Патриша Грасо
Жрицата (13)

13

— Готова ли си? — попита Ричард, втурвайки се в спалнята й. — Вече закъсняваме.

При тези думи Кийли, която гледаше през прозореца, се извърна. Остана неподвижна, така че той да може да я огледа. Удивеното изражение на Ричард стопли сърцето й.

Прекрасният й съпруг стоеше пред нея и я оглеждаше одобрително със смарагдено зелените си очи. Под горещия му поглед Кийли се почувства като принцеса в своята виолетова кадифена рокля, която чудесно подхождаше на очите й. Единствените накити, които носеше, бяха медальонът, брошката и пръстенът, които Ричард й бе подарил.

— Как ме намираш? — попита Кийли и се завъртя в кръг, а очите й блестяха като аметистите на брошката.

Ричард пристъпи към нея и се поклони галантно:

— Мисля, че си най-красивата жена в целия християнски свят.

Докато напускаха покоите си, Кийли огледа тъмния му костюм.

— Защо винаги се обличаш в черно? — попита съпруга си тя. — Това е цветът на тъгата.

— Не казвай на никого — помоли я Ричард и приближи устни към ухото й, сякаш се канеше да й повери някаква зловеща тайна. — Черното е единственият цвят, за който съм сигурен, че подхожда както на червената ми коса, така и на зелените ми очи.

При това признание Кийли не можа да се сдържи да не се засмее. Никога не бе предполагала, че самоувереният й съпруг може да се притеснява за нещо, още по-малко пък за това, дали цветовете на облеклото и косата му си подхождат.

— Ще присъстват ли Луиз и чичо Хол на венчавката?

— Не, тази сутрин двамата са заминали обратно за Девъро Хаус — отвърна Ричард. — Майка ми не се чувства добре в двора.

„Аз също“, помисли си Кийли.

— А Хенри?

Ричард поклати глава.

— Баща ти го изпрати с тях за Талбот Хаус.

— Допускам, че Моргана не одобрява тази връзка чак толкова, че да присъства на сватбата?

— Очевидно.

Ричард поведе Кийли през объркващ лабиринт от оскъдно осветени коридори към Дългата галерия, която водеше към кралския параклис, където щеше да се състои церемонията.

Когато влязоха в безлюдната галерия, Кийли почувства леден полъх.

— Тук става течение — забеляза тя.

Ричард погледна към горящите от двете страни на галерията свещи, но те изобщо не трепваха.

Кийли проследи погледа му, а очите й се разшириха от изненада. Полъхът, който бе почувствала току-що, би трябвало направо да изгаси свещите.

Колкото по-навътре в галерията навлизаха, толкова по-потисната се чувстваше Кийли. Тя погледна към съпруга си, който изглеждаше все така спокоен.

Сърцето й се свиваше все повече и повече и тя вече не бе в състояние да следва Ричард. Възможно ли бе тук нещо да не е наред? Но тя бе прекосила тази галерия само ден по-рано, на своята собствена венчавка, и тогава не бе забелязала нищо необикновено. Наистина тогава беше безкрайно нещастна заради случката с баща си, но възможно ли бе личната болка да я е направила толкова нечувствителна за тази оловна тежест? Подобна безнадеждност бе усетила един-единствен път в живота си — през онзи ужасен ден в Тауър.

Кийли спря. Галерията й се струваше безкрайна. Съвсем неочаквано тя се отскубна от Ричард и хукна обратно. Чу мъжа си да вика след нея, но не се обърна. Спря едва след като бе излязла от галерията. Затвори очи и се опря на хладната стена.

— Какво става? — попита Ричард. — Болна ли си?

Кийли долови безпокойството в гласа му и отвори очи.

— Почувствах нещо — клатейки глава, каза тя.

— Какво?

— Има ли друг път към параклиса? — не отговори на въпроса му тя. — Не мога да мина през тази галерия.

Ричард се взря в очите й.

— Но защо?

— Там има душа, която не може да намери покой — отвърна Кийли.

— Духове има само за мечтатели като теб — тросна й се Ричард. — Обеща ми да сложиш край на тези глупави суеверия.

Кийли го стрелна с очи.

— Това, че смяташ вярата ми за глупава, не значи, че тя наистина е такава. Зная какво съм почувствала. Ти си… неверник! — Тя понечи да избяга, но Ричард я задържа.

