Джон Гришам
Време да убиваш (2)

2

Ози Уолс беше единственият черен шериф в щата Мисисипи. Имало бе и други напоследък, но в момента той бе единствен. Гордееше се много с това, защото белите в окръга Форд бяха седемдесет и четири процента, а останалите чернокожи шерифи се разпореждаха в много по-черни окръзи. От годините след Гражданската война в щата Мисисипи не бе избиран черен шериф на бял окръг.

Ози бе израснал в окръг Форд и беше близък с повечето от чернокожите и с някои от белите му жители. След десегрегацията в началото на шейсетте години той завърши в първия смесен випуск на гимназията в Клантън. Искаше да играе футбол в близкия университет Оул Мис, но в отбора му имаше вече двама чернокожи. Затова блесна за кратко в Алкорн Стейт като защитник в отбора на Овните, но една контузия в коляното го върна в Клантън. Футболът му липсваше, но му доставяше удоволствие да бъде главен шериф особено по време на избори, когато получаваше повече бели гласове от другите бели кандидати. Белите хлапаци го обичаха, защото беше герой, футболна звезда, показвана по телевизията и снимана в списанията. Родителите им го уважаваха и гласуваха за него, защото бе желязно ченге, което не прави разлика между бели и черни негодници. Белите политици го подкрепяха, защото, откакто бе станал шериф, правосъдието нямаше работа в окръга Форд. Черните го обожаваха, защото бе Ози, един от тях самите.

Той пропусна вечерята и зачака в полицейското управление Хейстингс да докладва от дома на Хейли. Имаше съвсем конкретно подозрение. Били Рей Коб беше добре познат в канцеларията на шерифа. Ози знаеше, че продава наркотици, но не можеше да го спипа. Знаеше също, че Коб е подвластен на най-долни инстинкти.

Дежурният се свърза с помощник-шерифите, те се обадиха в полицейското и Ози се разпореди да открият, но още да не арестуват Били Рей Коб. Помощниците му бяха дванайсет — деветима бели и трима черни. Те пребродиха окръга да открият лъскав жълт пикап форд с флагче на Конфедерацията на задното стъкло.

Когато Хейстингс пристигна, двамата с шерифа тръгнаха за болницата. Както обикновено Хейстингс шофираше, а Ози даваше нареждания по радиостанцията. В чакалнята на втория етаж намериха целия род Хейли. Лели, чичовци, дядовци, баби, приятели и непознати се бяха скупчили в малката стая, а някои чакаха в тесния коридор. Шепот и тихи сълзи. Тоня беше в хирургията.

Карл Лий седеше на евтино канапе с найлонова тапицерия в един тъмен ъгъл, до него — Гуен, а до нея — момчетата. Втренчен в пода, той не забелязваше никого наоколо. Гуен бе положила глава на рамото му и плачеше тихо. Момчетата седяха вцепенени, с ръце върху коленете си, и току поглеждаха баща си, сякаш очакваха от него някоя утешителна дума.

Ози си проби път през групата, внимателно стискаше ръце, потупваше гърбове и шепнеше, че ще ги хване. Коленичи пред Карл Лий и Гуен.

— Как е тя? — попита.

Карл Лий не го забеляза. Гуен заплака на глас, а момчетата заподсмърчаха и забърсаха сълзите си. Той потупа Гуен по коляното и се изправи. Един от братята изведе Ози и Хейстингс от стаята в коридора, настрана от семейството. Стисна ръката на Ози и му благодари, че е дошъл.

— Как е тя? — попита Ози.

— Не е добре. Прибраха я в хирургията и сигурно ще поостане доста там. Има счупени кости и много лошо сътресение на мозъка. Жестоко са я били. Има охлузвания от въже по врата, като че са искали да я бесят.

— Гаврили ли са се с нея? — попита шерифът, макар че беше сигурен в отговора.

— Да. Казала на майка си, че са се редували и много я боляло. Докторите потвърдиха.

— Как са Карл Лий и Гуен?

— Направо съсипани. Струва ми се, че са в шок. Карл Лий не е продумал, откакто е тук.

Ози го увери, че ще пипне двамата негодници, и то много скоро, и когато ги хване, ще ги затвори на сигурно място. Братът подметна да ги вкарат в друг затвор — за тяхна безопасност.

На три мили извън Клантън Ози посочи една чакълеста алея и каза:

— Спри там.

Хейстингс сви от шосето и спря пред разнебитен фургон. Беше почти тъмно.

Ози извади палката си и заудря по предната врата.

— Отваряй, Бъмпъс!

Фургонът се разтресе и Бъмпъс хукна към банята, за да пусне в канала току-що запалена цигара с дрога.

