Метаданни
Данни
- Серия
- Джейк Бриганс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Time To Kill, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Божидар Стойков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 80 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Джон Гришам. Време да убиваш
Издателство „Обсидиан“, София, 1996
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-06-8
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от V79)
Статия
По-долу е показана статията за Време да убиваш от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Време да убиваш | |
A Time to Kill | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Време да убиваш“ (на английски: A Time to Kill) е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.
Сюжет
В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.
Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.
По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.
В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.
В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.
Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите.
14
Хари Рекс Вонър беше безкрайно неприятен и като човек, и като адвокат. Беше се специализирал в гадни бракоразводни дела и вечно държеше по някой пройдоха в затвора заради неизплатена издръжка на дете. Беше противен и зъл и услугите му се търсеха изключително много от развеждащите се в окръг Форд. В състояние бе да ти отнеме децата, къщата, фермата, видеото, микровълновата печка, абсолютно всичко. Един богат фермер бе сключил с него постоянен договор, за да не може настоящата му съпруга да го наеме за следващия развод. Хари Рекс препращаше криминалните си дела на Джейк, а той му прехвърляше бракоразводните. Бяха приятели и мразеха другите адвокати, особено онези от фирмата „Съливан“.
Във вторник сутринта той се появи с гръм и трясък и изръмжа срещу Етъл:
— Тук ли е Джейк?
Тя кимна — това бе за предпочитане, вместо да го пита има ли уговорена среща. Кога ли не бе я ругал? Кога ли не бе ругал и всички останали?
Стълбата се затресе, докато той трополеше нагоре. Когато отвори вратата на големия кабинет, вече пъхтеше отчаяно.
— Здравей, Хари Рекс! Успя ли?
— Защо не си преместиш кабинета долу? — тросна се той, дишайки на пресекулки.
— Имаш нужда от раздвижване. Ако не бяха тия гадни стъпала, щеше да си надхвърлил сто и петдесетте кила.
— Благодаря. Виж какво, идвам направо от съда. Нуз те иска там в десет и половина, ако ти е възможно. Иска да говори с теб и Бъкли за Хейли. За обвинението, датата на делото и всичко останало. Помоли ме да ти предам.
— Добре. Ще ида.
— Сигурно си чул за решението на заседателите?
— Разбира се. Получих и екземпляр от него.
— Не, не, не това — усмихна се Хари Рекс. — Става дума как са гласували.
Джейк замръзна и го загледа с любопитство. Хари Рекс беше неизчерпаем източник на клюки и слухове и страхотно се гордееше, че разпространява само истината — повечето пъти. Почти всичко научаваше първи. Легендата за Хари Рекс се роди преди двайсет години с първото му дело. Железопътната компания, която даде под съд за милиони, отказа да плати и цент и след тридневен процес съдебните заседатели се оттеглиха да вземат решение. Адвокатите на компанията ставаха все по-настойчиви, тъй като заседателите не се връщаха с бърза присъда в тяхна полза. Когато обсъжданията продължиха и на втория ден предложиха двайсет и пет хиляди на Хари Рекс, за да уредят нещата, той ги прати по дяволите. Неговият клиент бе готов да приеме парите. Прати и клиента си по дяволите. Часове по-късно изморените и изтощени заседатели се върнаха с присъда за сто и петдесет хилядарки. Хари Рекс навря адвокатите на железопътната компания в миша дупка, изля презрението си към своите клиенти и отиде в бара „Бест Уестърн“. Почерпи всички наред и цяла вечер обясняваше най-подробно как точно е измайсторил подслушвателно устройство в стаята на съдебните заседатели, за да следи докъде са стигнали. Това се разчу и Мърфи наистина намери жиците, които минаваха през тръбите на парното до стаята на заседателите. Щатската асоциация на юристите започна да души наоколо, но не откри нищо. Двайсет години след това съдиите продължаваха да нареждат на приставите да проверяват стаята, когато Хари Рекс има нещо общо с някое дело.
— Откъде разбра как са гласували? — попита подозрително Джейк.
— Имам си канали.
— Добре, а как са гласували?
— Дванайсет на шест. Един глас по-малко, и нямаше да има обвинение.
— Дванайсет на шест — повтори Джейк.
— Бъкли едва не пукнал. Един бял, казва се Кроуел, се намесил и убедил доста, хора да не съдят твоя човек.
