Сандра Браун
Пламъци (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Лара изви гръб, за да разхлаби схванатите си мускули и остана в това положение няколко секунди, постепенно се отпусна и разтърка очи, преди да нагласи отново очилата за четене на носа си.

Беше вечеряла рано, докато гледаше новините по телевизията, но се отказа от основната програма, защото не предлагаше нищо интересно. За съжаление, след оная сутрин във Вирджиния вече почти не изпитваше удоволствие от четенето на художествени романи. Никой писател не би могъл да съчини позаплетен сюжет, изпълнен с толкова неочаквани обрати, премеждия и беди, каквито се бяха случили с нея през последните пет години от живота й. Трудно би предизвикал съчувствието й към главния герой, когато неговата дилема изглеждаше жалка, в сравнение с нейната.

Поради липса на други забавления беше решила да прелисти картоните на пациентите си. Главоблъсканиците в медицината винаги съумяваха да приковат вниманието й.

Докато състудентите й все се оплакваха, за Лара следването беше празник. Тя с настървение се хвърляше да учи. Неограниченият достъп до учебници и трудни медицински случаи представляваше небивал разкош. Тя ги поглъщаше с ненаситността на чревоугодник, озовал се пред отрупана с вкуснотии маса.

За разлика от родителите й, никой от преподавателите или от съкурсниците й не я осъждаше за неутолимия стремеж към знания, нито й повтаряше, че медицината не е подходяща специалност за една благовъзпитана жена и че съществуват далеч по-приемливи възможности за изява.

Завърши трета по ред в своя курс в „Джон Хопкинс“, прояви заложби за интернист и получи безброй предложения от различни болници, в които да специализира. Естествено, сдържаното възхищение на колегите й доставяше удоволствие, но истинско удовлетворение извличаше единствено от изцелението. Простичко изреченото искрено „благодаря“ на пациента заглушаваше и най-шумните похвали на колегите й.

Беше й мъчно, че напоследък все по-рядко получаваше подобно удовлетворение. Затова Лара обичаше да преглежда картоните и да си отбелязва развитието на болестта от диагнозата до излекуването.

Сепна се от шума на приближаващ автомобил. Очаквайки да отмине нататък, тя го проследи с недоумение, примесено с любопитство, когато се насочи по алеята й и свърна отзад към клиниката. Заряза четивото си и бързо излезе от кабинета. Докато си проправяше път през клиниката, обзе я усещането за deja vu. Вечерта тревожно напомняше за онази, в която Кий Такет се бе появил на прага й с кървяща от изстрел в хълбока рана.

Приликата беше така осезаема, че тя почти не се изненада, когато отвори вратата и го видя да стои пред задния вход. Но този път не беше сам.

Лара хвърли любопитен поглед на момичето, после се обърна към него.

— Имам редовно работно време, господин Такет. Вие сякаш непрекъснато забравяте това. Или не му обръщате внимание. Или посещението е от светски характер?

— Може ли да влезем?

Не беше в настроение да се препира с нея. Веждите му бяха сърдито смръщени, устните му, строго свити на тънка черта, ако беше дошъл сам, Лара навярно щеше да хлопне вратата под носа му. Тъкмо се канеше да го стори, когато се взря по-внимателно в момичето и забеляза, че е плакало. Очите и носът му течаха и бяха зачервени, а лицето беше на петна. Стискаше мокра кърпичка в ръцете с такава сила, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

Освен тези явни признаци на потиснатост, имаше вид на напълно здраво осемнайсет-деветнайсетгодишно момиче. Беше набито, с едър бюст и налети бедра. Лицето му беше симпатично, или поне щеше да е, ако не беше плакало. Имаше права и тъмна коса, която стигаше до раменете. Заради безрадостния израз в кафявите му очи, съчетан с пълно отчаяние, Лара не можеше да го изгони.

Тя отстъпи встрани и им даде знак да влязат.

— С какво мога да ви помогна?

