Джон Гришам
Време да убиваш (19)

19

В петък, точно преди да затворят съда, Джейк се обади да провери дали има новини по делото. Казаха му, че Нуз си е заминал, а съдебната зала е празна. Подсигурен с тази информация, Джейк прекоси улицата, влезе през задния вход и тръгна по коридора към канцеларията. Пофлиртува със секретарките и служителките, докато откри делото на Карл Лий. Притаи дъх, докато прелистваше страниците. Много добре! Точно както се бе надявал. Цяла седмица нищо не бе прибавено към делото, с изключение на неговото заявление, че се оттегля от защитата. Маршарфски и местният му сътрудник не бяха пипнали нищичко. Нищо не бе свършено. Пофлиртува още малко и се прибра в кантората.

Лерой Глас все още беше в ареста. Гаранцията му бе десет хиляди долара, а семейството му не можеше да събере хиляда, да плати на гаранта. Така че той продължаваше да дели килия с Карл Лий. Джейк имаше приятел, който обикновено ставаше гарант на неговите клиенти. Ако някой от тях трябваше да излезе от затвора и опасността да изчезне не беше голяма, гаранцията се уреждаше веднага. Условията бяха приемливи. Например — пет процента веднага и след това по пет всеки месец. Ако Джейк имаше нужда Лерой да бъде на свобода, гаранцията щеше да бъде веднага уредена. Но Джейк имаше нужда от Лерой в затвора.

— Съжалявам, Лерой, не става. Мъча се да се разбера с гаранта — обясняваше Джейк на своя клиент в приемната на ареста.

— Но вие казахте, че днес най-късно ще ме освободят.

— Твоите хора не са намерили пари. Аз не мога да ги извадя от джоба си. Ще те измъкнем оттук, но ще отнеме още няколко дни. Ти си ми необходим навън, да ходиш на работа, да спечелиш някой долар и да ми платиш.

— Добре, мистър Джейк, вие знаете какво трябва да се направи. — Лерой изглеждаше доволен.

— Храната тук е много добра, нали? — попита Джейк с усмивка.

— Не е лоша. Ама вкъщи е по-хубава.

— Ще те измъкнем оттук — обеща Джейк.

— Как е оня негър, дето го наръгах?

— Не съм много сигурен. Ози каза, че още е в болницата. Мос Тейтъм разправя, че го пуснали. Кой да ти каже. Май раната му не е много опасна. С кого беше жената? — попита Джейк, защото все не успяваше да запомни подробностите по делото.

— С Уили Хойт.

— Че ти не си наръгал него — замисли се Джейк за миг и се опита да си припомни обвинението.

— Не, намушках Къртис Спролинг.

— Искаш да кажеш, че сте се били за чужда жена?

— Така си беше.

— Значи вие четиримата сте се били за жената, с която е дошъл Уили?

— Ъхъ, така беше.

— И защо се бихте?

— Мъжът й го нямаше в града.

— А кой е мъжът й?

— Джони Сандс. Когато го няма в града, винаги става бой.

— Това как да го разбирам?

— Тя няма деца, не може да има и обича да има компания. Нали ме разбирате? Поеме ли той нанякъде, всички веднага научават. А щом тя се появи в някоя кръчма, не минава без бой.

Хубаво дело, помисли си Джейк.

— Ти обаче каза, че тя дошла с Уили Хойт.

— Така си е. Но това няма значение, защото всички в заведението започнаха да я наобикалят, да я черпят и да я канят на танц. То все така си върви при нея. Тя е страхотна, мистър Джейк. Трябва да я видите.

— Ще я видя. Като свидетелка в съда.

Лерой се загледа замечтано в стената. Какво значение имаше, че е намушкал някого и можеха да му друснат двайсет години. Беше доказал, и то в ръкопашен бой, че е истински мъж.

— Лерой, ти не си казвал нищо на Карл Лий, нали?

— Не съм. Още съм в неговата килия. По цял ден говорим. Какво друго да правим?

— Но не си му казал за това, което обсъждахме вчера.

— Няма такова нещо. Нали обещах.

— Добре.

— Но пък ще ви кажа, мистър Джейк, че той здравата се е притеснил. Още няма вест от новия си адвокат. Много е разстроен. Прехапвам си езика да не се изпусна, но нищо не съм изтървал. Казах му обаче, че сте мой адвокат.

