Патриша Грасо
Жрицата (17)

17

„За един ден, когато синята луна изгрее на небето. Завинаги, когато влюбените прескачат огъня.“

Това пророчество прошепна на Кийли Великата богиня майка. Младата жена щеше да види мъжа си, когато синята луна се издигне високо в небето, и завинаги — в първия майски ден, когато, както всяка година, младите влюбени двойки прескачат огъня?

„В последния ден на март, мислеше си Кийли, а в душата й покълваше надежда. — А след това — завинаги в първия ден на май.“

Трите месеца минаваха мъчително бавно.

Януари донесе невиждани студове. Дърветата се покриха с блестящи ледени висулки. По клоните на брястовете се събираха ята гладуващи скорци. Кийли излизаше всеки следобед в парка. Тя търсеше признаци за живот сред спящата зимен сън природа, следеше как пъпките на любимите й дъбове набъбваха, подобно на собственото й тяло. Вечер Кийли плетеше кошници от дъбови клони, докато луната се изпълваше и отново се смаляваше.

Постепенно дните започнаха да стават все по-дълги, а снегът да се топи. Започна февруари. Сретение Господне дойде и си отиде. Семената в земята взеха да се събуждат за нов живот.

Настъпи март, месецът на възраждащата се природа, на надеждата и синята луна, и донесе топли слънчеви дни. През третата седмица червеношийките се върнаха от юг и започнаха да търсят храна из все още черните полета, а влюбените мъжки сойки ухажваха избраниците си с безкрайни серенади. Показаха се първите, най-дръзки минзухари и отвориха чашките си, за да поглъщат топлите слънчеви лъчи.

Първият ден на март започна многообещаващо. Тъй като дните на сутрешното й неразположение отдавна бяха отминали, Кийли стана с първите оранжеви пламъци в небето. С всяка пора на тялото си усещаше възбудата, радостното очакване на срещата с любимия.

Инстинктът й подсказваше, че думите на богинята ще се сбъднат. Днес бе денят, в който отново щеше да види мъжа си.

„За един ден, когато синята луна изгрее на небето.“

Кийли обу ботушите си и се загърна в коженото си палто. Взе вързопа със свещените камъни и златния сърп и излезе от стаята.

Къщата тъкмо се събуждаше. Кийли стигна незабелязано до градината, където я чакаха първите пратеници на пролетта: цветя и птици. Усети и нечие приятелско присъствие. Одо и Хю я гледаха, скрити зад дърветата, за да не й пречат.

Тя се усмихна в себе си. Одо, Хю и Хенри бяха неизменно с нея, когато излизаше от къщата. В този ранен час Хенри, изглежда, все още спеше до мимолетната си любов, така че оставаха само братовчедите й.

Кийли изтича по поляната към свещеното място, където сплитаха клони бреза, ела и дъб. Тя избра девет камъка от вързопа си — три черни обсидиана срещу черна магия, три пурпурни аметиста за щастие и три карнеола за закрила от зли сили. С тези камъни тя нареди свещения кръг, оставяйки го отворен на запад. Влезе в кръга през отвора, попълни го с последния камък и изрече магическите думи:

— Смущаващите мисли остават отвън.

След това извади златния сърп от вързопа, описа въображаема окръжност и застана в средата, сърцето на кръга. Завъртя се три пъти около себе си и застана с лице към изгряващото слънце.

— Древните са тук, те чакат и ни гледат — прозвуча звънкият глас на Кийли в тишината на начеващия ден. — Звездите говорят чрез камъните, а светлината прониква през най-гъстите дъбове. Земя и Небе са едно царство.

Кийли спря и докосна медальона с изображение на дракон.

— Велика мощ на Татко Слънце, прогони злото от живота на Ричард. — Тя отново се завъртя три пъти, напявайки: — Докато се въртя в кръг, въртя се в кръг, въртя се в кръг, магията действа нашир и длъж. — След това добави достатъчно силно, за да бъде чута от братовчедите си: — Нека богинята благослови Одо и Хю, че всяка сутрин стават толкова рано, за да ме пазят, докато се моля.

