Патриша Грасо
Жрицата (18)

18

— Алчно тюдорско изчадие!

Моргана Талбот чу ругаещия барон и спря пред вратата на стаята му. Без съмнение това бе неговият глас, но той нямаше навика да дава воля на гнева си. Поне не го бе чувала да крещи и да използва подобни изрази.

— Дали не сбърках. Може би не трябваше да идвам? — запита се Моргана. Възнамеряваше да накара симпатичния барон да съжалява, задето не бе дошъл на уговорената среща. В края на краищата идеята за романтична разходка нагоре по реката бе негова. Но сега…

Уилис, изглежда, бе в лошо настроение. Но, от друга страна, тя бе дъщеря на херцог Лъдлоу, докато той — просто един обеднял барон. Приличието изискваше да й се извини и да не я оставя да чака като глупачка на кея. Гневът й пламна отново и Моргана потропа с всичка сила на вратата.

— Кой е? — Гласът на Уилис приличаше повече на животинско ръмжене.

— Аз съм, Моргана.

— Изчезвай.

Моргана присви сините си очи и ги впери във вратата, сякаш тя я бе отпратила. Един миг се колеба, след което отвори и влезе.

Уилис тъкмо бе натъпкал последните си вещи в една торба, която сега завързваше. Той хвърли поглед през рамо и като видя момичето, просъска:

— Казах ти да изчезваш.

— Какво се е случило? — попита Моргана, спряла до вратата. Никога не бе виждала чаровния барон в толкова лошо настроение. Някакво предчувствие я възпря да се приближи към него.

Уилис се обърна и я изгледа.

— Фортуна ми изигра номер, но аз отново ще я спечеля на своя страна.

— Не разбирам — отвърна Моргана, която ставаше все по-неспокойна. — Какво се е случило?

— В момента баща ти е на път за Девъро Хаус, за да го откара вкъщи — обясни й Уилис. — Елизабет е заменила задържането под стража на скъпия й Мидас с домашен арест.

— Но това са добри новини.

— Късметът вечно е на страната на кучия син — тросна й се Уилис. В същия миг разбра, че е свалил маската си. Той пристъпи към момичето и каза: — Не биваше да идваш, скъпа.

Ледената нотка в гласа и опасният блясък в очите му изплашиха Моргана. Тя отстъпи две крачки назад и стисна дръжката на вратата.

— Съжалявам, ангел мой. — Уилис я сграбчи над лакътя и я обърна с лице към себе си. — Не мога да допусна да провалиш плановете ми.

Моргана облиза с език пресъхналите си от страх устни. Изглежда, баронът бе полудял, и тя трябваше да намери начин да му се изплъзне.

Уилис извади от джоба си пожълтяло парче пергамент и го размаха пред лицето й.

— Помниш ли това? — попита той и повдигна вежда.

Моргана разпозна брачното свидетелство на баща си, според което тя и Хенри бяха незаконни деца на херцога. Смит се засмя студено и зловещо:

— Изключително ценен документ.

— Изгорете го веднага! — настоя Моргана и се опита да го измъкне от ръката му. — За вас той няма никаква стойност.

— Напротив, ангел мой. — Смит отново скри документа в джоба си. — С негова помощ ще се добера до две състояния — на рода Девъро и на Талбот.

— Какво искате да кажете?

— Не може да си толкова недосетлива — изруга Уилис. — Възнамерявам да отвлека сестра ти, законната наследница на херцог Лъдлоу. Когато Ричард се опита да избяга от Девъро Хаус, за да я спаси, хората на Дъдли ще го убият. И аз, като най-добър приятел на Ричард, ще се омъжа за скърбящата вдовица. Когато баща ти загине малко по-късно при злополука, ще съм в състояние да докажа, че състоянието на Талботови се пада по право на Кийли.

— Няма да успеете! — извика Моргана и направи опит да се освободи. — Аз ще ви изоблича.

Уилис дръпна момичето в стаята и го притисна с гръб към вратата.

— Толкова хубава — ухили се той, — а толкова глупава. Наистина ли си помисли, че ще напуснеш тази стая жива?

