Патриша Грасо
Жрицата (3)

3

Из градините цъфтяха пурпурни богородички и разпръскваха из въздуха неповторимия си аромат. Оставаха само още няколко дена до пълнолуние, до есенното равноденствие и пълното изравняване на деня и нощта. Лондонските християни правеха приготовления за деня на свети Майкъл, а селяните стягаха празника на плодородието.

Имаше и такива, които се подготвяха за един съвсем различен празник. Те знаеха кой се крие зад свети Майкъл — едно езическо божество, почитано в стари времена като бога на Слънцето.

Над Англия се спускаше вечер, най-тихите часове от деня преди залез-слънце. Насред усамотен дъбов лес на хълма Праймроуз стояха трима души — двама великани и нежно, тъмнокосо момиче.

— Не ми харесва тази работа, малката — рече Одо.

— Ако някой ни види, ще бъдеш изгорена като вещица — добави Хю. — А и ние заедно с теб… като магьосници.

— Кралете и кралиците на гората ще ни закрилят — отвърна Кийли и посочи огромните дъбове. Тя навлече бялата си роба върху виолетовата вълнена рокля и бялата ленена блуза и скри катранено черната си грива под качулката. — Заради глупостта, която сте извършили в Шрапшир, сме в голяма опасност. Навредим ли някому, ни се връща десетократно.

— Проклятие — избоботи Хю. — Вече ти казахме, че съжаляваме.

— Колко дълго още ще ни хокаш, Кийли? — попита я Одо. — Оставихме му карнеола, за да го закриля.

Устните на Кийли трепнаха, но тя не отвърна нищо. Вместо това пое осемте камъка, които й подаваше Одо, и обясни:

— Мадок Лойд нарани душата ми. Ако не почета Олбан Илуид, светлината на водата, раната ще гнояса и ще ме отрови.

След това Кийли застана в средата на горичката и очерта с камъните кръг, отворен на изток. Между камъните посипа боровинки, трънки и бъз.

— Няма ли да дойдете? — попита братовчедите си Кийли. — В кръга е по-сигурно.

И двамата обаче поклатиха глави. Ако искаха да я закрилят, главите им трябваше да са бистри.

Кийли влезе в кръга от запад и попълни отвора с последния камък, изричайки магическите слова:

— Смущаващите мисли остават отвън.

Оказала се в средата на кръга, Кийли се завъртя три пъти и спря с поглед, вперен на запад, към залязващото слънце. След това затвори очи, концентрира се върху дишането си и докосна медальона с глава на дракон, чиито сапфири, диаманти и рубини сякаш пръскаха огнени искри под последните лъчи на слънцето.

Момичето потръпна от лоши предчувствия. Обичаше ритуала, който бе научила от майка си, но не бе сигурна дали той щеше да има ефект без магическите дарби на Мегън.

— Древните са тук, те чакат и ни наблюдават — прозвуча коприненият глас на Кийли. — Звездите говорят чрез свещените камъни, а светлината прониква през най-гъстите дъбове. — Тя повиши глас: — Земя и Небе са едно царство.

Кийли обиколи вътрешността на кръга и събра дивите плодове, за да ги сложи до себе си в центъра, душата на кръга.

— Запазвам доброто и отстранявам безполезното. Хвала на богинята майка, даряваща ни с плодовете на земята. Хвала на Езус, който живее в тези величествени дървета и ни храни и стопля.

След дълга пауза, в която обмисляше следващите стъпки от ритуала и сбираше мислите си, така както природата сбира плодовете си, Кийли се завъртя три пъти с протегнати ръце и извика силно:

— О, дух, ти, който ме водиш по моя път, помогни ми да разбера езика на дърветата. Дух на моите предци, помогни ми, да разбера езика на вятъра. Дух на моя род, помогни ми да разбера езика на облаците.

При тези думи Кийли погледна залязващото слънце и отново затвори очи.

— Отвори очите ми, за да погледна зад хоризонта.

Измина известно време. Тогава онова, което очакваше, се случи. Пред духовния й взор изникнаха образи…

Непрогледна тъмнина. Тъпа болка в стомаха. Невидимо зло, което дебне някъде съвсем близо. Накрая топлото усещане за сигурност. Добри, силни като могъщи дъбове, ръце. Ръце, които я обгръщат с нежност в закриляща прегръдка…

Видението изчезна и тя отново се намери в реалността. Кийли бавно отвори очи, докосна блестящия медальон и тихо се помоли:

— Нека спящата в този дракон сила на любовта на моята майка да пази мен и близките на сърцето ми.

Завладян от гледката, Хю прошепна на брат си:

— Не съм страхливец, но това момиче прави по челото ми да избива студена пот.

— Зная какво искаш да кажеш — съгласи се Одо толкова потиснат, че дори хвърли през рамо бегъл поглед. — Имам чувството, че тези дъбове всеки момент ще протегнат клоните си към мен и ще ме сграбчат.

Двамата тъкмо се канеха да се приближат до Кийли, когато тя извика предизвикателно, без да ги поглежда:

— Забранено е да се влиза в кръга. — След това довърши церемонията си със затворени очи. — Благодаря на богинята и на тези дъбове, че ме дариха с мъдростта си.

Изчерпана, тя се насочи към западната страна на кръга и започна да събира камъните, за да развали магията над мястото. След това свали бялата роба, сгъна я и донесе торбата си.

— Чу ли какво казват дърветата? — попита Одо.

— Да — отговори момичето.

— И какво шепне вятърът?

— Да.

