Патриша Грасо
Жрицата (14)

14

Животът в двора на Тюдорите беше ад.

Кийли изстрада шестте най-дълги седмици в живота си. Тя се учеше да се усмихва на хора, които не можеше да понася, да се ориентира из коридорите на Хемптън Корт и да танцува павана, най-дългия и тържествен танц по двойки.

Тъй като вече носеше детето на графа в утробата си, до следващата година й бяха спестени поне по-изморителните и бързи танци.

Всяка сутрин й прилошаваше — един чудесен претекст да не присъства на смешно дългата служба в кралския параклис. Тази сутрин тя също бе останала в стаята си.

— Как изглеждам? — попита Кийли и се завъртя, за да даде възможност на камериерките си да я огледат.

Роклята й бе от сапфиреносин кашмир и имаше много строго деколте. Към нея носеше син шал и подходящи обувки. И, разбира се, медальона си с изображение на дракон.

— Изглеждате чудесно! — възкликна Мей и плесна с ръце.

— Най-красивата дама в целия двор — съгласи се Джун.

— Всичко това дължа на всеотдайната си камериерка — върна комплимента Кийли.

— Камериерки — поправи я Джун.

Мей ощипа сестра си по ръката и я смъмри:

— Добрите камериерки не си позволяват да поправят господарките си.

— Простете, госпожо Кийли — извини се Джун и потърка ощипаното място. — Красотата ви ще засенчи всички останали дами.

— Съмнявам се — отвърна Кийли и се запъти към вратата. — Пожелайте ми късмет.

— Късмет! — в хор изчуруликаха Мей и Джун.

Кийли пое по един коридор, който трябваше да я отведе до крилото, където се намираха личните покои на кралицата. В голяма платнена торба Кийли носеше ленените кърпички, които бродираше за съпруга си.

Това бе първата й покана в личните покои на кралицата, където щеше да прекара предобеда. Кийли си блъскаше главата над въпроса, на какви ли теми щеше да се говори там. Освен с майка си, никога не бе общувала с жени. Какво ли занимаваше тези англичанки и за какво ли си говореха?

Дръж устата си затворена, а ушите — широко отворени. И най-вече крий мислите и чувствата си — повтори си тя думите, с които се бе разделил с нея Ричард. Изглежда и графът бе обезпокоен от онова, което я очакваше в покоите на кралицата.

След края на последния коридор Кийли се оказа на входа на Дългата галерия. Младата жена потрепери. Какво да прави? Галерията беше единственият известен й път до кралските покои. Кийли не бе страхлива, не се боеше и от мъртвите, но безнадеждността на лутащите се из галерията души направо я поболяваше.

Кийли събра смелост, отвори вратата и влезе в галерията. Тежката врата се захлопна след нея.

Спря и се огледа, но не забеляза нищо необикновено. Направи няколко крачки и усети в гърба си леден полъх.

Вдигна поглед към свещите, които не трепваха.

Кийли не смяташе да се предава, така че събра сили и продължи. Имаше чувството, че на раменете й е легнало чудовищно бреме и че сърцето й ще се пръсне всеки момент. Неочаквано в съзнанието й изникна едно непознато име: Кет Хауърд.

Кийли спря. Тук трябва да се бе случило нещо невиждано жестоко, а жертвата беше жена на име Кет Хауърд.

Това й дойде в повече. Кийли изгуби самообладание и хукна с всички сили назад. Спря едва навън в коридора. Сега Кийли направи опит да се успокои. Възвърнала си самообладанието, тя прехапа устни. Какво да прави? Не можеше да мине през Дългата галерия, но само някой безразсъден глупак не би се отзовал на покана на Нейно Величество. Освен това Ричард със сигурност щеше да побеснее, когато научеше, че съпругата му не е посетила кралицата.

Някак трябваше да се добере до кралските покои. Със сигурност имаше и друг път.

Тя изправи рамене и тръгна обратно по коридора. Свивайки зад ъгъла, забеляза един паж в кралска ливрея.

— Почакай, момче — извика Кийли. — Можеш ли да ми кажеш как да стигна до кралските покои?

