре. Вие не сте лидер, а обикновен тиранин. Един прекрасен ден някой от последователите ви ще се умори от тиранията ви и най-безмилостно ще ви унищожи. Не будите страх, а напротив, само съжаление.

Онези, които поназнайваха английски, зяпнаха при тая дързост. Останалите, лишени от това преимущество, пък не можеха проумеят изражението на Ел Корасон. Лицето му цялото пламна. Очите му злобно заискриха.

— Не съм страхливец — рече сковано той. — Убих генерал Перес, защото му липсваше твърдост.

— Да пукна дано — прошепна Кий. Санчес бе узурпаторът, за когото бе споменал отец Джералдо. Той бе войникът, посегнал върху живота на собствения си командир, за да поеме властта над бунтовническите сили.

— Да, госпожо Портър — каза Санчес. — Виждам, че сте изненадана. Искам да разберете, че съм обладан от непоколебима решителност да стана всепризнат водач на страната. Пред нищо няма да се спра, макар че понякога се налагала изпълнявам неприятни задачи. — Той погледна в краката си към прясната кръв, която се спичаше на слънцето.

— Като тази да застреляте собствения си войник от упор?

— Да. — Той разтегна устни в усмивка, самоуверена, доволна и още по-смразяваща от брутално извършеното убийство. — Като тази. И като организирането на нападението над колата на посланика Портър.

Лара цялата се сгърчи. Пребледня като платно. Дори устните й побеляха.

— Вие?

— По заповед на генерал Перес аз отговарях за операцията, понеже бях запознат с графика на посланика. Вие не бяхте предвидена да участвате в тържеството по случай рождения ден. С посланика Портър дори се карахте за това. Той настоя да го придружите. Трябваше да се вслушате във вътрешния си глас и да откажете. Той беше нашата цел, не вие. Ако си бяхте останали в посолството, може би щях да успея да ви измъкна оттам, преди да бъде нападнато. Оказа се, че просто съм с вързани ръце. Беше твърде късно да отменя засадата.

— Ашли.

Кий не я чу да произнася името й, но го прочете по устните й.

— Ашли. — Когато най-сетне проумя смисъла на думите му, гласът й доби сила и тя изкрещя: — Вие сте убили дъщеря ми!

— Нищо подобно — отвърна той. — Тя беше случайна жертва на войната. Всъщност, аз обичах детето.

Безцеремонният начин, по който приключи въпроса за насилствената смърт на дъщеря й, я доведе до полуда. Внезапно тя скочи и развъртя глава, ръце, крака, бясна като мълния. Превъплъщението й беше така ненадейно, че дори пазачите й бяха стъписани. Когато се окопитиха, естествено, сметнаха, че ще се втурне напред към Санчес. Изобщо не очакваха, че ще тръгне назад.

В мига, в който движенията й се успокоиха, съдържанието на чантата с фотоапарата се оказа изсипано в прахоляка и тя държеше Магнума насочен право към Санчес. Поне двайсетина пушки и пистолети бяха заредени и прицелени в нея.

— Не!

Кий рипна, хвърли се с тялото си към Лара и я повали на земята. От тъпата болка в ребрата едва не загуби свяст, но я стискаше здраво, мъчейки се да преодолее съпротивата на ръцете й и да докопа оръжието. Макар да изглеждаше като жестока подигравка, Санчес бе единствената им надежда за спасение. Ако Лара го застреля, с тях е свършено. Останат ли живи, все пак съществуваше някаква минимална вероятност да се измъкнат от Монтесангре.

Тя се биеше с неподозирана сила като дива котка.

— Пусни ме! Ще го убия!

Неколцина от войниците се включиха в схватката. Издърпаха Кий от нея. Недоумяваше защо партизаните не бяха открили огън по тях, за да отстранят надвисналата заплаха над Ел Корасон. Едва когато го видя да се приближава най-спокойно, Кий се досети, че сигурно има предпазна жилетка. А по всяка вероятност, освен в случаи на пряко нападение, никой в лагера не стреляше без неговата изрична заповед.

— Пуснете я.

Като чуха гласа му, партизаните оставиха Лара и се отстраниха от нея. Тя се надигна и, хванала удивително здраво Магнума, го насочи към Санчес.