— Помощ! — извика Моргана.

Уилис стисна с две ръце врата й, но за негово най-голямо разочарование момичето почти не оказа съпротива.

— Дори Джейн бе по-жилава — промърмори той.

В отчаян опит да си поеме въздух Моргана го ритна с всичка сила в корема. Уилис се преви от болка и я пусна за миг.

— Помощ! — извика тя. — Убийство!

Уилис се съвзе и веднага отново я стисна за врата, докато тя не изгуби съзнание. В този миг някой потропа на вратата.

— Отворете! — чу се някакъв момчешки глас. — Отворете вратата или ще извикам стражата!

— Помогни ми, вратата не е залостена! — извика Смит и се опита колкото бе възможно по-бързо да сложи Моргана на леглото.

Дванадесетгодишният Роджър Дебре влетя в стаята.

— Чух някаква жена да вика.

— Госпожа Моргана внезапно се почувства зле и припадна — излъга Уилис и посочи леглото. — Седни при нея и я пази. Аз ще доведа лекар.

Роджър се втурна към леглото. Той приседна на леглото и видя пепелявото лице на дамата.

— За бога! — извика момчето. — Тя е мъртва. Вратът й…

В този момент Смит удари момчето по тила и то се строполи в безсъзнание върху Моргана.

Уилис грабна торбата си и понечи да излезе, но се поколеба за миг. Трябваше ли да си направи труда и да довърши започнатото, като убие малкия кучи син? Не. В този момент Ричард навярно вече напускаше Тауър. Трябваше да си свърши работата в Девъро Хаус, преди графът да се върне вкъщи. Тази мисъл го накара веднага да напусне стаята.

Роджър съвсем бавно изплуваше от дълбините на безсъзнанието. Той отвори очи и опита да се изправи, но стаята се завъртя около него. Главата му бучеше, но все пак до съзнанието му достигна мисълта, че трябва да доведе помощ. Барон Смит беше удушил Моргана.

Тогава Роджър чу от устата на убитата да се откъсва едва доловим стон. Погледна я. Не, тя не бе мъртва, само трябваше да дойде на себе си.

Роджър направи опит да се изправи на крака и се заклатушка към масата. Върху нея имаше купа с вода, в която той потопи лицето си. Ледената вода веднага проясни разсъдъка му. Роджър отнесе купата при леглото и изля водата върху лицето на дамата.

Моргана изпръхтя, закашля се и отвори очи.

— Смит се опита да ме убие — промълви тя с дрезгав глас, борейки се за въздух. — Намерете доведената ми майка!

— Госпожа Даун? — изненадан попита Роджър. Никога не бе чувал Моргана да нарича херцогинята майка. — Имате предвид съпругата на Лъдлоу?

Моргана кимна.

— Почивайте си, аз ще извикам стражите и лекар — нареди й Роджър, канейки се да излезе. — След това ще потърся госпожа Даун.

С изненадваща сила Моргана сграбчи момчето за ръката и го дръпна към леглото. Погледна го в очите и изфуча:

— Чуй ме добре, малък идиот. Смит вече е на път. Той иска да отвлече сестра ми…

 

 

— Скоро, малка моя — шепнеше Кийли, докато нежно галеше корема си. — Още десет дена и татко ще се върне при нас. Pour tous jours… завинаги.

Както всеки следобед Кийли се разхождаше из парка на мъжа си. Мей и Джун се опитваха да я накарат да си легне, но тя държеше на разходките си. Обичаше да наблюдава смяната на сезоните. Днес обикаляше из най-отдалечените кътчета на парка и се дивеше на промените, които бе донесъл април.

Накъдето и да погледнеше, откриваше нов живот. Червеношийките носеха стръкче след стръкче и виеха гнезда в клоните на любимите си кленове, докато пчелите събираха нектар от цветовете на дърветата. Килим от теменужки красеше поляната под прозореца на работния кабинет. Жълти нарциси весело махаха на приятелките си — лъчезарните форзиции в края на парка.

„У дома!“ — като сирени я зовяха уелските планини и долини.

