Метаданни
Данни
- Серия
- Джейк Бриганс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Time To Kill, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Божидар Стойков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 80 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Джон Гришам. Време да убиваш
Издателство „Обсидиан“, София, 1996
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-06-8
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от V79)
Статия
По-долу е показана статията за Време да убиваш от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Време да убиваш | |
A Time to Kill | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Време да убиваш“ (на английски: A Time to Kill) е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.
Сюжет
В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.
Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.
По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.
В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.
В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.
Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите.
9
Във вторник сутринта след убийствата Дел Пъркинс сервираше повече кафе и овесена каша от обикновено. Всички постоянни клиенти, а и някои случайни се бяха събрали, за да прочетат във вестниците и да побъбрят за убийствата, които бяха станали на по-малко от стотина метра от прага на Кафето. Кръчмата на Клод и Чайната също се напълниха по-рано от обикновено. Снимката на Джейк изпълваше цялата първа страница на вестника от Тюпълоу, а вестниците от Мемфис и Джаксън публикуваха на първите си страници снимки на Коб и Уилард — преди изстрелите и след това, когато труповете им бяха натоварени в линейките. Липсваха снимки на Карл Лий. И трите вестника предлагаха подробни описания на случилото се в Клантън през изминалите шест Дни.
В града се ширеше убеждението, че Карл Лий е извършил убийствата, но плъзнаха и слухове за още убийци, които попаднаха на толкова благодатна почва, че на една маса в Кафето се кълняха как били видели цяла банда подивели негри да се хвърлят в атака. Тъй или иначе, полицаите, които идваха в Кафето, не позволиха мълвата да се развихри. Помощник-шерифът Луни бе от редовните клиенти и всички бяха загрижени за раната му, която се оказа по-сериозна, отколкото се смяташе в началото. Той остана в болницата и назова убиеца като брата на Лестър Хейли.
Джейк влезе в шест часа и седна на по-предните маси с някакви фермери. Кимна на Пратър и другия полицай, но те се направиха, че не го забелязват. Всичко ще бъде наред, щом Луни излезе от болницата, помисли си. Подхвърлиха му нещо за снимката на първа страница, но никой не го попита за новия му клиент и убийствата. Усети известна хладина у неколцина от редовните клиенти. Закуси набързо и си тръгна.
В девет позвъни Етъл. На телефона бил Булард.
— Здравейте, господин съдия. Как сте?
— Ужасно. Ти ли ще защищаваш Карл Лий Хейли?
— Да, сър.
— Кога искаш да бъде предварителното разглеждане?
— Защо питате мен, господин съдия?
— Уместен въпрос. Виж какво, погребенията са утре сутринта по някое време и си мисля, че ще е по-добре да изчакаме, докато заровят ония мизерници, а?
— Да, сър, добра идея.
— Какво ще кажеш за утре следобед в два?
— Чудесно.
Булард се поколеба.
— Джейк, не мислиш ли, че е по-добре да се откажеш от предварителното разглеждане и да ме оставиш да препратя делото направо за процес?
— Господин съдия, знаете много добре, че никога не се отказвам от предварително заседание.
— Да, знам. Просто реших да те помоля за услуга. Няма да водя този процес и не изпитвам никакво желание дори да се докосвам до него. До утре.
След час Етъл отново гракна по вътрешния телефон:
— Мистър Бриганс, няколко репортери искат да се срещнат с вас.
Джейк изпадна във възторг:
— Откъде са?
— Мисля, че са от Мемфис и Джаксън.
— Заведи ги в приемната. Идвам веднага.
Затегна вратовръзка, приглади коса и погледна към улицата долу за телевизионни коли. Реши да ги накара да почакат и след няколко безсмислени телефонни разговора слезе по стълбите, мина покрай Етъл, без да я удостои с поглед, и влезе в приемната. Помолиха го да седне начело на дългата маса заради светлината. Джейк отказа — той трябвало да реши къде да застане — и седна така, че зад гърба му да се виждат лавиците дебели и скъпи юридически томове.
Наредиха микрофоните пред него, нагласиха прожекторите на камерите и накрая една приятна дама от Мемфис с яркооранжев грим прочисти гърло и запита:
— Мистър Бриганс, вие сте адвокат на Карл Лий Хейли, нали?
