Патриша Грасо
Жрицата (19)

19

„Къде, в името на богинята майка, е Ричард?“ — питаше се Кийли, гледайки през прозореца на първия етаж на Смит Хаус. Залязващото слънце бе превърнало хоризонта на запад в море от пламъци, но Кийли не забелязваше величествената гледка.

Мъжът й бе изчезнал.

Ако беше тръгнал по реката, отдавна трябваше да е тук и да ги чака. Дали не му се е случило нещо, докато е бягал от кулата Крейдъл? Не, тя щеше да почувства, ако Ричард е поел по пътя към Великото приключение. Или е бил пленен и отново затворен в Тауър? Само Великата богиня майка знаеше отговора.

Кийли извади вързопа с магическите камъни и ги изсипа на пода. Тя избра един бял ахат, който да я води в света на невидимото, и осем виолетови берила, закрилящи от нещастие. След това извади златния сърп.

Застана в средата на стаята и нареди кръга, като задържа само белия ахат, един берил и златния сърп. Влезе в кръга от запад, затвори го с последния берил и изрече магическите думи:

— Смущаващите мисли остават отвън.

Описа въображаем кръг със сърпа и се завъртя три пъти. След това застана в средата на кръга и падна на колене, обърната с лице на запад.

— Древните са тук, те чакат и ни гледат — прошепна Кийли с ръка върху медальона, в който бе стаена обичта на майка й. — Дух, ти, който ме водиш по моя път, помогни ми да разбера езика на дърветата. Дух на моите предци, помогни ми да разбера езика на вятъра. Дух на моя род, помогни ми да разбера езика на облаците. Отворете сърцето ми, за да погледна зад хоризонта.

Дълго време не се случваше нищо, но неочаквано пред духовния й взор изникнаха видения:

Ниско стелещи се над магически кръг мъгли. Червенокос амбулантен калайджия, символът на добър магьосник, който води смъртоносна битка с черен дракон, символ на злото. Изведнъж калайджията вдига меча си и — съвсем неочаквано — убива дракона, а с това и злото. След това бавно се извръща и вика:

— Кийли, къде си?

Образите се разтвориха във въздуха и отстъпиха място на реалността. Някакъв глас я викаше:

— Кийли? Болна ли сте?

Кийли погледна през рамо и за миг се стъписа при вида на барона.

— Останете на място — заповяда му тя и вдигна предупредително ръка. — Забранено е да се влиза в кръга.

Уилис Смит я погледна въпросително и остави един поднос с ядене на масата до камината. След това кръстоса ръце на гърдите си и впери поглед в нея.

Кийли благодари шепнешком на богинята и развали кръга. Опитваше се възможно най-дълго да отложи момента, а който трябваше да погледне барона. Черният облак над главата му изглеждаше по-зловещ от всякога. В този дом дебнеше смъртта и само чакаше подходящ момент да изскочи и да поиска полагащото й се.

— Какво правехте? — попита Уилис.

— Молех се за съпруга си — отвърна Кийли.

— В кръг от камъни? Да не сте вещица?

— Нещо подобно — отвърна Кийли с двусмислена усмивка. „Още един глупак — помисли си тя, — който не вижда по-далече от носа си. Свещени камъни, Англия е пълна с тези неверници!“

Уилис отвърна на усмивката й. Тя е също толкова глупава, колкото й сестра й — помисли си той. Нямаше да е трудно да я накара да му се подчини.

Баронът се приближи до прозореца и погледна нощното небе. Погледът му спря на старомодните капаци на прозорците. Уилис се обърна и рече:

— Трябваше да наредя да модернизират къщата. Бих могъл да я дам като зестра на някоя от дъщерите си.

— Замислили сте да се ожените? — изненадано попита Кийли.

— В най-близко бъдеще — ухили се Уилис. — Възнамерявам да създам дузина малки, тъмнокоси Смитчета.

„Тъмнокоси Смитчета.“

Кийли намръщи чело. Тези думи й се струваха познати. „Тъмнокоси Смитчета… Тъмни Смитчета… Тъмен ковач!“

„Пази се от тъмния ковач“ — спомни си неочаквано предупреждението на Мегън.