— Но днес няма вятър — подхвърли Хю.

— Вятърът ни обгръща винаги — обясни му Кийли.

— Не съм го чул.

— Безмозъчен идиот — наруга го Одо. — Разбира се, че няма да го чуеш. Вятърът й е прошепнал.

Кийли се усмихна на братовчедите си, преди да огледа небето. На запад то все още бе огнено червено, докато на изток вече тънеше в пепелявосиво.

— Надникна ли зад хоризонта? — полюбопитства Хю.

Кийли кимна, надявайки се, че е разбрала правилно знаците. Ех, ако притежаваше само малка част от дарбата на майка си!

— Трябва да се върнем в Лондон и до зазоряване да останем в стаята си.

— Защо? — попита Одо.

— В кръчмата сме в безопасност — отвърна тя.

— Тя човек ли е? — изтърси Хю.

— Може би — несигурно се усмихна Кийли. — Почувствах нечия закрила.

— Чия? — запъна се Одо.

Кийли сви рамене.

— Не видях лице.

— Навярно съм бил аз — рече Хю.

— Откъде ти хрумна? — възрази Одо. — Аз съм по-силен от теб.

— Глупости, не си — защити се Хю.

— Съм…

— Не!

Кийли се разсмя. Тя обичаше буйните си братовчеди, които смятаха за свой дълг да я закрилят.

— От какво се крием? — попита я Одо.

— Искаш да кажеш, от кого — поправи го Кийли. — Денят и нощта се изравняват, но татко Слънце губи от своята мощ. След края на този ден мъжът, когото сте обрали в Шрапшир, няма да може да ни открие.

— Държа на живота си — рече Хю и докосна с ръка врата си. — Откъде знаеш, че в странноприемницата сме в безопасност? Да не си прочела бъдещето по облаците?

— Отговорът ще узнаем утре — отвърна Кийли. — Облаците, дърветата и вятърът ме посъветваха да се върнем в гостилницата.

— Не чух нищо такова — презрително рече Хю.

Одо го плесна по тила.

— Забрави ли, че Кийли има дарба. Така ли е, малката?

— Мегън бе ясновидка, това е сигурно — измъкна се Кийли. Тя прехапа долната си устна, преди да признае: — Никога не съм усещала нещо подобно, но дълбоко в себе си чувствам, че ще се случи нещо необикновено.

— Това ми е напълно достатъчно — доволен рече Одо.

— Намирам за разумно да се скрием за известно време в стаята си — съгласи се Хю. — Ако онзи мъж ни спипа, не струваме и колкото калта под ноктите на някой селянин. Не ми трябва да съм ясновидец, за да зная това.

— Има още нещо — продължи Кийли, когато се качиха на конете си. — Златото, получено за коня на мъжа, няма да ни стигне за дълго в Лондон. Може би в гостилницата ще намерим работа, в случай че баща ми откаже да ме признае за своя дъщеря.

 

 

Въпреки късния час из тесните улички на Лондон все още гъмжеше от народ. Жителите на този град сякаш участваха в една никога несвършваща надпревара. Сред скупчените плътно една до друга къщи и тесните улички Кийли имаше чувството, че се задушава.

Опита се да диша дълбоко и равномерно, докато заедно с братовчедите си яздеше покрай пазара Чийпсайд и катедралата „Сейнт Пол“. Най-сетне достигнаха Фрайди Стрийт, където се намираше гостилницата „При петела“.

Толкова далече от дома, помисли си Кийли и се почувства странно самотна, въпреки че братовчедите й яздеха край нея, а наоколо бе пълно с народ. Тук една друидска магьосница със съмнителна дарба или една уелска принцеса не струваха и пукната пара. Тафи, уелските глупаци, ги наричаха англичаните.

Кийли се надяваше, че е изтълкувала правилно виденията и гостилницата „При петела“ е желаното убежище от дебнещото зло, което бе почувствала. Навярно опасността да бъдат открити щеше да изчезне с изгрева на слънцето.

Ако знаеше колко се заблуждава, Кийли със сигурност би препуснала към Уелс и би приела да понесе гнева на втория си баща. В този момент обектът на нейните размишления седеше в „При петела“ и чакаше да се появят двамата пладнешки разбойници, които го бяха опозорили.

Кръчмата на странноприемницата бе изненадващо чиста и достатъчно голяма за камина и един тезгях. В лявата част на помещението, непосредствено до тясното, водещо към спалните на първия етаж стълбище, се намираше камината. В отсрещния ъгъл бе тезгяхът. Помежду тях имаше няколко маси и столове.

Ричард Девъро седеше заедно с приятеля си Уилис Смит на една маса до тезгяха, от която спокойно можеха да наблюдават входа. Двамата мъже пиеха бира и разговаряха.

— Ако знаех, че всичко е за твоя сметка — рече Уилис, — щях да настоявам да хапнем в някой ресторант, посещаван от по-отбрано общество.

— Цените тук са доста височки — възрази Ричард.

— През последните две седмици избягваш писукащите красавици от двора — подразни го Уилис. — Колкото по-дълго отсъстваш, толкова по-трудно ще бъде да продължиш започнатото.

— Напоследък бях зает с деловите интереси на кралицата — обясни Ричард.

Уилис се подсмихна и с мъка се сдържа да не се засмее на глас.

— Когато някой бъде опозорен, това не е повод за веселба — мрачно добави Ричард. — И в случай че желаеш да запазиш хубавичкото си лице, трябва добре да си помислиш дали ще продължиш да разгласяваш тази история. Бъргли ми намекна, че си я разправял на всеки срещнат.