След тези думи тя се приближи към западната част на кръга и развали магията. След като бе събрала камъните, тя се затича към къщата, без да забрави още веднъж да извика през рамо:

— Благодаря ви.

Одо и Хю излязоха от скривалището си, почесвайки се озадачено.

— Откъде мислиш знае, че сме тук?

— Честно казано, нямам никаква представа — сви рамене Одо и тръгна с брат си подир Кийли.

Както всяка друга сутрин, Кийли първо отиде в кабинета на Ричард, за да закуси. Винаги се хранеше в кабинета, защото тук най-силно чувстваше присъствието на съпруга си.

Масата вече бе сложена: две чинии — за нея и Ричард, а между тях букетът от челебитки. Закуската се състоеше от яйца, хляб, масло и кана с мляко.

Кийли тъкмо се канеше да седне, когато Дженингс се появи в стаята и обяви:

— Негова Светлост херцог Лъдлоу моли да бъде приет.

Когато баща й влезе в кабинета, отстранявайки иконома, Кийли извика от радост и се хвърли в обятията му.

— О, татко! Толкова ми липсваше през последните месеци.

Херцогът я целуна по челото и я отведе до масата, където седна срещу нея. Усмихнат, той извади от джоба си един портокал и рече:

— За моето внуче.

Кийли прие подаръка с радост.

— Откъде знаеше, че ще те посетя тази сутрин? — попита херцогът, забелязвайки вторите прибори. — Или очакваш Хенри?

— Хенри никога не става толкова рано — обясни Кийли с многозначителна усмивка. — Винаги слагаме прибори и за Ричард, в случай… Как е той? Имаш ли новини?

— Имаш позволението на кралицата днес следобед да посетиш съпруга си — каза херцогът.

Кийли сложи длан върху неговата. В теменуженосините й очи проблеснаха сълзи.

— Благодаря, татко. Как така кралицата е променила мнението си?

Робърт Талбот се подсмихна.

— Ричард допусна няколко груби финансови грешки, които се отразиха зле на състоянието на хазната. В извинителните си писма той винаги изтъкваше като повод дългата раздяла с теб, поради която мисълта за младата му съпруга така го била обсебила, че не му позволявала да се съсредоточи върху нищо.

Кийли грейна. Херцогът реши, че на света няма по-хубава гледка от щастлива бременна жена.

— Бъргли и аз сме на мнение, че домашният арест би му се отразил по-добре — продължи херцогът. — Мисля, че мъжът ти ще продължи да допуска такива грешки, докато кралицата не му разреши да се върне в Девъро Хаус. В единадесет часа ще дойда да те взема, за да те съпроводя нагоре по реката.

Кийли тъкмо се канеше да отвърне, когато в стаята изникна Хенри. Изглеждаше като котарак, който току-що е прогонил съперниците си и е доставил наслада на дузина разгонени котки.

— Това беше най-хубавият задник, който някога… — При вида на баща си Хенри замлъкна насред думата.

— Скъпа дъще, извини ме за грубия израз. — След това, обръщайки се към сина си, херцогът изрева: — Да не би да искаш да ти отрежа онази работа?

— А ти да не би да искаш да залинее от бездействие? — изрева в отговор Хенри. Трите месеца самостоятелност явно му бяха вдъхнали кураж.

Кийли прихна.

— Не го окуражавай — предупреди я херцогът. Ъгълчетата на устните му трепереха, когато се надигна от масата и се приближи към сина си.

— Татко! — извика Кийли от страх, че баща й може да удари Хенри.

— След час те очаквам подобаващо облечен в кабинета си — заповяда Талбот на сина си. — Вече е крайно време да поговорим сериозно.

Хенри кимна и напусна стаята.

— Вината е моя, прекалено малко време му отделях — опита се да омилостиви баща си Кийли. — Толкова бях обсебена от грижите си.

