Патриша Грасо
Жрицата (16)

16

— Честита Коледа! — прошепна Кийли на ухото на сънения си съпруг.

— Добро утро, съкровище. — Без да отваря очи, Ричард се наслаждаваше да чувства Кийли до себе си. — Къде е коледната ми целувка?

Този мъж бе ненаситен, но Кийли нямаше нищо против. Тя го целуна по устните, влагайки в това цялата си обич.

Ричард обви ръце около нея и я притисна към мускулестото си тяло. След това отвърна на целувката й.

— Обичам Коледите — промърмори той. — Особено коледните целувки.

Ричард все още бе сънен и му трябваше известно време, за да забележи, че Кийли е облечена в палто. Съдейки по сумрака в стаята, трябва да беше преди зазоряване.

— Колко е часът? — попита той.

— Шест.

— Никой не става в шест часа.

— Напротив, аз го правя.

— Ако възнамеряваш да бягаш — рече Ричард с престорено недоверие, — почакай още малко. Прекалено съм уморен, за да те гоня нощем из конюшните.

Кийли се усмихна и го целуна по устните.

— Преди изгрев-слънце Рис ще си е тръгнал за Уелс. Исках да му пожелая лек път.

Ричард се прозина и се протегна.

— Е, добре, ще те съпроводя. Надявам се, оценяваш каква жертва е за мен да стана в този безбожно ранен час.

— Ако престанеш по цяла нощ да пиеш и да играеш с баща ми — отвърна Кийли, повдигайки вежда, — би могъл да се насладиш на красотата на утрините.

— Само неудачниците се наслаждават на утрешните часове — отвърна Ричард и се приготви да стане. — Умните хора правят като мен, използват нощните забавления в двора, за да сключват сделки.

— Скромността ти отива — подразни съпруга си Кийли и го натисна обратно в леглото.

— Остави ме да стана, съкровище. Не е безопасно да се разхождаш сама в този час.

— Остани си в леглото. Роджър изяви готовност да ме съпроводи.

— Кой е Роджър?

— Любимият ми паж.

— Да не би това да е нехранимайкото, който ти помогна да прескочиш оградата на кралската градина?

Кийли кимна.

— Връщай се бързо — прошепна Ричард. — Имам чудесен коледен подарък за теб.

— Какъв е той?

— Същият, какъвто ще получиш и на Нова година.

— И по-точно?

Той постави ръката й върху слабините си и каза усмихнат:

— Ранобудник.

— Похотливец. — Кийли още веднъж го целуна по устните и излезе от стаята.

Роджър, който я бе чакал в коридора, я посрещна с усмивка. Двамата тръгнаха по заплетените сумрачни коридори на Хемптън Корт. Колкото повече приближаваха външния свят, толкова по-нетърпелива ставаше Кийли. От месеци не бе чувствала по лицето и ръцете си нежните ласки на изгряващото слънце.

Навън Кийли се почувства така, сякаш бе попаднала в съвсем друг свят. Въпреки ранния час наоколо се суетяха безброй хора, сред които дори пристигащи и заминаващи благородници с техните семейства. Прислужниците бързаха да изпълнят заповеди, а всякакви търговци се подготвяха за нов, пълен с доходоносни сделки, ден.

Хоризонтът на изток изсветляваше — оранжеви пламъци обхващаха света на хората. Всичко вещаеше несравнимо хубав коледен ден — лъчезарно слънчево сияние, безоблачно синьо небе и свеж, ясен въздух.

Кийли пое дълбоко дъх и изпълни дробовете си със свежия зимен въздух. Утрини като тази будеха у нея неустоимото желание да се моли, но животът в двора на Тюдорите предлагаше много лукс и малко лична неприкосновеност.

— Някакви нови клюки из двора? — попита Кийли, докато прекосяваха моравата на път за конюшните.

— Чух, че миналата нощ госпожа Джейн сложила рога на мъжа си — отвърна Роджър.

Кийли му хвърли дълъг, строг поглед, за да го накара да замълчи. Нямаше желание да слуша за най-новото завоевание на госпожа Джейн.

