Патриша Грасо
Жрицата (4)

4

— Добро утро, скъпа.

Този, долетял сякаш някъде много отдалече, глас изтръгна Кийли от дълбините на подсъзнанието й. Момичето отвори очи. Сънувам ли? — запита се тя и се огледа в непознатата стая.

— Време е за ставане.

Кийли се обърна. До леглото стоеше госпожа Даун и й се усмихваше.

— Добро утро, госпожо. — Кийли отметна катранено черната коса от лицето си, потърка очи и се протегна. — Колко е часът?

— Дванадесет.

Погледът на Кийли се отмести към прозореца, през който в стаята проникваше сива светлина.

— Много е светло за полунощ — рече тя.

— Дванадесет часа по пладне.

Кийли невярващо погледна графинята.

— Невъзможно. Винаги се будя по изгрев-слънце.

— Убедете се сама — отвърна госпожа Даун, — днес нямаше изгрев.

— След всяка нощ има изгрев — възрази Кийли.

— Навярно е така — съгласи се графинята и се засмя гърлено. — Самата аз не бих могла да го твърдя със сигурност, защото обикновено проспивам тези часове.

— Изгревът е най-вълнуващата част от деня — убедено рече Кийли и седна в леглото. — Желаете ли утре да ви събудя, за да се уверите сама в това? Къде е спалнята ви?

— Нощувам в спалнята на херцога — отвърна госпожа Даун, любопитна да види реакцията на момичето.

— А Негова Светлост къде…? — Кийли пламна от смущение. — О!

Госпожа Даун преглътна една усмивка.

— Смущава ли ви това, че споделям леглото на баща ви? — попита тя.

Кийли се изчерви още повече, в случай че това изобщо бе възможно.

— Обичате ли го?

— Много.

— В такъв случай не ме смущава ни най-малко.

— Мисля, че ще станем много добри приятелки — въодушевено извика госпожа Даун, щастлива да открие съюзник в нейно лице. — На масата има една табла, а нощното гърне е зад паравана. Водата за банята ви вече ври… Ще се върна след малко и ще ви донеса нещо за обличане.

— Моля ви, не си правете труда — извика Кийли.

— Глупости — махна с ръка графинята, запътвайки се към вратата, — радвам се, че сте тук.

Останала сама, Кийли реши да призове боговете и да ги помоли да я закрилят. В края на краищата тя не познаваше тази къща и обитателите й. Кой знае какви невидими сили върлуваха из нея?

Кийли свали ризата си и пристъпи към прозореца. Искаше й се да е по-близо до природните сили отвън. Затвори очи и опря дясната си длан в стъклото на прозореца.

— Велика богиньо майко, могъща закрилнице на своите чада, чуй молбата ми — тихо се помоли Кийли. — Не ме изоставяй и ме дари със смелост. Благословени да са духовете пазители, които ни изпращаш. Да бъде.

След като се бе изкъпала и отново бе навлякла ризата си, Кийли се загърна в церемониалната си роба и придърпа едно кресло до прозореца. Седна и започна да наблюдава разпръскващите се облаци. Слънцето целуваше Земята. Добър знак?

Кийли реши да насочи мислите си към Одо и Хю. Братовчедите й се нуждаеха от някой, който да ги пази от последиците на недостатъчната им разсъдливост. Колкото и да се опитваше да си ги представи, момичето така и не успяваше да се концентрира. Вместо това пред очите й постоянно изникваше красивото лице на граф Базилдън.

Въпреки опасността, която той представляваше за нея и братовчедите й, Кийли не изпитваше никакво безпокойство. Инстинктът й подсказваше, че този мъж никога не би я наранил. Прочиташе го в лъчезарните му очи и обезоръжаваща усмивка. Ако искаше да види братовчедите й на бесилката, отдавна щеше да е наредил да бъдат арестувани. Освен ако… Не смееше да се надява. Дали пък магията за забрава не бе подействала?

Мислите на Кийли се отклониха в друга посока. Графът беше толкова красив! Бакъреночервената му коса й напомняше за огнен залез, а смарагдено зелените очи — за пролетната премяна на гората. Притежаваше съвършеното тяло на езически Бог. До края на живота си — Кийли бе сигурна в това — нямаше да забрави мига, в който го видя за пръв път. Кръчмата, той се приближава към маса, на която седят тримата с Одо и Хю…

Без да забележи, Кийли докосна устните си с пръсти. С какво удоволствие би се оставила на чувствените му устни, които…

Свещени камъни! Кийли подскочи, ужасена от насоката, която бяха взели мислите й. Графът бе опасен, достоен за презрение англичанин. Истинска напаст. Или не? Кийли си даваше сметка, че вече не бе толкова сигурна в това, както само преди няколко дена. Тази нова несигурност й създаваше много грижи и тя се вгледа отново през прозореца.

