Сандра Браун
Пламъци (13)

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

— Какво обичате, моля? — Когато Лара се обади от вратата, Дарси се обърна. Отблизо не изглеждаше толкова съвършена, колкото й се бе сторила на подиума в училищната зала. Около очите й имаше пачи крачета, а по челото й бяха очертани бръчки. Беше изкусно гримирана, но лицето й носеше явни следи от нередовен живот и дълбоко загнездено недоволство.

Лара си бе създала доста неласкаво мнение за характера на Дарси Уинстън, но от опит знаеше, че не е справедливо да се робува на предразсъдъци. Мъчейки се да се държи открито, тя се усмихна и протегна ръка.

— Здравейте, госпожо Уинстън, аз съм Лара Малори.

Дарси въпросително повдигна едната си тънко подчертана с молив вежда. Лара обясни откъде я познава.

— Чух ви да говорите на градското събрание. Бяхте изключително убедителна.

Дарси отново реагира само със свиване на веждата. Лукаво стрелна Лара с очи, като очевидно се опитваше да разбере какво й е известно за нейния „нападател“.

Лара се обърна към девойчето, което стоеше до майка си.

— А вие сте Хедър, нали?

— Да, мем.

— Приятно ми е да се запознаем, Хедър.

— Благодаря.

— Заради Хедър сме тук — каза Дарси.

— О? Какво има?

— Искам да й предпишете хапчета против забременяване.

— Майко!

Момичето беше потънало от срам и Лара не го винеше за това. За съжаление, Дарси се очертаваше точно каквато Лара си и я представяше. Първокласна мръсница. За да спести по нататъшните унижения на Хедър, Лара попита:

— Нанси, кой кабинет за прегледи е готов?

Нанси гледаше втренчено Дарси с кисело изражение.

— Трети.

— Благодаря. Хедър? — Усмихната, Лара открехна вратата и я задържа пред момичето. Дарси се помъкна подире му.

— Госпожо Уинстън, вие можете да останете тук, където ще ви бъде по-удобно. Нанси ще ви зададе някои въпроси, за да открием картон на Хедър. Ако желаете, може да ви донесе нещо за пиене, докато чакате.

— Тя е моя дъщеря. — тонът й недвусмислено подсказваше, че е свикнала да сплашва хората и да постига своето.

— Но клиниката е моя — отвърна Лара с подобаващо високомерие. — Хедър е моя пациентка. Уважавам и защитавам правото на пациентите ми да съхраняват тайните си.

Без да продума повече, затвори вратата пред начумереното лице на Дарси и въведе момичето в кабинета. Остави го с Нанси, която щеше да се погрижи да го съблече, да му надене халат и да го претегли на кантара, преди да му измери кръвното и да му вземе проби от кръв и урина.

Нанси извика Лара от личния й кабинет с леко почукване на вратата. Оттегляйки се към чакалнята, Нанси прошепна:

— Как да я усмиря тая дива котка?

— Дай й да изяде един плъх.

Нанси вдигна палец нагоре. Влезе в помещението за прегледи, където Хедър боязливо седеше върху крайчеца на масата.

— Всичко наред ли е?

— Нормално, предполагам. Не обичам да ми боцкат пръста.

— И аз.

— Е, по-добре е отколкото да ти вземат кръв от вената. Мразя иглите.

— И аз не ги долюбвам.

— Но вие сте лекар.

— Все пак съм човек.

Момичето се усмихна поуспокоено.

— Кога започват репетициите на мажоретния състав?

— Откъде знаете, че участвам в него?

— Клубът на запалянковците ми изпрати заявление за членство. — Лара прегледа тъпанчетата й с отоскоп. — Видях снимката ти.

— От другата седмица.

— Толкова скоро? Кажи „а“. — С една шпатула притисна езика на Хедър и надникна в гърлото й. — Училището се открива едва след месец.

— Аааа. Да, ама ние искаме да станем добри. Миналата година спечелихме доста награди.

— А сега преглътни. Някаква болка тук? — попита Лара и опипа шията на Хедър.

— Не, мем.

— Чудесно. Пази си гърлото. Ако усетиш да те дразни, веднага ми се обади. На викачите редовно им прегракват гърлата и ги болят сливиците.