— Прощавай — извини се Уилис с усмивка, която никак не подхождаше на един каещ се.

— Собствениците на „Петела“ са приятели на сестра ми Бриджит — смени темата Ричард. — Бъкоу ме информира за всичко, което си говорят търговците.

— Графинята общува с хора от простолюдието? — изненадано попита Уилис.

Ричард сви рамене.

— Доста години минаха, откакто Бриджит се скара с мъжа си, избяга от него в Лондон и си изкарваше прехраната като келнерка в тази кръчма, докато двамата не се сдобриха отново.

Уилис се задъхваше от смях.

— Чудесно. Графиня, която се подвизава като келнерка.

— Доколкото си спомням, на Иън не му беше много смешно — сухо забеляза Ричард.

— Изглежда донякъде си приличаме със зет ти — рече Уилис.

Ричард повдигна едната си вежда.

— Липса на чувство за хумор — обясни баронът.

— По-скоро бих казал, че го притежаваш в излишък — отвърна Ричард. — Говори ли се в двора за нещо друго, освен за моя позор?

Уилис направи кратка пауза, сякаш мислеше.

— Казват, че двамата с госпожица Моргана сте били почти сгодени.

Ричард направи гримаса.

— Най-добре последвай примера ми и си намери някоя богата наследница. Какво друго?

— Неотдавна някой си господин Фулвио Таджоли донесъл от Италия един странен уред, казва се вилица и…

— Ето къде сте били — прекъсна ги една жена, която сложи на масата пред тях две чинии с изпускаща пара яхния.

— Здравейте, Мариан. — Ричард вдигна поглед към съпругата на собственика. Той взе дланта й и я целуна, както правеха в двора.

Мариан се разкиска. Беше симпатична жена с пищна фигура, кафява коса, прошарена от руси и сиви кичури, и лешникови очи, които гледаха закачливо.

— Госпожо, ще позволите ли да ви представя барон Уилис Смит — рече Ричард.

Сега Уилис последва примера на приятеля си и целуна ръка на жената.

— Удоволствието е изцяло мое, скъпа госпожо.

— Веднага се познава благородникът — видимо впечатлена рече Мариан. — Отдавна не сте ни посещавали. — Обърна се отново към Ричард. — Как е сестра ви?

— Бри е добре, но съдбата я е дарила с дъщеря, която е също толкова темпераментна, колкото и майка й.

Жената поклати глава състрадателно и се ухили:

— Добре я разбирам. И аз имам големи грижи с дъщеря си Тереза.

— Моите съболезнования — отвърна Ричард. След това продължи, снишавайки глас: — Тук съм, за да пипна двама крадци и имам нужда от помощта ви. Става дума за двама исполини… виждали ли сте ги сред гостите в „Петела“?

— Имате предвид спътниците на жената с теменуженосините очи? — попита Мариан.

— Жена с теменуженосини очи? — изненадано попита Ричард. Единственият човек с такива очи, когото познаваше, бе херцог Лъдлоу.

Мариан кимна.

— Как се казват те?

— Глендоуър, струва ми се. Или Лойд.

— Уелски глупаци — промърмори Уилис.

— Тази сган ме ограби по пътя към замъка Лъдлоу — обясни Ричард на Мариан.

— Свалили му ботушите и му отмъкнали коня — добави Уилис. — Графът изминал пътя до замъка бос.

Мариан едва не се пръсна от смях. Уилис Смит се присъедини към нея.

Ричард усети как кръвта му кипва, но не можеше да стори нищо и това бе още една причина да жадува за отмъщение. Откакто в Шрапшир бе попаднал в ръцете на онези негодници, бе станал за посмешище на всички — нещо, което никак не му се нравеше. Скъпо щяха да му платят тези уелски разбойници за преживяното унижение.

— Да извикам ли стражата? — попита Мариан.

Ричард поклати глава. Стражата щеше да се погрижи двамата да увиснат на бесилото в Тибърн, но той предпочиташе да си отмъсти собственоръчно. Освен това не желаеше да пострада и жената, която бе възможно да няма пръст в престъплението.

— Откъде разбра, че са тук? — учуди се Уилис.

— Тези глупаци продали коня ми на моя собствен коняр — ухили се Ричард.

Уилис се засмя.

— Първо ти отмъкват коня, а след това ти го продават обратно?

— Точно така.

— Ще ги оставиш ли живи?

— Това, че с тях има и жена, променя плановете ми. — Ричард поклати глава. — Ще оставя Бийгън и няколко от хората ми да ги пазят.

— Ето ги, идват — прошепна Мариан, прикривайки устата си с длан. — Аз изчезвам.

— Ако дръзнеш да се обърнеш — предупреди приятеля си Ричард, — собственоръчно ще ти извия врата, кълна се.

Уилис се ухили и се задоволи да наблюдава графа, който дебнеше жертвата си.

Външността на Кийли накара Ричард да зяпне. Беше шокиран. Той не откъсваше очи от пленителната красавица с катранено черни коси, която влезе в кръчмата заедно с двамата си спътници. Въпреки скромните си дрехи тя му се стори неотразима, много по-хубава от така наречените красавици на кралския двор.

Ричард я видя да сяда на една маса с другите двама в противоположния край на кръчмата. Сега отмъщението бе последното нещо, за което мислеше…

 

 

Веднъж влезли в гостилницата, Кийли си отдъхна с облекчение. Най-сетне в безопасност! Одо ги отведе до една маса близо до камината.