Момичето продължи да мълчи. Обади се Кий:

— Това е Хелън Бери, д-р Малори. Тя се нуждае от лекар.

— Болна ли сте? — попита момичето Лара.

Хелън стрелна Кий скришом с очи и отвърна:

— Не съвсем.

— Не мога да ви помогна, ако не ми кажете за какво става дума. Ако се нуждаете от общ преглед, ще бъдете първата пациентка, която ще приема, утре сутринта.

— Не! — възрази момичето. — Аз, такова… Не бих искала никой да научи… не мога…

— Трябва да я прегледате.

Лара се обърна към Кий, който се беше обадил.

— Да я прегледам за какво? Щом не е болна…

— Става дума за гинекологичен преглед.

Лара го зяпна въпросително в очакване на отговор. Той не продума, изражението му остана непроменено. Момичето притеснено хапеше долната си устна.

— Хелън — попита внимателно Лара, — да не са те изнасилили?

— Не. — Тя поклати отривисто глава. — Няма такова нещо.

Лара й повярва и изпита огромно облекчение.

— Ще изчакам тук. — Кий се извърна рязко и се отправи по коридора към тъмната чакалня.

С излизането му настъпи тежка тишина. Едва след няколко секунди Лара успя да изпусне стаения си дъх. Усмихна се окуражително на Хелън и каза:

— Оттук, моля. — Момичето я последва в кабинета за прегледи и Лара му посочи масата.

— Да се съблека ли?

— Не — отвърна тя. — Няма да извърша преглед на таза, преди да получа допълнителни сведения. Освен това, сестрата я няма, за да ми асистира. По принцип не правя такива прегледи без помощник.

Това беше за нейна презастраховка, както и за презастраховка на пациента. В съвременното общество, в което хората се съдеха за щяло и нещяло, лекарите изпитваха параноичен ужас да не бъдат обвинени в небрежност. Заради скандала, свързан с името й, тя беше по-уязвима от всички останали.

Очите на пациентката й отново се напълниха със сълзи.

— Ама трябва да ме прегледате. Аз трябва да знам. Трябва веднага да разбера, за да реша какво да правя.

Очевидно дълбоко разстроена, тя късаше мократа кърпичка на парченца. Лара улови ръцете й, за да престане.

— Хелън. — Заговори внимателно, но авторитетно. Основната й цел беше да успокои пациентката. — Преди да продължим, трябва да ми отговориш на няколко въпроса.

Тя извади една бланка и химикалка и попита Хелън за трите й имена. Попълването на документите можеше да почака, но с това успя да разсее пациентката си. Докато вписваше данните в стандартната форма, Лара научи, че Хелън е местно момиче, което живее извън града. Беше на осемнайсет години и бе завършила училище през май миналата година. Баща й работеше в телефонната компания. Майка й беше домакиня. Имаше две по-малки сестри и един брат. В семейството им липсваха сериозни заболявания.

— Така — каза Лара и остави бланката, — защо господин Такет ви доведе при мен?

— Аз го помолих. Налагаше се. — Лицето й се сгърчи и тя отново задъвка долната си устна, по пълничките й бузи се търкулнаха сълзи.

Убедена, че се досеща за причината, таяща се зад страданието на Хелън, Лара мина направо към същината на проблема.

— Мислиш, че си бременна ли?

— О, боже! Толкоз съм глупава! — С тия думи Хелън се хвърли върху масата за прегледи, сви колене към гърдите си и неудържимо се разрида.

Лара бързо отиде до нея и отново улови ръката й.

— Хелън, успокой се. Още нищо не е сигурно. Може да плачеш напразно. Фалшива тревога.

Опитваше се да говори внимателно и нежно, но й идеше да скърца със зъби. Искаше й се да грабне една заредена двуцевка и да я насочи към тестисите на Кий. Да забърсва шавливи женчета като Дарси Уинстън беше едно, да съблазнява току-що завършили ученички, съвсем друго.