— Разбира се.

Лара вдигна халата и постави слушалката под лявата гърда на Хедър. Момичето изохка.

— Знам, че е студена — извини се Лара с усмивка. Преслуша сърцето й и се премести откъм гърба, за да чуе дробовете. — поеми няколко дълбоки глътки въздух през устата, моля. Добре. — След малко отново застана пред момичето. — Менструацията ти редовна ли е?

— Да, мем.

— Обилна ли е?

— Само през първия и втория ден. Сетне не.

— Имаш ли болки?

— Да. Направо кошмарни.

— Взимаш ли нещо?

— Мидол, аспирин. Такива работи.

— Помагат ли ти?

— Няма да умра — отвърна и се ухили.

Лара нагласи Хедър възможно най-удобно върху масата и извика Нанси от чакалнята, за да й помогне да прегледат гърдите и тазовата кухина.

— Ама че е гадно — каза Хедър, когато Лара пъхна краката й в стремената.

— Да, знам. Опитай да се отпуснеш.

— Лесна работа — подметна насмешливо Хедър, като видя Лара да отваря разширителя.

Щом свърши, остави Хедър да се облече и се върна в кабинета си. Хедър също дойде след няколко минути. Лара й посочи дивана и седна до нея, създавайки по-скоро приятелска, отколкото болнична атмосфера.

— Защо искаш да взимаш хапчета против забременяване, Хедър?

— Тя ме кара.

— Майка ти?

— Бои се да не забременея.

— Съществува ли такава вероятност?

Хедър се поколеба.

— Ами, предполагам. Искам да кажа, имам приятел… и ние, нали знаете.

— Не те питам от любопитство — рече й внимателно Лара. — по принцип не правя морални оценки на никого. Аз съм лекар и просто трябва да реша кое е най-добро за пациента ми. Единственият начин, по който мога да го осъществя, е да събера възможно повече сведения за него. — Тя млъкна, за да могат думите й да проникнат в съзнанието на момичето, и едва тогава попита: — Имате ли полови сношения?

Хедър сведе очи към здраво сключените си ръце.

— Още не. — после скришом хвърли поглед към затворената врата. — Тя си мисли, че вече сме опитали. Казах й, че не сме, но тя не ми вярва.

Веднъж започнала, тя не можеше да спре, думите се застъпваха в бясна надпревара да излязат от устата й.

— Веднъж ни хвана да се натискаме с Танър в дневната. Нищо не правехме, искам да кажа, аз си бях свалила блузата и сутиена, а Танър си беше махнал ризата, но тя така скочи, като че бяхме абсолютно голи и ни е спипала баш на местопрестъплението.

Внезапно стрелна Лара с поглед.

— О, боже, извинявайте. Не исках да прозвучи по този начин. Нямах предвид вас и сенатора Такет.

— Не ви се сърдя — отвърна тихо Лара. — Става дума за теб, не за мен. Когато майка ти ви завари с Танър, тя си извади погрешно заключение, така ли?

— Меко казано, направо побесня — продължи Хедър и завъртя очи. — Така се разфуча, че събуди баща ми. Той се втурна долу с пистолета си, мислейки че къщата ни отново е нападната. — Прибра назад цяла шепа от лъскавата си кехлибареноруса коса. — Беше истински ад. Танър непрекъснато им повтаряше, че в никакъв случай не би допуснал да пострадам, но майка ми го изгони от нас и оттогава не ми разрешава да се виждам с него. Направо ме довърши. Прибра ми ключовете от колата барабар с телефона.

В очите й бликнаха сълзи.

— По-добре да бях в Сибир. Толкова е ужасно! Отгоре на всичко нищичко не съм сторила! Тя ме гледа, като че съм… като че съм някаква долна курва. Татко се опита да заглади нещата, но тя нито забравя, нито прощава. Милион пъти й казах, че съм още девствена. На практика де. Танър е вкарвал пръста си, но не…

Лара кимна разбиращо.

— Но майка не вярва и това си е. Тая сутрин ми каза, че ще ме води при вас и че ще започне да ме тъпче с хапчета против забременяване, независимо дали ми харесва или не. Щом съм щяла да се чукам с който ми падне, поне нямало да й натреса някое внуче.