— Отваряй, Бъмпъс! — заудря пак Ози. — Знам, че си тук. Отваряй или ще изкъртя вратата!

Бъмпъс открехна леко и Ози влезе.

— Слушай какво, Бъмпъс, всеки път, когато дойда тук, надушвам особена миризма и все чувам как пускаш водата в клозета. Хайде, обличай се. Имаме да вършим работа.

— Ка-каква?

— Ще ти обясня навън, където може да се диша. Обличай нещо и се размърдай.

— Ами ако не ща?

— Ако щеш. Утре ще се обадя на твоя гарант.

— Ей сегичка съм готов.

Ози се усмихна и се запъти към колата си. Боби Бъмпъс бе един от любимците му. След пускането му под гаранция от затвора преди две години той водеше сравнително порядъчен живот и само от време на време се изкушаваше да продаде набързо малко „трева“, за да припечели някой долар. Ози го дебнеше като ястреб и знаеше за тези далавери, а Бъмпъс пък знаеше, че Ози знае; затова обикновено с готовност услужваше на приятеля си, шерифът Ози Уолс. Планът бе да използват Бъмпъс, за да задържат Били Рей Коб за търговия с наркотици, но засега това щеше да се поотложи.

След няколко минути Бъмпъс се показа навън, като тъпчеше ризата в панталоните и си вдигаше ципа.

— Кого си тръгнал да търсиш? — попита той.

— Били Рей Коб.

— Лесна работа. Можеш да го намериш и без мен.

— Затваряй си устата и слушай. Смятаме, че днес следобед Коб се е забъркал в изнасилване. Двама бели са се гаврили с чернокожо момиченце и аз мисля, че Коб има пръст.

— Коб не е по тая част, шерифе. Той е по наркотиците, забрави ли?

— Затваряй си устата и слушай. Ще намериш Коб и ще останеш известно време с него. Преди пет минути са засекли пикапа му пред кръчмата на Хюи. Почерпи го една бира. Изкарайте един билярд, хвърлете зарове и каквото там ти мине през ума. Разбери какво е правил днес. С кого е бил. Къде е ходил. Ти го знаеш как обича да приказва, нали?

— Знам го.

— Обади се на дежурния, когато го намериш. Той ще ми предаде. Ще бъда наблизо до теб. Ясно?

— Дадено, шерифе. Лесна работа.

— Въпроси?

— Ъхъ. Нещо съм закъсал. Кой ще ми плати за това?

Ози му пъхна една двайсетачка в ръката и си тръгна.

Хейстингс подкара към заведението на Хюи, надолу покрай езерото.

— Сигурен ли си, че можеш да му се довериш? — попита Хейстингс.

— На кого?

— На тоя Бъмпъс.

— Разбира се, че мога. Откакто го пуснаха под гаранция, той доказа, че може да се разчита на него. Добро момче е, опитва се да върви в правия път през повечето време. Подкрепя местния шериф и ще направи всичко, което го помоля.

— Защо?

— Защото преди една година го хванах с десет унции марихуана. Беше навън от година, когато пипнах брат му с една унция и му казах, че ще го тикна в затвора за трийсет години. Започна да крещи и да прави сцени, цяла нощ ви в килията. На сутринта беше готов да говори. Каза, че доставчик му бил брат му Боби. Пуснах го да си върви и отидох при Боби. Почуках на вратата, отвътре се чу как пуска водата в клозета. Не дойде да отвори, затова избих вратата. Сварих го по долни гащи в банята, опитваше се да отвинти поплавъка на клозета. Наоколо бе потънало Е марихуана. Не знам колко беше изсипал, но повечето се връщаше обратно, защото водата преливаше. Толкова го уплаших, че подмокри гащите.

— Шегуваш се.

— Никак. Беше се опикал целият. Незабравима гледка — вцепенил се насреща ми с мокри гащи, в едната ръка държи поплавъка, в другата — дрогата, а помещението плува във вода, върната от канала.

— Ти какво направи?

— Заплаших го, че ще го пречукам.

— А той какво направи?

— Разрева се. Като малко дете. Занарежда за майчето си, за пандиза и за какво ли не. Обеща, че няма да се издъни втори път.

— Ти арестува ли го?

— Не. Нямах сили да го направя. Но се държах много гадно с него и го заплаших още няколко пъти. Наложих му изпитателен срок там, на място, в собствената му баня. Оттогава е песен да се работи с него.