Роджър, който не беше свикнал да си служи с изискани изрази, не забеляза или се направи, че не е забелязал този поглед и продължи:

— Този млад петел от ден на ден става все по-дързък. Или по-скоро би трябвало да кажа от нощ на нощ?

— Не е възпитано от твоя страна да се впускаш в подробности относно подобни истории — рече Кийли и потисна една усмивка. Въпреки че нямаше особено високо мнение за бившата любовница на съпруга си, Кийли се чувстваше задължена да вкара Роджър в правия път. Не подобаваше на едно дванадесетгодишно момче да говори по този начин за прелюбодеяния и изневери.

— Склонността на Джейн да престъпва брачния обет, е всеизвестна — отвърна поглед той. След това, поглеждайки я крадешком, добави: — Говори се също, че братовчедите ви доста са се сближили с братовчедките на графа.

Кийли кимна.

— Между тях се завърза удивително приятелство.

— Бих казал интимно приятелство.

Кийли го погледна изненадано.

— Да не искаш да кажеш…?

— Точно така.

В конюшните Одо и Хю се въртяха около жребеца на Рис и проверяваха дали е готов за дългия път. Когато видя сестра си, Рис се усмихна с облекчение.

— Сигурен бях, че ще дойдеш. — Той я взе в обятията си.

— Вече ми липсваш! — Кийли го погледна с големите си, мокри от сълзи, очи. — Обещай ми да бъдеш предпазлив.

Рис кимна.

— Не забравяй, сестричке, винаги си добре дошла у дома, в Уелс.

— Благодаря, братко. — Хвърляйки бегъл поглед към братовчедите си, Кийли добави: — Жалко, че няма да можеш да присъстваш на сватбата на Одо и Хю.

— Какво? — извика Одо.

— Сватба? — ужасен подскочи Хю.

Кийли се престори, че не ги е чула.

— Вече са изконсумирали първата брачна нощ — обясни на брат си тя. — Сега ги очаква семейният живот.

— Предполагам, че още преди да пристигна в Уелс, ще са щастливо оженени — усмихнато отвърна Рис. — Ще ме известиш, когато се роди бебето, нали?

— Разбира се. — Кийли, която с нежелание пускаше брат си да си тръгне, склони глава на гърдите му.

— Предай на Моргана много поздрави — помоли я Рис. — И кажи на херцога, че се интересувам от дъщеря му и ще му пиша при първа възможност.

— Бракът с Моргана би бил истински ад — обясни му Кийли. — Освен това тя прекалено обича живота в двора, за да се омъжи и да замине с теб за Уелс.

— Моргана е много темпераментна — отвърна Рис. — Това е всичко. Тя има нужда от някой силен мъж, който да я държи изкъсо.

— Ти най-добре знаеш кое е добро за теб. Винаги си обичал предизвикателствата.

Двамата се прегърнаха за последен път. Рис целуна Кийли по челото, изтръгна се от прегръдката й и се качи на коня си.

— Лек път! — извика Кийли и му маха чак докато изчезна от погледа й. По бузите й се търкулнаха сълзи, които тя бързо изтри с опакото на дланта си.

В живота се налагаше човек постоянно да се сбогува с някого или с нещо. Мегън, Рис и Мърлин бяха изчезнали от живота й, но затова пък имаше Ричард, херцога, Хенри и госпожа Даун. Кийли се изтръгна от мрачните мисли и се обърна към Одо и Хю.

— Няма да допусна братовчедките на съпруга ми да бъдат опозорени. Гответе се за сватба… Ела, Роджър.

Вместо да се върнат в двореца, Кийли и Роджър продължиха разходката си по моравата. Момчето изглеждаше потиснато. Двамата седнаха на една каменна пейка в някаква усамотена част на парка.

— Госпожо, имам нужда от помощта ви — най-сетне изплю камъчето Роджър.

— С какво мога да ти помогна? — попита Кийли.

— Останалите пажове ме притискат.

— Не разбирам.

— Измъкнах на всеки от тях по една златна монета срещу това, да ги заведа в Дългата галерия и да им покажа призрака, който се навъртал там — обясни Роджър. — Но не се получи нищо и сега те си искат парите обратно.

Кийли прехапа устни, за да не се разсмее.

