Сандра Браун
Пламъци (20)

ГЛАВА ДВАЙСЕТА

Джоди почука в спалнята на Джейнълин.

— Мамо?

Джоди отвори вратата, но остана на прага. Не можеше да каже откога не е стъпвала в стаята на Джейнълин и някои от мебелите й се видяха нови. Позна обаче огромното черешово легло с балдахин, скрина и тоалетката — те принадлежаха на дъщеря й от времето, когато беше излязла от люлката.

Завесите и тапетите бяха сменени, или поне така й се струваше. Комбинацията между светлозлатисто и небесносиньо в шарките беше прекалено весела и женствена за нейния вкус. Смътно си спомняше, че беше разрешила на Джейнълин да обнови стаята си, но не бе в състояние да определи кога точно. Преди пет години? Вчера?

Джейнълин се беше изтегнала в едно кресло с пъстра тапицерия от кретон, краката й си почиваха на дивана в същия цвят, а в скута й лежеше разгърнат роман с меки корици. Малката месингова лампа до лакътя й хвърляше мека, приглушена светлина върху нея. Изненада се неприятно, че Джейнълин изглежда почти хубава.

Още в детството й Джоди разбра, че нейната дъщеря няма да стане неотразима красавица. Но вместо да съжали за това, тя се зарадва и впрегна всичките си сили, за да подчертае невзрачния й вид. Никога не я обличаше в ярки или крещящи дрехи, а косата й гласеше с такива прически, които най-малко й отиваха.

Тя твърдо вярваше, че като обезличава дъщеря си, й прави неоценима услуга. Според нея стремежът да се харесат на мъжете е всеобща женска слабост. И Джоди щеше да се постарае Джейнълин никога да не хлътне в този капан.

Джейнълин сговорчиво се нагаждаше към калъпа, отреден от майка й. Беше се превърнала в интелигентна, способна жена, на която бяха чужди лекомислието и кокетството. Беше прекалено благоразумна, за да се влюби. Скромната й външност я бе спасила от лапите на разни непочтени плейбои, зестрогонци и на мъжете въобще. Джоди смяташе, че в това отношение дъщеря й е извадила небивал късмет.

Тя притежаваше обаче един съществен недостатък. Беше наследила очите на Такетови. Неговите очи. Вече години, откакто той си беше отишъл, но това живо завещание, което не бе подминало никое от децата й, продължаваше да я разстройва. Изпитваше чувството, че Кларк младши се намира в същата стая и я гледа от лицето на дъщеря им.

— Мамо, какво има? Добре ли си? Какво се е случило?

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм добре?

Загрижеността на Джейнълин беше обяснима.

Джоди никога не търсеше компанията на дъщеря си, а най-малко това време. Наближаваше почти полунощ. Джейнълин беше изпратила Джоди да си легне още преди няколко часа, но тя не бе успяла да заспи. Пушеше цигара от цигара и кръстосваше пода на спалнята си. Тялото й беше уморено, но съзнанието й не можеше да се успокои и не й даваше мира.

Винаги бе страдала от безсъние, дори като момиче, когато се терзаеше и не желаеше да се примири с бедността на семейството си. Нощ подир нощ лежеше будна между своите хъркащи брат и сестра и кроеше планове как да се отскубне от жестоките лапи на мизерията.

Ураганът, който разруши къщата им и изби близките й, дойде за нея като божия благодат.

Щом постъпи в „Такет Ойл“, естеството на работата взе да подклажда амбициозния й дух с безбройните си предизвикателства и сънят все бягаше от очите й, после години наред обикаляше из самотната си спалня, докато въображението й рисуваше влудяващи, съкрушителни сцени с Кларк младши, потънал в обятията на други жени.

Джоди изтласка от главата си тази горчива мисъл и каза:

— Къде е брат ти?

— Кий?

Стрелна Джейнълин със сдържан поглед.

— Естествено, че Кий.

— Не е в града.

Проблемът с Джейнълин беше, че прекалено добре бе усвоила уроците си. Подчиняваше се, изпълняваше каквото се искаше от нея, никога не се противеше, не създаваше неприятности, но винаги трябваше да й вадиш думите от устата с ченгел. Понякога угодническото й изражение трудно се понасяше. Даденият случай беше именно такъв. Джоди изпита желание яко да я раздруса.

— Замина за Централна Америка, нали? Закара оная курва, просто да ми покаже, че не му пука за мен.

— Да, отлетя за Монтесангре с д-р Малори, но не защото…

— Кога тръгна?

