Патриша Грасо
Жрицата (2)

2

Кийли се бе настанила удобно във ваната, приготвена за нея в стаята й в странноприемницата „Стария елен“ недалеч от Лъдлоу, Шрапшир. Стаята бе тъмна, малко по-голяма от обикновен килер и само с едно мъничко прозорче, от което можеше да се види покрития с калдъръм двор, но бе чиста и подредена. Чаршафите на леглото блестяха безукорно бели.

Дали баща й щеше да я признае за своя дъщеря? Кийли си задаваше този въпрос за стотен път.

„Всемогъщи боже! Разбира се, че ще ме признае!“ — убеждаваше сама себе си и си представяше вълнуващата им среща.

Как достолепно ще прекоси голямата зала в замъка Лъдлоу, където Робърт Талбот ще седи в едно кресло пред камината. Видял я да влиза, той ще се изправи, ще я вземе в обятията си и ще я притисне към гърдите си. Ще я нарече „дъще“, а тя него — „татко“. Двамата ще поплачат за Мегън, а след това баща й ще й обещае да я обича и пази и да излекува раните, оставени в душата й в годините, през които са били разделени.

Каква чудесна, трогателна сцена. Прелестно чудесна. Черни мисли започнаха да помрачават този сън наяве.

Къде щеше да отиде, ако Робърт Талбот й обърнеше гръб? Преди много години бе изоставил майка й. Откъде у Мегън тази сляпа вяра, че един безотговорен английски херцог ще обикне и признае пред всички незаконната си дъщеря? В края на краищата тя бе просто едно копеле.

И Рис! Не бе имала възможност да се сбогува с обичния си брат. Какво бе направил Рис, научавайки, че Мадок я е изгонил?

Някой почука на вратата и я изтръгна от мрачните й мисли. Беше Одо, който извика:

— Готова ли си, малката ми?

— Само още няколко минути.

Кийли излезе от ваната и се подсуши. Облече лека вълнена рокля с теменуженосиния цвят на очите й, а към нея бяла блуза с дълги ръкави и дълбоко обло деколте. След това се напъха в черните си ботуши за езда и си сложи инкрустирания със скъпоценни камъни медальон, който се открояваше върху блестящо бялата блуза.

Накрая се среса и сплете гарвановочерната си коса на плитка. След като приключи с тоалета си, тя отвори вратата и покани Одо и Хю да влязат.

— Изкъпахте ли се? — попита тя, оглеждайки братовчедите си от глава до пети. Когато те кимнаха като две огромни послушни бебета. Кийли добави: — Трябва да призная, че изглеждате много добре.

— Ти също изглеждаш чудесно, малката — върна комплимента Одо. — Готова ли си да се срещнеш с баща си?

Въпреки че при тези думи стомахът й се сви на топка, Кийли решително вирна глава.

— Напълно.

— Да вземем ли нещата си? — попита Хю.

— Ще дойдем за тях по-късно — отвърна тя с усмивка, която трябваше да вдъхне кураж и на тримата. След това взе палтото си и се запъти към конюшнята, следвана по петите от братовчедите си.

Конярчето вече бе оседлало и извело Мърлин и останалите два коня във вътрешния двор. Тримата се качиха по седлата и се отправиха към замъка Лъдлоу.

 

 

Селцето Лъдлоу и хълмовете, в които се бе сгушило, представляваха прелестна гледка. Слънцето грееше от безоблачното небе, а от запад повяваше лек летен ветрец. По гористите хълмове бяха пръснати приятни на вид сламени колибки. По ливадите буйно цъфтяха диви цветя — тъмновиолетови магарешки тръни, сини метличини, градински риган.

Най-сетне пред тях изникна и замъкът Лъдлоу — сив и заплашителен, като вкаменено праисторическо чудовище. Дъхът на Кийли секна. От страх стомахът й се сви на топка, а сърцето й заблъска лудо. За пръв път в живота си се боеше истински. Наистина не бе лесно да се живее с цялата тази несигурност.