Обсипаното с лунички лице на момчето се разтегна в усмивка.

— Трябва само да минете по Дългата галерия, госпожо.

— Искам да кажа, няма ли друг път? — поправи се тя.

— През тайната градина.

Кийли дари момчето с пленителна усмивка и го попита:

— Как се казваш?

— Роджър Дебре.

— Покажи ми пътя към тайната градина, Роджър.

— С удоволствие, лейди Девъро.

Роджър я изведе от двореца. Сега тръгнаха по огромната морава, която гъмжеше от придворни. Десетки мъже и жени минаваха покрай тях на път към двореца или конюшните.

Кийли забеляза дори баща си, който говореше с граф Лестър, и му помаха. Най-сетне Роджър спря в една усамотена част на парка.

— Пристигнахме — рече той.

— Но това е една каменна стена — отвърна Кийли.

— Тайната градина е оттатък стената.

Кийли погледна най-напред Роджър, а след това зида. Тогава погледът й попадна на величествен дъб, който се извисяваше до стената като някой страж.

Кийли се усмихна и пристъпи към дъба.

— Помогни ми да се кача! — извика тя през рамо.

— Не е много умно да се прескача в градината на кралицата — предупреди я Роджър, който вече съжаляваше, че бе довел тук красивата графиня Базилдън. Милееше за живота си, щеше му се да бръкне под полите на още някое и друго хубаво момиче.

— Кралицата ме покани да прекарам следобеда с нея — обясни му Кийли.

— Защо тогава просто не минете през Дългата галерия?

— Там има призрак.

Момчето я зяпна с отворена уста.

— В Дългата галерия има призрак?

Кийли кимна съвсем сериозно.

— Сега ще ми помогнеш ли?

Роджър бе раздвоен. От една страна, се боеше да не си навлече гнева на кралицата, но от друга, се изкушаваше час по-скоро да разгласи, че лейди Девъро вярва в призраци.

Дяволито ухилен, той коленичи и сплете пръсти така, че младата жена да може да стъпи в дланите му. След миг тя беше горе.

Кийли предпазливо се придвижи по най-дебелия клон на дървото и скочи върху стената. Роджър й хвърли торбата.

— Благодаря за помощта — извика тя.

— Винаги на вашите услуги, лейди Девъро — ухили се Роджър и се поклони дълбоко. Изчака още малко, за да се увери, че тя няма да се нарани, скачайки от стената.

Кийли хвърли чантата си на тревата, преди бавно да се спусне надолу.

— Наред ли е всичко, лейди Девъро? — извика момчето.

— Да, Роджър. Много благодаря.

Кийли припряно оправи роклята си, преди да тръгне към двореца, но вдигайки поглед, замръзна на място.

Само на няколко крачки от нея стояха трима души и я гледаха слисано. Кралица Елизабет и граф Бъргли изглеждаха шокирани, но Ричард беше направо бесен.

Кийли прокле глупостта си. Трябваше предварително да изрече заклинание, което да я направи невидима. Но вече беше късно. Когато тримата приближиха към нея, тя направи дълбок реверанс.

— Какво правиш тук? — попита Ричард.

Кийли отмести поглед от съпруга си към кралицата, а след това към Бъргли. Не бе в състояние да издаде нито звук.

— Отговорете на съпруга си — заповяда Бъргли. — Какво правите в градината на кралицата?

— Нейно Величество ме покани да прекарам следобеда с нея — обясни Кийли.

— Да, но защо прескачате през оградата? — попита Елизабет развеселена. Нищо не бе в състояние да й развали настроението след чудесните новини, които й бе донесъл нейният скъп Мидас.

Кийли облиза с език устните си, които бяха съвсем пресъхнали от вълнение. Погледът на Ричард я предупреждаваше, но тя знаеше, че само истината би могла да й помогне. Всичко останало беше безсмислено.

— Всеки път, когато минавам по Дългата галерия, ме обзема страх — обясни Кийли тихо.

— Какво искате да кажете? — попита граф Бъргли. — Обяснете на Нейно Величество.

Кийли погледна към Ричард. Неочаквано дясната му буза бе започнала да трепери нервно.

