Патриша Грасо
Жрицата (5)

5

Измъчена от грижи и страхове, Кийли дълго се въртя в леглото. На разсъмване се събуди от неспокойния сън, който накрая я бе надвил. Есенният хлад бе превзел стаята, но тя не усещаше нищо. Предпочиташе да ходи напред-назад, загърната в бялата си роба, вместо да запали огън в камината.

Дъждовните капки барабаняха по прозореца. Скоро Кийли бе завладяна от хипнотизиращия им ритъм. Безпокойството за Одо и Хю направо я поболяваше. Не можеше вечно да живее с тази опасност, която грозеше братовчедите й.

Графът си спомняше, че ги е срещал. Беше само въпрос на време да си спомни при какви обстоятелства.

На лъжата краката са къси, мислеше Кийли. Графът й бе обяснил, че не би я наранил умишлено, а обесването на Одо и Хю без съмнение би й причинило много мъка. Дали да не му признае всичко ида не го помоли за снизходителност? Но ако той наредеше братовчедите й да бъдат арестувани? Какво щеше да прави тогава? Вината бе изцяло нейна. Ако Одо и Хю не бяха толкова загрижени за нея, никога не биха дошли в Англия и не би им хрумнало да обират някого посред бял ден.

Кийли реши да помоли за съвет Великата Майка. Ако се окажеше, че признанието не би навредило на братовчедите й, Кийли веднага щеше да поговори с графа.

С помощта на магическите си камъни момичето описа кръг, който остави отворен на запад. След това влезе в кръга и го затвори с последния камък, изричайки думите:

— Смущаващите мисли остават отвън. — Момичето описа невидим кръг със златния си сърп, след което се завъртя три пъти, докато отново не застана с лице на запад. Падна на колене, затвори очи и, сложила ръка върху медальона, се концентрира върху дишането си.

— Древните са тук, те чакат и ни гледат — прошепна тя. — Звездите говорят чрез камъните, а светлината прониква през най-гъстите дъбове. Земя и Небе са едно царство.

След кратка пауза, по време на която се съсредоточаваше, Кийли вдигна ръце и започна да се моли:

— Дух, ти, който ме водиш по моя път, помогни ми да разбера езика на дърветата. Дух на моите предци, помогни ми да разбера езика на вятъра. Дух на моя род, помогни ми да разбера езика на облаците. Чуйте молбата ми, свети духове. Отворете очите ми, за да погледна зад хоризонта.

Тогава онова, което очакваше, се случи. Пред вътрешния й взор изникнаха образи…

Топла, затрупана с книги стая. Още по-топлата усмивка на лицето на графа. Най-топлото чувство за сигурност… закрилящи, утешаващи ръце. Ръце, които я обгръщат с нежност. Закриляща прегръдка…

Видението избледня и постепенно се разтвори в реалността. Кийли отново бе в спалнята си.

Момичето отвори очи, докосна медальона и се помоли:

— Нека спящата в този дракон любов на моята майка да пази мен и близките на сърцето ми. Благодаря на богинята, че ме дари с мъдростта си.

Сега Кийли пристъпи на запад, вдигна един от камъните и разруши магическия кръг. Тя съблече бялата си роба, сгъна я внимателно и се мушна обратно в леглото, където придърпа завивката до брадичката си.

Всичко вече бе ясно. Още днес щеше да посети графа и да го помоли да прояви милост към братовчедите й и нея самата. Все някак щеше да успее да го омилостиви.

 

 

В единайсет часа Ричард седеше на писалището си в разточително обзаведения си кабинет в Девъро Хаус и се ядосваше с Уилис Смит. Главата му бучеше — снощният гуляй и прекараният с не особено приятни финансови документи предобед му бяха дошли в повече. При мисълта за книжата, които на следващия ден трябваше да представи на кралицата, направо се поболяваше.

— За какво пилееш парите си? — гневно попита Ричард. — Няма полза от леките жени и комара. Давам ти два процента от печалбата си от Левантинското дружество, но ще ти се изплаща само половината. Останалата част ще инвестирам вместо теб.