— Да.
— А той е обвинен в убийството на Били Рей Коб и Пийт Уилард.
— Точно така.
— А Коб и Уилард бяха обвинени в изнасилване на дъщерята на мистър Хейли, така ли?
— Така.
— Мистър Хейли отрича ли да е убивал Коб и Уилард?
— Той не се признава за виновен по обвиненията.
— Ще бъде ли обвинен за раняването на помощник-шерифа Луни?
— Да. Очаква трето обвинение за телесна повреда на служебно лице.
— Смятате ли да изградите позицията на защитата върху тезата за умопомрачението?
— Нямам намерение да обсъждам тезата на защитата засега, тъй като той не е подведен под отговорност.
— Искате да кажете, че съществува възможност да не бъде подведен под отговорност?
Захапаха голяма въдица, Джейк чакаше въпроса с нетърпение. Или ще подведат Карл Лий под отговорност, или не, но съдебните заседатели няма да бъдат подбрани, докато не се събере Областният съд в понеделник, двайсет и седми май. Така че бъдещите членове на разширения съдебен състав сега се разхождат по улиците на Клантън, въртят търговия в магазините си, работят във фабриките, чистят къщите си, четат вестници, гледат телевизия и обсъждат дали Карл Лий трябва да бъде подведен под отговорност, или не.
— Да, мисля, че съществува възможност да не бъде подведен. Зависи от съдебните заседатели или по-скоро ще зависи от тях след предварителното разглеждане.
— Кога ще бъде то?
— Утре. В два следобед.
— Предполагате, че съдията Булард ще го препрати на съдебните заседатели.
— Твърде надеждно предположение — отвърна Джейк, уверен, че Булард ще се разтрепери от този отговор.
— Кога ще се съберат съдебните заседатели?
— Новият разширен състав ще положи клетва в понеделник сутринта. Така че може да разгледа делото в понеделник следобед.
— Кога очаквате процеса?
— Ако предположим, че го подведат под отговорност, вероятно ще се състои в края на лятото или в началото на есента.
— От кой съд ще се гледа?
— От Районния.
— Кой ще бъде съдията?
— Почитаемият Омар Нуз.
— Той откъде е?
— От Честър, Мисисипи. Окръг Ван Бурен.
— Искате да кажете, че делото ще се гледа тук, в Клантън?
— Да, освен ако го предадат за разглеждане в друг окръг.
— Вие ще настоявате ли за подобна промяна?
— Много уместен въпрос, но аз не съм готов да отговоря засега. Малко е рано да се говори за стратегията на защитата.
— По какви причини бихте решили да поискате гледане на делото в друг окръг?
За да намеря по-черен от моя, помисли си Джейк. Отговори замислено:
— Обичайните мотиви. Предварително разгласяване и тъй нататък.
— Кой взема решение да се смени мястото на процеса?
— Съдията Нуз. Решението е единствено от негова компетенция.
— Определена ли е вече гаранцията?
— Не, и вероятно няма да бъде, докато не се формулира самото обвинение. В този момент той има право да бъде пуснат под разумна гаранция, но обичайната практика в нашия окръг не допуска освобождаване под гаранция при дела за убийство до момента на предявяване на обвинението в Районния съд. Тогава гаранцията ще бъде определена от съдията Нуз.
— Какво можете да ни кажете за мистър Хейли?
Джейк се отпусна и се замисли, а камерите продължаваха да снимат. Втора златна възможност да посее семе.
— Той е на трийсет и седем години. Женен е от двайсет години. Има четири деца — три момчета и момиченце. Добър човек, никога не е бил съден. Никога не се е забърквал в нищо. Има орден от войната във Виетнам. Работи по петдесет часа седмично в хартиената фабрика в Коулман. Плаща си данъците и притежава малко земя. Всяка събота ходи със семейството си на църква. Занимава се със собствените си дела и иска да живее на спокойствие.
— Ще ни позволите ли да му зададем няколко въпроса?
— Не, разбира се.
— Не съдиха ли брат му за убийство преди няколко години?
— Съдиха го, но беше оправдан.
— Вие ли му бяхте адвокат?
— Аз.
— Били сте защитник в няколко дела за убийство в окръг Форд, нали?
— В три.
