Джон Гришам
Време да убиваш (4)

4

Пърси Булард нервно се въртеше в коженото кресло зад грамадното очукано дъбово писалище в съдийската стая зад съдебната зала, претъпкана с народ. Чакаха да чуят нещо повече за изнасилването. В съседната стаичка адвокатите се събраха около автомата за кафе и разнищваха случая.

Черната тога на Булард висеше в един ъгъл до прозореца, който гледаше на север към Вашингтон Стрийт. Маратонките трийсет и девети номер на краката му едва докосваха пода. Беше дребен и нервен човек и се измъчваше както от предварителното изслушване на страните, така и от обичайния разпит на свидетели. Макар и прекарал тринайсет години в съда, все още не бе способен да се владее. За щастие не се налагаше да се заема с големи дела; те оставаха за съдията от Районния съд. Булард бе само съдия на окръга и с това бе достигнал върха на възможностите си.

Мистър Пейт, старият разсилен на съда, почука на вратата.

— Влез — извика Булард.

— Добър ден, господин съдия.

— Колко черни дойдоха? — рязко попита Булард.

— Половината зала.

— Значи сто човека! Толкова не идват и на дело за убийство. Какво искат?

Мистър Пейт вдигна безпомощно рамене.

Сигурно си мислят, че днес ще съдим двете момчета.

— Мисля, че просто са обезпокоени — каза меко мистър Пейт.

— От какво са обезпокоени? Да не би да съм ги пуснал на свобода ония двамата? Това е само предварително изслушване на страните. — Той замълча и отправи поглед през прозореца. — Семейството там ли е?

— Май да. Познавам неколцина, но родителите не ги зная.

— Как е охраната?

— Шерифът доведе всичките си помощници и целия си резерв. Проверяваме хората на входа.

— Намерихте ли нещо?

— Не, сър.

— Къде са момчетата?

— При шерифа. Всеки момент ще пристигнат.

Съдията изглеждаше удовлетворен. Мистър Пейт сложи на писалището бележка, написана на ръка.

— Това какво е?

Мистър Пейт пое дълбоко дъх.

— Молба от екип на телевизията в Мемфис да снима разпита.

— Какво! — Лицето на Булард стана алено и той яростно се завъртя в стола на винт. — Камери! — кресна той. — В моята съдебна зала! — Накъса бележката и запрати парчетата по посока на кошчето за отпадъци. — Къде са?

— В ротондата.

— Да се измитат от сградата!

Мистър Пейт бързо излезе.

Карл Лий седеше на предпоследния ред, заобиколен от десетки роднини и приятели, изпълнили тапицираните пейки в дясната страна на залата. Пейките в лявата част бяха празни. Наоколо кръжаха помощник-шерифите, въоръжени, нащрек, и нервно наблюдаваха групата чернокожи, особено Карл Лий, който седеше превит, с ръце на коленете, забил празен поглед в пода.

Джейк погледна през прозореца към площада и гърба на съдебната палата, обърната на юг. Един часът. Пропусна обеда както обикновено, нямаше работа навън, но се нуждаеше от малко чист въздух. Цял ден не бе излизал от кантората си и макар да нямаше желание да слуша подробности по престъплението, не можеше да пропусне предварителното изслушване на страните. Съдебната зала сигурно бе претъпкана, защото на площада нямаше ни едно свободно място за паркиране. Група репортери и фотографи чакаха неспокойно при дървената врата отзад, откъдето щяха да въведат Коб и Уилард.

Затворът бе на две преки южно от площада, край шосето. Ози подкара колата, Коб и Уилард бяха на задната седалка. Охранявано от една патрулна кола отпред и една отзад, шествието сви от Вашингтон Стрийт по късата алея, която водеше към сградата на съда. Шестима полицаи преведоха арестантите покрай репортерите, влязоха вътре и се качиха по задното стълбище в малката стаичка до съдебната зала.