— Това добре.

— Той рече, че вие сте ходили да го видите в затвора, говорили сте за делото и какво ли не. И ми каза, че съм наел добър адвокат.

— За него обаче не съм достатъчно добър.

— Струва ми се, че Карл Лий е объркан. Не знае на кого да вярва. Свестен човек е той.

— Не споменавай пред него какво сме говорили. Не искам да знае, служебна информация е.

— Добре. Но някой трябва да му го каже.

— Той не се посъветва с мен или с когото и да е, преди да ме изхвърли и да наеме новия си адвокат. Пълнолетен е. Взел си е решение. Негова си работа. — Джейк замълча и се приближи плътно до Лерой. Снижи глас. — Ще ти кажа и още нещо, но няма да ме издаваш. Преди половин час проверих папката с делото му. Цяла седмица новият му адвокат не я е отварял. Вътре няма нищо ново. Нито лист.

— Ама че работа! — намръщи се Лерой и поклати глава.

— Така действат важните клечки — продължи Джейк. — Много приказки, голяма пушилка, нос до облаците. Награбват повече дела, отколкото могат да оправят, и накрая губят повече пари, отколкото печелят. Познавам ги аз. Цял живот ги наблюдавам. Надценяват ги, повечето от тях.

— Затова ли не е идвал да види Карл Лий?

— Разбира се. Затрупал се е с работа. Захванал е и много други големи дела. Не се интересува от Карл Лий, помни ми думата, но той си го избра. Ще си носи последствията.

— Смятате ли, че ще го осъдят, мистър Джейк?

— Няма съмнение. Запътил се е към газовата камера. Наел е уж голям адвокат, а той няма време да работи по делото му, нито да поговори с него в затвора.

— Вие нали казвахте, че можете да го отървете?

— Не, никога не съм обещавал такова нещо, и за твоето дело не мога да го обещая. Глупак е оня адвокат, който обещава оправдателна присъда. Толкова много неща могат да се объркат в едно дело.

— Карл Лий каза, че неговият адвокат е заявил във вестника, че ще го обявят за невинен.

— Карл Лий е глупак.

 

 

— Къде беше? — попита Карл Лий своя съкилийник, когато тъмничарят заключи вратата.

— Говорих с адвоката си.

— С Джейк?

— Ъхъ.

Лерой седна на леглото срещу Карл Лий, който препрочиташе някакъв вестник, но бързо го сгъна и го пусна долу.

— Изглеждаш загрижен — каза Карл Лий. — Нещо по делото ли?

— Не. Само дето не мога да си оправя гаранцията. Джейк рече още няколко дена.

— Пита ли те за мен?

— Не. Нищо особено.

— Нищо особено? Какво рече?

— Само пита как си.

— Сърдит ли ми е?

— Не. Може да е загрижен за теб, но не ти е сърдит.

— Защо да е загрижен за мен?

— Не знам — отвърна Лерой, опъна се на леглото и скръсти ръце под главата.

— Хайде де, Лерой. Знаеш нещо, а мълчиш. Какво рече Джейк за мен?

— Закле ме да не ти казвам какво сме си говорили. Било служебна информация. Ти не ми съобщаваш всичко, което си говорите с твоя адвокат, нали?

— Изобщо не сме се срещали.

— Ти имаше добър адвокат, но го изхвърли.

— И сегашният е добър.

— Откъде знаеш? Нали не сте се срещали? Той е страхотно зает, за да дойде и да те види, а пък щом като е толкова зает, откъде ще намери време да работи по твоето дело?

— Ти пък откъде знаеш толкова за него?

— Питах Джейк.

— И какво вика той?

Лерой замълча.

— Искам да знам какво вика той — настоя Карл Лий и седна на ръба на леглото на Лерой. Упорито загледа по-дребния и слабоват съкилийник. Лерой реши, че вече има подходящо извинение да се разприказва, защото му се стори, че го заплашват. Или щеше да говори, или да яде бой.

— Той е мошеник — рече Лерой. — Важна клечка, ама мошеник, който ще те продаде. Пет пари не дава за теб, нито за процеса. Интересува го само рекламата. Цяла седмица не е пипнал делото ти. Джейк знае, проверил е днес следобед в съда. Няма и помен от мистър Важна клечка. Прекалено е зает да се вдигне от Мемфис и да се разправя с теб. Има си достатъчно клиенти там, че и твоя приятел мистър Брустър отгоре.