Кийли затвори очи и си представи горите и полята на своята древна родина. Тя въздъхна. Един ден щеше да покаже на децата си земята, където се бе родила, онова особено място, което хората наричат родина.

Разходката й я бе отвела до мястото, където сплитаха клони брезата, елата и дъбът. Онова, което липсваше на графа, бе една свещена градина, а това място изглеждаше по-подходящо за тази цел от всяко друго. През следващата пролет ще го превърне в градина, за да благодари на богинята за дъщеричката, която носеше в утробата си.

Кийли се усмихна при мисълта, как щеше да седи тук с дъщеря си всеки ден — през лято и зима, в слънце и дъжд, — как щеше да й предава златната нишка на Учението. Точно както бе правила Мегън. Така спиралата на живота щеше да продължи до вечността.

Сигурно щеше да има и други дъщери и синове. Всяко дете щеше да бъде особено посвоему. Тя с радост щеше да ги учи на всичко, което знаеше. Само едно я притесняваше — нейният толкова прагматично настроен съпруг. Кийли се молеше неспособността на графа да надникне отвъд хоризонта да не повлияе твърде на децата.

— Графиньо?

Кийли се обърна уплашена. Пред нея стоеше Уилис Смит и закриваше слънцето като заплашителен, черен облак. Да, барон Смит беше тъмен и опасен, а може би и нещо повече.

— Простете — усмихна се Уилис. — Не исках да ви уплаша.

— Никой не може да ме уплаши — малко троснато отвърна Кийли. Тя не успяваше да скрие неприязънта си. — Просто не обичам да ме изтръгват от съзерцанието ми.

— Съзерцание?

— Наслаждавах се на прекрасната природа наоколо — обясни тя и направи неопределен знак с ръка към градината. — Не виждате ли красотата, която ни заобикаля?

Уилис се огледа бързо.

— Напротив, намирам, че тук е много красиво.

— Откъде идвате? — попита го Кийли и наклони глава на една страна. Не го бе чула да идва, а и Дженингс не беше съобщил за пристигането му.

— Хемптън Корт — отвърна Уилис, който се престори, че не бе разбрал въпроса й.

— Добре ли е Ричард? — изтръпнала от страх, извика Кийли, поставяйки ръце на корема си, сякаш за да предпази бебето от някоя лоша новина.

— Ричард е добре — увери я Уилис. — Но ви нося важно съобщение от него.

— Да влезем вътре.

— Не, по-добре да останем тук, вътре и стените имат уши.

Кийли го погледна въпросително. В присъствието на барона се чувстваше неуютно. Аурата на преждевременна смърт все така го обгръщаше, но черният облак на главата му изглеждаше по-голям и по-заплашителен от всякога. Кийли мигновено разбра, че баронът е един ходещ мъртвец. Смъртта скоро щеше да си го прибере. Уилис сниши глас.

— Тази вечер Ричард ще избяга от Тауър…

— Ще избяга? — извика Кийли. — Защо?

— Моля, госпожо, не задавайте въпроси, така само губим ценно време — отвърна Уилис с театрална строгост в гласа. — Изслушайте ме, без да ме прекъсвате.

Кийли кимна. Тя не искаше да излага на опасност живота на съпруга си.

— Преди няколко дена Ричард бе преместен от кулата Бийчам в Крейдъл — обясни Уилис. — Тази кула е по-ниска, тъй като служи за разтоварване на лодките. Под закрилата на тъмнината хората на барона ще се спуснат с лодка по реката от замъка Базилдън, ще спрат под кулата и ще хвърлят въже на графа. След това лодката ще го откара срещу течението покрай Лондон и Девъро Хаус. На уречено място ще го чака бърз кон, предоставен от родителите му.

На Кийли й беше трудно да му повярва. Защо любимият граф на Англия трябваше да бяга от кулата, присмивайки се на правосъдието на Нейно Величество? Елизабет нямаше да му прости никога.

Тъкмо се канеше да попита барона, но той не й позволи да го прекъсне.