Едва бе седнала между двамата братя, Кийли рече:

— Нека се откажем от вечерята и веднага да се качим в стаята си.

— Цял ден не си хапнала нищо — подхвърли Одо.

— И без друго си прекалено хилава — добави Хю. — А освен това умирам от глад.

Кийли прояви разбиране и кимна.

Постоянно бе нащрек, нервите й бяха изопнати до скъсване. Кийли усещаше, че ще се случи нещо необикновено. Имаше чувството, че е застанала над пропаст.

— Какво да бъде? — поздрави ги с усмивка Мариан и постави две халби бира пред Одо и Хю и чаша пунш пред Кийли.

— Пет чинии яхния — поръча Одо.

— Пет, добре ли чух?

— Гладни сме като вълци — обясни Хю.

Кийли отпи глътка пунш. Топлата напитка поотпусна нервите й. Когато свали чашата, Хю се бе снишил на стола си и я дърпаше за ръкава.

Видяла отчаяния му израз, Кийли разбра, че безпокойството й не е било напразно.

— Какво има, Хю?

— Благородникът, когото ограбихме, седи на онази маса — прошепна Хю.

— Къде! — Одо се понадигна, за да разгледа по-добре пълната с народ кръчма.

— Не гледайте към него — изфуча Кийли.

Двамата веднага сведоха поглед.

— Къде е той? — попита момичето.

— Червенокосият мъж в черно, на масата до тезгяха — отвърна Хю.

Кийли хвърли поглед към тезгяха. В отсрещния ъгъл седяха двама английски благородници. Потънал в разговор с приятеля си, червенокосият изглежда изобщо не ги бе забелязал.

— Какво ще правим? — попита Кийли.

— Просто ще си седим — рече Одо. — Той няма да ни забележи сред навалицата.

— Така ще е най-добре — съгласи се Хю. — Ако не се набиваме на очи, няма да ни забележи.

Кийли изпита неустоимо желание просто да пропълзи под масата и да се скрие там. От страх тя повече не вдигна поглед от чашата си. Седеше сякаш на тръни, струваше й се, че червенокосият мъж я оглежда настойчиво… или си въобразяваше?

Неспособна повече да понесе тази неизвестност, Кийли събра всичката си смелост и погледна към него. Непознатият изглеждаше потънал в разговор с приятеля си и въпреки това чувството, че е наблюдавана, не я напускаше.

Погледът на Кийли се плъзна към тъмнокосия събеседник на графа. Връхлетя я чувство за дебнещо нещастие.

Когато двамата мъже ненадейно се надигнаха, Кийли простена. Сега Одо и Хю щяха да бъдат арестувани и обесени. Ах, ако бе надарена със свръхестествени способности! Тогава щеше да изтълкува видението си правилно и ужасният край щеше да бъде спестен на братовчедите й.

Графът се изправи и сърдечно се сбогува с кръчмаря, преди да се обърне и да последва приятеля си към вратата. Погледът му се плъзна към тяхната маса и спря върху Кийли. Ужасена, тя видя, че непознатият не продължи към вратата, а се запъти към тях.

— Никакви оръжия — прошепна на братовчедите си Кийли. — Така ще се издадем.

Въпреки че се опитваше да изглежда спокойна и безразлична тя не можеше да откъсне очи от графа. Бакъреночервената му коса блестеше като златна, а обезоръжаващите му смарагдени очи грееха с онзи зелен цвят, в който се обличаше любимата й гора през пролетта. Лицето му бе необикновено привлекателно, чертите — като изваяни, макар и не изнежени, а по-скоро груби и ъгловати. Пълните устни издаваха чувственост. Мъжът се движеше с грациозността на хищник. Свещени камъни! Този мъж бе един оживял езически Бог!

Довери се на краля с огнена корона и златна длан…

Кийли отчаяно се опита да прогони мисълта за пророчеството на майка си. Пред нея стоеше не крал, не езически Бог, а обикновен човек. А отгоре на всичко презрян английски граф.

Когато най-сетне приближи до масата им, Ричард не удостои Одо и Хю дори и с поглед. Гледаше само теменуженосините очи на Кийли, които не се откъсваха от неговите. Ричард се усмихна и пусна в действие целия си чар.

— Госпожице — поздрави я той с лек поклон. Взе дланта й и се наведе над нея, без да отмества поглед. — Изключителната ви красота ме привлече като зова на някоя сирена.

Кийли се изчервяваше все повече и повече. Не знаеше дали да се чувства поласкана или оскърбена от този нечуван комплимент. Още нито един мъж не бе дръзнал да говори с нея по този начин… и никой не й се бе усмихвал така.

— Ричард Девъро, граф Базилдън, на вашите услуги — представи се Ричард и надникна в теменуженосините й очи. Той бе съвсем наясно с въздействието, което оказваше върху момичето. — А вие коя сте?

Тази усмивка би могла да премести планини, помисли си Кийли, докато се взираше в невероятните смарагдено зелени очи на мъжа. Сякаш си бе глътнала езика.

— Госпожице? — настоя Ричард.

— Аз съм… — изписка тя с нервен сопран.

Ричард се ухили.

Кийли пламна и се изкашля.

— Аз съм Кийли Глендоуър — обясни накрая тя.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — отвърна Ричард. Той стрелна с поглед Одо и Хю, които изобщо не се съмняваха в това, че в следващия момент ще бъдат арестувани и нервно се въртяха на столовете си. — Искрено се надявам, че никой от двамата господа няма честта да е ваш съпруг.