Джейк грабна сакото си, отмина Етъл и хукна през улицата. Изтича по задното стълбище, по коридорчето покрай стаята на съдебните заседатели и влезе в залата през една странична врата точно когато мистър Пейт водеше почитаемия съдия към мястото му.

— Всички да станат! Съдът! — извика мистър Пейт. Хората се изправиха. Булард стигна до мястото си и седна.

— Седнете! — викна Пейт. — Къде са задържаните? Къде са? Доведете ги!

Коб и Уилард бяха вкарани в съдебната зала — с белезници, брадясали, смачкани и мръсни, те изглеждаха някак замаяни. Уилард не откъсваше очи от многобройната група негри, а Коб им обърна гръб. Луни свали белезниците им и ги накара да седнат до Дру Джак Тиндейл, обществения адвокат, на дългата маса, определена за защитата. До нея имаше друга дълга маса, където окръжният прокурор, Роки Чилдърс, си водеше бележки и си придаваше важност.

Уилард хвърли поглед през рамо и още веднъж огледа черните. На първия ред, точно зад него, седяха майка му и майката на Коб, всяка охранявана от по един помощник-шериф. Уилард се почувства в безопасност при толкова много полицаи. Коб нито веднъж не се обърна.

От задния ред Карл Лий вдигна глава и се загледа в гърбовете на двамата мъже, изнасилили дъщеря му. Двама непознати — раздърпани, брадясали и мръсни. Той покри лице с ръце и се сви напред. Зад него стояха полицаи, опрели гърбове на стената, и дебнеха всяко негово движение.

— Слушайте сега — започна гръмогласно Булард. — Това тук е само предварително изслушване на страните, то не е процес. Целта му е да установи има ли достатъчно доказателства за извършено престъпление, за да бъдат изправени задържаните пред разширен състав съдебни заседатели, които да решат дали ще има процес. Ако желаят, задържаните могат дори да откажат да присъстват.

Тиндейл се изправи.

— Не, ваша светлост, ние желаем да продължим с изслушването.

— Много добре. Притежавам две писмени клетвени декларации от шериф Уолс, в които двамата арестувани се обвиняват в изнасилване на момиче под дванайсет години, отвличане и физическо насилие. Мистър Чилдърс, можете да призовете първия си свидетел.

— Ваша светлост, прокуратурата призовава шериф Ози Уолс.

Джейк седна в ложата на съдебните заседатели до няколко други адвокати — всички се правеха, че са страшно заети в четене на важни материали. Ози се закле и седна на скамейката на свидетелите, отляво на Булард.

— Име?

— Шериф Ози Уолс.

— Главен шериф на окръга Форд?

— Да.

— Знам кой е — измърмори Булард, докато прелистваше папката.

— Шерифе, обадиха ли се вчера следобед във вашата канцелария във връзка с едно изчезнало дете?

— Да, беше към четири и половина.

— И какво направихте?

— Изпратих помошник-шерифа Уили Хейстингс до дома на Гуен и Карл Лий Хейли, родителите на момичето.

— Къде се намира той?

— На Крафт Роуд, зад бакалницата на Бейтс.

— Кого е заварил там?

— Майката на момичето, която се е обадила. После обиколил наоколо да потърси момичето.

— Намерил ли го е?

— Не. Когато се върнал в къщата, момичето било там. Открили го някакви рибари и го докарали вкъщи.

— В какво състояние е било момичето?

— Изнасилено и пребито.

— В съзнание ли е било?

— Да. Можело да говори, по-скоро да шепне.

— Какво е казало?

Тиндейл скочи.

— Моля ви, ваша светлост, знам, че при изслушване на страните е допустимо да се използват свидетелски показания, основани на чутото от друго лице, но това тук е преразказ от трета ръка.

— Възражението се отхвърля. Млъквайте! Сядайте! Продължавайте, мистър Чилдърс.

— Какво е казала тя?