— Какво сте сторили на Ричард? — попита Кийли, без да се замисли за последиците от този въпрос.

— Може би не сте чак толкова глупава, колкото си мислех — отвърна Уилис. — Всеки момент очаквам вестта за смъртта му. Веднага след това селският свещеник ще ни венчае.

Кийли имаше чувството, че земята се е изплъзнала изпод краката й. Тя политна, закри корема си с ръка и потърси опора в масата.

— Зле ли ви е? — уплашено попита Уилис и се спусна към нея. Ако с нея или с бебето се случеше нещо, с плана му бе свършено.

Той посегна към нея, което накара Кийли да потръпне. Угриженото му лице помръкна.

— Възнамерявам да ви направя майка на децата си — обясни Уилис, — така че ще е най-добре да свикнете с докосванията ми.

— Защо го правите? — попита Кийли, докато страхът започваше да я души. — Вие сте приятел на Ричард.

— Болно ми е да измамя най-добрия си приятел, но ще го преживея. На нежните ви рамене тегне бремето на две огромни богатства, които, взети заедно, са по-големи от това на кралицата.

— Не ви разбирам.

— Като баща на наследника на Ричард ще разполагам с богатството на рода Девъро — обясни й Уилис. — А щом баща ви умре, мое ще стане и това на Талботови.

— Но наследник на херцога е Хенри?

— Съжалявам, но копелетата нямат право на наследство.

— Какво искате да кажете? — объркано попита Кийли.

Уилис се усмихна.

— Моргана и Хенри са истинските копелета.

Това разкритие още повече обърка Кийли.

— Да не искате да кажете, че аз съм законна дъщеря на херцога?

— Точно така.

Кийли поклати глава.

— Майка ми щеше да ми каже — отвърна тя.

— Нещо друго ли ви е казала?

Кийли отмести поглед. Мегън никога не й бе казвала, че е незаконородена. Напротив, постоянно я съветваше да не обръща внимание на думите на Мадок Барон Лойд, казваше тя, нямало да забележи истината, дори и да е стъпил върху нея.

— Е, какво казваше тя? — настоя Уилис.

Въпреки че й костваше огромни усилия, Кийли го погледна в очите.

— Негова Светлост щеше да спомене за това.

Уилис се засмя, от което по гърба й полазиха тръпки.

— Наистина ли допускате, че херцог Лъдлоу ще лиши от наследство единствения си син? Не мисля така, съкровище.

— Думите не значат нищо — рече Кийли. — Не вярвам на лъжите ви.

— Вярвайте, в каквото си искате — рече Уилис и бръкна в джоба си. Той извади от там пожълтял пергамент и го размаха във въздуха. — Ето доказателството.

Кийли зяпна пергамента и прехапа долната си устна. Възможно ли беше да е вярно? Нима родителите й я бяха оставили в заблуда?

— Може ли да го видя? — попита тя.

Уилис й го подаде.

С треперещи пръсти Кийли разгърна пергамента и се приближи до камината, за да може да прочете написаното. След миг очите й се напълниха със сълзи.

Тя беше законна дъщеря на Робърт Талбот. Тя имаше дом. След това видя лицето на Хенри. Сега обичният й брат трябваше да поеме върху раменете си това бреме. Цял живот бе живяла с позора на незаконния си произход, но никога не би се избавила от него за сметка на брат си.

Кийли знаеше какво трябва да стори. Тя светкавично хвърли пергамента в пламъците, при което изгори пръстите си.

— Не! — извика Уилис и се хвърли към нея, за да я спре.

Твърде късно. Мечтите му за богатство се превръщаха в пепел. Кийли притисна изгорената ръка към гърдите си и се спусна към отворения прозорец.

— Помощ, помогнете ми! — с всички сили завика тя.

Уилис бе само на крачка зад нея и сега силно я удари. След това я сграбчи за ръката и я разтърси.

— Бебето ми — извика Кийли.

Ругаейки гневно, Уилис я отблъсна от себе си. Кийли падна на колене. Закрила корема си с изгорената ръка, с другата тя се държеше за перваза на прозореца.