— Господата са мои братовчеди — отвърна Кийли. — Одо и Хю Лойд.

Ричард се здрависа с тях.

— Струва ми се, че се познаваме. Срещали ли сме се?

— Невъзможно — намеси се Кийли, за да отвлече вниманието му. — Току-що пристигаме от Уелс.

— По работа ли сте в Лондон или търсите забавления?

— Нито едното, нито другото. Братовчедите ми бяха така добри да ме съпроводят до дома на моя баща. Знаете ли, майка ми… — Кийли замълча ужасена от онова, което щеше да направи — да сподели нещо толкова лично с един непознат. — Ще живея при баща си в Лондон.

— Кой е баща ви? — попита Ричард.

— Един англичанин.

Устните на Ричард трепнаха.

— Вече подозирах. Попитах само защото е възможно да го познавам.

Кийли го дари с най-очарователната си усмивка.

— Лондонските улици са пълни с англичани.

Въпреки че смяташе себе си за ненадминат в деликатните разпити, Ричард трябваше да си признае, че момичето не отговори на въпроса му. Той опита отново.

— Дълго ли ще останете в „Петела“?

Кийли поклати глава.

— Утре сутрин ще потърся баща си.

— Госпожице Кийли, необикновената ви красота ми достави огромна радост — сбогува се Ричард с поклон, без да пуска ръката й. — Сигурен съм, че ще се видим отново — след тези думи графът напусна гостилницата.

Кийли го проследи с поглед, неспособна да откъсне очи от гърба му, този мускулест, необикновено мъжествен гръб. Заради Одо и Хю се надяваше да не се срещнат никога повече, но все пак…

Кийли въздъхна. Безсмислено бе да мечтае за нещо, което никога нямаше да има.

— Замина си — чу тя гласа на Одо.

— В безопасност сме — добави Хю. — Можеш да престанеш да трепериш.

Усмивката костваше голямо усилие на Кийли. Въпреки че цял ден не бе хапнала нищо, при вида на яхнията стомахът и се обърна.

— Не ми е добре — обясни тя. — Качвам се горе. Добър апетит. — Тя се надигна, посегна към торбата си и започна да си пробива път през претъпканата кръчма. С омекнали колене изкачи стъпалата към първия етаж и по дългия коридор се отправи към стаята си.

Не си направи труда да пали свещ, а прекоси тъмната стая и като извади бялата роба, се уви в нея, сякаш тя й предлагаше някаква сигурност.

Кийли хвърли поглед към леглото си и въздъхна. След вълнуващата поява на графа и в очакване на плашещата я среща с баща й, тя бе сигурна, че тази нощ няма да успее да заспи.

Въпреки това легна на леглото и мислите й литнаха обратно към Уелс. Спомени за детството и чудесната й майка нахлуха в малката стаичка. Кийли си спомни как двете с Мегън бяха скитали из горите в земите на Лойд, за да изследват божествената природа. Всеки следобед седяха под могъщите дъбове, където майка й разкриваше пред нея тайните на Учението.

Очите на Кийли се напълниха със сълзи, които се търкулнаха по бузите й. Налегнаха я грижи и тя плака безутешно, докато накрая не заспа от умора.

Събуди се във вълшебните минути преди изгрев-слънце. В стаята бе студено — типична мъглива септемврийска утрин. Загърнато в бялата си роба, момчето се приближи до малкия прозорец и погледна навън. На изток небето бе пурпурно.

Кийли сведе поглед към тесните улички. „Цивилизация? — помисли си тя. Как изобщо можеха да дишат тези англичани?“ На нея й се струваше, че от навалицата по лондонските улици ще се задуши.

Мислите й се насочиха към мъжа, с когото трябваше да се срещне днес.

Що за човек беше истинският й баща? Би ли намерила щастието като дъщеря на английски благородник? Изглеждаше й абсурдно, но майка й го бе предрекла.

Жълто-червени пламъци обхващаха небето над хоризонта, издигаха се все по-високо и по-високо. Изгряващото слънце, което всяка сутрин бе различно, в този съдбовен ден й се стори особено великолепно. Дали това не беше добър знак?

Кийли вдигна качулката на робата си. Ако можеше да бъде навън и да усети по кожата си първите лъчи на изгряващото слънце!

— Мирдин, ти, най-велика сред друидите, благослови молбата ми — поздрави изгряващото слънце Кийли. За да е по-близо до него, тя притисна длани към стъклото на прозореца и запя: — Татко Слънце целува Майката Земя.

След този утринен ритуал Кийли седна на леглото и се опита да се съсредоточи върху предстоящата среща с баща си. За нещастие пред очите й изникна един червенокос граф и това видение й напомни, че братовчедите й Одо и Хю се намират в опасност. Граф Базилдън беше казал, че двамата му се струват познати, така че навярно бе въпрос на време да разпознае в тях ограбилите го само преди няколко дена разбойници.

Кийли мислеше за положението, в което се намираше. Майка й я бе научила да прави магически кръг и да моли за милост висшите сили. Една-единствена молба, в противен случай щяла да злоупотреби с великодушието на богинята.

Кийли въздъхна. Възнамеряваше да се помоли за милостта на баща си, но сега братовчедите й бяха в опасност — грозеше ги отмъщението на графа. И дума не можеше да става за колебание.

Кийли извади от джоба си една кесийка и изсипа свещените камъни в дланта си. Избра девет от тях: един бял ахат за магическия водач, два тъмни карнеола трябваше да я закрилят от зли сили, два розови кварца против болести, за сила — два черни обсидиана, и против нещастие — два виолетови берила. След това извади от джоба си малкия златен сърп.