Лара прибра няколко разпилени кичура от косата на Хелън.

— Кога беше последният ти мензис?

— Преди шест седмици.

— Значи си пропуснала един? Това не означава непременно, че си бременна.

Хелън заклати категорично глава.

— Значи. Никога не ми е закъснявало.

И така да е, помисли си Лара, пак съществуват безброй причини за закъсняване на мензиса, и само една от тях се дължи на бременност. Въпреки това, беше разбрала, че често пъти пациентите най-добре познават собственото си тяло. Не можеше с лека ръка да пренебрегне заключението на Хелън.

— Имала ли си полов контакт?

— Да.

— Без да вземеш предпазни мерки?

Хелън тръсна отрицателно глава.

Лара беше изумена, че учениците от горните класове продължават да не използват презервативи, които са най-евтини и съвсем прости за употреба и все пак предлагат надеждна защита срещу нежелана бременност и всякакви заболявания, предавани по полов път. В градче, като Идън Пас, една открита дискусия на тази тема сигурно би предизвикала съпротивата на по-консервативните родители и някои религиозни групи. Независимо от това, беше от първостепенно значение — направо въпрос на живот и смърт, — подрастващите да бъдат запознати с рисковете, на които се излагат, ако са полово активни и не взимат предпазни мерки.

— Гърдите ти напрегнати ли са?

— Малко. Не повече от обикновено. Но аз си направих домашен тест.

— Положителен ли беше?

— Без съмнение.

— Общо взето са сигурни, но във всеки тест е допустима възможността от грешка. — Лара й подаде ръка да стане. — Иди в тоалетната и ми приготви урина за проба. Ще я подложа на предварителен тест още тази вечер.

— Добре. Но аз знам, че съм бременна.

— Била ли си бременна досега?

— Не съм. Но знам. Ако съм бременна, той ще ме убие.

Оттегли се в тоалетната до кабинета. При мисълта, че Кий Такет си седи доволно в чакалнята й, Лара изпита желание тутакси да иде при него и да хвърли възмущението си в лицето му. Но пациентката й я изпревари.

— Оставих я върху капака на казанчето — каза Хелън, щом се появи.

— Чудесно. Легни на масата и се отпусни.

След няколко минути най-лошите опасения на Хелън се потвърдиха.

— Знаех си — изхлипа тя, когато Лара й каза, че признаците са положителни. Отново се разплака. Лара я прегърна и я държа в ръцете си, докато риданията й се превърнаха в сухо, мъчително хълцане.

— Преди бременността ти да се установи с абсолютна сигурност, не мога да ти дам успокоително. Искаш ли да пийнеш нещо? Кола?

— Благодаря.

Лара я остави само за една-две минути, колкото да донесе напитката. Когато се върна, Хелън тихо похлипваше, но беше по-спокойна. Жадно отпи няколко глътки от колата.

— Хелън, как стои въпросът с бащата на детето, не можеш ли да се омъжиш за него?

— Изключено — измънка тя. — Само бебе му липсва, това е последното нещо, което би искал.

Лара почувства как по тялото й изби топлина от възмущение.

— Разбирам. Ами родителите ти? Доколко биха те подкрепили?

— Те ме обичат — отвърна тя и очите й отново се наляха със сълзи. — Няма де ме изритат. Но татко е настоятел в нашата църква. А мама… О, боже, направо ще умрат от срам.

— Смяташ ли да запазиш бебето?

— Не знам.

— Винаги можеш да го дадеш за осиновяване.

Тя поклати мрачно глава.

— Той не би ми позволил. Освен това, ако го родя, никога няма да го зарежа.

— Мислила ли си за аборт?

— Май нещата ще опрат дотам. — Тя изхлипа и си избърса носа. — Само че, само че, знаете ли, аз го обичам? Не искам да убивам бебето му.

— Не е нужно да го решаваш още тази вечер — каза нежно Лара и погали ръката на момичето.

— Ако взема такова решение, ще ми направите ли аборт, без никой да разбере?