След няколко минути се появи госпожа Даун. В ръцете си държеше рокля от виолетов и златен брокат и подходящи обувки.

В живота си Кийли не бе виждала толкова прекрасна дреха.

— Но тази рокля не е моя — рече тя.

Госпожа Даун се усмихна.

— Роклята и обувките са на Моргана, вашата по-малка сестра.

— Не мога да нося чужди дрехи и обувки — поклати глава Кийли, въпреки че изкушението бе прекалено голямо. Тя стоеше, неспособна да откъсне очи от великолепната рокля.

— Баща ви ме помоли да избера нещо, което би ви подхождало — обясни графинята.

— Госпожица Моргана няма ли да се разсърди, когато научи, че съм я обличала? — попита Кийли.

— Разбира се… и точно това е най-хубавото в цялата история.

— Тогава не мога.

— Баща ви се опитва да направи за вас всичко, което е по силите му — помаха й с пръст госпожа Даун. — Нали не искате да се покажете неблагодарна?

Кийли въздъхна. Негова Светлост я бе поканил да живее в дома му. Тя наистина не искаше да изглежда неблагодарна.

— Виолетовият брокат подхожда на красивите ви очи — опита се да бъде възможно най-убедителна графинята. — Освен това… граф Базилдън би желал да ви посети днес следобед.

— Но защо? — Кийли усети, че се задушава.

— Изглежда Девъро е пленен от красотата ви — отвърна госпожа Даун. — Ще ви помогна с фризурата.

— Но на една графиня не подобава…

— Гледайте на мен като на леля — великодушно предложи госпожа Даун, но след това сбърчи чело. — Не, не върви. Все още съм прекалено млада, за да имам осемнадесетгодишна племенница. Гледайте на мен като на своя по-голяма и по-опитна сестра.

Кийли преглътна една усмивка, облече роклята и нахлузи обувките. След това, грейнала от радост, погледна графинята.

— Не мога да повярвам, стават ми идеално.

— Колко сте красива — одобрително рече госпожа Даун. — Искате ли да се погледнете в огледалото?

Кийли кимна нетърпеливо като малко момиченце.

Госпожа Даун отвори вратата и направи знак на Киши да я последва. Минавайки през коридора, те попаднаха в стаята на херцога.

Огромното помещение бе пищно украсено. Персийски килими покриваха пода, а по стените висяха пъстри гоблени. В стаята проникваше смекчена от завесите слънчева светлина. Зад един параван Кийли видя огледало.

Когато застана пред него, долната й челюст увисна от изненада. Тя ли бе прекрасното видение, което я гледаше отсреща?

Украсената с брокат рокля беше доста тясна от кръста нагоре и имаше дълбоко изрязано деколте. Дългите, тесни ръкави завършваха с прекрасна дантела.

Кийли приличаше на принцеса и се чувстваше като такава. Тя грейна от радост, но след миг, когато погледът й попадна върху дръзкото деколте, лицето й помръкна. Това бе най-дълбокото деколте, което някога бе носила. Медальонът блестеше върху безупречния тен на кожата й и привличаше погледа върху основата на гърдите й. Кийли несигурно прехапа устни.

Госпожа Даун не можа да скрие усмивката си при вида на смущението й.

— Сигурна съм, че Моргана никога не е изглеждала по-красива.

— Може би моите дрехи ми подхождаха повече — плахо рече Кийли. — Корсажът е прекалено предизвикателен, не смятате ли?

— В сравнение с онова, което може да се види в кралския двор, е самата невинност — възрази графинята. — Хайде, елате, скъпа моя. Баща ви ни очаква.

Кийли се зарадва, че не се налагаше да носи собствената си отегчителна рокля и последва графинята по коридора и надолу по стълбите.

— Много ви благодаря, госпожо — прошепна на спътницата си Кийли, преди да влязат в залата, където херцогът наистина вече ги очакваше.

Графинята я прегърна топло и се отдалечи, оставяйки я насаме с баща й.

Робърт Талбот седеше пред камината, но когато видя момичето да влиза, се изправи. Огледа я от главата до петите, след което тръгна към нея, за да я поздрави.

Погледът му я смути. Свела очи, сега тя представляваше олицетворение на женското смирение. Когато херцогът застана пред нея, тя плахо вдигна поглед.

— Възхитителна си като майка си — промълви Талбот дрезгаво. — Споменът бе прекалено завладяващ. — Ела при мен до камината.

— Благодаря за роклята, Ваша Светлост — овладя се Кийли и пое ръката му.

Той забеляза хладния й тон, но не му обърна внимание. Вместо това я поведе към едно от двете кресла, които стояха пред камината. След това седна в другото.