Очерта с камъните кръг в средата на стаята. Само белия ахат и златния сърп задържа в ръцете си. След като бе влязла в кръга от запад, тя го затвори с белия ахат и рече:

— Смущаващите мисли остават отвън.

Докато обикаляше от вътрешната страна на кръга, очерта със златния сърп невидима окръжност. След това застана в центъра на кръга с лице на изток и прошепна:

— Камъни на силата, на любовта и преданията, помогнете на магията ми. Дух на моите предци, дух на моя род, дух на моя път, помогнете ми. Закриляйте Одо и Хю. Нека Ричард Девъро пие от реката на забравата — след това с наведена глава добави: — Слава на свещените камъни, почитаните духове и този златен сърп.

Сега Кийли се приближи към западната част на кръга, вдигна ахата и развали магията. След като бе събрала и останалите камъни и ги бе скрила в кесията, тя отново седна на ръба на леглото и потъна в мисли за баща си.

 

 

По обяд Кийли и братовчедите й слязоха от конете в двора на Талбот Хаус, великолепната лондонска къща на херцога. Кийли вдигна поглед и видя слънцето да грее високо в безоблачното синьо небе. Знаеше, че от този ден насетне обедното слънце щеше да й напомня за деня, в който за пръв път е видяла баща си.

— Може би трябваше да оставим нещата си в гостилницата — рече Одо, който добре си спомняше случилото се в замъка Лъдлоу.

Кийли поклати глава.

— Ако Робърт Талбот откаже да ме признае за своя дъщеря, поемаме обратно към Уелс.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Надявам се само графът, когото ограбихме, да не се навърта някъде наблизо — вметна Хю, като се озърташе нервно. Гостилничарят им бе разказал, че всички лондонски благородници живеели в най-изисканата част на града — край реката.

— Не се безпокой излишно — успокои братовчедите си Кийли. — Помолих богинята да ви закриля.

— Жалко, че не си я помолила да ни направи невидими — избоботи Хю.

— Не бях помислила за шапка-невидимка — подсмихна се момичето.

— Престанете с глупостите — намеси се Одо. — Време е да се срещнеш с баща си, малката.

При тези думи Кийли пребледня като платно, но кимна с глава. Бе по-готова за това от всякога. Тримата заедно прекрачиха прага на разкошната къща. За тяхна най-голяма изненада никой не ги спря. Във вестибюла прислужниците бързаха насам-натам, а няколко стражи стояха облегнати на стената и разговаряха.

Когато понечиха да влязат в голямата зала, някакъв прислужник ги спря и попита:

— Кои сте вие? И какво желаете?

— Бихме искали да говорим с херцога — отвърна Одо.

— Какво има, Мийд? — долетя от голямата зала някакъв мъжки глас.

Мийд се извърна и отговори:

— Нищо, Ваша Светлост. — След това, обръщайки се отново към натрапниците, обясни: — Херцогът има гости и не желае да бъде смущаван. А сега изчезвайте!

Сърцето на Кийли се сви и долната й устна потрепери при опита да потисне непоносимата болка. Отново й бяха показали вратата.

— Пропътували сме много мили, за да се срещнем с Негова Светлост — изръмжа Одо.

— Не мърдаме оттук, негоднико — добави Хю.

Кийли преглътна нервния си смях.

— Искаш да кажеш господине — прошепна тя.

— Иска да каже негоднико — рече Одо.

— Изчезвайте с вашата уличница — заповяда Мийд и посочи вратата, — иначе ще извикам стражата.

— Извикай всички стражи на света — изпъчи се Одо и вдигна злощастния прислужник високо, за да го хвърли в залата, където той се строполи на пода.

Някаква жена изпищя. Мъжки глас изруга. Друг глас прогърмя:

— Какво значи това?

Одо и Хю, които първи бяха влезли в залата, застанаха от двете страни на Кийли.

Срещата с баща й не бе точно такава, каквато си я представяше, но все пак се бе добрала до него.

— Вие ли сте херцог Лъдлоу? — попита Одо.

— Да.

Едва сега двамата уелски исполини отстъпиха встрани и Кийли се оказа лице в лице с един строен мъж на средна възраст. Той имаше същите теменуженосини очи и същата катранено черна коса като нейната.

— Вие ли сте Робърт Талбот? — с глух глас попита момичето.

Благородникът пребледня, а пред очите му се спусна було, сякаш го бе връхлетяла някаква стара болка.

— Мегън? — прошепна той и протегна ръка. — Ти ли си?

— Казвам се Кийли — обясни тя. Но защо изглеждаше толкова измъчен? В края на краищата той бе изоставил майка й.

Херцогът разтърси глава, за да си възвърне способността да мисли трезво. Изглежда въображението му си правеше лоша шега с него. Та нали Мегън бе мъртва от осемнадесет години.

— Откъде имате това? — попита херцогът, когато погледът му попадна върху искрящия медальон върху бялата блуза на момичето.

— От майка си — отвърна Кийли и посегна към медальона, сякаш се боеше, че може да й го отнемат. По-скоро щеше да умре, отколкото да се раздели с него.

— А тя откъде го има?

— Баща ми й го подарил — рече Кийли и го погледна в очите. — Преди осемнайсет години.

— Как се казва тя? — попита херцогът, толкова блед, сякаш имаше насреща си някой дух.

— Мегън Глендоуър.

