Джон Гришам
Време да убиваш (7)

7

Роки Чилдърс беше прокурор в окръга Форд повече години, отколкото му бе приятно да си спомня. Получаваше петнайсет хиляди годишно и работата поглъщаше по-голямата част от времето му. Същата тази работа унищожи всякакви възможности за частна практика, която той се надяваше да установи. На четирийсет и две бе свършен като адвокат, затънал в безнадеждна служба с неустановено, но ежедневно работно време, на която непрекъснато го избираха всеки четири години. Цяло щастие бе, че съпругата му имаше добра работа, така че можеха да си позволят да сменят стария буик с нов и да плащат таксите в местния клуб, а и въобще да успяват да поддържат начина на живот, подобаващ на образованите бели от окръга Форд. По-отдавна, на млади години, Чилдърс имаше амбиции да се захване с политика, но избирателите го разубедиха и той с отвращение свеждаше кариерата си до обвинения срещу пияници, джебчии и малолетни хулигани и търпеше обидите на съдията Булард, когото презираше. От време на време припламваше вълнение, когато такива като Коб и Уилард се развилнееха, и Роки, в качеството на овластена инстанция, се заемаше с предварителното разглеждане, преди делото да бъде препратено на съдебните заседатели, след това в Окръжния съд, после на истинския, големия прокурор — областния прокурор Руфъс Бъкли от Полк. Същият оня Бъкли, който разсипа политическата кариера на Роки. Обикновено да издейства пускане под парична гаранция не представляваше кой знае какъв проблем за Чилдърс, но този случай беше малко по-различен. От сряда десетки чернокожи се обаждаха по телефона, всички до един пълноправни избиратели — или поне се представяха за такива, — много разтревожени да не би Коб и Уилард да бъдат пуснати на свобода. Искаха момчетата да са под ключ в пандиза, като ония черните преди време, дето бяха загазили и не ги пуснаха под гаранция преди делото. Чилдърс обеща да направи всичко възможно, но обясни, че решението ще бъде взето от съдията Пърси Булард, чийто телефонен номер също се намира в указателя. На Бенингтън Стрийт. Те казаха, че до един ще дойдат в понеделник, за да чуят какво ще говорят и той, и Булард.

В понеделник, в дванайсет и половина, Чилдърс бе призован в кабинета на съдията, където чакаха шерифът и Булард. Съдията беше толкова нервен, че не можеше да седи на едно място.

— Колко ще поискаш за гаранция? — озъби се той на Чилдърс.

— Не знам, господин съдия. Не съм мислил по въпроса.

— Не ти ли се струва, че е крайно време да помислиш? — Той крачеше нервно напред-назад. Ози се забавляваше и мълчеше.

— Как да ти кажа — рече кротко Чилдърс. — Ти трябва да вземеш решение. Ти си съдията.

— Хиляди благодарности! Хи-ля-ди благодарности! Ти колко ще поискаш?

— Винаги искам повече, отколкото очаквам — отвърна хладно Чилдърс, тайно доволен от истерията на съдията.

— А то е?

— Не знам. Не съм мислил по въпроса.

Вратът на Булард стана тъмночервен и той опули очи към Ози.

— Ти какво мислиш, шерифе?

— Ами какво да ти кажа — провлече той. — Бих предложил доста сериозна сума. Тия момчета трябва да останат вътре заради собствената си безопасност. Чернокожите навън са доста настръхнали. Може да им се случи нещо, ако ги пуснем под гаранция. По-добре да понадуете сумата.

— Колко пари имат ония?

— Уилард няма и петак. За Коб нищо не мога да кажа. Парите от наркотиците трудно излизат наяве. Може да извади двайсет, може трийсет хиляди. Чувам, че наел някакъв голям баровец от Мемфис за адвокат. Май пристига днес. Сигурно разполага с пари.

— По дяволите, аз защо не го знам това? Кого е наел?

— Бърнард. Питър Бърнард — отговори Чилдърс. — Обади ми се тази сутрин.

— Не съм го чувал — отсече Булард, придавайки си важност, сякаш знаеше наизуст списъка на всички адвокати в щата.

