Джон Гришам
Време да убиваш (10)

10

В четвъртък Руфъс Бъкли прегледа внимателно сутрешните вестници и прочете с голям интерес репортажите от предварителното производство в окръга Форд. Беше му много приятно да среща името си, споменавано от репортерите и мистър Бриганс. Непочтителните забележки въобще не помрачиха факта, че името му се е появило в печата. Не обичаше Бриганс, но се радваше, че Джейк е споменал името му пред камерите и репортерите. Цели два дни вниманието бе насочено към Бриганс и подсъдимия; време беше и областният прокурор да се появи на сцената. Бриганс бе последният човек, който имаше право да подмята, че някой търси известност. Лусиен Уилбанкс бе написал цяла книга как да се манипулира пресата преди и по време на съдебен процес, а Джейк беше добър негов ученик. Бъкли обаче не му се сърдеше. Беше доволен. Опияняваше се от мисълта за дълъг и заплетен процес, в който той за първи път щеше да има възможност да блесне. Чакаше с нетърпение понеделника, първия ден на майската сесия в окръга Форд.

Беше на четирийсет и една години и когато го избраха за първи път преди девет години, се оказа най-младият областен прокурор в Мисисипи. Сега вече течеше втората година от третия му мандат и амбициите му напираха да бъдат удовлетворени. Време бе да смени кабинета си, може би с този на главния прокурор на щата или евентуално с губернаторския. А оттам нататък пътят до Конгреса бе кратък. Разработил си беше план за всеки етап, само че му трябваше малко известност. Имаше нужда да го виждат и слушат. Значи от вниманието на масмедиите. И най-вече от един голям, шумен, заплетен процес за убийство.

Окръг Форд се намираше точно на север от Смитфийлд, административния център на окръга Полк. Руфъс живееше в това градче, макар да бе роден близо до границата с Тенеси. Радваше се на стабилна подкрепа от страна на избирателите. Беше добър прокурор. По време на избори се хвалеше с деветдесет процента спечелени дела и с това, че е пратил на смърт повече престъпници от всеки друг прокурор в областта. Беше гръмогласен, безогледен, лицемерен. Населението на Мисисипи, с божията помощ, бе негов довереник и той се нагърбваше с този свой дълг сериозно. Хората ненавиждаха престъпността; той също я мразеше и всички заедно щяха да я унищожават.

Умееше да говори на съдебните заседатели; как само умееше да им говори. Умееше да проповядва, да въздейства, да пледира, да умолява. Така възпламеняваше заседателите, че те нямаха търпение да се приберат в стаята си, да претупат молитвата, да гласуват и да се върнат с въжето в ръка, за да обесят подсъдимия. Умееше да говори и като чернокож, и като фанатичен южняк и това бе повече от достатъчно за голяма част от съдебните заседатели в Двайсет и втора съдебна област. А в окръг Форд те бяха съвсем благосклонни към него. Той обичаше Клантън.

Когато пристигна в кабинета си в съда на окръг Полк, Руфъс засия от задоволство при вида на чакащия го снимачен екип в приемната. Бил много зает, извини се той, поглеждайки часовника си, но можел да отдели минутка-две за няколко въпроса.

Покани ги в кабинета си и тежко се разположи на кожения въртящ се стол зад бюрото. Репортерът бе от Джаксън.

— Мистър Бъкли, изпитвате ли някакво състрадание към Карл Лий Хейли?

— Да, изпитвам. — Той се усмихна вглъбено, очевидно отдаден на размисъл. — Изпитвам състрадание към всеки баща, чието дете е било изнасилено. Изпитвам, и още как. Но това, което не мога да простя и което нашата система не бива да допуска, е подобно дивашко правораздаване.

— Вие имате ли деца?

— Да, и аз съм баща. Имам един малък син и две дъщери, едната от които е колкото момичето на Хейли, и щях да бъда напълно разсипан, ако някой се бе погаврил с дъщеря ми.

Но щях да съхраня вярата си, че нашата съдебна система ще се справи успешно с един такъв престъпник. Имам огромно доверие в системата.

— Следователно вие очаквате присъда?

— Разбира се. Обикновено успявам да я получа, когато се стремя към нея. Твърдо съм решил този човек да бъде осъден.

— Ще настоявате ли за смъртна присъда?