— Какво да правя сега? Златото не е у мен — простена Ричард. — Помислих си, не бихте ли могли да дойдете с нас в Дългата галерия и да извикате призрака? Баща ми ще ви бъде признателен до гроб, ако спасите живота на единствения му наследник.

— За какво похарчи златото? — попита Кийли с надеждата, че гласът й е прозвучал достатъчно строго.

— Не съм го похарчил — отвърна Роджър. — Всичко, с изключение на една златна монета, вложих в Левантинското дружество на вашия съпруг. Искам, когато порасна, да стана като графа.

Сега Кийли не можа да не се засмее. Роджър и плановете му за бързо замогване й помогнаха да си представи как е изглеждал Ричард на младини. Сега не й оставаше нищо друго, освен да му помогне да се измъкне от деликатната ситуация, в която се бе насадил.

— Какво направи с последната монета? — попита тя.

— С нея си купих афродизиак.

— Какво е това?

Роджър се изчерви.

— Любовно биле, което помага да събудиш желание у една жена.

Сега бе ред на Кийли да се изчерви. Свещени камъни, за нищо друго ли не мислеха мъжете? Очевидно кралицата е била права, когато й каза, че мъжете мислят с онази си работа.

— Няма причина да се изчервявате — каза Роджър с тон на човек, видял всичко в живота. — В края на краищата половият акт е нещо съвсем естествено и е част от живота.

Кийли направи ужасена гримаса.

— От какво е направено това биле?

— Аптекарят ми обясни, че имало три различни вида. Аз купих смлян мозък от яребица, който трябва да се изпие с червено вино.

Кийли усети, че й се повдига.

— И подейства ли?

Роджър се ухили, отговаряйки по този начин на въпроса й.

— Коя бе щастливката?

— Един джентълмен не дава гласност на подобни неща.

Кийли отмести поглед, за да не се разсмее. В края на краищата искаше да вкара момчето в правия път.

Недалеч от тях, само на няколко крачки от пейката, имаше двуреден жив плет. На Кийли й се стори, че под един от храстите нещо блести. Тя се вгледа и й се стори, че видя острието на някакъв кинжал да отразява лъчите на изгряващото слънце.

— Какво е това там? — попита тя и стана.

Приближи се към живия плет, а Роджър я последва. След миг младата жена се свлече на колене с вик на ужас. Между двата реда от храсти бе скрито безжизнено женско тяло.

Докато Кийли се опитваше да си поеме дъх, Роджър се развика:

— Помощ! Стража!

Само за няколко секунди мястото се превърна в истински ад. Отнякъде се стекоха стражи, последвани от любопитни придворни и прислужници.

По заповед на капитана си стражите отблъснаха любопитните назад. Двама войници извадиха трупа от храстите.

При вида на обезобразеното лице на госпожа Джейн, Кийли се олюля. Стоящият до нея Роджър я прегърна и я задържа.

Капитанът пристъпи напред, за да огледа трупа. Множеството се бе смълчало и само от време на време някой прошепваше името на жертвата.

— Лейди Девъро?

Кийли вдигна поглед към капитана.

— Познавате ли го?

Кийли с изненада разпозна онова, което мъжът държеше в ръката си. Както инкрустираният със скъпоценни камъни кинжал, така и златното копче носеха инициалите на съпруга й. Кийли искаше да каже нещо, но не успяваше да издаде нито звук.

— Госпожа Джейн беше любовница на Базилдън, прав ли съм? — грубо попита капитанът.

— Мъжът ми няма любовница! — извика Кийли. — Графът никога не би наранил жена. Освен това прекара нощта в леглото ни.

— Кралица Елизабет ще установи къде и как се е забавлявал Базилдън миналата нощ — каза капитанът. Той й обърна гръб и се отдалечи.

Напълно излязла от равновесие, Кийли впи поглед в разкривеното лице на мъртвата. Беше убедена, че Ричард е неспособен на такова грозно дело. Но кой беше този негодник, отровил Мърлин и подхвърли кинжала и копчето на Ричард до трупа на лейди Джейн?

— „Пази се от тъмния ковач“ — отново си спомни Кийли неясното предсказание на Мегън. „Но кой бе тъмният ковач.“

Базилдън. Базилдън. Базилдън.