— В това време вие ще ме съпроводите до моето имение — продължи той. — Конете ми са в парка на майката на Ричард. Той ще ни чака в Шрапшир. Оттам двамата със съпруга си можете да продължите за Монмаут, откъдето един кораб ще ви откара във Франция. Както знаете, свекърва ви е французойка. Един от братята й ще ви даде подслон, докато Елизабет се вразуми и опасността отмине.

Кийли се съмняваше, че този план ще успее. Нима съпругът й щеше да изложи на опасност живота на първородното си дете, настоявайки Кийли да го съпроводи във Франция? Но какъв друг избор имаха? Ако кралицата го оставеше да лежи в Тауър, дъщеря й никога нямаше да види баща си.

Тогава си спомни за пророчеството на богинята. А каквото разкриеше Великата богиня майка, то непременно щеше да се случи.

— Доведете конете — каза Кийли и понечи да изтича към къщата. — Ще кажа на Одо и Хю да се приготвят.

Уилис я сграбчи за ръката.

— Братовчедите ви не могат да дойдат с нас. Да не би да искате да се издадем, напускайки Лондон с цяла свита?

— Разбирам какво имате предвид — с нежелание се съгласи Кийли. Мисълта да пътува сама с Уилис, й бе неприятна. — Доведете конете, докато си приготвя нещата.

— Нямаме време за това.

— Не мога да тръгна без магическите… искам да кажа, без личните си вещи.

— Тогава побързайте — нареди й Уилис. Спорът с нея щеше да му отнеме повече време, отколкото ако се съгласеше. — И никому нито дума.

Кийли забърза към къщата. По пътя до стаята си не срещна никого. Бързо натъпка в една чанта няколко дрехи и вързопа с магическите камъни.

По обратния път се спря за миг и докосна медальона, с който никога не се разделяше.

— Майко, закриляй мъжа ми и нероденото ми дете — прошепна тя.

Баронът вече беше в парка и я очакваше с двата коня.

— Ще ви помогна да се качите — каза той и пристъпи към нея.

— Не мога да яздя този кон — възпротиви се Кийли. — Той има дамско седло.

Уилис тъкмо щеше да й напомни, че нямат време за губене, когато в градината изникна Хенри Талбот. Хилейки се доволно, той се отправи към тях.

— Хенри, изтичай, моля те, до конюшните — извика Кийли, преди Уилис да успее да й попречи. — Помоли Одо и Хю да ми донесат седлото. — Тя добави бързо: — Барон Смит е така добър днес следобед да излезе на разходка с мен.

Хенри погледна Уилис и пътните чанти. Момчето успя да скрие уплахата си зад любезна усмивка.

— Връщам се след минутка.

— Всяка изгубена секунда е фатална — тросна й се Уилис. Той съзнаваше, че двамата великани никога нямаше да пуснат братовчедката си сама. — Бързо на конете и да изчезваме оттук.

Кийли прехапа долната си устна и кимна. Всички те навярно се намираха в голяма опасност, иначе баронът нямаше да е толкова припрян.

Смит й помогна да се качи на седлото и двамата напуснаха Девъро Хаус и поеха на запад, към Шрапшир.

— Кийли! — дотича в парка Одо, следван от Хю и Хенри. — Къде си, малката? — викаше той.

— Кучият му син — ругаеше Хенри. — Той я е отвлякъл!

— Може би баронът просто я е поканил на следобедна разходка — намеси се Хю.

Одо плесна брат си по тила.

— И за целта са взели багаж за път, безмозъчен идиот!

— Защо й е на Кийли да ме изпраща за седлото си, а след това да изчезва със Смит? — попита Хенри.

— Тя не може да го понася, а аз му нямам доверие.

— Как ще намерим сега нашето малко момиченце? — жалваше се Хю. — Не знаем дори в каква посока са тръгнали. А и сме само трима срещу четири…

— Четири какво? — недоумяващо попита Одо.

— Посоки! Север, юг, изток и… — Плесникът на брат му го накара да замълчи.

— Ако има лоши намерения, ще я отведе в бърлогата си — заключи Хенри.

— И къде е тя? — попита Одо.

— Имението Смит в Шрапшир.

— Оседлай конете — нареди на брат си Одо. — Ще донеса провизии.