— Мисля, че в Дългата галерия има призрак — отговори тя, забила очи в земята.

Погледна за миг към Ричард. Сега трепереше и лявата му буза.

— Видели сте призрак в моята галерия? — удивено попита Елизабет.

— Не съм го видяла, само го усетих.

Пренебрегвайки дворцовия етикет, Кийли се обърна към съпруга си:

— Опитах се да мина през галерията, но безнадеждността, която я изпълва, беше непоносима. Кълна се, господине, опитах се да сторя онова, за което ме помолихте.

Отчаяното й изражение трогна граф Бъргли. Той хвърли поглед на разгневеното си протеже.

— Щом лейди Девъро е успяла да се добере до градината на Нейно Величество, значи биха могли да го сторят и други. Трябва да вземем мерки за сигурност. — Той погледна към Кийли и добави:

— Вие привлякохте вниманието ни към един изключително важен въпрос, лейди Девъро. Благодарни сме ви за това.

Ричард трепна и слисано зяпна графа. Трудно му бе да схване онова, което току-що бе чул.

— Сигурността на Нейно Величество е от изключителна важност — продължи Бъргли. — Не мислиш ли така, Ричард?

— Да, разбира се.

Кийли дари Бъргли с благодарен поглед.

— Защо не бяхте на утринната служба? — попита кралицата, която не искаше да я остави толкова лесно. Тайно се питаше кога ли Девъро ще се притече на помощ на съпругата си.

— Сутрин страдам от световъртеж — отвърна Кийли.

— По-добре ли се чувстваш, съкровище? — с омекнал глас попита Ричард.

Кийли кимна и плахо се усмихна.

— Моите благопожелания — рече Елизабет и многозначително погледна първия си министър. След това се обърна към Кийли. — Значи ще дарите моя скъп Мидас с наследник и веднага след това ще го изпратите в Ирландия?

Кийли поклати глава.

— Детето ще бъде момиче.

Комичната представа, че Кийли би могла да знае какво дете й е направил съпругът й, накара Елизабет да се подсмихне. Бъргли се засмя, а на лицето на Ричард не трепна нито мускул. Той се питаше тайно дали съпругата му наистина притежава свръхестествени способности. Малката бе успяла да се добере до тайната градина на кралицата, без от главата й да падне нито косъм.

— Тръгнете по тази пътека — посочи Елизабет на Кийли. — Тя ще ви отведе в покоите ми, където повечето дами вече са се събрали.

Кийли направи реверанс, вдигна торбата и пое по пътеката, която й бяха показали.

Свитата на кралицата се състоеше от шестнадесет жени: четири прислужници, които спяха край леглото й и изпълняваха ролята на камериерки, шест омъжени дами, които бяха нейни компаньонки и шест неомъжени придворни дами. Тъй като за последните нямаше много работа, те прекарваха по-голямата част от времето си в клюки, флиртове и разпространяване на слухове.

Стаята, в която чакаха дамите, беше тъмна и задушна. Имаше само едно малко прозорче, което бе така отрупано с украшения, че изглеждаше още по-малко.

Сърцето на Кийли се сви. В стаята бяха само Моргана, Джейн и Сара.

Всяка от тях реагира различно на появата й. Моргана вирна нос и се извърна демонстративно, при което Сара се изкиска. Джейн огледа съперницата си от главата до петите.

— Седнете — покани тя съпругата на графа.

— Благодаря — вежливо се усмихна Кийли. Свещени камъни, чувстваше се като изложена за продан. Кийли извади една от ленените кърпички, игла и конец и започна да бродира монограма на съпруга си в единия й край.

— Не мога да разбера защо трябва да седя в една стая с това уелско копеле — изръмжа Моргана достатъчно високо, за да бъде чута от всички.

Кийли се престори, че не е чула. В края на краищата това беше самата истина. Оставаше й утешението, че съпругът й и кралицата не бяха станали свидетели на това унижение.

— Питам се как на първия граф на Англия му е хрумнало да се ожени за този уелски пън — поде на свой ред госпожица Сара.