Гневният шепот на тълпата не й излизаше от ума. Накрая Кийли припадна в ръцете на Роджър.

 

 

Тя седеше в скута на мъжа си и се взираше в огъня в камината. Склонила глава на рамото му, тя си блъскаше главата над безизходното положение, в което се намираше. Знаеше, че английското общество никога няма да я приеме, но сега й бе отрязан и пътят към Уелс — не можеше да изостави Ричард. Не и сега, когато бе в беда. Никога.

— Беше ужасна гледка — разказваше тя на Ричард. — Лицето й бе ужасно обезобразено, а около врата си имаше кърваво синя следа.

— Не й ли е прерязал врата? — попита Ричард.

— Не, била е удушена с огърлицата, която си й подарил — отвърна Кийли, а при думата удушена гласът й секна.

— Съкровище, успокой се — опита се да я утеши Ричард. — Ако постоянно мислиш за това, може да навредиш на бебето.

— Отровата, която уби Мърлин, е била предназначена за теб — каза Кийли. — Мисля, че сега са намерили друг начин да се справят с теб.

— Значи това откри? — На устните на Ричард трепна нещо като усмивка. — Колко си умна, съкровище.

— Радвам се, че го оценяваш — отвърна Кийли. — Имаш ли някаква представа кой би искал да те отстрани от пътя си?

Ричард въздъхна.

— Не са малко хората, които биха се радвали, ако изчезна завинаги.

— Ах, ако в деня на сватбата ни бяхме превели Мърлин през Девъро Хаус, това нямаше да се случи — рече Кийли.

— Може би не, но затова пък щяхме да газим до колене в конски фъшкии.

Кийли изобщо не намираше това за комично.

— Може би ще е от полза да подредим магическия кръг и да помолим богинята за закрила.

— Защо вместо това не ме целунеш? — подразни я той.

— Не можеш ли поне веднъж да бъдеш сериозен? — тросна му се Кийли, фактът, че Ричард гледаше на цялата история с толкова леко око, я объркваше.

— Спокойно, съкровище. Един кинжал и едно копче все още не доказват нищо. Освен това Елизабет знае, че екзекуцията ми няма да се отрази добре на финансите й.

— Тъмният ковач е убил Джейн — неочаквано рече Кийли. — Знаеш ли кой е тъмният ковач?

Ричард я погледна недоумяващо.

— Всичко, което Меган предвиди, се сбъдна — рече Кийли. — На смъртното си легло ми каза: „Ще ходиш между силните, но щастието си ще намериш там, където брезата, елата и дъбът растат заедно. Дай верността си на краля с огнената корона и златната ръка. И се пази от тъмния ковач“. Кралица Елизабет е от силните — поясни Кийли. — Брезата, елата и дъбът растат заедно в твоя двор. А ти си кралят с огнената корона.

Ричард запротестира:

— Аз съм само граф, съкровище, не крал.

— Цяла Англия те нарича Мидас.

Усмивката на Ричард угасна. В думите на жена му се криеше зрънце истина. Може би наистина майка й е имала свръхестествени способности. Има хора, които са надарени с това. Но ако всичко това е така, кой тогава е тайнственият тъмен ковач?

— А и при посещението ни в Тауър духът на кралица Ана ме предупреди: „Пази се от тъмния ковач“ — продължи Кийли. — И на Самуийн майка ми отново го повтори. Ако тогава…

На вратата се почука и тя спря насред изречението.

— Идват да те отведат — изкрещя Кийли и се вкопчи в ръката му.

Ричард я прегърна и извика:

— Кой е?

Вратата се открехна леко и Уилис Смит надникна през отвора.

— Може ли да вляза?

Ричард дълго се взира в лицето на някогашния си приятел, но накрая кимна неохотно.

Макар и да се чувстваше защитена от прегръдката на мъжа си, Кийли се усети обезпокоена от присъствието на барона. Погледът му я разстройваше винаги.

Макар и да изглеждаше много красив с черната си коса и сини очи, Смит беше обгърнат от мътна като тъмен облак аура. Кийли усети, че смъртта на барона наближава главоломно.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — загрижеността беше изписана на лицето на Уилис. — Ако трябва да попитам някого за нещо?