— Майка ви жива ли е още? — попита той, неспособен да скрие нетърпението и надеждата в гласа си.

Кийли поклати глава.

— Почина преди осем седмици.

Херцогът затвори очи, за да сдържи сълзите си. Простена болезнено, преди няколко пъти да си поеме дълбоко дъх, да се покашля и да дари момичето с несигурна усмивка. След това извади своя медальон, който винаги носеше под ризата си. Диаманти, смарагди, сапфири и рубини образуваха тялото и опашката на дракона.

— Това е останалата част на вашия медальон — обясни той. Теменуженосините му очи търсеха в нейните отблясък от онази обич, която чувстваше да се надига в гърдите му.

Решена да си спести болката от ново изгонване, Кийли хвърли бегъл поглед на медальона му и рече с престорено безразличие:

— Очевидно.

— Дете, аз съм твоят баща — обяви херцогът.

— Неин баща? — разнесе се зад гърба му един глас.

— Проклятие — промърмори стоящият зад Кийли Одо.

— Два пъти проклятие — съгласи се Хю.

Кийли се обърна към притежателя на този до болка познат глас и замръзна. Срещу нея стоеше графът, когото братовчедите й бяха ограбили.

— Три пъти проклятие — промълви тя, решавайки, че магическите й сили не са подействали.

Без да обръща внимание на графа, Робърт Талбот обърна поглед към насъбралите се в залата любопитни зрители и извика:

— Веднага изчезвайте!

Хората от свитата му и стражата щяха да си изпотрошат краката в стремежа си час по-скоро да изпълнят заповедта на своя господар. След миг залата се опразни.

— Какво имаш да кажеш на баща си след осемнадесет години? — обърна се херцогът към Кийли.

— Аз нямам баща — отвърна тя с нотка на огорчение в гласа, без да отмества поглед. — Вие сте ме създал, нищо повече. Ако Мегън не ме бе заклела да ви намеря, сега щях да бъда много далеч от това място.

Отговорът й постигна своето. Всъщност херцогът реагира по̀ иначе, отколкото тя бе очаквала. Очите му за миг проблеснаха, фино очертаните устни се свиха иронично, а след това се засмя широко.

— Чу ли това, Чеси? — извика Робърт Талбот на пищната дама, която стоеше до него. — Наследила е моята гордост, прав ли съм?

— Очевидно, Тали — отвърна жената с усмивка и одобрително кимна.

Гордостта, която Кийли реши, че е доловила в гласа на графа, я трогна. За пръв път от смъртта на Мегън в сърцето й покълваше нещо като надежда и упование.

— Надявам се, че прислужникът ви не е лошо наранен — обясни момичето. — Одо и Хю са прекалено ревностни, когато става дума за моята сигурност.

Херцогът проследи с поглед иконома си, който в този момент напускаше залата, куцайки.

— Мисля, че Мийд ще го преживее. — След това се обърна към двамата исполини: — Вие доведохме дъщеря ми, за което ще ви бъда задължен до гроб.

— О, Тали — развълнувано извика дамата, — колко трогателно.

— Ела, дете мое. — Херцогът протегна ръка. — Запознай се с приятелите ми.

Един мъчително дълъг миг Кийли се взираше в ръката му, без да помръдне. Накрая смутено се усмихна на херцога и сложи дланта си в неговата.

— Бих искал да ти представя госпожа Даун Дефей, графиня Чешир — поде Робърт Талбот.

На възраст около тридесетте, графинята изглеждаше все още необикновено красива със своята кестенява коса, пищна фигура и очи на кошута. Когато се усмихнеше, от двете страни на устните й се образуваха две очарователни трапчинки, които я правеха да изглежда още по-млада. Носеше украсена с жълт и червен брокат рокля, която би подхождала повече за някой бал в кралския двор, отколкото за следобед край камината.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо — отвърна Кийли и направи реверанс.

— Тали, детето е мило като ангелче — възторжено рече госпожа Даун. — Много по-приятна от онази проклетница, Моргана… Послушайте съвета ми, Девъро. Опитайте се да спечелите обичта на това момиче, вместо на сестра й.

— Моргана не е виновна за характера си — защити дъщеря си херцогът. — Наследила е чертите на рода на покойната ми съпруга. Ще видиш, скъпа, тя ще се промени.

Робърт Талбот представи на Кийли и другия си гост.

— Това е моят съсед, Ричард Девъро, граф Базилдън.

— Милостивата съдба ни събра отново — с усмивка рече графът, след това й целуна ръка. — Сигурен бях, че не се разделяме завинаги, красавице.

Дланта на Кийли трепереше в неговата. Всичко се завъртя около нея, а стомахът й се сви на топка.

— Боя се, че ми прилошава — успя да промълви тя, преди да падне в безсъзнание.

— Тя припадна — извика Ричард, който я бе уловил и сега я държеше в обятията си.

— Мили боже! — изпищя графинята.

— Бързо, Девъро — извика Робърт Талбот. — Занесете я горе.

Ричард го последва покрай дузината мъже и жени от свитата на херцога, които бяха подслушвали зад вратата, а след това нагоре по стълбището към една от спалните. След тях вървяха госпожа Даун, Одо и Хю. По нареждане на графинята двамата уелски великани останаха в коридора.

След като бе поставил Кийли на леглото, Ричард се вгледа в лицето, което бе сънувал цяла нощ. Момичето изглеждаше по-очарователно, отколкото го помнеше той — красотата и ранимостта й му напомняха за някоя рядка екзотична пеперуда.