— Лерой, ти си луд.

— Хубаво де, луд съм. Ще почакаме и ще видим кой кого ще изкара луд. Ще почакаме и ще видим колко ще се напъне той по твоето дело.

— Как се извъди такъв специалист?

— Питаш ме и отговарям.

Карл Лий отиде до вратата и се вкопчи в решетките с огромните си ръчища. За три седмици килията се бе стеснила и колкото по-тясна ставаше, толкова по-трудно му бе да мисли, да разсъждава, да взема решения, да действа. В ареста не можеше да се съсредоточи. Знаеше само това, което му казваха, и нямаше на кого да се довери. Гуен беше глупава. Ози не искаше да взима страна. Лестър беше в Чикаго. Нямаше друг, на когото да се довери освен на Джейк. Но нали си е намерил нов адвокат? Парите, те бяха причината. Хиляда и деветстотин в брой, платени от най-големия сводник и търговец на наркотици в Мемфис, чийто адвокат се бе специализирал да защитава тъкмо сводници и търговци на наркотици, всевъзможни главорези и престъпници. Тоя Маршарфски занимаваше ли се изобщо със свестни хора? Какво щяха да си помислят съдебните заседатели, когато го видят да стои редом с Маршарфски? Разбира се, че е виновен. Иначе защо би наел такъв прочут мошеник от големия град?

— Знаеш ли какво ще си рекат ония закоравели черномразци, съдебните заседатели, когато зърнат Маршарфски? — попита Лерой.

— Какво?

— Ще си рекат, жалкият негър трябва да е много виновен, щом си е продал всичко, дето има, за да наеме най-големия мошеник на Мемфис да дойде тук да ни разправя, че бил невинен.

Карл Лий измърмори нещо през решетките.

— Ще ти врътнат газовото копче, Карл Лий.

 

 

Мос Джуниър Тейтъм беше дежурен в шест и половина сутринта в събота, когато иззвъня телефонът в канцеларията на Ози. Беше шерифът.

— Защо не спиш? — попита Мос.

— Не знам дали спя, или съм буден — отвърна шерифът. — Слушай какво, Мос, помниш ли оня стар чер проповедник, викаха му Стрийт, преподобния Исайя Стрийт?

— Не се сещам.

— Я стига, помниш го. От петдесет години проповядва в църквата в Спрингдейл, на север от града. Първият член на Асоциацията за защита на цветнокожите в нашия окръг. Учил е всички черни тук наоколо през шейсетте как да организират протести и бойкоти.

— Ааа, да, да, сетих се. Не го ли бяха спипали веднъж клановците?

— Да, пребиха го и му подпалиха къщата, но нищо по-сериозно. През лятото на шейсет и пета.

— Мислех, че умря преди няколко години.

— Не е, от десет години е жив труп, но мърда по малко. Обади ми се в пет и половина и цял час ме държа на телефона. Припомни ми всички политически услуги, които му дължа.

— Какво иска?

— Ще дойде в седем да се срещне с Карл Лий. Защо, не Знам. Дръж се обаче добре с него. Покани го в моята канцелария и ги остави да си приказват. Аз ще дойда по-късно.

— Разбрано, шефе.

Когато беше на върха на славата си през шейсетте години, преподобният Исайя Стрийт беше двигателят в борбата за граждански права в окръга. Следваше Мартин Лутър Кинг в Мемфис и Монтгомъри. Организираше демонстрации и протестни митинги в Клантън, Карауей и други градове в Северен Мисисипи. През паметното лято на шейсет и четвърта поздрави студентите, дошли от Севера да регистрират чернокожи избиратели. Подслони някои от тях в дома си и те до днес продължаваха да му гостуват от време на време. Беше тих, състрадателен и интелигентен, не обичаше крайностите и бе спечелил уважението на всички чернокожи и на повечето бели. Един спокоен и трезв глас сред омразата и конфронтацията. Ръководеше неофициално голямата десегрегация на държавните училища през шейсет и девета и в окръг Форд почти нямаше размирици.