— Какво си мислиш, че правиш? — скара й се той. — Докато ние с теб спорим тук, графинята и баща ти сигурно вече са пред олтара. Как да обясня отсъствието ти?

— Обяснявай го както искаш — не по-малко грубо отвърна Кийли и се освободи от хватката му. — Баща ми ме приема такава, каквато съм си. За разлика от теб! — След тези думи тя се втурна по коридора и го остави сам.

— Проклятие — изруга Ричард, гледайки след нея. Дълго се колеба какво да стори. Дали да я последва? Приличието изискваше поне единият от тях да присъства на ритуала. Ричард се обърна и се отправи през Дългата галерия към кралския параклис.

През това време Кийли тичаше през лабиринта от коридори, но вече напълно бе изгубила ориентация и не знаеше как да стигне до покоите, в които бяха пренощували. Нищо наоколо не й се струваше познато, а и нямаше жив човек, когото да попита. Постепенно я обземаше паника и тя тичаше все по-бързо. Свивайки зад един ъгъл, се сблъска с някакъв мъж.

Нечии силни ръце я стиснаха здраво, за да не падне. Кийли вдигна поглед и видя познато лице.

— Добър ден, графиньо — поздрави я барон Уилис Смит.

— Графиньо? — смутено попита тя.

Смит се ухили.

— Нали сега сте графиня?

Недоумяващият израз изчезна от лицето на Кийли, заменен от очарователна руменина, която изби по страните й.

— Бях забравила — промърмори тя.

Баронът се засмя гръмко. Тогава погледът му падна върху деколтето й. Очите му заблестяха похотливо, но Кийли бе прекалено невинна, за да го забележи.

— Забравихте ли клетвата си за вярност, госпожо? — тихо попита Смит.

Кийли се престори, че не е чула безсрамния му въпрос.

— Знаете ли, мисля, че се изгубих — призна тя. — Бихте ли могъл да ми покажете пътя към покоите на съпруга ми?

— Къде е Ричард?

— Изпратих го на сватбата на баща си — обясни тя. — Самата аз не се чувствам много добре и бих желала да се оттегля.

— Попадналите в затруднение млади дами са моя специалитет — отбеляза Смит и я улови под ръка. — Позволете да ви съпроводя.

Когато стигнаха покоите на граф и графиня Базилдън, Кийли се обърна към него, за да му благодари. Баронът пристъпи заплашително близо и й целуна ръка.

— Желаете ли да ви правя компания, докато графът се върне? — предложи Уилис, опитвайки се думите му да прозвучат възможно най-изкусително.

— Не! — Кийли потърси спасение в стаята и затръшна вратата, за да я залости веднага след това. Чу барона да се смее отвън, докато се отдалечаваше.

Щастлива, че се е отървала от Смит, Кийли се облегна на вратата и си пое дълбоко дъх. Не харесваше Уилис Смит. Над него витаеше аурата на насилствена смърт, а в очите му виждаше мрачен блясък, който не можеше да се обясни със злобния му хумор.

Кийли започна да кръстосва стаята. Вътрешно кипеше от гняв към съпруга си. Преди да се ожени за нея, графът знаеше каква е. Защо сега се опитва да я промени? Така или иначе нямаше да му се удаде. Вярата й не беше във властта на никого. С по-голям успех можеше да заповяда на птиците да престанат да пеят. Защо не я бе послушал, когато го предупреждаваше, че никога няма да свикне с живота в двора? Бяха женени едва от вчера, а бракът им бе вече сериозно разклатен. Дали съдбата не й бе отредила да си остане вечната чужденка, никога да не намери мястото си в живота?

Кийли си наложи да не мисли повече за обречения си брак. Сега обаче мислите й се насочиха към лабиринта от коридори на Хемптън Корт и невидимите духове в Дългата галерия. Там трябва да се бе случила някоя ужасна трагедия, също както и в Тауър. Нечия клета душа се луташе наоколо и диреше покой. Що за хора бяха тези англичани?

На вратата се почука и Кийли замръзна от ужас. Изтръпна при мисълта, че барон Смит се е върнал.

— Кой е?

— Един паж, госпожо.

Кийли отвори вратата и видя облечено в кралска ливрея момче.

— Да?

— Граф Базилдън ме помоли да ви съпроводя до залата — обясни момчето. — Готова ли сте?