Колко щедро, иронично помисли Смит, докато удобно се настаняваше в креслото и протягаше крака. Той отпи голяма глътка от бирата си и рече:

— Баща ми и брат ми спестяваха постоянно. И двамата умряха, преди да успеят да се насладят на плодовете от труда си.

Ричард си спомни за предупреждението на Бъргли: Неблагонадежден… замесен в смъртта на баща си и брат си… пропилял наследството. Ричард поклати глава. Двамата с Уилис бяха израснали заедно и си бяха почти като братя. Докато не му докажеха обратното, отказваше да повярва на тези клевети.

— Да не искаш да опъвам врат от сутрин до мрак, без да си позволя и най-невинното забавление? — попита Уилис.

Ричард се смръщи.

— Забавленията се превръщат в твоя страст, Уил. Нима си решил да лишиш сина си от наследство?

— Аз нямам син.

— Което и се опитвам да ти кажа — един ден ще имаш.

— По-добре се погрижи сам ти да се сдобиеш със син — отвърна Уилис. — Без наследник никога няма да видиш Ирландия. Между другото, как стои въпросът с Моргана Талбот?

— След като прекарах една седмица в замъка Лъдлоу, ми стана ясно, че женитбата с нея би била прекалено голяма жертва — отвърна Ричард. — Освен, разбира се, ако не намирам удоволствие в това, постоянно да имам някакви грижи.

— Една богата наследница е точно това, от което имам нужда — подхвърли Уилис. — Би ли имал нещо против, ако си опитам късмета с Моргана?

— Ни най-малко — отвърна Ричард. — Другата дъщеря на херцога ме интересува много повече.

— Талбот има само една дъщеря.

— От няколко дена още една млада дама се радва на честта да бъде дъщеря на Негова Светлост.

— Какво говориш?

— Спомняш ли си двамата уелсци от „Петела“? — Ричард прие кимването от страна на събеседника си като подкана да продължи. — Момичето, което ги съпровождаше, всъщност е дама, по-точно извънбрачна дъщеря на херцога. Той я призна и аз възнамерявам да я поухажвам.

— Едно копеле? — извика Уилис и изпръхтя иронично. — Като си представи човек, най-богатият граф на Англия да ухажва едно копеле! Елизабет никога няма да одобри подобен брак. Защо не я направиш своя любовница? Не, да я направим двамата своя любовница! Помисли само за приятните часове…

Ричард скочи гневно, което накара Уилис да трепне вътрешно.

— С Елизабет ще се оправя — обясни Ричард. — Ако нямаш нищо против, Уилис, до утре сутринта имам да прегледам още цяла купчина документи. Няма да мога да се радвам на никоя жена повече, в случай че изгубя главата си — ако разбираш какво имам предвид.

Без да обръща внимание на гнева на приятеля си, Уилис се надигна от креслото. В момента, в който подаваше ръка на Ричард, се почука на вратата.

Дженингс, икономът на графа, подаде глава.

— Ваша Светлост, госпожица Глендоуър желае да говори с вас. Ще я приемете ли?

На лицето на графа трепна изненадана усмивка.

— Моля, поканете госпожица Глендоуър.

— Имаш дяволски късмет — забеляза Уилис.

— Късмет и успех са две различни неща — отвърна Ричард.

В този момент в кабинета се появи Кийли. Носеше рокля от розов кашмир, която подчертаваше свежата руменина на страните й. Подходящ шал подсилваше ефекта от роклята — изкусителна и все пак семпла.

— Добре дошла, госпожице — поздрави я Ричард.

Двамата мъже пристъпиха насреща й.

Кийли ги дари с най-любезната си усмивка и хвърли кос поглед към Уилис Смит.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — нервно се извини тя. — Мога да дойда някой друг ден.

— Госпожице Глендоуър, позволете да ви представя барон Уилис Смит — прекъсна я Ричард. — Уил тъкмо си тръгваше.