— Лара, недей! — изсъска Кий. Напъна се да се пребори с войниците, които го държаха, но без полза. — Не го прави! За бога, недей.

— Тя не може да ме убие, господин Такет. — Въпреки че говореше на Кий, очите на Санчес бяха приковани в Лара.

Тя дръпна петлето на пистолета.

— Не ме подценявайте, Емилио. В момента съм способна на всичко. Детенцето ми умря онази сутрин заради вас и аз ще ви убия. Пет пари не давам какво ще стори с мен после вашата жалка шайка от главорези.

— Вие няма да натиснете спусъка, госпожо Портър, защото това ще ви направи съпричастна на мен — коравосърдечна убийца. А вие сте лечителка, заклела сте се да продължавате живота, а не да го унищожавате. Не можете да ме убиете. Това противоречи на цялата ви същност.

„Ах, хитро копеле такова“ — помисли си Кий. Санчес разиграваше сценки заради войниците си. Така се раждаха легендите за една личност и дребният мошеник извличаше дивиденти от ситуацията. Залагаше на това, че Лара няма да дръпне спусъка и по всяка вероятност щеше да спечели. Беше я изучавал години наред, докато работеше в посолството. Знаеше що за човек е и колко е отдадена на професията си. Способността да убива й беше чужда.

— Копеле недно! — Рукналите сълзи издълбаха кални бразди по мръсното й лице. Тежкият пистолет започна да трепери в ръцете й. — Детенцето ми е мъртво заради теб.

— Но не можете да ме застреляте.

— Хвърлили са телцето му в масов гроб и са го зарили с пръст. Мразя те!

— Щом ме мразите толкова, натиснете спусъка — дразнеше я той. — Око за око. Ако ме убиете, просто ще си отмъстите за стореното.

Кий не желаеше Лара да става за подигравка. Щеше да им коства живота, ако дръпне спусъка, но той бездруго смяташе, че вече са полумъртви. Реши, че е по-добре да завлекат и Санчес с тях.

— Отговори му на блъфа, Лара! — извика той. — Очисти го! Гръмни го в самодоволната мутра.

Тя вече цялата се тресеше. Дори да съумееше да натисне спусъка, сигурно не би улучила. Санчес пристъпи още по-близо.

— Стой си на мястото! — изкрещя тя. — Ще те убия.

— Никога.

— Хайде да видим! — Гласът й беше на ръба на истерията.

— Никога няма да го направиш.

Санчес уверено протегна ръка и сключи пръсти около пистолета. Лара оказа символична съпротива, но той без усилие го издърпа от хватката й. Тя похлупи лицето си с длани и се разрида. Със самодоволна усмивка Санчес опря дулото на Магнума в темето на сведената й глава.

Свирепият, изтерзан рев на Кий раздра въздуха, сякаш бе изтръгнат от самите недра на ада.

Санчес се ухили.

— Чувствата ви са затрогващи, господин Такет. Боя се, че тъкмо това неоправдано тачене на човешкия живот, на живота въобще, ще доведе до окончателното сриване на Америка. Какъв типичен, достоен за окайване, американец сте вие. Готов сте да се жертвате заради курвата на брат си, но да спасите живота й.

— Убиеш ли я, свършено е с тебе. — Той процеди заканата си със стиснати зъби.

— При настоящето положение едва ли можете да изричате заплахи, господин Такет.

— Ако не те докопам в тоя живот, ще те пипна в пъкъла. — Той взе да се бори с войниците, които го държаха.

Ритна назад и улучи единия в капачката на коляното. Чу се приятно хрущене. Сръга другия с лакът в корема. И той като другаря си се свлече на земята. Освободен, Кий се втурна напред, но с безсилна ярост и ужас видя как Санчес натисна спусъка на Магнума.

Празният затвор изщрака.

Кий се закова на място. От устрема изгуби равновесие и коленете му омекнаха, политна и се сгромоляса в прахоляка. Санчес се разсмя на сценката.

— Не съм глупак, господин Такет. Патроните бяха извадени, още когато пистолетът бе намерен в чантата с фотоапарата. Опитите да го скриете бяха печално любителски.

Хвърли револвера обратно в чантата и отново прибягна до старомодната си кърпичка, за да си избърше ръцете.

— Задължен съм ви на двамата с госпожа Портър, че разнообразихте делничната ни утрин.