Булард се загледа в дърветата навън, а шерифът и прокурорът си намигнаха. Сумата за гаранцията както винаги щеше да бъде непосилна. Гарантите обичаха Булард заради страховитите суми. Наблюдаваха с наслада как отчаяни семейства изтеглят и последния си долар и ипотекират къщите си, за да съберат десетте процента комисиона, необходими за подписване на гаранцията. Булард надуваше сумата и пет пари не даваше. Политически беше по-безопасно да се вдига летвата и престъпниците да си останат в затвора. Чернокожите щяха да го оценят и това бе важно, въпреки че седемдесет и четири процента от населението на окръга бяха бели. Дължеше на негрите някоя и друга отстъпка.

— Да се спрем на сто хиляди за Уилард и двеста хиляди за Коб. Това би трябвало да ги задоволи.

— Кого да задоволи? — попита Ози.

— Как кого — хората, хората отвън. На вас как ви се струва?

— Аз съм съгласен — каза Чилдърс. — А ще се гледа ли въпросът в съда? — попита той с усмивка.

— Ще има разглеждане, и то безпристрастно, после аз ще определя гаранции от по сто и двеста хиляди.

— Предполагам, че ще поискаш от мен да настоявам за по триста хиляди за всеки, та да може да излезеш съвсем безпристрастен — подхвърли Чилдърс.

— Не ме интересува за какво ще настояваш — викна съдията.

— Според мен така е справедливо — рече Ози, запътил се вече към вратата. — Ще ме призовеш ли да свидетелствам? — попита той Чилдърс.

— Не, нямам нужда от теб. Мисля, че е излишно да призовавам когото и да било на такова безпристрастно заседание.

Излязоха от кабинета, а Булард остана да се пържи сам. Заключи след тях, измъкна четвъртинка водка от чантата си и яростно я засмука. Миетър Пейт чакаше пред вратата му. След пет минути Булард връхлетя в претъпканата зала.

— Всички да станат! Съдът! — викна мистър Пейт.

— Седнете! — кресна съдията, преди някой да успее да се надигне. — Къде са задържаните? Къде са?

Изведоха Коб и Уилард от стаята за арестанти и ги настаниха на масата на защитата. Новият адвокат на Коб се усмихна на клиента си, когато му свалиха белезниците. Адвокатът на Уилард, общественият защитник Тиндейл, не му обърна внимание.

Тълпата чернокожи от миналата сряда отново беше тук с подкрепления от още приятели. Те внимателно следяха движенията на двете бели момчета. Лестър ги видя за първи път. Карл Лий не бе в залата.

Булард преброи полицаите — бяха деветима, направо рекорд! След това преброи черните — бяха се събрали стотици, всички впили погледи в двамата насилници, които седяха на масата до адвокатите си. Водката му дойде добре. Отпи една глътка от пластмасовата чаша, която изглеждаше като че е пълна с вода, и си наложи да се усмихне леко. Усети парене, а страните му пламнаха. Достатъчно беше просто да отпрати полицаите навън и да подхвърли тия двамата на негрите. Гледката щеше да бъде вълнуваща и правосъдието щеше да възтържествува. Пред очите му се мяркаха дебели негърки, полюляващи се в ритъм, докато мъжете им кълцат двамата негодници с бръсначи и мачете. После, свършили си работата, те се овладяват и спокойно напускат залата. Булард се усмихна на себе си и направи знак на мистър Пейт да се приближи.

— Имам четвъртинка студена вода в чекмеджето на бюрото си — прошепна той. — Налей ми малко в някоя пластмасова чаша.

Мистър Пейт кимна и изчезна.

— Сега ще разглеждам иска за освобождаване под парична гаранция — обяви високо той — и нямам намерение да го проточвам дълго. Готови ли са задържаните?

— Да, сър — каза Тиндейл.

— Да, ваша светлост — каза мистър Бърнард.

— А прокурорът?

— Да, сър — отвърна Чилдърс, без да става.

— Добре. Извикайте първия си свидетел.

Чилдърс се обърна към съдията.

— Ваша светлост, прокуратурата няма да призовава свидетели. Господин съдията е добре запознат с обвиненията срещу тези двама подсъдими, тъй като ръководи предварителното изслушване на страните миналата сряда. Имам сведения, че жертвата си е вече вкъщи, така че ние няма да предявяваме нови обвинения. Следващия понеделник съдебните заседатели ще бъдат призовани да подведат под отговорност двамата обвиняеми за изнасилване, отвличане и физическо насилие. Предвид естеството на тези престъпления, възрастта на жертвата и факта, че мистър Коб е осъждан, прокуратурата ще настоява за максималната гаранция и нито цент по-малко.

Булард почти се задави с ледената вода. Какъв максимум? Максимална гаранция — такова нещо не съществува.