— Не се опитвай да поемеш вината за нечуваното държание на брат си — прекъсна я херцогът. — Той трябваше да те пази, а не ти него. В единадесет ще дойда пак.

— Татко?

Херцогът спря на вратата и отново се обърна.

— Не бъди прекалено строг с него — рече Кийли, — моля те.

— Нямам намерение да убивам единствения си син — увери я херцогът. На устните му трепна усмивка: — Сигурно ти е трудно да повярваш, но и аз някога съм бил млад.

 

 

В уречения час Кийли се спусна през моравата към кея, където баща й вече я очакваше. Страните й горяха от радост, а мислите й се въртяха все около Ричард. Тя бе отворила сърцето си и бе послушала богинята, която сега й се отплащаше за непоколебимата вяра.

Тъй като Кийли бе вече в петия месец, дрехите й постепенно бяха започнали да й отесняват. Днес беше облякла най-хубавата си и най-широка рокля, изработена от виолетово кадифе. Върху нея бе наметнала леко като перце вълнено палто. Имаше и огромна торба с всевъзможни свещени предмети.

Беше сияен пролетен ден с безоблачно синьо небе, лъчезарно слънце и лек ветрец. Слънчевите лъчи топлеха раменете й, а пролетният ветрец галеше лицето й. Всичко будеше у нея най-хубавите й спомени за любовните нощи с Ричард. Кийли изпитваше желание да събуе ботушите си и да тръгне боса по тревата.

На кея херцогът скочи в лодката и помогна на дъщеря си да се качи. Баща и дъщеря седнаха един до друг и лодката се плъзна срещу течението.

— Какво носиш в чантата? — попита херцогът.

— Някои неща, от които Ричард има нужда — неопределено отвърна Кийли. — Как е Хенри?

— Вече съжалява за греховете си. — Поглеждайки косо Кийли, херцогът продължи: — Искаш ли доказателство, че все още е жив?

Кийли докосна ръката му и го погледна право в очите:

— Не е необходимо, вярвам ти, татко.

В очите на херцога, които толкова приличаха на нейните, блеснаха сълзи.

— Благодаря, дете мое — дрезгаво прошепна той. — Дълго чаках тези думи.

— В деня на сватбата си ти казах, че те обичам — напомни му Кийли.

— Вярно е, но между обич и доверие има огромна разлика — отвърна херцогът. — Понякога се оказва, че любимият човек не е достоен за доверие. И преди да кажеш нещо за огромната ми мъдрост, не забравяй, че понякога възрастта носи със себе си и доста горчиви истини.

— Ти все още си млад — възрази Кийли. След това го помоли: — Татко, моля те, разкажи ми за теб и Мегън.

Очите на херцога помръкнаха, толкова голяма беше болката му.

— Веднага щом опасността, надвиснала над мъжа ти, отмине, ще отговоря на всичките ти въпроси — обеща й той. — Можеш ли да почакаш дотогава?

Кийли се усмихна и кимна. Робърт Талбот бе точно такъв, какъвто винаги си бе представяла, че трябва да бъде баща й. Някога си мислеше, че ако има такъв баща, ще бъде завинаги щастлива. Но сега целият й свят се бе обърнал с главата надолу и щастието й зависеше от съпруга й. Ако можеше Ричард да излезе на свобода… Ако можеше тя да стане част от неговия свят… Ако можеше той да я обикне.

Пътуването нагоре по Темза продължи по-дълго от обикновено, тъй като с настъпването на пролетта се бе съживила и търговията, и реката бе препълнена с лодки. Това обаче, изглежда, ни най-малко не притесняваше лодкарите, които си подвикваха за поздрав, независимо дали се познаваха, или не. Лодката на херцога минаваше под лондонските мостове и покрай кейовете, от които долитаха миризми на подправки, зърно и дървесина.