Баронът й се усмихна, при което по гърба на Кийли полазиха тръпки. Когато се наведе над ръката й, тя едва не я отдръпна неволно. Ах, защо не бе видяла тази опасност?

Смит се обърна към Ричард.

— Ще се видим в двора. — С тези думи баронът напусна кабинета на своя приятел.

Кийли чу вратата да се захлопва зад нея. Огледа се и остана изненадана от интериора.

В стаята се долавяше някакво неотразимо мъжко излъчване. Под прозореца имаше чудесно изработено писалище от тежко дъбово дърво. Две от стените бяха отрупани с книги чак до тавана, а на четвъртата стена имаше голяма камина, в която приятно пращеше слаб огън. Пред нея бяха поставени две удобни на вид кресла.

Момичето нерешително премести поглед към Ричард. Облеченият в черно граф бе въплъщение на небрежната елегантност. Заедно с черната копринена риза, тесните бричове и ботушите му придаваха заплашителен вид. Само огненочервената коса и смарагдени очи се открояваха на черния фон.

„Свещени камъни! — помисли си Кийли и сведе поглед. Никога преди не бе виждала толкова красив мъж. Дали не сбърка, идвайки тук?“ Жалко, че зависеше от милостта му и не можеше да отвърне по подобаващ начин на арогантността му. А от нея той изглежда имаше в излишък.

„Мили боже! — мислеше в това време Ричард, поглъщайки я с очи. Никога преди не бе виждал толкова очарователно същество. Въпреки бедността си, момичето имаше държание на графиня. Дали Негова Светлост знаеше, че дъщеря му е тук?“ Ричард се съмняваше.

Никой от двамата не продумваше. Излъчването на графа толкова объркваше Кийли, че тя не дръзваше да вдигне поглед. Копнееше мъжът да сложи край на мълчанието.

Най-сетне си пое дълбоко дъх и плахо се усмихна, вперила поглед в гърдите на графа, на което той отговори с усмивка. Леко извърнала глава нагоре, Кийли го погледна. Със своите над шест фута той бе почти с две глави по-висок от нея.

— Какво ви води тук? — попита графът.

— Аз… става дума за важен въпрос, който се налага да обсъдим, милорд.

Ричард повдигна вежда.

— Господарю мой! — подразни я той. — Мислех, че съм просто един лорд.

Болезнено засегната, Кийли сведе поглед и отново се взря в гърдите му.

— Вече ви се извиних за вчерашното си държание.

— Така е — съгласи се Ричард. Погледът му се плъзна към писалището, където го чакаше още много работа. Трябваше да изготви доклада за кралицата, така че, ако успееше да накара младата дама да почака, щеше да има възможност да се наслади на компанията й по-дълго. — За нещастие ме заварвате в неподходящ момент — обясни Ричард. — Трябва да прегледам всички тези документи. Кралицата ме очаква утре рано сутринта. Имате ли нещо против да почакате малко, а след това да вечеряте с мен?

— Напротив — с благодарност прие отсрочката Кийли. Един английски граф с пълен стомах навярно би се показал по-отстъпчив.

— Четете ли? — попита я Ричард, посочвайки книгите на стената.

Леко вирнала брадичка, Кийли отвърна:

— Ние, уелсците, можем това-онова.

Усмихнат, Ричард я покани да седне пред огъня.

— Ще ви предложа някои книги.

Докато Кийли се настаняваше в креслото, Ричард й подбра няколко книга на различни теми. Подреди ги една върху друга на пода и й подаде най-горната:

— Това е една от любимите ми книги, казва се „Животът на светците“.

— Искате да подсилите морала ми ли? — дръзко подхвърли Кийли и пое книгата.

Момичето постави книгата в скута си и я разлисти. „Свещени камъни! — смутено си помисли тя. «Животът на светците» бе написана на някакъв чужд език, а тя едва четеше дори на английски. Дали това не бе особеният му начин да се шегува?“

Не особено развеселена, Кийли разглеждаше графа с бялото на окото си. Той сякаш я бе забравил. Ако искаше да се шегува за нейна сметка, трябваше доста да почака. Кийли реши да се престори, че чете.