— Днес. Смятат да пристигнат там довечера. Каза, че ще се обади, ако може, но едва ли ще успее.

Джоди не се помръдна от мястото си. Гънките на пеньоара скриваха ръката й от Джейнълин. Иначе дъщеря й щеше да види, че тя стиска с все сила кристалната топка на вратата.

— Той е един непоправим глупак. Тя само му махна с кутрето си и той мигом хукна подире й. — Сви презрително устни. — Също като баща ти, за нищо на света не би пропуснал шанса да се пъхне в кревата на някоя жена, без да му пука коя е или какво ще му коства това.

— Кий се съгласи да замине, защото д-р Малори иска да върне тленните останки на загиналото си момиченце.

Сантименталните нотки не я трогнаха.

— Кога ще се приберат?

— Не беше сигурен. — Очите на Джейнълин се напълниха със сълзи. — Остави ми някакви документи. Каза да ги отворя, ако не се… ако те не се…

Ако не се държеше за вратата с такава решителност, Джоди вероятно щеше да припадне под напора на чувствата си. Трябваше по-скоро да се измъкне, докато не се е изложила.

Без да каже дума, тя отстъпи гърбом към коридора и рязко щракна вратата. Едва тогава даде воля на разлюлялото я вълнение. Раменете й клюмнаха. Наведе глава, вдигна юмрук към устните си и взе да ги мачка ядно, за да не изреве от мъка.

След малко се върна в спалнята си, потисната от самота и страх.

 

 

Кий се пресегна между предните седалки на джипа и пъхна Магнума до бедрото на Лара.

— Вземи го — прошепна. — Не се плаши да го използваш, ако се наложи.

Тя не се възпротиви. Партизанските бойци ги бяха обкръжили от всички страни. Гледаха заплашително. Стисна револвера и го скри в скута си между гънките на широката набрана рокля.

— Buenas noches, seores. — Отец Джералдо поздрави любезно тълпата от въоръжени мъже. Кий преброи дванайсетина, поне още три пъти по толкова навярно се спотайваха в гъсталака. Съотношението никак не му харесваше.

— Quien es? — Един войник се отдели от останалите. Носеше маскировъчна работна униформа и беше въоръжен до зъби. Стойката и тонът му бяха враждебни, очите му — неприязнени и подозрителни.

Свещеникът се представи. Войникът се изплю в прахта. Отец Джералдо невъзмутимо каза на гладък испански:

— Вие ме познавате, Рикардо Гонсалес Вела. Аз отслужих погребалната литургия на майка ви.

— Преди сто години — изръмжа войникът, — когато още се залъгвахме с такива тъпотии.

— Вече не вярвате ли в бога?

— Къде беше твоят бог, когато оная свиня, под командването на Ескавес, избиваше умиращи от глад жени и деца?

Отец Джералдо не желаеше да се въвлича в теологически или политически спор, особено след като останалите войници викаха одобрително и размахваха оръжието си, за да подкрепят мнението на другаря си.

Сърдитият млад бунтовник изгледа кръвнишки свещеника, после очите му се преместиха върху Лара, която бе имала благоразумието да държи главата си наведена, за да скрие англосаксонските си черти.

— Коя е тая жена? — Рикардо посочи с дулото на автомата си в нейна посока. — А тоя?

— Те живеят в едно селце в подножието на планината. Мъжът й е загинал при отбраната му срещу контрите. Тя е бременна. Зет й — каза той и вдигна палец към Кий, който седеше с отпуснат и незаинтересован вид, — вече има четирима синове. И не може да храни още две гърла. Предложих й да дойде в града и да поеме домакинството в дома ми срещу храна И подслон, докато си намери някой, който да се грижи за нея.

Един от войниците подхвърли вулгарен намек за домакинските й „задължения“, които ще извършва за свещеника. Кий имаше основни познания по испански. Не разбра всички думи, защото повечето бяха изречени на жаргон, но намекът беше, че щяла да ги изпълнява на колене.

Рикардо се ухили широко, възторгнат от неприличното остроумие на другаря си, после изведнъж стана сериозен. Презрително огледа Кий от главата до петите.

— Виждаш ми се силен и едър. Защо не се биеш? Армията на Ел Корасон се нуждае от попълнения.

Стомахът на Кий се стегна, но той се престори, че въпросът не се отнася за него. За щастие, отец Джералдо се намеси.