Лара съчувстваше на момичето, защото отношението на Дарси й напомняше за нейните родители. Те непрекъснато й повтаряха: прави-струвай, но гледай да не те хванат и да не ни изложиш. Хедър подсмъркна сълзливо. Лара й подаде кутия с книжни кърпички.

— Толкова ми е мъчно за Танър. Той ме обича. Наистина ме обича. И аз него също.

— Сигурна съм.

— Толкова е мил с мен. Не е като нея. Да се скъсам от престараване, все не мога да й угодя.

Лара изчака Хедър да се изсекне шумно, после каза:

— Не виждам пречка да ти предпиша хапчетата. Здравето ти е в съвсем добро състояние.

— От тях ще надебелея, нали?

Лара се усмихна:

— Увеличаването на теглото може да се появи като странично действие, но според мен то няма да представлява проблем за такава дейна и енергична млада жена като теб. — Взря се сериозно в лицето на момичето. — Освен физическата страна на въпроса, искам да бъдеш и психически подготвена за тази стъпка. Убедена ли си, че точно това желаеш, Хедър?

Очите й отново се стрелнаха към вратата.

— Да, убедена съм. Танър обеща да ме пази, но ако и аз вземам хапчета, няма опасност да забременея.

— Само помни, че хапчетата не осигуряват защита срещу болестите, предавани по полов път. Ако смяташ да водиш активен полов живот, бих ти препоръчала да използваш винаги презерватив, дори да си с постоянния си приятел. Убеждавай и съучениците си да правят същото.

Тя попълни рецептата и двете се запътиха към чакалнята. Дарси нетърпеливо разлистваше някакво списание. Захвърли го веднага, щом влязоха.

— Е?

— Предписах рецепта на Хедър за орални контрацептиви и й казах да дойде пак след шест месеца, за да се уверим, че всичко е наред. Разбира се, тя ще ми се обади, ако почувства някакви отрицателни странични явления или неразположение.

— Много се забавихте.

Лара нямаше намерение да се оправдава:

— Дъщеря ви е прелестна млада жена. Беше ми приятно да разговарям с нея. Което ме навежда на мисълта, че бих искала да проведа някои здравни образователни програми в училище. Дали господин Уинстън, като председател на училищното настоятелство, би се съгласил да изслуша предложенията ми?

— Питайте него.

— Така и ще направя — каза вежливо Лара, въпреки резкия отговор на Дарси. — Ще го потърся веднага, щом започне срокът.

— Как следва да уредя сметката?

— Нанси ще се погрижи за това. — Лара се обърна към Хедър. — Желая ти успех в мажоретните изяви. Ще те гледам от трибуните.

— Благодаря ви, д-р Малори. Ще ви махам. — Тя се захили и добави: — Още не мога да си пречупя езика и да викам на жена „доктор“.

 

 

Бяха през няколко улици от клиниката, когато Дарси наруши враждебната тишина, която се беше възцарила между нея и дъщеря й.

— Вие двечките ми се видяхте доста гъсти на тръгване.

— Симпатична е.

Дарси подигравателно изсумтя.

— И Кларк Такет си е въобразявал същото, докато не му е изяла главата. Тя е един боклук и нищо повече. Истинска напаст.

Хедър се извърна към прозореца.

Язвителността на Дарси произтичаше главно от ревност. Не бе очаквала, пък и не искаше Лара Малори да е толкова обаятелна. Беше се оказала самоуверена и изискана. Във всеки подсъзнателен жест се долавяше добро възпитание и светски опит. Изглеждаше така дяволски спретната, че накара Дарси да се почувства, сякаш не се е къпала с дни. Беше стройна като фиданка и вероятно нямаше и грам тлъстина по бедрата си. Косата й бе гъста и лъскава, по кожата на лицето й липсваха разширени пори и беше гладко опъната. От женска гледна точка, притежаваше много качества за завиждане.

Но какво толкова би харесал у нея един мъж, особено Кий Такет? Фигурата й не беше съблазнителна. Имаше по мъжки открит поглед. Дали пък очите й не придобиваха сластен блясък, когато беше с любовник?