Кийли не каза нищо, но впери поглед в трите жени. Веднага разбра, че от техните уста говореше ревността. Всичките оскърбления на света не бяха в състояние да променят факта, че графът я бе предпочел пред тях трите. Тази мисъл й вдъхна кураж и търпение да понесе всичко, което можеше да я сполети тук.

Кийли се почувства окуражена, когато Джейн й се усмихна.

— Какво хубаво колие — опита се да направи комплимент на кестенявата красавица тя.

— Благодаря — изчурулика Джейн, играейки си с двуредната перлена огърлица.

— Девъро й го подари за миналата Коледа — вметна Сара. Стомахът на Кийли се сви на топка. Очевидно графът и брюнетката бяха поддържали много близки отношения.

— Съпругът ми е много щедър — успя да каже Кийли.

Сега брюнетката нанесе своя смъртоносен удар.

— Базилдън е много по-щедър, отколкото предполагате. Какво мислите за луничката му? Не е ли тя най-очарователното нещо, което човек може да си представи?

С хладнокръвието на Кийли бе свършено. Английската кръв във вените й кипна. Но преди още да се бе поддала на желанието си да удуши съперницата си, откъм вратата долетя гласът на разума.

— Всички в двора знаят за луничката на Девъро — обяви госпожа Даун, която тъкмо влизаше заедно с две други придворни дами.

— Дори и онези, които никога не са били с него в леглото.

Кийли се успокои. Трите усойници нямаше да посмеят да й сторят нищо в присъствието на херцогинята.

— Кийли, скъпа, да ти представя госпожа Блеър и госпожа Теси — изгука херцогинята.

Кийли поздрави двете жени с усмивка. Госпожа Блеър бе дребничка, тъмнокоса и — както човек лесно можеше да види — бременна. Госпожа Теси беше руса и също без съмнение бременна.

— Не можете да си представите колко ми е трудно с Поне — оплака се Теси.

Госпожа Даун се наведе към Кийли и прошепна:

— Граф Поне е неин съпруг.

— Помолих Поне да ме посъветва относно двете ми нови рокли, тъй като се колебаех коя от тях да облека — продължи Теси. — И двете изглеждат ужасно, но аз исках да разбера коя е по-малко ужасна. А Поне ми отвърна: „Не искам да съсипвам брака си“ и изхвърча от стаята.

— Съпрузите често са невнимателни — съгласи се с приятелката си госпожа Даун, след което добави, хвърляйки бегъл поглед към двете неомъжени жени: — Бедните Моргана и Сара, разбира се, нямат представа за какво говоря.

Сара пламна от смущение, а Моргана нацупи устни и измърмори нещо неразбираемо.

Обръщайки се към госпожа Блеър, херцогинята попита:

— Как е скъпият Хорацио?

— Много по-добре — бе отговорът. — Днес дори хапна малко.

Любезно усмихната, Кийли попита:

— Това вашият съпруг ли е, госпожо?

Моргана, Сара и Джейн избухнаха в смях. Кийли се изчерви, въпреки че нямаше ни най-малка представа какво толкова смешно бе казала.

— Хорацио е едно прасе — обясни госпожа Блеър, — но аз го обичам като роден син.

— Разбирам. — Сега Кийли бе напълно сигурна, че всички англичани са побъркани. Всички те бяха вулгарни, ексцентрични или похотливи.

— Кога трябва да се роди бебето ви? — попита госпожа Блеър.

— През април.

— Аз очаквам моето през февруари — обади се Теси.

Поглеждайки скришом госпожа Даун, Кийли обяви:

— А аз моето през август.

Шестте дами я зяпнаха. Госпожа Даун се съвзе първа. Тя скочи и прегърна заварената си дъщеря.

— Прекалено съм млада, за да бъда баба — неочаквано въздъхна тя. — Какво ще каже Лъдлоу, когато научи, че се е омъжил за баба?

Всички се засмяха и дори Моргана не можа да сдържи усмивката си.

— Сигурна съм, че ще е момче — пошегува се госпожа Блеър. — Бях отгоре, когато го направихме.

— Ще имам момиченце — съгласи се с нея Кийли всред всеобщ смях, — аз бях отдолу.