Не след дълго Кийли съзря кулите и сивите стени на Тауър. Тя угрижено започна да хапе долната си устна, питайки се как ли щеше да я посрещне мъжът й. Как ще я поздрави Ричард след всичките тези месеци? Дали му е липсвала? Дали си бе мислил за нея?

Лодката им акостира до кулата Сейнт Томас, известна още като кулата на предателите. Тя бе построена през 1290 година по нареждане на Едуард I и се бе превърнала в едно от най-зловещите места в Англия. В нея бяха лежали хора като Ан Болейн и дъщеря й, кралица Елизабет. Малцина от затворените в нея бяха излезли на свобода.

Кийли вдигна поглед към кулата, която й се видя като чудовище, погълнало мъжа й.

— През тази порта са минали много клети души — рече тя, докато баща й й помагаше да слезе от лодката.

— Права си — съгласи се херцогът и я поведе към офицерското помещение. — Не мисли за това, може да навреди на бебето.

— Дали Ричард…?

— Няма смисъл да си блъскаме главите над минали неща — прекъсна я херцогът. — Мъжът ти се радва на чудесно здраве. Само че се отегчава и започва да се притеснява за златото, което губи.

— Имаш предвид финансовите дела на кралицата?

— Не, детето ми — подсмихна се херцогът. — От един толкова знатен затворник като мъжа ти се очаква постоянно да губи в игрите на карти и зарове с пазачите си. В замяна на това началникът на стражата има грижата да не му липсва нищо. Това е една от най-старите традиции в Англия.

Кийли спря и погледна баща си слисано.

— Искаш да кажеш, че не съм могла да спя заради един мъж, който в продължение на три месеца играе карти?

— В края на краищата, човек не може постоянно да чете книги — отвърна херцогът.

Той поведе дъщеря си през офицерското помещение към вътрешния двор и Кийли разпозна параклиса „Сейнт Питър“, където някога двамата с Ричард бяха присъствали на месата. Във въздуха тегнеше необичайна тишина.

Когато се приближиха към кулата на Бийчам, която се издигаше от другата страна на поляната и площада за екзекуции, Кийли погледна през рамо към прозорците на офицерското помещение, но духът на кралица Ан не се виждаше никъде.

На входа на кулата ги очакваше капланът.

— Готов ли сте, Ваша Светлост? — попита свещеникът с недвусмислен блясък в очите.

— Да, но се боя, че днес не ми върви — отвърна херцогът и му стисна ръката.

Капланът кимна на Кийли и я поведе нагоре по стълбата. Младата жена го последва, а баща й вървеше последен.

Тя облиза устните си, които бяха изсъхнали от вълнение. Цели три месеца бе чакала този миг, но сега сърцето й се бе свило и тя започна да забавя крачка. Какво щеше да стане, ако Ричард не се зарадва, че я вижда? Как щеше да го понесе?

Тогава забеляза, че е стигнала края на стълбата и почти с нежелание влезе в стаята.

Пред нея стоеше Ричард. Когато я видя, той се усмихна и протегна ръце. Кийли възкликна с облекчение и се хвърли в обятията му, а по лицето й рукнаха сълзи.

Ричард я притисна към себе си и я целуна по челото.

— Не плачи, съкровище — опита се да я утеши той и я погали по гърба. — Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш.

Кийли се засмя през сълзи. Тя го погледна с бездънните си теменуженосини очи и взе главата му в ръце.

— От бебето е. Малката ме прави много чувствителна.

— Заради него ли е наистина? — отвърна Ричард с леко закачлив тон.

Кийли видя в смарагденозелените очи на съпруга й да проблясва желанието. Тя се повдигна на пръсти, прегърна го и го притегли надолу към себе си.

Ричард изглеждаше като хипнотизиран. Усмивката му изчезна, след което устните им се сляха в разтърсваща целувка.

Завладя ги отчаяно желание да се слеят, да станат едно. Тази страстна целувка бе последвана от друга, а след това от трета.