През седемдесет и пета получи удар, който парализира цялата му дясна половина, но мозъкът остана незасегнат. Сега беше на седемдесет и осем, движеше се без чужда помощ, бавно и с бастун. Горд, с достойнство и изправен, доколкото му позволяваше тялото. Въведоха го в канцеларията на шерифа и му дадоха стол. Той отказа кафе и Мос Джуниър отиде да доведе обвиняемия.

— Буден ли си, Карл Лий? — прошепна едва-едва, защото не искаше да събуди другите затворници, които щяха да се развикат за закуска, лекарства, адвокати, гаранти и момичета.

Карл Лий скочи моментално.

— Да, рано се събудих.

— Имаш посетител. Ела! — Мос тихо отключи килията.

Карл Лий бе срещал преподобния преди години, когато той държеше слово пред последния гимназиален клас в Ийст Хай, училището за черни. Последва десегрегация и училището стана прогимназия. След удара не го беше виждал.

— Карл Лий, познаваш ли преподобния Исайя Стрийт — попита официално Мос.

— Да, срещали сме се преди години.

— Хубаво, ще затворя вратата и ще ви оставя да си поговорите.

— Как сте, сър? — попита Карл Лий. Седнаха един до друг на кушетката.

— Добре съм, синко, а ти?

— Горе-долу.

— И аз съм бил в затвора. Преди години. Ужасно място, но мисля, че е нужно. Как се отнасят с теб?

— Добре, много добре. Ози ми позволява всичко.

— Да-а, Ози. Ние много се гордеем с него. Гордеем се и е теб, Карл Лий. Аз не оправдавам насилието, но понякога то също е нужно. Ти свърши едно добро дело, синко.

— Да, сър — отвърна колебливо Карл Лий.

— Предполагам, че се чудиш защо съм тук.

Карл Лий кимна. Преподобният почука с бастуна по пода.

— Безпокоя се за твоето оправдаване. Цялата черна общност се безпокои. Ако беше бял, сигурно щяха да те изправят пред съда и сигурно щяха да те оправдаят. Изнасилването на дете е ужасно престъпление, а и кой би обвинил един баща, че е поправил злото? Но един бял баща. Един чернокож баща поражда същото съчувствие, но тук се появява проблем — съдебните заседатели са бели. Затова чернокожият баща и белият баща нямат равни шансове в един съдебен процес. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да.

— Всичко е в ръцете на съдебните заседатели. Вина срещу невинност. Свобода срещу затвор. Живот срещу смърт. Всичко това се решава от тях. Тази система е много уязвима — да се повери животът на един човек на дванайсет средни, обикновени граждани, които не разбират от закони и процесът ги плаши, е много страшно.

— Да, сър.

— Ако бели съдебни заседатели те оправдаят за убийството на двама бели, това ще докара повече беди на чернокожите от Мисисипи от десегрегацията на училищата насам. И не само в Мисисипи; ще пострадат чернокожите навсякъде. Твоето дело се прочу из цялата страна и много хора го следят внимателно.

— Аз направих това, което бях длъжен да направя.

— Точно така. Направил си това, което си смятал за правилно. Макар че беше жестоко и грозно, то беше правилно. Повечето хора, и черни, и бели, са убедени в това. Но ще те съдят ли като бял човек? Ето там е въпросът.

— А ако ме осъдят?

— Твоята присъда ще бъде още един удар за нас, символ на дълбоко вкоренен расизъм, на стари предразсъдъци, на стара омраза. Ще бъде нещастие за всички. Ти трябва да бъдеш оправдан.

— Правя всичко, което зависи от мен.

— Наистина ли? Нека поговорим тогава за адвоката ти.

Карл Лий кимна.

— Познаваш ли го?

— Не. — Карл Лий сведе глава и разтърка очи. — А вие?

— Да, срещал съм го.

— Така ли? Кога?

— През шейсет и осма в Мемфис. Бях е доктор Кинг. Маршарфски беше един от адвокатите, които защитаваха стачкуващите боклукчии срещу градската управа. Той настояваше доктор Кинг да напусне Мемфис, твърдеше, че дразнел белите и подстрекавал черните и затова пречел на преговорите. Държеше се надменно и обидно. Наруга доктор Кинг — насаме, разбира се. Подозирахме адвоката, че продава интересите на работниците срещу пари под масата. Мисля, че не бъркахме.