Минаха покрай заведението на Хюи и зърнаха пикапа на Коб на паркинга редом с десетина други коли и камионетки. Спряха на хълма зад черквата на чернокожите — оттам бардакът, или гнезденцето на Хюи, както му викаха гальовно редовните клиенти, се виждаше като на длан. Друга патрулна кола се скри зад дърветата отвъд шосето. След миг в паркинга влетя Бъмпъс. Удари спирачка, вдигна облак прах и се изравни на заден с Пикапа на Коб. Огледа се, после небрежно бутна вратата и влезе. След трийсет минути дежурният съобщи на Ози, че осведомителят е открил обекта, бял мъж в заведението на Хюи на шосе 305, близо до езерото. След няколко минути пристигнаха други две патрулни коли, прикриха се и зачакаха.

— Откъде си толкова сигурен, че е Коб? — попита Хейстингс.

— Не съм сигурен. Просто имам предчувствие. Момиченцето каза пикап с лъскави колела и огромни гуми.

— Ще се намерят две хиляди такива.

— Каза също, че е жълт, изглежда нов, а на задното стъкло има флаг.

— Като нищо има двеста такива.

— Може и да са по-малко. Но колцина са мръсниците като Били Рей Коб?

— Ами ако не е той?

— Той е.

— Ами ако не е?

— Много бързо ще разберем. Щом пийне, езикът му се развързва.

Цели два часа чакаха и наблюдаваха да пристигат и заминават какви ли не возила. Шофьори на камиони, дървосекачи, фабрични работници и селяни от фермите паркираха своите пикапи и джипове и наперено хлътваха вътре да обърнат по някоя и друга чашка, да поиграят билярд, да послушат музикантите, но главно да се поогледат за някоя достъпна хубавица. Някои излизаха и прескачаха до отсрещния салон на Ан, където оставаха само минути, и се връщаха при Хюи. Салонът на Ан и отвътре, и отвън бе по-тъмен, липсваха му шарените реклами за бира и музикантите, заради които местните люде толкова харесваха заведението на Хюи. Салонът на Ан беше известен с оборота си на наркотици, докато при Хюи имаше от всичко — музика, жени, веселие, автомати за покер, зарове, танци и маса побои. Една шумна караница преля през вратата и се изплиска на паркинга, където група побеснели грубияни се бъхтеха кой където свари, докато им се поизбистриха главите и се прибраха вътре при масата за зарове.

— Да се надяваме, че Бъмпъс не е бил сред тях — обади се шерифът.

Клозетите вътре бяха тесни и вонящи, та повечето от редовните клиенти приемаха за неизбежно да се облекчават между колите на паркинга. Това важеше с пълна сила най-вече за понеделниците, когато нощта на биреното намаление събираше измета на четири окръга и всяко возило, спряло на паркинга, се удостояваше поне с три опикавания. Най-малко веднъж седмично някой невинен пътник бе скандализиран от гледката на паркинга и Ози бе принуден да прибира тоз-онзи в ареста. Иначе той не закачаше мястото.

И двете заведения нарушаваха един куп закони. Въртяха комар, наркотици, контрабандно уиски, допускаха малолетни, отказваха да затварят навреме и какво ли не. Скоро след като го избраха за първи път за шериф, Ози допусна грешка, която бе плод на прибързаното обещание, дадено по време на предизборната кампания — затвори всички бардаци в окръга. Ужасна грешка! Процентът на престъпленията скочи до небесата. Арестът се претъпка. Дела подир дела заляха съда. Отрепките се обединиха, нахлуха с фургони в Клантън и задръстиха площада пред съда. Огромна тълпа. Всяка нощ щурмуваха площада, пиеха, биеха се, танцуваха на подлудяващо висока музика, бълваха цинизми срещу ужасеното гражданство. Всяка сутрин по плочите не можеше да се стъпи от тенекиени кутии и бутилки. Ози затвори и бърлогите на чернокожите — за един месец кражбите с взлом, обирите и наръгванията с нож се утроиха. В една седмица станаха две убийства.

При това развитие на нещата най-накрая група местни свещеници се срещнаха тайно с Ози да го увещаят да разреши „ония места“. Той деликатно им припомни, че по време на кампанията те бяха настояли да ги затвори. Те си признаха, че са сгрешили, и настояха за вдигане на забраната. Да, да, разбира се, че ще има тяхната подкрепа на следващите избори. Ози омекна и животът в окръг Форд отново стана нормален.

Ози не бе очарован, че долните заведения в неговия окръг процъфтяват, но бе твърдо убеден, че онези от избирателите му, които зачитат законите, ще живеят много по-безопасно, ако „ония места“ са отворени.

В десет и половина дежурният се обади по радиото, че осведомителят е на телефона и иска да се види с шерифа. Ози обясни къде се намира и след минута видяха как Бъмпъс излиза и се клатушка към пикапа си. Изсвистяха гуми, разхвърча се чакъл и той се понесе към черквата.

— Пиян е — каза Хейстингс.

Хлапакът нахлу на паркинга при църквата и с вой и свистене закова на няколко стъпки от патрулната кола.