Кийли кимна и го последва по коридора. Графът изглежда й бе ядосан и бе изпратил да я доведат. В случай че той поне малко приличаше на Мадок, гневът му щеше да трае с дни. Как щеше да си възвърне благосклонността му?

Когато достигнаха залата, пажът се поклони и изчезна, а Кийли колебливо прекрачи прага. Разкрилата се пред нея гледка бе внушителна. Стотици пищно облечени придворни се тълпяха в балната зала на кралицата. Кийли се стъписа от навалицата и остана на входа.

 

 

Залата беше огромна. Най-добрите музиканти на Англия не сваляха нито за миг своите инструменти. Кралица Елизабет седеше срещу входа на покрит с екзотични килими подиум. Средата на залата беше оставена свободна за танците.

Тук, в двора на Тюдорите, външността бе най-важна. В това отношение мъжете превъзхождаха жените. Пъстри дрехи и украшения от златен брокат, сребриста коприна или кадифе с цвят на къпина се съчетаваха във всевъзможни цветни симфонии. На ушите им висяха инкрустирани със скъпоценни камъни златни обеци, а някои от мъжете бяха сложили и руж.

Роклите на благородните дами имаха толкова дълбоки деколтета, че това на Кийли изглеждаше направо благопристойно. Дамите бяха отрупани с бижута, сякаш носеха на себе си всичките скъпоценности, които притежаваха, и Кийли не можеше да си обясни как успяваха да стоят изправени под цялата тази тежест.

Докато наблюдаваше тези надути от гордост пауни, Кийли все повече губеше смелост. Никога нямаше да я приемат в този свят, а и тя не би свикнала с упадъчния начин на живот, който й предлагаше дворът.

Кийли реши да се върне в стаята си. Тъкмо се канеше да се обърне, когато бе спряна от един познат глас.

— По-добре ли си, съкровище?

Кийли се извърна и видя насреща си единствения облечен в черно мъж сред цялата тази феерия от цветове — своя съпруг.

Тя кимна и го попита:

— Къде е баща ми?

— Ще те заведа при него — усмихнат й отвърна той.

Ричард я улови за ръка и я дръпна сред множеството. Докато си пробиваха път, придворните, край които минаваха, се покланяха, а дамите кимаха или се усмихваха. Кийли беше горда, че мъжът й се радваше на такава голяма почит. Наближиха подиума и Кийли видя госпожа Даун и баща си.

— Ричард ни каза, че си неразположена — рече херцогът и я целуна по бузата.

— Вече се чувствам много по-добре — увери го Кийли — и ужасно съжалявам, че пропуснах сватбената церемония. Моля да ме извините.

— Няма за какво, дете мое. — Херцогът намигна на графа и се пошегува: — Може би внучето ми вече е на път.

Кийли пламна от срам, а Ричард се ухили — повече на срамежливостта на съпругата си, отколкото на думите на тъста си.

— Ужасно се радвам за вас, Ваша Светлост — поздрави мащехата си Кийли и я прегърна сърдечно.

— Какво мило дете си ти — изчурулика госпожа Даун. — Ах, почти бях забравила, че вече съм херцогиня.

— Почти не е за вярване — долетя до тях гласът на някаква жена, която разговаряше с приятели наблизо.

Госпожа Даун обясни също толкова високо:

— Характерът на Маргарет Ленъкс напълно отговаря на ужасното й лице. Пази се от нея, Кийли.

— Скъпа — прошепна Ричард на ухото на съпругата си, — имаш ли нещо против най-напред да танцувам с кралицата?

Кийли поклати глава усмихнато.

Тя видя как мъжът й се приближи към подиума и дълбоко се поклони пред кралицата. Кийли почти можеше да почувства топлината на неотразимата усмивка, с която той дари Нейно Величество.

— Ще подариш ли един танц на баща си? — привлече вниманието й херцогът.

Кийли изтръпна. Не можеше да му признае, че не умее да танцува. Тя трескаво търсеше някакво правдоподобно извинение.

— Боя се, че напрежението би могло да ми дойде в повече — обясни Кийли. — Моля те, татко, потанцувай със съпругата си.

— Нали нямаш нищо против? — попита госпожа Даун.