— Да, това безспорно е предумишлено убийство. Смятам, че подходящото съдебно решение е газовата камера.

— Значи предсказвате смъртна присъда?

— Разбира се. Съдебните заседатели в окръг Форд винаги са били готови да гласуват за смъртно наказание, когато аз настоявам за него и когато то е абсолютно заслужено. Съдебните заседатели в този окръг по правило са много добри.

— Мистър Бриганс, адвокатът на подсъдимия е заявил, че съдебните заседатели може и да не подведат под отговорност неговия клиент.

При тези думи Бъкли се подсмихна.

— Мистър Бриганс не може да е толкова глупав. Делото ще влезе в съда в понеделник и още същия следобед ще имаме обвинителния акт. Обещавам ви го. И той го знае много добре.

— Смятате, че делото ще се гледа в окръг Форд, така ли?

— За мен е без значение къде ще се гледа. Ще успея да изискам присъда.

— Очаквате ли защитата да пледира за умопомрачение в момента на престъплението?

— Всичко очаквам. Мистър Бриганс е много способен адвокат по криминални дела. Не знам какъв номер ще използва, но прокуратурата на щата Мисисипи ще бъде подготвена.

— А какво мислите за предварителните споразумения между страните?

— Нямам особено доверие в тази процедура. Бриганс също няма. Не очаквам подобно развитие.

— Той казва, че никога не е губил срещу вас дело за убийство.

Усмивката се изпари. Бъкли се наведе напред и впи суров поглед в репортера.

— Така е, но се обзалагам, че и дума не е обелил за многобройните дела за въоръжени обири и големи кражби, нали? И аз съм спечелил доста такива. Деветдесет процента, ако трябва да бъда точен.

Камерата спря и репортерът му благодари, че е отделил от времето си.

— Няма нищо — отвърна Бъкли. — На вашите услуги.

Етъл се заклатушка нагоре по стълбите и застана пред огромното писалище.

— Мистър Бриганс, снощи на мен и на мъжа ми ни наговориха гадости по телефона; току-що ми се обадиха втори път тук, в кантората. Това не ми харесва.

— Седни, Етъл. Какво ти казаха? — посочи й стола Джейк.

— Всъщност не говориха гадости в буквалния смисъл. Заплашваха ме, понеже работя при вас. Казаха, че ще съжалявам, че служа на човек, който си пада по негрите. Заплашиха, че на вас и на семейството ви ще се случи нещо лошо. Много ме е страх.

Джейк също бе уплашен, но го скри от Етъл. В сряда бе позвънил на Ози и му бе казал за обажданията в собствения му дом.

— Смени си номера, Етъл. Аз ще платя.

— Не искам да си сменям номера. Имам го от седемнайсет години.

— Добре, тогава недей. Аз смених моя, но няма особен резултат.

— Не, аз няма да го направя.

— Така да бъде. Какво друго?

— Ами струва ми се, че не трябваше да се заемате с това дело. Аз…

— Не ме интересува какво мислиш! Не ти плащам да мислиш за делата, които водя. Ако искам да разбера какво мислиш, ще те попитам. А дотогава, без повече приказки.

Тя се намуси и излезе. Джейк отново се обади на Ози.

След час гласът на Етъл прозвуча по вътрешната линия.

— Обади се Лусиен. Помоли да му извадя някои от последните дела и иска да му ги занесете днес следобед. Каза, че от пет седмици не сте го посещавали.

— От четири. Извади ги и ще му ги занеса следобед.

Лусиен се отбиваше в кантората или се обаждаше по телефона веднъж месечно. Четеше делата, за да не изостава от последните новости в правото. Нямаше други задължения освен да пие любимото си уиски и да играе на фондовата борса — и в двата случая безразсъдно. Беше алкохолик и прекарваше по-голямата част от времето си на предната веранда на голямата бяла къща на хълма, който се издигаше над Клантън — там посръбваше „Джак Даниълс“ и четеше делата.