Карл Лий дишаше тежко и разтриваше слепоочията си.

— Запознат съм с кариерата му — продължи преподобният. — Издигнал се е като адвокат на гангстери, крадци и сводници. Успява да изкара някои от тях невинни, но те до един са виновни. Щом погледнеш някого от клиентите му, веднага разбираш, че е виновен. Това ме тревожи най-много. Боя се да не би по асоциация всички да предположат, че и ти си виновен.

Карл Лий се сгъна още повече и опря лакти на коленете си.

— Кой ви каза да дойдете тук? — попита кротко.

— Говорих е един стар приятел, синко. Той също се тревожи за теб. Всички се тревожим.

— Маршарфски е най-добрият адвокат в Мемфис.

— Тук не е Мемфис, нали?

— Той е специалист по криминални дела.

— Може би защото самият той е престъпник.

Карл Лий се изправи рязко и закрачи напред-назад с гръб към проповедника.

— Той ще ме защитава безплатно. Няма да ми иска нито цент.

— Неговият хонорар няма значение, когато над теб е надвиснала смъртна опасност, сине мой.

Минутите течаха и никой не проговаряше. Накрая проповедникът се опря на бастуна си и с мъка се изправи.

— Казах ти достатъчно. Сега си тръгвам. Пожелавам ти късмет, Карл Лий.

— Много съм ви благодарен, че сте тъй загрижен за мен, и ви благодаря за посещението — стисна ръката му Карл Лий.

— Чуй какво мисля, синко. Твоето дело много трудно може да се спечели. Но става още по-трудно с мошеник като Маршарфски.

 

 

Лестър тръгна от Чикаго в полунощ. Тръгна сам както обикновено. Жена му се отправи на север преди него, за да прекара почивните дни в Грийн Бей със семейството си. Той мразеше Грийн Бей много повече, отколкото тя мразеше Мисисипи, и нито един от двамата не държеше особено да посещава семейството на другия. Шведите бяха приятни хора и щяха да го приемат като свой, ако той позволеше това. Но бяха различни и тук не ставаше дума само за бялата им кожа. На Юг бе израснал сред бели и ги познаваше. Не ги харесваше, нито харесваше чувствата им към него, но поне ги познаваше. Белите от Севера обаче, особено шведите, бяха различни. Техните обичаи, говорът, храната, почти всичко му бе чуждо и той никога нямаше да се почувства като у дома си с тях.

Така или иначе, развод щеше да има, нямаше да изкарат повече от година. Лестър беше просто едно кратко увлечение за жена си и вече й бе дотегнал. За щастие нямаха деца. Той подозираше, че тя си има друг. Той също си имаше друга и Айрис му бе обещала да се омъжи за него и да се премести в Чикаго, щом успее да разкара Хенри.

И двете страни на междущатското шосе изглеждаха еднакви посред нощ — разпилени светлини от малки, спретнати ферми, разхвърляни тук-там, и от време на време по някой голям град — Шампейн или Ефингам. Той живееше и работеше на север, но домът му не бе там. Неговият дом бе при майка му, в Мисисипи, въпреки че никога повече нямаше да живее в този край. Невежеството и бедността бяха ужасяващи. Не обръщаше внимание на расизма — не беше жесток като едно време и му беше свикнал. Расизмът нямаше да изчезне, но с годините бе станал по-незабележим. Белите продължаваха да притежават и контролират всичко и това само по себе си не бе непоносимо. Нито пък щеше да се промени. Това, което не можеше да понесе, бе невежеството и безкрайната беднотия на повечето чернокожи; порутените, разнебитени къщи, високият процент детска смъртност, безнадеждната безработица, самотните майки и техните недохранени деца. Беше потискащо, та чак непоносимо, и то толкова непоносимо, че той избяга от Мисисипи като хиляди други и се насочи на север да си търси работа, работа с прилично заплащане.

Завръщането в Мисисипи бе и радост, и тъга. Радост, защото щеше да види отново семейството си; тъга, защото щеше да се сблъска с мизерията им. Тук-там проблясваше по някой светъл лъч. Карл Лий имаше прилична работа, спретната къща, добре облечени деца. Той беше изключение, но сега всичко бе сложено на карта заради две пияни говеда от бялата измет. За черните можеше и да се намери извинение да бъдат отрепки, но за белите, в един бял свят, нямаше никакво извинение. Все пак ония двамата бяха мъртви, слава богу, и той се гордееше с големия си брат.