Даде знак на Рикардо да се приближи. Той пристъпи предпазливо, бойното му снаряжение зловещо издрънча в мрака. Кий чу как щракнаха няколко заредени оръжия и се запита дали да не направи същото със своето, скрито в ръкава на селската му рубашка.

Отец Джералдо сниши глас в доверителен шепот, почука с показалец по слепоочието си и пошушна:

— Той е идиот, може само да дои кози и да сади фасул, но не го бива за нищо друго. — И красноречиво сви рамене.

— Но ти каза, че имал четирима синове — възрази Рикардо.

— Нацвъкани през девет месеца и десет минути разлика. Горкият глупак не знае, че от чифтосването стават бебета.

От партизаните екна дружен смях. Рикардо се поотпусна.

— Кога ще се върне в селото си?

— След ден-два.

Рикардо разтегна уста в похотлива усмивка.

— Май трябва да наминем натам, докато го няма. Да не скучае жена му.

Останалите се изкикотиха гръмко, отец Джералдо също.

— Боя се, че може да не е много отзивчива, amigo. Тя така се зарадва, че ще си почине няколко нощи.

Рикардо махна с ръка към пътя пред тях.

— Няма да ви задържаме повече. Сигурно горите от нетърпение вдовицата час по-скоро да се захване с домакинските си задължения.

— Gracias, seores — каза той и се обърна към смеещата се тълпа. — Бог да благослови вас и Ел Корасон дел Диабло.

Включи джипа на първа скорост. Мускулите в стомаха на Кий започнаха да се разхлабват. Джипът беше изминал само десетина фута, когато Рикардо отново им заповяда да спрат.

— Какво има, другарю? — попита отец Джералдо.

— Тая нощ е бил забелязан самолет да лети ниско над брега. Виждали ли сте го?

— Не — отвърна свещеникът, — но го чух. Съвсем ясно. Преди около час. Ей там. — Той посочи към планините, но няколко градуса встрани от мястото, където бяха скрили машината. — Мислех, че доставя боеприпаси за армията ви.

— Наистина беше така — излъга безцеремонно Рикардо също като свещеника. — В армията на Ел Корасон дел Диабло нищо не липсва, най-вече кураж. Ако се наложи, ще се бием и с голи ръце, додето умрем.

Отец Джералдо му козирува и отпусна спирачката. Оставиха ги да продължат без повече бавене. Никой от тях обаче не смееше да си поеме дъх, докато не се отдалечиха на порядъчно разстояние.

— Браво, падре, отлично се справихте — прошепна Кий от задната седалка. — Дори аз не бих могъл да лъжа по-убедително.

— За нещастие, не за първи път съм принуден да нарушавам една от божиите заповеди, за да спасявам нечий живот.

— Лара, добре ли си?

Тя кимна с пребрадената си глава.

— Дали ще ни спират пак? — гласът, с който изрече въпроса към свещеника, бе приглушен от кърпата.

— Навярно не, но ако се случи, ще се придържаме към предишната версия. Не си вдигайте главата и се правете на опечалена.

— Аз съм опечалена.

От задната седалка Кий й напомни да държи пистолета готов за стрелба при необходимост. Тя кимна в знак на съгласие, но не добави друго.

Някога населението на Сиудад Сентрал бе надхвърляло един милион жители. Кий се съмняваше, че и половината от тях живееха в него в момента. Въпреки късния час, градът изглеждаше твърде безлюден. Улиците бяха тъмни, обичайна гледка за повечето столици след полунощ. Но тези улици бяха не само мрачни и притихнали — те бяха мъртви.

Зданията, помещавали преди процъфтяващи фирми и приятни домове, сега представляваха белязани от сраженията скелети, почти всеки прозорец в града беше закован с дъски. През малкото останали открити не се процеждаше никаква светлинка. Моравите, неизпотъпкани от вилнеещите мародери, тънеха в тъжно запустение. Пълзящите растения и бурените растяха на воля. Джунглата си възвръщаше земите, които й бяха принадлежали, дълго преди човекът да се впусне да я облагородява.

По стените, оградите и изобщо на всевъзможни места бяха изподраскани надписи в подкрепа на една или друга хунта. Единствената допирна точка между различните групировки изглежда беше общата им омраза към Съединените щати. Президентът бе окарикатурен в най-невероятни отблъскващи и унизителни пози. Американското знаме бе поругано по безброй начини. Кий бе попадал в редица страни, враждебно настроени към Щатите, но никога не бе чувствал такава непримирима ненавист, както тук, където тя се просмукваше подобно смрад от разрита клоака.

