Джон Гришам
Време да убиваш (17)

17

Съветът на пасторите, състоящ се от група черни проповедници, бе основан да координира политическата дейност на негърските общности в окръга Форд. В периода между изборите пасторите рядко се събираха, но когато предстояха избори, те се срещаха всяка неделя следобед, за да беседват с кандидатите, да обсъждат спорни въпроси и което бе най-важно, да преценят добрата воля на всеки кандидат за държавна служба. Сключваха се сделки, разработваха се стратегии, пари преминаваха от едни ръце в други. Съветът бе доказал, че е способен да изразява интересите на черните граждани. По време на избори броят на паричните дарения и подаръците за черните църкви нарастваше стремглаво.

Преподобният Оли Ейджи свика извънредно събрание на съвета в неделя следобед. Приключи по-рано проповедта си и към четири часа паството му се беше разпръснало, когато кадилаците и линкълните изпълниха паркинга отпред. Срещата бе тайна и бяха поканени само членове на съвета. В окръга Форд имаше двайсет и три църкви и когато преподобният Ейджи откри събранието, присъстваха двайсет и двама от членовете. Срещата щеше да е кратка, защото някои от пасторите, особено тези от Църквата на Христа, скоро след това започваха вечерните си служби.

Целта на събранието, обясни той, бе да се организира морална, политическа и финансова подкрепа за Карл Лий Хейли, почитан и уважаван член на неговото паство. Налагаше се да се основе фонд за юридическата му защита, който да му осигури най-добрия адвокат. Необходим бе друг фонд за издръжка на семейството му. Той, преподобният Ейджи, ще оглави кампанията за събиране на средства и както обикновено всеки пастор ще отговаря за собственото си паство. От следващата неделя ще започне специално събиране на дарения по време на утринната и вечерната служба. Ейджи ще прехвърля дискретно парите на семейството. Половината от постъпленията ще бъдат отделени за съдебни разноски. Времето напредва. Процесът е след един месец. Средствата трябва да бъдат събрани бързо, докато случаят е нашумял и хората са склонни към дарителство.

Събранието единодушно се съгласи с преподобния Ейджи. Националната асоциация за защита на цветнокожите трябваше да се ангажира категорично с делото Хейли. Ако беше бял, нямаше да стигне до съда. Не и в окръга Форд. Той беше подсъдим само защото бе черен и Асоциацията трябваше да направи това всеобщо достояние. Беше потърсен за съдействие националният директор. Управленията в Мемфис и Джаксън бяха обещали помощ. Щеше да се организира пресконференция. Демонстрациите и протестните шествия биха имали добър ефект. Можеше да се помисли и за бойкот на белия бизнес — в момента това бе популярна тактика и се постигаха смайващи резултати.

Всичко това трябваше да започне веднага, докато хората са още готови да помагат и да даряват. Пасторите единодушно се съгласиха и поеха, защото наближаваше време за вечерните им служби.

В неделя сутринта Джейк се успа за църква. Беше уморен, а и щеше да се чувства неудобно. Карла направи палачинки и тримата с Хана седнаха на закуска във вътрешния двор. Той захвърли неделните вестници, след като видя, че цялата първа страница на приложението на „Мемфис Поуст“ бе посветена на Маршарфски и прочутия му нов клиент. Статията бе допълнена от снимки и цитати на големия адвокат. „Делото «Хейли» представлява най-голямото предизвикателство в кариерата ми — заявяваше той. — Защитата ще приложи нов, оригинален подход. От двайсет години не съм губил дело“, хвалеше се той. Ще е трудно, но той вярвал в мъдростта и в безпристрастието на съдебните заседатели от Мисисипи.

Джейк прочете статията, без да отрони дума, и запрати вестника в кошчето за смет.

Карла предложи да отидат на пикник и въпреки че той имаше работа, предпочете да не й противоречи. Натовари стария сааб с храна и играчки и потеглиха. Кафявите мътни води на езерото Чатула бяха стигнали най-високата си точка за годината и само след дни щяха да започнат бавно да се отдръпват. Пълноводието бе привлякло цяла флотилия от сърфове, платноходки, катамарани и ладии.