Кийли се насили да си поеме дълбоко дъх. Може и да бе страхливка, но не желаеше никой да узнае това.

— Горе на кулата се вее знамето на херцога — извика Одо и посочи с ръка.

— Значи си е вкъщи — добави Хю.

— Не се чувствам добре — обясни Кийли, която бе изгубила кураж. Тя се опита да обърне Мърлин. — Да отложим за утре. Сигурна съм, че дотогава ще ми е минало.

— Щом си дошла дотук, не можеш да се откажеш — отвърна Одо, препречвайки й пътя с коня си.

Кийли кимна с нежелание. Изпитваше желание да препусне в галоп назад, към Уелс, но имаше само един път и той водеше към замъка Лъдлоу.

Тъй като в Англия цареше мир, тримата минаха безпрепятствено по спуснатия подвижен мост и през външните отбранителни съоръжения. Никой не ги спря и не ги попита нищо, докато не стигнаха главната сграда на замъка.

— Какво желаете? — Мъжът, препречил входа към голямата зала, очевидно бе някой разполагащ с голяма власт прислужник.

— Кой сте вие? — отвърна Кийли. О, боже! Не възнамеряваше да се държи толкова надуто. Високомерието не подхождаше на копелетата.

— Аз съм господин Добс, икономът на херцога — с чувство за превъзходство рече мъжът. — А вие коя сте?

— Госпожица Глендоуър — с лека усмивка отвърна Кийли. — Трябва да говоря с херцога.

Добс я измери от главата до петите и забеляза съвсем обикновеното й облекло. Все още не бе виждал знатна дама, облечена по този начин.

— Негова Светлост е зает — обясни Добс и се опита да я изтика през вратата. — Опитайте си късмета някой друг ден.

Въпреки че напълно бе изгубила смелост, Кийли не помръдна от мястото си. Тръгнеше ли си сега, нямаше да се върне никога.

— Въпросът, по който желая да говоря с херцога, не търпи отлагане — настоя Кийли. — Уведомете го, моля, че съм тук.

Икономът тъкмо се канеше да каже нещо и да я отпрати, когато от залата долетя някакъв женски глас.

— Кой е, Добс?

Добс се обърна и извика:

— Една млада жена, която настоява да говори с Негова Светлост.

— Доведете я при мен — рече дамата.

Залата надминаваше всичко, което Кийли бе виждала някога. Бе огромна и имаше висок таван с гредоред и две големи камини. От тавана висяха пъстри знамена, а по стените — разкошни гоблени.

Кийли втренчено гледаше русия, синеок ангел, по чиято заповед бе пусната в залата. Момичето бе една-две години по-младо от нея и носеше светлосиня копринена рокля, подчертаваща стройната й фигура. До този ангел стоеше почти незабележима възрастна жена.

— Госпожице, мига ли да ви представя госпожица Глендоуър — иронично рече Добс. — Госпожице Глендоуър, позволете да ви представя госпожица Моргана, дъщерята на Негова Светлост.

Цялото внимание на Моргана Талбот сега бе съсредоточено върху очарователната натрапница. Веднага бе забелязала нежната хубост на момичето — черната лъскава плитка, безукорния светъл тен, едва доловимата руменина по страните и стройната, женствена фигура.

Тогава Моргана видя очите на момичето — същия рядко срещан теменужено син цвят като очите на баща й. След това й направи впечатление пръскащият искри медальон с изображение на дракон, който изглежда бе другата половина на онзи, който баща й никога не сваляше от врата си. Дали това момиче не бе плод на някое младежко увлечение на херцога?

Кийли знаеше, че ангелът е нейна сестра. Дали имаше и друга? Момичето носеше много скъпа рокля. Кийли погледна себе си, скромното си облекло, и се почувства като навлечена с парцали. Тя бе просто една бедна роднина.