— Съжалявам, Хелън, не. Не извършвам дилатации и кюртажи за прекъсване на бременност.

— Как така?

След смъртта на собственото си дете, на което бе станала ням свидетел, Лара не можеше да посегне на жива материя, освен ако животът на майката не е в опасност.

— Такива са принципите ми — обясни на момичето. — Но ако си бременна и се спреш на този вариант, аз ще уредя необходимите формалности.

Хелън кимна, но Лара се съмняваше, че думите й достигат до съзнанието на момичето. То беше вцепенено от ужас. Лара го потупа по ръката и му каза, че ще се върне при него след няколко минути.

— Полежи си и допий колата.

Излезе в коридора и цялата се стегна за предстоящата схватка. Щом пристъпи в чакалнята, щракна копчето на лампата и помещението се обля в студена, безмилостна, ярка светлина. Кий седеше отпуснат в едно кресло с къса облегалка. Кий запремигва, за да нагоди очите си към ослепителния блясък, и бавно се изправи.

— Защо я доведохте при мен? — попита сърдито Лара.

— Мислех, че се нуждаете от пациенти.

— Оценявам загрижеността ви — рече язвително тя, — но предпочитам да не ме забърквате във вашите каши.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— По тона ви съдя, че Хелън е бременна. Така ли е?

— Така изглежда.

Сведе глава и забълва ругатни.

— Доколкото разбирам, не сте във възторг от новината.

Той рязко вирна брадичка.

— Дявол да го вземе, хич даже, док! Жестока издънка.

— Трябваше да помислите за това, преди да преспите с простодушно момиче като Хелън. И защо не сте я пазили? Такъв светски мъж като вас сигурно разполага с таен запас от презервативи? Или не прибягвате до тях, за да не накърните мъжкото си достойнство?

— Ама задръжте малко… Вие…

— Кларк ми е разправил всичко за разюзданите ви похождения. Смятах, че са преувеличени, но явно не са. „Жените на Кий Такет“. Това тук е нещо като клуб, нали? Единственото изискване за членство е да са преспали с вас. — тя го изгледа презрително. — Може би трябва да го преименуват на „хлапачките“ на Кий Такет — рече с насмешка. — Какво ви става? Да не би да сте изгубили момчешкия си чар? Или годинките се отразяват зле на вашето самочувствие? Отминаващата младост толкова ли силно разклаща увереността ви, та търсите спасение в прегръдките на ученички?

— Вас какво ви засяга? — присви очи и добави тихо: — Да не би да ревнувате?

Лара се окопити, ядосана, че се е принизила до неговото равнище, по този начин бе станала уязвима. С хладен, професионален тон рече:

— Хелън сериозно обмисля аборт. Докато не вземе окончателно решение, с удоволствие ще я поема под предварително наблюдение, при условие, че идва сама, без вас.

— Изобщо няма да идва. Дойдохме при вас тая вечер само за потвърждение. — Той сърдито бръкна в джоба на тесните си джинси и извади щипката с парите. — Колко ви дължа?

— Този път нищо, но искам друго в замяна.

— Какво например? Не, чакайте да позная. Ами, да речем… безплатен полет до Тимбукту?

Беше се питала дали ще намекне за последния им разговор и не се изненада от саркастичната му забележка. Не се хвана на въдицата.

— Искам само да ми обещаете…

— Не давам обещания на жени. Докато Кларк ви е осведомявал за интимния ми живот, не ви ли спомена и това?

Тя се помъчи да отговори спокойно.

— Не желая повече да изхвърляте помията си пред задната ми врата. За втори път трябва да чистя гадостите ви. Не ме забърквайте повече в тях, моля. Не държа да участвам в романтичните ви младежки лудории.

— Така ли?

— Точно така.

Той пристъпи заплашително към нея и застана толкова близо, че дрехите им се докосваха. Усещаше топлината на тялото му и дъха му върху вдигнатото си лице. Гневът му също беше осезаем. Малко оставаше да се огъне, но решителността й надделя.