— Какво предлагате, мистър Чилдърс?

— Половин милион на всеки — гордо обяви Чилдърс и седна.

Половин милион! Изключено, помисли си Булард. Яростно отпи и впери поглед в прокурора. Половин милион! Двойна игра, и то пред публика. Изпрати мистър Пейт за още вода с лед.

— Има думата защитата.

Новият адвокат на Коб се изправи решително. Прочисти гърло и свали тежкарските си очила с рогови рамки.

— С позволение на съда, ваша светлост, името ми е Питър Бърнард. Аз съм от Мемфис и съм ангажиран от мистър Коб да защитавам…

— Имате ли разрешително да практикувате в Мисисипи? — прекъсна го Булард.

Бърнард бе хванат на тясно.

— Ами, хм, не съвсем, ваша светлост.

— Така. Когато казвате „не съвсем“, това означава ли нещо по-различно от „не“?

Няколко адвокати, седнали в ложата на съдебните заседатели, се изхилиха. Булард беше известен с това, че мрази адвокатите от Мемфис и изисква от тях да работят с местен адвокат, преди да пристъпят в неговата зала. Преди години, когато бе още практикуващ адвокат, един съдия от Мемфис го бе изхвърлил от съдебната зала, защото нямал разрешително за Тенеси. От деня, в който го избраха за съдия, той започна да отмъщава с удоволствие.

— Ваша светлост, нямам разрешително за Мисисипи, но имам за Тенеси.

— Надявам се да е така — долетя отговорът отгоре, последван от нов приглушен смях откъм ложата. — Запознат ли сте със съдебния правилник на окръг Форд? — запита съдията.

— Ами, хм, да, сър.

— Притежавате ли екземпляр от този правилник?

— Да, сър.

— Прочетохте ли го внимателно, преди да си позволите да пристъпите в моята зала?

— Да-да, сър, по-голямата част.

— Разбрахте ли правило номер четиринайсет, когато го четохте?

Коб изгледа подозрително новия си адвокат.

— Е, това не си го спомням — призна Бърнард.

— Така си и мислех. Правило четиринайсет задължава адвокати, които не са от този щат и нямат разрешително за него, да са в екип с местен адвокат, когато се явяват в моята зала.

— Да, сър.

Поради външността и маниерите си Бърнард минаваше за изискан адвокат или поне бе известен като такъв в Мемфис. Тук обаче някакъв недодялан съдия с остър език бе на път да го унижи и опозори в това забутано градче.

— Е, сър, и какво? — сряза го Булард.

— Да, ваша светлост, мисля, че съм чувал за това правило.

— Тогава къде ви е местният адвокат?

— Нямам такъв, но мислех…

— Значи вие сте дошли от Мемфис дотук, внимателно сте изчели моите правила и съзнателно сте ги пренебрегнали. Така ли?

Бърнард наведе глава и заби поглед в един празен жълт адвокатски бележник пред себе си. Тиндейл бавно се надигна.

— Ваша светлост, моля да се запише в протокола, че се явявам за асоцииран адвокат на мистър Бърнард, но само за това изслушване.

Булард се усмихна. Страхотен ход, Тиндейл, страхотен ход. Студената вода го сгряваше и той се отпусна.

— Много добре. Извикайте първия свидетел.

Бърнард се изправи отново. Вирна глава.

— Ваша светлост, от името на мистър Коб призовавам за свидетел неговия брат, мистър Фред Коб.

— Карай по-кратко — измърмори Булард.

Братът на Коб се закле и зае свидетелския стол. Бърнард влезе в ролята си и начена дълъг и подробен разпит. Беше се подготвил добре. Изведе доказателства, че Били Рей Коб има доходна работа, притежава недвижим имот в окръг Форд, израснал е тук, по-голямата част от семейството му живее тук, приятелите му също и няма причини да го напуска. Солиден гражданин с дълбоки корени, който би изгубил много, ако избяга. Човек, на чието доброволно явяване в съда може винаги да се разчита. Затова и заслужава минимална гаранция.

Булард сръбна, почука с писалката си и заоглежда черните лица сред публиката.

Чилдърс нямаше въпроси.

Бърнард призова майката на Коб, Кора, която повтори думите на сина си Фред за сина й Били Рей. Тя успя да пророни няколко сълзи в един труден момент и Булард поклати глава.

След това дойде ред на Тиндейл. Той изрече същите неща за семейство Уилард.

