Патриша Грасо
Жрицата (15)

15

Кийли се освободи от обятията на Ричард и слезе от леглото. Дълго гледа спящия си мъж. Сънят бе заличил напрежението от чертите на лицето му и му бе придал младежки вид. Фактът, че гневът му бе преминал толкова бързо, изненада Кийли и й вдъхна надежда. Винаги бе мислила, че всички мъже са избухливи и злопаметни като втория й баща. Но връщайки се в покоите им Ричард, се бе държал така, сякаш нищо не се бе случило.

Кийли го зави до раменете и се приближи към прозореца. Денят започваше мрачен и мъглив, а небето бе облачно и обещаваше сняг, нещо обичайно за двадесет и първи декември.

В сърцето на Кийли отекваше песента на предците й друиди. Днес бе зимното слънцестоене, празникът на светлината, когато слънцето надвива мрака на света и дните започват да растат.

Искаше й се да може да прекара този петък навън и да събере свещени дъбови клони, но графът бе прав. Ако тези англичани, невиждащи по-далече от собствения си нос, я хванеха, щяха да я изгорят на клада като вещица.

Погледът й още веднъж спря върху спящия й съпруг и за миг тя се поколеба дали да не го събуди, но в крайна сметка реши да не го прави. Ричард едва ли би държал особено да вземе участие в една езическа церемония.

Кийли навлече ритуалната си роба върху нощницата и избра един черен обсидиан, който да я пази от черна магия. Очерта кръг с ахатите, като остави един отвор на запад.

Влезе през отвора и попълни кръга с последния бял ахат, като шепнеше:

— Смущаващите мисли остават отвън.

Постави свещта в средата на кръга, а до нея — черния обсидиан. След това описа въображаема окръжност със златния си сърп, завъртя се три пъти и спря с лице на изток.

Кийли коленичи, затвори очи и запя:

— Древните са тук, те чакат и ни гледат. Звездите говорят чрез камъните, а светлината прониква през най-гъстите дъбове. Земя и Небе са едно царство — сега вдигна свещта. — Слава на теб, Велика богиньо майко, която твориш светлина от мрака и прераждане от смъртта. Моля те, закриляй нероденото ми дете. И макар и невярващ, опази мъжа ми от злото, което дебне наблизо.

След като угаси свещта, Кийли стана, пристъпи към западната част на кръга и вдигна един от ахатите, разваляйки магията. Хвърли поглед към леглото и замръзна.

Ричард лежеше облакътен на една страна и я наблюдаваше.

— Как си? — сънено я попита той.

— Добре. — Кийли се подготви за конско евангелие.

— Много е странно, че си неразположена сутрин само в неделя, когато трябва да вземем участие в църковната процесия — дяволито подхвърли той.

Кийли се престори, че не е чула забележката му. Тя събра магическите си камъни и свали робата, после се върна в леглото.

Ричард повдигна услужливо завивката и тя пропълзя под нея. Той я взе в обятията си и Кийли склони глава на гърдите му.

— Ти се молеше, съкровище — прошепна Ричард, галейки с палец копринената й буза. — Благодаря, че ме спомена в молитвата си.

— Няма защо. — След това му се оплака: — Трудно ми е да се моля тук, в стаята.

Ричард се ухили и се прозина.

— Още е твърде рано, да поспим още малко.

Кийли затвори очи и се притисна към него. В обятията му се чувстваше в безопасност. Известно време лежаха доволни и мълчаха.

— Ричард?

— Да, съкровище?

— Кога ще облечеш ритуалната роба, която уших за теб?

— Може би, когато ти прочетеш „Животът на светците“.

— Но аз дори не съм я започнала.

— Зная.

 

 

При лошо време придворните прекарваха времето си в игра на карти, комар, гадания и тенис. Преди обяд Ричард напусна спалнята, за да открие херцога, който го бе поканил да поиграят комар.

Кийли нямаше настроение за никое от обичайните забавления. Вместо това тя се настани пред камината и започна да шие детски дрешки. От време на време се облягаше назад, гледаше играта на пламъците и се опитваше да си представи дъщеря си. Дали ще има червени коси и зелени очи като баща си? Или катраненочерни плитки и теменужени очи като майка си? А може би черни коси и зелени очи?

— Тук ли си, малката? — Почукването на вратата и гласът на Одо я изтръгнаха от мечтите й.

— Влизай, братовчеде — извика Кийли.

Вратата се отвори и в стаята влязоха Одо, Хю, Мей и Джун. Четиримата бяха ухилени до уши.

— Днес е празник — рече Одо.

— Донесли сме ти подарък — добави Хю.

Кийли видя празните им ръце и ги погледна въпросително.

— Затвори очи — подкани я Одо.

— Аз ще го донеса — рече Хю.

Одо плесна брат си по тила.

— Аз съм по-големият, така че аз ще го донеса.