— Странно, док — прошепна дрезгаво той. — Аз пък си мислех, че тоя род романтични лудории са по вашата част.

Тя не мръдна от мястото си и нито за миг не отклони поглед от втренчените му сини очи, докато накрая не издържа, отстъпи няколко крачки и му обърна гръб.

— Опитах се да поуспокоя Хелън, но още е разстроена — подхвърли му през рамо. — Ако имате капчица срам, бъдете мил с нея тая вечер. Не й отправяйте никакви укори. Нито обвинения. Докато намери изход от това критично положение, ще се нуждае от търпение и разбиране.

— Лесна работа, едва ли има по-благ човек от мене.

Лара му хвърли мълниеносен поглед, загърби го и се отдалечи по коридора, почука на вратата на кабинета, преди да влезе. Хелън лежеше върху подложката на масата и се взираше в акустичните плочки на тавана. Лара с облекчение видя, че е престанала да плаче.

Лепна усмивка на лицето си с надеждата, че не изглежда прекалено фалшива.

— Как се чувстваш?

— Нормално, мисля.

— Добре. Кий те чака.

Помогна на Хелън да стане от масата и двете излязоха в коридора. Той стоеше до задната врата, като че копнееше час по-скоро да се измъкне. Можеше да се каже, че притежава толкова чувство за приличие, колкото и уличен котарак, макар че сравнението би било направо в ущърб на въпросното животинче. Жалко, че характерът му не съответстваше на хубавата външност.

Отворената яка на ризата му откриваше едва бегла част от познатата на Лара мощна гръд. Дънките му покриваха плътно слабините, тесните хълбоци и дългите бедра като втора кожа. Кларк рядко се обличаше семпло и никога не слагаше дънки. Никога не бе виждала нито него, нито Рандъл, с каубойски ботуши. Тези на Кий бяха с доста очукан вид, сякаш бяха минали през всевъзможни природни стихии.

„Завоеванията на Кий Такет“, помисли ли си презрително.

При тази привлекателна физика, не беше чудно, че Кий се радваше на успех сред жените. Само за няколко седмици беше преспал и с Дарси Уинстън, и с това осемнайсетгодишно момиче. Колко ли други имаше? Връзката му с Дарси беше по-малко ужасяваща от забавлението му с момичето, толкова по-младо и по-невинно от него, поради някаква смътна и смущаваща причина, се чувстваше разочарована.

За негова чест, посрещна Хелън с отворени обятия и тя се хвърли в ръцете му. Няколко минути я стискаше в прегръдката си, наклонил глава към нейната, шепнейки тихичко нещо в ухото й, от което Лара не успя да долови нито дума. Между хлипанията Хелън кимаше с глава до гърдите му. После я отдалечи полека от себе си и каза:

— Изчакай ме в колата, мила. Идвам веднага.

На излизане през вратата тя припряно благодари на Лара. Кий проговори, едва когато Хелън се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе.

— Ще се погрижа да бъде поставена под предварително наблюдение, но не при вас.

Лара съжали, че ще изгуби един пациент, но осъзна, че така й връщаше за конското, което му беше прочела, във връзка със сексуалните му набези. За да не изтърси нещо друго, за което после да съжалява, тя само рязко кимна. В този момент беше склонна да премълчи.

Но не и Кий. На тръгване й нанесе още един удар.

— На идване чух нещо по радиото, което навярно ще ви заинтересува. Днес, късно следобед, Лети Ленард е починала.

 

 

Не само Кий беше узнал за смъртта на детето. Джоди също бе научила.

Идън Пас се намираше по средата между областните центрове Далас, Форт Уърт и Шривърпорт, Луизиана. Местоположението му предлагаше богат избор на телевизионни станции. И трите телевизионни мрежи имаха клонове в тези градове, чиито емисии се осъществяваха от местната кабелна компания, наред със Си Ен Ен и другите главни кабелни станции.