След като го лишиха от права, той рухна. Целодневно имаше прислужница, която му беше и болногледачка в случай на нужда. Тя сервираше питиетата на верандата от обяд до среднощ. Той рядко се хранеше и спеше малко — предпочиташе да се налива с часове. Очакваше Джейк да идва поне веднъж седмично. Тия посещения бяха израз на някакво чувство за дълг. Лусиен бе сприхав болен старец, който ругаеше адвокатите, съдиите и особено Адвокатската асоциация в Мисисипи. Джейк бе единственият му приятел, единствената аудитория, която можеше да намери и задържи достатъчно дълго, за да изслушва неговите проповеди. Наред с поученията с удоволствие раздаваше съвети по делата, които Джейк водеше — ужасно досаден навик. Знаеше подробности за всяко дело, въпреки че Джейк никога не разбра как Лусиен научава толкова много. Рядко се появяваше в центъра на града, а и където и да е, освен в магазина за готови храни в негърския квартал.

Джейк спря своя сааб зад мръсното раздрънкано порше и подаде папките на Лусиен. Нямаше „здрасти“ или „добър ден“, просто папките преминаха в ръцете на домакина, който не обели и дума. Седнаха на плетените столове-люлки на дългата веранда и се загледаха към Клантън. Най-горният етаж на съдебната палата стърчеше над останалите сгради и дърветата по площада.

Лусиен предложи уиски, после вино, после бира. Джейк все отказваше. Карла се дразнеше от пиенето и Лусиен го знаеше.

— Поздравления.

— За какво? — попита Джейк.

— За делото „Хейли“.

— За какво трябва да ме поздравяваш?

— Никога не съм водил такова шумно дело, а аз съм имал доста добри.

— В какъв смисъл шумно?

— Реклама. Известност. Това е големият удар за адвокатите, Джейк. Ако си неизвестен, умираш от глад. Когато хората загазят, те търсят адвокат, за когото са чували. Ако човек иска клиенти, трябва да се продаде на публиката. Съвсем различно е, разбира се, ако си в някоя голяма фирма или застрахователна компания — натискаш си задника на стола и смъкваш по сто долара на час, десет часа на ден, дереш кожите на дребните хорица и…

— Лусиен — прекъсна го кротко Джейк. — Това сме го предъвквали милион пъти. Нека поговорим за делото „Хейли“.

— Добре, добре. Обзалагам се, че Нуз ще откаже да го прати в друг съдебен окръг.

— Не съм казвал, че ще внасям молба за това.

— Ще бъдеш глупак, ако не го направиш.

— Защо?

— Проста аритметика! В този окръг чернокожите са двайсет и шест процента. Във всеки друг окръг на Двайсет и втора област черните са поне трийсет процента. Във Ван Бурен са четирийсет. Ако го прехвърлиш, имаш по-големи шансове да събереш повече чернокожи в ложата на заседателите. Ако се гледа тук, рискуваш със състав само от бели и тежко ти. Повярвай ми, нагледал съм се на чисто бели състави в този окръг.

— Значи да кажа направо на Нуз, че искам делото да се гледа в друг окръг, за да имам повече чернокожи съдебни заседатели.

— Можеш, ако искаш, но аз не бих го направил. На твое място щях да го притисна с обичайните хватки като шумотевица преди делото, предразсъдъци в обществото и тъй нататък.

— И ти смяташ, че Нуз ще поеме?

— Няма, разбира се. Това дело е прекалено голямо и ще става все по-голямо. Пресата се набърка и вече подхвана процеса. Няма човек, който да не е чувал за него, и то не само в окръг Форд. Няма да се намери и един-единствен жител на този щат, който да не си е създал предварително мнение. Защо ти е тогава да се местиш в друг окръг?

— Тогава защо да го искам?

— Защото, когато осъдят оня беден човечец, ти ще имаш нужда от нещо, въз основа на което да обжалваш. Можеш да твърдиш, че неговият случай не е бил гледан безпристрастно, защото не е било променено мястото на делото.

— Благодаря за помощта. Какви са шансовете да успея да го преместя в друг район, да речем, някъде из делтата?

— И дума да не става. Можеш да поискаш промяна на мястото, но не и да го определяш.

Това не беше известно на Джейк. Винаги научаваше по нещо, когато ходеше при Лусиен. Кимна самоуверено и заоглежда стареца с дългата мръсна сива брада. Не се бе случвало да затрудни Лусиен, когато ставаше дума за наказателно право.

— Сали! — изкрещя Лусиен, изхвърляйки ледените си кубчета в храстите.