— Ти познаваш ли тоя Кроуел?
— Преди две години се занимавах с развода му. Живееше в Джаксън, докато някакъв негър не изнасили първата му жена. Тя полудя и се разведоха. Жена му си преряза вените с кухненски нож. Тогава се премести в Клантън и се ожени за някаква мърла от селата. Изкараха заедно около година. Натикал Бъкли в миша дупка. Казал му да си седи на мястото и да си затваря устата. Ще ми се да бях там.
— Ти така говориш, сякаш си бил.
— Не съм. Но имам добри източници.
— Пак ли опаса помещението със жици?
— Не съм. Само слушах после. Това е добър знак, нали?
— Кое?
— Че са приели решението само с един глас. Шест от осемнайсет са гласували да го пуснат. Петима черни и Кроуел. Това е добър знак. Няколко чернокожи в състава, и получаваш твоето. Така ли е?
— Не е толкова лесно. Ако делото се гледа в този окръг, има голям шанс съдебните заседатели да бъдат само бели. Те преобладават тук и както ти е известно, са твърде консервативни. Освен този Кроуел — кой го знае той пък откъде изскочи.
— Точно това си е помислил и Бъкли. Да го беше видял само тоя пън. Сега си вири носа в съдебната зала, готов да раздава автографи заради огромната си телевизионна сензация снощи. Никой няма желание да говори за това, но той успява да го вмъкне във всеки разговор. Прилича на момченце, което моли да му обърнат внимание.
— Бъди по-снизходителен. Може би той ще бъде следващият ни губернатор.
— Ако не загуби делото „Хейли“. А той ще го загуби, Джейк. Ние ще си изберем едни хубави заседатели, дванайсет доброжелателни и честни граждани, И ще ги купим.
— Това не го бях чувал.
— Върши работа по всяко време.
Няколко минути след десет и половина Джейк влезе в кабинета на съдията, разположен зад съдебната зала, и хладно се ръкува с Бъкли, Мъсгроув и Ихавод. Те го очакваха. Нуз му направи знак да седне и се разположи зад бюрото.
— Джейк, само за няколко минути — погледна го той над огромния нос. — Искам да призова Карл Лий Хейли утре в девет. Нещо против?
— Не, нищо против.
— Първо ще призовем няколко души, а след това, в десет, ще започнем с кражбата с взлом. Съгласен ли си, Руфъс?
— Добре. Нека обсъдим сега датата на делото Хейли. Както знаете, следващата сесия на Районния съд започва от третия понеделник на август и съм сигурен, че и тогава дневният ред ще бъде претоварен. Поради естеството на делото и, честно казано, поради всеобщия интерес мисля, че ще бъде най-добре, ако процесът започне при първа възможност.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — вметна Бъкли.
— Джейк, колко време ти е необходимо да се подготвиш за делото?
— Шейсет дни.
— Шейсет дни! — повтори невярващо Бъкли. — Защо толкова дълго?
Джейк не му обърна внимание и впери очи в Ихавод, който нагласяше очилата си и проучваше календара си.
— Можем ли да очакваме молба за промяна на мястото на делото? — попита той.
— Да.
— Това няма да промени нищо — каза Бъкли. — Където и да е, ще го осъдя.
— Запазете го за пред камерите, Руфъс — рече Джейк спокойно.
— Кой да ми говори за камери! — върна му го Бъкли. — Май че и на адвоката много му харесват.
— Моля ви, господа — рече Нуз. — Какви други искания към съда можем да очакваме от защитата преди делото?
Джейк се замисли за миг.
— Ваша светлост, засега нямам намерение да обсъждам тактиката на защитата. Току-що получихме обвинението и все още не съм го обсъждал с моя клиент. Очевидно е, че трябва да поработим над него.
— Колко време ви е необходимо?
— Шейсет дни.
— Подигравате ли се! — викна Бъкли. — Това някаква шега ли е? Ваша светлост, прокуратурата е готова да започне още утре. Шейсет дни е абсурден срок.
На Джейк му прекипяваше, но не каза нищо. Бъкли отиде до прозореца и недоумяващо замърмори под носа си.
Нуз проучваше календара си.
— Защо шейсет дни?
— Може би случаят ще се окаже сложен.
Бъкли се изсмя и продължи да клати глава.
— Значи ще пледирате за невменяемост, така ли?