Когато ставаше дума за регионални новини обаче, Джоди разчиташе на телевизията, която предаваше от Тайлър. Лично се познаваше със собствениците й и харесваше водещите на преките излъчвания. Когато гледаше информационните им бюлетини, имаше чувството, че някой от близките й се появява всяка вечер, за да я осведомява за новините.

Тази вечер я беше налегнала невероятна умора. Гневното пререкание с Кий беше изпило докрай силите й. Съчетано с разговора за Кларк младши, то я беше натоварило психически, физически и емоционално. Въпреки, че бе мъртъв повече от двайсет години, винаги когато мислеше за покойния си съпруг, се усещаше потисната и ядосана.

Щом напусна засегната трапезарията, тя се качи в стаята си да гледа телевизия и едва успя да дочака новините в десет часа. Беше в леглото, подпряна на възглавниците и дремеше, когато информацията за Лети Ленард я изтръгна от съня.

Веднага се окопити и натисна дистанционното на телевизора, за да усили звука. Репортажът не беше дълъг. Единственият предоставен филмов материал беше снимка на детето и на някакво куче с клепнали уши и двамата седнали пред коледната елха сред купчина неразопаковани подаръци.

Водещият мрачно напомни на зрителите за трагичната злополука, случила се неотдавна в Идън Пас, и за високо специализираната хирургическа операция, спасила временно живота на Лети. Внезапната й смърт била предизвикана от емболия, която се откъртила и се загнездила в дроба й. Тя потресла в еднаква степен наблюдаващите лекари и родителите й, които смятали, че състоянието й върви към пълно възстановяване. Предаването изразходва едва двайсетина секунди екранно време.

Джоди намали звука, отметна завивките и стана от леглото. Запали цигара, всмукна дълбоко от нея, изпусна бавно дима и взе да се разхожда напред-назад.

В репортажа не се споменаваше за д-р Лара Малори или за Кий. За широката публика тяхното съвместно участие не представляваше интерес. Но за Джоди то бе като трън в очите, източник на постоянно раздразнение, което не й даваше мира.

По дяволите, беше предупредила Кий да стои настрана от тази жена. Не само че не я бе послушал, ами беше помогнал на докторката да спаси умиращото дете. Но Джоди нямаше да стои със скръстени ръце и да гледа как Лара Портър се превръща в местна героиня.

Но дали щяха да я смятат за героиня, след като детето беше починало? Какво точно означаваше „емболия“? Какво ли я е предизвикало? И как би могла да се предотврати? Не знаеше отговорите на тези въпроси, но щеше на всяка цена да разбере дали Лара Малори Портър не носеше някаква вина за смъртта на момиченцето.

Още умуваше какво да предприеме, когато Джейнълин влезе да й пожелае лека нощ. Не отвърна на прегръдката й. Външните прояви на привързаност, дори да бяха символични, я притесняваха и тя споделяше убеждението, че чувствата са празно губене на време.

Глупаво беше да се връща към спомените си, както към деня на раждането на Кларк трети, когато Кларк младши й беше подарил шест дузини жълти рози. Споменът за тях трябваше да е увехнал и отмрял, както се бе случило с листенцата. Защо не можеше да ги забрави? Каква полза й бяха донесли?

— Лека нощ, мамо. Опитай се да поспиш. Не ставай и не пуши повече тази вечер. Вредно е за здравето ти.

Щом остана сама, Джоди пак запали. С цигара в ръка мислеше по-ясно. Често пъти лежеше будна с часове и пушеше в тъмното. Джейнълин не можеше да я тормози за неща, които не знаеше.

Джейнълин. Какво ставаше с дъщеря й? — питаше се. Напоследък изглеждаше разсеяна, продължително блееше в пространството с глуповато изражение. Друг път се ядосваше за най-малкото нещо. Избухваше в истерия за такива дреболии, които преди изобщо не й правеха впечатление. Изобщо не приличаше на себе си. Сигурно се държеше на хормонални изменения.

