Патриша Грасо
Жрицата (11)

11

„… което вършат съпрузите…“

Мисълта за тези прошепнати от Ричард думи, накара Кийли да се изчерви и да почувства, че стомахът й се свива на топка.

„Това ли е желанието?“ — питаше се Кийли, гледайки с размътен поглед през прозореца на стаята си. Отново усети топлия му дъх да я гъделичка по ухото, устните му да се впиват в нейните, а силните му ръце да галят голите й гърди.

Кийли се отърси от този блян. Графът бе станал прекалено важен за нея. Не биваше да дарява сърцето и доверието си на един мъж, при това английски благородник.

Спомняйки си къде се намира — в спалнята си в деня на Самуийн — Кийли се усмихна. Навън вече се смрачаваше.

Погледна онази част от парка на графа, която граничеше с Темза. Одо и Хю бяха работили здраво, за да направят един каменен кръст, който след това напълниха с клоните от ела — свещеното дърво на вечността. Всичко сега бе готово и в очакване на магическата нощ.

Облечена цялата в черно, Кийли приличаше по-скоро на някое конярче, отколкото на млада жена, дни преди сватбата й. Носеше тесни бричове за езда, широка риза, кожена жилетка и разкривени ботуши. Черна вълнена шапка скриваше катранено черната й коса.

— Намерих една коркова тапа — извика Хенри, втурвайки се в стаята й. — Надявам се татко да не побеснее, когато разбере, че виното му е изветряло.

Кийли се извърна усмихната към брат си.

— Избрах ти дрехи за тази вечер.

— Как мога да уловя на въдицата някое хубаво девойче, когато самият аз съм облечен като момиче — измърмори той.

— Това е много стар обичай, на Самуийн всички се обличат в дрехите на другия пол — обясни момичето. — Освен това ще можеш да чуеш какво говорят хората за теб и как се чудят коя ли си.

Момчето я погледна сериозно в очите.

— Да не ме премяташ?

— Бих ли го сторила?

— Да.

Кийли се засмя на недоверието му.

— Кълна се, че говоря самата истина. Облечи това.

Хенри нахлузи върху дрехите си една износена виолетова пола и ленена блуза, а върху тях — черна наметка с качулка.

— Вдигни качулката — напомни му Кийли, — иначе никой няма да те вземе за мен.

— Трябват ми и две дини.

— Защо? — учуди се Кийли.

Хенри се ухили дяволито.

— Какво момиче ще бъда без гърди.

Кийли се изчерви.

— Обаче ако се правя на теб, достатъчни са и две бобени зърна — подразни сестра си Хенри.

— Много смешно — отвърна Кийли и го плесна на шега. Тя отстъпи няколко крачки и го огледа. — Изглеждаш чудесно.

— Завърти се — нареди Хенри. — Невероятно, приличаш на някое конярче, сестричке.

Кийли се приближи към камината с корковата тапа в едната ръка и кинжала на брат си в другата. Тя набоде тапата на върха на острието и я държа в пламъците, докато се овъгли. След това я изгаси и почака да изстине.

— Стой мирен — каза тя и начерни с тапата лицето на брат си. — Ако лицата ни са черни — обясни тя, — злите духове няма да могат да ни познаят и да ни последват вкъщи.

— Щеше ми се днес да е пълнолуние — отбеляза Хенри.

— Празнуваме Самуийн винаги по новолуние — обясни Кийли. — Никога по време на октомврийското пълнолуние.

— Но защо?

— За да видим в отвъдното, погледът ни трябва да се откъсне от света на смъртните.

Хенри се ухили.

— Понякога говориш странни неща, сестричке. — Той взе изгорялата тапа от ръцете на сестра си и начерни лицето й със сажди, като не забрави дори върха на носа.

Двамата взеха под мишница елховите клонки и се запътиха към вратата. Хенри я открехна и надникна в коридора. Не се мяркаше жива душа. Той направи знак на сестра си и я поведе по тъмния коридор към стълбището.

Отдолу до тях достигнаха приглушените гласове на някакви мъже, които разговаряха във фоайето. Хенри и Кийли не искаха никой да ги види преди началото на празника.