Шест часа след като бе напуснал Чикаго, слънцето изгря, когато прекосяваше реката при Кайро. След два часа я прекоси отново при Мемфис. Караше на югоизток и след час бе пред съда в Клантън. Не бе спал от двайсет часа.

 

 

— Карл Лий, имаш посетител — рече Ози през металните решетки на вратата.

— Вече не се учудвам. Кой е?

— Ела с мен. Май по-добре да използваш канцеларията ми. Може доста да продължи.

 

 

Джейк се разхождаше из кантората си в очакване телефонът да иззвъни. Десет часът. Лестър трябваше да е вече в града. Единайсет. Джейк ровеше из някакви прашни папки и отбелязваше по нещо за Етъл. Дванайсет. Обади се на Карла и я излъга, че има среща с нов клиент в един. Така че обедът отпадаше. По-късно щеше да се занимава с двора. Един часът. Откри едно старо дело от Уайоминг, където съпругът бил оправдан, след като пребил мъжа, изнасилил жена му. През 1893-та. Направи копие на делото, после го хвърли в коша за отпадъци. Два часът. Дали е пристигнал? Може да посети Лерой и да надзърне в ареста. Не, не върви. Изтегна се на дивана в големия кабинет.

В два и четвърт телефонът иззвъня. Джейк скочи и грабна слушалката. Сърцето му блъскаше лудо.

— Ало!

— Джейк, обажда се Ози.

— Да, Ози, какво има?

— Трябва да дойдеш тук.

— Какво? — Джейк се престори, че нищо не разбира. — На кого съм притрябвал?

— Карл Лий иска да говори с теб.

— Лестър там ли е?

— Да. И той настоява да дойдеш.

— Идвам веднага.

* * *

— Тук са от четири часа. — Ози посочи вратата на канцеларията.

— Какво правят? — попита Джейк.

— Говорят, ругаят, крещят. От половин час нещо се смълчаха. Карл Лий излезе и ме помоли да те извикам.

— Благодаря ти.

Джейк почука, бавно отвори вратата и я затвори. Карл Лий седеше зад бюрото. Лестър лежеше на кушетката. Стана и стисна ръката на Джейк.

— Радвам се да те видя, Джейк.

— И аз се радвам, Лестър. Какво те води у дома?

— Семейни истории.

Джейк погледна към Карл Лий, после се запъти към бюрото и му стисна ръката. Карл Лий беше видимо ядосан.

— Викали сте ме?

— Да, Джейк, седни. Трябва да поговорим — рече Лестър. — Карл Лий иска да ти каже нещо.

— Ти му го кажи.

Лестър въздъхна и разтърка очи. Беше уморен и разстроен.

— От мен и дума няма да чуете. Това си е ваша работа е Джейк. — Лестър затвори очи и се отпусна на кушетката. Джейк седна на един тапициран сгъваем стол, който облегна на стената срещу кушетката. Наблюдаваше Лестър внимателно, без да поглежда към Карл Лий, който бавно се полюляваше на въртящия се стол на Ози. Никой не продумваше. След три минути мълчание Джейк се ядоса.

— Кой ме повика?

— Аз — отвърна Карл Лий.

— Добре, какво искаш?

— Да ти върна моето дело.

— Смяташ ли, че аз го искам?

— Какво! — Лестър скочи и погледна Джейк.

— Това да не е подарък, че да го даваш и да си го вземаш? Това е договор между теб и твоя адвокат. И хич не ми се дръж, сякаш ми правиш голяма услуга. — Гласът на Джейк ехтеше, той изобщо не прикриваше гнева си.

— Ще поемеш ли делото? — попита Карл Лий.

— Искаш да кажеш, че се опитваш отново да ме наемеш?

— Да.

— Защо искаш да ме наемеш отново?

— Лестър ме кара.

— Щом е така, не ти искам делото. — Джейк стана и се запъти към вратата. — Ако Лестър иска мен, а ти искаш Маршарфски, тогава си вземи Маршарфски. Щом като не си способен да решиш сам, тогава дръж си Маршарфски.