— Мамка ти мръсна! — Кий се изправи с олюляване и се заклатушка към Лара. Никой не понечи да го спре, което само по себе си беше обидно. Навярно представляваше покъртителна гледка и не го възприемаха като реална заплаха.

Тепърва щяха да видят.

Стотици пъти бе изпадал в съкрушителна ярост. Юмруците му бяха вилнели в безброй свади, поваляйки наред тела и мебели. Но не си спомняше случай, да е искал да убие някого.

До този момент.

Да имаше възможност, беше готов буквално да разкъса на парчета Санчес, и то с голи ръце. Изпитваше неистово желание да впие зъби във врата му и да усети вкуса на неговата кръв. Реакцията беше чисто животинска и първична, никога не му бе минавало през ум, че е способен на такива страшни по своята сила чувства.

— Защо не ни убиеш и не приключиш по-бързо?

— Нямам намерение да ви убивам, господин Такет. Вие това ли си помислихте?

— До безкрайност ли ще ни държите тук? Защо, за да ви развличаме всяка сутрин?

Санчес се подсмихна.

— Предложението е изкушаващо, но не мога да си позволя чак такова удоволствие. Всъщност, ще ви пусна. Ще ви върнат в Сиудад Сентрал и ще ви настанят в най-хубавия хотел. Утре по обяд ще ви качат на граждански самолет, който лети за Богота. Оттам сами ще уредите останалата част от пътуването си.

Кий го изгледа недоверчиво.

— Каква е уловката?

— Когато се озовете в Съединените щати — аз ще се погрижа всички осведомителни средства и съответните власти да бъдат уведомени за нелегалното ви посещение в Монтесангре — ще можете да предадете недвусмисленото ми съобщение на вашето правителство.

— Съобщение ли? — Лара вече бе престанала да плаче и слушаше внимателно. Кий беше обгърнал с ръка раменете й и тя се облягаше на него.

— Съобщението е, че възнамерявам на всяка цена да овладея положението в страната. Президентът Ескавес не притежава нито необходимата военна мощ, нито лична твърдост, нито пък обществена подкрепа, за да ме победи. Властта му е отминал етап. След броени месеци неговата стопяваща се армия ще бъде напълно унищожена. До края на тази година смятам да установя свое правителство в Сиудад Сентрал.

— Какво те кара да мислиш, че на Съединените щати им пука за теб и за пикливото ти правителство?

Санчес оголи дребните си, остри зъби в жалко подобие на усмивка.

— Моите сънародници изпитват въпиюща нужда от оборудване, храна, лекарства. Бих искал да възобновя дипломатическите отношения със Съединените щати.

— И още как. А защо смяташ, че ще се съгласим?

— Мога да се обърна със същата молба към определени южноамерикански държави, които търсят независим коридор за превозване на наркотици. Политиката на Монтесангре винаги е била насочена срещу използването на този доходен източник на средства, но времената са отчайващи.

— Колко банално. Сега остава да кажете, че отчайващите времена изискват отчаяни мерки, нали?

Санчес отново пусна противната си усмивка.

— Трябва да преценим всички възможности. Монтесангре би била удобна междинна спирка по пътя от Южна Америка за Съединените щати и трафикантите са готови да платят скъпо и прескъпо за това изключително предимство.

Кий се сети за пистата, построена специално за контрабандистите на опиати. Беше казал истината на Лара, че никога не е превозвал наркотици, но това не означаваше, че не са му го предлагали или не се е изкушавал в даден момент. Вероятността да те хванат беше минимална, а парите биеха всичко останало.

Но мисълта да носи облаги на разни отрепки, които принуждават подрастващите момичета и момчета да проституират, за да поддържат зловредните си навици, противоречеше на цялата му нравствена система. За разлика от мнението на повечето хора за него, той не бе напълно лишен от съвест.

— Защо смятате, че някой ще седне да ни слуша точно нас с Лара?

— Пътуването ви дотук ще бъде подробно отразено от медиите. Дори правителството да ви скастри, смелостта ви ще получи похвала. Хората ще се отнасят със съчувствие към мисията ви и ще приемат със съжаление нейния неуспех. Ще бъдете в центъра на вниманието. За нещастие, госпожа Портър се радва на съмнителна слава, затова тя не буди доверие. Но вие сте единственият жив брат на покойния сенатор Такет. Сигурно още се срещат негови верни колеги по високите места. Те ще ви изслушат.