— О, боже господи!

Ахването на Лара накара Кий да премести очи по-нататък. От жицата между два светофара висеше тялото на обесена за врата жена. Устата й зееше отворена като черна дупка и гъмжеше от мухи.

— Това е работа на Ел Корасон — обясни свещеникът на ужасените си спътници, когато минаваха под люлеещия се труп. — Монтесангренските жени се ценят в армията. Те също отбиват военна служба, независимо от пола си. Ако ги хванат в нарушение, съдят ги не по-малко сурово от мъжките им колеги.

— А тя за какво престъпление е била наказана? — гласът на Лара беше пресипнал от отвращение.

— Разобличили са я като шпионка, издавала тайни на Ескавес. Отрязали са й езика. Удавила се е в собствената си кръв. После са я окачили на това оживено кръстовище. За назидание на всеки, който посмее да се опълчи срещу Ел Корасон дел Диабло.

При мисълта за рисковете, на които се излагаше, за да им помогне, Кий вече не обвиняваше отец Джералдо, че скришом си попийва.

— Пристигнахме — каза той и вкара джипа в един ограден двор. — Всичко ще ви се стори променено от последното ви идване, госпожо Портър. Малцина монтесангренци останаха вярващи и не смеят да припарят до църквата. Всеки ден отслужвам литургия, но най-често съм единственият присъстващ. Оттам и празните дискоси за даренията.

Кий слезе и се огледа. Дворът беше заобиколен от три страни с каменна ограда, обрасла с тропически пълзящ гъсталак. Когато отец Джералдо забеляза интереса на Кий към сводестия вход, през който бяха влезли, той каза:

— До преди три години на това място имаше много красива кована порта със сложни плетеници. Беше иззета от метежниците.

— Все едно слушам за Гражданската война, когато армията на Конфедерацията е правила оръдия от железните огради. Ами вашата порта в какво беше превърната от бунтовниците?

— В колове. Отсякоха главите на генералите от армията на Ескавес, набучиха ги на коловете и ги наредиха на градския площад, докато изгниха. Това стана малко след вашето заминаване, госпожо Портър.

Тя нито трепна, нито пребледня, нито припадна.

— Бих искала да вляза вътре — промълви с равен глас. — Бях забравила колко жестоко хапят комарите тук.

Кий се възхити на твърдостта й. Може би преживяната по-рано вечерта опасност, в съчетание с всички видени зверства на войната, я бяха накарали да обръгне. После си напомни, докато носеха багажа си към свещеническия дом, че тя лично бе минала през подобно изпитание.

Една от оградените стени беше двойна, тъй като отделяше църквата от улицата. Тя се издигаше и с две-трети по-високо от останалите, които бяха вътрешни. В типичен за испанската архитектура стил, храмът беше снабден с камбанария, макар че камбаната липсваше.

Друга от стените образуваше външната стена на училището, за което отец Джералдо тъжно обясни, че вече не се използвало.

— Исках да проповядвам катехизиса, но различните хунти държаха да втълпяват на децата стремеж към насилие и жажда за мъст, които са несъвместими с Христовото учение. Калугерките бяха предани, но се бояха за живота си. Родителите, пред заплахата да бъдат екзекутирани, се страхуваха да изпращат децата си на училище. Накрая учениците намаляха до нула. Затворих училището и подадох молба в Щатите монахините да бъдат преназначени. Толкова много духовници бяха избити, че всички до един напуснаха. Известно време в празното училище бяха настанени сираци. Имаше ги с десетки, все жертви на войната. Родителите им или бяха загинали, или ги бяха изоставили, за да се присъединят към метежниците. Един ден дойдоха войници с камиони и откараха децата на друго място. Никой не пожела да ми каже къде.

— А тук — добави той и отключи масивна дървена врата, — живея аз и изпълнявам жалката си служба, доколкото е възможно.

Свещеническата обител се стори ужасно тясна на Кий, но той бе свикнал да мери пространствата според небето. Стаичките бяха като зайчарници със скосени прозорци и ниски тавани с голи греди. Кий трябваше да се привежда, за да не си удря главата в горните прагове на вратите. Раменете му едва не се отъркваха в стените на сумрачните коридорчета. Носовете на ботушите му неведнъж се закачаха в ръбовете на грапавия, каменен под.

— Съжалявам — каза свещеникът, когато Кий се спъна и се блъсна в една стена. — Обителта е била построена от и за европейски монаси с доста по-нисък ръст.