Кийли сложи длани в скута си и заби поглед в пода. Чувстваше се ужасно неловко. Осемнадесет години бе копняла за този миг, а сега не знаеше какво да каже. Родният й баща бе един непознат.

Момичето крадешком вдигна поглед към него и срещна погледа му. Изглежда през цялото това време той внимателно я бе наблюдавал. Тя наруши мълчанието.

— Благодаря ви, че ми предложихте да пренощувам тук.

— Това е твоят дом — отвърна херцогът.

— Покривът над главата все още не означава дом — рече Кийли, вперила поглед в пращящия огън. — Домът за мен — това са хората, които ме обичат, и които аз обичам.

— Аз те обичам — обясни той.

— Не е възможно — възрази тя и дръзна да му хвърли един кос поглед. — Вие дори не ме познавате.

— Ти си плът от плътта ми — обясни херцогът, а думите му накараха Кийли да се изчерви. Мили боже, от колко години не бе виждал някоя жена искрено смутена? — Един ден, когато станеш майка, ще разбереш защо съм толкова сигурен в чувствата си.

— Щом казвате, Ваша Светлост… — промърмори Кийли, без да откъсва поглед от дланите си, които все така лежаха в скута й.

Настъпи неловко мълчание. Болеше я, но гордостта й забраняваше да откликне на симпатията от страна на херцога. Навремето той ги бе изоставил с майка й. Невъзможно бе с едно махване на ръка да заличи болката, която бе неизменна спътница на целия й съзнателен живот.

— Разбирам твоята сдържаност, дете мое — наруши мълчанието херцогът. — Моля те да ми дадеш възможност да заслужа обичта ти. Като твой баща…

— Вие сте ме създали — прекъсна го Кийли, без да съзнава обвинителната нотка в гласа си, — но никога не сте били мой баща.

„Не забравяй, че той е наранил Мегън — повтаряше си тя. — Не забравяй, че човек не бива да има вяра на англичаните, още по-малко на един английски лорд.“

Робърт Талбот се изправи и сега кръстосваше пред камината, докато отчаяно се опитваше да подреди мислите си. Съзнаваше, че дъщеря му е наранена и че трябва да обмисли добре всяка дума.

За да не го гледа, Кийли се озърна из помещението, в което се намираха. Предния ден бе прекалено развълнувана, за да забележи каквото и да било.

Тази зала бе далеч по-внушителна от онази в замъка Лъдлоу. Имаше две камини — по една във всеки край. Таванът бе от тежки греди, от които висяха знамената на рода Талбот. По стените имаше бронзови свещници и пъстри гоблени. На повечето от тях бяха изобразени ловни сцени. Все пак се открояваше един гоблен със сирена и еднорог.

Кийли стана и се приближи до този забележителен гоблен. Нещо в него я привличаше по магически начин. Изпитваше потребност да го докосне. Момичето затвори очи и постави дясната си ръка върху гоблена. Съвсем ясно усещаше духа на майка си. На устните й трепна тиха усмивка.

Робърт Талбот се бе приближил и сега стоеше зад нея.

— Мегън го направи за мен. Дълго време имах от нея само този гоблен и медальона. Сега имам теб.

Кийли бавно се обърна и опря гръб в гоблена. Беше по-уверена, чувствайки духа на майка си. Тя погледна мъжа в теменуженосините очи, които толкова приличаха на нейните собствени, и каза:

— Вие сте я обичали. Съжалявам, че е трябвало да я изгубите.

— Изгубих нещо повече от Мегън — несравнимото удоволствие да гледам как малкото ми момиченце се превръща в жена — отвърна херцогът. — Мисли за мен каквото искаш, но аз съм твой баща и желая да те видя щастлива.

Кийли облиза устните си, които съвсем бяха пресъхнали от вълнение. Интимност и доверие между тях двамата можеше да съществува само ако бяха напълно откровени един към друг.

— Трябва да ви призная нещо — поде Кийли, преди да се поколебае и да замълчи за известно време. Все пак накрая продължи: — Аз съм езичница.

Остана изненадана от реакцията на херцога, който в отговор на признанието й само се усмихна.

— В двора всички се държат като езичници — отвърна той. — С изключение на Елизабет и Бъргли, разбира се. Ах, не можеш да си представиш какви неща стават там.

— Исках да кажа, че съм староверка — опита се да му обясни Кийли. — И аз, подобно на Мегън, съм друидка.

— Каквато и да си, това не променя факта, че съм твой баща — отново я изненада херцогът. — Надявам се да имам възможността да те опозная.

Смутена, Кийли се запита защо ли херцогът й спести проповедта за опасността от подобни възгледи. Как бе възможно този очевидно топлосърдечен, добър човек да направи дете на майка й, а след това да я зареже? Защо я бе поканил — нея, една непозната — в дома си и всячески се опитваше да я накара да се почувства добре? Глупак ли беше? Или тя бе глупачката?