Всяка от тях виждаше в другата качествата, които липсваха на самата нея. В този миг двете момичета се превърнаха в съперници.

— Госпожице Глендоуър, моята компаньонка, госпожица Ашмол — представи Моргана по-възрастната жена.

Кийли кимна.

Госпожица Ашмол я огледа отгоре до долу. По израза на лицето й Кийли разбра, че не е издържала изпита.

— За съжаление Негова Светлост отсъства — обясни Моргана. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Знамето на херцога се развява на кулата — възрази Кийли.

— Не ме разбрахте. Баща ми е на посещение у приятели — отвърна Моргана, дарявайки я с ослепителната си усмивка. — За какво искате да разговаряте с него?

— Боя се, че въпросът е личен — отвърна Кийли. — Ще се върна отново след няколко дена.

— Не!

Кийли учудено зяпна блондинката.

— Негова Светлост е много зает и няма време за всеки, който желае да говори с него — настоя Моргана. — Кажете за какво става дума и аз ще му предам.

— Много благодаря, но предпочитам да не го правя — отвърна Кийли и понечи да си тръгне.

— Надявам се, баща ми не ви е прелъстил, обещавайки да ви осигури положение в обществото — рече Моргана.

Кийли се обърна ужасена и зяпна сестра си с отворена уста.

— Прелъстяването на симпатични момиченца е любимото занимание на баща ми — излъга Моргана.

Кийли пребледня като платно и — сякаш поразена от гръм — отстъпи крачка назад. Дали не бе направила грешка, идвайки в замъка Лъдлоу? Не, Мегън не бъркаше никога, когато видеше нещо. Нещо тук не бе наред. Кийли ясно долавяше смесилата от страх и омраза, струяща от погледа на сестра й.

— Извинете за безпокойството — сухо се сбогува Кийли. — Ще дойда друг път.

— За кого да съобщя на Негова Светлост? — не отстъпваше Моргана.

Кийли се насили да се усмихне.

— Кажете на Негова Светлост, че е идвала дъщеря му.

— Измамница — просъска госпожица Ашмол. От устата й тази дума прозвуча като клетва.

Едва сега Кийли забеляза Одо и Хю, които бяха застанали пред нея и се готвеха да се намесят. Тя ги задържа с ръка.

— Баща ми е посял дузина копелета между Шрапшир и Лондон. Разбира се, никога не ги признава за свои деца — обясни Моргана с отровен глас, който контрастираше с ангелската й външност. — Добс!

Икономът на Талботови, който очевидно бе подслушвал някъде наблизо, се втурна в залата.

— Изхвърлете това копеле от замъка ми — заповяда Моргана.

Добс погледна към Кийли, поколеба се и накрая пристъпи към нея. Видът на двамата изпречили се на пътя му великани, накара прислужника да замръзне.

— Не си правете труда, господин Добс — с достойнство обясни Кийли. — И сама ще намеря пътя.

Заслепена от сълзи, Кийли се втурна по стълбите, които извеждаха навън. Докато търсеше спасение от преживяното унижение, в бързината тя едва не се сблъска с някакъв младеж.

Петнадесетгодишният Хенри Талбот, единствен син и наследник на Робърт Талбот, отстъпи встрани, за да направи място, на прекрасното видение, което прелетя край него.

Коя бе тя? Нова прислужница? Докато гледаше след нея, Хенри си даде сметка, че с удоволствие би я посветил в новото си хоби — любовните игрички.

Когато се обърна, за да продължи нагоре по стълбите, младият маркиз се оказа лице в лице с двама великани. Той отскочи назад и остана така, опрял гръб в стената. Ако в случая ставаше дума за закрилници на дамата, Хенри трябваше да се прости с идеята за сближаване.

Момчето се увери, че вече няма опасност да бъде стъпкано. Пътят бе чист и то се втурна в голямата зала, където сестра му вилнееше от гняв.