Карла постели няколко дебели одеяла под един дъб, а Джейк разтовари храната и играчките. Хана разположи многобройното си семейство от животинчета и автомобили върху одеялото и започна да ги командва и да подрежда къща. Родителите й слушаха и се усмихваха. Раждането й бе един мъчителен, раздиращ кошмар; тя се появи на бял свят два и половина месеца по-рано, а симптомите и прогнозите бяха твърде противоречиви. Джейк седя единайсет дни до стъкления кувьоз в клиниката, без да откъсне поглед от дребното мораво хилаво телце, тежащо кило и половина, но вкопчило се в живота, а цяла армия от лекари и сестри наблюдаваха мониторите, нагласяваха системи и игли и клатеха глави. Когато оставаше сам, той докосваше стъкления капак и изтриваше сълзите си. Молеше се както никога не се бе молил. Спеше на един стол до дъщеря си и мечтаеше за красиво синеоко и тъмнокосо момиченце, което си играе с кукли и заспива на рамото му. Чуваше гласа му.

След месец сестрите започнаха да се усмихват, а лекарите станаха по-разговорчиви. Всеки ден от седмицата махаха по една от тръбичките. Телцето й се позаобли от достигнатите два килограма и четвърт и най-сетне гордите родители я отнесоха вкъщи. Лекарите ги посъветваха да се откажат от други деца, освен ако не поискат да си осиновят някое.

Сега тя беше самото съвършенство и гласът й продължаваше да извиква сълзи в очите му. Двамата с Карла се усмихваха щастливо, когато чуваха как Хана поучава куклите си да спазват хигиена.

— За първи път от две седмици си спокоен — каза Карла, когато се излегнаха на одеялото. Крещящо боядисани катамарани кръстосваха езерото и ловко избягваха стотината ревящи моторници, теглещи полупияни скиори.

— Миналата неделя ходихме на църква — отвърна той.

— И ти през цялото време мислеше само за делото.

— Все още мисля за него.

— Но нали вече приключи?

— Не съм убеден.

— Той ще промени ли решението си?

— Може, ако Лестър говори с него. Трудно е да се каже. Черните са непредсказуеми, особено когато са в беда. Той е направил чудесна сделка. Взел е най-добрия адвокат в Мемфис, и то безплатно.

— Кой ще плаща?

— Един стар приятел на Карл Лий от Мемфис, викат му Котарака Брустър. Богат сводник, търговец на наркотици, гангстер, крадец. Маршарфски му е личен адвокат. Двойка мошеници.

— Карл Лий ли ти каза това?

— Не. Той нямаше да ми каже, затова питах Ози.

— Лестър знае ли?

— Не още.

— Какво искаш да кажеш? Да не мислиш да му се обаждаш?

— Да, възнамерявам. Лестър има право да знае и…

— Тогава Карл Лий е човекът, който трябва да му каже.

— Да, но няма. Прави грешка и не я осъзнава.

— Тогава проблемът си е негов, не е твой. Поне вече не е.

— Карл Лий е прекалено объркан, за да се обади на Лестър. Знае, че Лестър ще го наругае и ще му каже, че е направил нова грешка.

— И според теб ти си човекът, който трябва да се намеси в семейните им работи.

— Не. Просто мисля, че Лестър Трябва да знае.

— Сигурна съм, че ще го прочете във вестниците.

— Може и да не го прочете — рече Джейк неубедително. — Май Хана иска още портокалов сок.

— Май искаш да смениш темата.

— Темата не ме тревожи. Искам това дело и смятам да си го получа обратно. Лестър е единственият, който може да ми го върне.

Очите й се присвиха и той усети погледа й върху себе си.

— Джейк, това не е етично и ти го знаеш. — Гласът й бе спокоен и твърд, думите — тежки и презрителни.

— Не е вярно, Карла. Аз съм много етичен адвокат.

— Винаги си държал на това. Но сега, в този момент, си намислил да си изпросиш делото. Не е редно, Джейк.

— Да ми го възложат отново, не да го изпрося.

— Каква е разликата?

— Да се проси не е етично. Не съм срещал обаче все още забрана да се възлага наново дело.

— Не си прав, Джейк. Карл Лий си е наел друг адвокат и е време да забравиш за това.

— Да не би да си въобразяваш, че Маршарфски е шампион по етика. Как мислиш, че го е получил? Наема го човек, който никога не е чувал за него. Доста е драпал за делото и го е получил. А аз просто искам да ми го възложат наново, не се натискам.