— Нищо чудно тогава, че са прекарвали времето си в молитви. Просто не е имало място за друго.

До една врата отец Джералдо се спря и им направи път да минат пред него.

— В кухнята съм приготвил нещо за хапване. Ще се зарадвате, като разберете, че е била модернизирана през петдесетте години.

Според съвременните американски представи кухнята беше печално допотопна, но в сравнение с останалите помещения, ги беше изпреварила с векове. Седнаха около кръгла маса и отец Джералдо им поднесе плодове, сирене, хляб и парченца консервирана шунка, изпратена контрабандно от негов роднина в Щатите. От уважение към оскъдните му запаси, те ядоха пестеливо.

— Водата уж се стерилизира, но аз я преварявам за всеки случай — каза той и извади една кана от хладилника. Пусна им по резенче лимон в чашите. Нямаше лед. Сложи на масата и бутилка с ямайски ром. Едва след като Кий си наля от него, свещеникът също си сипа.

— Помага ми да заспя — обясни той с глуповат вид. Лара прояви достатъчна учтивост и изчака да се нахранят, преди да повдигне въпроса за гроба на дъщеря си.

— Откъде ще започнем търсенето, отче Джералдо?

Той ги изгледа притеснено.

— Мислех, че може да имате план. Моите питания доведоха до задънена улица. Това не означава, че не съществуват сведения. Просто никой не желае да ги даде.

— Все тая — обади се Кий.

— За съжаление, да.

Лара обаче не се обезкуражи.

— Искам първо да претърсим американското посолство.

— Но там няма жива душа, госпожо Портър. След плячкосването му от години стои празно.

— Помните ли помощника и преводача на съпруга ми, Емилио Санчес Перон?

Кий бе обиколил почти цяла Централна и Южна Америка и беше запознат с обичая да се прибавя моминското име на майката за установяване на самоличността.

— Смътно — отвърна свещеникът. Той отново си доля от рома, по пресмятанията на Кий това беше третата му чаша. — Доколкото се сещам, беше мълчалив и сериозен младеж. Слабичък такъв. С очила.

— Точно този е Емилио. Да сте го виждали или чували?

— Мислех, че е загинал при нападението на посолството.

— Името му не беше в списъците на пострадалите.

— Може да е било пропуснато.

— Давам си сметка, че не е изключено — каза Лара, — но все се надявам, че е още жив. Библиотеката на посолството го привличаше най-много. Когато не беше на работа, киснеше непрекъснато там. Знаете ли дали е била претършувана наред с другите помещения?

Отец Джералдо сви рамене.

— На бунтовниците рядко им остава време за развлекателни четива — отвърна той със закачлива усмивка. — Но не бих се учудил, ако са вилнели и в библиотеката. Не съм ходил натам, но доколкото чух, цялата сграда е била разрушена.

Лара така очевидно се обезсърчи, че сърцата на събеседниците й се свиха от жалост.

— Ами смъртният акт на Ашли? — попита Кий. — Нали все някой лекар трябва да го е подписал преди да бъде погребана?

— Съществува подобна вероятност — съгласи се отчето. — Ако не е бил унищожен, ако името на лекаря е вписано в акта и ако успеем да го открием, може и да знае къде е заровено тялото й.

Лара въздъхна.

— Изглежда безнадеждно, нали?

— Тая вечер, да. — Кий се изправи и й помогна да стане от стола. — Каталясала си. Тя къде ще спи?

— Първо искам да ида до тоалетната, моля.

— Разбира се. — Отец Джералдо посочи към тясно коридорче. — Натам.

Докато Лара беше в тоалетната, която за щастие бе снабдена с канализация, Кий и отчето изпиха по още едно питие.

— Щом са ви толкова вързани ръцете тук, защо не се върнете у дома? — попита Кий. — Едва ли биха отказали да ви преназначат, при положение че маса мисионери са били избити.

— Дал съм обет на бога — отвърна той. — Може да не върша кой знае какво, но едва ли ще съм по-полезен и другаде.

Надигна чашата с рома и жадно отпи. Отец Джералдо беше наясно, че в Щатите ще го отлъчат от Църквата и ще го въдворят в болница за алкохолици. Оставането му в раздираната от войни Монтесангре представляваше самоналожено наказание за слабостта му.

— Може да загинете, ако не се махнете.

— Прекрасно съзнавам това, господин Такет, но бих предпочел да умра като мъченик, отколкото като кръшкач.

— Аз пък предпочитам изобщо да не умирам — рече меланхолично Кий. — поне засега не.