— Оседлай три коня — намеси се Хенри. — Идвам с вас. — Когато двамата уелсци го погледнаха въпросително, момчето настоя: — Аз съм й брат.

— Негова Светлост…

— Негова Светлост го няма, така че не може да ни каже нищо — отвърна Хенри.

Одо се ухили и рече:

— Побързайте, господин любителю на женските прелести. Малкото ни момиченце има нужда от нас.

Двадесет минути по-късно двамата великани и младият маркиз се метнаха на конете и препуснаха на запад в посока Шрапшир.

 

 

— Добре дошъл у дома, Ваша Светлост — с топла усмивка на иначе безизразното лице поздрави господаря си Дженингс.

— Благодаря, Дженингс.

Ричард се усмихна в отговор, докато прекосяваше фоайето. Следваха го херцог Робърт Талбот и Хол Багенал, вторият му баща.

— Кажете на съпругата ми да дойде в кабинета — нареди Ричард на иконома си. — Но не й казвайте, че съм се върнал. Искам да я изненадам.

Дженингс кимна и се запъти нагоре по стълбата. По това време господарката му или бродираше, или седеше до прозореца в спалнята и наблюдаваше как се променя небето.

Ричард заведе втория си баща и тъста си в кабинета. Двамата по-възрастни мъже седнаха в креслата пред камината, но Ричард остана прав, без да изпуска вратата от очи. Искаше да види израза на радостна изненада, който щеше да се изпише на лицето на жена му, когато тя се появеше в стаята. Цял ден с нетърпение очакваше предстоящата нощ, която възнамеряваше да прекара в обятията й. Моментът за това най-сетне бе настъпил.

Щеше да се освободи от гостите си по възможно най-бърз начин, а след това двамата с Кийли щяха да скочат в леглото. Стигаше му, че на другата сутрин трябваше здравата да се залови за работа.

Изминаха пет минути. След това десет. Къде, по дяволите, се бавеше Кийли?

Вратата бавно се отвори и Ричард се усмихна с най-неотразимата усмивка, на която бе способен. Секунда след това брадичката му увисна.

— Къде е жена ми, Дженингс?

— Изчезнала е, господине.

Ричард трепна, а двамата му гости скочиха на крака.

— Какво искаш да кажеш?

— Госпожата не е в стаята си — обясни Дженингс, който очевидно бе много угрижен. — Бях и в парка, но не можах да я открия и там.

— Попитай Мей и Джун дали Кийли не е при братовчедите си в конюшните — нареди Ричард.

— Не са я виждали, откакто е излязла за следобедната си разходка в парка — отвърна икономът. — Джун е сигурна, че е видяла Одо и Хю да заминават някъде с младия маркиз. Това е станало преди няколко часа, но госпожа Кийли не била с тях.

Ричард се втурна към вратата.

— Ще я потърся.

Херцогът и сър Багенал веднага се спуснаха по петите му. Двамата мъже го сграбчиха за ръцете и го върнаха обратно.

— Не е умно да бягаш — прикани го към предпазливост херцогът.

— Ако стражите те убият — полушеговито добави Хол, — майка ти ще ми извади вътрешностите с тъп нож.

— Бременната ми жена е изчезнала — тросна им се Ричард и се опита да се освободи от тях.

Отвън долетя врява. Гласовете и стъпките приближаваха. Когато Дженингс отвори вратата, за да разбере какво става, покрай него в стаята влетяха трима души.

— Слава богу, че си тук, Тали! — извика госпожа Даун.

— Чеси, какво се е случило? — уплашено я попита херцогът.

— Татко, аз съм виновна — изхлипа Моргана и се хвърли в обятията на баща си.

— Обясни ми за какво става дума — подкани я херцогът.

Моргана повдигна брадичка и му показа врата си. Тримата мъже угрижено огледаха синкавочервените белези по кожата й.

— Уилис Смит се опитал да убие клетото ми съкровище — обясни госпожа Даун.

Ричард погледна към херцогинята. Това, че бе нарекла Моргана клетото ми съкровище, означаваше, че нещо не е наред. Неочаквано целият му свят се бе обърнал с главата надолу.