— Как смее да нахлува тук! — съскаше Моргана, кръстосвайки пред камината.

— Успокойте се, госпожице — утешаваше я госпожица Ашмол. — Тази повлекана не е нищо повече от една алчна измамница.

Моргана се обърна към нея и смръщи чело.

— В никакъв случай няма да дръзне да се появи отново — с ъгълчето на очите си русата красавица съзря по-малкия си брат. — Госпожице Ашмол, моля, оставете ни сами. Скъпият ми брат идва да ме види — при тези думи на устните й се появи усмивка, но очите й останаха студени.

Когато възрастната дама напусна залата, Хенри изсумтя презрително. Винаги когато сестра му се усмихваше, това вещаеше неприятности, а по правило потърпевшият бе той.

— Понякога Ашмол е толкова досадна — обясни Моргана. — Въпреки че, признавам, всеотдайността й е удивителна.

— Всеотдайността й е доста добре възнаградена — отвърна Хенри. — Коя бе хубавата дама, която излетя оттук преди малко?

— Тази змия не е никаква дама — просъска Моргана. — Нахалницата имаше наглостта да нахлуе тук и да настоява да говори с татко.

— Във всеки случай бе доста хубава.

— С някаква банална хубост може би…

Хенри потисна една усмивка и продължи да наблюдава Моргана с бялото на очите си, фактът, че бе признала красотата на момичето, го изненадваше.

— Какво искаше? — попита той.

— Дриплата твърдеше, че била дъщеря на татко.

— Мислиш ли, че наистина…?

— Като се имат предвид теменужените очи и проклетият медальон, няма никакво съмнение относно самоличността на баща й — прекъсна го Моргана. — Изглежда татко има извънбрачни деца из цяла Англия.

— Теменуженосини очи — повтори Хенри. — Защо тогава не изпрати да го повикат?

— Защо да го безпокоя за такава дреболия като появата на някое от неговите копелета? — възрази Моргана. — А освен това, би ли искал да делиш наследството с такава една жена с неизвестно потекло?

— Извънбрачните деца нямат право на наследство — рече Хенри. — Как би могла да ни навреди?

— Не ни стига, че графиня Чешир преследва татко — оплака се Моргана. — Нямаме нужда от още някой, който да оспорва нашето наследство.

— Моето наследство — поправи я Хенри.

— Разбира се, както кажеш.

— Що се отнася до госпожа Даун — отбеляза Хенри, — по-скоро татко преследва нея, отколкото обратното. Освен това видях как…

— Ах! Всички вие, мъжете, сте един дол дренки.

— Какво искаш да кажеш?

Моргана не отговори на въпроса му. Вместо това насочи разговора към любимата си тема — към самата себе си.

— Що се отнася до мен, не мога да избера между Ричард Девъро и Уилис Смит. За кого от двамата да се омъжа?

— Хич не ме е грижа кой нещастник ще получи ръката ти — с кисело изражение отвърна Хенри.

— Подобно държание не подхожда на бъдещия херцог Лъдлоу — смъмри го Моргана. — Девъро наистина е граф и един от най-богатите хора в цяла Англия, но барон Смит е дяволски привлекателен.

— Тогава се омъжи за Девъро и направи Смит свой любовник — подхвърли й видимо погнусеният Хенри. — Къде е татко?

Моргана сви рамене.

— Вероятно е в леглото с госпожа Даун — кисело обясни тя. — Защо ти е да знаеш?

— Защото, безмозъчна глупачке, трябва да научи, че…

— Да не си продумал за нея — заплаши Моргана. — Иначе ще съжаляваш!

— Татко има право да знае — настоя Хенри. — Освен това с удоволствие бих се запознал с новата си сестра.

— Ако продумаш пред татко за нея, ще му разкажа за момичето, което ти… — Моргана не довърши изречението си. Вместо това хвърли на брат си дяволит поглед. — Зная какво си направил и зная, че татко те е предупредил да стоиш настрана от момичетата в Лъдлоу. Вече имаш две копелета. Колко още ще трябва да издържа татко?