Отчето го загледа с подновено любопитство.

— Католик ли сте, господин Такет?

Кий се изкиска при тази мисъл. В Идън Пас дори нямаше католическа черква. Няколкото католически семейства в града изминаваха по двайсетина мили, за да отидат на богослужение. Към тях се отнасяха с малко повече търпимост, отколкото към евреите и бяха гледани накриво от протестантите в родното му място, където повечето хора погрешно смятаха, че щом си американец, значи неизбежно си християнин.

— Възпитан съм като методист, но не им придирям за това. Сторили са каквото са счели за нужно. Бях истински бич божи за всеки неделен учител, който имаше нещастието да ме включи в класа си. Отстраних всичките им съмнения в съществуването на дявола. Аз съм живо доказателство, че Луцифер не е измислица и действително процъфтява. Става ли дума за добродетели, хич не ме търсете.

— Не ви вярвам. — Отчето вдигна чашата си и заговори, взрян в рома: — Не съм особено добър свещеник, но не съм забравил на какво са ме учили. Още мога да вниквам в душите на хората и да преценявам характера им, и то доста точно. Само един смел и състрадателен човек би довел госпожа Портър тук, особено като се имат предвид взаимоотношенията й с вашия брат.

Кий остави забележката без коментар и се надвеси над масата, за да може да говори шепнешком. Водата течеше в тоалетната, но не искаше Лара да го чуе.

— Щом твърдите, че умеете донякъде да предугаждате човешкия характер, смятате ли, че оня войник на пътя се хвана на тъпотиите, дето му надрънкахте?

— Водата в тоалетната спря да шуми. — Отчето пресуши чашата си.

— Не.

Отец Джералдо и Кий си размениха втренчени погледи, наситени със скрит смисъл. Лара се присъедини към тях, капнала от умора.

— Време е за лягане — рече Кий и се изправи.

Отчето ги поведе през лабиринт от коридори. Влезе в една килийка, усмихна се насърчително на Лара и посочи към прозореца.

— Гледа към двора. Мислех, че ще ви хареса. Но все пак не забравяйте мрежата против комари.

Тя сякаш не забеляза, че легълцето под разпятието е тясно, че единственото осветление идва от слаба, гола крушка, висяща на тавана, че стаичката е задушна и гореща и че вместо гардероба на стената са наредени три дървени закачалки.

— Много ви благодаря, отче Джералдо. Излагате се на страхотен риск, за да ми помогнете. Никога няма да забравя това.

— Дребна работа, госпожо Портър. Тази църква неведнъж се е радвала на вашата щедрост, въпреки че не сте католичка.

— Възхищавах се на усилията, които полагахте. Те притъпяваха съмнителните подбуди на църковните догми.

Той се усмихна измъчено.

— Спомням си, когато дъщеря ви се появи. Точно този ден навестявах болните из отделенията, научих, че току-що сте родили и се отбих в стаята ви, за да изкажа поздравления.

— Спомням си. Бяхме се срещали по разни светски събирания, но беше много мило от ваша страна да ме посетите.

— Тогава за първи път ви видях да се усмихвате — отбеляза той. — Имаше за какво. Дъщеря ви Ашли беше изключително красиво бебе.

— Благодаря.

Отчето взе ръката й. Стисна я лекичко, каза лека нощ и излезе. След напомнянето за раждането на дъщеря й тя изглеждаше мъничка и изоставена, сякаш се бе смалила от мъка. Кий изпита желание да облекчи скръбта й, да я докосне състрадателно и разбиращо като свещеника, но ръцете му останаха прибрани до тялото.

— Пистолетът при тебе ли е? — попита той.

— Пъхнах го в чантата при фотоапарата.

Дръжката й бе провесена на една от закачалките до стената. Кий извади огромния револвер и й го подаде.

— Легни си с него. Нито за миг не го оставяй.

— Да не би отец Джералдо да ти е казал нещо, което аз не знам? Опасност ли ни грози?

— Мисля, че в нашето положение трябва да бъдем подготвени по-скоро за лошо, отколкото за добро. Ако успеем да се измъкнем без проблеми, ще извадим късмет. — Кимна към нара й. — Опитай се да поспиш. Утре ни чака дълъг ден. Ще почнем от посолството.

Тя го прониза с такъв поглед, че той се почувства неловко.

— Кажи ми истината, Кий — промълви тихо. — Не ме щади, като че съм дете. Според теб, начинанието ни е вятър работа, нали?