— Да изчакаме ли, докато си тръгнат? — попита Хенри.

— По-добре да си плюем на петите и… към вратата — отвърна Кийли. — Ако сме достатъчно бързи, никой няма да ни познае.

Хенри кимна.

— Едно, две, три… давай!

Кийли и Хенри се втурнаха надолу по стълбите и профучаха през фоайето покрай слисаните мъже от свитата на херцога. Без да спира, момчето бутна вратата и двамата излетяха в двора.

Хенри продължи към парка, но Кийли поспря за миг. С блажена усмивка тя вдиша дълбоко хладния вечерен въздух в радостно очакване на предстоящия празник.

Нощта бе създадена за магия. Въздухът бе зареден с енергия. Пурпурните пламъци на залеза постепенно гаснеха и огненото море се отдръпваше от изток на запад. Тази нощ на небосвода нямаше да изгрее луна и въпреки това светът бе изпълнен със странно сияние.

— Скоро отново ще бъдем заедно, Мегън — прошепна Кийли. Тя с нетърпение очакваше края на вечерта. Само щом скептичните англичани си легнеха, тя щеше да се свърже с майка си.

Момичето хукна след брат си към градината край Темза. Одо и Хю вече ги очакваха. Тук бяха и Мей и Джун, които възхитено зяпнаха бъдещата графиня Базилдън, изникнала пред тях в момчешки дрехи.

— Хайде, момчета, запалете огъня — помоли братовчедите си Кийли.

— Аз ще го запаля — извика Одо.

— Не е честно — възпротиви се Хю. — Ти го запали миналата година.

— Точно затова тази година ще го запаля пак аз — настоя Одо и плесна брат си по тила.

— Остави го на мира — защити брат му Мей.

— Не смей да държиш такъв тон на Одо — възмутено извика Джун.

— Ти недей да се месиш — грубо отвърна Мей и понечи да ощипе сестра си.

Двамата братя застанаха между спорещите близначки. Одо обърна очи към небето, а Хю сви рамене в отговор.

— Значи заедно? — попита Одо. Хю кимна ухилен.

Твърде късно.

Докато четиримата спореха кой да запали огъня за Самуийн, Кийли и Хенри ги бяха изпреварили. Те отстъпиха няколко крачки, за да се насладят на гледката. Не след дълго пламъците примамиха хората от свитите на Талбот и Девъро.

Кийли и Хенри обикаляха сред насъбралото се множество с вързоп елхови клонки и даваха на всеки.

Кийли търсеше графа с поглед, но огненият му перчем не се мяркаше никъде. Тя съзря херцога и графинята и си запробива път към тях.

— Една клонка? — попита тя херцога.

Робърт Талбот взе клонката и рече:

— Защо тази вечер не си измиеш лицето, Хенри?

— Аз съм Кийли — поправи го тя, хихикайки.

Херцогът и госпожа Даун зяпнаха от учудване.

— Двамата с Хенри се преоблякохме за празника — обясни тя, снижавайки глас. — Възцарява се хаос, а мъртвите идват да се срещнат със своите живи.

— О, Тали — потръпна госпожа Даун. — В безопасност ли е човек тук навън?

— Не се бой, скъпа. Аз ще те пазя — обеща херцогът.

— Готово ли е всичко вътре? — попита Кийли.

— Всичко е както ти пожела — отвърна Робърт Талбот. — Огънят пращи в камината, ябълките плуват в бурета с вода, а кестените чакат да бъдат изпечени.

— Дори Моргана ни помогна — добави графинята, — цял ден остана в стаята си.

— А празничната трапеза?

— Най-доброто, което могат да предложат зимниците и кухнята ми, вече е готово — отвърна херцогът.

— Ужасно разточителство — вметна госпожа Даун.

— Трябва да почетем мъртвите си според обичая — обясни Кийли. Тя погледна профила на баща си и добави тихо: — Когато скептиците заспят, хората, които сме обичали и които са ни напуснали, ни навестяват отново, за да споделят с нас безкрайната си мъдрост.