— Ти печелиш — с неохота отстъпи Хенри.

— Заклеваш ли се… нито дума?

— Кълна се да не споменавам пред татко за незаконната му дъщеря.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб — ликуващо рече Моргана и целуна брат си по бузата, преди да се обърне и напусне залата.

Още щом остана сам, Хенри веднага изтри бузата си с ръкав и седна. Наистина се бе заклел да не разказва на баща си за незаконната му дъщеря, но не бе обещавал да не казва на непознатата си сестра къде би могла да намери графа, когато той тръгне за Лондон.

— Добс! — извика Хенри. Когато икономът се появи, момчето му нареди да изпрати някого след тримата посетители, които току-що напуснали Лъдлоу. — Да ги потърси в „Стария елен“. Това е единствената странноприемница надлъж и шир. Освен това имам нужда от пергамент, перо и един от вестоносците на баща ми. И то бързо, човече.

 

 

Изгубила всяха надежда, Кийли се метна на Мърлин и в галоп напусна замъка Лъдлоу. Когато оставиха зад себе си крепостните стени, тя поотпусна поводите, така че братовчедите й да могат да я настигнат. Тримата продължиха да яздят безмълвно.

Мадок се бе оказал прав. Тя наистина бе просто едно копеле и нищо повече.

Пейзажът вече не й изглеждаше като идиличен декор. Малкото селце бе отражение на собствената й сиротност, а сламените къщички — само бедни колибки. Дори безбройните диви цветя, които леко се полюляваха под ласките на нежния летен ветрец, сякаш й се присмиваха.

По средата на пътя между замъка Лъдлоу и странноприемницата „Стария елен“ болката на Кийли се превърна в тихо раздразнение и не след дълго тя вече кипеше от гняв. Херцог Лъдлоу бе направил дете на майка й, а след това я бе зарязал. Скъпо щеше да плати за това. Но как? Изглеждаше й почти невъзможно да си отмъсти на един от най-могъщите перове на Нейно Величество.

„Не е хубаво да мразиш, когото и да било“ — чу недоволния глас на майка си.

Гневът й отлетя толкова бързо, колкото бе избухнал. Чувстваше се изморена и празна. Низките й страсти, чиито корени без съмнение се криеха в английската кръв във вените й, трябваше да бъдат държани под контрол. Ако им се поддадеше, те със сигурност щяха да я погубят.

— Какво ще прави тя сега? — попита Хю. Сега тримата седяха около една маса в странноприемницата и мрачно гледаха пред себе си.

— Кийли ще почака още ден-два, а след това още веднъж ще се опита да се срещне с баща си. Този път ще отидем вечерта, за да сме сигурни, че ще го заварим.

— Не мога да се върна в Лъдлоу — поклати глава Кийли. — Това момиче… моята сестра… не иска да ме види там.

— Естествено е да бъде предпазлива — подхвърли Одо.

— В очите й ясно прочетох, че е разбрала коя съм — възрази Кийли. — Чувства се застрашена от мен.

— Ти си дъщеря на херцога — рече Одо. — Точно както и тя.

— Не точно — поправи го Кийли. — Аз съм негова незаконна дъщеря.

— Мисля, че трябва да се върнем у дома — обясни Хю. — Рис ще ни защити от Мадок.

На лицето на Кийли бе изписана неизмерима мъка.

— Аз нямам дом — прошепна тя със сломен глас. — Не е необходимо да споделяте изгнанието ми. Искам вие двамата да се върнете в Уелс.

Одо постави ръка върху нейната, а Хю — върху тази на брат си.

— Ние тримата сме едно — обясни Одо.

— Не бих могъл да го кажа по-добре — потвърди Хю.

— Със сигурност — отвърна Одо. — Защото нямаш и капка мозък.