Тя се опита да съсредоточи цялото си внимание върху неразбираемите знаци, но не можеше да се сдържи от време на време да не поглежда към графа. Погледът й издаваше възхищение, сякаш момичето несъзнателно отдаваше дължимото на външността му — огненочервената коса, смарагдените очи, фино изваяните черти на лицето.

Кийли въздъхна. Графът бе един оживял момичешки блян и несравнимо по-интересен от „Животът на светците“.

Тя отпусна глава на облегалката на креслото си и затвори очи. Безпокойството за братовчедите й не й даваше мира, но топлината и чувството за сигурност взе връх и тя неусетно задряма.

— Проклятие — избоботи Ричард и ядосано захвърли перото. Току-що за десети път бе събрал една колона с цифри и за десети път бе получил различен резултат. Той погледна към гостенката си. Момичето бе виновно. Присъствието й го разсейваше.

И тъй като имаше нужда от почивка, Ричард си наля чаша уиски. Той отпи и направи гримаса. Питието си го биваше — така изгори вътрешностите му, че Ричард се закашля. Истинска загадка бе за него как Иън, съпругът на сестра му, можеше да го пие.

С чаша в ръка, Ричард се изправи и се запъти към креслото в другия край на стаята, в което спеше гостенката му. Госпожица Кийли бе една омагьосваща тайна, а предизвикателството да я разкрие го изкушаваше неустоимо.

Ричард се опита да си представи Моргана Талбот спяща в това кресло. Не му се удаде. Пред очите му неизменно изникваше Кийли с блестящите си катранено черни коси, дългите тъмни мигли и безупречното снежнобяло лице. О, боже, как я желаеше!

Погледът на Ричард се плъзна обратно към писалището. Дългът зовеше… не, крещеше. До утре сутринта трябваше да е изчислил окончателната сума, която искаше от него кралицата.

Когато вдигна книгата от скута на Кийли, Ричард трябваше да стисне устни, за да не се разсмее на глас. Гостенката му бе чела „Животът на светиите“ на обратно. Очевидно латинският не се числеше към талантите й.

Ричард с нежелание се върна към бюрото си, където го чакаха отвратителните колони с цифри. Когато погледът му отново спря върху Кийли, графът се ухили. Като си представеше човек свещите и живота им, обърнати с главата надолу!

 

 

Когато стана време за вечеря, Дженингс почука на вратата и влезе в кабинета. Преди да бе успял да каже нещо, Ричард му направи знак да говори тихо, за да не събуди Кийли.

— Да почакам ли с вечерята, господине? — прошепна икономът.

— Дайте ми още няколко минути, за да я събудя — отвърна Ричард. — Сложете масата тук.

Дженингс кимна и безшумно изчезна.

Ричард се наведе над Кийли и прошепна на ухото й:

— Време е да се събудите, госпожице. — Когато момичето най-сетне отвори очи, той имаше чувството, че ще се изгуби в необятната им синева. Красотата опиваше сетивата му като старо, тежко вино.

— Вечерята ще бъде сервирана след малко — обясни той, опитвайки се да вдиша възможно най-много от нежното й ухание. — Надявам се да сте толкова гладна, колкото уморена бяхте.

Кийли се изчерви. Неприятно й бе, че я бяха спипали да спи. Как беше възможно да й се случи в дома на този мъж? При това в негово присъствие! Да не би той да притежаваше някакви магически сили?

— Успяхте да ме заблудите — рече Ричард.

— Трябва да поговорим за…

— След вечеря.

Същинско въплъщение на любезността, Ричард съпроводи гостенката си до наредената за двама души маса и й държа стола, докато сядаше. Наблюдавайки я през масата, установи, че принадлежеше към малкото жени, чиято красота бе съвършена, независимо от обстоятелствата.