— Нямам понятие с кого е била Джейн — отговори Ричард.

Уилис кимна:

— Мога ли да направя нещо, което да облекчи положението ви?

Ричард поклати глава. Смит беше най-добрият му приятел по времето, когато растяха при граф Бъргли. Не би искал и Уилис да бъде забъркан в тази каша.

— Чух, че Джейн била удушена със собствената й верижка — доверително пошушна Уилис.

— Знам вече това от Кийли — отвърна Ричард. — Но мисля, че този, който отрови коня й, също е…

Някой почука на вратата и прекъсна Ричард насред дума. Кийли погледна към вратата с ужас. Ричард и Уилис също се обърнаха да видят кой ще влезе.

Херцог Робърт и лейди Даун влетяха в стаята. Ричард и Уилис облекчено въздъхнаха, а Кийли пое дълбоко дъх.

Кийли стана от скута на Ричард и се втурна към баща си. Ричард се изправи и стисна ръката на тъста си.

— О, клети мои — изгука госпожа Даун. — Какво ужасно недоразумение!

— Елизабет тъкмо разговаря със съветниците си — съобщи херцогът. — Дъдли се опитва на всяка цена да я склони да те затвори в Тауър.

— Не! Не могат да го направят! — извика Кийли.

— Но, скъпа, не бива да се вълнуваш — опита се да я утеши госпожа Даун и я взе в обятията си.

— Вярвам в здравия разум на Елизабет — каза Ричард.

— Дъдли се опитва да те представи като побъркано чудовище. Настоява, че си се опитал да убиеш Кийли, а след това си удушиш Джейн — каза херцогът. — Бъргли е на мнение, че убиецът на Джейн би могъл да бъде всеки и най-вече ревнивият й съпруг, вбесен от изневерите на младата си жена.

— Може да е и някой от любовниците й — добави Уилис.

— Който и да е бил, най-напред е откраднал ножа и копчето ми — вметна Ричард. — Всичко е планирано старателно. И дума не може да става за убийство в пристъп на ревност.

В този момент някой силно заблъска по вратата. Всички се извърнаха уплашени, а Кийли се хвърли в обятията на мъжа си, сякаш искаше да го предпази от всичко, което го дебнеше от другата страна на вратата.

— Базилдън! — извика граф Лестър. — Отворете в името на Нейно Величество.

Ричард кимна на тъста си. Херцогът пристъпи към вратата и я отвори.

Робърт Дъдли, графът на Лестър, влезе тържествено в стаята, следван от умърлушения лорд Бъргли.

— Останете в коридора — нареди херцогът на кралските войници. След като Дъдли им даде знак, те изпълниха нареждането на херцога, който затвори вратата след тях.

— Какво мило малко събиране — със задоволство забеляза Дъдли.

— Допускам, че ще поискате да ви последвам до Тауър — без заобикалки каза Ричард. — Дайте ми пет минути да си взема най-необходимото.

Дъдли даде съгласието си.

— Татко, направи нещо! — извика Кийли. Повечето от затворниците в Тауър никога повече не виждаха слънчевата светлина и тя не искаше сивите каменни стени да погълнат завинаги съпруга й.

— Съкровище, помогни ми да си стегна багажа — подкани я Ричард. Той сложи ръка на рамото й и я дръпна в далечния ъгъл на стаята.

— Това е недоразумение — настояваше херцогът. — Ричард не е убивал никого.

— Елизабет просто не желае да рискува — отвърна Дъдли. — Ако се установи, че Базилдън е невинен, тя ще го пусне.

— Не се безпокой, Лъдлоу, ще има безпристрастно разследване — намеси се Бъргли. — Уолсингам и аз лично ще се погрижим за случая. Това, че кинжалът на Ричард е бил намерен на местопроизшествието, е прекалено невероятно. Дори Лейсестър може да е извършил убийството и да е подхвърлил подвеждащите улики.

— Изобщо не е смешно — сухо отбеляза Дъдли.

След като бе свил най-необходимото в един вързоп, Ричард се обърна към жена си. Той я взе в обятията си и я целуна дълго и отчаяно.

— Пази бебето — прошепна на ухото й. — Pour tous jours.