— В колко от тях обвиняемите бяха оправдани?
— И в трите — провлече отговора си той.
— Съдът в Мисисипи има право на няколко варианта, нали?
— Точно така. При обвинение в убийство съдът може да реши, че подсъдимият е виновен за непредумишлено убийство, което води до двайсет години затвор, или за углавно престъпление, което води до доживотна присъда или смърт — както постановят съдебните заседатели. Но те могат и да решат, че подсъдимият е невинен. — Джейк се усмихна на камерите. — Повтарям отново, в случай че той бъде подведен под отговорност.
— Как е дъщерята на Хейли?
— У дома си е. Върна се вкъщи в неделя. Да се надяваме, че е добре.
Репортерите се спогледаха, умувайки за още въпроси. Джейк знаеше, че сега настъпва опасният момент, когато изчерпват въпросите си и започват гадните засечки.
Той се изправи и закопча сакото си.
— Така. Благодаря ви, че се отбихте, дами и господа. Обикновено съм на разположение за вас, само ме предупредете малко по-отрано и с удоволствие пак ще си поприказваме.
Те му благодариха и си тръгнаха.
В десет часа в сряда сутринта, без много шум, след двоен ритуал в погребалния дом, заровиха мъртъвците. Наскоро ръкоположеният пастор отчаяно се стараеше да намери утешителни слова за рехавата група и за двата затворени ковчега. Опелото бе кратко и мина почти без сълзи.
Пикапите и калните шевролети бавно поеха след катафалката, процесията напусна града и запъпли през полето. Спряха зад малка черква. Положиха телата за вечен покой в двата края на тясното буренясало гробище. След още няколко слова за утеха дошлите се разпръснаха.
Родителите на Коб се бяха развели още когато беше малък и баща му пристигна за погребението от Бърмингам. След ритуала изчезна. Мисис Коб живееше в малка, чиста дървена къщичка близо до селището Лейк Вилидж, на десет мили южно от Клантън. Другите й двама синове, техните братовчеди и приятели се събраха под един дъб зад черквата, докато жените се суетяха около майката. Подели отново негърската тема, мъжете дъвчеха тютюн, пиеха уиски и си припомняха минали времена, когато черните си знаеха мястото. Днес правителството и съдилищата направо ги глезеха и покровителстваха. А белите бяха с вързани ръце. Един братовчед имал приятел или познат, който навремето бил активен член на Клана — можел да му се обади. Дълги години, чак до смъртта си, дядото на Коб бил в Клана, обясни братовчедът, и когато двамата с Били Рей били деца, старецът им разказвал как бесели негри в окръзите Форд и Тайлър. И сега техен дълг било да направят същото, което черният бил направил. Но нямало доброволци. Може би Кланът ще прояви интерес. Главатарите са някъде на юг, до Джаксън, край окръг Нетълс, и възложиха на братовчеда да се свърже с тях.
Жените приготвиха обяд. Мъжете ядоха в мълчание, после се преместиха отново на сянка и продължиха с уискито. Някой спомена, че делото на черния е в два следобед, и те се качиха на колите и поеха към Клантън.
Преди убийствата имаше един Клантън, след убийствата — друг и щяха да минат месеци, преди двата да започнат да си приличат. Едно трагично, кърваво събитие, продължило по-малко от петнайсет секунди, превърна тихия южен градец с осем хиляди жители в стълпотворение на журналисти, репортери, снимачни екипи и фотографи от околните градове и от националните медии. Оператори и телевизионни репортери се тълпяха по уличките около площада и за стотен път питаха всеки срещнат какво мисли за историята с Хейли и как би гласувал, ако е сред съдебните заседатели. Хората не бяха единодушни в присъдата си. Телевизионни коли с ярки отличителни знаци обикаляха безспир площада и улиците на лов за новини, мнения и интервюта. В началото Ози бе най-предпочитаният. Интервюираха го по пет-шест пъти в деня след убийствата, но после той се захвана с другите си работи и прехвърли интервютата на Мос Джуниър, който обичаше да плямпа пред пресата. Можеше да отговори на двайсет въпроса, без да съобщи нищо ново. Пък и лъжеше наляво-надясно, а невежите пришълци изобщо не успяваха да се ориентират кое е истина, кое — не.