В средата на масата имаше букет — една-единствена червена роза и синьо-виолетови цветя, които Кийли не познаваше.

— Това е последната роза за този сезон — рече Ричард, забелязвайки, че вниманието на гостенката му е привлечено от букета.

— Обичам рози — обясни Кийли. — Веднъж имах котка, която много обичаше рози.

— Ароматът я е привличал.

Кийли се засмя.

— Мисля, че по-скоро вкусът. Пърси ги намираше за неустоими. Направо им се нахвърляше.

Ричард се засмя, а погледът му стана по-топъл. Кийли докосна едно от синьо-виолетовите цветчета.

— Как се казват тези цветя?

— Nigella damascena.

Тя погледна домакина си въпросително.

— Тук са известни под името девици в зелено или челебитки.

— Какво красиво име — въздъхна тя. — Обичам цветята и дърветата.

— Красотата им бледнее пред вашата прелест, госпожице.

Кийли се изчерви. Никой мъж не й бе говорил така.

Тя погледна плахо изпод спуснатите си мигли и се почувства като глупачка, за каквато той без съмнение я смяташе. Как бе дръзнала да седне на една маса с благородник от двора на кралица Елизабет, с един светски мъж? След това си спомни за Одо и Хю. Бесилките на Тибърн. Това я възпря да си тръгне още начаса.

Масата бе отрупана с най-изискани блюда. Имаше стриди в зелен сос, тънки резенчета свинска шунка, грах с пресен лук, а за десерт — пудинг със стафиди и ядки. До всяка от чиниите бе поставена по една винена чаша.

— Това ли е всичко, Ваша Светлост? — попита Дженингс.

Ричард погледна гостенката си.

— Аз… аз бих предпочела чаша мляко вместо вино — призна Кийли.

— Донесете на дамата мляко, Дженингс — нареди Ричард и хвърли поглед на другите прислужници, които веднага напуснаха стаята. — Обикновено се храня в залата, но сега реших, че ще ви е по-приятно тук, където можем да останем сами.

Кийли го погледна изпод дългите си, гъсти мигли. Душевната хармония й изневеряваше, а нервите й бяха изопнати до скъсване. Как трябваше да се държи с най-богатия английски граф една обедняла уелска принцеса? Всъщност те нямаха нищо общо помежду си.

Кийли вдигна чашата с мляко и отпи една глътка. Когато я остави обратно на масата, приличаше на малко момиченце с тънки бели мустаци, но теменуженосините очи под дългите мигли издаваха, че тя не е дете.

Ричард бе като хипнотизиран. Той успя да откъсне поглед от тези невероятни очи, но след това бе привлечен от примамващите устни. Неочаквано изпита болезнено желание да оближе млякото от горната й устна. А след това…

Кийли облиза с език устните си и мустаците от мляко изчезнаха. Този жест бе колкото невинен, толкова и изкусителен.

Ричард затвори очи, за да не се поддаде на изкушението и потисна един стон. Костваше му огромни усилия да запази самообладание.

— Опитайте шунката — нареди той със строг глас, който трябваше да прикрие желанието му.

Кийли поклати глава.

— Трябва да се храните — настоя той. — Някой лек летен бриз е достатъчен, за да ви отвее.

— Не обичам свинско месо — обясни Кийли. — Никога не го докосвам.

Ричард, който досега бе ял всичко, което му се сервираше, при това с удоволствие, не прояви никакво разбиране към странната й антипатия. Той вдигна едно резенче шунка и се опита да я придума.

— Съвсем малко.

— Моля ви, не мога.

— Назовете ми поне една разумна причина.

— Не понасям свинско месо. — Кийли го погледна в очите. — И вие нямаше да можете, ако знаехте, че някога сте бил убит от глиган.

Ричард я зяпна объркан. Какво, по дяволите, говореше тя?

— Някога съм била убита от дива свиня — опита се да му обясни Кийли. — В друг живот, разбира се. — Тя замълча, ужасена от онова, което бе издала.

— Друг живот? — повтори Ричард.