— Ще ми се довериш ли, дете мое — попита я херцогът.

Леко вирнала брадичка, Кийли отвърна:

— Що се отнася до това, не се радвате на безукорно име.

Устните на херцога трепнаха. Проклятие, заедно с теменуженосините му очи и катраненочерна коса момичето бе наследило и неговата гордост и кураж.

— Тогава ще ми дадеш ли възможност да спечеля доверието ти?

Кийли се поколеба. Бе дошла в Англия, за да потърси закрила от него. Майка й бе пожелала така. Накрая кимна.

— Да, Ваша Светлост.

— Това обръщение е твърде официално за баща и дъщеря — с облекчение рече херцогът. — Другите ми деца ме наричат татко.

Кийли цял живот бе копняла да изрече тази дума, но сега не можеше просто така да забрави дългите години на страдание. Колкото и да бе неприсъщо на природата й, Кийли не можеше да постъпи иначе. Херцогът бе изоставил бременната й майка, осъждайки бъдещото дете на изпълнено със страдания и унижения детство. Желанието да го нарани, както той бе сторил с нея, бе неустоимо.

Тя се опита да не обръща внимание на надеждата, струяща от теменуженосините му очи, и отвърна:

— Не мога, Ваша Светлост.

Собствените й думи я нараниха не по-малко, отколкото него. Когато видя болката, изписана по лицето му, сърцето й едва не се пръсна. Но можеше ли тази болка да се сравни с едно страдание, продължило цели осемнадесет години?

Робърт Талбот бързо се овладя отново. Той сложи ръка на рамото й и я целуна по слепоочието.

— Когато бъдеш в състояние да ме наречеш татко, ще бъда много горд.

В гърлото на Кийли заседна буца. Долната й устна започна да трепери, а по бузите й се търкулнаха две големи сълзи.

— Не бива да допускаме това. — Херцогът нежно изтри сълзите от лицето й. — Тук, в Англия, те очаква блестящо бъдеще и страданията от последните осемнадесет години скоро ще избледнеят.

— Аз съм друга — прошепна Кийли. — Моята родина е Уелс и мястото ми не е тук.

— Ти си почти толкова англичанка, колкото и аз — възрази херцогът и повдигна брадичката й, за да може да надникне в теменуженосините очи, които толкова много приличаха на неговите. — Обичах майка ти и исках да се оженя за нея, но баща ми ме излъга, че била починала.

— Ако наистина сте я обичали — вметна Кийли, — защо тогава не сте се върнали в Уелс, за да се уверите лично, че е мъртва?

— Дотогава не бях имал причина да се съмнявам в думите на баща си — херцогът се взираше в далечината. — А ти ще повярваш ли на моите?

— Не. — Думата се стовари като брадва. Кийли почувства това дълбоко в себе си и го видя в очите му.

Мегън бе вярвала на любовните му слова, но дали тя щеше да успее да му повярва?

— Дете на моето сърце — продължи херцогът, привличайки я още по-плътно към себе си, — обичам те също толкова, колкото и останалите си деца. Очевидно съдбата ми дава още един шанс, защото, когато те погледна, сякаш чувствам присъствието на Мегън.

Кийли го погледна в лицето. Очевидно бе, че тези думи идваха от сърцето му. Ако наистина бе обичан Мегън и я бе мислил за мъртва, колко ли трябва да бе страдал през всичките тези години?

— Мегън те изпрати при мен — продължи херцогът. — Гледай на тази къща като на свой дом.

— Одо и Хю… — поде Кийли.

— Братовчедите ти са добре дошли толкова дълго, колкото пожелаят — прекъсна я Робърт Талбот. — В момента трябва да са в конюшните. Искаш ли да говориш с тях?

— О, да, ако е възможно.

— Тук си у дома, момичето ми. Можеш да влизаш навсякъде. Между другото, Мърлин е чудесен кон, но — засмя се херцогът, — е само една кобила.

Кийли го дари с очарователна усмивка.

— Зная.

— Колко много приличаш на майка си — болезнено въздъхна херцогът и отново целуна дъщеря си по слепоочието. — Още един въпрос.

Кийли кимна.

— При какви обстоятелства срещна младия Девъро?

— Графът ми се представи в гостилницата, в която нощувахме.

— Нищо друго ли няма?

Кийли го погледна озадачено.

— Какво друго може да има?

При вида на невинното й изражение херцогът въздъхна успокоен. Най-прочутият женкар в двора на Тюдорите не я бе докоснал. Още не. С малко повече късмет, щеше да успее да го ожени, преди това да се случи.

— А сега върви да потърсиш братовчедите си — рече херцогът и я пусна.