Половин милион гаранция! Всяко предложение за по-малка гаранция щеше да изглежда недостатъчно и чернокожите нямаше да го приемат. Нов повод за съдията да мрази Чилдърс. Но той всъщност имаше слабост към черните, защото те го избраха последния път. Получи петдесет и един процента от гласовете в окръга, но всички черни гласуваха за него.

— Друго? — попита, когато Тиндейл свърши.

Тримата адвокати се спогледаха озадачено, после Бърнард се изправи.

— Ваша светлост, бих желал да обобщя позицията на моя клиент по отношение на една разумна гаранция…

— Няма смисъл, приятелю. Чух достатъчно от вас и вашия клиент. Сядайте. — Булард се поколеба, после на един дъх обяви: — Така, определя се гаранция от сто хиляди за Пийт Уилард и двеста хиляди за Били Рей Коб. Подсъдимите ще останат под опеката на шерифа, докато съберат необходимата сума за гаранцията. Закривам заседанието. — Удари с чукчето и изчезна в кабинета си, където довърши бутилката и си отвори нова.

Лестър бе доволен от сумата. На него му бяха определили петдесет хиляди за убийството на Мънроу Боуи. Разбира се, Боуи беше черен, а при такива случаи сумите по принцип бяха по-малки.

Тълпата бавно се запъти към изхода отзад, но Лестър не помръдна. Внимателно наблюдаваше как поставят белезниците на двете бели момчета и ги извеждат през вратата към стаята за задържани. Когато изчезнаха от погледа му, той скри лице в ръцете си и изрече кратка молитва. После се заслуша.

Поне десет пъти на ден Джейк излизаше през френския прозорец на балкона и наблюдаваше центъра на Клантън. Понякога пушеше евтина пура и издухваше дима над Вашингтон Стрийт. Дори и през лятото оставяше отворени прозорците на големия кабинет. Шумът на оживения град му правеше добра компания, докато работеше. Понякога се дразнеше от виковете по улиците около съда, друг път излизаше на балкона да провери защо всичко е притихнало.

Преди два часа следобед в понеделник, двайсети май, той излезе на балкона и запали пура. Тежка тишина бе притиснала центъра на град Клантън в щата Мисисипи.

Коб слизаше Първи по стълбите, предпазливо, с ръце, оковани зад гърба му, след него Уилард и накрая помощник-шерифът Луни. Десет стъпала, площадка, завой надясно, после още десет стъпала до първия етаж. Други трима полицаи чакаха отпред край патрулните коли, пушеха и държаха под око репортерите.

Когато Коб бе на две стъпала от долната площадка, Уилард — над три зад него, а Луни едва на първото стъпало под горната площадка, забравената и незабележима вратичка към килера на разсилния излетя с трясък и мистър Карл Лий Хейли изскочи от тъмнината с автомат М–16 в ръка. Откри стрелба в упор. Яростният мълниеносен, оглушителен откос разтърси цялата сграда и взриви тишината. Арестантите се вцепениха, после закрещяха, когато куршумите ги уцелиха — първо Коб в стомаха и гърдите, после Уилард в лицето, врата и гърлото. Напразно се гърчеха нагоре по стъпалата, оковани и безпомощни, препъваха се един в друг и от тях шуртеше кръв.

Луни бе улучен в крака, но успя да издрапа обратно нагоре и се шмугна в стаята за задържани, откъдето чуваше как Коб и Уилард реват и стенат, а лудият негър се смее. Куршумите рикошираха в стените на тясното стълбище и надзъртайки надолу към площадката, Луни виждаше как по стените се размазват плът и кръв и се стичат към стъпалата. Раздиращият екот на дългите откоси сякаш нямаше спиране. Над стрелбата и чаткането на куршумите ясно се извисяваше кресливият, пронизителен, тържествуващ смях на Карл Лий.

Когато спря да стреля, хвърли автомата върху двата трупа и хукна към тоалетната, подпря отвътре вратата със стол, скочи през прозореца в храстите и излезе на тротоара. Невъзмутим, той отиде до камионетката си и се прибра с нея вкъщи.

Когато започна стрелбата, Лестър замръзна на мястото си. Откосите оглушиха залата. Пищеше майката на Уилард, пищеше и майката на Коб, полицаите хукнаха към стаята за задържани, но не посмяха да се покажат на стълбите. Лестър напрегнато се ослушваше за изстрели от пистолети, но не чу нищо и спокойно излезе от залата.