Мей се скара на Одо:

— Не смей да го удряш.

— Не дръж такъв тон на Одо — намеси се Джун.

— Гледай си работата — тросна й се Мей.

— Остави я на мира — обърна се към Мей Одо.

— Не реви такъв, когато говориш с Мей — намеси се в словесния дуел Хю.

Без да дочака да бъде представен, подаръкът на Кийли влезе в стяга. Той се усмихна и протегна ръце.

— Рис! — Кийли скочи и се завтече към брат си, за да се хвърли в обятията му.

Рис я прегърна и я остави да се наплаче на гърдите му.

— Защо не си навън да събираш дъбови клонки? — подразни я той.

— Тези проклети английски неверници ще се хванат за главата и направо ще пукнат — отвърна тя с мокра от сълзи усмивка.

— Добър начин да се отървем от тази измет. — Рис я погледна и изтри сълзите от бузите й. — Ах, сестричке, пред твоята красота бледнее и най-хубавото диво цвете.

— А ти си един от най-красивите мъже, които познавам — върна комплимента Кийли. — Ужасно ми липсваше.

Рис бе висок и слаб и имаше черна коса и топли сиви очи. Сега тези очи настойчиво се взираха в нея.

— Един от най-красивите? — повтори той. — Преди ми казваше, че съм най-красивият. Да не би съпругът ти да ме е изместил от първото място?

Без да обръща внимание на тази забележка, Кийли го поведе към камината.

— Ела, братко, стопли се.

— Всички вън — заповяда Мей и избута останалите гости към вратата. — Да ги оставим сами — никой не се възпротиви.

— Скъпи братовчеди, това е най-хубавият подарък, който някога съм получавала — извика Кийли. — Много ви обичам… и двамата.

Одо и Хю се изчервиха до уши и последваха близначките.

— Разказвай, братко, как ме откри? — попита тя.

— Прислужничките на Лъдлоу ме напътиха — отвърна Рис. — Мадок е мъртъв, а костите му вече гният под земята.

— Мъртъв? — недоумяващо повтори Кийли. — Как се случи?

Сега беше ред на Рис да се изчерви.

— Мадок умря при деликатни обстоятелства, ако разбираш какво искам да кажа.

Кийли поклати глава.

— Похотливостта му го умори — обясни Рис.

— О! — Кийли си спомни пророчеството на майка си.

„Онова, което Мадок най-страстно желае, накрая ще му коства живота…“

— Сега можеш да се върнеш в Уелс, ако желаеш — заключи Рис.

— Преди шест седмици бих го сторила, но сега вече е твърде късно! — От очите на Кийли бликнаха сълзи. Тя вдигна дрешката, която шиеше. — Вече нося дете от мъжа си.

— Ще ставам чичо? — Рис се засмя и я притисна към себе си. — Бих те отвел по-рано, но Мадок не ми казваше къде мога да те открия. Писмото ти пристигна едва след смъртта му.

Кийли кимна.

— Ако не си щастлива със съпруга си, можеш да го напуснеш — продължи Рис. — Малкото и ти винаги ще бъдете добре дошли при мен в Уелс.

Кийли склони глава на рамото му.

— Благодаря, Рис. Щастлива съм с Ричард, но копнея той да ме обича.

— Любовта може да приема най-различни форми, скъпа — обясни й Рис. — Може би…

— И за коя от формите й става дума в случая? — прокънтя един глас откъм вратата.

Кийли се обърна и видя Ричард и херцогът да стоят на вратата. Съпругът й не изглеждаше особено щастлив. Напротив, видът му бе недвусмислено враждебен. Какво бе сбъркала пак?

Рис се надигна и погледна двамата мъже. Сестра му бе прекалено неопитна, за да го забележи, но той ясно можеше да прочете ревността в очите на по-младия от двамата и да я усети в тона му. Небеса, сърцата на тези англичани бяха като отворена книга. Изглежда този английски граф обичаше сестра му и това бе достатъчно за Рис.

— Очаквам отговор — грубо настоя Ричард.

— Братска любов — сухо рече Рис.

— Това е Рис — обясни Кийли и се надигна, готова да защити брат си от гневния си съпруг. — Дошъл е от Уелс заради мен.

На лицето на Ричард се изписа облекчение. Вече не гледаше толкова заплашително, а се усмихна широко и пристъпи към Рис, за да му подаде ръка.

Херцогът се усмихна.

— Задължен съм ви, задето сте закриляли дъщеря ми през всичките тези години.

— И аз съм ви задължен — добави Ричард.

— Кийли беше моята мачка сестричка дълго преди да отпътува за Англия — отвърна Рис. — Да се грижа за нея бе истинско удоволствие.

— Обещай ми да останеш поне до Нова година — каза Кийли, все още стискайки ръката му. Не смееше да го пусне след толкова дългата раздяла.