— Това не променя нищо — изръмжа Уилис, пронизвайки я с поглед. — Ричард е мъртъв или скоро ще бъде. Веднага щом се оженим, ще предявите претенции да бъде признат законният ви произход и херцогът няма да може да ви откаже.

Уилис коленичи до нея. Стисна я за врата и обърна лицето й към себе си.

— Ще правите онова, което ви казвам, или кутрето, което носите в утробата си, ще послужи за храна на червеите. Ясно ли се изразих? Отговорете!

Кийли кимна, неспособна да издаде нито звук. Уилис я пусна и се изправи. Настойчиво се взря в нея и след цяла вечност напусна стаята, заключвайки вратата след себе си.

— Майко, помогни ми! — простена Кийли и докосна медальона си.

При вида на изгорените си пръсти усети, че й се повдига. Бавно се овладя и успя да се добере до креслото пред камината.

Пулсиращите й пръсти я боляха по-малко от сърцето, което заплашваше да се пръсне. Дали мъжът й щеше да загине? Щеше ли да бъде съсипан животът на брат й? Без нейна помощ плановете на барона бяха се превърнали в пепел, подобно на пожълтелия пергамент. Ако сложеше край на живота си, пред брат й щеше да се открие бъдеще, а Ричард щеше да си намери жена, която да му подхожда повече.

Но тя не можеше да го стори. Да скочи от прозореца, би значело да убие и невинното си дете.

Тогава й хрумна обещанието на богинята:

„За един ден, когато синята луна изгрее на небето. Завинаги, когато влюбените прескачат огъня.“

Червенокосият калайджия от видението й щеше да убие черния дракон…

 

 

Западно от Смит Хаус, между къщата и околните гори растеше запуснат жив плет. Зад него се бяха скрил и три силуета и гледаха към прозореца на първия етаж, където баронът държеше Кийли.

— Той я удари! — прошепна Хенри и подскочи.

Два чифта силни ръце веднага го дръпнаха на земята.

— Искаш да умреш ли? — гневно изфуча Одо насреща му.

— Никой не може да удря безнаказано сестра ми — заяви Хенри с подобаващата на един подрастващ маркиз раздразнителност.

— Баронът я удари и трябва да умре — съгласи се с момчето Хю. — Видях го с очите си.

— И аз го видях, да не съм сляп? — тросна му се Одо и протегна ръка над младия маркиз, за да плесне брат си зад врата. — Смит ще си плати, задето вдигна ръка срещу малкото ни момиченце, но не бива да прибързваме. Трябва най-напред да я измъкнем оттам.

— Как ще го сторим? — попита Хенри.

— Господине, вие скоро ще се превърнете в герой — обясни му Одо. — Хю ще се качи на раменете ми, а вие ще се изкатерите по него, ще се доберете до покрива и…

— Невъзможно — прекъсна го Хенри. — Не мога да стигна толкова високо.

— Тогава Хю ще те тласне. Ще те уловим, ако изгубиш равновесие, нали така, братко?

Хю кимна.

— Вържи въжето около най-близкия до прозореца комин. Стегни възела колкото можеш по-здраво. След това се спусни към прозореца й — нареди на момчето Одо. — Ние ще я поемем и ще си плюем на петите, без баронът изобщо да забележи.

Хенри хвърли поглед към къщата и се усмихна:

— Съгласен.

— Когато проникнеш вътре, в никакъв случай не бива да я плашиш — добави Одо.

— Иначе ще извика — предупреди го Хю.

 

 

В това време Кийли седеше в креслото пред горящата камина. Изгорените пръсти и грижите й дойдоха в повече и по страните й рукнаха сълзи, а стомахът й се разбунтува. За да се успокои, Кийли затвори очи и се опита да си мисли за нещо хубаво. За любимите си гори в пролетна премяна, за раждането на дъщеря си, за неотразимата усмивка на Ричард.

Неочаквано някой я сграбчи отзад и запуши устата й с ръка.

— Аз съм, Хенри — прошепна познат глас.

Когато Кийли се съвзе от уплахата, Хенри я пусна.

Кийли скочи и се обърна.

— Слава на богинята — извика тя. — Как се добра дотук?