Кийли не можа да не се разсмее и тъкмо се канеше да каже нещо, когато вратата на странноприемницата се отвори с трясък и този шум веднага привлече вниманието им. Мъж в ливрея с цветовете на херцог Лъдлоу прекрачи прага. Той обходи с поглед малцината гости и се насочи към масата на Кийли и братовчедите й.

— Вие ли сте жената, която тази сутрин е била в замъка Лъдлоу?

Обезпокоена, Кийли прехапа устни, преди най-сетне да кимне. Пратеникът извади един пергамент и й го подаде.

За миг Кийли остана неподвижна, смутено взирайки се в мъжа, след това пое пергамента. Бавно го отвори и го прочете. Най-сетне вдигна поглед и дари пратеника с пленителна усмивка.

— Да изчакам ли за отговор? — любезно попита мъжът, очарован от теменуженосиния поглед на момичето.

— Бих желала да размисля.

Пратеникът кимна и без нито дума повече напусна странноприемницата.

— Дай да го прочета — рече Хю.

— Хайде стига, ти не можеш да четеш — напомни му Одо.

— Ти също — отвърна Хю.

— Никога не съм твърдял обратното. Е, момиче, добри ли са новините?

— Имам брат на име Хенри — разказа Кийли. — Пише, че през третата седмица на септември баща ни ще бъде в резиденцията си в Лондон. Бил сигурен, че там ще мога да разговарям с него, без да срещна пречки от страна на госпожица Моргана.

— Наистина добри новини — каза Одо.

— Тръгваме ли за Лондон? — примоли се Хю. — Не съм и сънувал, че ще попадна в самата бърлога на врага.

— Разбира се, че ще заминем за Лондон — Одо плесна брат си по тила. — Кийли трябва да се срещне с баща си.

— Не е необходимо да идвате с мен в Лондон — обясни момичето. — Сигурна съм, че ще се оправя и сама.

— Наистина ли мислиш, че ще те пуснем да пътуваш сама? — попита Одо.

— Няма да се отървеш толкова лесно от нас — добави Хю.

— Не съм и искала — отвърна Кийли. — Е, добре, имаме ли достатъчно пари, за да платим сметката?

— Да, да, момичето ми, не си измъчвай главицата с подобни дреболии — повиши глас Одо. — Качи се горе и си почини добре. Тръгваме още днес следобед.

Кийли се надигна с усмивка. Тя се наведе, за да целуне братовчедите си по бузите.

— Много ви обичам — промълви момичето, което накара двамата великани да пламнат от смущение.

Едва изчакал Кийли да изчезне нагоре по стълбите, Хю поглед на въпросително брат си.

— А сега какво?

— Нямаме много пари — призна Одо. — Но това още не е причина за безпокойство. Ще изкараме до Лондон и няма да умрем от глад. Все ще ни падне нещо.

Вратата на странноприемницата отново се отвори и на прага застана висок, симпатичен мъж. Самоувереното му държание и изискано облекло крещеше: богат благородник. Знатният господин попита за гостилничаря и обяви на висок глас:

— Имам нужда от чиста стая и гореща баня. Ще остана около час, но, разбира се, ще платя цената за цял ден. Далече ли е замъкът Лъдлоу?

— Половин час по пътя, господине — отговори гостилничарят. — Моля, последвайте ме. Ще ви покажа най-хубавата си стая.

Одо, който не бе свалил поглед от благородника, се наведе към брат си и прошепна на ухото му:

— Тъкмо това ни трябваше.

Хю потръпна и го погледна ужасен.

— Това ли си мислиш, което мисля, че си мислиш?

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — тросна се Одо на брат си и го сръга в ребрата. — Изразявай се ясно.

— За пладнешки грабеж може да увиснем на бесилото — тихо каза Хю.

— Наречи го просто преджобване — поправи го Одо. — И между другото, на въжето се умира по-бързо, отколкото от глад.