— Кори ме замества вкъщи, а както знаеш, той не е много по-умен от Одо и Хю — обясни й Рис. — Съгласна ли си да остана до Коледа?

— Да. — Грейнала, Кийли се обърна към баща си. — Рис носи новини от Уелс, татко Мадок е мъртъв.

Херцогът би изказал съболезнования на Рис, но всъщност ни най-малко не му беше жал за Мадок. Вместо това той кимна на дъщеря си и се обърна към Рис:

— Елате, барон Лойд. Ще ви издействаме една стая и всичко останало, от което имате нужда.

Преди да излязат, Рис прегърна сестра си и я целуна по бузата.

— До скоро, сестричке, и не забравяй какво ти казах.

Ричард седна в креслото и притегли Кийли в скута си.

— Какво не бива да забравяш?

— Че винаги съм добре дошла при него в Уелс — отвърна Кийли, вперила поглед в гърдите му.

— Мястото ти е при мен.

Кийли бавно вдигна поглед и погледна мъжа си в очите.

— В Англия никога няма да се почувствам у дома.

— Ще свикнеш.

— Мястото ми не е тук.

— Не ставай смешна — подигра й се Ричард. — Мястото на графинята на Базилдън е в Англия.

— Целият двор ме презира — настоя Кийли. — Аз съм просто едно уелско копеле, успяло с хитрост да оплете в мрежите си първия граф на Англия.

— Всичко това е чисто лицемерие — опита се да й обясни Ричард. — Причината е собствената им несигурност. Само графиня Базилдън да благоволи да ги дари с вниманието си, тези глупаци ще се почувстват поласкани и ще те приемат.

— Може би не ги смятам достойни за своята компания.

— Проклятие, Кийли. Стоиш в залата с наведена глава, забила поглед в пода. От какво се срамуваш?

— Не се срамувам — извика Кийли и скочи от скута му. — Аз съм уелска принцеса, потомка на Люълин Велики и Оуен Глендоуър. Родословното ми дърво е по-древно от това на кралицата!

— Докажи го — предизвика я Ричард, който също бе станал. — Разведи тази вечер Рис наоколо и го представи на придворните.

Кийли отново започна несигурно да хапе устни. Никога не би си признала, но се боеше, че й липсва смелост за това.

— Ще помисля — измъкна се накрая тя.

Ричард видя смущението в очите й и додаде малко по-меко:

— Ще бъда до теб, съкровище.

 

 

„Ще бъда до теб, съкровище.“

Още едно неспазено обещание, мислеше си Кийли, наранена и объркана. Трябваше да се досети. Чаровният й мъж така й бе завъртял главата, че тя едва не забрави какво бе принудена да изстрада Мегън. Не биваше да се разделя с вроденото си недоверие, иначе вътрешният й мир можеше да бъде сериозно застрашен.

Повикан от граф Биргли, Ричард я бе зарязал с херцога и госпожа Даун. Оттогава беше изтекъл повече от час.

Кийли не изпускаше от поглед вратата на залата. Разговорите на придворните се бяха превърнали за слуха й в жужене, на което тя отдавна бе престанала да обръща внимание в нетърпеливо очакване на Рис. Дали Ричард не беше прав? Щяха ли да я приемат тези високомерни англичани, ако тя ги дареше с вниманието си? Или щяха да се отдръпнат, давайки й да разбере, че тя е само едно копеле?

Без съмнение Рис бе наясно с двусмисленото й положение в двора. Той дотолкова се бе вживял в ролята си на неин закрилник, че би предизвикал всеки благородник, за когото решеше, че не се е отнесъл към нея с нужната почтителност. Брат й беше известен с избухливостта си, но едва ли щеше да е по силите му да се дуелира с всеки един от присъстващите мъже.

Кийли плъзна поглед из залата и остана с впечатление, че тази вечер настроението бе по-различно от обикновено. Заради ранното оттегляне на кралицата придворните бяха по-разпуснати и разюздани от всякога.

Погледът й попадна върху вратата точно в момента, в който се появи Рис. Кийли си запроправя път сред множеството и забърза насреща му.

Никога не бе виждала брат си толкова красив и мъжествен — почти толкова неотразим, колкото и съпруга й. Ричард му бе заел някои от дрехите си и сега Рис изглеждаше като черна граблива птица сред нищо неподозиращи канарчета.

— Как си, братко? — усмихната го поздрави Кийли.

— Сестричке, край твоята лъчезарна хубост бледнеят всички тези безцветни англичанки — с възхищение рече Рис. — Завърти се да ти се порадвам.

Засмяна, Кийли се завъртя в кръг. Плахото, израснало сред горите на Уелс, момиче бе изчезнало. Вместо това сега пред Рис стоеше блестяща красавица, облечена в предизвикателна рокля с дълбоко деколте, което още повече подчертаваше прелъстителните й форми.