Хана поиска бисквити и Карла взе да рови в чантата с храна. Джейк се облегна на лакът и забрави за тях. Замисли се за Лусиен. Как би постъпил той в подобна ситуация? Може би щеше да наеме самолет, да отлети за Чикаго, да намери Лестър, да му пъхне пари в джоба, да го докара вкъщи и да го убеди да се справи с Карл Лий. Щеше да го убеди, че Маршарфски не може да води дела в Мисисипи, тъй като е от друг щат и при всички положения ония негодници — съдебните заседатели, няма да му повярват. Щеше да се обади по телефона на Маршарфски, да го наругае, че се натиска за дела, и да го заплаши, че ще подаде оплакване за нарушаване на професионалната етика още щом кракът му стъпи в Мисисипи. Щеше да накара черните си приятели да се обадят на Гуен и Ози и да ги убедят, че един-единствен адвокат има дяволския шанс да спечели това дело и това е Лусиен Уилбанкс. Накрая Карл Лий щеше да склони и да се обърне към Лусиен.

Точно това щеше да направи Лусиен. Като говорим за етика.

— Защо се смееш? — прекъсна го Карла.

— Мисля си колко е хубаво да съм тук с теб и Хана. Толкова рядко излизаме.

— Разстроен си, нали?

— Така е. Друго такова дело няма да има. Ако го спечеля, ще бъда най-големият адвокат в този край. Няма да имаме грижа за пари до края на живота си.

— А ако го загубиш?

— Въпреки това ще ме направи известен. Но не мога да загубя нещо, което не притежавам.

— Объркан ли си?

— Малко. Трудно ми е да го преглътна. Всеки адвокат в щата ще ми се смее, с изключение може би на Хари Рекс. Но ще го преодолея.

— Какво да правя с папката вестникарски изрезки?

— Запази я. Може да се наложи пак да я попълваш.

Кръстът беше малък, метър и половина на три, направен така, че да се хване в камионетката, без да се показва от дългата каросерия. При ритуалите слагаха много по-големи кръстове, но по-малките вършеха добра работа в нощните набези из по-богатите квартали. Не ги използваха често или по-точно не ги използваха достатъчно често според думите на тези, които ги правеха. В действителност много години бяха изтекли, откакто не се бяха появявали в окръг Форд. Последният кръст бе побит в двора на негър, обвинен, че е изнасилил бяла жена.

В понеделник, няколко часа преди зазоряване, кръстът бе изваден безшумно и бързо от камионетката и забучен в малката, прясно изкопана дупка в предния двор на чудноватата викторианска къща на Адамс Стрийт. Хвърлиха под кръста малка факла и след секунди той бе в пламъци. Камионетката изчезна в нощта и спря до един автомат в края на града, откъдето бе проведен телефонен разговор с дежурния в полицията.

След минути помощник-шерифът Маршъл Пратър бе на Адамс Стрийт и веднага съзря пламтящия в двора на Джейк кръст. Сви по алеята и паркира зад неговия сааб. Натисна звънеца и застана на верандата, загледан в пламъците. Беше почти три и половина. Пак позвъни. Улицата бе тъмна и притихнала — само дето на петнайсетина метра по-навътре пламъците сияеха, а дървото пукаше и съскаше. Най-после Джейк се появи на прага и замръзна ужасен. Двамата с полицая стояха един до друг на верандата, вцепенени не само от горящия кръст, но и от това, което той означаваше.

— Добро утро, Джейк — рече накрая Пратър, без да сваля очи от пламъците.

— Кой го направи? — попита Джейк с пресъхнало гърло.

— Не знам. Не казаха имена. Само се обадиха и ни съобщиха.

— Кога се обадиха?

— Преди петнайсет минути.

Джейк прекара пръсти през косата си, за да не се разпилее от лекия ветрец на всички страни.

— Колко ще гори? — попита той, макар че Пратър знаеше може би по-малко и от него.

— Нищо не казаха. Сигурно е напоен е керосин. Поне на такова мирише. Може да гори цели часове. Да се обадя ли на пожарната?

Джейк огледа улицата. Къщите бяха занемели и тъмни.

— Не. Няма смисъл да будим целия квартал. Нека си гори. Няма да подпали нищо, нали?

— Е, дворът си е твой — сви рамене Пратър, без да помръдне; стоеше на верандата, с ръце в джобовете, а коремът му висеше над колана.

— Отдавна не сме виждали такова чудо по нашия край. Последния път май че беше в Карауей през хиляда деветстотин шейсет…

— Шейсет и седма.

— Помниш ли го?

— Да. Бях в гимназията. Излязохме да гледаме как гори.

— Как се казваше оня негър?

— Робинсън. Някой си Робинсън. Разправяха, че изнасилил Велма Тайър.

— Вярно ли беше? — попита Пратър.

— Съдебните заседатели решиха, че е вярно. Той е в Парчман, ще бере памук до края на дните си.

Пратър изглеждаше доволен.