— А освен това няма да ни пипнат — прошепна Хю, а изражението му се разведри.

Одо го погледна смръщено.

— Откъде си толкова сигурен?

— Карнеолите са у мен — обясни Хю и извади от джоба си един от гладките, червено-кафяви камъни. — Кийли каза, че в тези камъни е скрита магия, която ще ни пази от зли сили. Има ги от Мегън.

Одо затвори очи, сякаш не можеше да понесе глупостта на брат си, и потисна желанието да го цапардоса.

— Зная съвършеното място за срещата с нашето приятелче — обясни той и се изправи. — Ела, да вървим.

Хю го гледаше недоумяващо.

— Какво приятелче?

Този път Одо го зашлеви и изръмжа:

— Безмозъчен идиот.

— Аха — извика Хю. Най-сетне бе разбрал и последва брат си.

Час по-късно Одо и Хю бяха готови за своето преджобване. Двамата легнаха в гъсталака край пътя и зачакаха жертвата си, която в този момент безметежно яздеше към замъка Лъдлоу.

Благородникът се приближаваше все повече и повече.

Вече почти бе достигнат скривалището им.

Одо даде знак на Хю. Двамата изскочиха от двете страни на нито неподозиращия ездач. Подплашен, конят на благородника се изправи на задните си крака, при което шапката на мъжа в черно падна на земята и откри аленочервена грива. Мъжът посегна към шпагата си, но усетил в гърба си острието на меч, замръзна с ръка на дръжката.

— Кой смее да напада един пер на Нейно Величество? — изсъска граф Базилдън, без да крие презрението си.

— Който минава оттук, трябва да плати данък — обясни Одо. — А данъка събираме ние.

— Дайте ни парите, които носите у себе си, благородни господине — добави Хю.

При тези думи Ричард Девъро повдигна бакъреночервените си вежди.

— Опитвате се да ограбите граф Базилдън?

— Изобщо не се опитваме — изстреля в отговор Одо. — Ние го правим. Подайте ми меча си с дръжката напред, а след това и шпагата.

Ричард не помръдна.

— Побързайте — подкани го Одо. — Или ще съжалявате.

Ричард бавно извади меча си. В момента, в който им го подаваше, той притисна пети към хълбоците на коня си. Животното с грациозно движение се отмести встрани. Ричард извади крак от стремето, ритна коня на Одо и запрати меча си в лицето на втория от нападателите.

— Изчезвай! — извика изгубилият равновесие Хю на брат си, който веднага си плю на петите.

Хю се строполи от коня. В отчаян опит да се изплъзне от англичанина той се надигна и се запрепъва към рядката горичка. Няколко секунди по-късно чифт силни ръце го сграбчиха откъм гърба.

Ричард вдигна юмрук и просъска:

— Искам да ти видя лицето, когато си изплюеш зъбите. — След това простена, преви се и затисна Хю под себе си.

— Уби ли го? — зяпна брат си Хю.

— Не, това беше само едно нежно потупване — успокои го Одо и понадигна графа, така че брат му да може да изпълзи изпод него. — Скоро ще дойде на себе си.

— И ще вдигне врява — рече Хю, обхващайки с ръце гръкляна си, сякаш вече усещаше въжето. — Трябва да му попречим.

Одо дълго мисли над думите на брат си и накрая рече:

— Ако му откраднем коня, ще спечелим достатъчно време да вземем Кийли и да се изпарим оттук.

— Тогава ще могат да ни съдят не само за грабеж, но и за конекрадство — простена Хю.

— Горе главата — успокои го Одо. — Могат да ни обесят само веднъж.

Двамата уелсци се заеха да претърсват графа за ценни вещи. Преди да се отправят към странноприемницата, Хю извади от джоба на панталона си един от магическите карнеоли и го постави в дясната ръка на графа.

— За да не ни хока Кийли, когато научи какво сме направили — обясни Хю в отговор на въпросителния поглед на брат си.