Херцогът се покашля високо, а другите двама мъже в стаята се засмяха тихо. Ричард трябваше да събере всичките си сили, за да се откъсне от нея. След това, усмихнат, потърси погледа на тъста си.

— Ела, съкровище — каза най-сетне Ричард, пое палтото й и го подаде на херцога. Кийли не искаше да се разделя с мъжа си и го улови подръка. Едва сега се огледа наоколо. Стаята не беше луксозна, но не бе нито тъмна, нито мухлясала или мръсна. На едната стена имаше камина, а в средата на стаята — маса с три стола.

— Добър ден, господине — поздрави Кийли началника на стражата.

— Изглеждате добре, милейди — отвърна Кингстън.

— Радвам се, че толкова добре се грижите за мъжа ми.

— Удоволствието е изцяло мое, милейди.

— Ще ти покажа стаята си горе — рече Ричард и я улови за ръка. Кийли посегна към вързопа си, изчерви се и последва мъжа си по витата стълба. На горния етаж Ричард отвори една врата и я въведе в спалнята си.

Кийли спря удивена. Затворът му бе доста по-комфортен от някогашната й стая в Уелс.

До стената имаше легло с балдахин, а до него, на малка масичка — сребърен поднос с кана с вода, две кристални чаши, самун хляб и богат избор на сирена. Пред камината, в която гореше приятен огън, стоеше удобно кресло. През двата прозореца на стаята проникваше следобедното слънце.

Леко объркана, но развеселена, Кийли се обърна към Ричард.

— Добре си се наредил.

— Да живея без теб, е най-ужасното мъчение, което човек може да си представи — отвърна Ричард и я привлече към себе си. — Ела в леглото, съкровище.

— Търпение, милорд — отвърна Кийли. — По-добре да се погрижим за това, да привлечем богинята на своя страна.

Ричард повдигна вежда. Беше я чакал в продължение на месеци. Да не би сега тя да имаше намерение да се прави на срамежлива девица?

— Моля те, постели завивката върху пода в средата на стаята — рече Кийли.

Докато Ричард бързаше да изпълни молбата й, тя развърза вързопа си и извади две ритуални роби и магическите камъни.

— Съблечи се и сложи това — нареди тя и му подаде едната роба.

Ричард я гледаше колебливо.

— Нося детето ти в утробата си — дяволито рече Кийли, — достави ми тази радост.

Двамата се съблякоха и нахлузиха робите. Кийли понечи да извади камъните, но се спря за миг, за да оправи качулката на мъжа си.

— Не си прави труда, няма да остана дълго с това.

Кийли избра осем тъмни карнеола за закрила от зли сили и укрепване на духа. Нареди ги — доколкото бе възможно — в кръг върху завивката, оставяйки отвор на запад. Без да каже нито дума, Кийли взе мъжа си за ръка. Докато й подаваше ръката си, погледът на Ричард преливаше от обич.

Тя въведе любимия си в кръга, който затвори с думите:

— Смущаващите мисли остават отвън.

Извади златния сърп и описа с него мислена окръжност. След това се обърна със затворени очи към мъжа си и започна да се моли:

— Велика богиньо майко, закрилнице на всичките си деца, приеми този скромен дар на нашите тела. Закриляй прекрасния ми мъж от злите му врагове.

— Благодаря, съкровище — прошепна Ричард. — И какво сега?

С прелъстителна усмивка Кийли съблече бялата му роба и започна да му се любува. Огнената корона на бакъреночервената му коса блестеше с цвета на залязващото слънце, а зелените му очи й напомняха за пролетната премяна на гората. Тялото му беше силно и съвършено като някой величествен дъб. Ричард наистина бе един оживял езически Бог.

Погледът й се плъзна надолу, спря върху широките му рамене и мускулести гърди, а след това върху тесните хълбоци и възбудения му член.

Кийли се насили отново да го погледне в очите. Тя изхлузи церемониалната си роба и застана гордо пред него. С медальона и дългата до кръста катранено черна коса тя беше неговата езическа принцеса.