— Коя е тази Сали?

— Прислужницата — отвърна той, когато една висока, привлекателна тъмнокожа жена отвори мрежестата врата и се усмихна на Джейк.

— Да, Лусиен?

— Чашата ми е празна.

Тя прекоси грациозно верандата и взе чашата му. Нямаше трийсет, беше стройна, красива и много тъмна. Джейк си поръча чай с лед.

— Къде я намери?

— Не знам. Не помня.

— На колко години е? — Лусиен мълчеше. — Тук ли живее? — Никакъв отговор. — Колко й плащаш?

— Какво ти влиза в работата? Повече, отколкото ти на Етъл. Освен това е и болногледачка.

Сигурно, помисли си Джейк, подсмихвайки се.

— Обзалагам се, че върши доста неща.

— Не бери грижа.

— Разбирам, че не си особено ентусиазиран относно моите шансове за оправдателна присъда.

Лусиен се замисли за миг. Прислужницата болногледачка се върна с уиски и чай.

— Не особено. Ще бъде трудно.

— Защо?

— Мисля, че е било предумишлено. От това, което подразбрах, е било обмислено грижливо. Така ли е?

— Да.

— Сигурен съм, че ще пледираш за умопомрачение.

— Не знам.

— Трябва да пледираш за невменяемост — наставляваше мрачно Лусиен. — Друга защита не е възможна. Не върви да поддържаш тезата, че е нещастен случай. Не можеш да твърдиш, че е застрелял при самоотбрана две невъоръжени момчета с белезници, нали?

— Не.

— Не можеш да изградиш алиби и да кажеш на съда, че той си е бил вкъщи при семейството.

— Естествено, че не мога.

— Тогава какво друго ти остава? Трябва да заявиш, че е полудял!

— Но, Лусиен, той не е луд и няма начин да намеря някой мошеник психиатър, който да твърди, че е. Той го е обмислил най-подробно, всеки детайл.

— Точно затова си за оплакване, момчето ми — усмихна се Лусиен и отпи.

Джейк остави чая си на масата и бавно се залюля на стола. Лусиен се наслаждаваше на мига.

— Точно затова си за оплакване — повтори той.

— А съдебните заседатели? Те ще проявят състрадание и ти го знаеш.

— Точно заради това ти трябва да твърдиш, че е бил в умопомрачение. Трябва да им оставиш отворена вратичка. Просто да им подскажеш как могат да го изкарат невинен, ако са склонни на това. Ако проявят състрадание, ако искат да го оправдаят, ти трябва да им предложиш такава защита, от която да могат да се възползват. Няма никакво значение дали ще повярват на глупостите за някакво си умопомрачение. В съдебната зала това не е важно. Важното е те да разполагат с правни основания за оправдателна присъда, ако предположим, че решат да я издадат.

— А дали ще решат?

— Някои от тях — да, но Бъкли ще вдигне голям шум около предумишленото убийство. Той е цар на внушенията. Ще помете състраданието. След като Бъкли се захване с него, Хейли ще се окаже просто поредният черен, съден за убийство на бял. — Лусиен подрънкваше ледените кубчета и се взираше в златистата течност.

— А какво да кажем за помощник-шерифа? Нападение на пазител на реда с цел убийство води до доживотна присъда. Изобщо не се захващай с него.

— Станало е по случайност.

— Великолепно! Ще бъде невероятно убедително, когато бедният човечец докуца до ложата на свидетелите и им покаже чукана си.

— Какъв чукан?

— Неговия. Снощи са му отрязали крака.

— На Луни!

— Да, оня, дето Хейли го е ранил.

— Мислех, че ще се оправи.

— Да де, оправил се е. Само дето е останал с един крак.

— Как разбра?

— Имам си свои канали.

Джейк отиде до края на верандата и се облегна на една колона. Почувства, че силите го напускат. Увереността бе отлетяла, отново пометена от Лусиен. Много го биваше да изнамира слабите места на всяко дело, което Джейк водеше. За него това бе забавление и обикновено излизаше прав.