Наистина смяташе, че са тръгнали за зелен хайвер, но сърце не му даваше да й каже. Отец Джералдо бе потвърдил предположението му — че войниците ги бяха пуснали в града, за да научат повече за тях и за целта на идването им, а не защото вярваха и дума на измишльотините му за вдовицата и нейния смахнат зет.

Кий беше убеден, че ще извадят страхотен късмет, ако изобщо се измъкнат живи от Монтесангре. Дълбоко се съмняваше, че ще успеят да се качат невредими на самолета и да отлетят с ковчега на Ашли Портър, понесли останките й.

Но въпреки, че не можеше да събере сили и да й признае истината, не желаеше да накърнява интелигентността й с нелепи лъжи. Намери компромисно решение и просто отбягна темата.

— Почини си, Лара. Аз ще сторя същото.

Вместо да си легне, той се върна в кухнята, където прави компания на отец Джералдо, докато свещеникът се напи до забрава. Кий го остави да хърка, пльоснат върху масата, и откри походно легло в стаичката от другата страна на коридора срещу Ларината. Съблече се по бельо, пъхна се между грубите чаршафи от платно и се унесе в неспокойна дрямка, настроил уши за всеки шум.

Сигурно беше заспал по-дълбоко, отколкото си мислеше, защото изведнъж някой го разтърси за рамото и той се сепна. Машинално грабна Беретата, освободи предпазителя и се изправи в леглото.

Лара стоеше до него, измита, сресана и напълно облечена, ръката й беше замръзнала във въздуха близо до рамото му. Дулото на пистолета беше на сантиметри от лицето й.

— Господи! — отдъхна си отривисто Кий. — За малко да те убия.

Тя беше разстроена и бледа.

— Извинявай, че те стреснах. Няколко пъти извиках името ти. Но… но ти не… не се събуди, докато не те докоснах…

Гледаха се втренчено в утринния здрач. Тежкият, влажен въздух се дишаше все по-трудно. Гърдите й се повдигаха и спускаха от усилие по някое време през нощта той бе изритал завивката си. Рукналата между космите на гърдите му пот се беше стекла по ребрата, надолу по корема и се беше събрала в ямичката на пъпа. Гащетата му отпред бяха издути от ерекция колкото телеграфен стълб.

— Седем часът е. — Тя се беше задъхала, сякаш току-що бе пробягала цяла миля нагоре по някой хълм. Обърна се и избяга.

Кий остави пистолета, похлупи лицето си с двете ръце и ги прокара по изпитите си, брадясали страни. Сутрешните ерекции не бяха необичайно явление, но тази беше особено силна.

Навлече дрехите си, без да откъсва очи от отворената врата, през която Лара припряно се беше оттеглила.

 

 

— Прав си. Тук няма нищо.

Лара подритна от пътя си парче мазилка, свлечена от тавана, поразиите, нанесени в библиотеката на американското посолство, не се поддаваха на описание. Кристалният полилей лежеше разбит върху каменните плочки на пода, от който бяха задигнати обюсонските ръчно тъкани килими, красели го някога. Рафтовете бяха опоскани. Купчините пепел бяха нямо свидетелство за съдбата на книжните томове.

Знамето, стояло в ъгъла, беше разкъсано на парчета, по ламперията на стените бяха надраскани със спрей всевъзможни хули по адрес на Съединените щати. Нито един от високите прозорци не беше оцелял. Очевидно по тавана бе стреляно, защото по пода бяха пръснати късове мазилка и натрошени гипсови корнизи. Мебелите бяха иззети. Сред отломките сега се бяха настанили влечуги и птици.

— Съжалявам, госпожо Портър.

— Вие не сте виновен — каза тя на отец Джералдо, който се навърташе край нея. Беше блед и изнурен, кожата на лицето му имаше пръстен оттенък, очите му бяха кръвясали. Ръцете му трепереха така неудържимо, че едва смогна да изпие кафето, което бе сварила преди да тръгнат от дома му. Престори се, че не забелязва как долива чашата си с ром. — Вие се опитахте да ме предупредите, че ще заваря нещо подобно.

— Искате ли да видите някое от другите помещения?

— Кабинета на Рандъл, моля.

— Само че по-бързо — каза Кий.

Той стоеше до един прозорец, долепен към стената. Можеше да гледа навън, без да го засекат. Бяха облечени с дрехите, приготвени от отчето предната вечер, а джипа оставиха в една странична улица и едва тогава влязоха. Въпреки това и двамата с Лара се съмняваха, че маскировката им би заблудила някого, ако се вгледа по-внимателно в тях.