При първия изстрел Булард сграбчи шишето си и пропълзя под писалището, а мистър Пейт заключи вратата.

Коб, или онова, което беше останало от него, се стовари върху Уилард. Кръвта им се смеси и започна да образува локви на всяко стъпало, преди да прелее на следващото, където образуваше нова локва и потичаше върху по-следващото.

Джейк тичаше с все сили към задния вход на съда. Помощник-шериф Пратър стоеше приведен пред вратата с пистолет в ръка и ругаеше репортерите, които напираха да влязат. Останалите полицаи бяха приклекнали до патрулните коли, целите настръхнали. Джейк хукна към предната страна на сградата, където други полицаи охраняваха входа и евакуираха служителите и гражданите от залата. Лавина от тела се изсипа на стълбите отпред. Джейк си проби път през панически бягащите, успя да проникне в ротондата и видя Ози, който напътваше хората откъде да излязат и крещеше във всички посоки. Направи знак на Джейк и двамата тръгнаха по коридора към задната врата, където шестима полицаи пазеха с пистолети в ръка и мълчаливо се взираха в стълбището. Джейк почувства, че му призлява. Уилард почти се бе добрал до площадката. Челото му липсваше и мозъкът му се бе размазал като пихтия по лицето. Коб бе успял да се извърне и да поеме куршумите с гърба си. Бе заровил лице в стомаха на Уилард, а краката му докосваха четвъртото стъпало от долу на горе. Кръвта още течеше от безжизнените тела и изцяло бе заляла долните шест стъпала. Алената локва напредваше бързо към полицаите, които ужасено се отдръпваха. Автоматът бе между краката на Коб, на петото стъпало, целият в кръв.

Групата полицаи стояха мълчаливо, втренчени в двете тела, които, макар и мъртви, продължаваха да бълват кръв. Тежка миризма на барут се стелеше по стълбите и се носеше по коридора към ротондата, където други полицаи продължаваха да изтикват хора към главния портал.

— Джейк, по-добре си тръгвай — каза Ози, без да откъсва поглед от телата.

— Защо?

— Тръгвай си.

— Защо?

— Защото сега ще правим снимки, ще събираме веществени доказателства и ти нямаш работа тук.

— Добре. Но няма да го разпитваш в мое отсъствие. Разбра ли?

Ози кимна.

Направиха снимки, изчистиха всичко, събраха доказателствен материал, отнесоха телата и след два часа Ози напусна града, следван от пет патрулни коли. Хейстингс поведе колоната през полето, към езерото, покрай бакалницата на Бейтс, по Крафт Роуд. Пред дома на семейство Хейли бяха само колата на Гуен, камионетката на Карл Лий и червеният кадилак от Илиной.

Ози не очакваше съпротива, когато патрулните коли спряха една до друга в предния двор, помощниците му приклекнаха зад отворените врати и внимателно наблюдаваха как шефът им приближава сам към къщата. Той спря. Входната врата бавно се отвори и семейство Хейли излязоха навън. Карл Лий пристъпи до перилата на верандата с Тоня на ръце. Погледна надолу към своя приятел шерифа, после към редицата коли и полицаи зад него. От дясната му страна беше Гуен, от лявата — тримата му синове, най-малкият от които тихо хлипаше, но по-големите мълчаха гордо. Зад тях стоеше Лестър.

Двете групи се наблюдаваха, всяка очакваше другата да каже или да направи нещо, всяка жадуваше да избегне това, което щеше да се случи. Единственият звук беше приглушеното хлипане на момиченцето, на майка му и на най-малкото братче.

Децата се бяха опитали да разберат. Татко им бе обяснил какво е сторил и защо. Те го разбраха, но не проумяваха защо трябва да бъде арестуван и хвърлен в затвора.

Ози подритваше една буца пръст и поглеждаше ту към семейството, ту към своите хора.

Накрая рече:

— Най-добре е да дойдеш с мен.

Карл Лий кимна леко, но не помръдна. Гуен и момченцето заплакаха по-силно, когато Лестър пое Тоня от ръцете на татко й. Тогава Карл Лий коленичи пред трите момчета и отново им прошепна, че трябва да тръгва, но няма да отсъства дълго. Прегърна ги и те се разплакаха, притиснати в него. Той се обърна, целуна жена си и слезе по стълбите.

— Ще ми сложиш ли белезници, Ози?

— Няма, Карл Лий, хайде да се качим в колата.