Кийли се усмихна толкова дружелюбно, колкото можеше, и поклати глава. След това проследи с поглед херцог и херцогиня Лъдлоу, които се присъединиха към танцуващите. Сега отново бе останала сама сред непознати и се почувства ужасяващо самотна и биеща на очи. Някои от минаващите придворни я оглеждаха любопитно, но никой не си даде труда да я заговори. Кийли усети да се изпарява и малкото самоувереност, която й беше останала.

За най-голяма нейна радост музиката скоро заглъхна и тя видя как мъжът й отведе кралицата обратно до подиума. Тъкмо се канеше да отиде при него, когато една млада дама го улови под ръка и го поведе към дансинга. Кийли разпозна в нейно лице госпожа Джейн, която по думите на мащехата й преследвала Ричард.

Сега Кийли видя Моргана с един симпатичен млад придворен и долови думата копеле, която я накара да потръпне вътрешно. Неочаквано заинтригуваните погледи на мъжете й се сториха похотливо хилене, а усмивките на жените вече не бяха просто вежливи и хладни, а подигравателни.

Не можеше да понесе повече да стои сама. Но къде да отиде? Не познаваше никого, с когото би могла да поговори. А и да познаваше, щеше да се притеснява да не изглежда нецивилизована, както се бе изразил веднъж Ричард.

Херцогът и госпожа Даун изникнаха точно навреме, за да й спестят унижението да напусне залата, докато мъжът й танцуваше с друга жена. Въпреки нервното напрежение и наранената си гордост, Кийли стоеше с вдигната глава. При все това въздъхна с облекчение, когато баща й се приближи към нея.

Музикантите завършиха танца и подеха нов. Херцогът отново поведе госпожа Даун към средата на залата. Ричард обаче все още не се появяваше.

Видимо нещастна Кийли го търсеше с поглед из залата и го откри да танцува с госпожица Сара, блондинката, която се бе опитвала да го направи свой съпруг. Постепенно гневът й взе връх над самосъжалението. Графът знаеше, че тя не познава никого тук и въпреки това я бе оставил сама. Как можеше да се бори за вниманието му с толкова изискани дами като Джейн и Сара? Дори Моргана му подхождаше повече. Защо бе изпратил да я повикат, при положение че изобщо не я забелязваше?

— Къде си оставила усмивката си? — чу нечий глас.

Кийли се обърна и хладно погледна мъжа си.

— Пред олтара, господин Скитник.

— Не бъди такава, скъпа моя — опита се да я омилостиви Ричард. Той се усмихна, сякаш опитвайки се да разтопи леда в сърцето и погледа й. — Това е празник. В такива моменти човек танцува, общува с хората.

— Общува с хората? — презрително повтори Кийли. — Това да не е твоят изискан израз за прелюбодеяние? Вие, англичаните, винаги намирате толкова звучни названия за безобразията си.

— Прелюбодеяние! — Той се взря в очите й и не успя да скрие, че е развеселен. — Да не би да ревнуваш заради това, че танцувах с други жени?

— Не — високо вдигнала глава, Кийли се извърна.

Ричард беше опасно близо, толкова близо, че можеше да почувства горещия му дъх по бузата си.

— Извинявай, че те оставих сама — прошепна на ухото й той. — Прости ми, любима.

Кийли го погледна с крайчеца на очите си. Думата любима стопли сърцето й и тя се усмихна. Кимна в знак, че е приела извинението му.

— Искаш ли да понамачкаме килима, съкровище? — попита я той. Предложението му изненада Кийли.

— Това също ли е толкова обичайно като общуването с хора?

Ричард кимна. Преди да е успял да я хване за ръка и поведе към танцуващите двойки, Кийли грациозно коленичи и започна да мачка килима с пръсти.

Ричард я погледна слисан. Какво, по дяволите, правеше тя?

Стоящите около нея гости започнаха да се смеят, но никой не се смееше толкова силно, колкото Моргана, Джейн и Сара. Дори онези, които се въздържаха заради графа, гледаха ужасено съпругата му. Причудливото й държание бе прекалено дори за свикналите на всичко придворни. Дори Елизабет не можеше да откъсне поглед от нея, докато Робърт Дъдли направо се тресеше от смях. Ричард клекна и търпеливо попита съпругата си:

— Съкровище, какво правиш?

— Мачкам ки… — Кийли замълча, осъзнала, че той бе имал предвид нещо друго. Чу смеховете по свой адрес и отчаяно погледна съпруга си.

— Скъпа, поканих те на танц — с благ глас обясни Ричард, но ъгълчето на устните му бе увиснало заплашително.