— На крилете на братската обич — дяволито се усмихна момчето.

Кийли повдигна вежда.

— Одо и Хю ни чакат долу — обясни Хенри и посочи отворения прозорец.

Кийли проследи погледа му и видя въжето, което се люлееше пред прозореца.

— Сигурно ли е?

— Знаеш ли, сестричке, сигурността е относително нещо — отвърна Хенри. — Или предпочиташ компанията на барона?

— Не. — Кийли вдигна поглед към вързопа си и се спусна към прозореца.

Хенри посегна за въжето.

— Почакай. — Младата жена вдигна глава като надушила опасност кошута.

По коридора се приближаваха стъпки.

— Под леглото — прошепна Кийли и затвори капаците, за да скрие въжето.

Докато брат й изпълзяваше под леглото, тя се добра на пръсти до креслото пред камината. Сърцето й блъскаше до пръсване, но тя се насили да изглежда спокойна. Когато ключът се превъртя в ключалката, Кийли с огромни усилия на волята се сдържа да не погледне към леглото, под което се бе скрил брат й. Кийли се разтрепери и стомахът й отново се разбунтува.

Вратата бавно се отвори. На прага с купа с вода в ръце се появи баронът.

Уилис постави купата на масата и нареди на Кийли:

— Потопете пръстите си тук.

Кийли потопи ръката си във водата. Постепенно пулсиращата болка я поотпусна. Изпод дългите си мигли Кийли хвърли поглед към пазача си.

Уилис сложи парче сирене върху филия хляб и й ги подаде.

— Изяжте това, иначе ще ви накарам насила.

Кийли направи каквото й бе наредил. Баронът взе дланта й и прегледа пръстите.

— Дръжте ръката си вдигната — заповяда й той и започна да превързва изгарянията й с ленената превръзка, която бе преметнат на лявата си ръка.

— Защо правите това? — попита Кийли, сякаш надявайки се, че съвестта му е в състояние да го спаси. В края на краищата този човек беше пред прага на смъртта и ако не се покаеше, злодеянията му щяха да го отведат в ада.

— Няма да струвате и пукната пара, ако се разболеете и умрете — студено й обясни Уилис, преди да напусне стаята и да заключи след себе си.

Кийли остана да седи безшумно в креслото, ослушвайки се за стъпките на барона, които се отдалечаваха по коридора. Накрая стана и изтича към прозореца.

Хенри изпълзя изпод леглото.

— Какво й е на ръката ти? — попита той, вперил очи в превръзката.

— Изгорих си пръстите.

— Как се случи?

— Държах ги в огъня.

— Но защо?

Кийли се закле никога да не разкрие истината на брат си и тъй като не й хрумваше никаква правдоподобна причина, отвърна на въпроса му с въпрос:

— Мислиш ли, че моментът е подходящ за дълги обяснения? — рече тя. — Нямаше ли намерение да ме спасяваш? Ако е така, трябва да побързаме, защото баронът може да се върне всеки момент.

Хенри й хвърли снизходителен поглед, преди да отвори капаците на прозорците.

— Дай ми чантата си — предложи й той. — Аз ще я нося.

Кийли му я подаде. След това се поколеба. Очевидно ужасно се боеше.

— Същото е както тогава, когато скочи от дървото в градината на графа — опита се да й вдъхне кураж Хенри и й подаде въжето. — Дръж го здраво и се подпирай с крака на стената, за да не изгубиш равновесие. Каквото и да стане, не викай. Одо и Хю ще те хванат.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отвърна Кийли.

Хенри й помогна да се качи на перваза и я задържа, докато застане в удобно положение, за да се спусне по въжето. Едва не се разсмя на отчаяното изражение, което придоби лицето й, докато бавно се спускаше по въжето към очакващите я с протегнати ръце Одо и Хю. След това я последва.

— Наред ли е всичко, малката ми? — прошепна Одо и я взе в обятията си.

Кийли кимна, а след това прегърна Хю и Хенри.

По възможно най-безшумния начин четиримата изчезнаха в гората, която започваше зад къщата и им предлагаше закрила от любопитни погледи. Под дърветата чакаха три коня.

— Кийли може да язди с мен — каза Хю.