Ричард изпита желание да я притисне към себе си и да се слеят, но превъзмогна страстта си и остави инициативата в нейни ръце.

Наблюдаваше неописуемо красивото й лице, погледът му се плъзна към гърдите й, чиито тъмни, набъбнали зърна свидетелстваха за това, че детето им растеше в утробата й, а накрая спря върху нежно заобления корем.

— Семето ми е пораснало — със страхопочитание прошепна той.

— Да — тихо отвърна Кийли и нежно прокара пръсти през косата му.

В този момент устните на Ричард започнаха да галят тялото й по най-чувствителните места. Дишането й се учести, а езикът му я караше да потръпва от наслада.

Кийли се поддаде на желанието, разтапяща се под ласките на езика и нежните му пръсти. Когато я заляха вълните на екстаза, тя извика от наслада.

Ричард я привлече при себе си върху завивката, потърси устните й и ги целуна страстно и същевременно интимно, сякаш искаше да вложи в тази целувка цялата си любов към нея. След това внимателно разтвори бедрата й.

— Бебето? — попита той.

— Не е опасно за него.

Ричард проникна дълбоко в нея. Движеше се бавно, докато страстта й не пламна отново и тя не започна да тръпне от желание. Ричард постепенно ускоряваше движенията си. Отново и отново проникваше дълбоко в нея, наслаждавайки се на кадифената й мекота.

Виковете им се сляха в един, когато двамата почти едновременно достигнаха върховете на екстаза и се строполиха изчерпани на пода. Ричард я взе в обятията си. След това сякаш безкрайно дълго останаха да лежат така, без да кажат нито дума.

— Дали не бяхме прекалено шумни? — прошепна най-сетне Кийли. — Мислиш ли, че баща ми подозира какво правим?

— Бих го приел като обида, ако си е мислил, че през цялото това време само сме си говорили — отвърна Ричард.

Мисълта, че баща й е знаел какво правят, накара Кийли да се изчерви. След това й хрумна, че херцогът не бе сам долу.

— Свещени камъни! — простена тя и притисна лице към гърдите му. — Аз съм се любила с мъжа си, а капланът е седял един етаж под нас.

Ричард прихна.

— Съкровище, ти си толкова невероятно хубава. — Той я обърна по гръб и я целуна, докато дланите му галеха вътрешната част на бедрата й като лек летен бриз. Когато засмука чувствителните й гърди, Кийли въздъхна дълбоко.

Този път любовната им игра бе по-бавна и продължителна. Ричард се наслаждаваше на всяко потръпване на тялото й, радваше се на всяка въздишка, на всеки стон. Колкото й изчерпани да бяха, сънят им се струваше непростимо разхищение на краткото време, с което разполагаха.

— Ще донеса чаша вино — рече Ричард и понечи да стане.

Кийли го задържа.

— Забранено е да се напуска кръга, без да си благодарил на богинята.

Ричард кимна и й помогна да се изправи на крака. Кийли обви ръце около врата на съпруга си и се притисна към гърдите му.

— Благодарим на богинята, че прие скромния дар на слетите ни тела.

След това се приближи към западната част на кръга и вдигна карнеола от пода.

— Оттук — обясни тя.

Ричард я последва и я поведе към леглото. Докато Кийли сядаше, той наля вино. Ричард остана прав и двамата си разделиха виното и сиренето.

От долния етаж долетяха приглушени смехове.

— Какво правят долу? — прошепна Кийли.

— Пият и играят — обясни Ричард и я целуна по тила. — Какво ново в Девъро Хаус, съкровище?

— Одо и Хю са отнели девствеността на братовчедките ти — съобщи му Кийли. — Разбира се, ще ги оженим веднага щом се върнеш вкъщи. А малкият ми брат изглежда решен да отнеме девствеността на всички останали момичета в къщата. Ако кралицата те задържи тук още малко, в Девъро Хаус няма да остане нито едно непорочно момиче.