Странно замечтаният глас на дъщеря му събуди любопитството на херцога.

— Какво искаш да кажеш, дете мое?

Кийли се усмихна многозначително, но не промълви нито дума повече…

 

 

Привлечен от нощния огън и смеховете, долитащи от съседната градина. Ричард се отправи към имението на Талботови. Вече в горичката, графът се усмихна при вида на веселата тълпа и прекоси моравата, за да се присъедини към празнуващите.

Острият му поглед търсеше Кийли.

Накрая я видя да си пробива път сред множеството. Заприлича му на фея с увиващата се около бедрата й наметка и черна качулка.

За най-голяма изненада на графа Кийли не се спря пред него, а понечи да отмине. Ричард я сграбчи над лакътя, дръпна я и силно я притисна към себе си.

— Съкровище, искам си подаръка за Вси Светии — прошепна той, а устните му потърсиха нейните.

— Пфу! — Гласът бе на Хенри Талбот. — Базилдън, вие сте отвратителен!

Ужасен като да бе настъпил змия, Ричард отскочи назад. Лицето му пламна от гняв и срам. Що за шега беше това? Хенри, преоблечен като неговата годеница?

Графът изрева:

— Къде, по дяволите, е…?

— Една елхова клонка, господине? — дочу някакъв глас зад себе си. Ричард се извърна и видя пред него да стои някакво момче с мръсно лице и ококорени очи. На единия от пръстите на ръката, която му подаваше клонката, разпозна годежния пръстен на Кийли.

Ричард се престори, че не е забелязал измамата и се усмихна вяло:

— Ще я взема, момче. — Той посегна към клонката, но пръстите му стиснаха като менгеме китката на Кийли. Той дръпна годеницата си към себе си, свали качулката със свободната си ръка и видя катранено черната коса да плисва до кръста й.

— Какво стана с моята целувка, съкровище? — прошепна на ухото й той.

Кийли се изчерви.

— Пред очите на всички тези хора?

— Ела. — Ричард я улови за ръка и я поведе към една затънтена част на градината, където клонести дъбове ги скриваха от любопитните погледи. Стелещата се откъм Темза мъгла бавно пълзеше нагоре и вече стигаше почти до бедрата й.

Момичето се облегна на стеблото на един величествен дъб, но веднага съжали. Графът опря ръце от двете страни на главата й и Кийли се оказа в капан.

— Харесва ли ти нашето празненство по случай Самуийн? — попита тя, за да скрие вълнението си.

— Самуийн? — повтори Ричард и повдигна вежда. — Мислех, че празнуваме Вси Светии?

Кийли бе като омагьосана от прекрасното лице на графа, което се приближаваше все повече и повече. Бе неспособна да отговори. В последния миг затвори очи и го почувства, усети устните му, които я накараха да изтръпне.

Ричард си играеше с устните й, които без съпротива се отвориха под неговите. Той вкуси от невероятната сладост на целувката й.

Кийли простена и се отдаде на непознатите чувства, които той будеше у нея. Без изобщо да забелязва какво прави, тя обви ръце около врата му и се притисна към него.

Ричард се отскубна и се взря в нея. Видя блуждаещия й, забулен поглед. Небеса, тя беше толкова чувствена, колкото и сладка. Какви ли наслади го очакваха в брачното ложе, щом веднъж я въведеше в изкуството на любовта!

Най-сетне теменуженосиният поглед на Кийли се избистри и тя забеляза усмивката му.

— Сега и твоето лице е цялото в сажди.

— Съкровище, бих понесъл всичките сажди на света само за една твоя целувка. Надявам се, че заради моята целувка така блестят очите ти.

— Това е заради Самуийн — неволно го нарани тя. — Обичам есенната слана по тревата и четирите вятъра, които си играят с дъбовата шума.

Смарагдено зелените очи на Ричард блеснаха развеселени.

— Обичаш тези предвестници на зимата?

— Такъв е естественият ход на нещата — обясни Кийли. — Как бихме се радвали на раждането на пролетта, ако не е споменът за зимата?

— Да не съм сгоден за поетеса? — подразни я той.