След като взе решение да посети Лара Малори, Дарси трябваше да го отложи с една седмица, преди да го осъществи. Хедър и Танър й бяха предоставили идеален претекст, но после детенцето на Ленард почина и градът пощръкля. Всички се бяха вторачили в Лара Малори. Дарси прецени, че ще е по-разумно да изчака суматохата да се уталожи. Искаше да се запознае лично и съвсем отблизо с д-р Малори, но без целият град да гръмне, че проявява любопитство към нея.

Лара Малори ли беше последното завоевание на Кий? По дяволите, така и не успя да разплете загадката. Лекарката изглеждаше прекалено хладна за буйния нрав на Кий, но кой знае, понякога външността лъже. Човешкият вкус е непредвидимо нещо, особено към жените, който е неповторим за всеки мъж.

Накрая излезе така, че единственото, което Дарси получи от срещата си с Лара, беше сълзливото възхищение на Хедър от съперницата, отнела й вероятно Кий. Не че би могла да претендира за него. Беше я забърсал в един бар и бе преспал с нея само веднъж, но тя твърдо вярваше, че имат бъдеще като любовници. Без намесата на друга жена, то й беше в кърпа вързано. Лара Малори можеше да прецака цялата работа.

— Говорихте ли си за мен? — Дарси свадливо попита Хедър. — Бас държа, че яко си ме натопила.

— Не съм.

— Какво й каза?

— Нищо. Само най-общи неща.

— Защо тогава се бавихте толкова дълго?

Хедър въздъхна с юношеско смирение:

— Говорихме си за мажоретния състав, за менструациите ми, за Танър, за воденето на активен полов живот и така нататък.

— Тя какво ти каза за воденето на активен полов живот?

— Каза, че не прави морални оценки на никого.

— Поне не е лицемерка. Все едно хърбел да се присмее на щърбел, нали?

— Предполагам.

— Аз пък си мислех, че ще ти изнесе лекция против взимането на хапчета против забременяване в твоята възраст.

— Не — отвърна уморено Хедър. — Говори ми само за презервативите.

— Презервативи ли?

— Ъхъ. Мамо, моля те, може ли вече да ми върнеш телефона?

— И какво каза докторката за презервативите?

Хедър й хвърли разбунтуван поглед, после бързо издекламира:

— Че още били най-доброто защитно средство срещу болести и че ако аз и приятелите ми спим с гаджетата си, винаги трябва да ги използваме.

— Каза ти да имаш презерватив подръка, ако току-виж срещата ти завърши със секс?

— Нещо подобно — отвърна Хедър и безразлично сви рамене. — Може ли ми върнеш телефона, мамче, моля те? Моля те, а? И ключовете от колата?

В главата на Дарси просветна едно хрумване. Обърна го от всички страни и реши, че си струва да го запомни и обмисли. Усмихна се, възвърнала донякъде самочувствието си и се пресегна над скоростите да потупа коляното на Хедър.

— Разбира се, миличко. Ще си ги получиш, щом се приберем вкъщи. Но нека първо се отбием да хапнем по едно сладкишче с татко ти. Цяла седмица ви се цупя и искам да се реванширам, още сега.

 

 

Буи Кейто отби от шосето по щатската магистрала, която минаваше покрай северната част на мотела „Зеления бор“, където Дарси тъкмо слизаше от кадилака си, последен модел.

— Тая ли е госпожа Уинстън?

— Да. — Джейнълин се обърна да й махне. — познавате ли я?

— Виждал съм я. Кой е това с нея?

— Дъщеря й, Хедър. Тя е едно от най-нашумелите момичета в училище от известно време насам.

— Хубавка е — забеляза Буи и се извърна да погледне двете жени, които в този момент влизаха във фоайето на мотела.

— Много. Понякога помага на баща си в мотела. Срещам я винаги, когато ходим на неделната закуска след църковната служба. Дружелюбна е, отзивчива, и всички я харесват.

Буи се запита дали и дъщерята „се харесва“ като майката. Беше виждал Дарси в акция безброй пъти в „Палмата“, първо вечерта, когато Кий Такет се бе завърнал в града и съвсем наскоро, едва снощи, когато блъскаше билярд с трима пришълци от Шрайн, дошли да се повеселят в града без жените си.