— О, боже! Боя се, че ще родя кученце — извика Теси.

Даун, Блеър и Джейн избухнаха в смях, а останалите погледнаха Теси недоумяващо.

— Това не го разбрах — призна Кийли.

Госпожа Даун се наведе към нея и й прошепна нещо на ухото. Изчервена до уши, Кийли се закиска в шепи.

— Какво е толкова смешно? — попита Моргана. — Ние със Сара също искаме да знаем.

Забравила за миг враждата помежду им, Кийли се пошегува:

— Подобни разговори не са подходящи за ушите на неомъжени жени.

— Как смееш, подло копеле такова, да ми държиш такъв тон — изсъска Моргана. — Та ти дори не си истинска дама. Сигурна ли си изобщо, че палето ти е от Девъро?

Кийли пребледня. Госпожа Даун тъкмо се канеше да каже нещо в нейна защита, когато нечий глас я изпревари.

— Моргана Талбот, запазете низостите за себе си — нареди Елизабет, която току-що бе влязла в стаята.

Седемте дами скочиха на крака и направиха реверанс пред кралицата. В тази поза те очевидно не се чувстваха добре и очакваха знак от кралицата да се изправят.

— Престанете да одумвате Девъро и наследника му — рече Елизабет, без да изпуска от очи Моргана. — Веднага се извинете.

— Не е необходимо — едва чуто рече Кийли.

Сега сивите очи се впериха в нея.

— Необходимо е, щом аз го казвам.

Моргана с нежелание се обърна към Кийли.

— Моля за извинение.

Кийли не знаеше как да отвърне, за да не ядоса сестра си още повече, така че прие извинението й само с едно кимване. На всички присъстващи, включително и на кралицата, бе ясно, че русата красавица не е искрена.

— Нямам желание да слушам препирните на свадливи жени — рече Елизабет. — Изчезвайте.

Дамите тъкмо се канеха да излязат, когато кралицата промени мнението си.

— Лейди Девъро, вие останете.

Шест чифта слисани очи се впериха в Кийли, но никой не бе по-изненадан от самата нея.

— Седнете тук — нареди кралицата, след като останалите се бяха оттеглили.

Кийли седна, сложи ръце в скута си и прехапа устни. И в най-смелите си сънища не си бе представяла, че един ден може да седи срещу кралицата на Англия. Свещени камъни, как трябва да се държи с една кралица?

— Лейди Девъро, разкажете ми за призрака от галерията — подкани я Елизабет.

— Можете да ме наричате Кийли, Ваше Величество.

— Благодаря, Кийли — сухо отвърна кралицата. — Е, що за призрак е това?

— Вярвате ли ми, Ваше Величество? — попита Кийли.

— Да не би да лъжете? — отвърна на въпроса й с въпрос Елизабет.

Уплашена, Кийли поклати трескаво глава.

— Не, но мъжът ми…

— Забравете Девъро — прекъсна я Елизабет. — Всички мъже са глупаци и мислят с онази си работа.

Кийли се изчерви до корена на косата си. Никога не бе предполагала, че една кралица може да говори така. Всъщност тя никога досега не бе говорила с кралица.

— Кажете за призрака в галерията.

— Живяла ли е някога тук жена на име Кет Хауърд? — попита Кийли.

— Кет Хауърд?

Кийли кимна.

— Познавате ли я?

— Тя бе петата жена на баща ми — унесено рече Елизабет. В съзнанието й изплуваха спомени от детството. Кет Хауърд беше затворена в Дългата галерия и отчаяно се бе опитвала да се добере до краля в кралския параклис. Трябва да бе крещяла като луда. Бедната, красива Кет Хауърд, погубена в разцвета на нейната младост. Както и собствената ми майка, помисли си Елизабет.

— Болезнен ли е споменът? — прошепна Кийли.

Елизабет я погледна и смени темата.

— Е, Кийли, значи ще дарите Девъро с наследник и ще го изпратите в Ирландия?

— Не, детето ще бъде момиче — отвърна Кийли.

— Откъде знаете?

— От майка си.

— Чешир? — невярващо попита Елизабет. — Тя не знае почти нищо за бебетата.