Това вече бе прекалено за Кийли.

Не издържа повече, скочи и се втурна през слисаното множество към вратата. Чу Ричард да я вика, но не се обърна и не спря. Смехът на придворните я преследва по коридорите чак до стаята им.

Кийли захлопна вратата и се облегна на нея. Сълзи на унижение бликнаха от очите й. Как щеше да погледне тези хора в очите? Светът на нейния съпруг никога нямаше да бъде и неин, мястото й не беше тук. Бе направена от друго тесто. Макар във вените й да течеше кръвта на уелски принцове, за тези англичани тя бе просто едно глупаво уелско копеле, което се бе натрапило на нищо неподозиращия си баща и бе оплело в мрежите си първия пер на Англия.

Кийли дълго кръстосва стаята с тежки крачки и най-сетне седна на леглото. На всяка цена трябваше да се махне от тук.

Вкъщи. Обвитите в мъгла планини на Уелс я примамваха като зова на сирена.

Ах, в какво безизходно положение се бе оказала! Ако се разделеше с графа, това щеше да разбие сърцето й, а в случай че останеше при него, животът в двора щеше да я погуби.

Сломена от безнадеждността на положението си, Кийли зарови лице във възглавницата и безутешно заплака. Плачеше за всичко онова, което се бе случило, и за онова, което никога нямаше да се случи.

Някой тихо отвори и след това отново затвори вратата. Ричард пристъпи към леглото и седна до жена си. Взе я в обятията си и започна да я утешава. Сърцето му се свиваше при вида на сълзите и шума от хлипането й.

Той изтри сълзите й с носната си кърпичка и обясни:

— Елизабет изисква от придворните си да не напускат залата за приеми преди нея. Това е знак на уважение към короната.

— Аз не съм придворна дама — прошепна Кийли.

— Макар и графиня Базилдън да се числи към придворните на Елизабет? — усмихна се Ричард.

Кийли го погледна през було от сълзи.

— Трябва да се върна в Уелс, господине. Бракът ни може да бъде анулиран.

— Невъзможно, веднъж сключен, един брак не може да бъде анулиран, скъпа — изричайки тези думи, Ричард изглеждаше по-уверен, отколкото беше в действителност. Каквото и да се случеше, той нямаше да я пусне да си отиде.

— Тогава да се разведем.

Ричард повдигна брадичката на съпругата си, надникна в очите й и видя стаената в тях болка. След това каза с нетърпящ възражение тон:

— В добри или лоши дни ние сме мъж и жена, докато смъртта ни раздели.

— Както всички придворни ясно можаха да видят, дните са по-скоро лоши.

— Ела. — Ричард я взе в обятията си и успокояващо я погали по тила. — Вината беше моя. Прощаваш ли ми?

— Всички се смяха на моята глупост — отвърна тя, снемайки всяка вина от него.

— Не, смяха се на моята глупост, скъпа. Използвах един израз, който ти нямаше откъде да знаеш, тъй като никога преди не си била в двора. — Ричард надникна в обезоръжаващо сините й очи и продължи: — Ела, да се върнем в пастта на лъва и да танцуваме заедно. След час тези блюдолизци ще си намерят друга тема за разговор. Довери ми се, красавице.

Кийли сведе поглед към пода и прошепна:

— Аз… не мога.

— Колкото по-дълго се криеш, толкова по-дълго тези глупаци ще ни се присмиват зад гърба.

— Не ме разбра — едва чуто отвърна Кийли, за да изтърси веднага след това така, сякаш си признаваше някакво ужасно престъпление: — Никога не съм се учила да танцувам.

— Това лесно може да се оправи — отвърна Ричард. Той стана и нежно я вдигна на крака. След това й се усмихна и вежливо се поклони.

Кийли разбра какво се очаква от нея, усмихна се нерешително и направи реверанс.

— А сега какво? — попита тя.

Ричард й показа необходимите стъпки, но когато тя грейна от облекчение колко лесно било, не се сдържа и я взе в обятията си. Тя беше прекалено красива. Ричард я целуна страстно, за да излекува болката, която й бе причинил днес. Когато Кийли обви ръце около врата му и се притисна към него, графът прошепна:

— По дяволите кралицата.

Вдигна я на ръце и я отнесе към леглото. След като бе легнал до нея и бе разкопчал корсажа й, той започна да гали прелестните гърди на съпругата си.