Дарси беше мръсница и всички го знаеха. Както знаеха, че Джейнълин Такет е истинска дама. Затова хората ги гледаха подозрително, щом ги видеха заедно. Сигурно се чудеха какво прави госпожица Джейнълин с някакъв си прост бивш пандизчия като Буи Кейто.

Той също се чудеше. Хем беше благодарен на Кий, хем го проклинаше, задето го беше помолил да я наглежда. Беше му благодарен, защото близостта до Джейнълин му даваше достъп до най-изисканото нещо, до което някога щеше да се докосне. От друга страна, проклинаше Кий, защото това положение бе започнало прекалено много да му се услажда.

Беше му приятно да я вижда всеки ден и то под благовиден предлог. Но блаженството му нямаше да трае вечно. Сто на сто някоя котка щеше да му мине път и край на всичко. Това очакване да се случи неизбежното и неизвестността под каква ли пагубна форма ще му се стовари на главата, направо го караха да се побърква. В момента сякаш се беше преселил в приказките. Лошото беше, че не вярваше в приказки. Те бяха за дечурлигата и глупаците. Беше сигурен, че не е дете, но вече се съмняваше дали пък не е глупак.

Рано или късно щеше да се сгромоляса. Без никакво съмнение.

Да пукне, ако се спре обаче. Ще се възползва от всяка възможност да бъде с нея. Както през днешния ден. Когато дочу, че тя се кани да проверява седми кладенец, скочи в пикапа и се юрна като пощурял към офиса й да не я изпусне.

Свари я тъкмо на тръгване и й напомни, че Кий не иска да остава сама. Каза й също, че камионетката е по-подходящ превоз до кладенеца от нейната малка кола.

Но явно не й беше никак приятно.

Беше напрегната като чи-хуа-хуа, когато стъпва по костилки от праскови и не смееше да го погледне в очите. Вероятно се срамуваше да се размотава насам-натам в компанията на бивш осъден. По дяволите, кой би могъл да я вини за това?

— Нататък става доста друсливо — предупреди той.

— Знам — отвърна рязко тя. — Толкова пъти съм минавала по тия места.

Той не обърна внимание на забележката й и свърна по отбивката. Черният път, по който автомобилните гуми бяха изровили дълбоки коловози, вървеше успоредно на шосето в продължение на няколкостотин ярда. Между тях се намираше мотелът „Зеления бор“. Беше чувал да разправят как преди години Джоди Такет измамила Фъргъс Уинстън и му отнела петролния участък.

Фъргъс дошъл в Идън Пас още като млад с малко наследство и големи мечти. Купил парче земя, което не било кой знае какво на вид, но било обърнато към шосето и за него се носели слухове, че в недрата му има нефтени залежи.

Запознал се с Джоди, която тогава работела при Кларк Такет старши и вече се била прочула като добре осведомен поземлен агент. Джоди го взела под свое крило и му предложила да изпрати геолог от компанията да провери неговия участък и да му даде компетентното си мнение. След няколкоседмични проучвания тя с прискърбие съобщила на Фъргъс, че е малко вероятно в земята му да се крие значително находище на нефт.

Фъргъс, който по това време бил донякъде влюбен в нея, й повярвал, но решил, че трябва да се допита и до още нечие мнение. Прибягнал до услугите на друг геолог, който тъжно го уведомил, че в неговия участък се въдят в изобилие само крякащи жаби.

Фъргъс останал разочарован, но сметнал, че просто бъдещето му не лежи във високо-конкурентната петролна индустрия, а в осигуряването на временен подслон за хората, които се надпреварват в нея. Джоди, която продължавала да се преструва на загрижена приятелка, му казала, че й е страшно мъчно да го гледа как е закъсал с този безполезен имот. Предложила му да го откупи за компанията, на която би послужил за приспадане на данъците. Тогава Фъргъс би разполагал с достатъчно капитал, за да се заеме с построяването на своя мотел.

Доволен, че ще може да се отърве от тая „ялова кокошка“ и да си върне част от вложената сума, той продал земята и всичките права за ползване на минералните й залежи почти без пари, като запазил само участъка срещу шосето, където възнамерявал да издигне мотела си.