— Завинаги — обеща Кийли. Тя посегна към медальона си и добави: — Вземи това, обичта на майка ми ще те пази.

Ричард отказа.

— Задръж го, съкровище. Предпочитам да знам, че си в безопасност.

— Побързайте — настоя Дъдли.

— Ще ви съпроводя до Тауър, за да съм сигурен, че зет ми ще пристигне там невредим — каза Робърт Талбот.

— И аз идвам — обади се Уилис.

Ричард целуна Кийли за последно и напусна стаята, съпроводен от Дъдли и херцога.

— Каква ужасна грешка! — извика Кийли и понечи да се втурне към вратата. — Трябва да говоря с кралицата. — В този момент бе готова да мине през хиляди галерии с призраци, само и само да успее да помогне на съпруга си.

Граф Бъргли я задържа — внимателно и все пак непреклонно. Каквото и да правеше, Кийли не успя да се освободи.

— Необмислените постъпки винаги само усложняват нещата — строго рече той, макар погледът му да бе пълен с разбиране. След като Кийли се бе успокоила, й обясни: — Елизабет няма да ви приеме. Напротив, нареди ми да ви предам незабавно да заминете за Девъро Хаус.

— Но как тогава ще разбера кой негодник се крие зад всичко това? — попита Кийли.

— Не си блъскайте главата над това. Аз ще се погрижа — отвърна Бъргли. — Истината неминуемо ще излезе наяве.

Кийли го погледна колебливо.

— Зная кой е убил Джейн.

Бъргли й отправи въпросителен поглед.

— Направил го е тъмният ковач, но не мога да разбера кой е той.

— Моля, изразявайте се по-ясно.

— На смъртното си легло майка ми ме предупреди да се пазя от някакъв тъмен ковач — обясни му Кийли.

— Заварената ми дъщеря е мистично настроена — обясни госпожа Даун. — Майка й била ясновидка.

— Ясновидка? — повтори Бъргли и неодобрително поклати глава. Тези глупости го объркваха.

— Мисля, че тъмният ковач е прякорът на убиеца или по някакъв начин е свързано с него — добави Кийли.

— Много благодаря за помощта, лейди Девъро — каза Бъргли и я потупа по ръката. — Ще помисля върху това.

Той тъкмо се канеше да се обърне и да излезе, когато Кийли го спря.

— Господине, кога мога да посетя съпруга си?

— По нареждане на кралицата посещенията при него са забранени.

Тя избухна в сълзи. Госпожа Даун я отведе до креслото пред камината и я накара да седне. В този момент в стаята се втурнаха Мей и Джун.

— Ще намеря нещо за закуска, докато камериерките ти опаковат багажа — каза госпожа Даун.

Кийли поклати глава.

— Не съм гладна. Ще хапна нещо, когато стигнем в Девъро Хаус.

На вратата се почука, но Кийли дори и не се обърна. Ричард беше хвърлен в Тауър и сега нищо нямаше значение.

Госпожа Даун отвори вратата и видя насреща си един паж.

— Да? — попита тя.

— Мога ли да говоря с лейди Девъро?

Госпожа Даун погледна към заварената си дъщеря.

— В момента тя е заета.

— Кой е? — попита Кийли.

— Аз съм, Роджър.

— Влез, Роджър.

Госпожа Даун пусна момчето да влезе.

— Дойдох да се сбогувам — обясни Роджър.

— Ще ми липсваш — отвърна Кийли, което накара хлапака да се изчерви. Тя се надигна от креслото и започна да рови из джобовете си за оставената й от Ричард кесия с монети. Обърна се към Роджър и попита: — Колко момчета си преметнал?

— Никога…

— Колко?

— Десет, но…

Кийли отброи десет монети и му ги подаде.

— Не мога да приема парите ви, госпожо.

— Приеми ги като заем. — Кийли се усмихна. — Сега съм твой негласен партньор в дела ти в дружеството на мъжа ми.

Роджър се ухили и взе монетите.

— Ще си отварям ушите и очите на четири и ще информирам лорд Бъргли за всичко, което науча.

— Благодаря, Роджър. — Кийли го целуна по бузата.