Но Джоди не можеше да се хаби в безпокойства за дъщеря си, когато Кий беше постоянната й грижа. Беше непоносим, още от раждането си, дори и преди това, ако трябваше да смята мъчителните двайсет и шест часа, през които се беше гърчила да го ражда. Двайсет и шест дълги, изнурителни часове, които се наложи да изтърпи сама, защото Кларк младши се беше запилял някъде.

Кий се роди в момента, в който баща му, вонящ на чужд женски парфюм, пристигна в болницата. Тогава започнаха проблемите й с Кий. Беше му сърдита, още преди да е поел първия си дъх, и даже като бебе той го бе усетил. Взаимната им неприязън се бе засилила през детството му, когато непрекъснато вършеше пакост след пакост.

Тя искаше да бъде копие на Кларк трети, но двете момчета бяха коренно различни. Всяка постъпка на Кларк беше продиктувана от пламенно желание да й угоди. Одобрението й беше жизненоважно за душевното му спокойствие. Ставаше неутешим, ако решеше, че е изгубил благоволението й.

Със същото неистово старание, с което брат му се стараеше да угажда, Кий пък се стремеше да предизвиква. Каквото и да му кажеше, или да поискаше от него Джоди, той неизменно и решително правеше тъкмо обратното. Доставяше му удоволствие да я ядосва, полагаше специални усилия да подклажда гнева й. Много пъти се беше питала, дали не бе блъснал колата в онова дърво нарочно, за да не изпълни мечтата й да стане професионален футболист. Беше достатъчно вироглав, за да бъде готов да рискува живота си, но да не се подчини на волята й.

Една от причините, поради които толкова обичаше работата си, беше, че му даваше възможност да бъде далече от къщи. Въпреки че и двамата го отричаха, тя знаеше, че Джейнълин го е извикала да се прибере, за да присъства на смъртта й. Затова негодуваше. Щом не му пука за нея, не му пука и толкоз. Така е било, така и ще бъде. Толкова е просто. Защо трябва да се преструва, че отношенията им са по-различни, отколкото са? Те с Джейнълин мислеха, че тя скоро ще умре. Познаваше по очите им. Да имат да вземат!

Изкиска се в тъмнината и се задави от цигарения дим. Как ли неприятно ще се шокират, като не се гътне? В живота бе преуспяла благодарение на способността си да изненадва хората. Никой, дето е подценявал Джоди Такет, не е прокопсал. Да идат да питат Фъргъс Уинстън, ако не вярват.

Джоди отново се изсмя и пак се закашля, този път по-силно, което й напомни, че може да се окаже изправена пред неизбежното, без да е в състояние да го предотврати.

Намръщи се и ядно изруга съдбата. Още не беше готова да умре. Имаше да свърши куп неща, най-важното от които да изгони оная кучка Портър от пределите на Идън Пас. Кларк трябва да е бил превъртял или изпаднал в умопомрачение под влиянието на някое сбъркано лекарство, за да купи клиниката на док Патън и да й я завещае. Какво, по дяволите, го е подкокоросало?

Джейнълин и Кий не си даваха сметка, че докато Лара Малори Портър живееше в Идън Пас, тя представляваше сериозна заплаха за тях и за всичко, на което държат.

Джоди не можеше да проумее защо докторката се беше преселила в града им. Но със същата увереност, с която знаеше, че слънцето изгрява на изток, подозираше, че не е само заради наследството на Кларк. Ако зад това не се криеше нещо повече, тя просто щеше да извлече от клиниката добра печалба и никога нямаше да стъпи в територията на Такетови. Явно беше дошла с определена цел. Джоди се страхуваше да научи каква е тя, но трябваше да го стори, преди някое от децата й да попадне в капана на Лара Портър.