— Аз спасих живота на госпожица Моргана — обади се Роджър, който бе останал до вратата и сега се пъчеше гордо.

— Сега си в безопасност — успокои дъщеря си херцогът и я притисна към себе си. — Когато открия Смит, ще го убия.

— Може би Смит е убил лейди Джейн — подхвърли Хол Багенал.

Ричард се обърна и прониза с поглед втория си баща. Най-добрият му приятел никога не би се нахвърлил като диво животно върху беззащитна жена. Това беше немислимо. Моргана трябва да го бе предизвикала с нещо, което го е извадило от равновесие.

От лоялност към приятеля си Ричард се видя принуден да го защити.

— Уилис няма никаква причина да…

— Чуй ме добре — прекъсна го насред думата Моргана. — Уилис се опита да ме убие, защото разкрих плана му да отвлече Кийли.

Ричард се втренчи в Моргана, но сякаш гледаше през нея. Нервите му бяха изопнати до скъсване, всяка фибра от тялото му трептеше, а гневът бавно го заслепяваше. Смарагденозелените му очи блеснаха, когато елементите на загадката изведнъж застанаха на местата си. Кийли беше изчезнала. Най-добрият му приятел бе отвлякъл бременната му жена.

Без да каже нито дума, Ричард се обърна и решително се насочи към вратата. Щеше да открие жена си, дори и ако за целта се налагаше да накълца войниците на кралицата на парченца, за да излезе от Девъро Хаус.

— Спрете го! — извика Моргана. — Това е част от плана на барона!

Ричард бе твърде гневен, за да я чуе и отвори вратата с трясък. В този момент Роджър го сграбчи за ръката.

— Ако хората на кралицата ви убият, кой ще спаси жена ви?

Ричард спря и се втренчи в лицето на момчето. Сякаш му беше необходима цяла вечност, преди погледът му да се избистри и той да види любимия паж на съпругата си. Хладната логика постепенно започва да взима връх над гнева, а с него се изпариха и силите на графа. Раменете му увиснаха и той кимна на Роджър, който го пусна. Ричард бавно се обърна към баща си и тъста си.

— Някой има ли идея какво да правим?

Всички въздъхнаха с облекчение. Роджър тихо затвори вратата и застана пред нея за всеки случай, ако графът пак изгуби самообладание.

— Аз имам план — взе думата госпожа Даун.

Херцогът й хвърли въпросителен поглед.

— Чеси, стратегията е мъжка работа — предупреди я той. Госпожа Даун повдигна едната си съвършено изписана кестенява вежда и го попита:

— Миличък, кой разбира повече от стратегия от една жена, надживяла трима съпрузи?

— Оставете я да говори — намеси се Ричард. — Мисля, че тя има какво да ни каже.

— Благодаря за доверието, Девъро — отвърна госпожа Даун. — Имаме нужда от женски такт. Трудността е в това, да се измъкнем от Девъро Хаус без проливане на кръв и без да бъдем забелязани. За целта готвачът ще приготви за пазачите превъзходна вечеря, пикантно ястие, към което аз щедро ще прибавя една билка с приспивателно действие. Тогава няма да има нужда да си пробивате с мечове път до конюшните, а просто ще минете покрай няколко хъркащи поспаланковци. Никой няма да бъде наранен, а след това никой няма да бъде екзекутиран за хладнокръвно убийство.

— Може и да се получи — каза Ричард.

— Що за билка е това? — с леко недоверчив глас попита херцогът.

Госпожа Даун го успокои усмихната:

— Тали, миличък — изгука тя, — с теб не бих го направила никога, но вторият ми съпруг — той беше такъв ужасен пияница — от време на време му слагах от тази билка, когато бе прекалено пиян.

На устните на Ричард трепна усмивка.

— В такъв случай, херцогиньо, ще се възползваме от вашия план. — Обръщайки се към Роджър, той продължи: — Иди с Дженингс в кухнята и хапни нещо. Когато свършиш, оседлай два коня.

— Искам да са готови, когато дойда.

Роджър се ухили до уши и последва иконома. След това Ричард се обърна към госпожа Даун и баща си.