— Лек път, госпожо. — Роджър се поклони официално и излезе от стаята.

 

 

Денят преди коледната нощ бавно отиваше към своя край и вече се свечеряваше. От изток на запад по небето пълзяха виолетови и тъмносини сенки. В кристалночистия зимен въздух се долавяше мирис на пушек от къщите по брега на Темза. Над реката се стелеше гъста мъгла, която бавно пълзеше нагоре по брега.

Надолу по Темза безшумно плуваха две лодки. Кийли седеше, загърната в коженото си палто. При нея бяха Мей и Джун. Във втората лодка бяха Одо, Хю и жребецът на графа. Дори животното стоеше тихо и неподвижно, сякаш усетило трагедията, надвиснала над господаря му.

Госпожа Даун вече бе изпратила в Девъро Хаус един от вестоносците на херцога, който да съобщи на родителите на Ричард за сполетялото го нещастие и да извести прислугата за пристигането на господарката им.

Когато наближиха Девъро Хаус, Кийли разпозна на кея брат си Хенри и Дженингс, икономът на графа, които ги очакваха. Зад тях се виждаха няколко прислужници.

След акостирането на двете лодки, Дженингс пристъпи напред и я поздрави. След това нареди:

— Побързайте, момичета, пригответе стаята на господарката си.

Мей и Джун повдигнаха голите на роклите си и се затичаха към къщата.

Дженингс хвърли поглед през рамо и кимна на лакеите на графа, които трябваше да се погрижат за багажа.

— Готвачът е приготвил лека вечеря — обясни Дженингс. — Да ви я донеса ли в стаята, госпожо?

— Не, бих предпочела да вечерям в кабинета на графа — отвърна Кийли, след което се обърна към брат си.

Хенри я целуна по бузата и я отведе от кея, за да могат Одо и Хю да свалят жребеца на графа на брега.

— Хол и Луиз отпътуваха нагоре по реката към Тауър, за да занесат на Ричард най-необходимото — разказа й Хенри. — След това заминават за Хемптън Корт, за да помогнат при разследването.

Кийли кимна с облекчение.

— Кийли! — Одо се опитваше да привлече вниманието й. — Ще отведем коня в конюшните, за да може да се наспи.

— А след това и ние ще си легнем — добави Хю. — Ако имаш нужда от нещо, изпрати да ни извикат.

— Благодаря, мили мои. До утре.

Хенри я поведе към къщата и обясни:

— Ще остана с теб в Девъро Хаус, докато си сама.

— Много ти благодаря за предложението — каза Кийли, — но не е необходимо.

— Напротив, необходимо е — настоя Хенри и сбърчи нос. — Откакто Моргана я няма, Ашмол не ме оставя на мира. Старата вещица ужасно ми ходи по нервите.

Кийли преглътна една усмивка и се престори, че не разбира:

— Но как така, братко?

— Непрекъснато ми чете конско за неморалните ми любовни похождения, а освен това мисля и че ме шпионира.

— Е, добре тогава, много ще се радвам на компанията ти — обясни Кийли. — Не искаш ли да вечеряш с мен?

— Вече вечерях — извини се Хенри и се усмихна смутено. — Освен това имам една важна…

— Не искам да зная — прекъсна го Кийли, питайки се коя ли е щастливката. — Ще се видим утре сутринта.

 

 

Кийли завари работния кабинет на графа точно такъв, какъвто го помнеше. Под прозореца стоеше писалището от масивен английски дъб. Две от стените бяха заети от лавици с книги, а на четвъртата се намираше камината, в която в момента пращеше примамлив огън. Креслата, в които графът и тя за пръв път бяха седели заедно, все още си стояха пред камината.

Кийли въздъхна. Беше й тежко на сърцето. Колко празен й се струваше кабинетът без завладяващото присъствие на мъжа й. Как щеше да се справи без него? И което бе още по-важно, какво трябва да стори, за да му помогне да излезе на свобода? Бяха я изпратили тук, докато убиецът спокойно се разхождаше из двореца.

Мислите й отново се насочиха към Ричард. Спомни си деня, в който той й беше разтривал ходилата, а след това й бе откраднал една целувка — тяхната първа целувка. Видя го да коленичи пред нея в залата на баща й, за да иска ръката й.