— Сър, има ли някакви улики, че са стреляли повече хора?
— Да.
— Наистина! Кой?
— Имаме доказателства, че убийствата са ръководени и финансирани от един клон на Черните пантери — отговори Мос Джуниър с безизразно лице.
Половината репортери изгубиха дар-слово и се облещиха, другата половина си повтаряха беззвучно думите му и бясно записваха.
Булард не напускаше канцеларията си и не говореше по телефона. Обади се отново на Джейк и го помоли да се откаже от предварителното заседание на съда. Джейк отхвърли искането. Репортери причакваха Булард пред канцеларията му на първия етаж, но зад заключената врата той бе извън всякаква опасност. Имаше си водката.
Искаха да заснемат траурния ритуал. Братята на Коб се съгласиха, но срещу заплащане, обаче мисис Уилард отказа. Репортерите се събраха пред погребалния дом и заснеха това, което бе възможно. Сетне последваха процесията до гробището, а след това сподириха опечалените до дома на мисис Коб, където Фреди, най-големият, ги наруга и ги изгони.
В сряда в Кафето цареше пълно мълчание. Редовните посетители, в това число и Джейк, наблюдаваха непознатите, нахлули в тяхното убежище. Повечето бяха брадати, говореха с особен акцент и не си поръчваха овесена каша.
— Вие не сте ли адвокатът на мистър Хейли? — викна един от другата страна на заведението.
Джейк съсредоточено мажеше препечената си филийка и не отговори.
— Вие сте, нали?
— И аз да съм, какво от това? — контрира го Джейк.
— Той ще се признае ли за виновен?
— Сега закусвам.
— Ще се признае ли?
— Няма да коментирам.
— Защо?
— Не коментирам по време на закуска, ясно ли е?
— Мога ли да говоря с вас след това?
— Да, запишете си час при секретарката ми. Давам изявления срещу шейсет долара на час.
Редовните посетители се засмяха, но чужденците не се предаваха.
Джейк се съгласи на едно безплатно интервю за мемфиския вестник „Сряда“, после се барикадира в „бункера“ и започна да се готви за предварителното разглеждане. По обяд посети прочутия си клиент. Карл Лий бе отпочинал и спокоен. От килията си той можеше да наблюдава суетнята на репортерите по паркинга.
— Как е в ареста? — попита Джейк.
— Не е зле. Храната си я бива. Ядем с Ози в неговата канцелария.
— Какво?
— Абе, ядем там нещо. Хвърляме и по едни карти.
— Шегуваш се, Карл Лий.
— Няма майтап. Гледам и телевизия. Видях те снощи по новините. Изглеждаше страхотно. Ще те направя известен, нали, Джейк?
Джейк не отговори.
— Кога ще ме покажат и мен по телевизията? Тъй де, аз свърших убийството, а пък вие с Ози се прочухте на мой гръб. — Клиентът се хилеше, но адвокатът остана сериозен.
— Днес, след около час.
— Чух, че ще ходим в съда. Какво ще има там?
— Предварително разглеждане. Не е важна процедура, поне в повечето случаи. Този път обаче ще е по-различна заради камерите.
— Аз какво трябва да говоря?
— Нито дума! На никого! Няма да си отваряш устата! Нито пред съдията, нито пред прокурора, нито пред журналистите, пред никого. Само ще слушаме. Ще слушаме прокурора и ще видим накъде ще поведе работата. Предполагам, че имат очевидец за станалото и той вероятно ще даде показания. И Ози ще даде показания, ще разкаже на съдията за автомата, за отпечатъците от пръсти, за Луни…
— Как е Луни?
— Не знам. По-зле, отколкото мислеха.
— Много ми е мъчно, че го прострелях. Дори не забелязах, че е там.
— Смятат да те обвинят в нанасяне на телесна повреда на Луни. Това няма значение, предварителното разглеждане е една формалност. Целта е да се даде възможност на съдията да реши има ли улики да започне съдебно дело. Булард винаги намира, че има, тъй че разглеждането при него си е чиста формалност.
— Тогава защо ще се хабим?
— Имаме право да се откажем от тази процедура — отвърна Джейк, мислейки за камерите, които щеше да пропусне. — Но не ми се ще. Това е добра възможност да подразберем каква ще е стратегията на обвинението.