Тази рокля беше прекалено дръзка за вкуса на Рис, но той запази мнението си за себе си. Сега Кийли бе съпруга на графа и той не искаше да му се меси.

— Трябва да се запознаеш с жената на баща ми — рече Кийли, като го улови под ръка. — Тя беше изключително мила с мен.

Двамата се смесиха с множеството. Подръка с брат си, Кийли се чувстваше необичайно самоуверена. Възхитените погледи и догадките, кой е симпатичният млад мъж до нея, я изпълваха с гордост.

— Лейди Даун, може ли да ви представя брат си, барон Рис Лойд? — каза Кийли.

Рис се поклони над ръката на херцогинята и я поздрави с думите:

— Благодаря за добрината, която сте проявили към сестра ми.

— Ако не бях толкова хлътнала по Тали — изгука госпожа Даун и го дари с котешката си усмивка, — със сигурност щях да си изгубя ума по вас, както навярно вече е станало с всички дами наоколо, които не могат да откъснат очи от вас.

— Ела, Рис — рече Кийли, вече решена да приеме хвърленото й от Ричард предизвикателство, — бих искала да те представя на някои от придворните.

Тя го улови под ръка и го поведе из залата. Откривайки сред множеството бременните приятелки на херцогинята, с които се бе запознала предния ден, Кийли се насочи към тях.

— Госпожо Теси, госпожо Блеър — мило усмихната ги заговори Кийли. — Бих искала да ви представя брат си, барон Лойд.

Рис целуна ръка на Теси и каза:

— Изглеждате пленително в тази синя рокля.

Теси въздъхна поласкана.

— Щеше ми се Поне да беше мил като вас.

Сега Рис се обърна към госпожа Блеър, целуна й ръка и се канеше да й направи комплимент, но сестра му го изпревари:

— Как е скъпият Хорацио днес? — осведоми се тя и едва се сдържа да не се разсмее.

— Слава богу, Хорацио яде като прасетата от поговорките.

Кискайки се, Кийли поведе брат си по-нататък и му прошепна:

— Хорацио е прасе, което тя отглежда като домашен любимец.

Рис я погледна с ъгълчето на очите си.

— Шегуваш се.

Кийли поклати глава.

— Госпожа Даун си отглежда една гъска на име Антъни.

— Представи ми някои неомъжени дами — подкани я Рис, — например онези три красавици, които не ни изпускат от очи.

Кийли проследи погледа му. Моргана, Сара и Джейн стояха настрана и гледаха към тях. Без съмнение изгаряха от любопитство кой е симпатичният млад благородник.

Кийли нямаше ни най-малко намерение да се доближава до тях. Нека му се възхищават от разстояние. Ако я обидеха в присъствието на брат й, животът им щеше да е сериозно застрашен.

— Обезателно трябва да се запознаеш с лейди Мери — опита се Кийли да отвлече вниманието му от трите вещици. — Това е пищната блондинка до италианеца, господин Фаджоли. Виждаш ли дългокосия великан, който наднича в деколтето й?

Рис я последва с нежелание.

— Бих предпочел да се запозная с тези три грации — настоя той.

— Повярвай ми, братко, ти не искаш да се запознаеш с тях.

Рис се ухили.

— Тогава ми обясни защо.

— Защото те мразят уелсците с цялата си душа — обясни Кийли. — Особено мен.

— Защо?

Кили сведе поглед и сви рамене.

— Ревнуват ли? — попита Рис, повдигайки брадичката й. — Хайде, сестричке, бих искал да се запозная с този италиански господин.

— Кийли! — долетя до тях познат женски глас.

Кийли се обърна с нежелание. Гласът бе на сестра й.

— Доведи симпатичния си приятел при нас — подкани я Моргана, хвърляйки поглед към Рис. — Да не би да ме избягваш, скъпа сестро?

Това обръщение накара Кийли да зяпне. Трябваха й няколко мига, за да се съвземе.

— Аз съм заварената сестра на Кийли, Моргана Талбот — представи се сама предизвикателната блондинка.

Рис я поглъщаше с поглед. Той я огледа от главата до петите, без да пропусне и най-дребната подробност, но най-дълго погледът му остана прикован към предизвикателното й деколте.

— Значи сме почти роднини — забеляза Рис. — Аз съм завареният брат на Кийли.

Избухливият уелски барон и разглезената английска красавица съвсем забравиха сестра си. Топлият му сив поглед изпиваше нейния и за няколко секунди светът около тях изчезна. Двамата имаха очи само един за друг.

— Трябва да се опознаем по-добре — рече накрая Моргана и сведе очи с престорена срамежливост. — Обичате ли да танцувате?

— За съжаление в тази област съм дилетант — без капка смущение призна Рис. След това добави усмихнат: — Може би някое усамотено местенце би било по-подходящо за нашето сближаване?