Но „яловата кокошка“ на Фъргъс седяла върху черно езеро от гъст нефт. Джоди знаела това, както и геологът на компанията, а също и онзи, когото тя подкупила, за да потвърди лъжата на първия. Мастилото от подписите им върху договора за продажбата още не било засъхнало и „Такет Ойл“ забили сонда там. Когато от нея бликнал кладенец, Фъргъс щял да откачи. Обвинил Джоди и всички Такетови, че са лъжци и мошеници. А когато Джоди се омъжила за Кларк младши, той я клел още по-силно. Но понеже не потърсил съдебна намеса за доказване на твърденията си, че е бил измамен, хората решили, че са голословни и са продиктувани от ревност, задето Джоди го е зарязала в полза на Кларк младши.

Фъргъс построил мотела, който още с откриването си започнал да му носи печалба. Но въпреки, че беше не по-малко луксозен от „Риц-Карлтън“, той никога нямаше да може да се мери по богатство с Джоди Такет. Затова и до ден днешен й имаше зъб.

Буи спря пикапа до верижната ограда, която опасваше кладенеца във формата на квадрат. Слезе и отиде от другата страна, за да помогне на Джейнълин, но докато заобиколи, тя вече беше скочила. Отключи вратата с ключа си.

Помпата, която задвижваше конската глава на сондата, приглушено пухтеше. Преди няколко часа беше идвал да я провери, което правеше всеки ден, освен когато почиваше и сондьорът от другата смяна минаваше на оглед. В момента двамата с Джейнълин не се интересуваха от помпата и резервоарите, а от измервателната кутия с червените, зелени и сини писци, които отчитаха силовото налягане, температурата на газта и обема на добива върху кръгли диаграми, които се подменяха на всеки две седмици. За щастие, измервателната кутия на седми кладенец беше разположена само на няколко ярда от него. А можеше да бъде отдалечена на две-три мили.

След петнайсет минути взе да се чувства като пълен глупак. Привидно нямаше никакви отклонения в седми кладенец. Измервателната кутия работеше нормално. Не се забелязваха никакви пробиви между нея и кладенеца. Всичко изглеждаше абсолютно наред.

— Сигурно си мислите, че съм полудял — измънка той.

— Не мисля така, Буи. Всъщност, ако това ще разсее съмненията ви, ще ви дам официално разрешение да поставите контролен измервател между кладенеца и отчитащото устройство.

Стори му се, че казва така, за да му угоди.

— Добре, ще го пробвам — отвърна, сякаш не беше забелязал нищо. — Да знаете дали на този кладенец е имало разширение за изгаряне на отпадъчната газ?

— И да е имало, било е запушено, когато станаха незаконни. Вече не разхищаваме газ по този начин.

Върнаха се към изхода. Буи заключи вратата след тях.

— Казахте ли на майка си за случая?

— Не.

— Смятате, че не е достатъчно важен?

Тя беше стигнала до вратата откъм своята страна на камионетката и се обърна с лице към него, затулвайки очите си от слънцето с ръце.

— Ще ви бъда благодарна, ако не ми пъхате думите в устата, Буи. Просто тия дни се старая да не тревожа мама с излишни неща.

— Изглеждате наистина хубава, госпожице Джейнълин.

— Какво? — възкликна тя. Ръката й не се помръдна, показалецът й следваше извивката на веждите, а дланта засенчваше очите й.

О, по дяволите. Стана тя каквато стана. Той мушна ръка под шапката си и се почеса по тила. Съвсем нямаше намерение да изрича гласно мислите си. Думите сами се изплъзнаха. А сега трябваше да се обяснява.

— Ами, просто, ъъъ, внезапно ми хрумна колко сте хубава, застанала тъй. Слънцето блести в очите ви, а вятърът развява косите.

Горещият, сух вятър прилепваше дрехите й, така че за първи път, откакто я беше срещнал, виждаше тялото й ясно очертано пред себе си. По негова преценка фигурата й беше много хубава, но той не успя да задоволи докрай любопитството си, защото лицето й се сгърчи и очите й се напълниха със сълзи, които явно не бяха предизвикани от яркото слънце.

— Ох! — изплака тя. — Ох, господи! Направо ще умра!