Кийли много го изненада, като се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. След това прошепна:

— Благодаря, Ваша Светлост!

След тези думи Кийли напусна залата и попадна във вестибюла, където се натъкна на Мийд, икономът на херцога. Клетият прислужник все още куцаше.

— Добър ден, госпожице — поздрави я той, държейки й вратата отворена.

— Добър ден — отвърна на поздрава тя. — Бихте ли ми казали как да стигна до конюшните?

— Когато стигнете края на тази алея, свийте наляво.

Кийли кимна, но не тръгна веднага, а се престраши и рече:

— Мийд, надявам се да не сметнете това за прекалено фамилиарничене, но ще се почувствате по-добре, ако натъркате ходилото си с масло от пупалка и пийнете ябълково вино с мащерка. Това успокоява болката и скоро отново ще можете да тичате.

— Много благодаря, госпожице — на иначе толкова сериозното лице на Мийд се появи усмивка. — Обезателно ще опитам.

Одо и Хю седяха пред конюшните на херцога. Когато видяха Кийли да се приближава, двамата въздъхнаха с облекчение и се надигнаха, за да я поздравят.

— По-добре ли си днес?

— Да, благодаря — засмя се Кийли. — А вие?

— Баща ти има превъзходен готвач — отвърна Хю и потърка с ръка корема си. — Така натъпкахме търбусите, че едва се движим.

— Херцогът ме е създал — поправи го Кийли, — но никога не ми е бил баща.

— Знаеш ли, малката… — понечи да възрази Одо, но веднага замълча, виждайки Кийли да мръщи чело в очакване на конското.

Хю, който не бе забелязал нищо, се почеса по главата и запита учудено:

— Че това не е ли едно и също?

— Глупак — плесна го по тила Одо, след което се обърна към Кийли. — Какво ще правим с графа? Той живее съвсем наблизо.

— Няма никаква опасност — убедено обясни Кийли. — Ще му направя магия за забрава и ще сме в безопасност. Къде е Мърлин? Ще ми се да я видя.

Одо и Хю отведоха Кийли в конюшнята. Кобилата посрещна господарката си с радостно пръхтене.

— Беше ли послушно момиче? — прошушна Кийли, потупвайки животното по врата. При вида на кобилата, подарена й от Рис, сърцето на Кийли се сви. Изпитваше носталгия. Обръщайки се към братовчедите си, рече: — Бих искала да се махна оттук и да се върна в Уелс.

— Но там е Мадок — отвърна Хю.

— Рис ще ме пази от него — отвърна тя.

— Ех, ех, малката ми — вметна Одо, — не можеш просто така да изчезнеш… Точно сега, когато откри баща си.

— Херцогът ми е напълно чужд. — Очите на Кийли се напълниха със сълзи. — Мястото ми не е тук. — Нито пък някъде другаде, помисли си Кийли.

— Дай му шанс — възрази Одо. — Сигурен съм, че ще свикнеш тук.

— А вие ще останете ли с мен?

— Толкова дълго, колкото пожелаеш — потвърди Одо.

— Завинаги — добави Хю и изтри една сълза от очите си. — В парка си херцогът има няколко великолепни дъба.

— Трябва да ги видя — извика Кийли. Изведнъж се развесели. Тя прегърна Мърлин и целуна братовчедите си по бузата, преди да изтича навън.

Есента бе облякла прекрасния парк на херцога в разкошни багри. Наред с оранжевите, златни и червени листа на дърветата, цяла армия от градинари бе превърнала лехите в дъга от есенни цветове. Хризантеми във всевъзможни нюанси, виолетови столистни рози, невени, лъвски муцунки и иглики придаваха на парка допълнителен блясък.

При вида на цялото това великолепие Кийли въздъхна. Есента бе особено вълнуващ сезон за нея, най-вече заради Самуийн, началото на жизнения цикъл на друидите, когато се отваряха вратите на миналото и бъдещето. Тънкото було между света на живите и отвъдното оставаше леко повдигнато само три дена. А този Самуийн бе особено важен за нея, тъй като Мегън й бе обещала да я навести.

След разходката из парка и след като бе докоснала всеки един дъб, за да се запознае с тях. Кийли седна на една каменна пейка.

Херцогът я бе приел такава, каквато беше. Защо не успяваше да се пребори със себе си и да му отвърне със същото? Не бе в неин стил да таи злоба към когото и да било.

Копнееше да срещне истинския си баща още от онзи ужасен ден, когато едва петгодишна… Струваше й се, че е било едва вчера…

 

 

След като бе сплела първия си венец от дъбови листа, Кийли се втурна да открие баща си. Колко ли горд щеше да бъде, когато му покажеше произведението си.

— Татко! — извика Кийли, пробивайки си път между хората от свитата му. — Направих ти подарък! — Тя протегна венеца към него.