— Не, аз съм просто една езичница — сериозно отвърна Кийли. — Докато гори огънят на Самуийн, мога да се свържа с всички онези, които са си отишли от нас и които тепърва ще дойдат.

Ричард се бореше със себе си, за да не се разсмее. Годеницата му бе побъркана по един много сладък начин.

— Как мислиш да поддържаш огъня цели три дни, скъпа?

— Одо и Хю обещаха да го наглеждат през нощта. Изтлее ли огънят, разваля се и магията на празника Самуийн, а булото между нашия и отвъдния свят пада за още една година.

— А ако вали? — попита Ричард.

— Великата богиня майка е милостива и никога не праща дъжд по време на Самуийн.

Той не можа да не се засмее на сериозността, с която Кийли бе изрекла последните думи.

— Наистина ли вярваш във всичко това?

— А ти, нима не вярваш в живота след смъртта? — отвърна момичето.

— Има ли още много други като теб? — попита Ричард, без да отговори на въпроса й. — Имам предвид друиди.

Кийли сви рамене.

— Честно казано, не зная.

— А би ли ми казала, ако знаеше?

— Не.

Отговорът й не го смути ни най-малко.

— Защо?

— Никога няма да се доверя напълно на един мъж — призна тя. — Все още ли искаш да се ожениш за мен?

— Един ден ще ми се довериш — обеща й Ричард и я взе в обятията си. Тъкмо се канеше отново да я целуне, когато зад гърба му се разнесе някакъв шум.

— Ти ли си това, Кийли? — извика Хенри. — Влизаме вътре да печем кестени.

— Идвам веднага — извика Кийли. Тя погледна графа и го покани: — Ще дойдеш ли с нас?

Ричард поклати глава.

— Може би по-късно. На писалището ми ме чака много работа.

— Защо работиш толкова много?

— Обичам да работя.

— Предпочиташ да работиш, вместо да ядеш печени кестени? — пошегува се тя.

Ричард се ухили.

— Запази ми няколко, съкровище, и ми дай един час, за да си довърша работата.

 

 

Два часа след полунощ, когато безлунната нощ беше най-тъмна, Кийли седеше на ръба на леглото си и се ослушваше. Талбот Хаус бе притихнал. Външно Кийли изглеждаше спокойна, но вътрешно едва издържаше напрежението. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Тънкото було между света на живите и отвъдното скоро щеше да се повдигне малко за нея и майка й.

Кийли бе възпитана да вярва в непрекъснатия кръговрат на живота и не се боеше от мъртвите. За нея смъртта бе също част от живота, както и раждането. Това, че сега двата свята се свързваха, беше чудесно, вълнуващо и караше сърцето й да ликува.

Стори й се, че часът, който толкова дълго бе чакала, настъпва. Тя стана и облече черната си наметка върху панталона и ризата, които все още носеше. Взе вързопчето с магическите камъни и златния сърп и се отправи боса към вратата. Ослуша се, а след това безшумно се промъкна в тъмния коридор.

Все покрай стената, Кийли се добра до стълбището, фоайето изглеждаше безлюдно. Долу поспря за малко, но не забеляза нищо необичайно.

Внимателно отвори вратата и излезе в двора, където дълбоко си пое въздух.

Неочаквано усети да я сграбчват чифт силни ръце. Опита се да извика, но нечия длан запуши устата й.

— Не се бой, малката.

Беше гласът на Одо. Когато Кийли се успокои, той я пусна.

— Не искахме да събудиш цялата къща — опита се да й обясни Хю.

Кийли се обърна и прошепна:

— Свещени камъни! Какво правите тук в този час?

— Чакаме те — отвърна Одо.

— Искаме да стоим на стража, докато се молиш — добави Хю.

Кийли не бе сигурна дали духът на майка й ще се появи в присъствието на други хора. Не искаше да пропусне възможността да се свърже с нея.

— Не е необходимо да ме пазите — увери братовчедите си тя.

— Това решаваме ние — отвърна Одо.

— Този път той е прав — добави Хю. Одо плесна брат си по тила.

— Решавай, малката — решително каза Одо. — Или ще стоим на стража, или ти се връщаш в стаята си.