Кий беше взел пушката със себе си. Пистолетът му беше затъкнат в колана на панталона. От мига, в който бяха прекрачили прага на опустошената сграда, той проявяваше по-голям интерес към онова, което ставаше на улицата, отколкото към евентуалните й разкрития вътре.

Извърна глава от прозореца.

— Един и същи джип минава вече три пъти. В него има двама войници. Развяват знамето на Ел Корасон. Не ми харесва привидната им безгрижност.

— Няма да се бавим — обеща тя и с отчето се запромъкваха през развалините към изхода на библиотеката. Кий ги последва, но продължи да поглежда през рамо, докато се изкачваха по стълбите към бившия кабинет на посланика.

— Чакай! — извика предупредително той, когато Лара посегна към затворената врата. Тя отдръпна ръката си и той се приближи с пушката. — Стойте настрана. — Двамата с отчето опряха гърбове в стената и му направиха път. Кий се притисна към Дара и с цевта на пушката блъсна вратата.

Поколеба се още няколко секунди и обясни:

— Само тази врата в цялата сграда беше затворена. Можеше да има поставена бомба.

Тя го заобиколи и пристъпи в стаята. Някога обзаведена като кабинет, който да приляга на един американски посланик, сега помещението беше съсипано подобно на библиотеката. Писалището още стоеше на мястото си, но бе така разбито, че едва се крепеше, по повърхността му личаха белези от нож; с който вероятно бяха накълцали и коженото кресло. От разрезите стърчаха бели памучни фъндъци от тапицерията. Барчето с напитките беше разграбено, уотърфордските гарафи и стъкленици бяха изпочупени в отсрещна та стена.

Отец Джералдо въздъхна тъжно.

— Излиза, че кабинетът на съпруга ви не е бил пожален. — Той се запъти към вратата, но Лара протегна ръка и го хвана за ръкава.

— Почакайте. Може и да не е така. — Тя отиде в дъното на стаята до някакъв бюфет, който изглеждаше непокътнат. Отвори една от преградите и ахна.

— Вижте. Книжа и папки. — Прелисти един документ. — Написани са на испански, но като че имат служебен характер.

Отец Джералдо надникна през рамото й.

— Търговско споразумение. — Зачете нататък. — В основни линии за размяна на нерафинирана захар срещу оръжие. Датирано е броени дни преди организирането на преврата, така че едва ли може да послужи за нещо.

— Явно на някого служи. — Тя бръкна по-навътре в бюфета, извади чифт очила за четене и ги показа на свещеника.

— Приличат на…

— Емилио носеше подобни — довърши изречението тя с развълнуван глас. — Знаех си! Знаех си, че ако е жив…

Внезапно Кий се спусна към нея и запуши устата й с ръка. Махна на отчето да мълчи и кимна към вратата, която бяха оставили отворена.

— Там има някой — изрече само с устни той. Направи знак на Лара да се спотаи зад бюфета. Тя непреклонно поклати глава и тръгна към вратата. Той я сграбчи отзад за широката рокля и я закова на място. Вбесена, тя се извърна рязко и му метна кръвнишки поглед. Но като срещна неговите озверели очи, мигом се сви и изпълни нареждането му да приклекне в края на бюфета. Отец Джералдо коленичи до нея.

В този момент и тя долови тихо прокрадващите се стъпки зад вратата. Кий се промъкна досами нея. Беше подпрял пушката до писалището, но държеше пистолета насочен пред себе, сякаш хич не би се поколебал да го използва.

Ами ако са подплашили Емилио? Ами ако ги е чул и от страх за живота си се е скрил в друга стая? Беше почти момче, а им служеше вярно и на двамата с Рандъл. Може би знае къде се намира гробът на Ашли. Току-виж Кий с неговите разрушителни рефлекси го застреля моментално, щом се появи на вратата.

Лара затаи дъх и се ослуша. Без съмнение, стъпките се приближаваха, макар че онзи, който се прокрадваше, всячески се стараеше да не го усетят. От време на време се спираше, сякаш и той непрекъснато се ослушваше. Накрая шумът заглъхна. Освен ако не я мамеха ушите, лицето бе застанало до самия праг и изчакваше, както бяха постъпили те, преди Кий да блъсне вратата с цевта на пушката си.

Лара гледаше ужасена как той насочва пистолета натам.

На прага нещо се раздвижи.

Лара скочи и се втурна напред.

— Емилио, пази се!