— Вече съм се раждала много пъти. — На лицето й отново се появи същата многозначителна усмивка. Тя протегна длан, за да докосне неговата. — И вярвам, че и за вас това не е първият живот.

Отначало Ричард изпита желание да отдръпне ръката си и да обясни на момичето, че се е побъркало.

Успя да потисне този пръв порив, но много по-трудно му бе да се въздържи да не се засмее на глас.

След това обаче реши да се възползва от настроението й. Той я дари с най-неотразимата си усмивка и постави длан върху нейната, за да й обясни с треперещ от страст глас:

— Имам чувството, че ви познавам много, много отдавна.

Кийли сведе поглед. Страните й бяха пламнали и сега тя бе почервена от последната лятна роза насред букета от челебитки.

— Моля, пуснете ми ръката? — прошепна тя.

— Разбира се. — Сега, когато отново се чувстваше господар на положението, Ричард се подсмихна вътрешно. Скромността й говореше за необикновена добродетелност, а това му харесваше. Не познаваше никоя друга жена, която да прилича на нея. Скоро щеше да разпръсне тайната, която я обгръщаше, и да узнае странната й съдба.

След вечеря той отведе Кийли до едното от креслата пред камината и седна в другото. След това протегна дългите си крака и я погледна в очите.

— Хареса ли ви „Животът на светците“? — попита той с блестящи от задоволство очи.

— Честно казано, намирам живота им за прекалено разтърсващ, за да мога да я чета — отвърна Кийли, която не искаше да отговаря на въпроси за книга, която не бе в състояние да прочете.

— Наистина ли? — Ричард повдигна вежда.

— Мъчениците не ме привличат — обясни тя. — Ненужните мъчения и страдания ме отвращават.

Ричард кимна и се вгледа в огъня, давайки си вид, че е потънал в мисли. С крайчеца на окото си наблюдаваше гостенката и видя как тя се въртеше, сякаш седеше на тръни, и потриваше краката си един в друг.

— Какво ви е на краката? — попита той.

— Без чорапи ботушите убиват.

— За бога. — Ричард стана и се приближи към нея. Кийли потръпна, когато мъжът коленичи пред нея и издърпа ботушите й. Когато започна да масажира дясното й ходило, тя напълно загуби самообладание. — Не е трябвало да ги събувате — смъмри я той, без да я погледне.

— Аз… не можах да ги открия — тихо призна Кийли. — Много бързах и не предполагах, че ще остана толкова дълго.

Когато започна да масажира дясното й ходило, Ричард я стрелна с поглед и реши да я подразни:

— Отпуснете се. Няма да ви ухапя.

— Това е най-малката ми грижа — неволно се усмихна Кийли.

Отново сериозен, Ричард попита:

— Разкажете ми за другите, скъпа моя.

Моментът за признанието бе настъпил.

— Мъжете, ограбили ви в Шрапшир, са Одо и Хю — изтърси тя.

— Зная — усмихна се Ричард, озадачен от откровеността й.

Кийли бе толкова развълнувана, че не чу думите и не видя усмивката му. Тя трескаво търсеше оправдание за братовчедите си.

— Този обир е глупава случайност. Попаднали сте на неподходящо място в най-неподходящия момент, а освен това сте се държали високомерно. Ако бяхте малко по-отстъпчив… Одо и Хю са били загрижени за мен… В края на краищата са ви оставили талисмана, карнеола… за да ви пази. Нищо лошо не е станало… значи… Какво казахте?

Ако пладнешкият грабеж не бе толкова тежко престъпление, Ричард би се засмял на изненаданото й изражение.

— Казах, че зная, че Одо и Хю са били онези, които ме нападнаха.

— Откъде знаете? — извика Кийли.

— Братовчедите ви са некадърни дръвници. Първо, не бяха маскирани, и второ, продали са коня ми на моя собствен коняр.

— Защо не наредихте да ги арестуват? — недоверчиво попита Кийли.

— Това ли е, което желаете?

— Не!