По бузите й се търкулнаха две големи сълзи, но Кийли бързо ги изтри. Плачът нямаше да помогне на мъжа й. Сега Ричард ще нужда от закрилата на богинята и по изгрев-слънце Кийли щеше да се помоли.

Тя загърби писалището и се настани в едно от креслата пред камината. Бебето отнемаше голяма част от силите й. Затвори очи и чу прислужниците да подреждат масата с вечерята й.

— Милейди? — прошепна Дженингс. — Вечерята е сервирана.

Кийли отвори очи, кимна и му позволи да я отведе до масата.

— Благодаря, Дженингс — освободи го тя, но икономът остана в стаята, в случай че тя има нужда от нещо.

Масата беше застлана с покривка от най-фин лен. Имаше супа от грах с фасул и лук, печено пиле с шамфъстък и малка купичка компот от дюли.

— Масата е сервирана само за един човек — установи Кийли, поглеждайки майордома.

— Да, милейди, казахте, че ще вечеряте сама.

— Графът може да се върне всеки момент — отвърна Кийли и се насили да се усмихне, въпреки че едва сдържаше сълзите си. — Винаги трябва да имаме прибори за него.

— Разбира се, милейди. Простете — Дженингс излезе, за да донесе прибори, които — както добре знаеше — щяха да останат неизползвани с месеци.

Погледът на Кийли спря върху един букет от челебитки, който Дженингс бе сложил на масата. При вида на сините цветчета, Кийли усети, че в гърлото й е заседнала буца. Да се сдържа, вече беше свръх силите й и сълзите, които цял ден напираха в очите й, сега рукнаха на воля.

— Не плачете, милейди — опита се да я утеши завърналият се с приборите за графа Дженингс. — Кралицата има нужда от господаря. Сигурен съм, че много скоро той ще се върне при нас.

— Зима е. — Кийли с благодарност пое подадената й носна кърпичка. — Откъде са тези челебитки?

— Графът нареди на най-добрия шивач в Лондон да ги изработи от коприна. — Дженингс се усмихна. — Невероятно е колко истински изглеждат.

— Да — съгласи се Кийли. Този жест на съпруга й я трогна. След вечеря Кийли освободи Дженингс и се приближи до прозореца. Тя вдигна поглед към кръглата луна и се замисли за мъжа си.

„О, какво ли щеше да му се наложи да понесе, затворен в най-мрачното място на света? Дали килията му бе достатъчно топла, та да не измръзне? Дали му даваха достатъчно храна? А светлина, имаше ли свещи? Или трябваше да стои на тъмно?“

Пълната луна, осветяваща угриженото лице на Кийли, грееше и няколко мили нагоре по реката, на изток от Лондон, където се издигаха кулите и внушителните стени на Тауър.

 

 

Ричард стоеше угрижен до прозорчето си в кулата Бийчам и гледаше нагоре към луната. Жена му вече трябва да бе пристигнала в Девъро Хаус. Там щеше да бъде в безопасност, колкото и дълго да решеше кралицата да го държи тук.

Ричард дочу стъпки. Обърна се и видя трима мъже да слизат по витата стълба, водеща към втория етаж.

— Леглото ви е готово, милорд — обясни първият от пазачите. — Със завивката и всичко необходимо.

— Огънят в камината е запален — добави вторият. — Има достатъчно дърва, а на сутринта ще донеса още.

— Благодаря. — Ричард даде на двамата по една монета и те си отидоха. Той погледна към началника на стражата на Тауър. — А вие, Кингстън, трябва да си заслужите златото — усмихна се Ричард.

— Изгарям от нетърпение — отвърна Кингстън и потри длани.

Вратата се отвори и влезе кралският каплан. Свещеникът носеше сребърен поднос с печено пиле, хляб, сирене и шотландско уиски, които остави на масата.

— Майка ви е светица, Базилдън. Тя ни доведе любимия си готвач.

Тримата седнаха около масата. Ричард си взе от пилето и попита:

— Готови ли сте?

Двамата мъже кимнаха алчно.

Ричард напълни три чаши с уиски, сложи на масата тесте карти и два зара и рече:

— Господа, играта може да започне.