— Джейк, май се задава страшен процес, не е ли така?
— Според мене, да. Но засега ще мълчим и ще си отваряме ушите. Това ще е тактиката ни на предварителното разглеждане. Разбрахме ли се?
— Съгласен. Говорил ли си днес с Лестър и Гуен?
— Не, обадих им се в понеделник вечерта.
— Вчера идваха в канцеларията на Ози. Казаха, че днес ще са в съда.
— Днес целият град ще бъде в съда.
Джейк си тръгна. На паркинга подмина няколко репортери, които очакваха извеждането на Карл Лий. Отказа изявления и пред тях, и пред онези, които го чакаха край кантората му. Беше прекалено зает, за да отговаря на въпроси, но не отбягваше камерите. В един и половина отиде в съда и се пъхна в юридическата библиотека на третия етаж.
Ози, Мос Джуниър и помощник-шерифите наблюдаваха паркинга и ругаеха под нос тълпата репортери и оператори. Беше два без четвърт, време арестантът да се откара в съда.
— Същинско ято лешояди, които кръжат край шосето, та дано им падне някой умрял пес — рече Мос Джуниър, надничайки зад щорите.
— Най-противните нахалници, които съм виждал — добави Пратър. — С такива не се излиза наглава, докато не откопчат нещо. Сякаш цял град трябва само с тях да се занимава.
— А тук са само половината, другите висят пред съда.
Ози не обели дума. Един вестник го беше обвинил за убийствата, намеквайки, че охраната около съда била нарочно занемарена. До гуша му беше дошло от пресата. В сряда на два пъти нарежда да отстранят репортерите от района на полицията и затвора.
— Върти ми се една идея — каза той.
— Каква? — попита Мос Джуниър.
— Къртис Тод още ли е зад решетките?
— Да. Пускаме го другата седмица.
— Май ще свърши една услуга на Карл Лий.
— Накъде биеш?
— Ами той е черен горе-долу колкото Карл Лий и с подобен ръст и фигура, нали?
— Е, и какво от това? — попита Пратър.
Мос Джуниър се ухили и стрелна с очи Ози, който бе зареял поглед през прозореца.
— Ози, мисли му!
— Какво, бе? — попита Пратър.
— Тръгвайте. Изкарайте Карл Лий и Къртис Тод — нареждаше Ози. — Докарай ми колата отзад. Доведи Тод тук, за да му обясня някои неща.
Десет минути по-късно вратата на затвора се отвори и цял взвод полицаи изведоха затворника на тротоара. Двама вървяха отпред, двама отзад и по един от всяка страна на човека с дебели слънчеви очила и белезници, които не бяха заключени. Когато наближиха репортерите, камерите зажужаха. Заваляха въпроси:
— Господине, ще се признаете ли за виновен?
— Ще твърдите ли, че сте невинен?
— Какво ще заявите, господине?
— Мистър Хейли, ще твърдите ли, че сте изпаднали в умопомрачение?
Затворникът се усмихваше и бавно пристъпяше към очакващата го патрулна кола. Полицаите мрачно се усмихваха и не обръщаха внимание на тълпата. Фотографите се бутаха в усилията си да направят най-сполучливата снимка на най-прочутия престъпник в страната.
Внезапно, пред взора на цялата нация, заобиколен отвсякъде с полицаи и десетки оператори, които запечатваха всяко негово движение, затворникът се отскубна и побягна. Той прекоси паркинга, прескочи канавката, сви през шосето и се шмугна между дърветата, изчезвайки от погледите. Репортерите закрещяха, разпиляха се на всички страни, някои дори хукнаха след него. За всеобща почуда полицаите изтичаха назад към сградата и затръшнаха вратата, оставяйки лешоядите да кръжат объркано. Затворникът свали белезниците в гората и се запъти към къщи. Къртис Тод току-що бе освободен под клетва седмица по-рано.
Ози, Мос Джуниър и Карл Лий бързо излязоха през задния вход и по заобиколния път стигнаха до съда, където ги очакваха други полицаи, за да охраняват арестанта до съдебната зала.
— Колко черни са дошли? — кресна Булард на мистър Пейт.
— Цял митинг.
— Превъзходно! Цял митинг. Сигурно и белите расисти са толкова.