Кийли се усмихна.

— Имах предвид истинската си майка.

Сивите очи на кралицата пронизваха Кийли.

— Мислех, че майка ви е починала.

Кийли нервно прехапа долната си устна и излъга:

— Мегън ми се яви на сън.

— Значи вярвате в подобни предзнаменования? — попита Елизабет.

Кийли направи опит да се измъкне.

— Вярвам в тях, ако и вие вярвате.

Елизабет избухна в звучен смях.

— Наистина сте наследили остроумието на баща си.

Кийли въздъхна с облекчение. Питаше се колко ли още щеше да трябва да седи при кралицата. Минутите й се струваха по-дълги от часове. Копнееше да се прибере в стаята си на сигурно място.

— Кажете, защо сте нещастна тук? — попита Елизабет.

— Откъде знаете? — изненадано попита Кийли.

— Зная всичко за своите придворни.

— Липсва ми брат ми — обясни Кийли. — Писах писмо на Рис, но досега не съм получила отговор.

— И?

Кийли сведе поглед.

— Чувствам, че мястото ми не е сред придворните на Ваше Величество. Никога няма да приличам на останалите дами.

— Придворните идват и си отиват — обясни й кралицата. — Онези, които имат най-голям успех, се отличават с нещо от общата маса.

— Аз… аз не мисля, че мъжът ми би искал да се отличавам — отвърна Кийли. — Но не мога да бъда друга. Всеки в двора знае за произхода ми, а освен това съм прекалено срамежлива, за да общувам с останалите.

— Все пак успяхте да спечелите Девъро — възрази Елизабет.

— Не мисля, че заслугата за това беше моя — отвърна Кийли. — Но е много любезно от Ваша страна да го кажете.

— Никога не се опитвам да бъда любезна — сериозно отвърна кралицата. — Ако Девъро постоянно мисли за вас, няма да му остане време да се грижи за финансите ми. А това може да ми струва купища злато.

— Не бих искала това да се случи — увери я Кийли.

— Тогава с вас сме на едно мнение — отвърна Елизабет. — Трябва да направите щастлив моя скъп Мидас, а той, от своя страна, да ощастливи мен, като се погрижи хазната ми постоянно да е пълна със злато. Приемете един съвет от мен: винаги, когато се чувствате особено уязвима, си представяйте тези надути пуяци без дрехи.

— Искате да кажете да си ги представям голи?

— Точно така.

Без сама да забележи, Кийли сведе поглед.

— Но не и мен — поясни Елизабет.

Трогната, но и притеснена, Кийли отново погледна кралицата.

— Ако си ги представите голи, ще ви е по-лесно да общувате с тях — продължи Елизабет. — Преди много години посъветвах същото вашия съпруг.

Кийли бе изненадана.

— Съпругът ми се е чувствал неловко в двора?

— Тогава Девъро беше още момче — обясни Елизабет. — Бе пристигнал в двора, за да ми служи като паж.

— Помогна ли му съветът ви?

Споменът за това накара Елизабет да се усмихне.

— Не бяха малко жените, от които трябваше да понесе плесници. Трябва да знаете, Ричард упорстваше да си представя голи само дамите. А за капак на всичко им разказваше какво прави и настояваше, че аз съм му била наредила. Когато порасна, разбира се, дамите сами падаха в ръцете му като зрели ябълки. — Неочаквано кралицата рече: — Имам още работа. Време е да си вървите.

Кийли стана, направи реверанс и се сбогува.

— Поласкана съм от вниманието ви, Ваше Величество.

— Вървете вече, дете.

Когато затвори вратата след себе си и се обърна, тя си спомни, че се намира на входа на Дългата галерия. Свещени камъни, беше забравила, че трябва да мине през галерията. Не можеше да почука на вратата на кралицата и да помоли за позволение отново да прескочи оградата.

Кийли събра всичката си смелост и влезе в галерията. Веднага спря стъписана. Пред нея стоеше съпругът й.

— Какво правиш тук? — попита го тя.

— Чакам те — отговори той и пристъпи към нея.

— Но защо?