— Хенри е момче по мой вкус — подразни я Ричард. — Ех, колко чудесни бяха волните ми години, с които завинаги е свършено.

Кийли не изглеждаше ни най-малко развеселена и Ричард я целуна, за да й повдигне настроението. След това погали корема й.

— Надявам се да си бъда вкъщи, когато бебето се роди.

— Елизабет ще те освободи след по-малко от месец — отвърна Кийли.

— Какво?

— Богинята ми позволи да почерпя от непресъхващия извор на нейното всезнание и премъдрост — обясни младата жена. — Тя ми разкри, че ще бъдем заедно още в първите дни на май.

Ричард остана скептичен, но за да й достави удоволствие, мило й целуна ръка.

— Сега, когато зная това, се чувствам много по-спокоен. Ела, съкровище, бих искал да ти покажа нещо.

Той стана, подаде й ръка и я поведе към камината.

— Виж какво направих — показа й изчертаните в каменната стена букви. — Увековечих ни.

Кийли пристъпи по-близо и сега можа да различи написаното:

„Ричард и Кийли“

Вдигна поглед към него и се засмя. Сега имената им бяха съединени завинаги и щяха да останат дори и когато тях двамата вече нямаше да ги има.

— Освен това си имаме изискана компания — добави той. — Виж това.

Кийли прочете друг надпис:

„Джейн и Гилфорд“

— Кой е това? — попита тя.

— Джейн Грей, кралица на Англия за десет дни — отвърна Ричард. — Гилфорд Дъдли е братът на сегашния граф Лестър. Той се ожени за Джейн и заедно с нея управлява Англия в продължение на десет дни. След това Мери Тюдор и войската й сложиха точка на царуването им. Тази килия бе последният пристан на Гилфорд в очакване на брадвата на палача.

— Какво се случи с Джейн?

— Бе отведена след него на ешафода.

Очите на Кийли се напълниха със сълзи.

Ричард я взе в обятията си и я погали по тила.

— Бе глупаво от моя страна да те измъчвам с толкова тъжни истории — извини се той. — Кълна ти се, че съм в безопасност.

На врата се потропа.

— Съжалявам, дете мое — извика херцог Лъдлоу. — Трябва да тръгваме.

— Само още пет минути — отвърна Ричард.

Кийли притисна лице към гърдите на мъжа си и заплака тихо. Той я целуна по челото.

— Да ти помогна ли при обличането?

Кийли поклати глава и изтри сълзите от очите си. Не искаше Ричард да я запомни тъжна, така че събра всичките си сили и се усмихна.

— Ако ти ме обличаш, ще ни трябват пет години.

Ричард се усмихна с облекчение. Беше убеден, че притесненията на майката вредят на детето в утробата й.

Когато слязоха на първия етаж, Ричард хвърли поглед към началника на стражата и го помоли:

— Мога ли да изпратя съпругата си долу?

Кингстън видя сълзите в очите на Кийли и изпита състрадание към двамата влюбени.

— Ще дойда с вас.

В двора Ричард прегърна Кийли за последен път и я целуна страстно. След това нежно изтри сълзите от лицето й и се опита да й вдъхне кураж:

— Не забравяй, съкровище, ще се видим отново в първите дни на май. Дотогава има само няколко седмици.

 

 

Вече се смрачаваше, но Ричард остана на място и проследи с поглед съпругата си и баща й, които прекосиха вътрешния двор и изчезнаха в офицерското помещение.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато забеляза някаква жена да ходи напред-назад пред прозореца на офицерското помещение. Внезапно тя се обърна към него и го прониза с поглед.

Ричард усети по гърба му да пробягва ледена тръпка. Разпозна жената, край чийто портрет в замъка Ричмънд бе минавал стотици пъти — Ан Болейн, отдавна починалата майка на кралицата.

В този миг Ричард дочу предупредителните й думи. Чу ги толкова ясно, сякаш тя бе на една ръка разстояние:

— Пази се от тъмния ковач.