— Ако ми се удаде възможност, ще предам посланието ви — съгласи се неохотно Кий.

— Това не е достатъчно, господин Такет. Трябва да ми дадете дума.

Нямаше никакво намерение да се забърква в политическите машинации на Монтесангре дори от разстояние. Веднъж да се измъкнат невредими с Лара, пък ако ще цялата проклета страна да се сгромоляса в Тихия океан, на него ще му е все едно. Но дотогава беше готов да обещае на Санчес всичко, каквото поискаше.

— Давам ви дума.

Лара се обади за първи път. Беше възвърнала част от духа си, макар че очевидно се крепеше само на адреналин.

— Ще се пържиш в ада, Емилио.

— Поредната заблуда — каза сдържано той.

— О, не, адът наистина съществува. Била съм там. В деня, когато отвлякоха мъжа ми и убиха дъщеря ми, а също снощи, когато видях къде е погребана.

— Подобни инциденти стават във време на война.

— Война ли? — подигра му се тя. — Вие развъждате заблуди. Това не е война, а терор. И вие не сте никакъв боец, а хулиган. Нямате никакво чувство за чест.

Честта беше свещено понятие в монтесангренските нрави. Кий се уплаши, че Лара е отишла твърде далеч, обиждайки Санчес по най-оскърбителния начин пред цяла тълпа от следовници. Той затаи дъх, да не би Ел Корасон да отмени предложението си за тяхното освобождаване. Но с отривисто движение той махна да ги карат в Сиудад Сентрал.

Кий не му даде възможност да размисли, покатери се в камиона и се наведе, за да помогне на Лара. За негово облекчение ръцете им не бяха вързани. Чантата с фотоапарата, раниците им и лекарското куфарче на Лара бяха запокитени подире им. Двама войници заеха позиция в краищата на отвореното платнище.

Кий седна и се облегна на вътрешната стена. Придърпа Лара до себе си.

— Къде са останалите? — попита шепнешком Лара. — Само двама ли праща да ни пазят?

— Така изглежда.

Шумният двигател на камиона бе извикан към живот. Скоростите изстъргаха оглушително и той потегли. През задния процеп на платнището те видяха как лагерът се изнизва покрай тях. Когато за последен път зърнаха Емилио Санчес Перон, страховития Ел Корасон дел Диабло, той седеше под навеса на разнебитената си барака и се съвещаваше с лейтенантите си, докато млади негови почитателки му правеха вятър.

— Излъчва такова гадно самодоволство — забеляза ядно Лара. — Явно е решил, че вече сме бита карта.

Кий улови брадичката й и обърна главата й към себе си.

— А не сме ли?

Тя се замисли над въпроса му, след което бавно поклати глава, по бузите й потекоха сълзи.

— Да. Дори да го бях застреляла, смъртта му не би върнала ни отец Джералдо, ни д-р Сото, ни Рандъл, нито Ашли.

Той бръсна една сълза от бузата й.

— Така е.

— Тогава какъв е смисълът? Щях да стана убийца и да се приравня към него.

— Досега не можах да ти кажа и една дума за снощната ни находка. Съжалявам, Лара.

Благодари му с кимане, но нямаше сили да добави друго. Само след секунди отмаля от изтощение. Очите й се затвориха и главата й клюмна назад до стената на камиона, почти мигновено задиша равномерно, намерила най-сетне покой в съня.

Един от войниците се приближи с превръзки за очите.

— Я се разкарай бе, дръвник — сопна се Кий. — Ще спим. Няма да кьорим, я!

Партизанинът се допита до другаря си. Онзи равнодушно сви рамене. Превръзките бяха прибрани и войникът отиде да седне в края на каросерията до колегата си. Запалиха цигари.

Въпреки че ребрата го боляха, Кий прегърна Лара, за да не се блъска главата й в камиона. Придърпа я до себе си. Тя се обърна към него и се прислони до рамото му.

Единият от войниците подхвърли вулгарна забележка как неволно е сгушила ямичката между бедрата си до хълбока му. Двамата прихнаха, мятайки похотливи усмивки на Кий.

Той им показа среден пръст и също се предаде на изтощението си.