Кийли се предаде.

— Добре тогава. Но обещайте да не се намесвате, каквото и да се случи.

Тримата забързаха по алеята, водеща през парка на Талботови в градината на графа. Когато стигнаха имението на Девъро, Кийли спря.

— Чакайте ме долу при къщата — нареди им тя. — В никакъв случай не се намесвайте. Разбрано?

Одо и Хю кимнаха усърдно като две големи деца.

Кийли проследи с поглед как се скриха недалече от Девъро Хаус, след което вдигна качулката на наметката си и се насочи към мястото, където сплитаха клони брезата, елата и дъбът.

— Здравейте, приятели — прошепна тя на трите най-свещени измежду дърветата. — Радвате ли се на Самуийн?

Кийли извади десет камъка. Бе избрала девет черни обсидиана за подсилване на позитивните енергии и един бял ахат.

С осем от обсидианите описа кръг, който остави отворен само на запад. След като влезе през отвора, тя затвори свещения кръг с деветия обсидиан, изричайки думите:

— Смущаващите мисли остават отвън.

След това извади златния сърп и описа с него въображаема окръжност. Застана в средата, душата на кръга, завъртя се три пъти и спря с лице на североизток — свещената посока на предците. Остави белия ахат до себе си на земята.

Със затворени очи се концентрира върху дишането си, докосвайки с пръсти украсения със сапфири, смарагди и диаманти медальон. По гърба й пробяга неволна тръпка.

— Древните са тук, те чакат и ни гледат — проряза нощната тишина звънкият глас на момичето. — Звездите говорят чрез камъните, а светлината прониква през най-гъстите дъбове. — Гласът й стана по-силен. — Земя и Небе са едно царство.

Кийли направи дълга пауза, докато се съсредоточи, така както природата си почива, за да събере силите си. След това падна на колене и вдигна ръце за молитва.

— Дух, ти, който ме водиш по моя път, помогни ми да разбера езика на дърветата. Дух на моите предци, помогни ми да разбера езика на вятъра. Дух на моя род, помогни ми да разбера езика на облаците. — Отпусна ръце, затвори очи и прошепна: — Душите, които са добронамерени, могат да влязат в този кръг. Отворете сърцето ми, за да погледна зад хоризонта.

Времето сякаш бе спряло. Тогава пред вътрешния й взор изникна видение…

Лицето на една жена… Топли сиви очи, които преливаха от обич, спокойна усмивка. Мегън.

— Ужасно ми липсваш, мамо — простена Кийли.

— Довери се на краля с огнената корона — рече Мегън.

— Графът ли е това?

Мегън се усмихна.

— Виж кой е при мен. — Появи се личицето на хубаво бебе, изпитателно вперило очи в Кийли.

— Това е моята внучка Блайт.

— Блайт е моя дъщеря?

Мегън кимна.

— Тук има и други, родени от теб, но Блайт е първата.

Кийли се усмихна.

— Много други?

— Пази се от тъмния ковач — предупреди я Мегън. — Той иска главата на краля.

— Как е неговото име, мамо?

Мегън вдигна глава и впери поглед в далечината, сякаш усещаше някаква приближаваща се опасност.

— Не ни остава много време. Догодина по Самуийн…

 

 

Докато Кийли разговаряше с духа на майка си, Ричард тайно се бе промъкнал в градината и се бе присъединил към братовчедите й. Когато двамата го откриха, той кимна първо на Одо, а след това и на Хю и едва се сдържа да не се разсмее на глуповатия им израз.

— Идвам, за да я пазя — прошепна Ричард. — Какво прави там?

— Говори с майка си — отвърна Одо така, сякаш ставаше дума за най-естественото нещо на света.

Ричард виждаше само Кийли. Той стрелна Хю с бялото на очите си.

— Виждаш ли някого?

Хю кимна и прошепна в отговор:

— Виждам Кийли, вие не я ли виждате?

Устните на Ричард трепнаха.

— Имам предвид, освен Кийли.

Хю поклати глава.

Ричард се обърна към Одо.

— Виждаш ли някъде майка й?