Моргана се усмихна едновременно ангелски невинно и прелъстително.

— Мисля, че зная нещо подходящо.

— Убеден съм в това — дяволито отвърна Рис. След това, обръщайки се към слисаната Кийли, рече: — Ще ни извиниш ли?

Преди тя да успее да каже нещо, двамата вече бяха изчезнали. Кийли стъписано ги проследи с поглед.

Откъде Рис бе събрал смелост да признае, че не умее да танцува? Тя би предпочела да умре, вместо да го стори. След това се досети — Рис не беше копеле като нея, а законен барон. Тя, напротив…

— Добър вечер, графиньо.

Кийли се извърна и видя пред нея да стои Уилис Смит, който я зяпаше толкова безсрамно, че по гърба й полазиха тръпки.

— Добър вечер, господине — отвърна на поздрава му тя и се насили да му се усмихне. Свещени камъни, държеше се толкова лицемерно, колкото и останалите придворни. Ако обаче успееше да се държи вежливо с мъж, от когото се гнусеше, тогава нямаше да й бъде трудно да общува и с другите придворни.

— Съпругът ви отново ли ви заряза? — попита Смит.

— Боя се, че да — отвърна Кийли със заучена гримаса.

— Струва ми се, че паваната е любимият ви танц — рече Уилис. — Искате ли да опитаме?

— Паваната е единственият ми танц — отвърна Кийли и му подаде ръка.

Когато стъпиха на танцовата площадка, Кийли трябваше да положи всички усилия да не се изплаши и да не избяга. Уилис се поклони куртоазно, а тя направи реверанс.

— Тази вечер изглеждате особено красива — поласка я Смит, когато танцът започна, без да откъсва очи от гърдите й.

— Радвам се, че оценявате деколтето ми — сухо забеляза Кийли.

Смит я дари с разтапяща усмивка, която очевидно трябваше да я спечели.

— Чух, че имате повод за радост. Как се чувства една бъдеща майка?

— В момента чудесно. Само че сутрешното неразположение ми проваля закуската.

— Не е ли вредно за бебето да се пропуска закуската? — опита се да поддържа разговора Смит. — Мислех, че една бъдеща майка трябва да се тъпче с яйца, сирене, мляко и шунка.

— Шунка? — повтори Кийли и сбърчи нос, за да демонстрира отвращението си. — Не обичам свинско месо под никаква форма, макар и да е любимото ястие на Ричард — Кийли направи крачка вляво, за да сложи дланта си в неговата и замръзна. До барона стоеше съпругът й. Гневният й съпруг.

— Предупредих те, Смит — просъска Ричард, чиито смарагдено зелени очи пръскаха искри.

— Зарежи това, Девъро — отвърна Уилис. — Та ние просто танцуваме.

— Остави ме сама — напомни на мъжа си Кийли, забелязвайки танцуващите наоколо да наострят уши, за да не пропуснат нещо.

— Забранявам ти да танцуваш с този мъж — каза Ричард. — Избери си друг партньор.

„Какво безсрамие“, помисли си Кийли. Мъжът й можеше да танцува и флиртува, с когото пожелае, а тя трябваше да стои и да го чака.

— Излагаш ни пред всички — каза Кийли с престорено спокойствие.

— Не ме предизвиквай — изръмжа Ричард и се опита да я улови над лакътя. Ревността го заслепяваше.

Кийли отстъпи крачка назад, вдигна ръка и му показа среден пръст. След това се обърна и с гордо вдигната глава напусна залата. Вече в коридора, тя повдигна пешите на роклята си и с все сила се завтече към спалнята им.

„Как смееше да я излага пред всички! Докато крачеше нервно пред камината, Кийли кипеше от гняв. Как смееше…“ В този момент вратата се отвори с трясък.

— Стой настрана от Смит! — извика Ричард и пристъпи към нея. — Престани да насърчаваш чуждите мъже.

Кийли понечи да отвърне, но Ричард бе по-бърз.

— Не отричай — предупреди я той. — Имам очи и виждам как те гледаше този мъж.

— Аз не съм Девъро, чийто родилен белег е известен на всички, и на който се възхищава всяка жена в двора — отвърна Кийли.

Графът реши да си спести гневната тирада.

— Достатъчно. Остатъка от вечерта ще прекараш в стаята си, за да размислиш върху това, къде си сгрешила. — С тези думи той изхвърча от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Кийли се втренчи във вратата.

— Да си счупиш краката, дано — прокле го тя.

Веднага след това чу трясък и нечий вик. Тя отвори вратата и се стъписа — на пода в коридора лежеше Ричард. Той бавно вдигна поглед и малко замаян рече:

— Бях невнимателен и паднах.

Кийли затръшна вратата след себе си и прихна. След това обаче отново я налегнаха мисли за обречения й брак с Ричард и доброто й настроение се изпари.