— Чакай, Джейк. Не се ядосвай. — Лестър пресрещна Джейк на вратата. — Седни, седни. Не ти се сърдя, че те е яд на Карл Лий. Той не е прав. Така ли е, Карл Лий?

Карл Лий си чоплеше ноктите.

— Седни, Джейк, седни да поговорим — молеше Лестър и го дърпаше назад. — Така. Хайде сега да обсъдим положението. Карл Лий, искаш ли Джейк да бъде твой адвокат?

— Да — кимна той.

— Така е. А сега, Джейк…

— Обясни защо — попита Джейк Карл Лий.

— Какво?

— Обясни защо искаш аз да те защитавам. Обясни защо изхвърляш Маршарфски.

— Не съм длъжен да обяснявам.

— Длъжен си! Как да не си длъжен. Най-малкото ми дължиш едно обяснение. Изхвърли ме преди една седмица и не можа да събереш кураж да ми се обадиш. Прочетох за твоето решение във вестника. После прочетох за твоя нов високо ценен адвокат, който явно не можа да намери пътя до Клантън. Сега ме викаш и очакваш от мен да зарежа всичко само защото пак си променил решението си. Хайде, обясни ми.

— Обясни, Карл Лий. Разкажи на Джейк.

Карл Лий се наведе напред и опря лакти в бюрото. Зарови лице в дланите си и заговори между тях.

— Толкова съм объркан. Това място ме подлудява. Нервите ми са разбити. Тревожа се за малкото си момиченце. Тревожа се за семейството си. Тревожа се за собствената си кожа. Идват разни хора и ме карат да правя най-различни работи. Никога не съм бил в такова положение и не знам какво да кажа. Мога само да им вярвам. Да вярвам на тебе, Лестър, и на тебе, Джейк. Нищо друго не мога да направя.

— Вярваш ли на моите съвети? — попита Джейк.

— Винаги съм вярвал.

— И ще ми се довериш да те защитавам?

— Да, Джейк, искам ти да ме защитаваш.

— Много добре.

Джейк се успокои, а Лестър се отпусна на кушетката.

— Длъжен си да уведомиш Маршарфски. Докато не го направиш, аз не мога да работя по делото ти.

— Това ще го свършим днес следобед — рече Лестър.

— Добре. Щом като говорите с него, обадете ми се. Предстои много работа, а времето лети.

— А заплащането? — попита Лестър.

— Същият хонорар. Същото споразумение. Това удовлетворява ли те?

— Мен да — отвърна Карл Лий. — Ще намеря начин да ти се изплатя.

— Това ще го обсъждаме по-нататък.

— Какво ще стане с докторите? — попита Карл Лий.

— Ще уредим нещо. Не знам. Времето ще покаже.

Подсъдимият се ухили. Лестър вече хъркаше шумно.

— Зная, че ти си му се обадил, но той се кълне, че не си.

Джейк се усмихна неловко, но не отвърна. Лестър беше изпечен лъжец — талант, който се бе оказал изключително полезен в хода на неговото дело за убийство.

— Съжалявам, Джейк. Не бях прав.

— Няма защо да се извиняваш. Предстои ни прекалено много работа, за да губим време в извинения.

 

 

Близо до паркинга пред полицейското един репортер стоеше под сенчестото дърво и чакаше нещо да се случи.

— Извинете ме, сър, вие не сте ли мистър Бриганс?

— Кой сте вие?

— Ричард Флей от „Джаксън Дейли“. Вие сте Джейк Бриганс, нали?

— Да.

— Бившият адвокат на мистър Хейли.

— Не. Адвокатът на мистър Хейли.

— Мислех, че той е ангажирал Бо Маршарфски. Всъщност затова съм тук. Чух един слух, че Маршарфски ще пристигне днес следобед.

— Ако го видите, кажете му, че много е закъснял.

 

 

Лестър спеше дълбоко на кушетката в канцеларията на Ози. Диспечерът го събуди в четири сутринта в неделя, той напълни един голям термос с черно кафе и тръгна обратно за Чикаго. Късно в събота вечерта двамата с Карл Лий се обадиха на Котарака в кантората му над клуба и го уведомиха за новата промяна в решението на Карл Лий. Котарака не прояви интерес. Имаше си други проблеми. Каза, че ще се обади на Маршарфски. Никой не спомена нищо за пари.