— Вземи му и ботушите — нареди Одо. — Така ще спечелим още малко време.

Двамата се метнаха на седлата и заедно с коня на графа изчезнаха в горите на Шрапшир.

 

 

След известно време Ричард отвори очи, погледна нагоре към синьото небе и накрая бавно се понадигна. Опипа тила си, който пулсираше болезнено, и се огледа объркан. Къде беше конят му? И къде си бе изгубил ботушите?

— Проклети негодници! — изруга той.

Сега съзря червено-кафявия камък в ръката си. Него навярно му бяха оставили в замяна на ограбеното. Шапката му лежеше наблизо.

Ричард се изправи с камъка в едната ръка и шапката в другата. Щеше да задържи камъка, за да му напомня за двамата негодници.

— Ако ми паднат — закле се Ричард, — ще съжаляват, че изобщо са се родили.

След това пое по най-унизителния път в живота си, пътя към замъка Лъдлоу.

— Ох! — Той се наведе и извади острото камъче, забило се между пръстите на крака му. След това отново се изправи, разкърши рамене и продължи пътя си.

Сега осъзнаваше, че разбойниците му бяха дали добър урок. Когато един ден отидеше в Ирландия, винаги щеше да се грижи гърбът му да е добре защитен. Въпреки всичко негодниците скъпо щяха да си платят.

Ричард бе така погълнат от мисълта за отмъщението, че съвсем скоро стигна замъка. Смехът на войниците на Талбот го изтръгна от унеса му.

С високо вдигната глава той мина по моста и покрай най-външните отбранителни съоръжения. Въпреки пламналото си от срам лице граф Базилдън си даваше вид, че не чува смеха, който го съпровождаше навсякъде.

— Какво, по дяволите, правите тук, Девъро? — Гласът принадлежеше на Робърт Талбот.

Ричард се обърна и повдигна едната си вежда, видял насреща си внушителната фигура на херцог Лъдлоу.

Дошъл съм да поухажвам Моргана, Ваша Светлост.

— Идвате бос от Лестър?

— Бях ограбен, глупако! — изрева Ричард и замахна с шапката си към херцога. Нямаше да позволи на никого да се смее за негова сметка. На никого, с изключение на един-единствен човек.

Гърлен смях привлече вниманието на двамата мъже.

— Ах, Тали — изгука графиня Чешир, — Девъро има най-сладките… — Светкавично бързо херцогът й запуши устата, така че тя не можа да довърши изречението си.

— Приемете моите извинения за случилото се. Разбира се, можете да разполагате с гардероба ми, както ви е удобно — обясни Робърт Талбот на графа, докато го въвеждаше в замъка. — Ще заловим виновниците и ще ги окачим на бесилото — можете да бъдете сигурен.

— Наредете да претърсят местността за двама великани — отвърна Ричард.

— Великани? — повтори Талбот, който не повярва на ушите си.

— Имам предвид двама много високи мъже — поправи се Ричард. — Говореха с акцент… вероятно уелски.

— Много странно — рече Талбот.

Моргана Талбот стоеше в рамката на вратата и гледаше след баща си и босоногия граф Базилдън, които изчезнаха по дългия коридор.

— Какво се е случило? — попита тя графиня Чешир.

— Девъро е дошъл, за да ви ухажва — с дяволита усмивка отвърна госпожа Даун. — Графът има най-красивите пръсти на краката, в случай че намирате за забавни подобни подробности. Чух от госпожа Мери и от госпожа Джейн, че графът можел да предложи много повече от онова, което се виждало на пръв поглед.

Моргана Талбот зяпна графинята, но след това любопитството й взе връх над антипатията, която изпитваше към похотливата госпожа Даун.

— Какво може да ми предложи той?

— Девъро имал луничка на върха на… — Краят на изречението й се сля с гърлен смях и графиня Чешир влезе в голямата зала, за да изчака завръщането на двамата мъже.