Тя с въздишка се отпусна в креслото пред камината. През целия си живот бе копняла за две неща: баща и дом. Противно на очакванията си бе спечелила любовта на херцога, при това толкова бързо, че й бе трудно да повярва в щастието си. Но втората мечта, изглежда, никога нямаше да се превърне в реалност. За Кийли това не подлежеше на съмнение — тя никога нямаше да има истински дом.

Беше родена и израснала в Уелс и никога нямаше да намери мястото си в английския двор. Заради детето си обаче трябваше да остане в Англия. „Можеше да живее и без да е обичана от мъжа си, в случай че той бе любящ баща. Светът е несъвършен, понякога сърцето е принудено да прави компромиси, да се задоволява с онова, което има“ — мислеше тя.

Животът в двора, напротив, бе нещо друго. Изглеждаше й невъзможно да понесе дори само още ден цялата тази повърхностност.

Кийли копнееше да усети върху раменете си сгряващите слънчеви лъчи, да изложи лице на нежните ласки на вятъра. Но най-нетърпима нужда имаше от онова свещено място в парка на графа, където сплитаха клони бреза, ела и дъб.

Кийли опакова някои от вещите си в един кожен вързоп, след което легна в леглото. Вече се чувстваше доста по-добре отколкото сутринта, когато се бе събудила.

 

 

Тъй като искаше да избегне възможен спор с жена си, Ричард се върна в спалнята по-късно от обикновено. Той се съблече на тъмно, остави по навик дрехите си на пода и се мушна в леглото, където бързо заспа.

Стори му се, че бяха минали само няколко мига, преди да изплува от дълбините на съня. Главата му бучеше, а клепачите бяха тежки като олово и той имаше чувството, че няма да успее да ги повдигне. Мили боже, защо бе изпил толкова много вино?

Ричард понечи да потърси утеха при съпругата си и се изтърколи към средата на леглото, но нея я нямаше. След това я чу да шумоли тихо някъде в стаята.

— Колко е часът? — простена той, без да отваря очи.

— Още е много рано.

Усети, че тя е някъде съвсем наблизо и отвори очи. Кийли тъкмо се канеше да остави лист пергамент на възглавницата. От прозореца зад нея в стаята влизаше толкова ярка светлина, че той трябваше да замижи.

— Какво е това? — попита Ричард, когато погледът му попадна върху пергамента.

— Бележка за теб — отвърна Кийли.

— От кого е?

— От мен.

Ричард повдигна едната си вежда.

— И какво пише вътре?

Кийли вдигна вързопа си от пода и се обърна:

— Отивам си вкъщи.

Ричард простена. Само това му липсваше тази сутрин, жена му да избяга. Не можеше ли да почака, докато той си възвърнеше способността да мисли трезво?

— Забранявам ти да напускаш тази стая — заповеднически каза той.

— Съкровище, пийни малко ябълково вино, помага срещу главоболие — рече Кийли и го дари с лъчезарна усмивка, преди да напусне стаята.

Ричард скочи от леглото и се втурна към вратата. Отвори я, но замръзна.

Някаква прислужница, която тъкмо минаваше покрай стаята, му намигна и се закиска.

— Вярно било! — извика тя. — Вие наистина имате луничка на…

Ричард затръшна вратата и се втурна към леглото, за да събере пръснатите си по земята дрехи. Но Кийли ги бе вдигнала и грижливо ги бе прибрала, така че на него му трябваха пет минути, за да открие панталона, ризата и ботушите си.

Когато отново отвори вратата, той едва не връхлетя върху подноса със закуската, оставена пред вратата, докато се е обличал. Ричард се замисли за миг и накрая го вдигна.

На подноса имаше твърдо сварени яйца, сирене, хляб и купчинка нарязана шунка. Тя изглеждаше наистина добре, но при мисълта да сложи нещо в устата си Ричард почувства, че му прилошава. Изпитото предната нощ вино бе развалило иначе добрия му апетит.

Безотговорната му съпруга изобщо не мислеше за детето, което носеше. Тя подлагаше на опасност здравето му, като не се хранеше достатъчно. Ричард възнамеряваше да натъпче закуската в устата й. Щеше да започне с шунката, от която тя се гнусеше. След това щеше да я заключи в спалнята.

Ричард настигна жена си в парка. Кийли вървеше към конюшните, без да бърза, всъщност прекалено спокойно за жена, която бягаше от съпруга си. На устните му трепна усмивка, когато погледът му попадна върху нежните извивки на ханша й. От главоболието му бе останало само слабо бучене — видът на очарователната му съпруга беше за него балсам за душата, здравето и самочувствието му.

Лекциите и заповедите нямаха голям успех при нея. Ричард се питаше дали да не пусне в действие прочутия си чар.