— Не, аз ще взема момичето — възрази на брат си Одо.

— Кийли ми е сестра — напомни им Хенри.

— Тя ти е само половин сестра — възрази Хю, — но наша цяла братовчедка.

Брадичката на Кийли увисна. Този уелски великан наистина бе невероятно тъп. Одо плесна брат си зад врата.

Кийли вече беше неспособна да язди дълго. Бременността и изгорените й пръсти правеха бързото бягство невъзможно. Виеше и се свят. Младата жена падна на колене, а спасителите й коленичиха до нея и започнаха да я утешават.

— Ездата до Лондон ще убие бебето ми — обясни Кийли с мокри от сълзи очи. — Скрийте ме някъде, а вие се върнете и измийте позора от името на мъжа ми.

— Ще те откараме у дома при Рис — обяви Одо.

— Мъжът ми…

— … ще ни откъсне главите, ако ти се случи нещо — прекъсна я Хю.

— Двамата с Хю ще тръгнем за Лондон веднага щом се убедим, че си в безопасност в Уелс — обеща Одо.

— Ако остана с теб в Уелс — предложи Хенри, — брат ти може да ме вземе като заложник, докато кралица Елизабет освободи Ричард. — Това беше най-вълнуващото приключение в младия му живот. Перспективата да се върне при отегчителните си учители в замъка Лъдлоу го плашеше повече от Уилис Смит.

Кийли кимна и понечи да стане, но коленете й омекнаха, тя се олюля и припадна.

Одо я улови, преди да падне на земята, и я вдигна на ръце като бебе.

— Тя ще язди с мен — обясни той.

— Дали Кийли и бебето ще издържат пътуването? — попита Хенри.

Одо кимна.

— Вълнението й е отнело силите — рече Хю. — Като си почине, бързо ще се възстанови.

Тримата се метнаха на конете и препуснаха на запад, към Уелс. Хю и Хенри яздеха от двете страни на Одо. В случай че ги нападнеха разбойници, трябваше първо да се справят с тях, преди да сторят нещо на Кийли.

— Щом отведем момичето на сигурно място, на път за Лондон ще спрем тук и ще видим сметката на барона, задето посмя да вдигне ръка срещу нея — обърна се Одо към брат си.

— Звучи разумно — отвърна Хю.

— Братко, ти не би разпознал кое е разумно, дори и то да те ухапе по задника.

— Разбира се, че не — рече Хю. — Там нямам очи.

Хенри прехапа устни, за да не избухне в смях.

— Никога не съм бил в Уелс.

— Това е — все едно си попаднал на небето — обясни му Хю.

Одо изгледа лукаво не особено впечатления маркиз.

— В Уелс живеят най-хубавите момичета отсам рая — увери го той.

— Да — рече Хю и намигна на брат си. — И тези дами обичат героите.

Хенри мислено потри ръце и се намести на седлото. Едва успяваше да сдържи нетърпението си.

— По-добре си изтрий лигите — подразни го Одо, при което двамата братя избухнаха в смях.

 

 

— Тук е. — Ричард спря коня си и посочи двуетажната каменна сграда в далечината.

Графът, херцогът и пажът на кралицата спряха в края на гората и впериха поглед в Смит Хаус. Сградата изглеждаше идилично — истински символ на обеднялата аристокрация. Залязващото слънце хвърляше нежни отблясъци върху фасадата на къщата, сякаш небесни ангели свиреха на арфа от светлина. Наоколо цареше ведро пролетно настроение, но тримата мъже чувстваха заплахата, висяща във въздуха.

— Каква идилична картина — забеляза херцогът.

— Да, на никой не би му хрумнало, че вътре живее самият дявол — добави Роджър.

Вместо да препусне към къщата, както му се искаше, Ричард бавно подкара коня си напред. Херцог Лъдлоу и пажът на кралицата го следваха плътно по петите. Тримата спряха конете си от източната страна на къщата до живия плет и скочиха на земята.

Ричард извади меча си и ги поведе покрай къщата към предната част.

— Чакай отвън — заповяда той на момчето.

Роджър понечи да се възпротиви, но буреносният израз на графа го накара да размисли.