— Да, сър. Ще е необходимо време, за да може мистър Хейли да бъде прегледан от психиатър. А после обвинението, естествено, ще настоява той да бъде прегледан и от техен специалист.
— Разбирам.
— Могат да възникнат и други въпроси преди процеса. Това е голямо дело и аз държа да съм сигурен, че разполагаме с достатъчно време за нужната подготовка.
— Мистър Бъкли? — обърна се съдията.
— За обвинението и след шейсет дни нищо няма да се промени. Ще бъдем готови. Можем да започнем и утре.
Нуз драскаше по календара си и оправяше очилата, кацнали на върха на внушителния му нос, където се задържаха от малка брадавичка, разположена в основата на клюна. Поради размера на носа и странната форма на главата негова светлост държеше на специални очила с издължени рамки, които въобще не използваше за четене или друга цел освен напразното усилие да отклони вниманието от размера и формата на собствения си нос. Джейк винаги бе подозирал това, но му липсваше смелост да уведоми негова светлост, че абсурдните шестоъгълни очила, оцветени в оранжево, концентрират вниманието единствено върху носа му.
— Колко очакваш да продължи процесът, Джейк? — попита Нуз.
— Три-четири дни. Но сигурно ще са необходими три дни за избор на съдебни заседатели.
— Мистър Бъкли?
— Горе-долу толкова. Но не разбирам защо са нужни два месеца, за да се подготви тридневен процес. Намирам, че той трябва да започне по-рано.
— Успокойте се — рече кротко Джейк. — Камерите ще бъдат там и след два и след три месеца. Няма да ви пропуснат, мистър Бъкли. Ще давате интервюта и пресконференции, ще държите проповеди, всичко. Каквото ви хрумне. Недейте да се тревожите чак толкова. Вашият ден ще дойде.
Бъкли присви очи и лицето му пламна. Пристъпи три крачки към Джейк.
— Ако не ме лъже паметта, мистър Бриганс, вие дадохте повече интервюта и се изправихте пред повече камери от мен през миналата седмица.
— Знам, а вие завиждате, нали?
— Не, не завиждам. Пет пари не давам за камерите…
— Откога?
— Господа, моля ви — прекъсна ги Нуз. — Това дело явно ще бъде и дълго, и трудно. Очаквам моите адвокати да се държат като професионалисти. И тъй, календарът ми е претрупан. Единствената възможност, с която разполагам, е седмицата от двайсет и втори юли нататък. Възможно ли е тогава?
— Да, можем да го насрочим тогава — каза Мъсгроув.
Джейк се усмихна на Бъкли и прелисти джобния си календар.
— Мисля, че за мен е удобно.
— Чудесно. Всички молби трябва да бъдат внесени и всички въпроси уредени до понеделник, осми юли. Утре в девет ще призовем подсъдимия. Някакви въпроси?
Джейк се изправи, ръкува се с Нуз и Мъсгроув и си тръгна. Следобед посети прочутия си клиент в канцеларията на Ози в ареста. Бяха занесли екземпляр от обвинението на Карл Лий в килията. Той имаше въпроси към адвоката си.
— Какво ще рече предумишлено убийство?
— Че си го направил нарочно. Най-тежкото престъпление.
— Колко години дават за непредумишлено?
— Двайсет.
— А за нарочното?
— Пращат те в газовата камера.
— А за телесна повреда на длъжностно лице?
— Доживотен. Без право на амнистия.
Карл Лий внимателно изучаваше обвинителния акт.
— Значи ще получа две газови камери и една доживотна.
— Още не се знае. Преди това по закон ти се полага процес. Който, между другото, е насрочен за двайсет и втори юли.
— Чак след два месеца! Защо толкова късно?
— Нужно ни е време. Трябва да намерим психиатър, който да каже, че не си бил с ума си. След това Бъкли ще те изпрати в Уитфийлд да те прегледат неговите лекари, които ще кажат, че тогава си бил нормален. Ние ще подаваме молби, Бъкли ще подава молби, ще има куп разследвания. За това е необходимо време.
— Няма ли начин да стане по-скоро?
— Ние не искаме да става по-скоро.
— А ако аз искам? — запита рязко Карл Лий.
— Какво има, приятелю? — загрижено го изгледа Джейк.
— Трябва да се махам оттук, и то по най-бързия начин.
— Нали каза, че не било чак толкова лошо.