— Херцогиньо, бихте ли наглеждали приготвянето на това ястие? Чичо Хол, вие се върнете в двора. Когато Дъдли научи, че съм избягал, ще поиска главата ми. Трябва да помогнете на Бъргли да успокои Елизабет.

Госпожа Даун и сър Багенал излязоха от стаята. Ричард се приближи към херцога и Моргана, внимателно повдигна брадичката на момичето и огледа зловещите белези по врата й.

— Вече няма да се боите от Уилис Смит — обеща й той.

— Аз съм виновна, че сестра ми и вие сте в опасност — хлипайки, отвърна тя.

Двамата мъже останаха изненадани от думите й. Моргана никога не бе наричала Кийли иначе, освен копеле.

— Не поемай вината за зверствата на Смит — намеси се херцогът.

— Уилис заплаши и теб — обърна се към баща си Моргана. След това добави с мокро от сълзи лице: — Зная за теб и майката на Кийли.

— Какво знаеш? — объркано попита Робърт Талбот.

— Ще ви оставя сами — сбогува се Ричард, решил, че трябва да ги остави сами.

— Останете — извика Моргана. — Това засяга и вас със съпругата ви.

Ричард видя изписаната на лицето й мъка и въпреки всичко, което Моргана бе причинила на Кийли, му стана жал за нея. Разглезената дъщеря на херцога далеч не притежаваше толкова силна воля като Кийли и, изглежда, трудно се оправяше с житейските несгоди.

— Зная, че Кийли е твоя законна дъщеря — обърна се към баща си момичето. — Хенри и аз сме истинските копелета.

Двамата мъже останаха като поразени от гръм. Херцогът пребледня и отстъпи крачка назад, а Ричард я зяпна с отворена уста, сякаш неочаквано й бе пораснала още една глава.

— Намерих брачното ви свидетелство в семейната библия — продължи тя. — Не бях на себе си и го показах на Уилис, който ми се закле да го унищожи. Той обаче ме измами. Днес, когато се спречкахме, ми каза, че искал две състояния — на Девъро и на Талботови. Щом стражите убиели Ричард, щял да се погрижи да загинеш при злополука.

— Съжалявам за онова, което е трябвало да понесеш — отвърна херцогът и прегърна дъщеря си. Той я целуна по челото и рече: — Постъпила си много храбро, ангел мой, а сега се прибери в стаята си и си почини. Не казвай никому нито думичка… дори и на Хенри.

Когато вратата се хлопна след Моргана, Ричард впери студен поглед в тъста си.

— А какво ще кажете за онова, което съпругата ми е трябвало да понесе? Кийли страда цял живот от извънбрачния си произход.

— Да, заслужавам укорите ви — отвърна херцогът и вдигна ръка в знак на помирение. — До деня, в който се появи Кийли, изобщо не подозирах за нейното съществуване. Преди осемнадесет години баща ми ми каза, че Мегън е починала при аборт и аз му повярвах. Бог ми е свидетел, трябваше ли да се усъмня в думите на баща си? Когато научих, че Мегън е мъртва, бях напълно съсипан. Нищо вече нямаше значение. Като покорен син аз се ожених за жената, която баща ми бе избрал — Летиша Морган — и създадох наследници. Останалата част от историята ви е известна.

— Кийли се появи в живота ви преди седем месеца — напомни му Ричард, който ни най-малко не изглеждаше трогнат от мъката на херцога. Гласът му беше по-студен от ледения северен вятър през зимата. — Жена ми заслужава да научи, че е законно дете. Мили боже! Животът в онова уелско свърталище на дракони я е наранил много повече, отколкото може да се разбере на пръв поглед. Видяхте я в двора. През цялото време така бе забила нос в пода, сякаш е най-недостойната жена в Англия. Как сте посмели да й отнемете тази утеха? — Гневът му бе заменен от презрение. — Що за човек сте всъщност?