— Никога повече не ме наричай така — изфуча Мадок и я отстрани от пътя си. — Ти си негово копеле.

Наранена и объркана, Кийли сведе глава. По лицето й потекоха сълзи. Какво бе сбъркала този път? Защо не я обичаше баща й?

Тогава видя пред себе си нечия дълга сянка и вдигна очи. Беше дванадесетгодишният Рис.

— Все още ли си мой брат? — хлипайки, го попита тя.

— Не се сърди. — Рис коленичи, за да се изравни на височина с нея. — Аз съм твой брат и винаги ще бъда. Ще ми подариш ли този красив венец?

Кийли успя да се усмихне, но долната й устна трепереше. Тя вдигна венеца, сякаш коронясваше някой крал, и го постави на главата на Рис.

— Рис — прошепна тя, — какво значи „копеле“?

Преди момчето да отвърне, се обади някакъв друг глас:

— А аз завинаги съм твой братовчед.

Кийли се огледа и видя пред нея да се извисява дванадесетгодишният Одо.

— Аз също — добави десетгодишният Хю.

— Глупак такъв — плесна брат си по тила Одо. — Щом аз съм й братовчед, значи и ти си такъв.

— Няма нужда да ме биеш.

— Как иначе ще ти налея малко ум в главата?

— Така само ми размътваш мозъка — жалваше се Хю.

— Ти нямаш мозък — отвърна Одо.

Кийли се затича отново, почти толкова весела, колкото преди. Двамата й огромни братовчеди се държаха детински, но това само я караше да ги обича още повече.

— Изплети венец и за мен — помоли я Одо.

— За мен също — добави Хю.

— Аз бях пръв. — Одо протегна ръка, за да плесне отново брат си. — При това съм по-голям.

Хю избегна плесницата и възрази:

— Но аз съм по-хубав.

Кийли погледна брат си в очите, надявайки се да научи истината.

— Обичаш ли ме? — попита го тя.

— Да, много. — Рос я притисна към гърдите си.

Склонила глава на рамото му, Кийли видя Мадок да ги гледа от другия край на двора и да мръщи чело. В ушите й още кънтеше думата, с която я бе нарекъл. Копеле…

 

 

— Сълзи ли са това, красавице?

Кийли уплашено вдигна поглед и съзря чифт смарагдено зелени очи.

— Какво правите тук? — попита тя.

При този не особено любезен въпрос Ричард повдигна вежди.

— Аз живея тук. Забравихте ли?

— Не, вие живеете… — Кийли изпита срам заради непоносимото си държание.

— Хей там — той посочи една скрита зад дърветата къща. — Негова Светлост е в къщата — обясни тя.

— Негова Светлост? — Ричард повдигна вежда. — Толкова официално ли се обръщате към баща си?

За да сложи точка на разговора, Кийли се извърна, сякаш бе за губила интерес, но сърцето й биеше до пръсване. Графът представляваше опасност за братовчедите й, но в момента тя беше много по-загрижена за собствения си душевен покой. От красотата му почти се задъхваше. В бездънното зелено на очите му една жена спокойно можеше да се изгуби.

— Защо, когато се запознахме в гостилницата — попита я Ричард, — не ми казахте, че Лъдлоу ви е баща?

— Реших, че не ви засяга кой е баща ми — отвърна момичето, без да го удостои дори с поглед. В най-добрия случай той скоро щеше да си тръгне.

— Милорд — рече Ричард и качи обутия си в ботуш крак на пейката до нея.

— Какво? — Кийли обърна глава и едва не извика при вида на невероятно мускулестото бедро, което сега бе така обезпокоително близо до нея.

— Би трябвало да кажете: „Не ви засяга, милорд“.

— Може и да сте лорд — обясни му Кийли, — но не мой^[1] господар.

Ако забележката и не бе чак толкова дръзка, Ричард щеше да я похвали за остроумието. В края на краищата в двора на Тюдорите нямаше много хора, които дръзваха да държат подобен език на кралския фаворит.

Вместо да се ядоса, както — той добре знаеше това — очакваше от него момичето, Ричард се усмихна любезно.

— Нося ви подарък за добре дошла. — С тези думи мъжът й подаде една съвършена орхидея.

Кийли се усмихна смутено. Когато пръстите им се докоснаха, бе връхлетяна от някакво непознато, но в никакъв случай не неприятно чувство. В следващия миг то отново изчезна.

Любезното му държание я изненадваше. Тя впери очи в орхидеята — досега никой мъж не й бе подарявал толкова съвършено цвете. Всъщност, с изключение на брат й, Одо и Хю никой мъж не й бе правил подарък. Никога не бе имала ухажор — Мадок бе наплашил всички, които може би иначе биха проявили някакъв интерес към нея. Освен това никой мъж не би я взел без зестра, а всички знаеха, че баща й няма намерение да й даде такава.