Реакцията й го уплаши. Само това му липсваше, да го спипат него, пуснатия условно осъден, с разревана жена, дето циври, без да спира, и вика, че щяла да умре. Дълбоко притеснен, той взе да търка потните си длани в панталоните.

— Ей, ама госпожице Джейнълин, не се разстройвайте толкова. — Тревожно се огледа, да не би някой да види я в това окаяно състояние. — Като ви казах… ами, аз не исках да ви обидя. С мен сте в безопасност, можете да бъдете спокойна. Тоест, аз не бих…

— Той може да ви е помолил да ме наглеждате, но това не означава, че трябва да ме обсипвате с комплименти, които не са искрени.

Буи присви очи и наклони глава, не вярвайки на ушите си.

— Какво казахте?

— Няма нужда да ме надзиравате, нито той, нито вие.

— Той? За брат си ли говорите? За Кий?

— Разбира се, че за Кий — отвърна троснато тя. — Откакто ви каза да ме наглеждате, все се мъкнете по петите ми.

— Извинявайте, ако съм ви притеснил, но обещах на Кий да ви пазя и аз държа на думата си. Смятам да се грижа за вас и занапред, докато той не ми каже да престана.

— Аз ви нареждам да престанете. И то веднага. Репортерите си заминаха от Идън Пас. Вече няма опасност да ме приклещят някъде, затова не е нужно повече да се натягате.

— Не съм се натягал, госпожице Джейнълин, беше ми приятно да се разкарвам с вас.

— Мога и сама да се разкарвам! Шофирам от шестнайсетгодишна.

— Да, госпожице, знам, но…

— Освен това мога да отчета показанията на измервателните уреди не по-зле от всеки мъж. При това, сама.

— Сигурен съм, че можете.

— Докато се чувствате задължен да ме следвате навсякъде, поне не е необходимо да ми подхвърляте празни комплименти, над които…

— Не беше празен.

— …Над които после да се надсмивате.

— Да се надсмивам?

— Знам какво мислят мъжете за мене. Според тях аз съм една скумросана стара мома. Мюли каза, че ми се подигравали зад гърба. Искате да се подмажете на брат ми…

— Чакайте малко, дявол да го вземе! — прекъсна я ядосано Буи. — На никого не се подмазвам. Ясно ли ви е? И не набърквайте брат си, защото той си няма хабер защо изтърсих онова, дето го изтърсих. Пък и пет пари не давам за мнението на другите. Имам си свой акъл и ако някой не е съгласен с мене, да върви на майната си. Като ви казах, че сте хубава, не си го изсмуках от пръстите, наистина мислех така. Боже господи! Повечето жени биха рекли: „Благодаря, Буи. Колко мило от твоя страна“ и толкова. Ама не и вие. Не. Вие почвате да търсите под вола теле, защото сте надута и чепата и имате въгърец в задника си колкото целия Далас.

Думите му отекнаха в пространството между тях, преди вятърът да ги отвее.

Но не достатъчно бързо, рече си мрачно Буи. Избухна, а все си мислеше, че с нея това е невъзможно да се случи. Причерня му от яд и езикът му се развърза. Тоя път яко го беше закъсал! Сега ще го уволни и вината ще си е само негова.

Тя стоеше срещу него с ококорени очи, разтреперана и безмълвна. Сълзите бяха превърнали сините й очи във вирчета, толкова дълбоки, че в тях би могъл да потъне цял мъж. През тялото й премина лека тръпка. Тя въздъхна рязко и долната й устна се докосна до зъбите.

Повече не издържаше. Примири се, че и бездруго ще го бесят без вина виновен, наведе глава и я целуна. Поривисто и силно. Нямаше друг начин. Тя всеки момент щеше да почне да пищи. Освен това се боеше, че усети ли вкуса на устните й, може да го омае. Току-виж пак стори някоя глупост и го тикнат в затвора.

В мига, в който се отдръпна от нея, обърна я кръгом и я напъха в кабинката. Той се качи от другата страна, запали шумния двигател, превключи стържещите скорости и насочи камионетката по дълбоко изровения път.