Кийли бавно се съвземаше. Когато отвори очи, тя съзря над себе си смарагдените очи на графа и изписаната на лицето му тревога. Когато видя и угриженото изражение на херцога, Кийли направи опит да се надигне.

— Не бързайте да ставате, починете си — предупреди я Ричард и внимателно я положи обратно на леглото.

Момичето последва съвета му.

— Боли ли ви нещо? — попита госпожа Даун, която седеше на ръба на леглото.

Кийли поклати глава, което отново накара стомаха й да се разбунтува. Тя побърза да сложи ръка пред устата си.

— Да не сте яли нещо развалено? — попита Ричард.

— Не, присъствието ви тук съвсем ми развали апетита.

Блестящите му смарагдени очи не се откъсваха от нейните.

— А на закуска?

— Не съм закусвала.

— Дете мое, кога сте яли за последен път? — попита Робърт Талбот.

— Май завчера вечерта.

— Глупаво дете — поклати глава госпожа Даун, доволна, че за тази болест лесно можеше да се намери лек.

Кийли я видя как прекоси стаята, отвори вратата и повика Мийд. Само след няколко минути икономът се появи и изслуша нарежданията, които графинята му даде с тих глас. Мъжът кимна и изчезна.

— Скоро ще се почувстваш по-добре, скъпа — окуражи я баща й.

— Госпожа Даун поръча за вас лека следобедна закуска — обясни графът.

— След това ще се наспиш — добави херцогът. — Остани в леглото до утре сутринта.

Кийли съзнаваше, че всички се безпокоят за нея, но се чувстваше неудобно, легнала пред тези непознати хора. Отгоре на всичко графът жадно я поглъщаше с очи. Струваше й се, че младият мъж е по-гладен и от нея.

— Ще ви изпратя — обърна се към графа Робърт Талбот. Преди да напусне стаята, Ричард се усмихна на Кийли. — Сигурен съм, че скоро ще се почувствате по-добре.

— Какво ще стане с братовчедите ми? — извика момичето след двамата мъже, които вече бяха на вратата. — Одо и Хю имат нужда от мен.

— Братовчедите ти са мои гости толкова дълго, колкото пожелаят — увери я херцогът.

Погледът на Кийли се премести от баща й към графа, чието лице неочаквано бе станало непроницаемо. Тя кимна и се отпусна във възглавниците.

— На момичето му няма нищо. Припаднала е, защото стомахът й е бил празен — обясни херцогът на Одо и Хю, които все още стояха пред вратата. — Върнете се в залата. Мийд ще ви донесе нещо за ядене и ще ви намери място на трапезата ми.

— Много благодаря, Ваша Светлост — поклони се Одо, без да откъсва очи от графа.

— Да, това е голяма чест за нас — добави Хю, — особено като се има предвид, че сте англичани…

Одо сръга брат си в ребрата и се извини.

— Той е глупак и не знае какво говори, Ваша Светлост.

— Разбирам — отвърна херцогът и потисна една усмивка, докато двамата уелсци не се отдалечиха по коридора. Обръщайки се към Ричард, той обясни: — Ще ме извините ли, Девъро? Бих желал да правя компания на дъщеря си, докато се храни.

Ричард кимна и хвърли поглед към вратата на спалнята.

— Мога ли да ви помоля за позволение да я ухажвам?

Подсмихвайки се, херцогът го потупа по рамото.

— И аз се чувствах като вас, когато за пръв път видях майка й. Но до слуха ми достигна славата, на която се радвате сред жените. Почтени ли са намеренията ви?

— Никога не си играя с неомъжени невинни агънца — отвърна. — Сродяването на нашите два рода ми се струва изключително добра перспектива.

— Тогава навярно скоро ще поискате ръката й — пошегува се херцогът, но в шегата му имаше и голяма доза сериозност.

— Още е прекалено рано за това — повдигна едната си вежда Ричард. — Кийли припадна само при вида ми, но може би ще ми се удаде да накарам младата дама да промени мнението си за мен.

Неочаквано херцогът улови младежа за ръката.

— Предупреждавам ви, Девъро. В случай че намеренията ви не са абсолютно почтени, ще се видя принуден да ви убия.

— Разбирам, Ваша Светлост. — След тези думи Ричард се отдалечи по коридора и изчезна надолу по стълбите.

— Какво, по дяволите, да правя сега? — с натежало сърце се питаше херцогът.

Първородната му дъщеря смяташе себе си за извънбрачно дете, но херцогът и Мегън Глендоуър бяха женени, макар и тайно. Кийли бе негова законна наследница.

И точно там беше проблемът. Въпреки че копнееше да заличи огорчението, натрупано в душата на Кийли през първите осемнадесет години от живота й, херцогът не можеше да понесе мисълта, че първородният му син ще бъде наричан копеле.

Робърт Талбот изправи рамене и вирна глава. Хенри не носеше никаква вина, той не знаеше за двуженството на баща си и не биваше да страда заради това.

Твърдата му решимост да направи за Кийли всичко, което беше в негова власт, бе изписана на лицето му. Възнамеряваше да я признае публично за своя дъщеря, да я въведе в двора и да й уреди възможно най-добрия брак. Кийли заслужаваше съпруг, който да я направи щастлива, а богатият граф Базилдън изглежда не се безпокоеше от съмненията относно аристократичността на произхода й.

Лицето на херцога се разведри. Той щеше да направи всичко, за да улесни тази връзка. С помощта на графинята щеше да ожени Ричард и Кийли, преди Нова година.