— Разбира се, че не — отвърна Одо. — Аз не съм посветен. Само посветените могат да надникнат зад хоризонта.

— Значи вярваш, че Кийли вижда майка си? — попита Ричард.

— Да.

— Но защо?

— Вие в нищо ли не вярвате? — попита Хю.

— Същото е като причастието в църквата, когато свещеникът превръща хляба и виното в Христовата плът и кръв — обясни Одо.

Ричард кимна и отново се обърна към годеницата си, която бе коленичила пред три дървета и говореше с някого. Неочаквано Ричард зърна с ъгълчето на окото си някаква тъмна фигура, която тичаше към Кийли. Той тъкмо се канеше да се втурне напред, за да спре натрапника, но в последния момент разпозна силуета и спря смутен.

— Прости ми, Мегън — извика херцогът, втурвайки се в магическия кръг. — Обичам те повече от живота си.

Кийли се извърна светкавично и извика:

— Забранено е да се влиза в магическия кръг.

Твърде късно.

В отчаяния си опит да се добере до отдавна изгубената си любима херцогът бе престъпил невидимия магически кръг. Кийли понечи отново да се обърне, но духът на Мегън бе изчезнал.

— Мамо, върни се! — извика Кийли и се строполи на земята. Отчаяното й хлипане проряза нощната тишина.

Ричард се спусна през моравата към нея. Той коленичи в тревата до нея и я притисна в обятията си, за да я утеши.

— Всичко ще се оправи, скъпа. Обещавам ти, ще оправя всичко. Престани да плачеш.

— Видях Мегън — като в транс мърмореше херцогът. — Тя ми се усмихна. Кийли, тя ми прощава.

Кийли се обърна към херцога. Гласът й трепереше от презрение.

— Майка ми може и да ви е простила, Ваша Светлост, но аз никога няма да ви простя. Заради вас отново я изгубих.

Хлипайки безутешно, тя притисна лице към гърдите на графа.

— Да ми прости Бог, но мразя този човек.

Херцогът протегна ръка към нея, но след това отново я отпусна. В теменуженосините му очи се появиха сълзи. За пръв път поглеждаше отвъд собствените си желания и интереси и си даваше сметка за истинското положение на дъщеря си. Виждайки я хлипаща на гърдите на графа, той осъзна какво й бе причинил. Бе съсипал живота на жената, която обичаше, и живота на единственото й дете. Най-вече живота на нейното дете. Първородната му дъщеря, плодът на неговата голяма любов, осемнадесет години е трябвало да живее с позора на извънбрачния си произход. Докато той бе танцувал, гулял и флиртувал в двора на Тюдорите, дъщеря му е трябвало да търпи обиди и унижения от всеки срещнат. А сега — себичен, какъвто винаги е бил — я бе лишил от възможността да остане за малко с майка си, която я бе обичала безрезервно от мига на нейното зачеване. Как би могъл вече да помоли Кийли за доверие и прошка?

По знак на графа Одо и Хю помогнаха на херцога да се изправи. Тримата се отдалечиха към Талбот Хаус, но гласовете им се чуваха още дълго.

— Елате, Ваша Светлост — чуваше се Одо. — Утре сутрин всичко ще изглежда по-добре.

— Разбираемо е, че малката е развълнувана — добави Хю. — Тя не знае какво говори.

— Хю по изключение е прав — даде право на брат си Одо. — Кийли не може да мрази никого. Нито дори и онази свиня Мадок. Когато утре се събуди и види слънцето да изгрява, ще забрави всичко.

— Ами ако вали? — вметна Хю.

— Безмозъчен идиот — отвърна Одо и плесна брат си по тила.

— Ами да, утре може да бъде облачно.

Ричард вдигна Кийли на ръце и я понесе през моравата към дома си. Събудени от шума навън, много от хората му стояха по нощници из коридорите и го гледаха слисани да прекосява фоайето. Дженингс — също по нощница — последва графа нагоре по стълбището. Пред спалнята на графа Дженингс се втурна покрай него, за да отвори вратата.

— Мога ли да направя нещо за вас или за дамата? — попита той.