— Прекрасна е. Моля да ме извините за лошите маниери — извини се Кийли, която неочаквано се бе почувствала много неловко. — Изникнахте толкова неочаквано, че се уплаших.

— Тогава аз трябва да ви помоля за извинение — нежно отвърна Ричард. — Никога не бих ви уплашил или наранил умишлено.

Тези думи не я успокоиха ни най-малко. Кийли не можеше да откъсне поглед от него. Стомахът й се бунтуваше, а дланите трепереха в скута й.

— Винаги съм мислела, че само англичаните и Мадок се държат грубо — рече Кийли, без да си дава сметка, че отново го обижда. — Сега осъзнах, че и самата аз съм склонна да го правя.

— Кой е Мадок? — попита Ричард.

— Вторият ми баща. — Кийли прехапа долната си устна. — Защо не седнете? — покани го тя накрая.

Ричард се усмихна и седна до нея, при което бедрата им се докоснаха. „Момичето ме харесва, реши Ричард, няма никакво съмнение. Изглежда се безпокоеше за братовчедите си. Графът си каза, че някак си трябва да се примири с факта, че двамата глупаци го бяха ограбили в Шрапшир. Защо, по дяволите, трябва да си блъскам главата с това? — ядосваше се сам на себе си. В крайна сметка не той ги бе ограбил, а те — него.“

— Нещо не е наред ли? — тихо попита Кийли.

Ричард прогони мрачните мисли и взе ръката й между дланите си.

— Днес изглеждате изключително привлекателна — рече той. Кийли се изчерви и го дари с многозначителна усмивка. „Срамежлива ли е? — питаше се Ричард. — Или просто кокетничи?“ Погледът му спря на нежните овали на гърдите й, голяма част от които се подаваше от дълбоко изрязания корсаж. Когато отново вдигна очи, видя гневното й изражение. Дори и слепец би забелязал неодобрението й.

Ричард се изчерви от благоприличие, но блясъкът в очите му издаваше, че се забавлява. Никога не бе срещал толкова благопристойна млада жена. Дори камериерките на Нейно Величество не бяха толкова сдържани, колкото тази красавица.

— Възхищавах се на медальона ви — излъга той. — Твърде необикновено украшение.

Изражението на Кийли се разведри. Тя докосна медальона.

— Имам го от майка си.

Ричард надникна в очите й и леко се намръщи. Знаеше какво неотразимо въздействие оказваше върху дамите този израз.

Кийли почувства някаква топлина в стомаха, която постепенно се разля по цялото й тяло и се превърна в непоносимо парене. Волята й обаче беше по-силна, дори, отколкото сама бе предполагала. Тя откъсна поглед от мъжа и каза:

— Колко красиви са дърветата през есента и най-вече дъбовете. Трябва да знаете, че са много силни същества.

— Моля? — Ричард не вярваше на ушите си.

— Аз… възхищавах се на парка — обясни Кийли, едва сега осъзнала каква тайна бе издала.

— Имате най-сладкия акцент, който някога съм чувал — рече Ричард.

— Не, вие имате акцент — не се съгласи Кийли, хвърляйки му кос поглед, сякаш несъзнателно флиртуваше с него.

— Ние, англичаните, имаме един израз, който чудесно ви описва — отвърна Ричард през смях. — Тафи — глупаци!

Усмивката на Кийли замръзна. Едната й безупречна катранено черна вежда се повдигна.

— Ние, уелсците, имаме израз, който още по-добре описва такива празни английски глави като вас — кратуни.

Ричард избухна в смях — не само на казаното току-що от момичето, а и на пренебрежението, с което се отнасяше към високия му ранг. Да обижда по такъв начин фаворита на кралицата!

Що се отнася до Кийли, смущението бе изписано на лицето й. Доброто му настроение я изненадваше.

— Победихте — каза графът с блестящи от задоволство очи. — Острият ви език е изключително опасно оръжие.

— Какво щастливо същество сте вие — отвърна Кийли. — Намирате повод за веселие в най-невероятни неща.

— Дъдли трябваше да чуе това.

— Кой?

— Робърт Дъдли, граф Лестър — отговори Ричард така, сякаш това обясняваше всичко.

Кийли се взираше в него недоумяващо.

— Никога не съм чувала за този човек.

Ричард разтегна устни в усмивка.

— Все повече и повече ми допадате.

— И вие на мен — отвърна Кийли. Подобни чистосърдечни забележки не бяха присъщи на дамите в двора на Нейно Величество. — Навярно бихме могли да станем приятели?