— Аз съм обикновен човек, който обича всичките си деца — с дрезгав глас отвърна херцогът. — Когато Кийли се появи в живота ми, се заклех да направя за нея всичко, което беше по силите ми — да я призная и да й намеря мъж, който да я обича. Което и направих. Но сърце не ми даваше да обявя единствения си син за копеле. — Той погледна Ричард с влажни очи и го попита с пресеклив глас: — Кажете, Базилдън, как един мъж може да реши, кое от децата си да съсипе?

В теменуженосините очи на тъста си, които толкова приличаха на Кийлините, Ричард можеше да прочете неизразимата болка, която го измъчваше. Той постави ръка на рамото на по-възрастния мъж.

— Можехте да кажете истината на Кийли дори и без Хенри и Моргана да научат за това.

— Да, часът на истината удари — съгласи се херцогът. — Земите и състоянието ми се падат по право на Кийли и на детето, което носи в утробата си.

— Не става дума за състоянието ви — обясни Ричард и поклати глава. Удивително бе колко малко разбираше херцогът. — Жена ми копнее за място, където да я обичат, което да нарече свой дом.

— А какво искате вие! — попита херцогът. — Ако Кийли реши, че всичко това трябва да остане семейна тайна? Какво ще направите тогава вие?

— Нищо.

Херцогът му хвърли скептичен поглед.

— Като съпруг на дъщеря ми имате право да претендирате за наследството й пред кралицата. Аз няма да предприема нищо, за да ви спра.

— Ваша Светлост, аз съм най-богатият човек в Англия — напомни му Ричард. — Ако се стремях към богатствата ви, щях да поискам ръката на Моргана.

Херцогът се подсмихна при тази забележка.

— Ожених се за едно бедно като църковна мишка уелско копеле — Ричард се усмихна, осъзнал истинската сила на чувствата, — защото го обичам.

 

 

Слънцето потъна в море от пламъци. Един час след вечеря двама облечени в черно мъже излязоха през вратата към двора. Граф Базилдън и херцог Лъдлоу прескочиха хъркащите пазачи на кралицата и се запътиха към конюшните.

— Не бих искал да съм на тяхно място, когато Дъдли научи, че съм избягал — прошепна Ричард.

— Всеки мъж си носи кръста — отвърна херцогът. — Просто са нямали късмет.

— Роджър посрещна графа и херцога с широка усмивка.

— Идвам с вас — обяви момчето и посочи трите оседлани коня.

— В никакъв случай — отсече Ричард.

— Мога да ви бъда от полза — отвърна момчето. — Спасих госпожица Моргана от сигурна смърт.

— Не.

Роджър не се предаваше.

— Длъжник съм на лейди Девъро и не мога да рискувам да изгубя деловата си партньорка.

Ричард го погледна и повдигна вежда. Да не би малкият да си мислеше, че той не е в състояние да се погрижи за жена си? Хлапакът заслужаваше да му издърпа ушите!

— Съпругата ви ми зае парите, които вложих в Левантинското дружество — обясни Роджър. — Това е дълга история. Ще ви я разкажа по пътя.

Ричард сложи ръка на рамото на момчето.

— Оценявам лоялността ти. Но ако с теб се случи нещо, баща ти ще поиска главата ми. Освен това кой ще се грижи за госпожа Даун и госпожица Моргана в наше отсъствие?

Роджър с погнуса отблъсна ръката на графа.

— При цялото ми уважение към вас, думите, които току-що казахте, са лайна.

Херцогът се усмихна на дързостта на момчето. Ричард смръщи чело. Момчето казваше истината.

— Нека малкият дойде с нас — намеси се херцогът.

Ричард се обърна към него.

— Да не сте полудели?

— И без това ще ни последва, като го оставим тук — отвърна херцогът. — Вярно ли е, момче?

Роджър кимна ухилен.

— В такъв случай ще е по-безопасно за него да бъде с нас — заключи херцогът.

— Ако се стигне до битка, отиваш в замъка Лъдлоу — нареди Ричард. — Разбрано?

Роджър кимна.

— Как възнамерявате да убиете барона? — развълнувано попита то.

— Много бавно — отвърна Ричард. — И с голямо удоволствие.

Граф Базилдън, херцог Лъдлоу и пажът на кралицата се метнаха на конете си и препуснаха на запад, към Шрапшир.