— Ще те извикам, в случай че имам нужда от теб — добави Ричард. След това, за да не нарани гордостта на момчето, рече: — Извади шпагата си и бъди готов.

Роджър кимна със сериозно изражение. Доверието на графа го ласкаеше.

С меч в ръка, Ричард пристъпи към вратата. Той можеше просто да протегне ръка и да я отвори, но тъй като знаеше, че момчето го наблюдава, я отвори с ритник.

— Кой е там? — извика някой.

Ричард тръгна в посоката, от която бе долетял гласът на барона. Херцогът го следваше по петите. Двамата мъже спряха пред залата.

Уилис седеше в едно кресло пред камината. Когато двамата влязоха, той се надигна изненадан.

— Ричард, ти ли си това? — поздрави Уилис и направи опит да се усмихне. — Как успя да се измъкнеш от Тауър?

На лицето на Ричард бе изписано презрение и погнуса. Той се взря в очите на барона, а след това извика с всичка сила:

— Кийли!

Никакъв отговор.

— Сам съм — обясни Уилис и го погледна полусмутено-полуобъркано.

— Може да я е затворил някъде — подхвърли херцогът. — Ще видя в спалните. — След тези думи бащата се втурна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала за едно.

— Какво означава това? — попита Уилис и пристъпи към графа.

Ричард вдигна предупредително меча си.

— Остани на място.

Усмивката на Уилис замръзна. Той спря и помирително вдигна ръце.

— Няма я — извика херцогът след малко, слизайки по стълбите. Ричард прониза някогашния си приятел със смразяващ поглед.

— Да не би жена ти да те е напуснала? — попита Уилис, давайки си вид, че не знае за какво става дума. — Нали не си мислиш, че тя и аз…

— Играта свърши — прекъсна го Ричард с глас, който издаваше смъртна заплаха.

Пажът на кралицата се втурна в къщата с извадена шпага. Момчето изглеждаше готово да влезе в битка със самия дявол.

— Познаваш ли го? — попита Ричард, без нито за секунда да изпуска барона от поглед.

Уилис се втренчи в Роджър, без на лицето му да трепне нито мускул.

— Ти си убил Джейн и си оставил кинжала ми до тялото й — обясни Ричард.

— След това сте се опитали да удушите Моргана — добави херцогът.

— Но и госпожицата, и аз оцеляхме — намеси се Роджър. — Време е да платите за престъпленията си.

Ако погледите можеха да убиват, Роджър би издъхнал на място.

— Трябваше да си направя труда да те накарам да замлъкнеш завинаги — изсъска Уилис.

— Къде е жена ми? — попита Ричард.

— Проклетата уелска глупачка е избягала — с огорчение отвърна Уилис. — Ако ще ме арестувате, дайте ми пет минути да си приготвя багажа.

Ричард повдигна вежда.

— Не съм дошъл да те арестувам, Уилис. — Баронът го погледна слисано и се усмихна. — Ще те убия — обясни му Ричард.

Усмивката на Уилис замръзна. Ричард хвърли поглед към момчето.

— Роджър, излез!

— За да пропусна най-вълнуващата част?

— Казах върви!

Роджър се обърна с нежелание и излезе. Херцогът стоеше на входа на залата.

— Защо го направи? — попита Ричард.

— Заради пари, разбира се.

— Потаен кучи син!

— На хора като теб, на които никога не им е липсвало нищо, им е лесно — с обвинителен тон отвърна Уилис.

— На теб също не ти е липсвало нищо — каза Ричард. — Къде е брачното свидетелство на Лъдлоу?

— Изгоря.

— Лъжец.

— Коварната кучка, за която си се оженил, го хвърли в огъня — обясни Уилис.

— Нали не си въобразяваш, че ще ти повярвам? Съпругата ми е унищожила свидетелството за законния си произход?

— Това е самата истина. И тъй като документът е унищожен, няма нужда да си проливаме кръвта един другиму.

— Има още някои дреболии, които трябва да се изяснят — отвличане, убийство… Пропуснах ли нещо? — саркастично попита Ричард. — Не те ли предупредих да стоиш далече от жена ми? Удари последният ти час, бароне. Помоли се за мир на душата си.