— Отначало исках да ги видя на бесилото — призна Ричард. — Но след това ви видях с тях в гостилницата.

— Не разбирам.

Ричард се наведе към нея, очарователното му лице бе само на педя от нейното.

— Никога не бих сторил нещо, което да те нарани — страстно прошепна той.

След това нежно я прегърна. Омагьосана от погледа му, Кийли бе неспособна да устои на блясъка на смарагденозелените му очи.

За миг лицето на Ричард бе съвсем близо до нейното, след което пръстите му погалиха тила й, а устните им се докоснаха.

Когато Кийли се отпусна в прегръдката му, целувките на Ричард станаха по-жадни и пламенни. Момичето едва успяваше да си поеме дъх. Езикът му разтвори устните й с нежна настойчивост и проникна в сладката й уста.

След това всичко свърши.

Ричард се отдръпна и надникна в смутените й очи. Той нежно погали копринените й бузи, докосна с палец устните й и прошепна:

— Вече е твърде късно, трябва да се прибираш. Красотата ти би могла да подложи на изпитание дори морала на светец, а аз в никакъв случай не съм такъв. Не се безпокой за братовчедите си. Ще запазя тайната за себе си.

Кийли отново се изчерви. Сега, когато той я бе целунал, а тя допусна това, как можеше отново да го погледне в очите? Графът изглежда изобщо не се безпокоеше от подобни въпроси и с лека ръка можеше да отмине това събитие, което променяше целия й живот — първата целувка.

Ричард се наведе, за да й помогне да обуе ботушите си, но Кийли бе по-бърза и успя да му ги измъкне с думите:

— Ще ги нося в ръка.

Ричард се изправи и смръщи чело.

— Искаш да ходиш боса?

— Обичам да усещам земята с нозете си.

Ричард продължаваше да се учудва на стеснителността й. Освен ако…

— Ще те изпратя до вкъщи — обясни той.

— Не е необходимо — възпротиви се тя. — Вече ви изгубих достатъчно време, милорд.

— Времето, прекарано с теб, не е изгубено — галантно възрази графът. — Напротив, ти превърна този ден в един от най-приятните в живота ми. А освен това съм само един лорд. Спомняш ли си?

Колкото и стъписана да бе, Кийли не можа да не се усмихне.

— Благодаря за разбирането. — Боса, тя се запъти към вратата, но преди да изчезне по коридора, Ричард я спря.

— Кийли?

Тя се извърна.

— Да?

Графът се приближи към нея и каза само:

— Благодаря.

Кийли го гледаше недоумяващо.

— За какво, милорд?

Ричард нежно повдигна брадичката й и се взря в най-удивителните очи, които някога бе виждал.

— За това, че ми подари първата си целувка.

Кийли изпита желание да потъне в земята от срам.

— Как разбрахте? — простена тя. След това се досети. Не умееше да се целува. И което бе още по-лошо, една добродетелна дама нямаше много възможности да се упражнява в това умение.

— Ти си невероятно сладка — увери я Ричард.

— Познал сте по вкуса ми? — с облекчение извика тя.

Ричард с усилие се въздържа да не се разсмее. Той я целуна бързо и я пусна да си върви.

Вместо да се върне на писалището си, той застана до прозореца и я видя да тича боса към къщата на Талбот. Бе подозирал, че е прекрасна. Кийли Глендоуър бе един изкусителен ангел, една от малкото жени, отличаващи се с дързост, но и с благоприличие. Тя заслужаваше много повече от това, да бъде графиня. Макар и извънбрачно дете, притежаваше качествата, които винаги бе желал да има съпругата му. Освен тях в нейна полза говореше и сродяването с Талбот и пътуването до Ирландия.

Подсвирквайки си весела песничка, Ричард се върна на писалището. Колкото по-бързо свършеше работата си и съобщеше резултатите на кралицата, толкова по-бързо можете да поиска ръката на Кийли. Изобщо не му хрумваше, че е възможно момичето да не пожелае да се омъжи за него.