— Доста са.
— Пълна ли е залата?
— Претъпкана е.
— Боже господи! Но това е само едно предварително разглеждане! — изрева Булард и пресуши пълна чаша с водка.
Мистър Пейт му подаде нова.
— По-спокойно, господин съдия.
— Бриганс! За всичко е виновен той. Ако искаше, можеше да откаже предварителното. На всичко отгоре го помолих. Два пъти го помолих. Той знае, че ще го пратя на процес. Много добре знае. Всички адвокати го знаят. А сега ще подлудя всички негри, защото няма да го пусна от ареста, и всички бели расисти, защото няма да го екзекутирам още тук, в залата. Ще ми плати Бриганс за това. Тези номера ги разиграва само заради камерите. Мен обаче ще преизбират, не него, нали?
— Така е, господин съдия.
— Колко полицаи има отвън?
— Много. Шерифът е извикал и подкрепления. В безопасност сте.
— А пресата?
— Настанили са се на първите редове.
— Никакви камери!
— Никакви камери.
— Хейли тук ли е?
— Да, сър. В залата е, с Бриганс. Всички са готови, очакват само вас.
Негова светлост напълни една пластмасова чаша с чиста водка.
— Така, да вървим.
Точно както едно време, преди шейсетте години, съдебната зала бе разделена на бели и черни от двете страни на пътеката. Полицаите бяха изправени тържествено на пътеката покрай стените. Погледите им следяха най-вече една подпийнала групичка бели, заели два реда в предната част на залата. Двама от тях бяха разпознати като братя или братовчеди на покойния Били Рей Коб. Наблюдаваха ги много внимателно. Първият ред и отляво и отдясно беше зает от двайсетина журналисти. Някои си водеха бележки, а други скицираха подсъдимия, неговия адвокат, че даже и съдията.
— Тия ще изкарат кюнеца герой — изломоти един от белите достатъчно високо, за да го чуят репортерите.
Когато Булард се добра до мястото си, полицаите заключиха задната врата.
— Извикайте първия си свидетел — разпореди се съдията, обърнал поглед към Роки Чилдърс.
— Прокурорът призовава шериф Ози Уолс.
Шерифът се закле и зае мястото си. Отпусна се и започна своя дълъг разказ — описа сцената на убийството, труповете, раните, автомата, отпечатъците от пръсти по оръжието и отпечатъците на обвиняемия. Чилдърс представи писмена декларация, подписана от помощник-шериф Луни със свидетели шериф Уолс и Мос Джуниър. В нея се удостоверяваше, че Карл Лий е стрелял с автомата, после Ози удостовери подписа на Луни и прочете декларацията за протокола.
— Шерифе, има ли други очевидци? — попита Чилдърс вяло.
— Да, разсилният Мърфи.
— Как е първото му име?
— Никой не знае. Той си е просто Мърфи.
— Добре. Говорили ли сте с него?
— Не, но един мой служител е говорил.
— Кой е той?
— Казва се Рейди.
Рейди се закле и зае стола на свидетелите. Мистър Пейт донесе нова чаша студена вода на съдията. Джейк си водеше бележки. Не мислеше да призовава свидетели и предпочете да не разпитва шерифа. Когато свидетелите на прокурора се оплитаха в лъжите си на предварителното разглеждане, Джейк имаше навика да задава по някой и друг въпрос, най-вече за да изтъкне противоречията за протокола. И когато по-късно, в хода на процеса, лъжите отново започнеха, Джейк изваждаше на показ старите твърдения, за да обърка още повече лъжците. Но не и днес.
— Сър, имахте ли възможност да говорите с Мърфи? — попита Чилдърс.
— Кой Мърфи?
— Не знам — просто Мърфи, разсилният.
— А, с него ли? Да, сър.
— Добре. Какво ви каза той?
— За кое?
Чилдърс наведе глава. Рейди беше нов и не беше свидетелствал по-рано. Ози прецени, че трябва да се яви, за да се поупражни.
— За стрелбата! Разкажете ни какво ви каза той за стрелбата!
Джейк се изправи.
— Ваша светлост, възразявам. Зная, че на предварителното разглеждане са допустими показания, които са преразказ на чуто от очевидец, но този Мърфи е налице. Той работи тук, в съда. Защо да не даде лично показания?