— Ще убиеш невъоръжен човек?

— Извади меча си, бароне.

След миг двамата кръстосаха оръжия. Те се нападаха един друг и парираха ударите на противника, но никой не успяваше да спечели надмощие. Баронът бе по-едър и по-силен, но Ричард притежаваше ловкостта на хищник. За минути залата се превърна в бойно поле от обърнати маси и изпочупени столове.

За момент Уилис се разсея и настъпи някакъв съборен на земята стол. Той залитна и изпусна меча си. Ричард насочи своето острие към падналия на земята мъж, но баронът се претърколи надясно, скочи на крака и извади кинжала си.

Ричард направи същото и хвърли меча настрана.

— Интересна изработка — забеляза Уилис, когато двамата започнаха да се дебнат.

— Шотландски кинжал, подарък от зет ми — отвърна Ричард с хладна усмивка.

— Смъртта от острието на кинжал е толкова интимна — забеляза Уилис. — Подобаващ край на едно приятелство.

В същия миг Уилис пристъпи към графа и остави върху бузата му кървава следа. Първата кръв беше пролята. Уилис светкавично отскочи назад, за да се предпази от ответен удар.

Отново и отново двамата мъже се нахвърляха един срещу друг и се разделяха. Само откъслечните им стонове и звънът на остриетата нарушаваха зловещата тишина в залата.

Уилис жадуваше за още кръв и умишлено се приближи към противника си. Ричард се опита да го прониже, но не успя, а баронът светкавично отскочи назад.

Ричард го нападна отново. Уилис само това и чакаше. Той му подложи крак и Ричард полетя към пода. След миг баронът беше върху него. Смъртоносното му острие заплашително надвисна над гърлото на графа, който обаче успя да сграбчи китката на противника си и да я задържи на безопасно разстояние.

Ричард се бореше с всички сили. Той ритна барона с коляно между бедрата.

Уилис простена и политна назад. Острието на графа проблесна и потъна в гърдите му. Ричард ловко скочи на крака, за да може да отблъсне ответен удар, но това се оказа излишно.

Графът коленичи до мъртвия си приятел и внимателно склопи очите му.

— Мир на душата ти — промълви той.

Една силна ръка стисна рамото му.

Ричард погледна тъста си с влажни от сълзи очи и обясни:

— Обичах го като брат.

— Познавам болката от това, да те предаде приятел — отвърна Робърт Талбот. — Само времето е в състояние да я излекува.

— Чухте ли какво каза за брачното свидетелство? — попита Ричард и изтри с ръкав очите и кървавата си буза.

Херцогът кимна.

Бавно и с мъка Ричард се изправи и се огледа из залата.

— Кийли! — извика той с глас, който издаваше отчаянието му. — Къде си?

— Ще я открием — обеща херцогът и утешително сложи ръка на рамото му.

— Господа, госпожица Кийли не е избягала сама! — извика втурналият се в залата Роджър. — Някой й е помогнал! На западната стена на къщата виси въже.

— Одо и Хю? — Ричард погледна въпросително тъста си.

Херцогът кимна.

— Изглежда Хенри също е бил с тях.

— Ако сега се върна в Лондон, Дъдли ще ме изпрати на ешафода — рече Ричард.

— Тогава да останем тук — отвърна херцогът. — Чеси ще ни съобщи, когато Кийли се върне в Девъро Хаус.

— Какво ще правим сега? — попита жадният за още приключения Роджър.

— Можеш ли да шиеш? — попита го херцогът.

— Да шия? — удивен извика Роджър. — Шиенето е женска работа.

— Да, но на бойното поле няма жени, които да кърпят мъжете си — обясни херцогът.

— Не бях се сетил за това.

Херцогът кимна мъдро.

— Като начало ми потърси игла и конец, с които да зашия бузата на Девъро. След това ще погребем барон Смит.

— А после? — попита Роджър, очакващ да чуе нещо вълнуващо.

— После ще си сготвим нещо за вечеря и ще направим онова, което правят войниците между битките — отвърна Ричард.

— И какво е то?

Ричард му намигна.

— Ще чакаме.