Ричард кимна. Той желаеше нещо повече от приятелство с тази жена, но бе достатъчно умен да се задоволи с това за момента. С инстинкта на хищник той усещаше, че за разлика от останалите жени, които познаваше, тази щеше да побегне при най-малкото нападение от негова страна. Освен това му трябваше още малко време, за да открие каква бе нейната роля при обира в Шрапшир.

Уж случайно, той протегна крака и започна да си играе с един кафяво-червен камък, който бе извадил от джоба си. Веднага забеляза, че момичето го наблюдава напрегнато с крайчеца на очите си.

— Необикновен камък, нали? — рече той.

Широко отворените й очи не трепнаха.

Тя кимна и погледна камъка.

— Карнеолът пази притежателя си от нещастия. Откъде го имате?

— Намерих го в Шрапшир и оттогава не се разделям с него. — След това хитро добави: — Вашите братовчеди…

Кийли потръпна и Ричард вече бе сигурен, че тя знае за случилото се. Въпросът беше дали бе разбрала едва в последствие, или още преди нападението.

— Братовчедите ви ми се струват познати, но не мога да си спомня къде съм ги виждал.

— Братовчедите ми ме съпровождат още от Уелс. Убедена съм, че сте ги видели за пръв път в гостилницата миналата вечер.

Ричард се усмихна, кимна и смени темата. Не искаше да събужда подозрения у нея.

— Щом сте в Англия съвсем отскоро и все още не я познавате, позволете ми да ви покажа забележителностите на Лондон.

— Само двамата? Това би било непристойно — отвърна Кийли.

Ричард поднесе дланта й към устните си. След това, взирайки се в теменуженосините й очи, обясни:

— Красотата ви ме навежда на непристойни мисли.

Устните му върху дланта й и тези думи вече й дойдоха прекалено. Кийли бе омагьосана от обезоръжаващите му смарагдено зелени очи.

Небрежна усмивка и… Ричард се наведе към нея, устните му бавно се устремиха към нейните, за да ги завладеят. Кийли притвори очи и устните им се докоснаха. Това щеше да бъде първата им целувка, ако… една охранена бяла гъска не ги бе извадила от унеса им с крякането си. Животното с жълт клюн се клатушкаше по моравата към тях. На шията му имаше златна, украсена със смарагди и диаманти, верижка. На няколко крачки след гъската вървеше госпожа Даун, съпровождана от двама пажа.

— Здравей, Антъни — извика Ричард и прошепна на ухото на Кийли — Това е любимото блюдо на графинята.

Кийли преглътна една усмивка.

— Нали няма да бъде сервирано днес?

— Антъни да бъде сервиран? — възмути се госпожа Даун. — Не си точете зъбите, деца. — Обръщайки се към пажовете си, тя рече: — Барт и Ясперс, върнете Антъни в стаята му.

Момчетата отведоха гъсока. Ричард се изправи, за да отстъпи мястото си на графинята. Целувайки ръка на Кийли, той се сбогува:

— Вече с нетърпение очаквам следващата ни среща, госпожице. — Очите му обещаваха тя да продължи оттам, където бе прекъсната.

— Елате днес на вечеря — покани го госпожа Даун.

— За нещастие тази вечер съм зает, кралицата ще ме очаква — извини се Ричард. — Може би утре?

— Винаги сте добре дошъл. — Госпожа Даун помогна на Кийли да стане и тържествено обяви: — Шивачът е тук, за да вземе мерките ви, скъпа. Тали не пести нито усилия, нито пари, за да ви достави удоволствие.

— Довиждане, дами — поклони се Ричард и си тръгна.

— Графът ми подари тази орхидея. — Кийли показа цветето на графинята.

Госпожа Даун се подсмихна.

— На езика на цветята орхидеята означава, че мъжът, които ви я подарява, желае да ви прелъсти.

Пламнала от срам, Кийли впери поглед в отдалечаващия се граф. Точно в този момент Ричард се обърна и се поклони, гледайки Кийли, преди отново да продължи по пътя си.

— Браво — възторжено възкликна графинята. — Скоро Деврьо ще яде от ръката ви или най-малкото ще я поиска от баща ви.

— Да поиска ръката ми? — ужасена повтори Кийли.

— Обичам сватбите — чуруликаше госпожа Даун, улавяйки Кийли под ръка. — Вече три пъти съм била булка, но подготовката на тази сватба ще ми достави несравнимо удоволствие. Сватбата на десетилетието, освен ако кралицата не реши да мине под венчило.

„Свещени камъни! — ужасено мислеше Кийли. Тя бе в тази къща само от един ден, а графът вече искаше да я вкара в леглото си, а графинята — да ги ожени. Как да живее в страна, където всички са луди?“

„Живей ден за ден, казваше й някакъв вътрешен глас. Иначе само за една седмица ще полудееш.“