Пътуваха, без да продумат, чак до грозното здание на управлението, откъдето я беше взел. Щом изключи мотора, потънаха в тишина, която ги обгърна ведно с горещината, надигаща се на талази от земята.

Сигурно беше прекалено разстроена, за да говори, затова той трябваше да каже нещо. Няколко секунди гледа втренчено през предното стъкло, после рече:

— Ще откарам пикапа в склада и ще предам ключовете. Можете да ми изпратите последния чек по пощата.

Чу я да преглъща, но не я погледна. Не искаше да вижда отвращението й.

Накрая тя попита с тъничък гласец:

— Напускате ли „Такет Ойл“?

Тогава я погледна, така рязко завъртя глава, че вратът му изпука.

— Защо да не напускам?

— Това ли желаете?

— А вие не го ли желаете?

Тя поклати глава и едва чуто промълви:

— Не.

Той не смееше да мръдне, да не би да развали мимолетната магия.

— Ония неща, дето ви ги наговорих, госпожице Джейнълин… Не биваше да държа такъв груб език пред вас.

— Израсла съм с двама братя. Знам всички мръсни думи, Буи. И какво означават в повечето случаи.

Хвърли му гаменска усмивка, но той не откликна.

— Онова, ъъъ, другото де… дето ви целунах, ами напълно заслужавам да ме изхвърлите заради него. Но искам да ви кажа, че го направих, само защото си загубих ума.

— Аха. — След малко, когато тишината, напрежението и горещината се сгъстиха, тя добави: — Значи се получи съвсем неволно?

Нещо в очите й го накара да отговори искрено.

— Не, не мога да си изкривя душата чак дотам, госпожице Джейнълин. И преди ми се е щяло да го сторя.

— И на мен също.

Помисли си, че е оглушал, макар че я гледаше право в устата. Видя как изрича думите и понеже слабините му пламнаха, разбра, че не сънува.

Но стана дори още по-хубаво.

Той се размърда. Тя наклони въпросително глава. Срещнаха се някъде по средата на седалката. Секунди след тихото й признание, той вече я притискаше към себе си, тя беше обвила ръце около врата му и двамата се целуваха като обезумели.

Устните й отвръщаха жадно, но срамежливо, което беше добре за Буи, защото и той не беше кой знае колко опитен в целувките. Никога не бе имал своя жена, а курвите и проститутките обикновено пропускаха тази част. Така с Джейнълин взаимно се учеха и когато езикът му се пъхна между устните й и се съедини с нейния и двамата изохкаха от сладостното откритие.

Дали устата й наистина беше по-сладка от тези на всички останали, до които се беше докосвал, или просто за първи път се целуваше с език от любов, а не като припряна прелюдия към упражнението в кревата?

Плъзна ръка на кръста й и я стисна. През нея отново премина лека тръпка. Господи, беше вълнуващо. Искаше му се да напипа същата тръпка по гърдите й, нагоре по шията и върху устните й. Но, естествено, не го направи.

Накрая тя наклони глава назад и го загледа с неспокойно мигащи очи. Беше смутена. Бузите й бяха поруменели. Дишаше бързо и учестено. Прехапа устни и беззвучно се разсмя.

— По-добре да вървя. Ако закъснея за вечеря, Кий ще тръгне да ме търси.

Той се намести зад волана.

— Разбира се.

— Довиждане до утре.

В думите й прозвуча едва доловима въпросителна извивка.

— Рано-рано. — Той се усмихна, макар и насила, защото членът му пулсираше като на нерез.

Тя отвори вратата и тъкмо се канеше да слезе, когато ненадейно се обърна и изтърси на един дъх:

— Обичам те, Буи.

Блъсна вратата на пикапа, изтича до колата си, качи се бързо зад волана и отпраши. Буи гледа подир облака прах, който се вдигна зад нея, докато се разнесе. Но и тогава продължи да седи в кабинката на пикапа, втренчен в спечените следи от размазани насекоми и наслоена от нефтените кладенци мръсотия, неспособен да мръдне, вцепенен от думите й, изречени на раздяла.

Е, това вече обясняваше лудорията с целувките, каза си. Джейнълин Такет не беше с всичкия си. Беше абсолютно побъркана.

Никой досега не беше обичал Буи Кейто.