— Чакай да повикам Карла — измънка Джейк и изчезна. Върна се с жена си.

— Господи, Джейк! Кой го е направил?

— Не зная.

— Да не е Ку Клукс Клан? — попита тя.

— Сигурно — отвърна шерифът. — Не съм чувал някой друг да пали кръстове. А ти, Джейк?

Джейк поклати глава.

— Мислех, че още преди години са изчезнали от нашия окръг — рече Пратър.

— Май са се върнали — каза Джейк.

Карла стоеше вцепенена и ужасена, покрила уста с длан. Отблясъците от огъня пламтяха по лицето й.

— Направи нещо, Джейк. Угаси го.

Прашенето и пукането се засилиха и оранжевите пламъци се извисиха още по-нагоре в нощта. За миг Джейк си каза, че огънят ще угасне бързо, преди някой да го е видял освен тях тримата, че всичко ще отмине и ще бъде забравено и в Клантън няма да се разбере нищо. След това се засмя на глупостта си.

Пратър изсумтя. Явно се бе уморил да стои прав на верандата.

— Виж какво, Джейк, не че си пъхам носа, но ако е вярно туй, дето го пишат вестниците, те са сбъркали адвоката. Прав ли съм?

— Сигурно не могат да четат — измърмори Джейк.

— Сигурно.

— Я ми кажи, Пратър, чувал ли си за активни членове на Клана в нашия окръг?

— Не съм чувал за никого. Има няколко из южните краища на щата, но тук няма. Поне аз не знам да има. От ФБР казват, че това са минали истории.

— Не е много утешително.

— Защо да не е?

— Защото тези симпатяги, ако са членове на Клана, не са тукашни. Пришълци отдалеч. А това означава, че намеренията им са съвсем сериозни, не мислиш ли, Пратър?

— Не знам. Щях да се разтревожа повече, ако бяха местни хора. Това значи, че Кланът отново се завръща.

— Какво означава този кръст? — попита Карла полицая.

— Предупреждение. Искат да кажат: „Спри това, което си започнал, или другия път няма да изгорим само едно парче дърво.“ Те от години правят тези неща, за да сплашат белите, които съчувстват на чернокожите и подкрепят всички онези глупости за гражданските права. Ако белите не спрат да се умилкват на черните, следва насилието. Бомби, динамит, побоища, дори убийства. Но си мисля, че това е вече отдавна минало. Във вашия случай те искат да предупредят Джейк да стои настрани от Хейли. Но щом като вече не е адвокат на Хейли, не разбирам какво означава това.

— Върви да видиш Хана — рече Джейк на Карла и тя влезе вътре.

— Ако имаш маркуч, нямам нищо против да го угася — предложи Пратър.

— Добра идея. Не ми се ще да го видят съседите.

Джейк и Карла застанаха на верандата по хавлии и наблюдаваха как помощник-шерифът полива горящия кръст. Дървото съскаше и пушеше, докато водата шуртеше и задушаваше пламъците. Пратър полива четвърт час, после нави грижливо маркуча и го остави зад храстите в цветната леха до стъпалата.

— Благодаря, Маршъл. Нека това да си остане между нас, а?

— Разбира се. — Пратър изтри ръце в панталоните си и притегна шапка. — Заключете навсякъде. Ако чуете нещо, обадете се на дежурния. Ще бъдем наоколо следващите няколко дни.

Подкара на заден ход по алеята и пое бавно по Адамс Стрийт към площада. Джейк и Карла седнаха на люлката и се загледаха в димящия кръст.

— Имам чувството, че гледам някой стар брой на „Лайф“ — каза Джейк.

— Или че четем учебник по история на Мисисипи. Може би трябва да им кажем, че са те изхвърлили.

— Благодаря, много си откровена.

— Извинявай. Може би трябваше да кажа „отстранен“ или пък „освободен“, или…

— Просто кажи, че той си е намерил друг адвокат. Ти май наистина се уплаши.

— Знаеш, че се уплаших. Ужасена съм. Щом са способни да запалят кръст в предния ни двор, какво ще им попречи да запалят и къщата? Просто не си струва, Джейк. Искаш да си щастлив, да имаш успехи и всички останали чудесни неща, но не за сметка на нашата безопасност, нали? Няма дело, което да си струва това.

— Значи се радваш, че са ме изхвърлили?

— Радвам се, че той си е намерил друг адвокат. Сега може би ще ни оставят на мира.

Джейк я придърпа в скута си. Люлката леко се полюшкваше. Карла бе красива по хавлия в три и половина сутринта.

— Няма да се върнат, нали? — попита тя.