— Как е, шерифе? — изрева отвътре той.

Ози се приближи.

— Защо се забави толкова?

— Ти ми каза, че няма за къде да бързам.

— Все пак го намери преди два часа.

— Така си е, шерифе, но да си се пробвал някога да профукаш двайсет долара за бира по петдесет цента кутията?

— Да не си пиян?

— Кой, аз? Ами, само се позабавлявах малко. Да ти се намира друг двайсетак?

— Какво разбра?

— За кое?

— За Коб.

— Той си е там, вътре.

— Знам, че е вътре. Друго?

Бъмпъс спря да се хили и изви глава към кръчмата.

— Той си прави майтап с това, шерифе. Голям майтап. Разправя, че най-после е намерил девствена негърка. Някой го попита на колко години е и той рече осем или девет. Всички изпокапаха от смях.

Хейстингс затвори очи и наведе глава. Ози стисна зъби и отвърна поглед.

— Какво друго каза?

— Много е фиркан. Утре нищо няма да помни. Разправя, че малката била бонбон.

— Кой е бил с него?

— Пийт Уилард.

— Той вътре ли е?

— Ъхъ, и двамата си правят голям майтап с това.

— Къде са точно?

— Отляво, до ротативките.

Ози се усмихна.

— Добре, Бъмпъс. Добре се представи. Хайде, изчезвай.

Хейстингс съобщи на дежурния двете имена. Той ги предаде на помощник-шерифа Луни, който бе паркирал на улицата пред дома на окръжния съдия Пърси Булард. Луни натисна звънеца и подаде на съдията две клетвени декларации и две заповеди за арестуване. Булард надраска нещо върху заповедите и ги върна на Луни, който благодари на почитаемия съдия и си тръгна. Двайсет минути след това Луни връчи заповедите на Ози зад черквата.

Точно в единайсет музикантите замлъкнаха насред мелодията, заровете изчезнаха, танцуващите замръзнаха, билярдните топки спряха да се търкалят и някой запали лампите. Всички очи проследиха как едрият шериф и хората му тежко прекосиха дансинга и се насочиха към ротативките. Коб, Уилард и двама други седяха в едно сепаре, а масата бе отрупана с празни бирени кутии. Ози спря до масата и се ухили на Коб.

— Съжалявам, сър, но не приемаме черни — изтърси Коб и четиримата се запревиваха от смях. Ози продължи да се хили.

Когато поутихна, Ози се обади:

— Момчета, май добре се забавлявате, а? Нали така, Били Рей?

— Ами забавляваме се.

— Личи си. Не обичам да развалям такова настроение, но вие с мистър Уилард ще трябва да дойдете с мен.

— Къде? — попита Уилард.

— Да се поразходим с кола.

— Не мърдам оттука — заинати се Коб. При тези думи другите двама набързо се измъкнаха от сепарето и се смесиха с останалите посетители.

— Арестувани сте и двамата — каза Ози.

— Имаш ли заповед? — попита Коб.

Хейстингс извади заповедите и Ози ги хвърли върху бирените кутии.

— Ето ги. Хайде, вдигайте се.

Уилард отчаяно погледна Коб, който отпи от бирата и каза:

— Няма да вляза в пандиза.

Луни подаде на Ози най-дългата и черна палка, която някога се е мяркала в окръг Форд. Уилард се паникьоса. Ози я вдигна и я стовари по средата на масата — плисна бира, кутии и пяна се разхвърчаха на всички страни. Уилард скочи прав, притисна китките си една в друга и ги поднесе на Луни, който бе готов с белезниците. Издърпа го навън и го натикаха в колата.

Ози шляпна лявата си длан с палката и пак се ухили на Коб.

— Имаш право да не говориш. Всичко, което кажеш, ще бъде използвано срещу теб в съда. Имаш право на адвокат. Ако не можеш да си го позволиш, властите ще ти го осигурят. Въпроси?

— Ъхъ, колко е часът?

— Време е за пандиза, нерез.

— Да пукнеш дано, черна маймуно!

Ози го сграбчи за косата, надигна го от сепарето, наведе лицето му към пода. Заби коляно в гръбнака му, прокара палката под гърлото му и задърпа нагоре, докато коляното му потъваше все по-дълбоко в гърба. Коб врещя, докато ларинксът му не изпука под палката.

Белезниците щракнаха и Ози го повлече за косата през дансинга, през вратата и по чакъла, после го натика на задната седалка до Уилард.

Вестта за изнасилването бързо се разчу. Още роднини и приятели се скупчиха в чакалнята и коридорите наоколо. Тоня напусна хирургията в състояние, определено като критично. Ози се срещна с брата на Гуен в коридора и му каза за арестите. Да, те са били, сигурен е.