— Погрижете се да не бъдем обезпокоявани.

— Да, Ваша Светлост.

Вратата се хлопна след графа. Ричард внимателно остави Кийли на леглото и легна до нея, за да я вземе в обятията си и да започне нежно да гали гърба й. Безутешното й хлипане късаше сърцето му, но той не знаеше как да я утеши. Досега бе виждал сълзи само в очите на жени, които по този начин искаха да подчертаят красотата си и да спечелят сърцето му.

— Мегън ми липсва ужасно — хлипаше Кийли.

— Каза, че Самуийн щял да трае три дни — напомни й Ричард. — Не можеш ли утре да опиташ пак? Обещавам ти да държа всеки натрапник далеч от твоя кръг.

Тя бе толкова слисана от това предложение, че съвсем забрави да плаче. Погледна го с големите си, мокри от сълзи очи.

— Ще направиш ли това за мен?

— Скъпа, ще направя всичко, което пожелаеш — обеща той.

Кийли докосна бузата му. Устните й трепереха и на Ричард му се стори, че видя далечния отблясък на плаха усмивка.

— Обещай ми да простиш на баща си.

Усмивката изчезна от лицето на Кийли.

— Аз нямам баща.

— Напротив, имаш — възрази Ричард. — Талбот много те обича. Видях го в очите му.

— Искаш от мен прекалено много — отвърна Кийли, избягвайки настойчивия му поглед. — Никога няма да мога да му простя. Нито за тази нощ, нито за всички онези безкрайни нощи през последните осемнадесет години от живота ми.

— Чуй ме. — Ричард я улови за брадичката и внимателно извърна лицето й към себе си. Когато Кийли вдигна поглед и го погледна в очите, той продължи. — Ти имаш меко сърце, съкровище мое. Ако отблъснеш обичта на баща си, ще нараниш себе си толкова, колкото и него.

Ричард се наведе над лицето й и устните му докоснаха нейните. Това бе дълга, интимна и изцеляваща целувка. Болката, страхът и копнежът й да бъде обичана я правеха чувствителна за всяка нежност. Дланите му галеха тялото й, докато езикът му изследваше устата й.

Кийли пое дъха му и сякаш в гърдите й нахлуха хиляди лекокрили пеперуди. Нямаше ни най-малка представа, че го желае. Бе я омагьосал с мъжествеността, физическата близост и нежните си ласки. Кийли се отдаде на мига. Ричард разголи гърдите й и няколко мига само ги гледаше с възхитен поглед.

Накрая се наведе и започна да ги целува. Когато засмука зърната им, Кийли почувства да я заливат горещите вълни на страстта.

Тя му се отдаде изцяло, притисна се към гърдите му и простена дълбоко:

— Целувай ме.

Ричард се овладя със сетни сили, закопча ризата й и нежно я целуна по устните.

Кийли отвори очи и го погледна съвсем замаяно.

— Чаках вече толкова дълго и няма да те взема, преди да си станала моя жена — обясни й Ричард и се усмихна при вида на разочарованото й изражение. — Приеми това като най-големия комплимент, който съм правил на някоя жена. Освен това придворните на Елизабет подробно ще изследват леглото ни след първата брачна нощ, за да разберат дали си била девствена. Нали не искаш после да те одумват?

Кийли се изчерви. След това внезапно вдигна глава, сякаш бе чула нещо. Ричард понечи да каже нещо, но тя сложи показалец на устните си.

Отскубна се от него, скочи от леглото и се втурна към прозореца, където падна на колене.

— Вали! Огънят е изгаснал.

Ричард се завтече към нея, вдигна я на ръце и я отнесе обратно на леглото.

— Догодина отново ще можеш да говориш с майка си — утеши я той. — Обещавам ти да направя покрив, така че огънят да не може да изгасне.

Двамата отново бяха напълно облечени. Ричард я притискаше в обятията си и й нашепваше любовни думи. Дишането й ставаше все по-спокойно и равномерно, докато накрая Ричард разбра, че е заспала. Едва тогава той затвори очи и си позволи да я последва в царството на сънищата, макар и не в това на мечтите.