— Слушай, Джейк, не исках съвсем да те обезкуража. Има надежда да спечелиш делото. Вярно, то ще трае дълго, но виждам някакви шансове да го спечелиш. Можеш да отървеш своя клиент, ала трябва наистина да повярваш в успеха. Само недей да бъдеш толкова самоуверен. Засега достатъчно си ги надрънкал пред журналистите. Прибирай се и се захващай за работа. — Лусиен също приближи до края на верандата и се изплю в храстите. — И не забравяй, че Карл Лий Хейли е виновен, че друг просто няма. Повечето криминални подсъдими имат вина, обаче тази е много тежка. Решил е сам да раздава правосъдие и е убил двама души. Всичко е обмислил, и то много подробно. Нашата правна система не допуска подобна саморазправа. И тъй, ти можеш да спечелиш делото и ако успееш, правото ще възтържествува. Но ако загубиш, правото пак ще възтържествува. Както гледам, доста особен случай. Единственото, което ми се иска, е да можех да бъда на твое място.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Това дело е мечтата на всеки адвокат. Спечели го, и ще бъдеш знаменитост. Най-страхотният по тоя край. Това дело може да те направи богат.

— Ще ми трябва твоята помощ, Лусиен.

— Дадено. И без това имам нужда да правя нещо.

След като вечеряха и Хана заспа, Джейк разказа на Карла за телефонните заплахи в кантората. По време на един от другите процеси за убийство имаше едно странно обаждане, но без заплахи. Чуваше се само пъшкане и тежко дишане. Ала този път бе различно. Споменаваха името на Джейк и семейството му и се заричаха да отмъстят, ако Карл Лий бъде оправдан.

— Това тревожи ли те? — попита тя.

— Не особено. Сигурно са някакви хлапаци или са приятелчетата на Коб. Плашиш ли се?

— Предпочитам да не се бяха обаждали.

— Обаждания колкото щеш. При Ози са стотици. На Булард, на Чилдърс, на кого ли не. Това не ме тревожи.

— А ако стане още по-сериозно?

— Карла, никога не бих изложил семейството си на опасност. Не си заслужава. Ще се оттегля от делото, ако преценя, че заплахите са сериозни. Обещавам.

Тя не му повярва особено.

Лестър отброи девет стодоларови банкноти и царствено ги положи върху писалището на Джейк.

— Тук са само деветстотин — каза Джейк. — Споразумяхме се за хиляда.

— Гуен беше свършила продуктите.

— Или на Лестър му се пийваше уиски.

— Е, Джейк, знаеш, че не бих откраднал от собствения си брат.

— Добре, добре. Кога ще ходи Гуен в банката за останалите?

— Оттук отивам направо там. Как беше — Аткавидж, нали?

— Да, Стан Аткавидж, до Секюрити Банк. С него сме добри приятели. Той даде заема по-рано, за твоето дело. Взе ли нотариалния акт?

— В джоба ми е. Колко смяташ, че ще ми даде?

— Нямам представа. Защо не опиташ сам да разбереш?

Лестър тръгна, а след десет минути се обади Аткавидж.

— Джейк, не мога да дам заем на тези хора. Ами ако го осъдят — не се обиждай, знам, че си добър адвокат, Нали помниш моя развод, — но как ще ми върне парите един осъден на смърт?

— Благодаря. Виж, Стан, нали ако той просрочи плащането, ти ставаш собственик на десет акра земя?

— Точно така, с бараката върху тях. Десет акра с дървеса и бурени плюс една стара къща. Точно за това мечтае новата ми съпруга. Хайде да не се баламосваме, Джейк.

— Къщата е хубава и е почти изплатена.

— Това си е барака, една спретната барака. Но не струва нищо. Банката не я иска.

— Но преди вече я прие като гаранция.

— Преди не той беше в затвора, а брат му, я си спомни.

Карл Лий работеше в хартиената фабрика. Имаше хубава работа. А сега се е запътил към Парчман.

— Благодаря за доверието, Стан.

— Недей така, Джейк, аз вярвам в твоите способности, но не мога да дам пари срещу това. Ако някой може, вземи от него, тебе те бива в тия работи. Надявам се, че ще успееш. Но аз тоя заем не мога да го дам. Финансовите ревизори ще пропищят.

Лестър пробва в Пийпълс Банк и Форд Нашънъл, но все така безуспешно. Надявали се, че брат му ще бъде оправдан, но ако не бъде?

Чудесно, помисли си Джейк, деветстотин долара за дело за убийство.