— Защото заеква — отвърна Булард.
— Моля?
— Той заеква. Нямам намерение да го слушам как пелтечи половин час. Възражението се отхвърля. Продължавайте, мистър Чилдърс.
Джейк седна, недоумяващ. Булард пусна една усмивчица на мистър Пейт, който отиде за още студена вода.
— И тъй, мистър Рейди, какво ви разказа Мърфи за стрелбата?
— Трудно можеше да се разбере, тъй като той беше крайно възбуден, а когато изпадне в такова състояние, наистина заеква ужасно. Той винаги си заеква, но…
— Отговорете направо какво ви каза! — викна Булард.
— Добре. Каза, че видял как един чернокож стрелял по двете бели момчета и по помощник-шерифа.
— Благодаря ви — каза Чилдърс. — Къде е бил той, когато се е случило това?
— Кой?
— Мърфи!
— На стълбището, точно срещу другото стълбище, където са били застреляни.
— И е видял всичко?
— Каза, че е видял.
— Разпозна ли стрелеца?
— Да, показахме му снимки на десет мъже, чернокожи, и той разпозна обвиняемия, който седи ей там.
— Добре. Благодаря ви. Нямам повече въпроси, ваша светлост.
— А вие, мистър Бриганс? — попита съдията.
— Не, сър — отвърна Джейк, без да става.
— Някакви свидетели? Искания?
— Не, сър.
Джейк разбираше, че няма смисъл да иска освобождаване под гаранция. Първо, то нямаше да доведе до нищо добро. Булард нямаше да разреши пускане от ареста при убийство. Второ, това щеше да злепостави съдията.
— Благодаря, мистър Бриганс. Съдът намира показанията за достатъчно основание да наложи мярка за неотклонение на обвиняемия до заседанието на разширения състав. Мистър Хейли ще остане в ареста без право на освобождаване под гаранция. Закривам заседанието!
В същия миг нахлузиха белезниците на Карл Лий и го изведоха от залата под стража. Площадката при задния изход бе разчистена от хора и се охраняваше. Камерите отвън уловиха за миг задържания между вратата и чакащата патрулна кола. Той бе върнат в ареста още преди да се опразни съдът.
Полицаите направляваха излизането на публиката — първо пуснаха белите, заемащи едната половина на залата, после черните от другата половина.
Репортерите помолиха Джейк да им отдели малко време и той отговори, че ще се срещне с тях след няколко минути в ротондата. Но първо се отби в кабинета на съдията, за да му поднесе почитанията си. След това се качи на третия етаж да провери нещо в един справочник. Когато залата се опразни, а журналистите бяха чакали достатъчно дълго, той слезе в ротондата и се изправи пред камерите.
Тикнаха му под носа микрофон с червени букви.
— Защо не поискахте освобождаване под гаранция? — попита един репортер.
— И това ще стане по-нататък.
— Ще твърди ли мистър Хейли, че е стрелял в момент на умопомрачение?
— Както вече заявих, още е много рано да се отговаря на такъв въпрос. Трябва да изчакаме становището на разширения състав от съдебни заседатели — мистър Хейли може и да не бъде подведен под отговорност. В случай че бъде, едва тогава ще започнем да обмисляме защитата.
— Областният прокурор мистър Бъкли заяви, че очаква бърза присъда. Вашият коментар?
— Опасявам се, че мистър Бъкли често говори, когато не трябва. Глупаво е от негова страна да прави изявления преди заседанието на разширения състав съдебни заседатели, който определя дали ще се води процес.
— Той заяви, че категорично ще се противопостави на всякаква молба за промяна на мястото на процеса.
— Такава молба все още не е депозирана. Мистър Бъкли пет пари не дава къде ще се гледа делото. Готов е да го гледа и в пустинята, стига пресата да е там.
— Можем ли да сметнем, че между вас и областния прокурор съществуват по-особени чувства?
— Както ви харесва. Той е добър прокурор и достоен противник. Само че приказва, когато не трябва.
Джейк отговори на още няколко подбрани въпроса и си тръгна.
Късно вечерта в сряда лекарите ампутираха крака на Луни от коляното надолу. Обадиха се на Ози в затвора и той го съобщи на Карл Лий.