Той влезе в мрачните конюшни и видя Кийли пред отворения бокс на Мърлин. Поне се бе оказала достатъчно разумна да не реши да вдига сама тежкото седло.

Хю тъкмо приготвяше Мърлин за път, докато Одо се опитваше да убеди братовчедка си да не заминава. Сега и тримата впериха погледи в графа.

— Донесох ти закуската — обяви Ричард и дари жена си със своята неотразима усмивка.

— Никога не закусвам — отвърна Кийли, оставайки нечувствителна за чара му.

— Не забравяй детето, то има нужда от храна.

— Ще хапна по-късно. — Без да се интересува повече от него, Кийли се обърна към Мърлин и я погали по челото.

Ричард сложи подноса на земята. За да се успокои, започна да брои наум до десет, а след това до двадесет — за по-сигурно. Не беше бесен, но жена му притежаваше способността да изважда на бял свят най-лошите черти от характера му. Както и най-добрите.

— Сама ли смяташ да яздиш до Уелс? — попита Ричард, опитвайки се да придаде любопитна нотка на гласа си.

Кийли се обърна изненадана.

— Не отивам в Уелс.

— А къде тогава? — попита Ричард, доволен, че е преодолял импулса си да й повиши тон.

— В Девъро Хаус.

Ричард въздъхна с облекчение и пристъпи към нея.

— Не бихме ли могли да поговорим още веднъж, преди да тръгнеш? — попита той и я поведе извън конюшните.

Кийли кимна.

— За какво искаш да говорим?

Ричард тъкмо се канеше да отвори уста, когато чуха Одо да вика:

— Не, Мърлин! Ти, невъзпитано животно!

Кийли хвърли поглед през рамо и видя Мърлин да поглъща закуската й.

— Остави я — извика тя. — Нека си яде.

— Кийли, защо си тръгваш? — пожела да знае Ричард.

— Вече ти обясних. Животът в двора не е за мен.

— Защо?

Кийли избягна погледа му, сякаш й бе трудно да изрече онова, което си мислеше.

— Той проваля брака ни. Ти или не ме забелязваш, или все не правя нещо както трябва. Може би, ако живеем в Девъро Хаус, няма да си толкова недоволен от мен.

— Аз не съм недоволен — възрази Ричард и повдигна брадичката й, за да надникне в теменуженосините очи. — Дворът ме привлича също толкова малко, колкото и теб, но обещах на Елизабет да прекараме нощите на духовете тук. Ще се върнем в Девъро Хаус веднага щом дворът замине за Ричмънд.

— Още две седмици на това място ще ме погубят — отвърна Кийли.

— Не преувеличавай — подразни я Ричард и прокара пръст по бузата й. След това се пошегува. — Ако останеш, когато се върнем, ще облека ритуалната роба.

Кийли се взря в смарагдено зелените му очи и се запита дали говореше сериозно. Очевидно бе, че съпругът й се опитваше да я подкупи. Но ако тя беше толкова важна за него, може би все още имаше шанс за техния брак.

— Хайде, ела, любима — подкани я Ричард с усмивка и се взря в очите й. — Трябва да ми правиш компания, докато закусвам.

Зад тях се разнесе оглушително цвилене. Ричард и Кийли се обърнаха и видяха Мърлин да се олюлява. Животното политна на една страна, удари се в стената, а след това краката му се подгънаха и то се строполи на земята, издавайки разтърсващи предсмъртни хрипове.

Уплашен за жена си, Ричард обви ръце около нея и я стисна здраво, но отчаянието й даде сили, тя се отскубна и коленичи до кобилата.

— Ричард, помогни й! — извика Кийли.

Ричард хвърли поглед към празния поднос, а след това към Одо и Хю, които мълчаливо му кимнаха.

— Мога само да сложа край на мъките й — обясни Ричард и пое ножа, който му подаваше Одо. — Моля те, изчакай отвън.

— Оставам тук — възрази Кийли. — Свършвай бързо.

Ричард коленичи до нея и преряза вените на врата на животното. Без да обръща внимание на бликналата кръв, Кийли взе главата на кобилата в скута си и тихо започна да й говори, за да помогне на душата на умиращото животно да отиде в по-добър свят. За няколко минути животното престана да трепери и се възцари мъчителна тишина.

Едва след като Мърлин бе издъхнала, Кийли даде воля на сълзите си.

— Не… не разбирам — хлипаше тя. — Какво се случи с нея?

Ричард я взе в обятията си и не скри от нея:

— Някой е отровил храната.

— Но защо, кой ще иска да отрови коня ми? — невярващо хлипаше Кийли.

— Съкровище, който и да го е сторил, не е имал намерение да убива Мърлин. Сега ще те заведа в стаята ни.