— Казала на майка си, че били двама млади мъже в жълт пикап със знаме на Конфедерацията на задното стъкло. Това е почти всичко. Не можела да говори повече. Челюстите й били счупени, а лицето — размазано от ритници.

— Какво стана след това?

— Помощникът ми извикал линейка и я закарали в болницата.

— Как е тя?

— Казват, че състоянието й е критично.

— Какво стана след това?

— Онова, което бях научил до момента, ми даде основания да заподозра едно лице.

— И какво направихте?

— Намерих един мой осведомител, надежден при това, и го изпратих в една кръчма край езерото.

Чилдърс не бе по разнищването на детайли, особено пред Булард. Джейк знаеше това, както го знаеше и Тиндейл. За Булард всяко изслушване на страните бе една формалност. Независимо от случая, от фактите, от доказателствата щеше да прехвърли заподозрените на съдебните заседатели, които трябваше да решат ще има ли процес, или не. Ако доказателствата се окажат недостатъчни, нека те да ги освобождават, от къде на къде Булард. Той беше на изборна длъжност, а не съдебните заседатели. Гласоподавателите се изнервят, когато криминални престъпници се разхождат на свобода. Повечето адвокати от защитата в окръга Форд пропускаха предварителните изслушвания на Булард. Но не и Джейк. Той разглеждаше този етап от делото като най-добрия и бърз начин да се вникне в обвинението. Тиндейл рядко пропускаше предварително изслушване.

— В коя кръчма?

— На Хюи.

— Какво откри той?

— Каза, че чул Коб и Уилард, двамата обвиняеми тук, да се хвалят как изнасилили едно малко чернокожо момиче.

Коб и Уилард се спогледаха. Кой е бил този доносник? Малко неща помнеха те от престоя си при Хюи.

— Какво открихте при Хюи?

— Арестувахме Коб и Уилард, после претърсихме един пикап, регистриран на името на Били Рей Коб. На сутринта го огледахме внимателно. Имаше многобройни петна от кръв.

— Какво още?

— Намерихме малка памучна фланелка, просмукана с кръв.

— Чия е фланелката?

— Принадлежи на Тоня Хейли, малкото момиченце, което е било изнасилено. Баща й, Карл Лий Хейли, я разпозна тази сутрин.

Карл Лий чу името си и изправи рамене. Ози заби поглед в него. Джейк се обърна и видя Карл Лий за първи път.

— Опишете пикапа.

— Нов жълт пикап форд, половинтонен. Големи хромови джанти и състезателни гуми. Флагче на Конфедерацията на задното стъкло.

— Кой е собственикът?

Ози посочи задържаните.

— Били Рей Коб.

— Отговаря ли на описанието на момичето?

— Да.

Чилдърс замълча и прегледа бележките си.

— Така, шерифе, какви други улики имате срещу задържаните?

— Говорихме тази сутрин с Пийт Уилард в затвора. Той призна и подписа.

— Какво си направил? — кресна Коб. Уилард се сви и се огледа за помощ.

— Тишина! Тишина! — извика Булард и удари с чукчето. Тиндейл разтърва клиентите си.

— Уведомихте ли мистър Уилард за правата му?

— Да.

— Той наясно ли е с тях?

— Да.

— Подписа ли показания в този смисъл?

— Да.

— Кой присъства, когато мистър Уилард даде тези показания?

— Аз, двама от помощниците ми, моят следовател Рейди и лейтенант Грифин от пътната полиция.

— Разполагате ли с показанията?

— Да.

— Моля, прочетете ги.

Залата стоеше безмълвна и неподвижна, докато Ози четеше кратките показания. Карл Лий бе втренчил празен поглед в двамата обвиняеми. Коб хвърляше кръвнишки погледи към Уилард, който ронеше парченца кал от обувките си.

— Благодаря ви, шерифе — рече Чилдърс, когато Ози свърши. — Мистър Уилард подписал ли се е?

— Да, пред трима свидетели.