— Няма. Повече няма да ни безпокоят. Ще разберат, че вече не се занимавам с делото, тогава ще се обадят и ще се извинят.

— Не е смешно, Джейк.

— Знам.

— Дали ще се разчуе?

— Поне още един час няма. Когато отворят Кафето в пет часа, Дел Пъркинс ще е научила и най-малката подробност, преди да е наляла още първата чаша кафе.

— Какво смяташ да правиш с това? — попита тя, кимвайки към кръста, който едва-едва се забелязваше при сиянието на нащърбената луна.

— Имам една идея. Хайде да го натоварим, да го закараме в Мемфис и да го запалим в двора на Маршарфски.

— Отивам да си легна.

В девет сутринта той вече бе продиктувал заявлението, с което се оттегляше като адвокат по делото. Етъл усърдно го преписваше, но в един момент му се обади по вътрешната линия:

— Мистър Бриганс, някой си мистър Маршарфски е на телефона. Обясних му, че сте зает, но той каза, че ще изчака.

— Ще се обадя. — Джейк сграбчи слушалката. — Ало.

— Мистър Бриганс, обажда се Бо Маршарфски от Мемфис. Как сте?

— Страхотно.

— Радвам се. Сигурен съм, че сте видели сутрешния вестник от събота и неделя. Нали се получава в Клантън?

— Да, освен това си имаме и телефони, и поща.

— Значи сте чели статиите за мистър Хейли?

— Четох ги. Написали сте няколко чудесни рекламки.

— Не желая да се заяждам. Имате ли малко време да обсъдим делото на Хейли?

— Изгарям от нетърпение.

— Доколкото разбирам процедурните правила в Мисисипи, адвокат от друг щат трябва да работи в екип с местен адвокат, за да бъде допуснат да води дело.

— Доколкото разбирам, вие не притежавате разрешително за щата Мисисипи? — попита недоверчиво Джейк.

— Вярно е, не притежавам.

— Това не се споменава във вашите статии.

— Повтарям, че не желая да се заяждам. Всички ли ваши съдии държат на местни адвокати?

— Някои държат, други — не.

— Разбирам. А Нуз?

— Понякога.

— Благодаря. При мен е обичайна практика да работя с местен адвокат, когато участвам в дела в провинцията. Местните съдии гледат с по-добро око, когато до мен седи някой местен адвокат.

— Това е направо чудесно.

— Може би вие бихте искали да…

— Шегувате се! — викна Джейк. — Току-що ме изхвърлиха, а сега вие ме карате да ви нося чантата. Да не сте луд! Не бих позволил да свързват името ми с вашето.

— Слушай какво бе, нещастник…

— Не, ти слушай, баровец такъв. Може и да се изненадаш, но в този щат има етични норми и закони срещу тайните уговаряния със защитата и клиентите. Да си чувал някога за незаконно споразумение? Не си, разбира се. В Мисисипи, както и в повечето щати, това е тежко престъпление. Ние имаме етични норми, които забраняват на когото и да било да се уговаря зад гърба на останалите и да измъква нечестно дела. Етика, мистър Хищник, да сте чували някога тази дума?!

— Аз не измъквам нечестно дела, малкият. Те сами идват при мен.

— Като делото „Хейли“. Искате да ме накарате да повярвам, че е намерил името ви в телефонния указател. Сигурен съм, че сте публикували своя реклама на цяла страница наред с обявленията за аборти на гинеколозите.

— Насочили са го към мен.

— Да, вашият сводник. Знам точно как сте се докопали до него. Мога да подам оплакване в съда. А може би ще е още по-добре, ако предложа на съдебните заседатели да се занимаят с вашите методи.

— Разбирам, вие сте много близки с областния прокурор. Дочуване, господин адвокат.

Маршарфски все пак има последната дума, преди да затвори. Джейк пухтя още цял час, преди да успее да се съсредоточи върху заявлението, което подготвяше. Лусиен щеше да се гордее с него.

Точно преди обяд му се обади Уолтър Съливан от фирма „Съливан“.

— Джейк, как си, мойто момче?

— Превъзходно.

— Браво. Виж какво, Джейк, Бо Маршарфски ми е стар приятел. Преди години защитавахме заедно няколко банкови чиновници, бяха ги обвинили в измама. Естествено, ние ги отървахме. Той е голяма работа. Нае ме като местен адвокат по делото „Хейли“. Исках просто да споделя с теб…

Джейк тресна слушалката и излезе от кантората. Прекара целия следобед на предната веранда на Лусиен.