— Не е, но трябва да съм си у дома. Гуен свършила парите, не може да си намери работа. Булката на Лестър не му дава мира. Непрекъснато звъни по телефона, той не може да седи вечно тук. Хич не ми се иска да моля роднините за помощ.
— Но те все пак ще ти помогнат.
— Само някои. Имат си и те затруднения. Трябва да ме измъкнеш, Джейк.
— Виж какво, утре в девет сутринта ще те призоват в съда. Делото е насрочено за двайсет и втори юли и няма да променят датата, така че да не говорим повече по този въпрос. Обясних ли ти как ще протекат утре нещата?
Карл Лий поклати глава.
— Няма да трае и двайсет минути. Явяваме се пред съдията Нуз в голямата съдебна зала. Той ще ти зададе няколко въпроса, после на мен. Ще ти прочете обвинението на открито заседание и ще те попита дали си получил екземпляр от него. След това ще те попита дали се признаваш за виновен. Когато кажеш, че не се признаваш, той ще обяви датата на процеса. Ти ще седнеш, а ние с Бъкли ще се хванем за гушите дали да те пуснат под гаранция, или не. Нуз ще отхвърли искането и ще те върнат в ареста, където ще останеш до процеса.
— А след него?
— След него няма да стоиш тук — усмихна се Джейк.
— Обещаваш ли?
— Не. Никакви обещания. Да питаш нещо за утре?
— Няма. Виж какво, Джейк, колко пари съм ти платил досега?
— Защо питаш? — поколеба се Джейк. — Деветстотин долара и една полица.
Карл Лий знаеше, че Гуен има по-малко от сто долара. А трябваше да се плащат сметки и храната не достигаше. Беше идвала в неделя и бе плакала един час. Но той знаеше, че няма на какво да се надяват и тя с право е уплашена. Роднините й едва ли можели да помогнат — е, с малко зеленчуци от градината и по няколко долара за мляко и яйца. Когато ставаше дума за погребение или посещение в болница, на тях можеше да се разчита. Проявяваха жалостивост и не скъпяха времето си за ридания. Но когато наистина имаше нужда от пари, се разбягваха като пилци. От нейния род нямаше почти никаква полза, а и неговите близки не бяха по стока.
Искаше да помоли Джейк за сто долара, но реши да изчака, докато Гуен остане без цент. Тогава щеше да е по-лесно.
Джейк прелистваше служебния си бележник и чакаше Карл Лий да го помоли за пари. Клиентите му, особено негрите, вечно го крънкаха да им върне част от хонорара, след като го платяха. Съмняваше се, че някога ще види нещо повече от тези деветстотин долара, и нямаше намерение да връща нито цент. Освен това черните винаги се оправяха. Роднините им помагаха, намесваха се и църквите. Никой нямаше да умре от глад.
Той изчака, сложи бележника и делото в чантата си и рече:
— Друго ще ме питаш ли, Карл Лий?
— Да. Искам да му обясня на тоз съдия защо съм ги убил тия. Те ми изнасилиха момичето. Аз трябваше да ги убия.
— Искаш да го обясниш така утре на съдията?
— Да.
— И смяташ, че той ще те пусне да си ходиш, когато чуе всичко това?
Карл Лий замълча.
— Слушай какво, Карл Лий, ти ме нае за твой адвокат. И ме нае, защото ми имаш доверие, нали така? Ако искам да кажеш нещо утре, ще ти съобщя. Ако ли не, кротувай си там и мълчи. Когато те изправят пред съда през юли, ще имаш възможност да си кажеш приказката. Дотогава ще говоря само аз.
— Ти си знаеш най-добре.
Лестър И Гуен качиха момчетата и Тоня в червения кадилак и ги откараха в клиниката. Бяха минали две седмици от изнасилването. Тоня леко понакуцваше. Майка й я държеше за ръка. Подутините по краката й бяха почти изчезнали, лекарят бе свалил превръзките от китките и глезените миналата седмица и раните заздравяваха бързо. Марлята и памукът между краката й продължаваха да стоят.
Тя се съблече в една малка стаичка и седна до майка си. Гуен я прегърна, за да не изстине. Лекарят бръкна в устата й, потърка челюстта. Хвана китките и глезените й и ги разгледа. После я положи на масата и я докосна между краката. Тя изпищя и се вкопчи в майка си, която се наведе над нея.
Пак я заболя.