— Чешир ми каза, че си останала сама при Елизабет — отвърна графът. — Знаех, че за теб ще бъде ужасно да се върнеш сама през галерията.

Ричард й протегна ръка и Кийли я прие с благодарност. Без предупреждение той вдигна съпругата си на ръце.

— Аз мога да тичам по-бързо от тебе.

Усмихната, Кийли обви ръце около врата му. След това затвори очи и притисна лице към гърдите му. Малко по-късно Ричард каза:

— Можеш да отвориш очи, съкровище. Вече излязохме от галерията.

Кийли отвори очи и го погледна.

— Мога и сама да се върна в стаята ни.

— Харесва ми да те нося. — С Кийли на ръце Ричард мина покрай десетки развеселени придворни, като кимаше на всички и накара съпругата си да им маха с ръка.

Вече в покоите им, той я пусна да слезе, но още преди тя да е успяла да се обърне, я взе в обятията си и я целуна страстно. След това отстъпи крачка назад и се взря усмихнат в очите й.

— Сега, след като свършихме с целувката — заговори той и усмивката му изчезна, — ще ми кажеш ли какво, по дяволите, те накара да прескачаш оградата на тайната градина?

— Вече ти казах…

— Причината ми е абсолютно безразлична — грубо й се тросна той. — Не помисли ли, че може да нараниш нашето бебе? Не? Тъкмо бях донесъл на Елизабет добри новини, но какво би се случило, ако тя беше в лошо настроение?

— Тя ме покани…

— Елизабет те покани да влезеш през вратата! — изрева Ричард. Колкото по-гневен ставаше, толкова по-силен ставаше гласът му. Гневът го заслепяваше.

— Няма причина да ревеш така! — извика Кийли.

— Отнасяй се към мен с респект — скара й се Ричард. — Беше ми обещала да не разказваш под път и над път за глупавите си суеверия.

— Кралицата ми вярва.

Ричард недоверчиво повдигна вежда.

— За какво си говорихте с Елизабет?

— Кралицата ми вярва, че духът на Кет Хауърд все още е в галерията.

— Елизабет вярва, че духът на Кет Хауърд се мотае там? — недоумяващо повтори Ричард.

Кийли кимна. Тя вирна брадичка и му обърна гръб.

— Мили боже! Вие, жените, всичките сте еднакви — избухна Ричард. — Предупреждавам те, Кийли — заплаши я той, — запази възгледите си за себе си. Иначе ще съжаляваш, обещавам ти. — Ричард изхвърча от стаята и затръшна вратата.

Кийли вдигна торбата с ръкоделието си и я закачи на вратата.

— Бродирай си носните кърпички сам! — извика тя.

След това се приближи до камината и се отпусна в креслото пред нея. От очите й бликнаха сълзи на гняв, но тя ги изтри. Отказваше да плаче заради този безчувствен грубиян, за когото се бе омъжила.

Стомахът й се бунтуваше от гняв. Тя вдиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои.

Прекаленото вълнение можеше да навреди на бебето. Затова бе изключително важно да остане спокойна.

Кийли се облегна назад и започна да мисли за гневния си съпруг. Ричард беше един неверник, вярващ единствено в онова, което бе тук и сега, и кланящ се на златото. Но бяха го възпитали в този дух на арогантност и тесногръдие — вината не бе само негова.

А освен това се тревожеше за тяхната дъщеричка. Тази мисъл стопли сърцето на Кийли и затвърди решението й да бъде търпелива.

Младата жена бавно стана от креслото и донесе ръкоделието си. Отново седна и продължи да бродира кърпичките му.

„Отношенията с ограничени или обичани хора изискват много търпение“, заключи Кийли. А за графа важаха и двете. Ограниченият неверник, какъвто бе той, не бе способен да погледне отвъд хоризонта, но тя го обичаше и такъв.

Тя го обичаше. Чувстваше го дълбоко в гърдите си, о, свещени камъни, тя се бе влюбила в невъзможния си английски съпруг.

Кийли въздъхна и се опита да прогони ужасната мисъл, която заплашваше да разбие сърцето й. Жалко, че съпругът й не я обичаше.