— Нямам повече въпроси, ваша светлост.

Булард викна:

— Свидетелят е на ваше разположение, мистър Тиндейл.

— Засега нямам въпроси, ваша светлост.

Добър ход, помисли Джейк. От стратегическа гледна точка за защитата бе най-добре да не задава въпроси по време на предварителното заседание. Просто слушай и си води бележки, нека свидетелските показания бъдат записани, а ти си трай. Така или иначе, случаят ще стигне до съд, за какво да си даваш труд? И никога не допускай обвиняемите да дават показания. За нищо не служат, само усложняват процеса след това.

Джейк бе уверен, че те няма да дадат показания, защото познаваше Тиндейл.

— Призовете следващия свидетел — нареди съдията.

— Нямаме други свидетели, ваше светлост.

— Добре. Седнете. Мистър Тиндейл, имате ли свидетели?

— Не, ваша светлост.

— Добре. Съдът намира, че има достатъчно доказателства за извършването на многобройни престъпления, и разпорежда мистър Коб и мистър Уилард да бъдат задържани до заседанието на разширения състав съдебни заседатели на окръг Форд, което се насрочва за понеделник, двайсет и седми май. Някакви въпроси?

Тиндейл бавно се надигна.

— Да, ваша светлост, ние отправяме молба към почитаемия съд да определи една разумна парична гаранция за двамата обви…

— Не се приема — отряза го Булард. — Засега освобождаването под гаранция се отхвърля. Имам сведения, че момичето е в критично състояние. Ако почине, обвиненията, разбира се, ще бъдат други.

— Ваша светлост, в такъв случай бих внесъл молба за заседание за пускане под гаранция след няколко дни, когато състоянието й ще се е подобрило.

Булард слушаше Тиндейл внимателно. Добра идея, помисли си той.

— Приема се. Разглеждане на молбата за пускане под гаранция се насрочва за следващия понеделник, двайсети май, в тази зала. Дотогава обвиняемите остават под разпореждането на шерифа на окръг Форд. Закривам заседанието.

Булард удари с чукчето и изчезна. Полицаите се скупчиха около обвиняемите, сложиха им белезниците и ги поведоха към стаята за задържани, после надолу по задното стълбище, покрай репортерите. Качиха ги на патрулната кола.

Изслушването на страните, типично за Булард, бе траяло по-малко от двайсет минути. Правосъдието понякога беше светкавично в тази зала. Джейк разговаряше с другите адвокати и наблюдаваше как тълпата се изнизва мълчаливо през огромната дървена врата в задната част на залата. Карл Лий не бързаше да си тръгне и направи знак на Джейк да го последва. Отидоха в ротондата. Карл Лий искаше да поговорят, затова се извини на останалите и обеща да се види с тях в болницата. Двамата с Джейк тръгнаха по виещата се стълба към първия етаж.

— Много съжалявам, Карл Лий.

— Да, и аз.

— Как е тя?

— Ще се оправи.

— Как е Гуен?

— Добре, надявам се.

— А ти?

Вървяха бавно по коридора към задната част на съда.

— Още не мога да го повярвам. Само преди двайсет и четири часа всичко си беше наред. А я ни виж сега. Малкото ми момиченце лежи в болница и от цялото му тяло стърчат маркучи. Жена ми не е на себе си, момчетата са уплашени до смърт, а пък аз — аз мисля само как да пипна тия копелета.

— Бих искал да ти помогна с нещо, Карл Лий.

— Можеш само да се молиш — за нея и за нас.

— Знам, че боли.

— Джейк, ти също имаш малко момиченце, нали?

— Имам.

Карл Лий не каза нищо и те закрачиха мълчаливо. Джейк смени темата.

— Къде е Лестър?

— В Чикаго.

— Какво прави там?

— Работи в стоманолеярен завод. Хубава работа намери. Ожени се.

— Шегуваш се. Лестър женен?