— Рис ми подари Мърлин за дванадесетия ми рожден ден — обясни Кийли, тъжно гледайки кобилата. Тя погали любимото си животно, кимна на мъжа си и се остави да й помогне.

Ричард я вдигна на ръце и я изнесе от конюшните. Кийли обви ръце около врата му, зарови лице на гърдите му и продължи да плаче тихо.

По пътя към двореца Ричард спря, видял насреща му да се задават Рис Лойд и Моргана Талбот. И двамата бяха облечени за езда. Само това му липсваше на Ричард през тази най-ужасна от всички сутрини в живота му.

— Какво сте направили със сестра ми? — пожела да узнае Рис, забелязвайки окървавената дреха на Кийли.

— Някой отрови Мърлин. Трябваше… — Ричард не довърши изречението, тъй като Рис му кимна сериозно.

Моргана отвори уста и изпищя:

— Някой е отровил…?

Рис й запуши устата и я притисна към себе си. Тя се опита да се съпротивлява, но нямаше никакъв шанс.

— Успех, бароне — сухо забеляза Ричард. — Отдавна ми се искаше да го сторя. — Без нито дума повече той се запъти към двореца.

— Ти, проклета уелска свиня!

Ричард спря и се огледа тъкмо навреме, за да види как Моргана зашлевява плесница на уелсеца. Рис притисна момичето към себе си и започна да го целува. Не спря, докато гневът й не се изпари и тя не се притисна нежно към него.

Ричард се обърна към двореца и погледът му попадна на Уилис Смит, който не откъсваше очи от целуващата се двойка.

— Какво се е случило? — попита Уилис, забелязвайки изцапаните с кръв дрехи на Девъро.

— Някой отрови коня на жена ми — отвърна Ричард.

Уилис пребледня и прошепна:

— Отровител в двора?

Ричард кимна.

На лицето на барона се изписа загриженост.

— Наред ли е всичко? Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

Ричард съжали, че бе подозирал приятеля си в злонамереност.

— Изпрати, моля те, един паж да потърси камериерките на жена ми.

— Ще ги потърся сам — отговори Уилис и изчезна.

В спалнята Ричард сложи Кийли на леглото и седна до нея. Той изтри сълзите от бузите й и се опита да й се усмихне.

Кийли извърна глава и целуна вътрешната част на дланта му.

— Ричард, някой е сложил отрова в закуската ни.

— Зная.

— Какво мислиш да правиш?

— Не се безпокой за нищо, съкровище — успокои я Ричард. — Веднага щом Мей и Джун дойдат, възнамерявам да поговоря с Бъргли и Елизабет. — Той се наведе и я целуна по челото.

— Трябва да се преоблечеш, преди да се явиш пред кралицата — забеляза Кийли. — Ако те види така, Нейно Величество ще припадне.

Ричард я целуна и си донесе чиста риза и панталон. Докато закопчаваше колана си, забеляза, че кинжалът му го няма.

— Къде е кинжалът ми, онзи, с моите инициали?

— Не съм го виждала — отвърна Кийли. — На тази риза й липсва едно копче.

— Вярно — Ричард бързо облече друга и се върна при леглото.

— Какво ще предприеме кралицата? — попита Кийли.

— Навярно Бъргли ще я посъветва да не дава гласност на случая, докато хората му не направят разследвания — отвърна Ричард. — Никой няма да спечели, ако дворът бъде обзет от паника. Освен това съм сигурен, че Елизабет ще накара италианците да напуснат двора.

— Италианците? — повтори Кийли. — Но защо?

— Те са прочути с уменията си да си служат с отрови — обясни Ричард. — Това е един от любимите им начини да се освобождават от нежелани противници.

— Но за какво ще им е на италианците да се отървават от нас?

— Не зная и навярно никога няма да узнаем — призна Ричард, свивайки рамене. След това се усмихна и се опита да я успокои: — Довери ми се, любима. Опасността отмина. Който и да е бил онзи, който е сложил отрова в закуската ни, няма да направи повторен опит, защото знае, че сега сме нащрек. А малкото придворни, които научат за случая, ще ядат само храна, донесена лично от прислужниците им.

Вратата се отвори и в стаята влязоха Мей и Джун.

— Няма да се бавя много — обеща Ричард и стана.

Кийли улови ръката му.

— Ще бъдеш предпазлив, нали?

Ричард кимна. Той се обърна към своите братовчедки и им нареди:

— Не се отделяйте от господарката си, давайте й само храна, която сами сте донесли от кухнята.

С тези думи той напусна стаята. Едва бе излязъл в коридора, и му се наложи да се подпре на стената, за да не падне. Едва сега осъзнаваше ужасното значение на това произшествие.

Какво щеше да стане, ако бе принудил Кийли да яде от закуската, както възнамеряваше да стори. Сега Кийли щеше да лежи мъртва в обора. Кого се бе опитал да отрови убиецът? Него или нея? Или и двамата?