Тя, Джоди Такет, се беше издигнала от низините и се беше омъжила за най-богатия човек в околността. Не беше държала в ръцете си юздите на една независима петролна компания години наред, не се беше превърнала в будеща страх и уважение жена, само като си бе седяла на задника и се бе мъчила да прозре подбудите на хората. Винаги действаше първа, преди те да успеят да се опомнят. Гърмящата змия напада, преди да я настъпят.

Джоди дълго време стоя будна, пушеше и кроеше планове. Когато стигна до филтъра на последната цигара, вече бе измислила следващия си ход.

 

 

Дарси свали стъклата на колата си. Вятърът съсипваше прическата й, но затова пък щеше да издуха миризмата на цигарен дим, която се бе просмукала в нея в бара. Можеше да накара Фъргъс да се усъмни. В старческия дом, където беше настанена майка й, пушенето беше забранено. Посещенията в скъпоструващото заведение й осигуряваха идеален претекст да излиза вечер. Налагаше се да се измъква по-често, защото самочувствието й беше посмачкано. Благодарение на господин Кий Такет, увереността в собствените й сили се беше разклатила.

Мисълта, че я бяха зарязали, глождеше Дарси и не й даваше мира като свиреп плъх. Затова напоследък й беше толкова криво. Не можеше да се забавлява с никой мъж и нямаше да го направи, докато не отмъсти на Кий за калташката му постъпка.

Дори не бе успяла да му покаже, че хич не й пука. Странно, но не се мяркаше в обичайните гуляйджийски свърталища. Мълвата из града твърдеше, че много летял, извършвал чартърни полети за клиенти от Далас и Литъл Рок, та чак до Корпус Кристи на юг. Но едва ли летеше по цяла нощ всеки божи ден. Къде ли се скиташе между полетите? Как ли прекарваше свободното си време?

С друга жена? Не беше чула никакви слухове, а ако се дрънкаше нещо, тя сигурно щеше да узнае. Името му не се споменаваше във връзка с никого, освен с… Дарси подскочи като ужилена.

— Но това е невъзможно — извика гласно тя. Кий Такет и Лара Малори? Имената им бяха цитирани заедно, когато бяха откарали онова дете в Тайлър, но то съвсем не е било за развлечение.

От друга страна, докторката беше прословута хищница. Беше се забавлявала с любовника си под носа на своя мъж. Дори Дарси притежаваше повече задръжки — и здрав разум, и никога не би си позволила подобна наглост.

Някои мъже обаче харесваха жени с приключенски дух. Това придаваше повече пикантност и тръпка на връзката. И Джеймс Бонд не чукаше скумросани девици, нали?

Стисна още по-здраво кормилото. Ако Кий въртеше тайно любов с метресата на брат си, Дарси ще обърне света, но ще накара и последния човек в Идън Пас да го научи.

Преди да си е затворила устата, той вече ще е станал за смях.

Да яде огризките на Кларк? Ха! Така ще си получи заслуженото.

Само че в слуховете трябваше да има поне капка истина, иначе тя ще се превърне в посмешище. Как да разбере дали той спи с Лара Малори? Дори не познава докторката. Лара Малори ще прозре намеренията й, ако тръгне да се сприятелява с нея. Не е глупачка.

Как да я доближи, без да предизвика съмнението й? Трябваше да помисли, но беше сигурна, че ще намери начин.

Когато стигна вкъщи, отключи и влезе на пръсти, без да светва лампите, за да не събуди Фъргъс и Хедър, които спяха на горния етаж. Не искаше да дава обяснения за късния час, освен ако не се налагаше. Мразеше да лъже съпруга си и го избягваше, когато беше възможно.

На минаване покрай вратата на всекидневната забеляза, че телевизорът работи. Отиде да го изключи. Като заобикаляше кожения диван, две сепнати фигури подскочиха. Те нададоха изненадани възклицания и затърсиха разхвърляните си дрехи.

Дарси светна лампата, от един поглед схвана положението и сърдито попита, макар вече да знаеше:

— „Какво по дяволите става тук?“