— Ами да, взе бяло момиче.

— Бяло! Какво търси той с бяло момиче?

— Нали го знаеш какъв е. Винаги си е бил амбициозен негър. Тръгнал е насам. Ще пристигне през нощта.

— За какво идва?

Спряха при задния вход. Джейк повтори въпроса:

— За какво си идва Лестър?

— Семейни работи.

— Да не сте намислили нещо?

— Не сме. Иска само да види племенницата си.

— Не се самонавивайте.

— Лесно ти е на тебе да го кажеш, Джейк.

— Така е и все пак…

— Ти какво би направил, Джейк?

— Не те разбирам.

— Имаш малко момиченце. Да предположим, че то лежи пребито и изнасилено в болницата. Какво щеше да направиш?

Джейк се загледа през стъклената врата. Не знаеше какво да отговори. Карл Лий чакаше.

— Не върши необмислени неща, Карл Лий.

— Отговори ми. Какво щеше да направиш?

— Не знам. Не знам какво щях да направя.

— Хайде да ти го кажа така. Ако това беше твоето малко момиченце, а ония двамата бяха негри и ти можеше да ги пипнеш, какво щеше да направиш?

— Щях да ги убия.

Карл Лий се усмихна, после се засмя.

— Сигурен съм, че щеше да го направиш, Джейк. А после щеше да докараш някой от големите адвокати, който да обясни, че си луд, точно както ти направи на делото на Лестър.

— Не сме твърдели, че Лестър е луд. Само казахме, че Боуи си е просел убийството.

— И ти го отърва, нали?

— Отървах го.

Карл Лий отиде до стълбището и погледна нагоре.

— Оттук ли минават, за да стигнат до залата? — попита той, без да поглежда Джейк.

— Кои?

— Ония двамата.

— Да. Най-често ги прекарват по тези стълби. По-бързо е и по-безопасно. Спират полицейската кола точно пред входа и бързо ги качват по стълбите.

Карл Лий отиде до задната врата и погледна към верандата.

— Колко дела за убийство си имал, Джейк?

— Три. На Лестър и още две.

— Колко от тях бяха на черни?

— И трите.

— Колко спечели?

— И трите.

— Значи много те бива да оправяш негърски стрелби, а?

— Като че ли да.

— Готов ли си за още една?

— Не го прави, Карл Лий. Не си струва. Ами ако те осъдят и те пратят в газовата камера? Какво ще стане с децата? Кой ще ги отгледа? Онези негодници не струват чак толкова.

— Току-що ми каза, че и ти ще го направиш.

Джейк отиде до вратата и застана до Карл Лий.

— При мен е друго. Аз вероятно ще се отърва.

— Как?

— Бял съм, а тук сме в окръг на бели. С малко повече късмет съдебните заседатели ще бъдат само бели, които, естествено, ще ми съчувстват. Тук не е Ню Йорк или Калифорния. Приема се, че мъжът е в правото си да защитава своето семейство. Съдебните заседатели ще преглътнат едно убийство.

— А при мен?

— Казах ти вече, че тук не е нито Ню Йорк, нито Калифорния. Някои бели ще ти се възхитят, но повечето ще искат да те видят на бесилката. Много по-трудно е да те оправдаят.

— Но с твоя помощ може и да стане, нали, Джейк?

— Недей, Карл Лий.

— Нямам избор, Джейк. Няма да намеря миг покой, докато тия негодници не пукнат. Дължа го на моето малко момиченце, дължа го на себе си, дължа го на моите хора и ще го направя.

Те излязоха навън и тръгнаха по алеята към Вашингтон Стрийт. Подадоха си ръце. Джейк обеща да се отбие на другия ден в болницата, за да види Гуен и семейството.

— Джейк, още нещо. Когато ме арестуват, ще дойдеш ли да ме видиш в затвора?

Джейк кимна, преди да помисли. Карл Лий се усмихна и тръгна по тротоара към пикапа си.