— Хм. — В стаята имаше още някой.

Замаян от желание, Ричард бавно се извърна. На вратата стоеше Уилис Смит, който не можеше да откъсне поглед от тъмните, набъбнали зърна на Кийли. Желанието беше изписано на лицето му.

Кийли се задъха и понечи да покрие гърдите си, но Ричард, който лежеше върху нея, й пречеше.

— Кралицата иска да говори с теб — каза Уилис, без да откъсва поглед от голите гърди на Кийли.

— Вън! — заповяда Ричард. Говореше тихо, но с тон, който не търпеше възражение.

— Но Елизабет…

— Казах: Вън!

Уилис Смит не дочака трета покана. Той се ухили без следа от съжаление, кимна и изчезна.

Ричард погледна пламналата от срам Кийли и съжали за решението си да останат в двора до Коледа. Сега обаче бе прекалено късно да се отмята. Вече бе обещал на Елизабет да останат в Хемптън Корт до Коледа, след което целият двор щеше да отпътува за Ричмънд Палас, зимната резиденция на кралицата. Ако отпътуваха по-рано, това в най-добрия случай щеше да бъде взето за оскърбление, а в най-лошия — би дало храна на всевъзможни подозрения.

Ричард се надигна и закопча панталоните си, докато съпругата му покриваше голите си гърди.

— Това няма да се повтори никога повече — обеща й той.

Кийли кимна. Той не бе виновен, че прекарваха толкова малко време заедно.

— Ще се извиня пред кралицата. — Ричард я целуна по бузата. — Залости вратата след мен и не отваряй на никого. — Той излезе, но почака пред вратата, докато чу резето да хлопва. След това намръщен се отправи надолу по коридора.

В залата той си проправи път към подиума. Търпеливо изчака милостивия поглед на Елизабет да спре върху него и се поклони.

— Забелязах нахалството ви да напуснете залата без мое позволение — с укор рече Елизабет.

Ричард хвърли бегъл поглед към злорадо хилещият се граф Лестър, който стоеше до трона на кралицата.

— Ваше Величество, моля да проявите великодушие и да ми простите — извини се Ричард. — Съпругата ми внезапно се почувства неразположена.

— Сериозно ли е? — Елизабет играеше играта на придворните, самоцелно занимание за двама играчи — монарх и придворен. Всеки в залата знаеше, че тя бе станала свидетелка на злощастното произшествие със съпругата на графа.

— Мисля, че е само вълнение от близостта на Ваше Величество — излъга Ричард с чистосърдечна усмивка. — Сигурен съм, че още утре съпругата ми ще се почувства много по-добре.

Елизабет кимна. Умелото му извинение й допадна. Обичаше игричките със своя скъп Мидас, който бе изключително достоен противник.

— Мога ли да ви помоля за позволение да се оттегля и да утеша съпругата си, доколкото е възможно?

— Предайте на очарователната си съпруга, че й желая бързо оздравяване.

— Много благодаря, Ваше Величество.

Ричард се поклони и се сбогува. Преди да напусне залата обаче потърси сред множеството Уилис Смит. Видя го да танцува с госпожа Джейн. Намръщен, Ричард си запроправя път сред танцуващите двойки, които сега бяха спрели и любопитно гледаха след него. Никога не го бяха виждали такъв.

Първа го зърна госпожа Джейн, която обаче не забеляза убийствения израз на очите му.

— Вразумихте ли се най-сетне? Беше крайно време да се отървете от уелската глупачка — изчурулика тя.

Ричард дори не я погледна. Уилис бе свел глава и търпеливо чакаше гнева на графа да се излее върху него.

— Делили сме много неща, Смит, но не прави грешката да причислиш към тях и съпругата ми — убийствено сериозно го предупреди Ричард. — Ако още веднъж я погледнеш, това ще е краят на земния ти път. — Без да дочака отговор, той се обърна и разбута любопитните зяпачи, за да се добере до вратата.

— Базилдън!

Ричард спря на входа и се извърна. Видя единствения мъж, освен самия него, който бе облечен изцяло в черно, граф Бъргли.

— Има ли някакъв проблем? — попита Бъргли.

Ричард погледна през рамо към Уилис Смит.

— Вече не.

Напусна залата, без да каже нито дума повече, и не можа да види доволната усмивка на своя наставник.